id
stringlengths 3
6
| url
stringlengths 39
42
| title
stringlengths 1
136
| text
stringlengths 6
185k
|
|---|---|---|---|
71000 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71000 | Луна 15 | Луна 15 е апарат, изстрелян от СССР по програмата Луна с цел изследване на Луната. Апаратът представлява последният опит от страна на СССР да се реваншира поне частично срещу космическата програма на САЩ, като осъществи първото връщане на образци на лунната почва на Земята. След влизане в околоземна орбита, апаратът е ускорен към Луната. Оборудването позволява изучаване на окололунното пространство, гравитационното поле на Луната, стереоснимки на повърхността и изследване на химическия състав на лунната почва.
Апаратът влиза в окололунна орбита на 17 юли 1969 г. в 10:00 ст. време след успешна корекция на курса. Осъществени са 86 радиосесии по време на 52 лунни орбити под различни инклинации в продължение на 2 дни. През този период са проверени системите на апарата. На 19 и 20 юли след извършените две корекции той заема нова орбита за прилуняване: апоселений-110 км и периселений-16 км. На 21 юли 1969 г., часове след кацането на Аполо 11, апаратът задейства двигателите си за спускане към повърхността, но контакт е изгубен 4 минути след началото на маневрата на височина от около 3 km над лунната повърхност. Предполага се че Луна 15 се е разбил в стената на лунно възвишение или кратер. Координатите на сблъсъка са 17° с. ш. и 60° и. д. в района на Маре Крисиум ("Mare Crisium").
Мисиите Луна 15 и Аполо 11 могат да бъдат определени като кулминацията на космическата надпревара между СССР и САЩ по време на 60-те години на 20 век. За първи път е осъществено своеобразно сътрудничество между двете сили, като СССР изпраща полетния план на Луна 15 на НАСА с цел избягване на сблъсък между двата апарата. |
71012 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71012 | Федерален резерв | Федералният резерв (; неформално "Fed", ) е централната банкова система на САЩ, основната институция, която определя паричната политика на Съединените американски щати.
Федералният резерв е създаден с приемането на закона за Федералния резерв от Конгреса на САЩ на 23 декември 1913 г. и ратифициран от президента Удроу Уилсън. Той представлява сложна система, включваща елементи с частно и държавно участие, и като институция е независим от американското правителство. Федералният резерв отчита дейността си пред Конгреса на САЩ и се контролира от него чрез седемчленен Управителен Съвет, членовете на който се предлагат от Президента и се утвърждават с гласуване на Сената. Федералният резерв има право да емитира американския долар. Годишните приходи от системата на Федералния Резерв се внасят в Държавната хазна на САЩ, след покриване на разходите на банките-партньори и заплащане на 6% дивиденти на акционерите.
Устройство и функции.
Според Съвета на управителите на Федералния резерв той има за цел:
Федералната резервна система (ФРС) се състои от Съвет (борд) на управителите, 12 регионални резервни банки и техните клонове, Федерален съвет за операции на открития пазар. Още няколко допълнителни консултативни съвета подпомагат Борда на управителите в неговата дейност.
Всички национални банки са длъжни да участват във ФРС, а щатските банки могат да се включат, ако отговарят на определени изисквания. Членуващите във ФРС банки контролират по-голямата част от банковите депозити в страната.
Всяка банка член притежава определен брой акции от капитала на съответната регионална банка на Федералния резерв (те са непрехвърляеми и не удостоверяват право на собственост) и е длъжна да поддържа минимални резерви в нея. Размерът на тези резерви се определя от вида и размера на привлечените депозити. Всяка банка членка на ФРС извън горните изисквания е частна банкова институция, извършваща обичайната банкова дейност.
Дванадесетте регионални резервни банки са разпределени измежду дванадесет региона, на които е разделена цялата територия на САЩ. Те се намират в Бостън, Ню Йорк (най-голямата банка по своите активи и единствено овластена да извършва операции на открития пазар), Филаделфия, Кливланд, Ричмънд, Атланта, Чикаго, Сейнт Луис, Минеаполис, Канзас Сити, Далас и Сан Франциско. С разрешението на Борда на федералния резерв, регионалните банки могат да създават клонове в своите райони. Те се управляват от Съвет на директорите, повечето членове на който се назначават от съответната регионална банка.
Всяка резервна банка се управлява от Съвет на директорите, състоящ се от 9 директора – трима назначени от Федералния борд на управителите и шест от местните банки членки. Измежду състава си Съветът избира свой председател и назначава, и освобождава Президента и служителите на банката. От печалбата от своите операции резервните банки изплащат установения в закона 6-процентен дивидент на банките акционери, заделят резерви, а остатъка се превежда в Бюджета на САЩ.
Централна роля във ФРС играе Съвет на управителите. Той има седмина членове, назначавани от президента и утвърждавани от Сената за 14-годишен мандат. Членовете се избират само за един мандат, но Управител, който е бил назначен да довърши непълен мандат, може да бъде назначен за още един мандат. Президентът назначава два от членовете на Борда за председател и зам.-председател с 4-годишен мандат.
Главна задача на Съвета на управителите е формулирането на монетарната политика. Седмината члена на Съвета на управителите са мнозинство в 12-членния Федерален комитет за операциите на открития пазар наред с останалите петима, които се избират от резервните банки. Един от тези петима члена е задължително Президента на резервната банка на Ню Йорк, а президентите на другите резервни банки заемат останалите четири места на ротационен принцип на годишна база. Според Закона ФКООП сам определя своята организация и избира ръководството си. Традиционно председателят на Съвета на управителите на ФРС е избиран и за председател на ФКООП, а президентът на Резервната банка на Ню Йорк за заместник-председател. По закон ФКООП се събира най-малко четири пъти годишно във Вашингтон, но от 1981 г. се организират осем редовни срещи годишно през пет до осем седмици. Срещите са закрити за обществеността.
Преди всяко събиране на Съвета неговите служители изготвят писмени доклади за миналото и бъдещото икономическо развитие, които доклади са разпращат до членовете на съвета и до президентите на резервните банки. На самото заседание служителите изнасят устни доклади върху настоящата и бъдеща бизнес ситуация, върху състоянието на националните и международни финансови пазари. В последващата дискусия членовете обсъждат индикатори като: равнището на заплатите и цените, заетостта и продукцията, приходите и разходите на домакинствата, инвестициите, запасите, лихвите, фискалната политика и кредитните агрегати. Всеки от присъстващите изразява неговите виждания по текущото състояние на икономиката и подходящата насока за монетарна политика. Накрая Съвета постига консенсус по политиката и съставя директива, която се изпраща на Федералната резервна банка на Ню Йорк за изпълнение при провеждането на ежедневните операции на открития пазар.
След Втората световна война.
През 50-те и 60-те години обаче страните от Западна Европа обръщат предишната си проинфлационна политика и се връщат към поддържането на стабилни и неинфлационни пари. Западна Германия, Франция и Швейцария увеличават исканията си за обмяна на доларови резерви в злато, което бързо започва да изтича от САЩ. За да задържи цената на златото на фиксираното ниво САЩ започват да продават злато срещу долари на свободните пазари в Лондон и Цюрих. Проинфлационната политика на Федералния резерв продължава да подкопава Бретънуудската система и през 1968 година е установена двойна система. Идеята е, че САЩ няма повече да поддържат долара и фиксираната цена от 35 $ за унция злато на свободните пазари, но от друга страна се запазва златно-доларовия стандарт между САЩ и централните банки на други страни, които могат да изискват обмяна на долари срещу злато по фиксирания курс. Неуспешните опити на САЩ да убеди чуждестранните централни банки да се въздържат от предявяване на доларовите си резерви за обмяна обрича и тази система на неуспех. На 15 август 1971 президентът Никсън обявява, че САЩ излизат от златния стандарт и преминават към система на фиатни пари (шокът Никсън). Така президентът де факто обявява национален банкрут и провал на страната си да посрещне международните си финансови ангажименти. Междувременно Конгресът на САЩ постепенно премахва всякакви законови рестрикции за Федералния резерв относно увеличението на паричната емисия.
По време на управлението на Картър (1977 – 1980) икономиката е в рецесия и инфлацията расте, достигайки рекордни нива на лихвите по заемите – 13,5% през 1981 г. Това води до обезценка на депозитите и е начало на криза в заемите и спестяванията. Инвестициите в инструменти с фиксирана възвръщаемост се оказват по-малко изгодни, а пазарите на държавни ценни книжа се оказват под натиск. За да овладее ситуацията, Картър назначава Пол Волкър за председател на Федералния резерв през август 1979. Волкър повишава лихвите по депозитите, за да забави икономиката и да намали инфлацията и успява, но само наполовина, тъй като се стига до стагфлация, когато икономиката е забавена и безработицата се е увеличила, без да се намали инфлацията.
Затова през октомври 1979 г. в паричната политика на Федералния резерв настъпва обрат. Кейнсианството се превръща в маргинална теория, като отстъпва място на либералните и не-интервенционистки възгледи на монетаризма. Като основна дестабилизираща сила се посочва инфлацията и стопанската политика се ориентира еднозначно за борба с нея. Така стагфлационната криза приключва, като инфлацията, спада до 3,2% през 1983 г.
Критика.
Системата на Федералния резерв е търпяла много критики от основаването си през 1913 г. Сред основните обвинения са твърденията, че Федералният резерв нарушава Конституцията на САЩ и че възпрепятства икономическия просперитет. Други твърдения са, че системата на Федералния резерв функционира като частни корпорации с частно финансиране. През годините е имало опити да се одитира Федералният резерв и дори се стига до гласуване на закон от Камарата на представителите през 2012 г. |
71013 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71013 | Цанко Лавренов | Цанко Иванов Лавренов (с рождено име Александър-Стефан Иванов Лавренов) е български художник-живописец.
Биография.
Роден е в Пловдив на 24 ноември 1896 г. Още по време на ученическите си години във Френския католически колеж „Свети Августин“, в родния си град, знае, че ще се посвети на изкуството.
През 1921 и 1922 г. посещава частното художествено училище „Света Анна“ във Виена. Среща се с модерното европейско изкуство, впечатлява се от сецесиона и експресионизма. Не успява да получи академично образование, но с още по-голяма убеденост се отдава на художническото поприще.
Първата работа, която му носи известност е акварелната рисунка „Иконописец“ от 1926 г., изпълнена в традицията на средновековната миниатюра. Скоро след нея се появяват и първите пейзажи от Стария Пловдив и Рилския манастир.
След завръщането си в Пловдив развива активна творческа и обществена дейност, свързана с изложбите на Дружеството на южнобългарските художници. Един от върховете в творчеството му е големият живописен цикъл, създаден след пътуванията му до Света Гора (1935 – 1936).
Цанко Лавренов е автор на Стопанската карта на България в българския павилион на Световното изложение в Париж през 1937 г.
Заедно със съпругата си Йорданка се установяват в София в края на 1930-те и началото на 1940-те години. По време на Втората световна война е мобилизиран в Битоля. Посещава Скопие, Прилеп, Велес и Охрид. По това време рисува „Манастирът Св. Пантелеймон при Велес“, „Манастирът Трескавец при Прилеп“, „Манастирът Св. Иван Канео“, „Манастирът Св. Наум“. След поредното си завръщане в Пловдив през 1943 г., Цанко Лавренов участва в конкурса „Куршум хан“ и го печели с едноименната си картина.
През 1946 г. създава „Манастирът Зограф“ и завършва „Старият Пловдив“ – диптих. След дълъг период на проучване в Търново, през 1947 г. създава монументалната картина „Търново, столица на Второто Българско царство“. В годините на отричането на съдържателното изкуство и обявяването му за „формализъм“ Лавренов пише статии и критика, а семейството се издържа благодарение на шивашкото ателие на съпругата му Йорданка.
Възможностите му да бъде добър композитор и изящен живописец се проявяват в големите картини, показващи някои от строежите на „новото време“ - социализма. Такива са „Строежът на язовир „Беглика“ (1956), „Язовир „Васил Коларов“ (1956), „Строежът в центъра на София“ (1954 – 1966). По това време рисува и „Ранна пролет в планината“ (1952), „Седлото“ (1955), „Мушанки“ и „Лалета“ (1955).
Краят на 1950-те години бележи началото на нов творчески и житейски импулс. Цанко Лавренов заема полагащото му се място в културния елит на страната. Участва в съвместната изложба с Владимир Димитров – Майстора в Лиеж, Белгия, през 1958 г.
През 1964 – 1967 г. урежда самостоятелни изложби в Прага, Будапеща, Варшава, Западен Берлин и Москва.
Емблематични за творчеството му остават „Селски панаир в Пловдив“ (1967), мислена и преживявана повече от 30 години, изящната и празнична „Малка нощна музика“ (1967). През 1968 г. следва „Габрово 1847“ - картина, работена повече от две години. Изучил обстойно историята на Габрово, художникът се спира на един важен момент – Първото просветно събрание, начело с Васил Априлов. На фона на старото Габрово в църковния двор Априлов е събрал местните първенци и ги приканва да подпомогнат финансово строежа на училището. През същата година Лавренов проектира декорите за танцовата драма „Нестинарка“ от Марин Големинов, поставена с голям успех в Софийската опера.
Лавренов отказва да продава своите картини на световни музеи и галерии, на частни колекционери. Издирва и откупува картини, продадени преди години. „Един живот не стига“, пише Цанко Лавренов в писмо до приятел.
Освен като художник, Цанко Лавренов има солидно присъствие в културния живот с активната си критична дейност по въпросите на изобразителното изкуство. Оставя голям масив от публикации, научни рецензии, монографични изследвания за художници.
Нееднократно през годините споделя, че е привържник на футболния клуб Ботев от родния си град Пловдив.
Умира на 18 октомври 1978 г. в град София.
Монографии.
Цанко Лавренов е автор на монографии за художниците Веселин Стайков (1955), Елисавета Консулова-Вазова (съвместно с Бинка Вазова(майка ѝ), 1956), Златю Бояджиев (1958), на мемоарната книга „По стръмната пътека“ (1968) и на голям брой студии и статии по въпроси на изкуството.
Почетни звания.
Удостоен със званията „Заслужил художник“ (1952), „Народен художник“ (1954). Лауреат на Димитровска награда (1968) и Герой на социалистическия труд (1969). |
71019 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71019 | Мехмет Али Агджа | Мехмет Али Агджа () е турски терорист от националистическата организация Сиви вълци, който стреля по папа Йоан Павел II на площад Свети Петър на 13 май 1981 г.
Ранни години.
Агджа се е определял като наемник без политическа ориентация, който е готов да направи всичко за пари, въпреки че това противоречи на личната му история.
Роден е в село Исмаили, окръг Хекимхан на турската провинция Малатия. Като младеж става дребен престъпник и член на улични банди. По-късно се занимава с контрабанда между Турция и България.
„Сивите вълци“.
През 1977 година преминава обучение в палестински лагер южно от Бейрут, организиран от венецуелския терорист Карлос Чакала с участието на български и източногермански инструктори. По-късно отива в Сирия, където получава двумесечна подготовка по оръжия и терористка тактика. Самият той твърди, че това е било заплатено от българското правителство. След обучението започва да работи за крайнодясната турска групировка „Сивите вълци“, която по това време се занимава с дестабилизиране на Турция, което води до военния преврат от 1980 г. Има различни мнения по въпроса дали ултранационалистите Сиви вълци са използвани от ЦРУ или от българските тайни служби с тази цел, въпреки че достоверни източници посочват, че те са инфилтрирани и манипулирани от шпионски мрежи на Гладио, тайна структура на НАТО.
На 1 февруари 1979 г. в Истанбул по заповед на Сивите вълци той убива Абди Ипекчи, редактор на умерено левия вестник „Миллиет“. Заловен е с помощта на информатор и е осъден на доживотен затвор. След шест месеца в затвора той бяга с помощта на Сивите вълци в България, която по това време е база за операциите на една важна турска мафиотска групировка. Според журналистката Люси Комисар при убийството от 1979 г. Мехмет Али Агджа е работил с Абдула Чатлъ, известен агент на Гладио, който „по-късно според сведенията помага за организирането на бягството на Агджа от един военен затвор в Истанбул, а някои твърдят, че Чатлъ е замесен дори и в опита за убийство на папата“. Според Ройтерс Агджа е „избягал с предполагаема помощ на симпатизанти на службите за сигурност“. Люси Комисар добавя, че на сцената с катастрофата на Мерцедеса, при която Чатлъ умира, той е намерен с паспорт на името на Мехмет Йозбай – име, което е използвано и от Мехмет Али Агджа.
През юли 1980 година Агджа се появява в София, където остава 50 дни. Тук той се среща с турски и сирийски контрабандисти, работещи за Държавна сигурност, от които се снабдява с пистолета, с който по-късно стреля по папа Йоан Павел II, и с фалшив паспорт на името на Фарук Озгун. С него той напуска страната и през следващите месеци пътува безразборно, посещавайки над десет европейски страни.
Атентат срещу Йоан Павел II.
Агджа е фактическият извършител на атентата срещу главата на Римо-католическата църква. Осъден е на доживотен затвор през юли 1981 г. По молба на папата е помилван от италианския президент Карло Чампи (Carlo Azeglio Ciampi) през юни 2000 г.
След излежаване на 19 години лишаване от свобода в Италия и още 5 години в Турция за убийството на редактор на ляв вестник през 1979 г. в Турция, той накрая е освободен от турския затвор предсрочно на 12 януари 2006 г. Веднага следвало да се яви на военна комисия, тъй като не бил отбивал военната си служба.
Няколко дни по-късно, след масови протести от турското правителство и медиите, на 20 януари 2006 г. Върховният касационен съд на Турция отменя решението за освобождаването му след обжалване от Министерството на правосъдието и същия ден той е отново арестуван. Обжалването закъснява с няколко дни поради мюсюлманския празник Курбан байрам. Върховният съд решава да не се приспадат четирите години, излежани в Италия, от присъдата на Агджа, поради което той трябва да остане в затвора още 4 години, Главният прокурор не използва правото си да оспори решението на съда. През 2010 г. Агджа е окончателно освободен. |
71026 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71026 | Котка на Шрьодингер | Котката на Шрьодингер е персонаж от изглеждащ парадоксално мисловен експеримент, предложен от Е. Шрьодингер, когато искал да покаже непълнотата на квантовата механика при прехода от субатомни към макроскопични системи.
Описание на експеримента.
Експериментът се състои в следното:
"В затворена кутия е поставена котка". В кутията има механизъм, съдържащ радиоактивно ядро и съд с отровен газ. Параметрите на експеримента са така подбрани, че вероятността ядрото да се разпадне за 1 час е 50%. Ако ядрото се разпадне, механизмът се задейства, отваря съда с отровен газ и котката умира. Според квантовата механика, ако върху ядрото не се провежда наблюдение, състоянието му се описва като суперпозиция (смесване) на две състояния – разпаднало се ядро и неразпаднало се ядро, следователно, котката е жива и мъртва едновременно. Ако кутията бъде отворена, експериментаторът трябва да види кое да е от двете състояния – „ядрото се е разпаднало, котката е мъртва“ или „ядрото не се е разпаднало, котката е жива“.
"Въпросът е следният": кога системата престава да съществува като смесване на две състояния и избира едно конкретно? Целта на експеримента – да покаже, че квантовата механика е непълна без някои правила, които показват, при какви условия се случва колапс на вълновата функция и котката става или жива, или мъртва, но не и едното, и другото едновременно.
Обратно на популярното мнение, Шрьодингер е замислил експеримента не защото е вярвал, че може да съществува живо-мъртва котка; напротив, смятал е квантовата механика за непълна и не докрай описваща реалността в дадения случай. Понеже котката може да бъде само жива или само мъртва (не съществува състояние живо-мъртъв), то това означава, че същото трябва да е вярно и за атомното ядро. То трябва да е или разпаднало се или неразпаднало се.
Публикация.
Оригиналната статия е публикувана в Naturwissenschaften („Природни науки“) през 1935 година: E. Schrödinger: „Die gegenwärtige Situation in der Quantenmechanik“ („Днешното състояние на квантовата механика“), Naturwissenschaften, 48, 807, 49, 823, 50, 844 (November 1935). Целта на статията е било обсъждане на парадокса на АПР, публикуван от Айнщайн, Подолски и Розен по-рано същата година. Освен че ни запознава с котката, в тази статия Шрьодингер въвежда и термина „преплитане“ (На немски: Verschränkung, на английски: entanglement).
Копенхагенска интерпретация.
В копенхагенската интерпретация системата престава да бъде смесване на състояния и избира едно от тях когато се извърши наблюдение. Експериментът с котката показва, че при тази интерпретация природата на самото наблюдение – измерване – е недостатъчно определена. Някои приемат, че опитът говори за това, че до момента, в който кутията е затворена, системата се намира едновременно в двете състояния, в суперпозиция на състоянията „разпаднало се ядро, мъртва котка“ и „не-разпаднало се ядро, жива котка“, а когато кутията бъде отворена, точно тогава се случва колапс на вълновата функция до едно от състоянията. Други интуитивно усещат, че „наблюдение“ се случва, когато частица от ядрото попадне в детектор; все пак (и това е ключов момент от мисловния експеримент), в копенхагенската интерпретация няма точно правило, което да казва кога това се случва, и затова тази интерпретация на квантовата механика е непълна до момента, в който в нея не бъде въведено такова правило, и не е обяснена възможността за въвеждането му. Точно е правилото, че случайност се появява в тази точка, където за първи път се използва класическо приближение.
По този начин, може да се придържаме към следното правило: В макроскопични системи не наблюдаваме квантови ефекти (освен явленията свръхфлуидност и свръхпроводимост); затова, ако наложим макроскопична вълнова функция на квантово състояние, от наблюдения знаем, че ще разрушим суперпозицията. И въпреки че не е съвсем ясно какво определя даден обект като „макроскопичен“, за котката сме напълно уверени, че е макроскопична. Така копенхагенската интерпретация "не" предрича, че котката съществува в наложено състояние на жива и мъртва, докато някой не отвори кутията.
Интерпретация на Еверет за паралелните светове и съвместните истории.
В интерпретацията на квантовата механика за паралелните светове, която не счита процеса на наблюдение за нещо по-особено, и двете състояния съществуват, но поради краткото време на декохерентност на макроскопичните системи това състояние на суперпозиция не трае дълго. Когато наблюдател отвори кутията, той става квантово „преплетен“ с котката и се създават състояния на наблюдателя, съответстващи на „котката е мъртва“ и „котката е жива“, и никое от тези състояния не може да взаимодейства с другото. Същият механизъм на квантова декохерентност е важен и за интерпретация в термините на съвместните истории. Само „мъртвата котка“ или „живата котка“ поотделно могат да бъдат част от съвместна история в тази интерпретация.
С други думи – когато кутията бива отворена, вселената се разделя на две отделни вселени. В едната наблюдателят гледа в кутия с мъртва котка, а в другата той гледа в кутия с жива котка. |
71033 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71033 | Джонатан Суифт | Джонатан Суифт () е ирландско-британски писател и публицист. Писал е и под много псевдоними, между които Айзък Бикърстаф ("Isaac Bickerstaf").
Първото му произведение е памфлетът „Битката на книгите“ (1697) – жестоко разобличаване и осмиване на поборниците за идейно и културно обновяване на буржоазната цивилизация. Връх в творчеството му е романът „Пътешествията на Гъливер“ (1726). Основният похват в сатирата на Суифт е реалистичната пародия. В произведенията му е показана идейната панорама на ранното английско Просвещение.
Биография.
Роден е в Дъблин, Ирландия на 30 ноември 1667 г. Той е второто дете и единственият син на Джонатан Суифт (1640 – 1667) и съпругата му Абигейл Ерик (или Херик). Баща му, родом от Гудрич, Херефордшър, Англия заедно с братята си търсят справедливостта пред закона, след като имуществото на баща им е унищожено по време на Гражданската война в Англия. Умира 7 месеца преди Джонатан да се роди и майка му се връща в Англия, като го оставя на грижите на влиятелния му чичо Годуин, близък приятел и довереник на сър Джон Темпъл, чийто син по-късно наема Суифт за секретар.
Суифт има няколко интересни роднински литературни връзки: баба му Елизабет (Драйдън) Суифт е племенница на сър Еразмус Драйдън, дядото на поета Джон Драйдън. Лелята Катрин (Тръкмортън) Драйдън на същата баба е първа братовчедка на Елизабет, съпругата на сър Уолтър Роли. Прабабата му Маргарет (Годуин) е сестра на Франсис Годуин, автор на „Човекът на луната“, който влияе отчасти на „Пътешествията на Гъливер“. Чичо му Томас Суифт е женен за дъщерята на поета и драматург сър Уилям Дейвнант, кръщелник на Уилям Шекспир.
Чичо му Годуин Суифт поема отговорност за младия Джонатан и го праща заедно с негов братовчед в Килкени Колидж. През 1682 г., финансиран от Уилоуби, сина на Годуин, Джонатан Суифт посещава и завършва Тринити Колидж на Дъблинския университет. Там придобива бакалавърска степен през 1686 г. и се сприятелява с Уилям Конкрийв.
Суифт учи за магистър, когато политическите проблеми в Ирландия около Славната революция го принуждават да замине за Англия. Там майка му помага да получи работа като секретар и личен асистент на сър Уилям Темпъл в Мур Парк, Фарнъм. Темпъл е английски дипломат, който след като е ръкоположен от Тройния съюз през 1668 г., се оттегля като обществена личност и почва да пише своите мемоари. Печелейки доверието на своя работодател, Суифт често получава въпроси от голямо значение. В рамките на 3 години Темпъл го представя пред Уилям II и го изпраща в Лондон, за да призове краля да даде съгласието си за законопроект за тригодишния парламент.
През 1690 г. Суифт заминава за Ирландия заради здравословни проблеми, но се завръща в Мур Парк през следващата година. Страда от виене на свят, като впоследствие става ясно, че това ще е през целия му живот. Суифт получава магистърска степен в Оксфорд по време на втория си престой с Темпъл.
Суифт е ръкоположен за свещеник от Църквата в Ирландия през 1694 г., а през 1695 г. става доктор по богословие и викарий в Ларакол (Ирландия). През 1701 г. е назначен за пребенда на Килрут в епархията на Конър.
Той е нещастен в новата си длъжност, заради която е изолиран в малка, откъсната общност, далеч от центровете на власт и влияние. В Килрут Суифт има връзка с Джейн Уоринг, сестра на негов приятел от колежа. Има запазено писмо от него, в което ѝ предлага да остане, ако тя се омъжи за него, и обещава никога да не напуска Ирландия. Предполага се, че тя е отказала, защото той напуска заемания пост и се връща в Англия, в Мур Парк, като остава там до смъртта на Темпъл.
Темпъл умира на 27 януари 1699 г. и Суифт заявява, че всичко добро в човечеството си е отишло със смъртта на неговия покровител. Суифт остава за кратко в Англия, за да завърши мемоарите на Темпъл, надявайки се, че ще получи признание за работата си. Но именно заради тези действия той си намира врагове, като най-яростен от тях е сестрата на Темпъл – лейди Жифар, която го обвинява в недискретност.
Джонатан Суифт умира в Дъблин на 18 октомври 1745 г.
Творчество.
През 1702 г. Суифт получава докторска степен в колежа Тринити в Дъблин. Същата пролет пътува за Англия, а след това се връща в Ирландия, придружен от Естър Джонсън и Ребека Динглий. Загадка са взаимоотношения му с Джонсън: мнозина смятат, че е бил тайно женен за нея. Други, като икономката му Брент и Ребека Динглий, отхвърлят слуховете.
По време на посещенията си в Англия Суифт написва първите си произведения, определени като памфлети: „Битка между книгите“ и „Приказка за бъчвата“. Тези творби излизат от печат след смъртта на Уилям Темпъл, но са били известни в ръкописните си варианти.
По същото време Суифт се сприятелява с Александър Поуп, Джон Гей и Джон Арбътнот, които са ядрото на клуба на Мартин Скрайблърс. Суифт става все по-активен в политиката. Той е във вътрешния кръг на правителството на торите. Често действа като посредник между Хенри Джон (държавен секретар на външните работи) и Робърт Харли (главен касиер и министър-председател). Суифт записва случващото се по време на тези трудни за Англия моменти в писма до Естър Джонсън. Преди падането на правителството на торите Суифт се надява, че ще бъде назначен в църква. Кралица Анна изпитва неприязън към него и осуетява намеренията му. По-късно Джонатан Суифт е принуден да напусне Англия.
След това се установява пак в Ирландия, където започва и работата си по „Пътешествията на Гъливер“.
Проза.
Първите му големи прозаични творби, които го утвърждават като автор са памфлетите „Битка между книгите“ и „Приказка за бъчвата“.
"„Битката между книгите“" е произведение в стил бурлеска, което му печели име като писател. Творбата е отглас от актуалния по това време спор за „битката“ между древните и модерните. Творбата Суифт написва в подкрепа на своя покровител. Остроумното в бурлеската на младия писател е умението му да представи нагледно и комично един абстрактен спор. „Битката между книгите“ загатва безспорния талант на сатирик и хуморист на Суифт още в началото на кариерата му.
"„Приказка за бъчвата“" се смята за най-значителното произведение на Суифт след "„Пътешествията на Гъливер“". Тази творба също е определяна като памфлет или като философска бурлеска. Тя представлява сатира срещу религията и църквата. Първите ѝ 5 издания са анонимни, защото Суифт се притеснявал от отрицателни отзиви. Голяма част от творбата заема притчата за тримата братя и полученото то тях наследство – връхни дрехи от баща си със заръката да ги пазят. Това е алегория на трите вида християнска църква – католическата, англиканската и пуританската. Възприемането на творбата не е еднозначно и дори възпрепятства изкачването на Суифт в църковната йерархия по-късно.
През 1708 г. обущар на име Джон Партридж публикува популярен годишник. Той определя смъртта на няколко църковни служители. Суифт обаче напада Партридж, като пародира смъртта му. По-късно твърди, че в действителност е починал, което е прието, въпреки изявленията на самия обущар.
„Писмата на Драпиер“ е серия от брошури срещу монопола.
„Пътешествията на Гъливер“ е роман в четири части, той е публикуван през 1726 година. Книга на Суифт е всъщност една пародия на романа на Даниел Дефо „Робинзон Крузо“, той осмива желанието му и на други писатели от същата епоха да представят фантастични истории като реалистични или документални. Похватът, които Суифт използва се нарича реалистична фантастика или фантастичен реализъм.
През 1729 г. Суифт публикува „Скромно предложение“ („Скромно предложение за избягване на това децата на бедняците да бъдат в тежест на родителите си или на страната, като бъдат направени полезни за обществото“), сатира, в която разказвачът умишлено и с гротески елементи препоръчва на ирландците да избягат от бедността, продавайки децата си за храна на богатите. |
71034 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71034 | Ема Уотсън | Ема Шарлът Дюеър Уотсън () е английска актриса и модел.
Известна е главно с ролята на Хърмаяни Грейнджър в поредицата от филми за Хари Потър. Уотсън получава ролята си в първия филм от нея, когато е на девет години, като преди това е играла само в училищни пиеси. От 2001 до 2011 тя участва като един от главните герои във всичките осем филма за Хари Потър, заедно с Даниел Радклиф и Рупърт Гринт. Работата ѝ в "Хари Потър" ѝ носи няколко награди и повече от 10 милиона паунда.
Участва в телевизионната адаптация на книгата „Балетни обувки“ и в анимационния филм Легендата за Десперо. „Балетни обувки“ е излъчен на 26 декември 2007 и е гледан от 5.2 милиона души, и „Легендата за Десперо“ по книгата на Кейт Дикамило, който е пуснат през 2008 г. печели повече от 86 милиона долара от продажби по целия свят.
Прави своя дебют на модната сцена за компанията Burberry при представянето на есенно-зимната колекция през 2009.
Биография.
Ема е родена в Париж. Родителите ѝ са Джакълийн Лесби и Крис Уотсън – и двамата британски адвокати. Уотсън има една френска баба и е живяла в Париж до 5 години. След развода на родителите ѝ̀, тя се премества заедно с майка си и по-малкия си брат в Оксфордшър.
От шестгодишна Ема иска да стане актриса, и за няколко години тя тренирала в Оксфордската катедра по театрално изкуство, временно училище, където е учила пеене, танцуване и актьорство. На десет години участва в няколко училищни пиеси, включително "Артур: Ранните години" и "Щастливия принц", но никога не е участвала в професионални роли преди филмите за "Хари Потър". „Нямах си и представа за мащаба на поредицата за Хари Потър“ казва тя в интервю за списание "Parade".
Кариера.
Хари Потър.
През 1999 започва кастингът за Хари Потър и Философският камък – филмовата адаптация на най-продаваната книга на британския автор Джоан Роулинг. Кастинг агентите научават за Уотсън от учителката ѝ в Оксфорд, и били очаровани от нейната увереност. След осем прослушвания, продуцентът Дейвид Хейман казал на Ема и на Даниел Радклиф и Рупърт Гринт, че ще участват в ролите на училищните приятели Хърмаяни Грейнджър, Хари Потър и Рон Уизли. Роулинг подкрепила Уотсън на първите ѝ тестови снимки.
Пускането на „Хари Потър и Философският камък“ е дебютът на Уотсън пред камера. Филмът чупи рекорди по продажби още в първия ден и в първия уикенд и е най-прогресиращия филм за 2001. Критиците хвалят тримата главни актьори за тяхното изпълнение, като обект на признанието им често е Уотсън; „Дейли Телеграф“ описва представянето ѝ като „възхитително“, а IGN, казва че тя е „откраднала шоуто“. Уотсън е номинирана за пет награди от участието си във "Философския камък", печелейки награда Млад актьор за водеща млада актриса.
Година по-късно Уотсън отново участва като Хърмаяни в „Хари Потър и Стаята на тайните“ – втората част от поредицата. Въпреки че филмът получава смесени отзиви, критиците дават положителни оценки за главните актьори. „Лос Анджелис Таймс“ казва, че Ема и връстниците ѝ са пораснали между филмите. Уотсън получава награда „Ото“ от списание "Браво" за участието ѝ във филма.
През 2004 година Уотсън участва в „Хари Потър и Затворникът от Азкабан“. Тя е благодарна, че ѝ е дадена по-силно изявена роля, като я окачествява като „харизматична“ и „фантастича роля за изпълнение“. Въпреки че критиците остро критикуват изпълнението на Радклиф като „вдървено“, те хвалят Уотсън; „Ню Йорк Таймс"“" хвали изпълнението ѝ, казвайки че „За щастие слабото изпълнение на Радклиф се компенсира от силната изява на г-ца Уотсън. Хари може да показва неговото израстване в магиите, но Хърмаяни... обира големите аплодисменти заради немагическия удар и разкървяването на носа на Драко Малфой.“ Въпреки че „Хари Потър и Затворникът на Азкабан“ остава най-слабия филм от поредицата, изпълнението на Уотсън ѝ печели две награди „Ото“ и Най-добро детско изпълнение на годината от британското филмово списание "Total Film".
През 2005 година излиза „Хари Потър и Огненият бокал“. Филмът чупи рекорди още в първия уикенд след премиерата. Критиците хвалят зрелостта на Уостън и останалите звезди, които вече са тийнейджъри; „Ню Йорк Таймс“ характеризира играта ѝ във филма като „покъртителна“. За Уотсън голяма част от хумора във филма се ражда от напрежението между тримата главни герои. Номинирана за три награди в "Огненият бокал", Уотсън печели бронзова награда „Ото“. По-късно същата година Уотсън става най-младият човек на корицата на списание "Teen Vogue". През 2006 Уотсън играе като Хърмаяни в "Кралската чанта", специален мини-епизод на "Хари Потър" по случай 80-ия рожден ден на кралица Елизабет II.
Петият филм за "Хари Потър" „Хари Потър и Орденът на феникса“ излиза през 2007 г. Филмът постига огромен финансов успех още в първия уикенд след премиерата, достигайки печалби над 332,7 милиона долара. Уотсън печели националната филмова награда за най-добро женско представяне във филм. С нарастването на популярността на Уотсън, Рупърт Гринт и Даниел Радклиф, тримата са поканени да оставят своите отпечатъци пред Китайския театър на Грауман в Холивуд на 9 юли 2007.
Въпреки успеха на "Орденът на феникса", бъдещето на "Хари Потър" е поставено под съмнение, тъй като главните актьори се колебаят да продължат договорите си за последните два филма. В крайна сметка Радклиф подписва договор за последните два филма на 2 март 2007, но Уотсън е значително по-колеблива. Тя обяснява, че решението ѝ е много важно, защото договорът я обвързва за още 4 години до края на последния филм, но в крайна сметка признава, че „никога не може да „остави“ ролята на Хърмаяни да си отиде“, подписвайки за ролята на 23 март 2007. За завършване на последните филми, заплащането на Уотсън се удвоило до 2 милиона паунда на филм; тя стига до заключението, че „накрая плюсовете надделяват над минусите“. Началото на заснемането на шестия филм започва в края на 2007, като частите на Уотсън се заснемат от 18 декември до 17 май 2008.
Премиерата на „Хари Потър и Нечистокръвния принц“ се отлага от ноември 2008 за 15 юли 2009. По това време главните актьори са в края на пубертета си, а критиците ги определят като останалите актьори в поредицата, които "Los Angeles Times" ги описва като „подробен наръчник на съвременни британски актьори“. "Вашингтон Поуст" описва ролята ѝ във филма като „най-очарователната роля до днешна дата“, докато "The Daily Telegraph" описва главните актьори като „пълнолетни и изпълнени с енергия, готови да дадат всичко, което имат за останалите части до края на поредицата“.
Уотсън записва последния филм от сериите на "Хари Потър", "Хари Потър и Даровете на Смъртта", като снимките започват на 18 февруари 2009, и завършват на 12 юни 2010. Поради финансови причини и проблеми със сценария, оригиналната книга е разделена на два филма. излиза през ноември 2010, а излиза през юли 2011.
Други филми.
Първата роля на Уотсън извън "Хари Потър" е филма на BBC от 2007 "Балетни обувки", адаптация по едноименната книга на Ноел Стрийтфилд. Режисьорът на филма Сандра Голдбахер коментират, че Уотсън е „перфектна“ за главната роля на начинаещата актриса Паулин Фосил. Филмът е излъчен във Великобритания по време на Боксинг дей 2007 с публика от 5.7 милиона души, въпреки лошите коментари. Уотсън също озвучава ролята на Принцеса Грах в анимационния филм Легендата за Десперо, комедия за деца с участието на Матю Бродерик. "Легендата за Десперо" излиза през декември 2008 с печалби от 87 милиона долара по целия свят. През декември 2008, Уотсън казва, че иска да отиде в университет след като приключи със снимките за "Хари Потър". И през 2012 играе като Сам в, Предимствата да бъдеш аутсайдер, и си партнира с актьора Логан Лерман. |
71036 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71036 | Дафт Пънк | Дафт Пънк (Daft Punk) е френски електронен танцувален дует, съставен от парижаните Ги-Манюел дьо Хомем-Кристо и Тома Бангалтер. Името е избрано под влиянието на рецензия в британското списание "„"Мелъди Мейкър“, което описва първата им съвместна изява в китарната група „Дарлин“ като „купища глупав пънк“.
Развитие.
Дебютният сингъл на „Дафт Пънк“ е озаглавен "The New Wave" (Soma, 1993). След него записват сингъла "Da Funk" (1995), който има голям търговски успех. Албумът "Homework" (Virgin, 1997) е смятан за новаторска съвкупност от различни стилове (техно, хаус, ейсидхаус, електронна музика). Сингълът "Around the World" е с най-голям успех.
През 2001 година на пазара е пуснат албумът "Discovery", чийто стил наподобява синтпоп. В сравнение с "Homework", този албум е с по-голяма комерсиална насоченост, което разочарова част от почитателите на групата. Въпреки това продажбите на албума вървят добре и той достига второ място в класациите във Великобритания, като сингълът "One More Time" става голям клубен хит и дуетът привлича нови почитатели. Според някои заглавието "Discovery" (букв. „откритие“) е игра на думи и означава „много диско“ (), тъй като стилът на изпълнение е близък с дискомузиката. В интервю за сп. „Ремикс Мегазин Онлайн“ групата казва, че албумът е замислен като опит за повторно свързване с безгрижния и непредубеден начин на мислене, характерен за фазата на откритията в детската възраст. Това обяснява използването на теми и семпъли от края на 70-те и началото на 80-те години.
Дискография.
Сингли.
От "Homework":
От "Discovery":
От "Human After All":
От "Random Access Memories": |
71041 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71041 | Луи Леже | Луѝ Пол Марѝ Лежѐ () е френски славист. Почетен член на Българското книжовно дружество (1884), член на френската Академия за надписи и художествена проза ("Académie des inscriptions et belles-lettres") в Париж и на академиите на науките в Санкт Петербург, Белград и Букурещ.
Луи Леже е първият френски преводач на „Житие и страдания грешнаго Софрония“, чете лекции, свързани с българската история и литература, с акцент върху Златния век на цар Симеон, богомилството и времето на Пазвантоглу.
Заради голямата му пробългарска дейност е наричан „български консул в Париж“.
Биография.
Роден е на 15 януари 1843 година в Тулуза, регион Юг-Пиренеи, Франция. Завършва право в Париж. Води курс по славянска литература в Сорбоната, след това в Колеж дьо Франс. През 1868 г. защитава докторската си дисертация на тема „Св. св. Кирил и Методий“.
След Средногорското въстание и Баташкото клане (1876) пише редица статии във вестници и списания в защита на българите. През 1882 г. посещава България – „класическите долини, напоявани от водите на Марица и Искър“, според думите му. Впечатленията си от това пътуване излага в книгата си „Сава, Дунав и Балканите“ (1883).
През 1885 г. заема катедрата по славянски езици и литература в Колеж дьо Франс. Първите му лекции са посветени на България до времето на Пазвантоглу, представено и в автобиографията на Софроний Врачански, която той превежда на френски език. В края на същата година, с финансовата помощи на български дарители, като Евлоги Георгиев, издава книгата „La Bulgarie“, сборник с негови лекции и статии за България.
При последното си посещение на България през 1912 г., в навечерието на сключения Балкански съюз и Балканската война, Леже прави своеобразното си завещание към българския народ:
Умира на 30 април 1923 година в Париж на 80-годишна възраст.
Избрана библиография.
Някои от многобройните му трудове са: |
71042 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71042 | Гмелин | Гмелин е популярна фамилия на редица германски учени: |
71043 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71043 | Арад | Арад () е град и административен център на окръг Арад, Банат, Западна Румъния.
География.
Град Арад е разположен на десния бряг на река Муреш (на унгарски: "Maros", немски: "Mieresch").
Население.
Средногодишния естествен прираст на населението е -1,4 %. 14,6 % от населението е на под 15-годишна възраст, а 4,5 % са на над 75 години.
История.
Арад е споменат за първи път документално през 11 век. След първото монголско нашествие в Унгария през 1241 г., през втората половина на 13 век жителите на Арад издигат каменни укрепления около града. Османската империя завладява региона през 1551 г. и го държи до 1699 г. Тогава властта преминава в ръцете на Австрия, а после към Кралство Унгария. С построяването на нова крепост (между 1763 и 1783 г.), Арад става гарнизонен град и заедно с Тимишоара е важен военен пункт в югоизточната част на Унгария. Градът изиграва важна роля в борбата за независимост на Унгария през 1849 г. До юли 1849 г. Арад е защитаван от австрийския генерал Бергер, след което е превзет от унгарските въстаници и става техен основен опорен пункт. Оттук известният унгарски герой Лайош Кошут обявява на 11 август 1849 г. своята прокламация, с която предава военното и гражданско управление на града на Артур Гьоргей.
С мирния договор от Трианон от 1920 г. градът е предаден на Румъния. Заедно с днешното румънско население, в града има значително унгарско малцинство, както и други етнически групи (немци, българи).
Религии.
Градът е седалище на източноправославна епархия. Унгарското и българското малцинства са с католическо вероизповедание.
Стопанство.
Арад преживява бързо икономическо развитие. Още през 1834 е обявен от кайзер Франц I за „кралски свободен град“. През 1910 г. той е най-големият град в региона със своите 61 000 жители. През 2001 г. в града е открита първата електростанция, която свързва Румъния с европейската енергоразпределителна мрежа.
Образование.
В Арад има множество гимназии, източноправославна семинария и музикална консерватория.
Архитектура.
Арад е интересен, модерен град с активен културен живот. През центъра на града минава атрактивен, широк булевард от XIX век, обграден от представителни търговски и жилищни сгради, театър, православна и католическа катедрали, концертен дом и кметство (в неоренесансов стил). |
71044 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71044 | Парижка обсерватория | Парижката обсерватория () е астрономическа обсерватория в Париж, създадена през 1667 г. в рамките на Френската академия на науките.
Първи неин директор е Касини. Обсерваторията е построена близо до Пор-Роял, където се намира и до днес.
Днес Парижката обсерватория е най-старата действаща обсерватория и е сред най-големите астрономически центрове на света.
В рамките на Обсерваторията са обособени 7 лаборатории и научно звено, които покриват съществена част от проблематиките на съвременните астрономия и астрофизика. Научните лаборатории са асоциирани към университетите от Париж и региона и към Националния център за научни изследвания на Франция.
= История =
Основаването на обсерваторията става по времето на Жан-Батист Колбер, министър на Луи XIV. Строежът на сградата, тогава далеч от центъра на Париж, е започнат през 1667 г. и е завършил през 1671 г. Архитект е Клод Перо, брат на писателя Шарл Перо (министър на общественото строителство по времето на Луи XIV). Първите оптични инструменти са произведени от Джузепе Кампани.
Сградата е разширявана през 1730, 1810, 1834, 1850 г., а през 1951 г. до съществуващата сграда е построена и нова (оттогава старата сграда се нарича „сграда Перо“). При последната реконструкция на сградата „Перо“ се обособява пищната Меридианна зала, проектирана от Жан Пруве.
През 1679 г. Обсерваторията публикува първия национален алманах в света "Connaissance des temps". В него са включени таблици със затъмненията на спътниците на Юпитер, което е позволявало на мореплавателите да определят географската дължина с астрономически наблюдения. През 1863 г. Обсерваторията изработва първата съвременна синоптична карта. През 1882 г. е започнат проектът „Carte du ciel“, имащ за цел да картографира цялото небе чрез мрежа от 33-см телескопи по цялата планета. По-късно проектът е изоставен като непосилен.
През ноември 1913 г. астрономи от Парижката обсерватория, използвайки Айфеловата кула като антена, определят точната разлика между географските дължини на Париж и Вашингтон чрез радиосигнали с Националната военноморската обсерватория на САЩ. |
71046 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71046 | Стейн Студио | Стейн Студио е основано през май 1999 г. от Господин Господинов и Климент Калев, които решават да открият собствено студио, за да запишат дебютния албум на група Стейн. Професионално свършената работа бързо привлича и други музиканти, желаещи да създадат песни с качествен звук.
В Стейн Студио са записани албумите на множество групи, сред които:
През 2000 г. в Стейн Студио започва да се работи не само над аудио, но и над видео продукция, постепенно достигнала до ниво, напълно отговарящо на световните стандарти. До настоящия момент екипът на Стейн Студио е създал видеоклипове на десетки утвърдени имена в българския музикален живот, сред които:
Днес Стейн Студио е едно от водещите аудио/видео студия в България, с две професионални звукозаписни студия (А и Б) и Зелен екран с обща площ от 300 m². |
71048 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71048 | Теория на игрите | Теория на игрите е дял от приложната математика за изследване на операциите, който изучава стратегически математически модели и взимането на решения в конфликтни ситуации.
Конфликтни са ситуациите, при които има две враждуващи страни с противоположни цели. При това, резултатът от всяко действие на едната страна зависи от начина на действие на противоположната страна. Примерите за конфликтни ситуации са многобройни. Класически пример в това отношение са военните действия. Редица ситуации в областта на икономиката (особено при наличие на свободна конкуренция) са конфликтни ситуации, в които играчите избират различни ходове, опитвайки се да максимизират възнаграждението си. Участващите в конфликта страни се наричат играчи. Ефективността на решенията на всеки играч зависи от неизвестните решения на останалите играчи и от други обстоятелства.
Видове игри.
Според броя на участващите играчи, игрите са: с двама, с трима играчи и т.н. При игри с повече от двама играчи са възможни коалиции, които действат като един играч. Теорията на игрите изследва образуването на такива коалиции и разпределянето на общата печалба между тях.
Ако броят на различните действия, които играчите могат да предприемат, е краен, играта се нарича крайна; в противен случай тя е безкрайна.
Добре разработена е теорията на матричните игри. Под матрична игра се разбира крайна игра с двама играчи и нулева сума, където платежната функция е дадена във вид на матрица. Тези матрични игри се решават със средствата на линейното оптимиране.
Някои основни понятия.
Основно понятие в теорията на игрите е печалбата на всеки играч. Загубата се приема за отрицателна печалба. Ако сумата от печалбите на всички играчи в една игра е постоянна (нула), говорим за игра с постоянна (нулева) сума.
Целта на играча и по-специално неговият начин на действие за постигането ѝ е стратегията на играча. Теорията на игрите доказва съществуването на оптимални стратегии и създава методи за намирането им.
За да може една игра да се подложи на математически анализ, трябва точно да се формулират правилата на играта. Те представляват система от условия, които определят възможните действия на играчите, обема на информацията на всяка страна за поведението на другата, редуването на ходовете, а също и резултата, до който довежда дадена съвкупност от ходове. Този резултат обикновено се изразява количествено – с число.
Ходовете на играчите са лични или случайни. За да бъде играта математически определена, в правилата на играта за всеки случаен ход трябва да бъде посочено разпределението на вероятностите за възможните изходи.
Мини-максна процедура.
В рамките на теорията на игрите са разработени редица алгоритми или „стандартни решения“ за победа. Най-популярна е системата за победа при игра между двама играчи, наречена мини-максна процедура. Тя е базирана на идеята, че всеки играч играе най-добре. Ето накратко как се прилага тя: Да приемем, че всеки играч при всеки ход има краен брой избори за ход. След неговия ход, какъвто и да е той, противникът му също има краен брой избори. Да приемем също, което е вярно за повечето игри, че рано или късно играта винаги свършва с нечия победа. Тогава може да напишем всички възможни ходове на играта с всичките ѝ възможни изходи. Да приемем, че ние започваме и на всеки възможен краен изход слагаме оценка, показваща колко е печеливш за нас този резултат. Получава се дървовидна структура с нива – изборите на всеки играч, и листа – крайните оценки. Сега, тръгвайки от листата, може да оценим междинните състояния – ако на ход сме ние, текущото състояние има за оценка най-високата от оценките на следващите (защото ние искаме да спечелим), ако на ход е противникът, текущото състояние има за оценка най-ниската от следващите (защото той иска да спечели, т.е. ние да загубим). Така цялото развитие на играта е оценено. Оттук нататък стратегията за нас е да избираме винаги следващ ход с най-висока оценка.
Тази стратегия има редица критики и доводът, че играта може да не завърши никога, не е основателен. Такива игри са редки, неинтересни и често водят до алтернативни решения, за които подходът е принципно неприложим. Подобни „непечеливши стратегии“ са известни още като „политическо решение“ или „компромис“. Подобни резултати се получават и при патови игри с гарантиран непобедител. Най-популярната е tic-tac-toe („Хикс и о“). При такива игри математиката може да помогне малко – до чиста или някаква победа водят само преговори за реми или груба грешка на противника.
Основните критики на мини-максната процедура са огромното дърво на решенията, което повечето игри генерират, и сложният критерий за оценка на крайните състояния. Например, шахматът има много прост критерий за оценка на крайните състояния (победа, загуба и реми = 1, -1, 0), но толкова огромно и сложно дърво на изборите, че никой съвременен суперкомпютър не може да го изчисли. Повечето военни игри имат невероятно сложна система за оценка на крайните състояния.
За оценка на крайните състояния се прилагат различни евристични оценки и модели, докато за ограничаване размера на дървото на ходовете на практика се прилагат променени версии на алгоритъма, основно базирани на генериране на дървото, до някакво ниво и оценка на така получените крайни резултати. Естествено, оценката на тези крайни резултати не е лесна, защото те са междинни резултати в цялостното дърво на решенията.
Друг източник за критика на метода е „човешкият фактор“, т.е. доколко умишлено допуснати грешки на единия играч водят до стратегически важни грешки на другия играч. Този напълно безсмислен за абстрактната математика параметър винаги е бил основен в човешката история. Например Ханибал имитира пробив на центъра на войската си по време на битката при Кана, който подтиква римляните към бърза атака, в резултат на което те дори не забелязват, че са обкръжени, и след това унищожени.
Развитие.
Развита първоначално като средство за обяснение на икономическото поведение, теорията на игрите сега се използва в много различни научни области от биология до философия.
Тя се развива съществено и е формализирана за първи път от Джон фон Нойман и Оскар Моргенщерн преди и по време на Студената война, главно заради приложението си във военната стратегия, особено понятието за взаимно гарантирано унищожение. От 70-те години на миналия век теорията на игрите се прилага към поведението на животните, включително развитието на видовете чрез естествен отбор. Заради интересни игри като дилемата на затворника, при които взаимната корист е във вреда на всички, теорията на игрите е използвана в етиката и философията. Тя привлича вниманието на информатиците, поради прилагането ѝ в изкуствения интелект и кибернетиката.
Освен научния интерес, теорията на игрите е обект на внимание и в популярната култура. Животът на лауреата на Нобелова награда и специалист в областта на теорията на игрите Джон Наш е тема на игралния филм от 2001 г. „Красив ум“. Няколко телевизионни игри използват ситуации от теорията на игрите. |
71054 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71054 | Хлор | Хлорът ( – зелен) е химичен елемент (неметал) от групата на халогените, който при нормални условия е под формата на газ със зеленикаво-жълт цвят и силно дразнеща миризма. Подобни на него елементи са F (флуор), I (йод), Br (бром) и At (астат). Поредният му номер е 17 и има атомна маса 35,453.
Хлорът се свързва директно с множество химични елементи, което е една от причините да не съществува в природата в чист вид. Някои от съединенията му (най-вече готварската сол) са изключително важни за живите същества. Хлорът и неговите съединения биват използвани при обеззаразяването на питейната вода. Хлорът е силно отровен – поразява дихателните пътища и предизвиква възпалението им, а при високи концентрации причинява и смърт.
История.
Хлорът е изолиран в чист вид и описан за пръв път през 1774 г. от Карл Вилхелм Шееле, който се счита за негов откривател. Името му е дадено през 1807 г. от Хъмфри Дейви, който го определил като отделен елемент. Той е и първият газ, който бива втечнен в лабораторни условия. Това прави Майкъл Фарадей.
На 22 април 1915 г. е използван за първи път като бойно отровно вещество, през Първата световна война. Край белгийското градче Ипър немците отворили 6000 метални балона, пълни с хлор. За минути се образувал огромен жълто-зелен облак, тежащ 180 тона, който бавно се придвижвал към позициите на френските войници. Смъртоносният газ проникнал във всички укрития. Хлорът поразил 15 000 души, 5000 от които загинали на място. Това била и първата химическа атака, която показала ефикасността и ужасяващите резултати от бойните отровни вещества.
Химични свойства.
Хлорът е силно активен неметал. Той взаимодейства с множество вещества. Проявява променлива валентност – от първа до седма. От халогенните елементи хлорът е втори по активност след флуора. При обикновена температура не реагира само с азота, кислорода, флуора, въглерода и благородните газове. Всички реакции с останалите елементи протичат, но не така бурно, както при флуора.
Взаимодействие с прости вещества.
При взаимодействието на хлора с водорода се образува хлороводород (водороден хлорид). Водният разтвор на хлороводорода е т.нар. солна киселина.
Хлорът не взаимодейства пряко с кислород. Той образува оксиди, но по косвен път.
Взаимодейства с метали като желязо, натрий, магнезий. При поръсването на загрени железни стърготини в цилиндър, пълен с хлор, се наблюдава бурна реакция, при която стърготините изгарят. Получава се жълто-кафяв дим от солта железен трихлорид (FeCl3). Поради интензивността на реакцията, тя е наречена „огнен дъжд“.
При взаимодействието на хлор с натрий се получава натриев хлорид, който има йонно-кристален строеж.
При взаимодействието с магнезий се получава магнезиев дихлорид.
Ако се пусне прах от сух червен фосфор в цилиндър, пълен с хлор, фосфорът се запалва. Цилиндърът се изпълва с бял дим от фосфорен трихлорид, който е силно отровен.
Взаимодействие с химични съединения.
При взаимодействието на хлор с вода се образува солна киселина и хипохлориста киселина.
Под въздействието на слънчевата светлина хипохлористата киселина се разлага, като се получават солна киселина и атомен кислород.
Атомният кислород е много активен. Той разрушава багрилата и убива микроорганизмите. Поради тази причина хлорната вода действа избелващо и дезинфекционно.
Хлорът реагира с редица основи. Реакцията му с натриева основа води до получаването на натриев хлорид, натриев хипохлорит и вода. Натриевият хипохлорит също се разлага под действието на слънчевата светлина, при което отново се получава силно активният атомен кислород. Натриевият хипохлорит представлява всекидневно използваната белина.
Взаимодействието му с калиева основа е аналогично:
Употреба, разпространение и получаване.
Голямата химическа активност на хлора определя неговото голямо приложение. Чрез него се получава солна киселина, пластмаси, лекарства и препарати за растителна защита. Широко приложение намират и синтетичните хлорокаучуци. Хлорни органични съединения се добавят към боите, лаковете и смазките. В хладилната техника както и за пълнене на метални средства под налягане (дезодоранти, парфюми и др.) се използват вещества наречени фреони, част от които са също хлорни съединения.
Поради голямата си химическа активност хлорът не се среща в свободно състояние в природата. Най-разпространени съединения са натриевият хлорид (морска сол, която се намира в големи количества в Световния океан), магнезиев дихлорид и калиев хлорид. Съединения на хлора има в човешкия организъм – в кръвната плазма, в стомашния сок, в потта.
Широката употреба на хлора налага той да се произвежда в големи количества. В промишлеността хлорът се произвежда от стопилка или разтвор на натриев хлорид, през които се пропуска постоянен електричен ток. В лабораторни условия може да се получи при взаимодействие на манганов диоксид или калиев перманганат със солна киселина:
Реакциите са силно екзотермични, затова опитът се провежда при внимателно капене на солната киселина върху окислителя.
Опасности.
Хлорът е отровен газ, който действа дразнещо на дихателната система, очите и кожата. При вдишване на повече 30 ppm той реагира с влагата от белите дробове, образувайки смес от хлороводородна и хипохлориста киселини, които водят до неприятни ефекти като кашляне, кихане и давене. При дози над 60 ppm настъпва увреждане на белодробната тъкан, а дози над 100 ppm могат да доведат до смърт след няколко вдишвания.
Хлорът е силен окислител. Реакцията му със силнозапалими вещества може да причини експлозия и пожар.
Фреоните, част от които са хлорни съединения, се разлагат под действието на слънчевите лъчи. Освободеният атомен хлор взаимодейства с озона (O3) от озоновия слой, водейки до неговото изтъняване и разрушаване. |
71055 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71055 | Лъчение на Хокинг | Лъчение на Хокинг – процес, при който черни дупки излъчват различни елементарни частици. Имайки предвид закона за запазване на енергията, при този процес масата на черните дупки намалява, т.е. черната дупка се „изпарява“. Процесът е наречен на името на английския физик Стивън Хокинг, който през 1976 г. излага теоретичния аргумент за съществуването му.
Квантовата механика описва флуктуациите на вакуума: непрекъснато двойки виртуални частици се образуват от вакуума и не след дълго анихилират една с друга. Ако такава двойка виртуални частици се зароди близо до хоризонта на събитията на черна дупка, то тази двойка може да бъде разкъсана от приливните сили на черната дупка и една от двете частици да бъде погълната. По този начин непогълнатата от черната дупка частица изглежда като излъчена от черната дупка и от виртуална става реална. Евристично, за далечен наблюдател, погълнатата от черната дупка частица е като частица с отрицателна енергия, т.е. нейното поглъщане би намалило масата на черната дупка (масата на черната дупка плюс някаква отрицателна маса дава по-малко положително число). Интересното е, че лъчението, което се образува от непогълнатите частици, има топлинен спектър, а температурата на лъчението се изчислява по формулата:
където formula_2 – константата на Планк, "c" – скоростта на светлината във вакуум, "k" – константата на Болцман, "G" – гравитационната константа, и, "М" – масата на черната дупка.
Периодът на изпарение на черна дупка зависи от масата ѝ, и може да се изчисли по формулата: |
71057 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71057 | Константа на Планк | Константа на Планк е фундаментална физична константа и основна константа в квантовата механика, свързваща енергията на електромагнитна вълна с нейната честота. Наречена в чест на Макс Планк, един от основоположниците на квантовата механика.
често се използва и редуцираната константа на Планк, наричана още константа на Дирак:
Константата на Планк свързва честотата formula_5 и енергията на фотон:
както и свързва импулса formula_7 на частица с дължината на вълната formula_8 на нейната материална вълна (вълна на дьо Бройл):
Редуцираната константа на Планк е квант на момента на импулса и също така участва в неравенството, известно като Принцип на неопределеността (или съотношение на Хайзенберг):
Физически смисъл.
В квантовата теория константата на Планк има по-дълбок смисъл: в сравнение с величината на действието или момента на импулса, тя показва доколко класическата механика е приложима към дадената физическа система. А именно, ако formula_11 е действието на системата, а formula_12 – нейният момент на импулса, то при formula_13 или formula_14 поведението на системата с висока точност се описва от класическата механика.
Външни препратки.
Оригиналната публикация на Планк в Annalen der Physik от 1901 г. |
71058 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71058 | Национална академия за театрално и филмово изкуство | Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ (известна и с широко използваното съкращение НАТФИЗ) е специализирано висше училище в гр. София. До 1995 г. академията носи името Висш институт за театрално изкуство и съответно е известна със съкращението ВИТИЗ.
История.
Националната академия за театрално и филмово изкуство е едно от Висшите училища в България, което влияе върху развитието на българската култура.
С постановление на Министерски съвет от 28 януари 1948 г. Държавната театрална школа при Народния театър в София се трансформира в Държавно висше театрално училище. Първият випуск се състои от 22 студенти, които следват актьорско майсторство.
Желаещите да следват актьорско майсторство и броят на театрите в страна значително се увеличават през първите години след промяната на политическата система. През следващите две години 9 са студентите, изучаващи режисура, и 16 – театрознание. Първата сграда на Академията днес се намира на столичния булевард „Васил Левски“. Училището е именовано като Висш институт за театрално изкуство през 1951 г. През 1955 г. на института е предоставено ново здание с три сцени и редица аудитории. |
71064 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71064 | Гравитационна константа | Гравитационната константа "G", по-рядко "f", "γ", "к"2, е фундаменална физична константа, определяща силата на привличане между две тела (гравитация).
Съгласно закона за всеобщото привличане на Нютон, силата на привличане, действаща между две тела с маси formula_1 и formula_2, намиращи се на разстояние formula_3, е равна на:
В единици SI стойността на константата е:
Гравитационната константа е измерена за пръв път от Хенри Кавендиш през 1798 г., а най-точната стойност на "G" е получена чрез измерване на взаимното привличане на две известни маси с торзионна везна. |
71065 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71065 | Бретонски език | Бретонският език (самоназвание: Brezhoneg) е келтски език от бритската група, говорен от около 300 000 души (257 000 през 1999 г.) във Франция, главно в областта Бретан (Западна Франция).
История.
Въпреки че бретонският език е близък до езика на галите, то той не е същият, който се е говорел в западната част на Галия по времето на Римската империя. Бретонският език е по-близък до келтските езици, говорени на територията на днешна Великобритания и Ирландия и се появява в континентална Европа след разпадането на Римската империя и преселването на келтски групи от острова.
Бретонският е основен език в областта Бретан до 12 век и е бил говорен както от населението, така и от благородниците. След 12 век обаче аристокрацията постепенно приема френския език и бретонският остава език на простолюдието.
След присъединяването на Бретан към Франция през 1532 г., бретонският се превръща в малцинствен език във Френското кралство. По това време кралският двор е отдавал малко значение на локалните езици и бретонският бил говорен свободно в областта. За разлика от периода на монархията, след Френската революция, френският език се налага като основен и това води до постепенно изчезване на бретонския език.
В началото на 20 век половината от населението на Бретан говори единствено бретонски език, като до 1950 г. броят намалява до 100 000 души. Днес бретонският език се говори и разбира от около 200 000 души.
Диалекти.
В бретонския език няма ясно определени граници между различните диалекти, защото езикът е различен във всяко населено място. Лингвистите определят четири основни диалекта в зависимост най-вече от фонетичните различия, както и от промените в речника и малките морфологични разлики.
Основните диалекти са:
Първите три диалекта имат общи характеристики и образуват т. нар. група KLT (съкращение от Kerne, Leon, Treger). Ванският се различава от останалите най-вече в произношението и мястото на тоничното ударение.
Граматика.
Бретонският език споделя основните черти на келтските езици от т.нар. бритска група, включваща още и уелски (камбрийски) и корнуолски (корнски). Бретонски, уелски и корнуолски са още известни като P-келтски езици (към които са спадали и отмрелите галски и галатийски), за разлика от Q-келтски (включваща гойделските – ирландски, шотландски гелски, мански и отмрелия келтиберийски език). |
71067 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71067 | Красимир Радков | Красимир „Краси“ Радков е български комик.
Биография.
Роден е на 24 април 1971 г. във Враца, където завършва езикова гимназия с испански език. Първите си стъпки в театъра прави в младежката театрална група „ТЕМП. Дипломира се във ВИТИЗ през 1994 г. в класа по актьорско майсторство за куклен театър на проф. Николина Георгиева.
От 1995 до 2000 г. работи в Драматичния театър – Враца, а от 2000 – в Сатиричния театър „Алеко Константинов“. Има над 30 роли с две номинации за Аскеер. През 2003 г. участва във филма от САЩ – „Аз съм Дейвид“ на режисьора Пол Фейг.
От 2004 до 31 юли 2019 г. работи в „Шоуто на Слави“ и в театър Мелпомена.
В „Шоуто на Слави“ Радков прави много скечове както на измислени герои, така и на съществуващи личности. Играе еднакво добре и мъжки и женски роли.
През 2012 е член на журито на „България търси талант“.
От 8 ноември 2019 г. води шоуто „Вечерта на Северозапада“ по 7/8 ТВ заедно с Борис Солтарийски и Георги Милчев-Годжи, а от март 2020 до 28 февруари 2021 г. води рубриката „Златната рибка“ във „Вечерното шоу на Слави Трифонов“ по същата телевизия. От 17 до 25 юли 2020 г. е жури в конкурса „Мис Левски Г“, който също е рубрика в шоуто.
От 11 септември 2021 г. е водещ на „Маскираният певец“ по Нова ТВ, заедно с Герасим Георгиев-Геро.
На 16 май 2022 г. печели юбилейният сезон 10 на „Като две капки вода" по Нова ТВ.
Водещ е на четвъртия сезон на Един за друг през 2023 г. заедно с Емил Чолаков и жена му Станислава Ганчева по Нова ТВ
През 2024 г. заедно с Алекс Раева водят „Dancing Stars“ по bTV, както и „Бягство към победата“ с Ивет Горанова и Станислава Ганчева.
Актьорски превъплъщения.
Става много популярен с комедийната продукция „Павета“, както и в известния български сериал „Морска сол“ с второстепенна роля като мутрата Чико. Сред актьорските превъплъщения на Радков в „Шоуто на Слави“ са: |
71071 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71071 | Монархия | Монархия ( – "„единовластие“": от "μονος" – "„един“" и "αρχειν" – "„управлявам“") е форма на държавно управление, при която върховната държавна власт принадлежи на едно лице – монарха (крал, цар, султан, емир, падишах и пр.). Обикновено се предава по наследство. Властта на монарха и неговите задължения могат силно да варират според вид на монархията: от почти никаква власт (парламентарна монархия като Испания) през ограничена власт чрез конституция (конституционна монархия като Йордания) до всеобща, неограничена политическа (понякога и духовна) власт (абсолютна монархия като Оман).
Монархиите се различават още по начина на избиране на глава – по наследствена линия или чрез някакъв вид избори. Съответно първите наследяват короната по кръвна линия, а вторите биват избрани за определен период от време (най-често пожизнено) да управляват монархията. При наследствените монархии правото на владетеля над трона най-често се обяснява, като се използва твърдението, че монархът е избраник на боговете. Възможно е дори самият монарх да се почита като бог или като човек с божествен произход. Този култ често се среща в Античността – например в Древен Египет или Древен Рим, но продължава да съществува и в Новото време – например в Китайската империя или до след Втората световна война – Япония.
Държавната доктрина или идеология на монархията (или стремеж към установяване на монархия) се нарича монархизъм или още роялизъм. Привърженик на подобна идеология се нарича монархист или роялист, а противникът – републиканец или антимонархист.
Към 2011 г. 44 страни в света имат монарси за държавни глави. Историческата форма на абсолютна монархия се практикува само в Бруней, Оман, Катар, Саудитска Арабия, Есватини и Ватикана.
Признаци на монархията.
Основните признаци на класическата форма на управление при монархията са:
В много случаи, държави, традиционно считани за монархии, не удовлетворяват изброените признаци. Още повече, че в немалко случаи е трудно да се прокара ясна граница между монархия и република. Така например изборни монархии като Рим от периода на принципата и Ржеч Посполита съхраняват и републиканските институции. "Император" първоначално е републиканска извънредна магистратура, а самото название Ржеч Посполита дословно се превежда като „република“. От друга страна, официално републиканската Северна Корея има всички изброени признаци на монархия, но в действителност е тоталитарна чучхе диктатура.
История.
Племенното царуване често се свързва със сакрални функции, така че кралят да изпълнява и задълженията на висш жрец. По този начин той често е смятан за родственик или син на боговете. Тези сакрални функции се перифразират и променят през Средновековието, за да оформят "божествените права на кралете", докато в Китай, Япония и Непал кралете продължават да се считат за богове до началото на съвремието.
Монархическата система е в контраст с парламентаризма, където се дава власт на събрания от свободни граждани, още от Античността. В Древността се срещат случаи на промяна на формата на държавно управление от монархия към подобна ранна форма на република. Така се случва с Древен Рим, който се превръща в Римска република през 509 г. пр. Хр., и Древната атинска демокрация, създадена през 500 г. пр. Хр.
При германските племена в Древността кралете също изпълняват сакрални функции. Те биват избирани сред изтъкнати и прославени мъже от знатни семейства. Избирането става чрез събрание, наречено тинг ("thing" или "алтинг" в Исландия). Подобни прояви на парламентаризъм западат по време на Европейските Средни векове, но все пак оцеляват под формата на регионални събрания като Исландската държава и Швейцарското Ландсгемайне, наречено по-късно Тагзатцунг. Съвременното завръщане към парламентаризма и републиката започва с премахването на английската монархия от Парламента на Англия през 1649 г., последвано от Американската революция от 1776 г. и Френската революция от 1792 г. По-голямата част от политиците на XIX в. са разделени на антимонархистично настроени радикалисти и монархистично настроени консерватори. Множество монархии са свалени през XX в., и то най-вече в началото или края на двете световни войни. Подобна участ застига и монархията в България по това време.
Преимущества и недостатъци.
За преимущества на монархията като форма на управление обикновено се изброяват:
При сравнение с републиката се отличават и следните преимущества:
В сравнение с републиканската диктатура се наблюдават следните предимства:
Недостатъци на монархията са:
Причини за падане на монархиите.
Монархиите са заменяни с републики при създаване на нова държава, отделила се от съществуваща монархическа, без исторически монархически традиции за цялата си територия или без национални такива – републиките в Америка (с изключение на Бразилия) и Океания, почти всички в Африка, мнозинството в Азия и Близкия изток, почти всички в постсъветското пространство и югосферата, Централна Европа, Финландия, Ирландия, Кипър, Малта и Исландия, в резултат на военно поражение – Италия, Германия, Унгария, Австрия, България и Румъния, след сътрудничество на династията с чужди окупатори и колонизатори – при успешна народоосвободителна борба – Турция, Египет и Йемен, при националболшевишки бунт, след възстановяването на Независимостта на държавата прогонил династията или забранил връщането ѝ в страната – Югославия, Албания и Виетнам, при комунистическа революция – Етиопия, Испания, Лаос, Камбоджа и Непал, ляво-либерална революция – Франция, Русия, Гърция, Афганистан, Португалия и Китай, друга лява революция – Либия, а в Иран това става чрез ислямистка революция. |
71073 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71073 | Корона | Корона (от лат. "corona", венец) е украшение за глава, явяващо се символ на титла. В исторически аспект основно се използва като символ на титли, облечени с власт (княжеска или монархическа), но през XX век започва да се използва и за победителки в конкурси по красота. Лавровият венец на победителя в античните олимпийски игри също има подобно символично значение.
Освен стойност като символ (регалия), владетелските корони често имат и материална стойност. Те са направени от ценни метали (най-често от злато) и са украсени със скъпоценни камъни. Функцията на корона може да изпълнява шапка със скъпоценни орнаменти, венец, обръч от листа или пластинки).
Употребява се още от древността в Древен Египет, Древен Рим, Шумер. Били са много разпространени в държавите в Европа в периода на развития феодализъм (от XI век).
Сега, като правило, монарсите носят корона само в особено тържествени случаи. |
71075 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71075 | Хай Контраст | Хай Контраст ( е псевдоним на уелския дръм енд бейс диджей и продуцент Линкълн Барет (Lincoln Barret).
Малко след като започва да прави музика, той получава възможността да стане диджей в клуб в гр. Кардиф през дръм енд бейс нощта, наричана "„Silent Running“". През това време той пуска с диджей като Grooverider и London Electricity. Музиката, която Линкълн Барет, прави може да се определи като дръм енд бейс, но много музикални критици я определят по-скоро като liquid funk.
През юли 2002 г. неговият дебютен сингъл "True Colours" е издаден от лейбъла Hospital Records, а с "Return of Forever" и "Global Love" той влиза в британските класации. Вторият му албум "High Society" е един от най-успешните дръм енд бейс албуми на 2004 г. Линкълн Барет е много търсен за правене на ремикси.
Баща му Майкъл Барет (Michael Barret) по-известен като Шейкин Стивънс. Майка му Лорейн Барет (Lorraine Barret) е член на Уелския съвет за Южен Кардиф и Пенарт.
Линкълн е резидент диджей в клубовете: "Precinct at Club I" в Кардиф, "Hospitality" и "Fabric" в Лондон. През октомври 2005 г. Линкълн стартира свой собствен лейбъл – "The Contrast". |
71076 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71076 | Урвич (община Боговине) | Урвич (; , "Урвичи") е село в северозападната част на Северна Македония, в община Боговине.
География.
Селото се намира в източните склонове на Шар планина. Основната част от населението е съставена от горани, които при преброяванията в Северна Македония се записват предимно като турци и албанци.
История.
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Урвич е населявано от 360 жители, всички българи мохамедани.
Според Афанасий Селишчев в 1929 година Урвич е част от Долнопалчищка община в Долноположкия срез и има 145 къщи със 780 жители българи.
Според преброяването от 2002 година селото има 756 жители. |
71077 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71077 | Абдул Хамид II | Абдул Хамид II (ي) е 34-тият султан на Османската империя от 31 август 1876 до 27 април 1909 г. и последният султан, упражнявал ефективен контрол върху разпадащата се държава. Периодът, през който той царува в Османската империя, е известен като Хамидийската ера. Той наблюдава период на упадък с бунтове (особено на Балканите) и ръководи неуспешна война с Руската империя (1877 –1878), последвана от успешна война срещу Кралство Гърция през 1897 г.
В съответствие със споразумение, сключено с републиканските млади османци, той обнародва първата конституция на Османската империя, която е знак за прогресивно мислене, което бележи ранното му управление. Въпреки това през 1878 г., позовавайки се на разногласия с османския парламент, той суспендира както краткотрайната конституция, така и парламента. Модернизацията на Османската империя продължава по време на неговото управление, включително реформа на бюрокрацията, разширяване на Румелийската железница и на Анадолската железница, както и изграждането на Багдадската железница и на Хиджазката железница. Освен това са създадени системи за регистрация на населението и контрол върху печата, заедно с първото местно модерно юридическо училище през 1898 г. Най-мащабните от реформите се случват в образованието – много професионални училища са създадени в области като право, изкуства, занаяти, строително инженерство, ветеринарна медицина, митници, земеделие и лингвистика. Въпреки че Абдул Хамид II затваря Истанбулския университет през 1881 г., той е отварен отново през 1900 г. и мрежата от средни, начални и военни училища е разширена в цялата империя. Германските фирми изиграват основна роля в развитието на железопътните и телеграфните системи на империята. Тази модернизация струва на империята икономическия суверенитет, тъй като финансите ѝ са под контрола на Великите сили чрез Османската администрация за публичен дълг.
По време на управлението на Абдул Хамид, Османската империя става известна с кланетата на арменци и асирийци в периода 1894 – 1896 г.
По време на управлението на Абдул Хамид са извършени множество опити за покушения, един от най-известните е опитът за убийство в джамията Йълдъз от 1905 г. от Арменската революционна федерация. Големи части от османската интелигенция също го критикуват остро и му се противопоставят поради използването на тайна полиция за заглушаване на несъгласието и младотурското движение. През 1908 г. тайна революционна младотурска организация, известна като Комитет за единство и напредък, принуждава Абдул Хамид II да възстанови парламента и конституцията, тези събития са наречени Младотурска революция. Абдул Хамид се опитва да утвърди отново своя абсолютизъм година по-късно, което довежда до свалянето му от юнионистките сили в събитие, известно като Инцидентът от 31 март 1909 г.
Ранни години.
Абдул Хамид II е роден на 21 септември 1842 г. в двореца Чираган, в Ортакьой или в Топкапъ – всички в Истанбул. Той е син на султан Абдул Меджид и Тиримюжгян Кадън (Черкесия, 20 август 1819 г. – Константинопол, , 2 ноември 1853 г., първоначално носи името Вирджиния. След смъртта на майка си, той по-късно е осиновен от законната съпруга на баща си – Перестю Кадън. Перестю също е осиновителка на полусестрата на Абдул Хамид – Джемиле Султан, чиято майка Дюздидил Кадън умира през 1845 г., оставяйки я сираче на двегодишна възраст. Двамата са отгледани в едно домакинство, където прекарват детството си заедно.
За разлика от много други османски султани, Абдул Хамид II посещава далечни страни. Девет години преди да заеме трона, той придружава чичо си султан Абдул Aзиз при посещението му в Париж (30 юни – 10 юли 1867 г.), Лондон (12 – 23 юли 1867 г.), Виена (28 – 30 юли 1867 г.) и столиците или градовете на редица други европейски страни през лятото на 1867 г. Те заминават от Константинопол на 21 юни 1867 г. и се завръщат на 7 август 1867 г.
Управление.
Абдул Хамид II става султан на 31 август 1876 г., след детронирането на брат му Мурад V.
При управлението на Абдул Хамид II влиза в сила първата Османска конституция – на 23 декември 1876 г. Създава се и първият османски парламент. Първоначално велик везир е Мехмед Рушди паша, след това на поста е назначен Мидхат паша.
След неуспеха на Цариградската конференция Османската империя претърпява поражение в Руско-турската война от 1877 – 1878 г., при което империята губи България с подписването на Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.).
В началото на 1878 г. Конституцията е суспендирана и парламентът е разпуснат. Установява се деспотичен режим, който продължава до 1908 година. Поради жестокостта, с която са потушени бунтовете по време на неговото управление, включително Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.), Абдул Хамид II става известен на Запад като „Кървавия султан“ или още „Червения султан“. През 1905 г. арменски революционери извършват неуспешен атентат срещу султана.
След Младотурската революция от 1908 г., Конституцията е възстановена и парламентът възобновява заседанията си. Абдул Хамид II прави опит да организира контрареволюция, но е детрониран на 27 април 1909 г. и е заточен във Вила Алатини в Солун. През 1912 г., по време на Балканската война, е върнат в двореца Бейлербей в Истанбул. До него в часа на смъртта му е само сестра му Салиха. Умира на 10 февруари 1918 г.
Султан Абдул Хамид II е сдържан и работоспособен човек. Желаел е да се задълбочава в работата си до най-малките подробности. Заради деспотичния си режим, наречен „Зулумът“, получава прозвището „Канлъ“ – Кървавия. Много източници служат като доказателство, че режимът му е бил клеветен и определян като жесток с цел отслабване на властта му. Предпочитал да живее в двореца Йълдъз, отколкото в главната резиденция Долмабахче. През 1968 година в серия статии на истанбулския вестник „Бугюн“ журналистът Фазъл Късакюрек публикува спомените на султана и на най-близките му сътрудници, в които има цял раздел, озаглавен „Подготовка за въстание на Българите от Македония“, където се признава, че българите са етническото мнозинство в областта и заради това Османската власт е решила да насочи против тях местните гърци, взимайки ги под свое покровителство. А бившият главен секретар на султана Тахсин Паша разказва как султанът го е попитал за броя на българите в Скопие, искайки да узнае гъстотата на българите в областта, и на другия ден скопският валия съобщава, че в града има повече от три хиляди българи, изчислявайки само броя на пълнолетните мъже. |
71080 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71080 | Накшидил валиде султан | Накшидил валиде султан е наложница на османския султан Абдул Хамид I и майка на султан Махмуд II. Произходът ѝ е неизвестен, но някои я отъждествяват с Мари Март Айме Дюбук дьо Ривери от остров Мартиника, втора братовчедка на императрица Жозефина Боарне. |
71081 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71081 | Битам | Битам () е град в северен Габон на Магистрала N2. В него има голям пазар пазар, летище и малък музей. Население 27 923 жители (по данни от 2013 г.). |
71084 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71084 | Маюмба | Маюмба () е град в Габон, разположен на брега на Атлантически океан, Магистрала N6 и Лагуна Банио. Градът е известен с дългите си пясъчни плажове, в които гнезди кожестата костенурка. Градът се намира в Национален парк Маюмба и в него има летище и пазар. Население 5220 жители (по данни от 2013 г.). |
71086 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71086 | Южен (район на Пловдив) | Район Южен е един от административните райони в Община Пловдив. Северната част на района е известена още с името "Кючюк Париж" (), или просто "Кючука" или "Кичука", както народния говор е изменил името. На турската думата „кючюк“ означава "малък", тоест името на квартала е "Малкият Париж".
Разположение и структура.
Район „Южен“ е разположен на юг жп линията София-Пловдив-Свиленград, която се явява северната и източната му граница. На юг опира до Околовръстното шосе, където граничи с община „Родопи“. На запад граничи с район „Западен“ по землищната граница между кварталите Коматево и Прослав.
Районът включва в себе си кварталите:
История.
Още в края на XIX в. от дясната страна на железопътния път, малко по на югоизток от гарата възниква ромско предградие на Пловдив. Павел Калпакчиев, роден през 1863 в Етрополе, с минимален опит в производството на тухли, се установява в Пловдив и през 1896 г. с парите от зестрата на съпругата си на юг от жп линията и ромско предградие на площ от 477 дка изгражда фабрика за тухли и керемиди. През 1907 Павел Калпакчиев дарява тухли за новата жп гара Пловдив. През 1905 г. е основано народно читалище „Христо Ботев“.
След загубите във войните за национално обединение и особено след Първата световна война с подписване на Ньойския договор, огромни маси българи от Гърция, Турция и Сърбия напускат домовете си и емигрират в България. Пловдив е един от градовете, където се струпва голямо множество от бежанци – 4763 души от Западна Тракия, 3976 от Македония, 87 от Царибродско и 32 от Добруджа. Те се установяват основно в южната част на града. Много от тях се заселват между фабриката и града. Павел Калпакчиев дава пари и тухли за издигане на тяхна църква – храма „Света Троица“.
През 1924 г. започва първото планиране на квартала. Чирпанското земетресение през 1928 г. нанася значителни щети на къщите в квартала. След земетресението е извършено ново планиране и ромите са преселени в днешните квартали Столипиново и Шекер махала.
Дългогодишен символ на „Кючук Париж“ е "Оловната кула" на Сачмената фабрика, построена през 1927 г. от Иван Нейков и най-високото съоръжение в Пловдив през онези времена. Кулата наподобявала по формата си парижката Айфелова кула и била единствената на Балканския полуостров, в която се получават оловни сачми по естествен капков път. Разрушена е през 2002 г.
През 1928 г. е построен „Бетонният мост“, който свързва квартала с центъра на Пловдив с тухли от фабриката на Калпакчиев. По това време пътят след моста се е наричал „Калпакчиево шосе“.
Възникнал като квартал на бежанци, между двете войните „Кючук Париж“ придобива работнически характер. През 30-те години живеещите в квартала православни цигани "бургуджии" (железари) се изселват в „Столипиново“. След 1944 г. тухлената фабрика на Калпакчиеви е национализирана.
Коматево е в урбанизираните граници на Пловдив от 1969 г. и се свързва с другите квартали посредством „Коматевско шосе“. Районът в сегашните си граници е създаден със Закона за териториално деление на Столичната община и големите градове през 1995 г.
Население.
Населението на Район Южен по данни на ГРАО е 110 хил. души (към 15 юни 2009 г. по постоянен адрес в район южен са регистрирани 109995 жители).
Администрация.
Кметове на района:
На територията на общината се намира
Училища.
В района се намират следните учебни заведения.
Tранспорт.
Районът се свързва с останалите райони на Пловдив посредством „Бетонния мост“, Коматевски транспортен възел и пътен възел „Родопи“. В проект са надлез на Асеновградско шосе и пътен възел „Модър-Царевец“. Престои завършване на Южната вътрешноградска тангента и тунел под Централна гара.
На територията на района се намира една от автогарите на Пловдив – автогара „Родопи“.
Здравеопазване.
От 1998 г. Многопрофилна транспортна болница е преместена в нова сграда на територията на района като първоначално приемат за преглед и стационар транспортните работници от цяла Южна България. От 2001 г. болницата се отваря за лечение на всички граждани.
На територията на района са разположени:
Култура, спорт и забележителности.
В условния териториален център на Кючук Париж, кръстовището на улица „Димитър Талев“ с булевард „Никола Вапцаров“ се намира Тракийския дом, известен и под името „Кино Тракия“. На улица „Даме Груев“ се намира народно читалище „Христо Ботев“.
В квартал „Ухото“ се намира стадион „Тодор Диев“, където играе мачовете си тима на Спартак. Други спортни съоръжения в района са зала „Олимпиада“, Работническия стадион (стадиона на ДЮШ „Векта“), плувен комплекс „Нептун“ и база „Коматево“ (собственост на ПФК Ботев Пловдив)
По протежението на Коматевско шосе, при археологически разкопки са открити останки от древноримски водопроводни съоръжения - акведукти.
Храмове.
Районът има седем християнски храма.
Най-старата православна църква е „Света Троица“ (на улица „Архимандрит Евлоги“ №1) до Събота пазар. Също така до Събота пазар се намира и Католически храм „Св. Богородица Лурдска“. В близост до жп линията до Централна гара се намират протестантските обредни домове „Църква на адвентистите от седмия ден“ (ул. „Сергей Румянцев“ № 20) и евангелска църква „Светлина на света“ (ул. „Петър Динеков“ № 14).
В близост до Драганови гробища (гробищния парк на Кючука) е храм „Св. Вси Светии“, построена в началото на ХХІ в.
В Коматево има православна църква „Свети Прокопий“, една католическа църква „Свети Роко“ и протестантски храм. |
71091 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71091 | Бетелгейзе | Бѐтелгейзе (α Orioni, Алфа от Орион) е червен свръхгигант, намиращ се на около 650 светлинни години от Земята. Бетелгейзе е обикновено десетата по яркост звезда на нощното небе.
Спектралният клас на Бетелгейзе е M2Iab. Радиусът ѝ е около 1180 пъти по-голям от този на Слънцето, има до 18 пъти по-голяма маса от него, а светимостта ѝ е 140 000 пъти по-голяма от слънчевата. Възрастта на Бетелгейзе се оценява на около 8 – 8,5 милиона години. Бетелгейзе е първата звезда, чиито размери са били изчислени. Ако бъде поставена в центъра на Слънчевата система, Бетелгейзе би обхванала орбитите на Меркурий, Венера, Земята, Марс и Юпитер.
Бетелгейзе се намира в късен стадий от своята еволюция. Водородът в недрата ѝ е изчерпан и се образуват по-тежки елементи. От повърхността ѝ изтича материя, поради което около самата звезда се е образувала газово-прахова обвивка с размери, надминаващи стотици пъти размерите на самата звезда. Възможно е Бетелгейзе вече да е избухнала като свръхнова, но светлината от това събитие още да не е достигнала до нас.
Номенклатура.
Йохан Байер дава името "α Orionis" на звездата през 1603 г. Традиционното име "Бетелгейзе" произхожда от арабското إبط الجوزاء "Ibṭ al-Jauzā", означаващо „подмишницата на Орион“, или يد الجوزاء "Yad al-Jauzā", значещо „ръката на Орион“.
Наблюдение.
Поради отличителния си оранжево-червен цвят и местоположение в Орион, Бетелгейзе се забелязва лесно с невъоръжено око в нощното небе. Това е една от трите звезди, съставящи астеризма Зимния триъгълник. Освен това тя представлява центъра на Зимния кръг. В началото на януари всяка година тя може да се види как изгрява от изток малко след залез Слънце. Между средата на септември и средата на март тя се вижда от всяко населено място на Земята. През май (при умерените северни географски ширини) или през юни (при умерените южни географски ширини) червеният свръхгигант може да се види за кратко на западния хоризонт след залез Слънце, а след няколко месеца се появява отново на източния хоризонт преди изгрев Слънце. През юни-юли тя е невидима с невъоръжено око, освен по пладне в антарктическите региони между 70° и 80°.
Бетелгейзе е променлива звезда, чиято видима величина варира от 0,0 до +1,6. В дадени периоди задминава Ригел, ставайки шестата най-ярка звезда в небето, а при определени условия е по-ярка и от Капела. Когато е най-бледа, Бетелгейзе може да бъде задмината от Денеб и Бекрукс (и двете леко променливи), ставайки двадесетата най-ярка звезда в небето.
Звездата има B–V цветови индекс от 1,85. Фотосферата ѝ има обширна атмосфера, която проявява силни емисионни линии, вместо абсорбционни такива – явление, което се появява, когато звездата се обградена от дебела газова обвивка. Тази газова атмосфера се движи навътре и навън спрямо Бетелгейзе, в зависимост от колебанията във фотосферата. Само около 13% от енергията на излъчване на звездата е във видимия диапазон. Ако човешките очи бяха чувствителни към всички дължини на вълната, тогава Бетелгейзе щеше да изглежда като най-ярката звезда в нощното небе.
Различни каталози изброяват до девет бледи придружителя на Бетелгейзе. Те са на разстояние от 1 до 4 аркминути и са все с видима величина над 10.
През декември 2019 г. астрономи докладват, че яркостта на звездата е намаляла драстично, което може да е индикатор, че тя е в последния етап на еволюцията си. Данни от 22 февруари 2020 г., обаче, сочат, че Бетелгейзе е спряла да потъмнява и вероятно възвръща яркостта си. Изследвания от 24 февруари 2020 г. не намират разлика в инфрачервения диапазон спрямо предходните 50 години, което ще рече, че предстоящото сриване на ядрото е слабо вероятно.
По принцип Бетелгейзе се счита за единична бягаща звезда, която не е свързана с определен куп или област на звездообразуване, макар родното ѝ място все още да не е определено.
През 2008 г. Very Large Array измерва паралакс от 5,07 ± 1,10 милиарксекунди, което се равнява на разстояние до звездата 643 ± 146 светлинни години (197 ± 45 парсека). Покрай по-нататъшните наблюдения на Atacama Large Millimeter Array резултатите са обновени до паралакс от 4,51 ± 0,8 милиарксекунди и разстояние от 222 парсека.
Бетелгейзе се класифицира като полуправилна променлива звезда, което ще рече, че известна периодичност е видима в яркостта ѝ, но амплитудите могат да варират, циклите имат различна дълготрайност и са възможни периоди на нередовност. Звездата обикновено се поставя в подгрупата SRc, включваща пулсиращи червени свръхгиганти с амплитуда около 1 величина и периоди от десетки до стотици дни. Радиалните пулсации са червените свръхгиганти са добре моделирани и показват, че периоди от няколкостотин дни обикновено се дължат на нормална или първа обертонова пулсация. Линиите в спектъра на звездата показват Доплерово отместване, което свидетелства за промени в радиалната скорост, които грубо съответстват на промените в яркостта. Все пак, съответстващи температурни или спектрални изменения не са категорично засечени. Източникът на продължителните вторични периоди не е известен, но те не могат да бъдат обяснени с радиални пулсации. Интерферометричните наблюдения на Бетелгейзе показват горещи петна, за които се смята, че са образувани от огромни клетки на конвекция. Те представляват значителна част от площта на звездата, като всяка от тях излъчва по 5 – 10% от общата светлина на звездата. Освен дискретните преобладаващи периоди, стохастични вариации с малка амплитуда също са наблюдавани.
Последните модели на Бетелгейзе приемат фотосферичен ъглов диаметър от около 43 милиарксекунди, като външните слоеве достигат до 50 – 60 милиарксекунди. Ако разстоянието до звездата се приеме за 197 парсека, то звездният ѝ радиус следва да е около 887 ± 203 "R☉". До 1997 г. се е считало, че Бетелгейзе има най-големият ъглов диаметър от всички звезди в небето след Слънцето, но впоследствие губи това си отличие в полза на R Златна рибка.
Физични характеристики.
Бетелгейзе е много голяма и светима, но хладна звезда от спектрален клас M1-2 Ia-ab. Това я прави червен свръхгигант с относително ниска фотосферична температура и средна светимост, между тази на нормален свръхгигант и на светим свръхгигант. От 1943 г. спектърът на Бетелгейзе служи като опорна точка, спрямо която се класифицират други звезди.
Съмненията относно повърхностната температура на звездата, диаметърът ѝ и разстоянието до нея затрудняват извършването на прецизно измерване на светимостта ѝ, но изследване от 2020 г. поставят светимостта ѝ около 126 000 "L☉" при разстояние 200 парсека. Изследванията след 2001 г. докладват ефективна температура от 3250 до 3690 K. Стойности извън тези граници са докладвани в миналото, като за голяма част от вариациите се счита, че са верни и се дължат на пулсации в звездната атмосфера. Звездата има бавно въртене, като последно скоростта ѝ е отчетена като 5 km/s. На Бетелгейзе са нужни около 8,4 години, за да се завърти около оста си.
През 2004 г. астрономите, използвайки компютърни симулации, спекулират, че дори ако Бетелгейзе не се върти, тя може да проявява мащабна магнитна активност във външните слоеве на атмосферата си – фактор, при който дори умерено силните полета биха могли да окажат значително влияние върху звездния прах, звездния вятър и загубите на масата на звездата. Поредица спектрополариметрични наблюдения от 2010 г. разкриват наличието на слабо магнитно поле на повърхността на Бетелгейзе, което предполага, че гигантските конвективни движения на свръхгигантските звезди са способни да задействат динамо ефект в малък мащаб.
Бетелгейзе няма открити орбитални придружители, така че масата ѝ не може да се изчисли чрез тях. Съвременните оценки на масата ѝ от теоретичните модели дават стойности от 9,5 до 21 "M☉". Изчислено е, че Бетелгейзе е започнала живота си като звезда с маса 15 – 20 "M☉". Нов метод за определяне на масите на свръхгигантите, предложен през 2011 г., поставя текущата маса на звездата на 11,6 "M☉", с горна граница от 16,6 "M☉" и долна граница от 7,7 "M☉", съдейки по наблюденията на профила на интензитета на звездата и използвайки фотосферично измерване от грубо 955 "R☉". Моделите, подходящи спрямо еволюционния път на звездата, дават сегашна маса от 19,4 – 19,7 "M☉" от първоначална маса 20 "M☉".
Кинематиката на Бетелгейзе е сложна. Ако се започне от текущата ѝ позиция и се проектира движението ѝ назад във времето, това ще я отведе на 290 парсека по-надалеч от галактичната равнина – слабо вероятно местоположение, тъй като там няма регион на активно звездообразуване. Освен това проектираният маршрут на Бетелгейзе не пресича субасоциацията 25 Orionis. Следователно, силно вероятно е Бетелгейзе в миналото да е имала различно движение в Космоса, което впоследствие се е променило, вероятно след избухване на близка свръхнова. През януари 2013 г. наблюденията на космическата обсерватория "Хершел" разкриват, че звездните ветрове се разбиват в околната междузведна среда.
Най-вероятният сценарий за образуването на Бетелгейзе е, че това е звезда беглец от асоциацията Орион OB1. Първоначално е била член на множествена система в голяма маса и вероятно се е образувала преди 10 – 12 милиона години, но е еволюирала бързо вследствие голямата си маса.
Както много млади звезди в Орион, чиято маса е по-голяма от 10 "M☉", Бетелгейзе ще изразходи горивото си бързо и няма да съществува дълго време. На диаграмата на Херцшпрунг-Ръсел Бетелгейзе е излязла от главната последователност и е набъбнала до червен свръхгигант. Макар още млада, тя е изчерпала водорода в ядрото си, което е накарало ядрото да се свие под въздействието на гравитацията в по-горещо и по-плътно състояние. В резултат на това хелият е започнал да се синтезира във въглерод и кислород, при което се е запалила водородна обвивка около ядрото. Тази обвивка и свиващото се ядро карат външния слой да се разшири и охлади. Масата ѝ е такава, че накрая звездата ще започна да синтезира по-тежки елементи, като неон, магнезий, силиций до желязо. По това време тя ще претърпи колапс и ще се взриви, вероятно в свръхнова тип II.
През късния етап от звездната си еволюция, масивните звезди като Бетелгейзе имат висок темп на загуба на маса, вероятно до една слънчева маса на всеки години, което води до сложна околозвездна среда, която е в постоянен поток. Все пак физичният механизъм все още не е добре изучен. Когато Мартин Шварцшилд първи предлага теорията си, включваща огромни конвекционни клетки, той твърди, че вероятно те предизвикват загубата на маса при еволюиралите свръхгиганти като Бетелгейзе. Скорошните изследвания подкрепят тази хипотеза, макар все още да съществуват неясноти относно структурата на конвекцията им, механизма на загуба на маса, начина на образуване на прах във външната атмосфера и условията, които предвещават драматичния им край като свръхнова тип II. Съвременните наблюдения подсказват, че звезда като Бетелгейзе може да прекара част от живота си като червен свръхгигант, но след това да се превърне отново в жълт свръхгигант и след това да се взриви като син свръхгигант или звезда на Волф-Райе. Все пак астрономите може би са близо до това да разрешат тази мистерия. Забелязана е голяма струя от газ, разпростираща се на голямо разстояние, което сочи, че Бетелгейзе не изхвърля материя равномерно във всички посоки. Наличието на тази струя внушава, че сферичната симетрия на звездната фотосфера не се запазва в нейно близко съседство. Асиметрии в звездния диск са намерени на различни дължини на вълната, благодарение на усъвършенстваните възможности на Very Large Telescope. Двата механизма, които биха могли да причинят такава асиметрична загуба на маса, са мащабни клетки на конвекция или полярна загуба на маса, вероятно вследствие на въртенето.
Освен фотосферата са идентифицирани още шест други компонента на атмосферата на Бетелгейзе. Те представляват: молекулярна среда, газова обвивка, хромосфера, прахова среда и две външни обвивки (S1 и S2), съставени от въглероден оксид. Някои от тези елементи са асиметрични, докато други се препокриват.
Бетелгейзе пътува със свръхзвукова скорост през междузведната среда, с 30 km/s, което създава ударна вълна. Тази вълна не се създава от звездата, а от мощния ѝ звезден вятър, изхвърлящ огромно количества газ в междузвездната среда със скорост 17 km/s, нагрявайки материята около звездата и правейки я видима в инфрачервения диапазон. Тъй като звездата е толкова ярка, нейната ударна вълна е открита чак през 1997 г. Кометната структура е широка поне един парсек. Хидродинамични симулации на ударната вълна, направени през 2012 г., сочат, че тя е много млада – на по-малко от години, което говори за две възможности: Бетелгейзе е навлязла в област от междузвездното пространство с различни свойства или е претърпяла значителна трансформация на звездния си вятър. |
71092 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71092 | Амфиарай | Амфиарай () в древногръцката митология е син на Оикъл и Хипермнеста, дъщеря на Тестий. Бил цар на Аргос (13 век пр.н.е.), заедно с Адраст /брата на жена си/ и Ифит. Бил надарен с дарбата да пророкува. Участвал в Калидонския лов и похода на аргонавтите. Благодарение на своя пророчески дар Амфиарай знаел, че всички участници в Седемте срещу Тива ще загинат, с изключение на Адраст и заради това и не искал да вземе участие в този поход. Бил принуден обаче от жена си Ерифила. Според някои версии, тя казала на всички мястото, където се укривал.
Отправяйки се в поход, поръчал на синовете си Алкмеон и Амфилох да отмъстят за неговата смърт. Действително цялата войска била унищожена от тиванците и само Адраст успял да се спаси. По време на битката Амфиарай убил Меланип.
Амфиарай се опитвал да избяга от Пориклимен, сина на Посейдон, който искал да го убие, но Зевс хвърлил една мълния, земята се разтворила и погълнала Амфиарай, заедно с колесницата му. На това място бил издигнат най-почитания храм на Амфиарай. Амфиарай се считал за лечител, за бог предсказващ бъдещето и се асоциирал с Асклепий. След като давали няколко монети, понякога и овен в храма, просителите преспивали там и сънували сън с решение на своите проблеми. Останките от този храм са намерени в местност, известна в наши дни с името Мавродилисей, на 6 км западно от Оропос. След смъртта му, синът му Алкмеон убил майка си.
Има и други светилища на Амфиарай, например първоначално това е храм, намиращ се в Тива, но постепенно той отстъпва първенството на този в Оропос. В античното изкуство приключенията на Амфиарай и особено участието му в похода срещу Тива често се използват като тема на произведения. |
71093 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71093 | Лемнос | Лѐмнос или Лѝмнос (, старогръцко произношение "Лемнос", новогръцко – "Лимнос") е деветият по големина остров на Гърция в северната част на Егейско море.
География.
Положение, големина, релеф.
Островът е самостоятелен дем в административна област Северен Егей. Разположен е в северната част на Егейско море между островите Самотраки (на 42 km на север-североизток), Имврос (на 22 km на североизток) и Агиос Ефстратиос (на 30 km на юг) и на 58 km на изток-югоизток от полуостров Света гора (Атон).
Площта му е 476 km², бреговата линия е дълга 263 km и е силно разчленена от множество заливи (Мудрос, Кондия, Пурнеа и др.) и полуострови. Релефът е предимно хълмист, почти без гори, с ниска растителност и на места равнинен. Максимална височина при в. Вигла (426 m н.в.) на северозапад.
Геоложки строеж.
Изграден е предимно от вулканични скали, 80% от които са трахити, фонолити и вулканичен туф. В низините се срещат терциерни седименти – мергелни глини и глинести льосове.
Флора.
Традиционното от столетия отглеждане на дребен рогат добитък – овце и кози е обезлесило острова. Преобладаваща растителност по цялата му територия е фриганата – нисък до коленете, труднопроходим бодлив храсталак от бодлива разваленка ("Sarcopoterium spinosum") и испанска мащерка ("Coridothymus capitatus").
Фауна.
На острова земноводните са представени от три вида жаби – зелена крастава жаба, pelophylax bedriagae и сирийска чесновница. Влечугите са представени от петнадесет вида. Tри вида са костенурки – морската костенурка карета, европейската блатна костенурка и южната блатна костенурка. Геконите са представени от балканският гекон и турския гекон. Срещат се по един представител на гущерови и слепоци – змиеокият гущер и змиегущерът. Змиите са представени от смокът стрелец, пясъчната боа, malpolon insignitus, жълтоухата водна змия и стрелушката. На острова липсват отровни змии, каквито се срещат на съседните Лесбос, Самотраки и близката континентална суша.
Населени места.
Население 16 992 жители (2011).
На острова има 36 селища, като най-големи са градовете Мирина (5711 души) на запад и Мудрос (974 души) на изток. По-големи села са Агиос Димитриос (812 души) и Ацики (848 души).
Икономика.
Основният поминък на населението е земеделието (отглежда се пшеница, лозя, маслини) и риболов.
Обработваемата площи на острова заемат 94 km2 или 20% от общата му площ към 2017 година, показвайки ясно изразена тенденция към намаляване – 139 km2 или 30% към 2005 година, 131 km2 или 27% към 2009 година, 124 km2 или 26% към 2012 година. Основно се отглеждат зърнени култури, маслодайни растения, фуражни култури и твърда пшеница, засетите площи от която показват най-голямо намаление за разглеждания период (5618,8 ha през 2005 година срещу само 45,1 ha през 2017 година).
Митове.
Хефест.
Островът в древни времена е бил посветен на бога на огъня и защитник на ковачите Хефест, който според мита паднал на Лемнос. Хефест бил хвърлен от Олимп от майка си Хера, която като видяла колко е хилав се възмутила и го хвърлила на земята. Според друга версия е хвърлен от баща си Зевс, тъй като е взел страната на майка си при пореден съпружески спор. След като цял ден се носил из простора, паднал на острова при залез слънце. Там според Омир за Хефест се грижили обитавалите острова синтийски мъже (Илиада, I, 590), а според Аполодор – Тетида (Митологическа библиотека I, 3,5). Този мит вероятно е свързан с активната вулканична дейност на острова. Според легенда, бог Хефест (на гръцки: ‘Ήφαιστος => ηφαίστειον = вулкан) е построил ковашката си работилница в дълбините на Мосихлос – действалия на острова в праисторическата епоха вулкан. В знак на благодарност за топлото посрещане Хефест предал на синтийците занаята на металообработката.
Аргонавти.
Легендите гласят, че първият цар на острова бил Тоант (Θόας), син на бог Дионис и Ариадна (дъщерята на критския цар Минос, помогнала на Тезей да убие Минотавъра). Още тогава (както и в наши дни) главен политически и религиозен център е град Мирина. Той дължи името си на съпругата на Тоант – Мирина (от град Йолк), която му родила дъщеря Хипсипила. По време на царуването на Тоант мъжете на острова пренебрегнали култовите ритуали в почит на Афродита и богинята на красотата ги наказала да имат много лоша телесна миризма, така че съпругите им да не могат да се приближават до тях. Тогава мъжете си докарали наложници от съседна Тракия. А отблъснатите жени така се ядосали от тази им постъпка, че умъртвили всичките човешки създания от мъжки пол на острова, изхвърляйки ги върху морските скали от нос Петас.
Само бащата на Хипсипила, царят Тоант, се бил спасил благодарение на дъщеря си, която го скрила от яростта на другите жени. И така на острова се установил гинекократичен режим.
След време Хипсипила, вече като царица, посрещнала топло аргонавтите, които пътували от Йолк до Колхида в търсене на Златното руно. След омъжването на Хипсипила с водача на аргонавтите Язон им се родили 2 сина – Евней и Неврофонон (Аполодор, I, 9, 17). Останалите жени на острова също посрещнали аргонавтите с отворени обятия (разбираема постъпка при липса на мъже) и като резултат на любовните им връзки с тях мъжкото население на острова се възобновило.
Според друга легенда при пристигането си аргонавтите открили, че островът е обитаван само от жени, които твърдели, че мъжете им са на война. Скоро обаче Язон и неговите сподвижници разбират, че жените са убили съпрузите си и се канят да убият и нечаканите си гости.
Пентатлон.
В онези времена остров Лемнос става родината на пентатлона (комплексен спорт с 5 дисциплини: бягане, скачане, борба, хвърляне на копие, хвърляне на диск) – състезание, организирано от Язон и Хипсипила за първи път в историята, в чест на аргонавтите, с богати награди. Първите полубогове пентатлонци са били Теламон, Лигефс, Зет, Калаид и Пилеас. Дисциплината пентатлон е включена за първи път в древните Олимпийски игри през 708 г. пр. Хр. в 18-ата олимпиада.
Плиний Стари в своята „Естествена история“ (ХХХVІ. 13) споменава за забележителен лабиринт на Лемнос, който обаче не е открит в наше време.
Троянска война.
Благодарение на близостта си до праисторическия град Троя, островът е споменат много често в Илиадата във връзка с едно или друго събитие свързано с Троянската война.
Епитетите, които Омир е използвал за остров Лемнос, са: Лемнос божествен, свещен, благоухаещ, анемоеса (пострадал от вятъра), остров на ветровете, огнен.
История.
Обитаване.
Археологическите проучвания сочат, че постоянно присъствие на обитатели се забелязва от средната новокаменната епоха. Първите, познати от изворите (Омир, Херодот, Тукидид), обитатели на острова са били синтиите (Sintioi), което на старогръцки ще рече: „крадци“ (според Страбон тракийско племе). Други племена, населявали острова в праисторически времена, са карийци, етруски (тиренци), критяни, минийци, пеласги (от XI век пр.н.е.) и други, съхранили доолимпийските култове (пр. кабирите). Според митовете Хефест и тракийската нимфа Кабиро (дъщеря на Протей) били родители на племе, наричано кабири.
Древни градове.
Полиохни е значим и цветущ град от праисторическата епоха, разположен на източното крайбрежие на остров Лемнос. Древният град е открит през 1936 г. от италианската археологическа школа в Атина с директор Дела Сета. Разкопките се подновяват през 1992 г. и се довършват в 1994 г. Открити са седем пласта – градове, строени един върху друг, като най-ранния датира от V хил. пр.н.е. Градът е разрушен около 1600 г. пр.н.е. (400 години преди превземането на Троя) вероятно вследствие на последователни земетръсни трусове. Разполагал е с правоъгълни каменни къщи, площади, крепостни стени, кладенци, пътища, обществени сгради и булевтирион – обществено здание за събиране на жителите на града или на техните представители за вземане на важни решения, засягащи общите дела, нещо като днешния парламент.
Този булевтирион е първият, открит в Европа и вероятно в света. Важността на това откритие е, че става ясно, че демократичния политически строй е действал тук поне 2000 години преди познатата класическа Атинска демокрация.
През историческата епоха островът е известен повече като Дипол (Δίπολις = двуград) от двата му града които са се развили тогава: Мирина и Ифестия.
Лемноска стела.
Около 1885 г. в близост до село Каминия е открит каменен надгробен паметник, изобразяващ лик в профил на воин с копие и надпис, известен като Лемноска стела. Водят се спорове между учените от целия свят за точната датировка, азбуката и езика, използвани в надписа. Надделява мнението, че датира към VІ век пр.н.е., азбуката е древногръцка, а езикът е етруски.
Местоположението на острова – по средата на североизточно Егейско море срещу Хелеспонта – определя неговата бурна история.
Лемнос днес.
Според старото административно деление на Гърция („Каподистриас“) Лимнос е разделен на 4 общини.
От 1 януари 2011 г. влиза в сила новото административно деление (Закон Каликратис), според което 4-те общини се обединяват в община Лимнос, с административен център гр. Мирина.
Туризъм.
Лимнос не е сред най-известните по света космополитични гръцки острови, като Родос, Миконос, Керкира (Корфу) и др., тъй като започна туристически да се развива сравнително късно. Това обаче се превръща в предимство, тъй като острова е запазил облика си, без да се е извършила сериозна намеса в околната среда, което го прави съблазнителна дестинация за все повече туристи.
Транспорт.
Фериботни линии свързват Лимнос (предимно от пристанище Мирина и по-рядко Мудрос) с:
Линиите са постоянно променящи се и зависят от сезона, атмосферните условия и интересите на корабособствениците.
Авиолинии за връзка с:
През летните месеци пристигат туристи с чартърни полети от Великобритания, Германия, Нидерландия, Италия и др. |
71094 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71094 | Елена Баръмова | Елена Баръмова е българска оперна певица, сопрано – солистка в Държавна опера Стара Загора.
Биография.
Завършва оперно пеене в Музикалната академия „Панчо Владигеров“ в София в класа на Констанца Вачкова. През 2001/2002 г. специализира в майсторския клас на Гена Димитрова. През 2003 г. специализира курс Белканто с Гена Димитрова. Продължава обучението си в Римската академия за млади оперни певци „Борис Христов“ в Рим, при Мирела Паруто.
В детството си (от първи до седми клас) е пяла в детския хор „Дружна песен“ в гр. Сливен с диригент акад. Методий Григоров, а по- късно в хора на операта в гр.Сливен. |
63108 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63108 | Битолски надпис | Битолският надпис е надпис на старобългарски език от времето на Йоан Владислав (1015 – 1018), последният цар на Първото българско царство. Той е сред най-старите български надписи заедно с надписа на ичиргу боила Мостич от 950 – 960 година, Самуиловия надпис от 993 година и Варошкия надпис от 996 година. Първоначално, след откриването си през 1956 година, плочата е изложена в градския музей. След свързан с нея българо-югославски скандал през 1970 година тя дълги години се намира в трезора на Битолския музей и не е изложена за посетителите. От 90-те години на XX век каменният блок е експониран в музея в залата за средновековна история на града, но без обяснителен текст за съдържанието му като цяло. В надписа е посочено, че плочата е от 1015/1017 година и че в нея за първи път се споменава името на града. В сайта на музея плочата е описана като една от най-значимите находки от периода на управлението на Иван Владислав.
Откриване и значение.
Намерен е през декември 1956 година в Народна република Македония при събарянето на Сунгур Чауш бег джамия в град Битоля, която вероятно е градена с камъни от Битолската крепост. В него владетелят съобщава за обновяването на Битолската крепост и упоменава, че е цар на България и „българин по род“. Информация за откритата плоча се разчува незабавно в града и е изнесена в България с помощта на македонския българин Панде Ефтимов. По това време той среща в Битоля свой съгражданин, който му разказва, че на един строеж са открили мраморен камък с някакви надписи по него. На следващата сутрин те отиват на строежа, където Панде вижда надпис на който се разчита думата „българин“. Прави няколко снимки с фотоапарата си и отнася материалите в българското посолство в Белград, заради което впоследствие е осъден. Снимка на надписа е изпратена в България и през 1959 година от друг местен човек – Георги Калоянов, на професор Александър Бурмов, който прави публикация за надписа в списание „Пламък“. По това време София избягва да дава гласност на тази информация, понеже Белград и Москва подобряват чувствително отношенията си след разрива през 1948 година. Все пак след Мартенския пленум на ЦК на БКП от 1963 година официалната власт открито започва да критикува водената между 1944 – 1958 г. в България македонистка политика и недвусмислено променя позициите си. Така, надписът е разчетен окончателно, след като българските учени Йордан Заимов и съпругата му Василка Тъпкова-Заимова се добират до Битолската плоча през 1968 година. Това става, след като от Съюза на учените в България е организирана екскурзия в Македония, при която в Битолския музей съпрузите, които предварително са подготвени, взимат отпечатък на надписа. Така се възстановява по-голямата част от текста, който е публикуван в труда „Битолския надпис на Иван Владислав, самодържец български. Старобългарски паметник от 1015 – 1016 година.“, издаден от БАН през 1970 година. Дадената гласност осуетява плановете на Югославските власти за унищожението на надписа. Този факт нанася тежък удар на привържениците на македонизма, като директорът на Битолския музей, който е сърбин, след публикацията е незабавно уволнен, а плочата за дълго е прибрана в хранилището на музея. Повечето автори са съгласни с датировката на Заимови, макар че някои не споделят части от тяхната възстановка. Малцина, като македонистът Хорас Лънт, твърдят, че надписът е от 1234 г. и времето на Иван Асен II, въпреки че това твърдение няма логическа връзка със съдържанието му.
Като пример за огромното историческо и политическо значение на надписа може да се даде неотдавнашен скандал в Северна Македония, възникнал при изготвянето на туристически каталог на Битоля. Френското консулство в Битоля, спонсориращо изготвянето на каталога, използва за корицата част от текста на плочата, съдържаща думата „български“. Забелязано от местните власти, това предизвиква гневна реакция и спиране на каталога от печат. Френският консул се извинява за „недоглеждането“ и каталогът е издаден с друга снимка на корицата.
Съдържание на надписа.
В скоби е текстът, предложен от Йордан Заимов в неговата възстановка:
Палеографски и езикови особености.
Дванадесетредовият надпис е издълбан върху правоъгълна плоча от бял мрамор с височина 0,58 м, ширина 0,92 м и дебелина 0,26 м. Буквите са издълбани релефно и твърде грижливо. Те са относително закръглени и издължени. Средната им височина е 30 мм. Начертанието на буквите а, д, ꙗ и ѧ е характерно с това, че ъглестите горни части са се разраснали в хоризонтални чертици, което се среща в старобългарския надпис с гръцки език от 866 година в Югозападна Македония, както и в съвсем близкия по време Самуилов надпис.
В палеографско отношение Битолският надпис съвпада с уставното писмо на кирилица и показва голяма близост с други епиграфски паметници от епохата – надписа на ичиргу боила Мостич, Самуиловия надпис, Варошкия надпис, Темнишкия надпис, както и с надписи на гръцки език, какъвто е Наръшкият надпис. В първата си част Битолският надпис има характер на "строителен надпис", а втората е от "летописен тип". От книжовните паметници до надписа се доближават Енинският апостол, Савината книга, Супрасълският сборник, Сборникът от 1073 година и други. В надписа са използвани съкращения и лигатури, срещани твърде често във византийските и старобългарските текстове: црь – царь, бца – Богородица, аплъ – апостолъ и други.
Във фонетично отношение надписът се характеризира с неустановената употреба на двете ерови гласни: ъ (12) и ь (20), с отсъствието на йотация и липсата на смесване на носовите гласни.
В морфологично отношение за надписа е характерна употребата на страдателни причастия, на двойствено число и на задпоставен член (градь сь). |
63110 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63110 | Димитър Пъшков | Димитър Николов Пъшков , известен преди всичко, като един от главните предатели, заедно с Марин Поплуканов и Величка Хашнова, допринесли за залавянето на Апостола на свободата – Васил Левски.
Биография.
Димитър Пъшков е роден през 1840 г. в с. Сопот, Ловешко, в семейство на свещеник. Учи последователно в родното си село, Троянския манастир, Ловеч при Манол Лазаров и Сопот, Карловско при Юрдан Ненов. Работи като учител в Тетевен (1859 – 1860), с. Сопот (1862 – 1863) и Ловеч (1864 – 1865).
Революционна дейност.
Напуска учителската професия и се ориентира към търговия. Участва в създаването на Ловешкото читалище „Наука“. По покана на Васил Левски е сред основателите на Ловешкия частен революционен комитет и негов деен член (1869 – 1872). Временен дописник на в. „Право“ (1873).
Във връзка с Арабаконашкия обир, организиран от Димитър Общи, е арестуван от турската полиция в Ловеч заедно с Марин Поплуканов, поп Лукан Лилов и Величка Хашнова. Тримата са държани в ловешкия арест около 20 дни, след което са прехвърлени за разпити в София. Величка Хашнова остава арестувана по тогавашните закони в къщата на попа. След очна ставка с Димитър Общи, последният казва, че не е този попът, а друг да търсят. Поп Лукан Лилов бива незабавно освободен, завръща се в Ловеч със заповед за освобождение и на Величка Хашнова. Същия ден арестуват поп Кръстьо Никифоров. Димитър Пъшков е разпитван от извънредна следствена комисия в София. Осъден на вечно заточение в Диарбекир от Софийския военно-полеви съд заедно с Марин Попуканов, въпреки че не признават нищо и отричат обвиненията на турското правосъдие (1873).
Излежава 3 години от присъдата и успява да избяга от заточението заедно с Марин Поплуканов и Георги Минчев (1876). До началото на Руско-турската война (1877 – 1878) живее в Букурещ. Включва се в подпомагането на Руската императорска армия.
Държавна дейност.
След Освобождението се завръща в Ловеч, където е член на Постоянната окръжна комисия и председател на Ловешкия окръжен съвет. Народен представител в Учредителното събрание (1879) „по звание“ като Председател на Ловешкия окръжен съвет. Делегат е и в Третото велико народно събрание (1886 – 1887), Петото (1887 – 1889), Шестото (1890 – 1893), Седмото (1893) и Тринадесетото ОНС (1903 – 1907). Деен член на Народнолибералната партия (стамболовисти).
Умира на 10 ноември 1926 г. на 86 годишна възраст.
Памет.
Оставя ценни спомени и дневници.
Улица в Ловеч е наименувана „Димитър Пъшков“. |
63111 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63111 | Митко Паракуцов | Митко Ст. Паракуцов е български учител.
Митко Паракуцов е роден в гр. Ловеч. Учителства в родния си град Ловеч (1872-1877). Временен дописник на сп. „Слава“ (1872), в-к „Напредък“ (1875) и в-к „Век“(1874-1876). Автор на „Землеописание за първоначални ученици“ (Русчук, 1871).
Източници.
Енциклопедия „Българска интелигенция“, С. 1988, с. 502 |
63112 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63112 | Христо Никифоров | Христо Петров Никифоров е български търговец и политик.
Биография.
Христо Никифоров е роден през 1855 г. в Ловеч. Семейството му е от богат възрожденски търговски род. Учи в родния си град при Никола Ковачев и в Плевен (до края на 1869 г.). Завършва търговско училище във Виена (1870 – 1872) и специалност търговия в Германия (1875). Завръща се в България и се занимава с търговия.
По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е назначен от генерал-майор Пьотър Паренсов на служба в гр. Ловеч. Участва в политическия живот като член на Либералната партия, а след разцеплението и на Прогресивнолибералната партия. Избран е за народен представител и подпредседател на Седмото обикновено народно събрание (1893).
Христо Никифоров е по-голям брат на генерал Никифор Никифоров и юриста Стоян Никифоров, и баща на политика Стоян Никифоров. |
63114 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63114 | Бети Евърет | Бети Евърет () (23 ноември 1939 – 19 август 2001) е американска певица в стил ритъм енд блус, известна през 1960-те години.
Биография.
Евърет е родена на 23 ноември 1939 година в Грийнуд, САЩ. От малка започва да свири на пиано и да пее в местния църковен хор. В края на 50-те се премества да живее в Чикаго, където пее заедно с Мъди Уотърс и Меджик Сам, правейки записи за редица местни звукозаписни компании, сред които „Cobra“ и „Onederful“.
Прелом в кариерата ѝ настъпва, когато започва да пее за „VeeJay Records“. През пролетта на 1964 година тя записва песен, която остава в историята на музиката, като национален хит на годината – The „Shoop Shoop Song (It's In His Kiss)“. Същата година хит става и дуета ѝ с Джери Бътлър „Let It Be Me“. Тя прави изключително успешно турне в Англия, последвано от последния ѝ успешен запис, „There'll Come A Time“, достигнал второ място в класациите (1969).
Последната ѝ песен, успяла да влезе в класациите, е „True Love (You Took My Heart)“. През 1991 година певицата Шер прави нов запис на „The Shoop Shoop Song“ с който се изстрелва на върха на класациите.
Бети Евърет умира на 19 август 2001 година в дома си в Белойт, САЩ на 61-годишна възраст. |
63115 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63115 | Псевдоним | Псевдоним („лъжливо име“: – лъжлив, – име) е вид антропоним (име на човек), измислено име, използвано от някого като алтернатива на неговото официално име.
Ползват се най-често от писатели, музиканти, терористи и други. Към псевдоними се прибягва по различни причини: |
63119 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63119 | Цивилизация | Цивилизацията (, „гражданин“) е комплексно общество, характеризиращо се с градско развитие, обществено разслоение, символни форми на комуникация (обикновено писменост) и усещане за отделяне от природната среда и контрол над нея.
Терминът е доста противоречив и нелесен за дефиниране. Първите опити да даде научно обяснение на думата цивилизация прави шотландският учен и философ Адам Фергюсън, който под този термин разбира стадий в развитието на човечеството, който се характеризира с разделение на труда, съществуването на класи, а също така строежът на градове, наличие на писменост и други подобни. Тогава започва да се прави разделението варварство – цивилизация, което се ползва с популярност в края на XVIII – началото на XIX век, но в края на XIX – началото на XX век понятието добива по-широк смисъл и се доближава до понятието култура.
Значения на думата.
Комплексни към по-прости общества.
Друга употреба на думата "цивилизация" комбинира първото и четвъртото значение на думата, означавайки, че сложно устроените общества са по-висши от по-просто устроените. Тази гледна точка често се открива при расизма и империализма. Силните общества винаги са вярвали, че тяхно право е да „цивилизоват“, или да доминират културно по-слабите(варвари). Този акт на цивилизиране на по-слабите често бива наричан "Бремето на белия човек/бялата раса (White Man's Burden)" Тази статия разглежда думата "цивилизации" преди всичко в първия, тесен смисъл. Вижте култура, общество, етикет и етноцентризъм, както и теми, свързани с по-широките им значения.
През 1700-те и началото на 1800-те, думата цивилизация се използва само в единствено число, никога в множествено, защото означава прогреса на човечеството като цяло. Днес в множествено число, цивилизации, терминът се използва да означи култури, както в научните среди, така и в разговорния език. Въпреки това думите цивилизация и култура не са синоними и едната не може да бъде заменена с другата. Цивилизацията не е винаги нещо положително и невинаги означава подобрение. Тя невинаги е в съгласие с човешката същност, с човешката натура. Пример за това са писанията на Жан-Жак Русо, които дават начало на философски течения и подходи като тези на Сьорен Киркегор и Фридрих Ницше. За тях културите (в множествено число) са естествени организми, които не могат да се определят като съзнателни и рационални, а по-скоро като „народен дух“, докато цивилизациите са израз на материалния прогрес, и по тази причина неестествени, водещи до алчност, завист и лъжливи ценности. Някои други философи, като Лео Щраус, смятат, че тези възгледи дават началото на нацизма и немският милитаризъм и нихилизъм.
Съществуват две гледни точки по отношение на това какво е цивилизация. Едната разглежда цивилизацията като напълно материална, докато другата – като материална и етична. Според някои философи кризите настъпват, когато човечеството губи етичната концепция, етичната страна на цивилизацията.
Характеристики на цивилизацията.
Доиндустриални общества.
Цивилизация означава буквално сложно/комплексно общество, разграничено от простите общества. Първите общества, оставили достатъчно материални следи, за да могат да бъдат наречени древни цивилизации, са обитавали Шумер, Египет, Индия и Китай. Всички цивилизации зависят от земеделието и селското стопанство като цяло. Първите земеделски цивилизации възникнали по долините на р. Нил, Ефрат и Тигър през V век пр. Хр. Отглеждането на храна във фермите носи свръх количества, които след това могат да бъдат съхранени в случай на неплодородни години. Това също така позволява на някои хора да се занимават с други дейности като занаятчийство, духовенство и други. Това води до разделение на труда и разнообразна човешка дейност, което е една от основните характеристики на цивилизацията. Възможно е свръх производството да идва преди одомашняването на растения и животни.
Цивилизациите също така имат много по-различни характеристики що се отнася до установяването на място за постоянно заселване. Самата дума цивилизация означава „град, живот в град“. За разлика от други общности, цивилизациите имат много по-комплексна структура и най-вече обособяването на класи, което е друга съществена черта. Икономически, цивилизациите имат по-комплексна структура и що се отнася до собствеността, размяната и организацията на обществото. Живеейки за постоянно на едно място, позволява на хората да имат собственост над земята и тези, които не произвеждат храна, да разменят други стоки за храна. Ранните цивилизации разработват парите (монетите) като средство за размяна, което спомага за цялостната организация на обществото.
Писмеността, разработена най-напред от шумерите, се счита за крайъгълен камък на цивилизациите, защото спомага за установяването на бюрократична и административна система. Писмеността улеснява комуникацията, която се оказва съществена в по-големите градове.
Исторически погледнато, всички цивилизации споделят някои от следните отличителни черти:
Появата и развитието на земеделието след епохата на неолита води до нова организация на пространството и човешката дейност. Тези общества се отличават с пет основни и пет второстепенни характеристики. |
63120 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63120 | Гилрой | Гилрой () е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
География.
Има население от 41 464 души (2000) и обща площ от 41,1 кв. км (15,9 кв. мили). |
63121 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63121 | Кембъл | Кембъл () е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
География.
Намира се в Силициевата долина. Има население от 38 138 души (2000) и обща площ от 14,8 кв. км (5,7 кв. мили).
История.
Наречен е на Бенджамин Кембъл, пристигнал в Калифорния с баща си Уилям Кембъл през 1846 г., основал дъскорезница в Саратога и направил земемерско измерване на градовете Сан Хосе и Санта Клара.
Кембъл придобива статут на град през 1952 г. |
63122 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63122 | Купъртино | Купъртино (), срещано и като Купертино, е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
Наименование.
Градът е наименуван на "Arroyo San José de Cupertino" (в наши дни реката "Stevens Creek"). Реката е наименувана (от испанския изследовател и картограф "Juan Bautista de Anza") на свети Йозеф от Купертино. От своя страна свети Йозеф (роден като "Giuseppe Maria Desa", по-късно известен като "Giuseppe da Copertino") е наречен на град "Copertino" в регион Апулия ("Apulia") в Италия. Името "Cupertino" е използвано за първи път, когато "John T. Doyle", историк и адвокат от Сан Франциско, наименува своята винарна „Cupertino“ (намираща се на "McClellan Road"). В началото на ХХ век Купертино заменя предишното име на района Западна част ("West Side").
География.
Разположено е в Силициевата долина. Общата му площ е 28,3 km2. Намира се на координати (37.317492, −122.041949), на юг от южния край на Района на Санфранциския залив. Източната част на града, разположен в долината Санта Клара, е равна, докато западната част стига до планината Санта Круз.
Районът е с умерен климат с влажна зима и сухо лято. Гори от дъб и секвоя покриват хълмовете около низината на Купертино.
Средни температури (измерени в Университет Санта Клара):
Рекордни температури за района:
Купертино е с население от 58 917 души (прогноза, 2016 г.)
Икономика.
Купертино е сред многото градове, претендиращи да са дали началото и да са в сърцето на Силициевата долина, поради факта, че много производители на полупроводникова техника и компютърни компании са създадени в града и околностите.
Централата на Apple Inc. е в Купъртино, разположена в модерен комплекс, заобиколен от остроумно наименуваната улица „Безкраен цикъл“ ("Infinite Loop"). "Apple" е обявил, че ще строи нов комплекс от 50 акра до междущатската магистрала 280 близо до "Pruneridge Avenue" – през улицата срещу комплекса от 100 акра на „Hewlett Packard“ ("HP").
Други компании с централи в Купертино са "Trend Micro", "Lab126", "Packeteer", "Chordiant", "Portal Software". Над 60 високотехнологични компании имат офиси в града, сред които са "IBM", "MySQL", "Sun Microsystems". Повечето от офисите на тези компании се намират на булевард "De Anza", площад "Cali Mill", шосе "Bubb Road".
Много малка част от тях обаче имат производствени мощности в града. Най-големите офис-паркове са предназначени главно за разполагане на звена с управленски и разработващи функции.
През 2002 г. Купертино има 25 780 заети и безработица в размер на 4,5% (при 8,4 % за окръг Санта Клара като цяло). |
63123 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63123 | Лос Алтос | Лос Алтос () е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
География.
Намира се в Силициевата долина. Има обща площ от 16,4 кв.км (6,3 кв. мили).
Населението на Лос Алтос е 30 743 души (по приблизителна оценка от 2017 г.). |
63124 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63124 | Лос Алтос Хилс | Лос Алтос Хилс () е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
География.
Общата площ на града е 31,7 км2 (12,2 мили2).
Лос Алтос Хилс е с население от 8580 души (по приблизителна оценка от 2017 г.). |
63125 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63125 | Лос Гатос | Лос Гатос () е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
География.
Намира се в Силициевата долина. Има обща площ от 28 кв. км (10,8 кв. мили).
Населението на Лос Гатос е 28 592 души (2000). |
63126 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63126 | Маунтин Вю | Маунтин Вю (, буквално „планинска гледка“) е град в окръг Санта Клара в района на Залива на Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ.
География.
Общата площ на Маунтин Вю е 30,7 km2.
Градът е с население от 77 846 души (оценка, 2013).
Икономика.
Маунтин Вю е сред градовете на Силициевата долина. В него са разположени главните офиси на няколко големи компании, сред които Google, Mozilla Foundation, VeriSign, подразделения на Microsoft, Intuit Inc., SGI и други. В града се намира също и музей на компютърната история.
Съгласно годишния финансов отчет на градските власти за 2016 г., основните работодатели в града са: |
63127 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63127 | Милпитас | Милпитас () е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
География.
Намира се в Силициевата долина. Общата му площ е 35,3 км2 (13,6 мили2).
Милпитас е с население от 62 698 души (2000). |
63128 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63128 | Монте Серено | Монте Серено () е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
Има население от 3578 души (по приблизителна оценка от 2017 г.). Общата площ на Монте Серено е 4,2 кв. км (1,6 кв. мили). |
63129 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63129 | Морган Хил | Морган Хил ( – „Морганов хълм“, „Хълм на Морган“) е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
Има население от 45 037 души (по приблизителна оценка от 2017 г.). и обща площ от 30,2 кв. км (11,7 кв. мили), изцяло суша. |
63130 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63130 | Санта Клара (Калифорния) | Санта Клара () е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
География.
Има обща площ от 47,6 km² (2000). Намира се в Силициевата долина. В града са базирани компаниите Intel и Sun Microsystems.
Санта Клара е с население от 122 192 души (2014).
История.
Първият европеец, дошъл на мястото, на което се намира Санта Клара, е Хосе Франциско Ортега през 1769 г.
За Парламентарните избори в България през 2005 г. в Санта Клара се създава избирателна секция, в която гласуват 148 гласоподаватели. Секцията е 9-а по брой гласоподаватели от 50-те избирателни секции в САЩ на тези избори и е най-голямата в Района на Санфранциския залив (2-ра е другата секция в Конкорд). Избирателната секция в Санта Клара е 2-рата по гласоподаватели на запад от Чикаго след секцията в Генералното консулство на Република България в Лос Анджелис, където гласуват 150 гласоподаватели. |
63131 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63131 | Саратога (Калифорния) | Саратога () е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
Намира се в Силициевата долина. Има население от 30 905души (по приблизителна оценка от 2017 г.) и обща площ от 31,4 кв. км (12,1 кв. мили). |
63132 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63132 | Сънивейл | Сънивейл ( – „Слънчева долина“) е град в окръг Санта Клара в Района на Санфранциския залив, щата Калифорния, Съединените американски щати.
Намира се в Силициевата долина. Има население от 140 081 души (2010) и обща площ от 58,6 кв. км (22,6 кв. мили).
Там е базирана хардуеърната компания AMD. В града е родена киноактрисата Тери Хачър. |
63133 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63133 | Бенин | Република Бенин е държава в Западна Африка. До 1975 година държавата се нарича Дахомей. Граничи с Того на запад, с Нигерия на изток и с Буркина Фасо и Нигер на север. Разположена е на брега на Гвинейския залив и има площ 112 600 кв. км.
Бенин е френска колония до 1960 г. и в него се говори предимно френски език. Член е на Западноафриканския валутен съюз и парична единица в страната е западноафриканския CFA франк (курс 1 EUR= 656 CFA).
Столица е град Порто Ново с 230 хил. жители. Стопански център на страната обаче е пристанищният град Котону с население от около 1 милион души.
Международният туризъм е слабо развит. Престъпността е поносима. Опасност представлява къпането в морето поради силните течения, жертва на които ежегодно стават доста хора.
География.
Разположен между реката Нигер на Север и Бенинския залив на Юг, надморското ниво на Бенин е почти еднакво за цялата страна. По-голямата част от населението живее в южните крайбрежни полета, където са по-големите градове включително Порто Ново и Котону. Северната част на страната е съставена от савана и полу-сух терен.
Климатът на Бенин е горещ и влажен с относително по-малко валежи от другите западноафрикански страни, макар че има два дъждовни сезона април-юли и септември-ноември. През зимата пясъчни ветрове разхлаждат нощите.
Население.
Населението на страната е 10 448 647 жит., по-голямата част от които живеят в земеделските области край Гвинейския залив.
В Бенин съществуват около 60 етноезични групи, представители на три африкански езикови семейства – нигер-конгоански, нило-сахарски и афро-азиатски.
На последното преброяване през 2002 г. са отчетени 141 595 чужденци в страната. По-голямата част от тях произхождат от другите западноафрикански страни. Най-много са тези от Нигер (49 300 души), следвани от тези с произход от Того, Нигерия и Буркина Фасо. От 3708 чужденци, които не са от други африкански страни 1169 души са от Франция.
История.
Африканската държава Дахомей е образувана от няколко етнически групи в равнината около Абомей. Някои историци предполагат, че несигурността която е причинена от търговията с роби, е допринесла за масови преселвания на различни групи, включително части от кралската фамилия на град Алада, към Абомей. Тези групи се обединяват в стриктна военна култура с цел защита и евентуално разширяване на границите на малкото кралство.
Дахомей бил известен с неговата отличима култура и традиции. Момчета били често слуги на по-стари войници, и разбирали за обичаите в армията още преди да станат достатъчно големи за присъединяване към нея. Дахомей бил известен също с елитните женски военни отряди, наречени Ахоси или „нашите майки“ на езика Фонгбе. Това наблягане на военната подготовка и постижения прави Дахомей известен като „малка черна Спарта“ сред европейските наблюдатели и коментатори. Човешките жертвоприношения били обичайна практика според съвременни източници; на празници и специални случаи хиляди роби и военнопленници били обезглавявани публично. Доста дахомейски религиозни учения поддържали тезата, че обезглавяването повишава престижа на дахомейския трон и армия.
Въпреки че основателите на държавата да са били първоначално срещу робството, търговията с роби била активна в района на Дахомей в продължение на почти триста години, което и носи името „Робския бряг“. Според съдебните процедури, военнопленниците от многото войни са обезглавявани, което води до намаляване на робите които са изнесени от областта. Броя им пада от 20 000 в край на седемнадесети век до 12 000 в начало на 1800 година. Западането е очаквано защото много колониални страни обявяват търговията с роби за нелегална. През 1885 последният португалски търговски съд с роби заминава от района на Дахомей.
Заедно със силното Дахомейско кралство, редица други народи населяват областта на днешен Бенин. По-известни са Кету, Ича, Даса, Анаго и няколко подгрупи на йоруба-говорещи хора. Тези групи били в тесен контакт с подгрупи от днешна Нигерия и често били врагове на дахомейците. На север се намирали Боргу, Махи и няколко други етноса, които оформят настоящото население на страната.
В средата на 19 век Дахомей започва да губи статуса на регионална сила и дава възможност на французите да го завладеят през 1892 година. През 1899 година Дахомей става част от колонията Френска Западна Африка. През 1958 получава автономия като Република Дахомей, а на 1 август 1960 получава пълна независимост под названието Република Дахомей.
През следващите 12 години бурно се развиват етнически конфликти. Има няколко преврата и промени на режима, като три основни фигури доминират – Суру Арити, Юбер Мага и Жустен Ахомадегбе – всеки от тях представя различна област на страната. Тримата се съгласяват да формират президентски съвет след провала на изборите през 1970 година. През 1972 военен преврат воден от Матьо Кереку сваля съвета. Военните поставят комунистическо правителство под контрола на Военния Съвет на Революцията (CNR) и страната е преименувана на Народна република Бенин през 1975 година. В края на осемдесетте Кереку изоставя комунистическите идеи след икономическата криза и решава да върне парламентарната капиталистическа система през 1990. Той е победен на изборите през 1991 от Никефор Согло, ставайки първия черен африкански президент който напуска след избори. Той се връща на власт след като печели изборите през 1996 година. През 2001 година след оспорвани избори Кереку печели втори мандат а неговите опоненти твърдят че има изборни нередности.
Президентът Кереку и бившия президент Согло не участваха по време на изборите през 2006, и двамата нямат право според конституцията на Бенин заради тяхната възраст и двата скорошни мандата на Кереку. Президентът Кереку е широко хвален за нежеланието си да промени конституцията така че да можа да остане на власт, за разлика от други африкански водачи. Изборите смятани за свободни и честни, проведени на 5 март 2006 водят до балотаж между Яи Бони и Адриен Хунгбеджи. На балотажа проведен на 18 март печели Яи Бони, който встъпва в длъжност на 6 април. Успехът на многопартийните избори е високо оценен и Бенин е смятан за демократичен модел в Африка.
Държавно устройство.
Бенин е президентска парламентарна република където президентът на Бенин е и държавен глава и ръководител на правителството и има свободна многопартийна система. Изпълнителната и Законодателната власт се упражняват от правителството, а съдът е независим от двете власти. Настоящата политическа система е резултат от Конституцията на Бенин от 1990 година и поправките от 1991 година.
Административно деление.
През 1999 година Бенин удвои съществуващите шест департамента, като всеки е разделен на две части. Департаментите са разделени на 77 общини.
Дванадесетте департамента на Бенин са:
Култура.
Тук се вярва че Вуду произхожда от Бенин (на базата на Дахомейската митология и митологията на йоруба) и после се пренася в Бразилия, Карибския регион и в части от Северна Америка от роби взети от Робския бряг. Местни религии се изповядват от 60% от населението.
Откакто Вуду е призната за официална държавна религия през 1992 година има национален Вуду празник, който се празнува на 10 януари.
Много бенинци в южния район на страната използващи Акан-именната система посочват деня от седмицата когато са родени в своите имена. Близнаците са важни в южнобенинската култура и им се дават специални имена.
Местни езици се използват в началните училища, а френски се учи след няколко години. Бенинските езици обикновено изписват отделна буква за всеки звук (фонема), и не използват диакритични знаци като във френския или диграфи като в английския.
Поради слабото икономическо развитие на страната правителството не може да отделя необходимите средства за развитие на културата и образование. Неграмотността при възрастовата група над 15 г. е около 60% (при жените даже достига до 75%).
Музика.
Музиката на Бенин е малко известна в чужбина, въпреки че някои от изпълнителите родени и израснали тук са международно утвърдени звезди като Анжелик Киджо.
Стопанство.
Икономиката на Бенин е развиваща се и зависима от земеделието, памучното производство, и регионалната търговия. Отглеждат се царевица, бобови култури, сладки картофи, маниока, кокосова палма, тютюн. Обработваемата площ възлиза на 23 065 кв. км. Промишлеността е слабо развита, предимно хранително-вкусова, текстилна, производство на растителни масла и дърводобив. Растежът в производството е средно 5 процента през миналите шест години, а инфлацията пада. За да вдигнат растежа, в Бенин има планове за привличане на повече чужди инвестиции, развитие на туризма, подпомагане и разработване на нови преработващи системи за храна и земеделски продукти, и насърчаване на комуникационните системи. През 2001 г. приватизацията трябва да продължи с телекомуникациите, водата, електричеството и земеделието въпреки първоначалната правителствена неохота. Парижкия клуб и двустранните кредитори са облекчили обслужването на външния дълг за сметка на ускорени структурни реформи. Външният дълг на страната е 1 милиард и 600 милиона щатски долара. |
63134 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63134 | Габон | Габонската република или Габон е държава в западна централна Африка. Граничи с Екваториална Гвинея, Камерун, Република Конго и Гвинейски залив. От освобождението си от Франция на 17 август 1960, Габон е управляван само от двама президенти. Бившият президент Ел Хадж Омар Бонго е бил на власт от 1967 до 2009 г. и е бил най-дълго управлявалият президент в Африка. Габон въвежда многопартийна система и нова демократична конституция в началото на 90-те години на 20 век, които позволяват прозрачен избирателен процес и реформи на управленските институции. Малкото население, богатите природни запаси и частните чуждестранни инвеститори подпомагат страната да е една от най-проспериращите държави в региона.
Държавно устройство.
Габон е полупрезидентска република, при която президентът е държавен глава и министър-председателят на правителството.
Парламентът има две камари. Народното събрание има 120 членове, 111 членове, избрани за срок от 5 години мандат в единични места избиратели и деветима членове, назначени от президента. В Сената има 91 членове, избрани за срок от 6 години.
Върховният съд се състои от три съставни части – съдебни, административни и счетоводни отчети; Конституционния съд, апелативни съдилища; Съда на Държавна сигурност; Каунти съдилища.
История.
Най-ранните заселници на територията на днешен Габон са пигмеите. Те бързо са изместени от племената банту по време на техните миграции. Няколко групи банту се заселват на територията, когато Франция я завладява през 1885. През 1910 Габон става една от четирите територии на Френска екваториална Африка, федерация, която съществува до 1959. Габон получава независимостта си на 17 август 1960.
Първият президент на Габон, избран през 1961, е Леон М'ба, а Омар Бонго е негов вицепрезидент. След смъртта на M'Ба през 1967, Бонго заема поста и е президент на страната до 2009, като печели на всички провеждани избори.
На 30 август 2023 г. президентът Али Бонго е свален от военните чрез преврат.
География.
Габон е разположен на атлантическия бряг на централна Африка. Граничи с Екваториална Гвинея, Камерун и Република Конго.
Най-голямата река в Габон е река Огоуе. Габон е известен с опитите си да запазва естествената околна среда и с най-големите естествени резервати в света. Около 10 % от територията на Габон е национален парк.
Икономика.
Габон се развива значително по-добре от съседните му страни, с доход на глава от населението четири пъти по-голям от средния за Централна Африка. Това се дължи предимно на офшорния добив на петрол, от който е значителното състояние; разпределението на приходите от тази промишленост обаче е изключително неравно. Габон е пълноправен член на Организацията на изнасящите петрол страни (ОПЕК) от 1975 до 1995. Износител е на манган, желязо и дърво. Урановите мини близо до Франсвил са закрити през 2001.
Административно деление.
Габон е разделен на девет провинции (областните градове са посочени в скоби).
Население.
Почти всички габонци са от произход Банту. Габон има най-малко 40 етнически групи, различаващи се по езика и културата им. Най-голямата е Фанг. Други са: Маян, Банджаби, Ешира, Бапуну и Оканде. Езиковата група Боундариес принадлежи повече на Габон, отколкото навсякъде другаде в Африка. Френският е официален език, е силно говорим. Повече от 10 000 французи живеят в Габон и Франция диктува чуждата култура и търговските взаимоотношения. Исторически и околни фактори принудили населението на Габон да западне от 1900 до 1940. Това е една от най-рядко населените обитавани държави в Африка и липсата на работа е главната пречка за развитието и преуспяването на чуждите работници. Населението, по официална информация, е приблизително 2.3 милиона.
Култура.
Габонската музика е по-малко известна в сравнение с тази на Демократична република Конго и Камерун. Страната се гордее с внушителен брой народни стилове, както и с поп звезди като Пейшънс Дабани, който живее в САЩ. Албумите на Дабани, независимо че са записани в Лос Анджелис, съдържат отличителни габонски елементи и са популярни във франкофонска Африка. Други известни музиканти са Пиер-Клаве Акенденге, „ветеранът“ Макджос, Викос Екондо, известен като „краля на Тандима“. Известни китаристи са Ла Роз Мбаду и Силвен Авара, и певецът Оливие Н'Гома. Рок и хип-хоп, идващ от Великобритания и САЩ, също са популярни в Габон, както и румба, макоса и сукус.
Габонските народни инструменти са обала, нгомби, балафон. |
63135 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63135 | Гамбия | Република Гамбия () е държава в Западна Африка. Тя е най-малката страна на африканския континент. Разположена е около река Гамбия (Гамбу). Столица на страната е град Банджул.
География.
Гамбия е държава в Западна Африка, разположена покрай долното течение на река Гамбия и се явява полуанклав на територията на Сенегал, с която граничи на север, изток и юг и има граница с дължина 740 km. На запад има 75 km брегова линия с Атлантическия океан. Дължината на страната от запад на изток е 350 km и ширина до 48 km. Границите ѝ са демаркирани през 1889 г. след съгласие между Великобритания и Франция.
Територията на Гамбия се простира между 13°05′ и 13°50′ с.ш. и между 13°47′ и 16°49′ з.д. Крайните точки на страната са следните:
Територията на Гамбия представлява плоска низинна равнина с максимална височина 53 m, изградена предимно от еоценови и плиоценови пясъчници и кватернерен алувий. Равнината се простира на 350 km навътре в континента покрай двата бряга на широката (до 20 km в устието) и пълноводна река Гамбия (1130 km). Страната е бедна на полезни изкопаеми. Има само малки залежи на илменит.
Климатът е екваториално-мусонен с дъждовно лято (от юни до октомври) и суха зима (от ноември до май). В столицата Банджул средната юлска температура е 27°С, а средната февруарска 23°С. Годишната сума на валежите е от 750 – 1000 mm във вътрешността на страната до 1300 – 1500 mm по крайбрежието. В растителната покривка преобладават типичните савани с акации и баобаби. По долината на река Гамбия са развити галерийни вечнозелени тропични гори, а в нейния естуар – мангрови гори. Горите заемат 29,2% от територията на страната, в т.ч. 34 000 ха са в резервати и национални паркове. Животинският свят през годините на европейската колонизация е бил силно изтребен и много от животните, срещащи се по-рано (диви свине, анилопи, леопарди), се срещат много рядко. Има голямо количество маймуни (в тропичните гори), хипопотами, крокодили, птици и насекоми, а в крайбрежните води различни видове риби.
История.
Първите писмени сведения за региона са записки на арабски търговци от 9 и 10 век. През 1066 година жителите на Текрур, кралство което се намира на север от река Сенегал, стават първите негри в Африка, които приемат исляма. Мюсюлмански търговци правят транссахарски преходи за търговия с роби, злато и слонова кост. В началото на 14 век, голяма част от днешна Гамбия е част от империята Мали. Португалците пристигат в областта през 1447 година, и започват да доминират в тази търговия (откривател е португалският мореплавател А. Кадамости).
През 1588 година претендентът за португалския трон Антонио продава изключителните търговски права над река Гамбия на английски търговци; това става с разрешението на кралица Елизабет I. През 1618 година Джеймс I дава разрешение за създаване на Британската компания за търговия с Гамбия и Златен бряг (сега Гана). Между 1651 и 1661 г., част от Гамбия е (индиректно) колония на полско-литовската държава – била е купена от Курландския принц Якуб Кетлер. По онова време Курланд, в днешна Латвия, е владение на полско-литовската държава. Курландците се установяват на остров Джеймс. Те го наричат остров Св. Андрюс и го използват като търговска база от 1651 до 1661 година когато е пленен от англичаните.
В края на 17-и и през 18 век Англия и Франция водят продължителна борба за политическо и търговско надмощие в районите на реките Сенегал и Гамбия. Версайският договор от 1783 година дава река Гамбия на Обединеното кралство, като Франция задържа малък анклав в Алберда на северния бряг на реката, който е отстъпен на Великобритания през 1857 година.
Повече от 3 милиона роби са били продадени от района през трите века на трансатлантическата търговия с роби. През 1807 година търговията с роби е забранена в Британската империя и британците опитват неуспешно да прекратят търговията с роби от Гамбия. Те изграждат военния пост Батхърст (сега Банджул) през 1816 година. През последващите години, Банджул е под юрисдикцията на британския генерал-губернатор в Сиера Леоне. През 1888 година Гамбия става отделна колония.
След Втората световна война конституционните реформи се ускоряват. След общи избори проведени през 1962 г., през 1963 г. е създадено самостоятелно правителство. Гамбия постига независимост на 18 февруари 1965 година като конституционна монархия в Обществото на народите. На 24 април 1970 година Гамбия става република след референдум.
До военния преврат през юли 1994 г. начело на Гамбия е президентът сър Давда Кайраба Джавара, който е преизбиран пет пъти. Относителната стабилност на ерата на Джавара е прекъсната от първия неуспешен опит за преврат през 1981 година.
Впоследствие на неуспешния преврат Сенегал и Гамбия подписват договор за конфедерация през 1982 година. Конфедерацията Сенегамбия се стреми да слее въоръжените сили на двете страни и да обедини двете икономики и валути. Гамбия се оттегля от конфедерацията през 1989 година.
През юли 1994 г. Временният управляващ съвет на въоръжените сили (AFPRC) сваля правителството на сър Давда Джавара. Лейтенант Яйя Джаме, председател на AFPRC, става държавен глава. AFPRC обявява план на преход за връщане към демократично цивилно правителство. Временната независима избирателна комисия (PIEC) е създадена през 1996 г., за да води националните избори. PIEC е трансформирана в независима избирателна комисия (IEC) през 1997 г. и става отговорна за регистрация на избиратели и начин на провеждане на избори и референдуми. В края на 2001 и началото на 2002 г. в Гамбия се провеждат президентски, парламентарни и местни избори, които чужди наблюдатели сметнаха за свободни и честни. Преизбран е президентът Яйя Джаме, а в националната асамблея водеща е APRC след като главната опозиционна партия Обединена демократическа партия (UDP) бойкотира изборите.
На 3 октомври 2013 г. Гамбия напуска Общността на нациите. Администрацията на Яйя Джаме променя името на страната на "Ислямска република Гамбия" през декември 2015 г. През януари 2017 г. нововстъпилият в длъжност президент Адама Бароу връща обратно името "Република Гамбия".
Държавно устройство.
Гамбия е президентска република. Глава на държавата е президент, избиран за 5 години. Той оглавява правителството. Законодателен орган е "Националното събрание" (49 депутати, от които 45 се избират пряко, а 4 се назначават от президента).
Административно деление.
В административно-териториално отношение Гамбия се състои от 6 региона:
Регионите са разделени на общо 43 окръга.
Икономика.
Гамбия е аграрна, слабо развита страна. В аграрния сектор са заети 85% от трудоспособното население. Отглеждат се главно фъстъци (над 100 хил. т.) годишно, ориз, просо, сорго, царевица. Животновъдство – едър рогат добитък, овце и кози. Промишлеността – предприятия за първична преработка на селскостопанска продукция (фъстъци), дрехи, обувки и тъкани. Запаси от титано-железни пясъци (1 млн. т.), висококачествена глина и кварцов пясък.
В страната няма жп линии, общата дължина на шосета е 3 хил. км. Главно пристанище е столицата Банджул. Международно летище – Юндум.
Население.
Населението на Гамбия наброява 1 782 893 жители (2009 г.). Гъстотата на населението е 114,2 жит. на кв. км. Населението на възраст от 0 до 14 г. е 44,1%, от 15 до 64 години е 53,2% и над 64 години – 2,3% (2007 г.). Естественият прираст е 27%. Раждаемостта в страната е 39%, а средната смъртност е 12% (2007 г.). Средна продължителност на живота – мъже – 52,68 г., жени – 56,46 г. (2007 г.).
Много етнически групи живеят в Гамбия без междуплеменни раздори, всяко племе е запазило своя собствен език и традиции. От населението на Гамбия 99% са африканци (племето мандинка е най-голямо – 42%, следвано от фула – 18%, волоф – 16%, йола – 10%, серахюле – 9% и други – 4%. Приблизително 3500 неафриканци живеят в Гамбия, включително европейци и семейства от ливански произход (грубо 0,23% от цялото население).
Повече от 90% от населението на Гамбия са мюсюлмани (сунити), 9% са християни и 1% местни вярвания. Гамбийците празнуват празниците и на двете религии са много толерантни в това отношение.
Основен говорим език в страната е английски. Други преобладаващи местни езици са: мандинка, волоф, фула и др.
По-малко от половината – 40,1% от населението на страната е грамотно (2003 г.). |
63136 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63136 | Демократична република Конго | Демократична република Конго (), също – Конго (Киншаса), е държава в Централна Африка. В периода от 1971 до 1997 г. се нарича Заир, а през колониалния ѝ период се е наричала Белгийско Конго.
Не трябва да се бърка със съседната държава Република Конго, наричана също "Конго (Бразавил)", а по-рано "Френско Конго".
ДРК е втората по територия държава на континента и 12-ата в света. Има население от над 75 милиона души, което ѝ отрежда 19-о място в света по населеност и 4-то в Африка, като я прави най-многолюдната франкофонска страна. Столица е град Киншаса, с население 10,1 милиона души.
Граничи с общо 8 държави, има излаз на Атлантическия океан, а през част от територията ѝ минава екваторът. През нея тече река Конго – 10-ата по дължина и най-дълбоката река в света. Макар и по дефиницията на ООН да се намира в Централна Африка, ДРК е икономически обвързана с южните африкански страни.
Страната се възстановява от Втората конгоанска война, (наричана „Африканска световна война“, и най-смъртоносната след Втората световна война.). Конфликтът избухва през 1998 г. и официално приключва през 2003 г., като отнема живота на 5,4 млн. души. Въпреки подписаните мирни споразумения продължават сраженията в източната част на страната, където се регистрира най-високият ръст на масови изнасилвания и убийства в света.
Жителите на ДР Конго имат едни от най-ниските доходи в света, а БВП на глава от населението е най-ниският. Въпреки това страната е най-богатата в света от гледна точка на природни ресурси – нейните неразработени запаси от полезни изкопаеми, минерали и метали се изчисляват на $24 трилиона, което почти се равнява на националния брутен вътрешен продукт на САЩ и Европейския съюз, взети заедно. ДР Конго притежава 50% от всички горски масиви на континента, а хидроенергийният ѝ потенциал е достатъчен да захрани с електричество цяла Африка.
История.
Предполага се, че народите банту са достигнали зоната на влажните екваториални гори в котловината на река Конго още преди V век. Около XIV век там се образува кралство Конго, чиято територия се простира много по-надалеч, отколкото територията на днешната република. През 1482 г. по крайбрежието акостират португалски кораби на търговци на роби. Дейността на португалците ускорява упадъка на средновековното кралство Конго.
През XIX век след експедициите на Дейвид Ливингстън се събужда интересът на европейските сили за колонизация на Централна Африка. Белгийският крал Леополд II сключва договори за протекция с местните владетели, целейки придобиване на територии по поречието на река Конго. Колонизацията се извършва въз основа на покупки на поземлени парцели и придобиване на концесии. Основа на икономиката на Белгийско Конго е добивът на каучук, но се експлоатират и другите природни богатства, с които разполага страната. На Берлинската конференция за Конго от 1884 – 1885 г. владенията са признати за частна собственост на белгийския крал. През следващите години териториите и народите, включени в днешна Демократична Република Конго, са брутално експлоатирани. Цели области са обезлюдени вследствие на ужасяващото третиране от страна на губернаторите, назначени от краля.
През 1908 г. Леополд II е принуден да се откаже от частното си владение, като го прехвърли на белгийската държава. През 1960 г. избухват безредици, вследствие на които на 30 юни 1960 г. Белгия дава независимост на колонията, но бързото оттегляне на администрацията ѝ, както и на капиталовложенията, се отразява изключително негативно на новата република.
След обявяването на независимостта президент става Жозеф Касавубу (1910 – 1969), а министър-председател – Патрис Лумумба (1925 – 1964). Малко след това избухват тежки безредици, а провинция Катанга обявява независимост. С намесата на ООН и Белгия, държавната цялост е възстановена през 1963 г.
След множество военни преврати през 1965 г. начело на държавата застава Жозеф Дезире Мобуту (1930 – 1997). Смятаният за гарант на стабилността лидер получава подкрепата и на европейските държави. Мобуту преименува държавата и реката на Заир, осъществява частично одържавяване в чуждестранните компании и експлоатира държавата с цел лично забогатяване. През 80-те години на 20 век диктаторският му режим получава отзвук в международен план. Свалянето му от власт обаче се осъществява едва през 1997 г., когато президентският пост е поет от Лоран-Дезире Кабила (1941 – 2001).
През 1998 г. в източните части на страната избухва гражданска война. В основата ѝ стоят бунтовници от племето тутси. Конфликтът става международен, въвлечени са съседите на Конго на изток и юг – Руанда и Уганда. Следват кървави сблъсъци, крайна нищета и множество бежанци в Централна Африка.
През 2001 г. Лоран Кабила загива при атентат, а синът му Жозеф Кабила (1971) поема президентския пост. Той сключва договор за мир с участниците във войната, както и със съседките Уганда и Руанда. През 2003 г. президентът провъзгласява преходна конституция и правителство, в което участват членове на стария кабинет и опозиционери. Същата година обаче мирните инициативи са помрачени – избухват кървави сблъсъци между хема и ленду в областта Итури.
География.
Демократична република Конго е сред най-големите по територия страни в света с обща площ от 2 344 858 km² – около 1/4 от територията на САЩ или териториите на Испания, Германия, Франция, Швеция и Норвегия взети заедно. Общата дължина на държавните ѝ граници възлиза на 10 730 km:
Бреговата ивица възлиза на едва 37 km.
Две трети от страната са разположени на юг от екватора, а останалата една трета – на север от него. Географските координати на ДРК са 0°00′С, 25°00′И.
Климат и води.
Климатът е тропичен и като цяло се характеризира с висока влажност и температури, чиито амплитуди варират в различните региони. В по-голямата част от страната се наблюдават по два сухи и влажни сезона. Температурите са най-стабилни в екваториалните гори, с дневен максимум между 30 и 35 °C, и нощен минимум от 20 °C. Валежните количества са между 1000 и 2200 mm на година, а за повечето планински райони е характерна почти постоянна мъгла. В най-високите точки на Рувензорите има и обилни снеговалежи.
Безспорно най-забележителната река на територията на страната е Конго, чиито притоци образуват най-обширната мрежа от плавателни реки в Африка. Особено ценни характеристики на тази река са необичайно стабилният воден поток и многото водопади и промени в елевацията, които създават водноелектрически потенциал, несравним с никоя друга речна система на Земята. Наличието на толкова много реки е улеснило и изследването на страната, а в наши дни благоприятства развитието на транспорта и икономиката като цяло. Езерата Албърт, Едуард, Киву и Танганика също са свързани до известна степен с речната система Конго.
Географски региони.
Страната може да се раздели на няколко основни географски региона, най-ясно откроеният от които е басейнът на река Конго. Той е със средна надморска височина от 44 m и 800 000 km² площ и там са разположени заблатени и гористи местности. Директно на юг и север от него има равнини и ниски хълмисти райони, покрити със савани и гори. По границата с Ангола се простират планински вериги със средна височина не повече от 1000 m. Растителността там е разнообразна.
На изток се намират високите планински системи. Планинските вериги там се простират в продължение на 1500 km от север на юг, а на ширина варират между 80 и 560 km. Тези планини принадлежат към западния дял на Източноафриканската рифтова система и заедно с Великите африкански езера до голяма степен определят природната граница на изток. Тук е разположена и най-високата точка в страната, връх Маргьорит, (5109 m над морското равнище).
Околна среда и биоразнообразие.
Подобно на останалите африкански страни с екваториални гори, Демократича република Конго също претърпява масово изсичане на гори за икономически цели. Изсичането на горите в страната не само унищожава богатите горски екосистеми, но и създава нови черни пътища, по които бедни и безземни земеделци се придвижват до обезлесените райони, където създават свои стопанства и продължават да изсичат масиви. Голям проблем представляват безразборното избиване на най-различни животински видове и замърсяването на реките с битови и промишлени отпадни води. Ловуването на диви животни дори от защитени видове е следствие от масовия глад. През 2010 вследствие на военните конфликти и липсата на държавна политика по въпроса, мироопазващи сили на ООН (сини каски) се налага да спасяват с вертолети няколко десетки редки горили от конфликтна зона.
Въпреки тези проблеми Демократична република Конго остава страна с огромно биооразнообразие – планински горили, маймуни бонобо, окапи, бели носорози, африкански слонове, жирафи, чакали, корморани, папагали и много други животни. Западноконгоанските блатисти гори са защитен екорегион, непроходим за човека; те се отличават с голямо и по-слабо засегнато от човешката дейност биоразнообразие. Четири от националните паркове: Гарамба, Вирунга, Салонга и Каузи-Биега, както и резерватът Окапи са включени в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.
Държавно устройство.
ДРК може да се определи като страна в преход към полупрезидентска република.
На 18 и 19 декември 2005 се провежда успешен референдум за нова конституция и насрочване на избори през 2006 г. Изборният процес е затруднен от слабата инфраструктура и високата неграмотност на населението, но е подпомогнат от мисията на ООН (MONUC) в страната. На изборите участват близо 25 милиона души, конституцията одобряват 84% от гласувалите. Според нея Конго би следвало да се раздели на 25 автономни региона, с оглед децентрализация и хармонизация с местните етнически и религиозни особености. След временно правителство между 2003 и 2006 година, политическата рамка в страната днес се определя като Трета република.
Държавен глава е президентът, избиран за срок от 5 г., но за не повече от 2 мандата. Той назначава министър-председателя по предложение на партията, спечелила най-много гласове. Настоящ президент е Жозеф Кабила.
Парламентът на страната е двукамарен – с народно събрание и сенат.
Административно деление.
Демократична република Конго се разделя на 10 провинции и столицата Киншаса, която има статут на провинция:
Демография.
Населението на страната се състои от 12 основни етнически групи. Около 80% от жителите на ДРК принадлежат към народите банту.
Населението на ДРК възлиза на 70 917 000 души към 2009 г. Гъстотата е 29,3 души/km², сравнително ниска за континента. Населението се концентрира предимно в миннодобивния район Шаба и в долното течение на река Конго. Около 34% от хората живеят в градове, като ръстът на урбанизацията е 5,1% в периода 2005 – 2010 година. В столицата Киншаса живеят над 10 млн. души, но градът остава сравнително слаборазвит инфраструктурно. Високата раждаемост и ниската продължителност на живота (54,73 години) е причина средната възраст на населението да е 16,5 години. За смъртността допринася и разпространението на СПИН, от който на година умират по 100 000 души – по този показател ДРК е на шесто място в света, след Южна Африка, Нигерия, Индия, Кения и Зимбабве.
В администрацията се използва френският език, който е официалният език и служи за улесняване на комуникацията между стотиците различни етноси. Широко застъпени са и т.нар. национални езици – 4 на брой, от които най-разпространен е лингала (използва се в търговията), кингвана (диалект на суахили), киконго и чилуба. Общо в страната се говорят 242 различни езика.
Християнството е основна религия, чиято основна деноминация в Демократична република Конго е католицизмът – изповядван от 50% от населението, следван от протестантството (20% от населението). Понякога към последното се причислява и местно християнско вероизповедание, наречено кимбангизъм, към което спадат 10% от населението. Остатъкът от хората са мюсюлмани (10%) и анимисти (10%).
Образование.
Образователният процес е под контрола на три министерства – Министерство на началното, средното и професионалното образование ("Ministère de l’Enseignement Primaire, Secondaire et Professionnel"), Министерство на висшето и университетското образование ("Ministère de l’Enseignement Supérieur et Universitaire") и Министерство на социалната политика ("Ministère des Affaires Sociales"). Системата е идентична с тази в Белгия.
Образованието в ДР Конго обаче не е нито задължително, нито безплатно, и много деца не ходят на училище заради невъзможността на родителите им да плащат образованието на децата си. То включва не само учебници и пособия, а и заплатите на учителите. Въпреки това по данни от 2000 г. 65% от децата между 10 и 14 години са посещавали училище. Средната продължителност на образователния процес е 8 години – 9 при момчетата и 6 – при момичетата.
Права на жените и децата.
През 2006 година ООН изразява загриженост по отношение на правата на жените в страната, критикувайки липсата на равноправие между половете. Положението е особено тежко в източните региони, където броят на изнасилвания и други видове сексуално насилие е най-голям в света. Според доклади на Червения кръст, в провинция Сюд Киву екзекуциите, изнасилванията и отвличанията на жени и деца, както и унищожаването на села са чести.
Според наблюдател на ООН в страната въоръжени групировки редовно отвличат жени и деца с цел сексуална експлоатация. Проблемът се задълбочава. Според британската хуманитарна организация Оксфам, той бележи рязък ръст, а според изследване на Харвард паралелно се е увеличило и сексуалното насилие, вършено от цивилни.
Икономика.
Демократична република Конго е страна със сравнително голямо население – 70 млн. души (с 10 млн. повече от Франция и 10 млн. по-малко от Германия) и несравним природоресурсен потенциал, изразяващ се в богати запаси от мед, злато, сребро, диаманти, нефт, кобалт, манган, цинк, калай, кадмий, уран и въглища. На територията на тази държава се намират 80% от всички запаси на кобалт в света, който намира широко приложение в електрониката, магнитните технологии и реактивните двигатели. По време на провъзгласяването на независимостта си през 1960-те години, това е най-индустриализираната страна на континента след Република Южна Африка, но внезапното изтегляне на колониалната администрация и последвалата гражданска война, годините на клептократично управление на Мобуту Сесе Секо и двете конгоански войни (1996 – 97 и 1998 – 2003) довеждат Демократична република Конго до състояние на пълен колапс.
Почти отсъстващата инфраструктура, високата неграмотност (32,8%), корупцията, несигурната законова рамка, нестихващото насилие са причина БВП на глава от населението да е най-нисък в света – едва $300, а износът да се равнява на $6,1 млрд. въпреки огромните залежи на природни богатства. Промишленият сектор на страната е съсредоточен върху преработката на природните богатства. Важни за сектора са нефтените рафинерии, както и производството на цимент и каучук. Останалата част от промишления сектор е съсредоточена в производството на обувки, хранителни стоки, текстил и тютюневи изделия. Металите се изнасят основно в Китай.
Заводите са съсредоточени в по-големите градове. Селските райони са основният източник на земеделска продукция, най-вече кафе, каучук, захар, чай, какао, касава, царевица и ориз. Най-важните търговски партньори са Китай, Белгия, РЮА, Чили, САЩ, Германия и Индия. Правителството на ДР Конго получава близо $2 млрд. годишни помощи от по-богатите членки на ЕС.
Инфраструктура.
Годините на война със съседните на Демократична република Конго държави довеждат до съсипването на инфраструктурата, която е жизненоважна за такава огромна страна, както и до недохранване, от което страда немалка част от населението.
Пътната мрежа е с обща дължина от 153 497 km, от които само 2794 km са асфалтирани пътища. Железопътната мрежа е с дължина 4007 km, от които 858 km са електрифицирани. Речният транспорт е широко застъпен, а мрежата от 15 000 km водни пътища е осмата най-обширна в света. Въпреки това океанският транспорт е слабо развит – ДР Конго разполага само с един петролен танкер в търговския си флот. Страната има 37 km газопроводи и 39 km нефтопроводи.
Телекомуникационната инфраструктура е в процес на развитие. Стационарната телефонна мрежа е неадекватна спрямо нуждите на населението – 40 000 поста, но в употреба са около 11 млн. мобилни телефони. Броят на жители с постоянен достъп до Интернет е около 365 000, или 0,5% от населението.
В страната се извършват големи енергийни проекти като Гранд Инга.
Култура.
Културата на страната е формирана под влиянието на многобройните народности и разнообразният им начин на живот. Голяма част от населението е селско и води традиционен начин на живот. Градското население е най-отворено към влияние от развитите страни.
Най-общо казано, в страната могат да се обособят четири основни народностни групи:
Тази класификация е съвсем обща, и трябва да се има предвид фактът, че много конгоанци от различни народи говорят по 2 – 3 езика.
Религията е важна част от ежедневието на всички народи. По-голямата част от хората са християни, но в християнството са вмъкнати и значителен брой елементи от местни вероизповедания. Идолите, талисманите и фетишите са широко разпространени, а някои бунтовнически групировки носят талисмани, които според войниците имат силата да превръщат вражеските куршуми във вода.
Едва 3% от земята се използва за поливно земеделие, където се отглеждат традиционни за африканската кухня култури като касава, ямс и африкански ориз. Традиционните ястия варират в зависимост от народите, но във всички кухни присъстват плодове, гъби, понякога и мед. Т.нар. „буш-дивеч“ е месо от най-различни видове животни – от лъвове и шимпанзета до гризачи и риби. |
63137 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63137 | Зимбабве | Република Зимбабве () е държава в Южна Африка без излаз на море, разположена между реките Лимпопо и Замбези. Столица на страната е град Хараре. Граничи с Република Южна Африка на юг, Ботсвана на югозапад, Замбия на север и Мозамбик на изток. Официалните езици са три – английски, шона и ндебеле.
В началото на 20 век Британската южноафриканска компания оформя два протектората в Южна Африка – Северна и Южна Родезия, наречени на крупния британски диамантен магнат Сесил Роудс. През 1964 година на Северна Родезия е дадена независимост и от нея се образува Замбия, а Южна Родезия обявява едностранно независимост през 1965 година. От 1970 г. до 1979 г. тя просъществува като непризната република, управлявана от бялото малцинство, начело с Иън Смит. Водената още от 1964 година „освободителна“ война на черното мнозинство (наречена Родезийска война или "Втора Чимуренга") се разгаря с пълна сила през 1970-те и завършва със свалянето на бялото малцинство от власт, връщането за кратко към статут на колония и даване на независимост от Британската корона през 1980 г. Оттогава насам Зимбабве се управлява от Робърт Мугабе.
География.
Зимбабве е държава без излаз на море в Южна Африка, разположена между 15° и 23° ю. ш. и 25° и 34° и. д. Граничи с Южна Африка на юг, Ботсвана на запад и югозапад, Замбия на северозапад и Мозамбик на изток и североизток. Страната заема площ от 390 757 km².
Температурите са умерени (средните им месечни стойности варират между 14° и 22 °C) в зависимост от височината. Валежи падат предимно в периода ноември-март (1400 mm в източната част на страната до 400 mm в долината Лимпопо).
История.
Предколониален период.
Едни от най-древните хора, населявали платото на Родезия, са били пигмеите. През 8 век те се смесват с представители на земеделската група шона, част от народността банту, които започват да добиват злато и мед от богатите находища в района. През 11 век друга етническа група, установила се по тези земи, започва да изработва каменни изделия и паметници, много от които са се запазили и до днес. Около 15 век владенията със столица Зимбабве се обединяват в империя, наречена Мономотапа, която контролира търговията със злато (основни купувачи са арабите и португалците, установили се по крайбрежието). През 16 век империята Мономотапа се разпада на четири части, всяка една от който продължава да търгува със злато и слонова кост, разменяйки ги предимно за платове. Португалците подкрепят основната власт на Мономотапа, което ги въвлича в многобройни местни конфликти. Те обаче получават и привилегиите да експлоатират някои от залежите на полезни изкопаеми през 17 век. През 1684 г. водачът на народността рози предприема завоевателски поход към платото на Родезия. Португалската експанзия замира, но започва отново през 18 век. През 1830 г. на територията на Мономотапа нахлуват войници нгони, прогонени от Натал при разрастването на зулуската империя на Шака. Те разрушават държавните структури, създадени от народността рози, и отвеждат на север много пленници, принадлежащи към групата шона. Последните завоеватели по тези земи са представители на народността ндебеле, които през 1837 г. са прогонени от Трансваал от холандските заселници. Водачът на ндебеле се нарича Мзиликази. Той успява да изгради държава със зулуски тип управление, затваря мините в района и започва да развива земеделието.
Колониален период.
През 1896 – 1897 г. войните на ндебеле подкрепят въстанието на групата Шона срещу Британската Южноафриканска компания, след което са изолирани в резервати. Южна Родезия е създадена през 1911 г. и е обявена за британска колония през 1923 г. През 1912 г. белите колонизатори отказват да се присъединят към Южноафриканския съюз. След Втората световна война броят на белите имигранти в района нараства. От 1953 г. до 1963 г. Южна Родезия е част от федерацията Родезия и Нясаленд. След разпадането на федералния съюз, премиерът И.Смит обявява едностранно независимостта на Южна Родезия (1965 г.), която е преименувана на Родезия.
Независимост.
След приемането на републиканската конституция през 1970 г. връзките с Великобритания са прекъснати. ООН осъжда расистката политика в новата държава. Премиерът Смит подобрява отношенията с Южна Африка, за да излезе от изолация. Чернокожото население се включва в съпротивителни движения. Икономическите санкции, наложени от Великите сили, както и партизанската борба, принуждават И. Смит да подаде оставка. През 1979 година страната е преименувана на Зимбабве-Родезия.
През 1979 г. в Лондон се провежда конференция, която подготвя обявяването на независимостта на Родезия. На изборите през февруари 1980 г. лидерът на социалистическата партия Робърт Мугабе е избран за министър-председател. Независимостта е провъзгласена на 18 април. Канаан Банана е избран за президент на Зимбабве. От 1984 г. страната поема по пътя на „социалистическата революция“. През 1988 г. в Зимбабве е въведен режим на еднопартийно управление, след сливането на двете основни политически сили. През 1987 г. с промяна в конституцията е премахната практиката бялото малцинство в страната да има отделна група представители в парламента. В страната е установен президентски режим, а Мугабе поема и функциите на премиер. Той е преизбран на поста през 1990 г., но все пак се отказва от идеята да наложи социалистическо, еднопартийно управление. През следващите години основният политически проблем в страната е свързан с национализацията на земите, принадлежащи на бялото малцинство.
Държавно устройство.
Република с конституция от 1980 г., поправена многократно. Президентът на републиката изпълнява функциите и на премиер с 6-годишен мандат. Еднокамерен парламент. Събрание от 150 души, 120 от които се определят чрез общи избори за период от 6 години.
Административно деление.
Зимбабве е разделена на 8 провинции и 2 града със статут на провинция. Всяка провинция е разделена на окръзи, а окръзите – на общини. Окръзите са общо 59, а общините – 1200.
Областите са:
Имената на днес съществуващите области произлизат основно от имената на Машоналанд и Матабелеланд – племенните земи на племената Машона и Матабеле преди колонизацията.
Население.
Най-голям дял от населението на страната принадлежи на групата народи „банту“ (98%), 71% от което принадлежи на етническата група шона (МаШона), а 16% на етническа група ндебеле (МаТабеле). След извоюването на независимостта на страната делът на бялото население рязко спада (2002 година – 50 000) най-вече поради дискриминационната политика на новата власт към белите и представлява по-малко от 1% от цялото население на страната.
Поради широкото разпространение на СПИН (между 24 до 35% от населението на Зимбабве са серопозитивни) и тежката икономическа ситуация естественият прираст на населението е едва 2%.
Икономика.
Икономиката на Зимбабве е една от най-затруднените в света. Страната е в състояние на икономически срив. Годишният растеж на БВП е най-ниският в света (-4,4%), а инфлацията е най-високата в света – през 1998 година тя е била 32%, а за 2008 Международният Валутен Фонд я оценява на 64,30%. Около 80% от населението живее в състояние на пълна мизерия, горе-долу толкова е и процентът на безработицата. Реформите върху собствеността на земеделските площи, както и военната подкрепа, осигурена на Демократична Република Конго между 1998 и 2002 са само част от причините за отчайващото положение на икономиката. Друг голям проблем е и драстичното обезценяване на валутата, което е и причина за хиперинфлацията.
Туризъм.
След национализацията на земите през 2000 г. туризмът в страната значително запада. Туристите намаляват със 75%, което се отразява сериозно върху икономиката на страната и води до загуба на работни места в сектора. Главната туристическа атракция са водопадите Виктория на река Замбези в североизточната част на Зимбабве на границата със Замбия. След икономическите промени водопадите се наблюдават предимно от страната на Замбия. В Зимбабве се намират и голям брой древни каменни градове, най-известните от които са руините на Велико Зимбабве. |
63138 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63138 | Кабо Верде | Република Кабо Верде (), известна и като Зелени нос, е островна държава в Северния Атлантически океан, разположена на 570 km на запад от бреговете на Африка с площ 4033 km², население от 539 560 души и включва 10 големи и 5 малки острова. Столицата на страната е Прая и се намира на най-големия остров – Сантяго. Официалният език на републиката е португалският. В страната се говорят още креолски и местни африкански езици.
География.
Архипелагът включва 10 големи острова с вулканичен произход и 5 малки. Той се поделя на 2 обособени групи: Острови Барлавенту (Наветрени острови, на север) с главен град Минделу, в които влизат големите острови Санто Антао (779 km²), Сао Висенте (227 km²), Санта Лузия (35 km²), Сао Николау (388 km²), Сал (216 km²) и Боа Вища (620 km²) и малките острови Илеу Бранку и Разу. Острови Сотавенту (Подветрени острови, на юг) с главен град Прая, в които влизат големите острови Сантяго (991 km²), Фого (476 km²), Майо (269 km²) и Брава (67 km²) и малкия архипелаг Секуш (Ромбу), състоящ се от три островчета.
Крайните точки на архипелага са:
Островите Кабо Верде представляват млади вулканични образувания на потъналия и разбит на блокове докамбрийски кристалинен цокъл. Бреговете в по-голямата си част са стръмни и скалисти, като удобните заливи за изграждане на пристанища са малко (най-голям и удобен е заливът Минделу на остров Сао Висенте). Релефът е предимно планински, с многочислени вулканични конуси, кратери и калдери. Най-високата точка на архипелага е действащия вулкан Пику ду Фого (2829 m), издигащ се на едноименния остров.
Климатът е тропичен, пасатен – горещ и сух. Средните месечни температури са от 22 до 27°С, а годишната сума на валежите е от 100 (на островите Барлавенту) до 250 mm (на островите Сотавенту). Речната мрежа е много слабо развита.
Растителността е пустинна и полупустинна, а животинският свят е беден. Характерно за островите е отсъствието на бозайници, като не се броят привнесените от европейците кози, зайци, плъхове и някои други животни. По бреговете гнездят множество морски птици, а крайбрежните води са богати на риба.
История.
Островите са били необитавани до откриването им от португалеца Антонио Фернандеш през 1445 г. (някои източници посочват 1456 или 1460 г., съответно – други откриватели). Архипелагът е кръстен „Острови Зелен нос“ през 1461 г. Португалия ги превръща в своя колония и ги заселва с роби африканци и с португалски селяни. Островите дълго време са били център на търговията с роби, пращани в Америка. До 1869 г.(откриването на Суецкия канал) архипелагът е имал ролята на важен пункт за корабите, пътуващи от Америка и Европа за Азия. След като морският път за Азия е отбит през Средиземно море, островите загубват предишното си значение. След Втората световна война националосвободителното движение на островите се активизира под ръководството на Африканската партия за независимост на Гвинея и островите Зелени нос (ПАИГК), създадена през 1956 г. През 1951 г. метрополията обявява колонията за „отвъдморска територия“, а през 1972 г. ѝ предоставя статут на „местна автономия“. След свалянето на фашисткия режим в Португалия през 1974 г. новото португалско правителство признава ПАИГК за законен представител на населението и страна в преговорите за предоставяне на независимост. На 5.07.1975 г. е обявена независимостта и на островите е създадено преходно правителство на Република Острови Зелени нос. След преврата в Гвинея-Бисау, извършен на 14.11.1980 г., когато властта преминава в ръцете на Революционния съвет, партията ПАИГК се реорганизира и преименува в партия само на Островите Зелени нос – ПАИКВ.
Първото постоянно селище се създава през 1462 г., името на селището е Рибейра Гранде (днес: Прая).
Островите са официално португалска колония от 1532 г.
Държавно устройство.
Кабо Верде е действаща правова демократична държава. Кабо Верде е единствената африканска държава, получаваща максимална оценка в годишните доклади на Freedom House по отношение нивото на политическите и гражданските свободи.
Кабо Верде е парламентарна република. Парламентът се състои от 72 депутати, избирани по пропорционална система за 5-годишен мандат.
Административно деление.
Кабо Верде е разделена на 22 общини, а общините са поделени на общо 32 енории.
Стопанство.
На 18 декември 2007 г. Общото събрание на Световната търговска организация одобрява Кабо Верде за член на организацията. Членството влиза в сила на 23 юли 2008 г., 30 дни след ратификацията от Кабо Верде, която се извършва на 23 юни.
Селското стопанство е относително по-развито. Произвеждат се тютюн, кафе, банани, сладки картофи и др., предназначени главно за износ. Отглеждат се още царевица, маниока, фъстъци, цитрусови плодове за вътрешни нужди. Честите периоди на суша затрудняват селскостопанското производство. Животновъдството се развива за прехрана на местното население. Териториалните води са богати на риба и риболовът се развива интензивно. За борба със сушата се строят съоръжения за задържане на дъждовна вода и се правят артезиански кладенци.
Население.
Съставено е главно от креоли с португалско-африкански произход (63%), народността банту (35%) и малко европейци (2%), най-вече португалци. Гъстотата на населението е 68 д./km². Най-гъсто населен е остров Сан Туго. Официалният език е португалски, местното население говори креолски. Религия – католици 78,7%, други християнски деноминации 10,4%.
Култура.
Особено известна личност от страната е певицата на музикалния стил морна Сезария Евора.
Други.
Дипломатически отношения с България се установяват през 1980 г. |
63139 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63139 | Кения | Република Кения (; ) е държава в Източна Африка. Граничи с Етиопия на север, Сомалия на изток, Танзания на юг, Уганда на запад, Южен Судан на северозапад и Индийския океан на югоизток. Столица е град Найроби.
История.
На територията на Кения са открити едни от най-древните останки от представители на човешкия род. През 7. век по бреговете на Кения възникват арабски и африкански селища (от народността банту). От 11. до 15. век се появяват първите градове-държави. През 1497 г. на територията на днешна Кения проникват португалците. През 19. век навлизат германци и англичани. През 1895 г. Кения става британски протекторат, а през 1920-а – британска колония. През 1925 г. Дж. Кениата застава начело на националноосвободителното движение. През 1952 г. избухва въоръжено антиколониално въстание. През 1960-а е основана партията Национален съюз на африканците в Кения. На 12 декември 1963 г. Кения получава независимост, а от 1964-та става република с президент Дж. Кениата. През 1978 г. президент става Д. А. Мой (преизбран през 1992-ра, 1998-а), който установява еднопартийно управление. През 1991 г. е възстановена многопартийната система. През 2002 г. президент става М. Кибаки, като преизбирането му за втори мандат през 2007-а е последвано от кървави безредици. Кения е членка на ООН (1963) и на Организацията за африканско единство (1964). На 9 април 2013 г. президент на страната става Ухуру Кениата – четвърти син на създателя на република Кения Джомо Кениата.
География.
Кения заема североизточната част на силноразчленената Източноафриканска рифтова долина – грабени, езера и вулканични конуси над 3000 m (вулканът Кения – 5199 m), която на изток стъпаловидно преминава в тясна крайбрежна низина. Брегът на страната е слаборазчленен и е с откоси. Климатът е субекваториален, със средна месечна температура 12 – 18° в планинските райони и 24 – 27° по крайбрежието. Валежите са 250 – 2000 мм годишно. Речната мрежа е слаборазвита. Главните реки са Тана и Галана. Главни езера са Туркана, Баринго, Магади, част от езерото Виктория. На запад и югозапад в страната са разположени савани, на североизток полупустини, а във високите части – вечнозелени влажни тропични гори. Животинският свят е богат. В Кения има 16 национални парка с площ 2,6 млн. хектара, 4 морски национални парка, 25 национални окръжни резервата (1,8 млн. ha) и др.
В Кения се намира националния резерват Масай Мара, както и над 50 други парка и резервата за опазване на фауната. Кения има разнообразна природа – гигантски планини, пустини, пясъчни плажове, хълмисти пасища.
Площта на Кения е 581 309 km².
Държавно устройство.
Кения е президентска представително демократична република. Президентът е и глава на нацията и глава на правителството. Изпълнителната власт е упражнявана от правителството. Законодателната власт е разделена между правителството, Народното Събрание и Сената. Съдебната власт е независима от останалите. Има нарастващи опасения, особено по време на мандата на бившия президент Даниел арап Мои за намеса от страна на изпълнителната власт в решенията на съдебната.
Кения има високи нива на корупция според индекса на Прозрачност без граници за Индекс за възприятие на корупцията (ИВК), опитващ се да измери разпространението на корупция в публичния сектор в различните страни по света. През 2012 г. нацията се класира на 139-о от общо 176 места с резултат от 27/100. Въпреки това се наблюдава значително развитие по отношение на борбата с корупцията от страна на правителството, например създаването на нова, независима комисия за етика и борба с корупцията.
След правителствените избори през 1997 г. Актът за Ревизия на кенийската конституция, създаден, за да проправи пътя към по-изчерпателни изменения в конституцията, е приет от парламента.
През декември 2002 г. в Кения се състоят демократични и свободни избори, които са обявени за честни от повечето международни наблюдатели. Те бележат важна точка на промяна за Кения, след като властта е предадена мирно на Кенийския национален африкански съюз (КНАС), управляваща страната от обявяването на независимост към Национална коалиция "Дъга" (НКД).
Под президентсвото на Мваи Кибаки новата коалиция в управлението обещава да насочи усилията си към генерирането на икономически растеж, борбата с корупцията, подобряването на образованието и обновяване на конституцията. Няколко от тези обещания са спазени. Достъпно е безплатно начално образование. През 2007 г. правителството заявява, че от 2008-а средното образование ще бъде сериозно субсидирано, като правителството поема всички такси за обучение.
Чуждестранни взаимоотношения.
Кения има близки взаимоотношения със своите съседи, говорещи Суахили, в района на Големите африкански езера. Връзките с Уганда и Танзания са силни, като и трите нации работят за постигането на икономически ръст и социална интеграция чрез общо членство в Източноафриканската общност.
Отношенията със Сомалия са исторически напрегнати, въпреки случаите на общо военно сътрудничество срещу ислямистки бунтовници. Кения има добри взаимоотношения с Обединеното Кралство и е една от най-проамериканските нации в Африка и в света.
С дати на процеси в Международния наказателен съд, насрочени за 2013г. с обвиняеми Президент Кениата и вицепрезидент Уилям Руто, свързани със събитията след изборите през 2007 г., американският президент Барак Обама избира да не посети страната по време на африканската си обиколка. По-късно през лятото Кениата посещава Китай по покана на Президента Си Дзинпин, като преди това посещава Русия. През юли 2015 г. Обама посещава Кения, ставайки първият действащ американски президент, посетил страната.
Въоръжени сили.
Кенийските отбранителни сили са въоръжените сили на Република Кения. Кенийската армия, Кенийския военноморски флот и Кенийските военновъздушни сили съставят Националните отбранителни сили. Днешните Кенийските отбранителни сили са създадени с член 241 на Кенийската конституция от 2010 г. Президентът на Кения е върховният главнокомандващ на въоръжените сили.
Въоръжените сили често са използвани в мироопазващи мисии по света. След размириците в цялата страна след изборите през 2007-а е формирана анкетна комисия. Комисията Уаки, заявява готовността си и определя, че е „изпълнила добре задълженията си“. Въпреки това възникват обвинения в нарушаване на човешките права, най-скорошните от които по време на антибунтовническа операция в областта на Елгон, също така и в областта на централна Мандера.
Въоръжените сили на Кения, по подобие на много държавни институции в страната, са свързани с обвинения в корупция. Заради факта, че операциите на въоръжените сили по традиция са прикрити от съображенията за „държавна сигурност“, корупцията остава скрита за обществото, като по този начин среща по-малко обществен контрол. В последно време това се променя. При невероятни за кенийските стандарти разкрития през 2010 г. основателни обвинения в корупция са отправени по отношение на набирането на персонал и доставки на бронетранспортьори.
Административно деление.
Кения е разделена на 47 полуавтономни окръга, които са оглавявани от губернатори.
Най-малките административни единици в Кения се наричат локации. Локациите често съвпадат с избирателните райони. Те обикновено носят името на своето централно населено място. Голям брой по-големи градове се състоят от няколко локации. Всяка локация има началник, назначен от държавата.
Избирателните райони са разделени на избирателни подразделения, като всеки окръг съдържа множество избирателни райони. През 2010 г. е формирана комисия, която трябва да направи анализ на районите; в доклада си комисията препоръчва създаването на 80 допълнителни района. Преди изборите през 2013 г. броят им е 210.
Население.
Населението на Кения през 2007 година е 36 913 721 души. То нараства драстично през последните десетилетия, като 73% от кенийците са под 30-годишна възраст. Само за 90 години населението е нараснало от 2,9 милиона на около 50 милиона.
През 2017 г. населението на Кения е 49.7 милиона.
Кения е страна с голямо етническо разнообразие. Повечето кенийци говорят английски език и суахили, но голяма част от населението говори и майчиния език на своето племе.
Най-големи градове са: Найроби, Момбаса, Кисуми, Накуру и Елдорет.
Икономика.
Макроикономическите изгледи на Кения показват силен ръст в последните няколко десетилетия, основно заради проекти за мега-инфраструктурни пътища и железопътни проекти. Въпреки това голяма част от този растеж произхожда от капитали, отклонени от джобовете на обикновените граждани на микроикономическо ниво. В резултат на това са намалени доходи за средните и малки домакинства и бизнеси, водейки до масови финансови трудности, освобождаване на работници и недоволство в множество сектори. През 2014 г. макроикономическите показатели на страната са преосмислени, вследствие на което БВП се изкачва до нивото на ниско-средно-икономически държавен статус.
Кения има Индекс на човешко развитие от 0.555 (среден), поставяйки я на 145-о от 186 в света. Към 2005 г. 17.7% от кенийците живеят с по-малко от 1.25 $ на ден. През 2017, Кения се класира 92-ра в индекса за бизнес климат на Световната банка, издигайки се от 113-о място през 2016 (190 държави). Важният земеделски сектор е един от най-малко развитите и най-неефективни, давайки работа на 75% от работниците в сравнение с по-малко от 3% в развитите страни. Кения обикновено е класифицирана като граничен пазар или в някои случаи, като развиващ се пазар, но е една от най-слабо развитите страни в света.
Икономиката отбелязва сериозен напредък, белязан от силно представяне на туристическия сектор, висшето образование и телекомуникациите, докато резултатите в земеделския сектор са приемливи, особено в жизненоважното производство на чай. Икономиката на Кения отбелязва ръст от над 7% през 2007 г., като по същото време сериозно намалява външния си дълг. Но ситуацията веднага се променя след оспорването на президентските избори през декември 2007 г. и последвалия хаос, който обхваща страната.
Телекомуникациите и финансовата активност през последното десетилетие сега представляват около 62% от БВП, докато 22% все още идват от ненадеждния земеделски сектор, който дава работа на 75% от трудещите се. Малка част от населението разчита на хранителни помощи. Промишления сектор и този на производството са най-малките, съставляващи 16% от БВП. Услугите, промишлеността и производството осигуряват работа само за 25% от населението, но допринасят със 75% за БВП на страната.
Приватизация на държавните предприятия, като вече нефункциониращата Кенийска пощенска и телекомуникационна компания, водеща до създаването на най-печелившата компания в Източна Африка, Сафариком, бележи съживяване на компанията заради масовите частни инвестиции.
Към май 2011 г. икономическите перспективи са позитивни с 4 – 5% очакван растеж, главно заради разширяването на секторите на туризма, телекомуникациите, транспорта, строителството и възстановяване в земеделието.
Туризъм.
Туризмът в Кения е вторият по големина източник на чуждестранни приходи след земеделието. Съветът за туризъм в Кения е отговорен за поддържането на информация, свързана с туризма в Кения. Основните туристически атракции са фотосафаритата през 60-те национални парка и резервати за дивеч. Други забележителности включват миграцията на гну от Масай Мара, която се смята за 7-ото чудо на света, исторически джамии и крепости от колониалната епоха в Момбаса, Малинди и Ламу, известни пейзажи като бялата шапка на планината Кения и Източноафриканската рифтова долина, чаени плантации в Керичо, плантации за кафе в Тика, Килиманджаро през границата с Танзания и плажовете по крайбрежието на Суахили, в Индийския океан. Туристите, най-голям брой от които са от Германия и Обединеното кралство, са привлечени главно от крайбрежните плажове и дивечовите резервати, по-специално обширният национален парк Цаво Изток и Цаво Запад, разположен на 20 808 квадратни километра на югоизток.
Култура.
Културата на Кения се състои от множество традиции. Кения няма нито една видна култура, която да я идентифицира. Вместо това се състои от различните култури на различните общности в страната. Забележителни популации включват суахили по крайбрежието, няколко други общности банту в централните и западните райони и нилотични общности в северозападната част. Културата на масаите е добре позната на туризма, въпреки че представлява относително малка част от населението на Кения. Те са известни със своите сложни украшения в горната част на тялото и бижута. Кения разполага също с богата музикална, телевизионна и театрална сцена. |
63142 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63142 | Борис Велчев (юрист) | Борис Владимиров Велчев е български юрист и учен, главен прокурор на България в периода 2006 – 2012 г. и съдия в Конституционния съд на България между 2012 и 2021 година. Председател на КС от 2015 до 2021 година. Ректор на Висшето училище по застраховане и финанси "(мандат 2021 – 2025 година)".
Биография.
Произход и образование.
Борис Велчев е роден на 26 април 1962 година в София, България. Син е на дипломата Владимир Велчев, член на ЦК на БКП и на юристката Нина Велчева, внук е на Борис Велчев, бивш член на Политбюро на ЦК на БКП.
Учи в 107 Основно училище „Ламби Кандев“ (сега „Хан Крум“). През 1981 година завършва Английската гимназия в София. През 1987 година завършва висше юридическо образование в Юридическия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“, а придобива юридическа правоспособност през 1990 година.
Професионална кариера.
Между 1988 и 1990 година работи в Министерския съвет като съветник в отдел „Правен“. През 1990 година става асистент в Юридическия факултет на Софийския университет. Придобива докторска степен през 1997 г. с дисертация на тема „Имунитетът по наказателно право на Република България“, хабилитира се като доцент през 2002 година, а от 2012 година е професор по наказателно право. През 2015 година придобива научната степен доктор на науките с дисертация на тема „Престъпления против Републиката“.
Преподава Наказателно право и Международно наказателно право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, където до 2012 година е и ръководител на Катедрата по наказателно-правни науки.
Член е на Консултативния съвет по законодателството при XXXIX и XL народно събрание.
Председател е на Правната секция и член на Бюрото на Съюза на учените в България. След това от 2002 до 2006 година на Правния съвет на президента на Република България.
На 19 януари 2006 година е избран за главен прокурор на България като единствен кандидат и с одобрение 23 от 25 гласа на членовете на Висшия съдебен съвет. От 23 февруари 2006 до 31 октомври 2012 година е главен прокурор.
От 15 ноември 2012 година Велчев е съдия в Конституционния съд. Председател е на Конституционния съд от 15 ноември 2015 година, като на 14 ноември 2018 година е преизбран за втори мандат. Мандатът му като член на КС, а и като председател изтича на 15 ноември 2021 година.
На 6 декември 2021 г. е избран с 4-годишен мандат за ректор на Висшето училище по застраховане и финанси. През 2024 година е избран за член-кореспондент на Българската академия на науките.
Борис Велчев е сред първите юристи в България, които се обявяват категорично за падането на имунитета на магистрати и депутати.
Владее английски и руски език.
Борис Велчев е превеждал от английски език романи на Греъм Грийн и други. |
63154 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63154 | Мария Сиркова | Мария Сиркова е българска националреволюционерка.
Биография.
Мария Сиркова (Мария Тодорова Костова) е родена около 1840 г. в град Ловеч. Родовият ѝ корен е от с. Българене, Ловешко. Дъщеря е на Тодор Илчев Костов, който учи в град Ловеч занаят (сапунджилък) и се заселва тук. Омъжена е в първи брак за Никола Сирков (Халача). Семейната къща е в ловешкия квартал „Вароша“.
Съпругът ѝ Никола Сирков е член на Ловешкия частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация (ВРО). Никола и Мария Сиркови нееднократно подслоняват и укриват Васил Левски в дома си. След залавянето на Левски, семейство Сиркови успяват да спасят архива му. Зашит е в самара на коня, с който Васил Левски пътува до Къкринското ханче. Никола Сирков умира през април 1873 г.
След освобождението на Ловеч от османско владичество, се омъжва втори път. Съпруг ѝ е Никола Цвятков (съратник на Васил Левски). Предават на Захари Стоянов най-важната част на архива на Апостола за научни изследвания, но впоследствие не им е върнат. Мария Сиркова е съхранила и негови лични вещи: сабя и кама, които предава и днес са в Музей „Васил Левски“ (Ловеч). Разказва спомените си на Захари Стоянов, професор Параскев Стоянов, Христо Иванов (Големия), Димитър Пъшков и Тодор Луканов.
Целодневна детска градина в Ловеч е наименувана „Мария Сиркова“. |
63156 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63156 | Никола Сирков (Халача) | Никола Сирков (Халача) е български революционер, член на Ловешкия частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация (ВРО), верен съратник и доверено лице на Васил Левски.
Биография.
Никола Сирков е роден през 1830 г. в с. Къкрина, Ловешко. Установява се да живее в град Ловеч. Неговата къща е в махала „Дръстене“. Препитава се като занаятчия. Известен е на ловешките граждани с прозвището „Халача“. Жени се за Мария Сиркова.
Един от първите сътрудници на Васил Левски и негово доверено лице. Член на Ловешкия частен революционен комитет на ВРО. Жена му също е дейна членка на комитета. Движи кореспонденцията на Васил Левски и съхранява неговия архив. Поверени са му най-големите тайни на ВРО. Неговият дом най-често дава убежище и подслон на Апостола. Тук се укрива и работи. След Арабаконашкия обир на турската поща от Димитър Общи и последвалите арести на комитетски хора, предприема действия за ограничаване на провала. Съгласно инструкция на Васил Левски, всички поверителни комитетски книжа трябва да се предат на Никола Сирков. На 26 декември 1872 г. от неговия дом, Апостола тръгва за Къкринското ханче, където е заловен. Сирков успява да спаси архива на комитета, зашит в самара на коня, с който пътува Васил Левски. Преживява тежко обесването му.
Никола Сирков се разболява и умира през месец април 1873 г. По свидетелство на негови близки роднини е отровен от хикимина Димитър Тронос. Според официалната турска власт бил починал от „холера“. По време на Освобождението на Ловеч от османско владичество (1877), отровителят е екзекутиран от началника на тайната полиция на ВРО – Христо Иванов (Големия). |
63157 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63157 | Сирко Станчев | Сирко Станчев Петков (Петров) е български военен, адютант на цар Борис III, народен представител.
Биография.
Сирко Станчев е роден на 8 февруари 1893 г. в гр. Ловеч. От трети прогимназиален клас постъпва кадет във Военното на Н. В. Училище, което завършва на 2 август 1912 г. с 32-рия випуск, наречен „Царски“, защото в него е зачислен престолонаследникът княз Борис. с първи офицерски чин подпоручик. Като командир на рота от 34-ти пехотен троянски полк взема участие в Балканската (1912 – 1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915 – 1918). Ранен е по време на сраженията при Одрин (1913). Награден е два пъти с орден „За храброст“. На 6 април 1918 г. е назначен за командир на охранителната рота в Чамкория, като преди това е бил ротен командир в ШЗО.
След завършване на войната е удостоен с назначение, адютант на Н.В. Цар Борис III. Тази длъжност заема продължително време. Завършва генералщабна академия. От 1924 г. служи една година в Генералния щаб на Българската армия. От 1927 г. е в щаба на 1-ви пехотен софийски полк. През март 1928 г., с военно звание подполковник, напуска служба по собствено желание.
Женен е за солунчанката Василка Шавкулова, дъщеря на търговеца Никола Шавкулов.
Започва да се занимава с търговия и обществена дейност в София. Успешно завършва специалностите „Търговия“ и „Дипломация“ в Свободния университет в София (днес УНСС). След преврата на 19 май 1934 г., като близък на двореца е интерниран от правителството на Кимон Георгиев в гр. Даръ-дере (дн. Златоград). Там установява тесни приятелски връзки с местните жители. През 1938 г. е избран за народен представител в XXIV обикновено народно събрание от Златоград. Представлява града и в следващото XXV обикновено народно събрание.
Подписва се под инициираното от Димитър Пешев писмо до министър-председателя Богдан Филов против депортирането на българските евреи.
След 9 септември 1944 г. е осъден от Втори състав на т.нар. „Народен съд“ на смърт и екзекутиран. С решение № 243 от месец април 1996 г. на Върховния съд на Република България присъдата е отменена.
Сирко Станчев е прадядо на юриста Никола Минчев.
Улица в Златоград носи името на Сирко Станчев в знак на почит към приноса му за развитието на града. |
63158 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63158 | Никола Сяров | Никола Сяров е български лекар и общественик.
Никола Сяров е роден на 26 декември 1901 г. в с. Къкрина, Ловешко. След завършване на специалност медицина работи като лекар в гр. Ловеч. На 26 декември 1901 г. родолюбиви ловчанлии и къкринци поставят паметна плоча на Къкринското ханче, където е заловен Васил Левски. На 5 юни 1924 г. по инициатива на д-р Никола Сяров е основан граждански комитет „Васил Левски“. Неговата цел е възстановяването на ханчето. Открито е на 10 май 1931 г.
Улица в гр. Ловеч е наименувана „Д-р Никола Сяров“. |
63159 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63159 | Цачо Сяров | Цачо Сяров е български юрист, политически деец на БКП.
Биография.
Цачо Сяров е роден на 15 декември 1888 г. в с. Къкрина, Ловешко. Учи в Общинска прогимназия (Ловеч). Завършва Педагогическото училище в Силистра. Работи като учител в родното си село. През 1909 г. става член на ловешката организация на БРСДП (т.с.). Уволнен е като учител по политически причини.
Завършва Софийския университет специалност право (1910-1915). Редактор на Работнически вестник. Кандидат-адвокат в София. Участва в Първата световна война като командир на рота в 73-ти пехотен полк на Добруджанския фронт.
Политическа дейност до 1939 г..
След демобилизацията през 1918 година е адвокат в Ловеч. Делегат на 22-ри конгрес на БРСДП (т.с.) през май 1919 г. Общински съветник в Ловеч (1920 – 1921, 1924 – 1926, 1932 – 1934) от листата на БКП и Работническата партия. Арестуван и осъден след атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. Излиза от затвора през февруари 1926 г. Член на българската секция на Международната организация на юристите-антифашисти. Адвокат-защитник по много политически процеси в Ловеч, Плевен, Шумен, София и др. Участва в учредяването на Работническата партия в Ловеч през април 1927 г. Член на градското училищно настоятелство (1923) и на Управителния съвет на Воден синдикат „Осъм“.
По време на Втората световна война.
Участва активно в комунистическото движение по време на Втората световна война, като член на Околийския комитет на БРП (к). Организира и ръководи действията на съпротивата в Ловешко. По инициатива на Цачо Сяров в Ловеч се създава първият в страната комитет на Отечествения фронт. Интерниран е в лагера Кръстополе. През май 1943 г. е арестуван и осъден на доживотен затвор по ЗЗД.
Излиза от Плевенския затвор при неговото разбиване на 8 септември 1944 г. Обвинител в Ловешкия състав на т.нар. Народен съд.
Обществена дейност след 1944 г..
Помощник областен директор в Плевен. Депутат в Околийския народен съвет (Ловеч). Изключван е два пъти от БКП. Пенсионира се през 1946 г. Работи в местното дружество за Българо-съветска дружба. Оставя спомени и богато документално дарение на Регионален исторически музей-Ловеч.
На негово име са наименувани площад, улица и жилищен блок в града. Дъщеря му Диана Сярова е първенец на випуск на Ловешката смесена гимназия „Цар Борис III“ и организиран член на РМС. |
63160 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63160 | Локум | Локумът е сладкарско изделие, направено от нишесте и подсладена със захар вода. В повечето случаи локумът се ароматизира с розова вода или с лимон. Някои рецепти препоръчват слагането на орехи, фъстъци, шамфъстък, лешници и други. Обикновено е нарязан във формата на кубчета, които, за да не се слепят, се отделят едно от друго с пудра захар или кокосови стърготини.
Въпреки че локумът е познат в цял свят, той е особено разпространен в българската, турската, албанската, босненската, гръцката, кипърската и румънската кухня. |
63161 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63161 | Петър Тодоров | Петър Тодоров Цачев е български политик, заемал висши длъжности след Деветоюнския (1923), Деветнадесетомайския (1934) и Деветосептемврийския преврат (1944). Той е член последователно на Радикалдемократическата партия, Демократическия сговор и Политическия кръг „Звено“.
Биография.
Ранни години.
Петър Тодоров е роден на 15 февруари (3 февруари стар стил) 1881 г. в Ловеч. Бащата Тодор Цачев е опълченец в III дружина на Българското опълчение по време на Руско-турската война. Участва в битките на опълчението при Стара Загора и при връх Шипка. Четири пъти е награждаван с Орден „За храброст“.
Петър Тодоров завършва прогимназия в родния си град Ловеч. Учи в железарско училище в Самоков. Военна служба преминава във Враца в състава на Шестнадесети пехотен ловчански полк. За кратко остава на свръхсрочна военна служба. През 1907 г. пътува в Сърбия, Италия и Швейцария, следва финансови науки в Берлин (1907 – 1911). Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.
В Радикалдемократическата партия.
След завръщането си в България през 1911 г. сътрудничи в различни периодични издания и се включва в политическия живот като участник в Радикалдемократическата партия. Редактор на вестник „Родина“ (1911) и списание „Демократически преглед“ (1919). Издава вестник „Радикал“ (1914 – 1923). През годините пише и в други издания, като „Свободна реч“, „Изгрев“, „Лъч“, „Бразда“. Народен представител в XIX обикновено народно събрание (1920 – 1923).
В Демократическия сговор.
През 1923 г. участва в подготовката на Деветоюнския преврат, след който става министър на финансите в първото и второто правителство на Александър Цанков (1923 – 1926). Той е сред водачите на крилото на Радикалдемократическата партия, което се присъединява към новосъздадения Демократически сговор, и през август 1923 г. става член на неговия Управителен съвет. От 1925 до 1927 г. е и подпредседател Народното събрание.
Още през лятото на 1923 г. демонстрира некомпетентност, оказвайки с пропагандна цел натиск за повишаване на валутния курс на лева, с което затруднява износа от страната. По този повод френският посланик Жорж Пико го определя като „второразреден публицист, пропит от теории и невеж във всичко, що се отнася до реалния стопански живот, преследва една-единствена цел – да качи на всяка цена националната валута и по този начин да представи бляскаво доказателство за доверието към новия кабинет“. Като министър на финансите отпуска средства за строежа на Рилския водопровод, ръководен от инженер Иван Иванов, и за възстановяване на изгорелия Народен театър „Иван Вазов“
В Политическия кръг „Звено“.
След отстраняването на Александър Цанков през януари 1926 г. остава извън правителството. През 1927 година е един от основателите на Политическия кръг „Звено“. През 1934 г. е сред организаторите на Деветнадесетомайския преврат, след който заема поста министър на финансите в първото правителство на Кимон Георгиев.
Новото правителство отстранява дългогодишният ръководител на Дирекцията на държавните дългове Никола Стоянов и Петър Тодоров е натоварен лично да води преговорите по външните заеми на България, които не са обслужвани редовно. През декември 1934 г. заминава за Лондон за разговори с кредиторите, които определят поведението му като объркано и некомпетентно. След като прави неоправдано големи отстъпки, при следващия кръг на преговорите Никола Стоянов отново е включен в делегацията.
През януари 1935 г. е отстранен, заедно с повечето представители на „Звено“. През 1936 година участва в поредния опит за преврат, организиран от Дамян Велчев, за което е съден и оправдан.
По време на Втората световна война „Звено“ се сближава с Българската комунистическа партия и влиза в доминирания от нея Отечествен фронт. Като един от водачите на организацията участва в организирането на Деветосептмврийския преврат през 1944 г. и става подпредседател на Народния съюз „Звено“ (1944 – 1945). Участва в българската делегация при подписване на Спогодбата за военно сътрудничество с Югославия на 5 октомври 1944 г. в Крайова, Румъния. От 1945 до 1947 г. е политически представител на България в Белград, като е привърженик на създаването на Балканска федерация.
Публицист.
Петър Тодоров за първи път публикува в „Списание на българското икономическо дружество“. Активно сътрудничи на в. „Демократ“, който през 1914 г. се преименува на в. „Радикал“, чийто редактор става по-късно. Съредактор е и на сп. „Демократически преглед“. Главен редактор на сп. „Лъч“. През 1932 – 1934 г. е член на редакционния съвет на в. „Изгрев“, издание на кръга „Звено“. След 1936 г. сътрудничи на сп. „Бразда“.
През 1919 г. издава като отделна брошура „Радикалната партия за националния въпрос“. През 1930 г. излиза двутомният му труд „Погромите на България“, където на базата на множество документи и стенографски записи проследява причините и виновниците за двете национални катастрофи на България. През 1939 г. като книжка от библиотека „Бразда“ излиза книгата му с очерци „Политически образи“.
Личен живот и смърт.
Петър Тодоров е женен за Керана Босолова и има две деца – Дора и Христо. Умира през 1955 година в София. През 1999 г. излизат от печат спомените на Петър Тодоров, съхранявани от дъщеря му и озаглавени „Лични свидетелства“. Предговорът е на проф. д-р Филип Панайотов.
Дарител.
Според собствените му мемоари, Петър Тодоров съдейства на Ловешка община за възстановяване на изгорелия „Покрит мост“ в Ловеч. По негово настояване правителството на Александър Цанков отпуска за целта 1 мл. лева (1925). Дарява лични средства за строителството на жп линията Левски – Ловеч (1924), новото крило на Смесена гимназия „Цар Борис III“ (1936) и църквата „Света Богородица“ (1934). |
63162 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63162 | Иван Урумов | Иван Киров Урумов е български ботаник, учител и действителен член на БКД.
Биография.
Иван Урумов е роден на 10 май 1856 г. в Ловеч. Произхождат от заможно семейство. Учи в Ловеч, Габрово и класическа гимназия в Писек, Чехия (1873 – 1877). Работи като учител в Ловеч (1877 – 1879). Следва естествени науки във Виена (1879 – 1880). Завършва специалност ботаника в Хайделберг (1883 – 1885), където подготвя, но за съжаление поради материални затруднения не защитава докторска дисертация.
След завръщането си в България е учител в продължение на 40 години в Ловеч, Габрово, Русе и Търново. Училищен инспектор в Ловеч, Плевен и Търново. Автор на първите български учебници по ботаника, зоология и минералогия.
Научни приноси.
Иван Урумов изследва системно българската флора и събира образци от непознати на науката видове и български ендемити. По инициатива на Иван Урумов много български учители събират растения. Някои от тях получават български имена и носят името на Иван Урумов: урумово лале ("Tulipa urumoffii Hay") е наречено така от австрийския ботаник Август фон Хайек, на името на неговия откривател. Освен с жълти, то се среща в България и с червени цветове. Други такива растения са урумов лопен ("Verbascum urumovii", Stoj. et Acht.), урумов окситропис ("Oxytropis urumovii Jav."), урумов кривец ("Chondrilla urumoffii"), урумов равнец ("Achillea urumoffii"), урумов карамфил ("Dianthus urumoffii").
Основни трудове на Урумов са „Принос към българската флора“ и „Материали по българска народна медицина“.
Урумов е един от основателите на Българското ботаническо дружество през 1923 г. Действителен член Българско книжовно дружество от 1904 г. Председател на Природо-математическия клон на БАН (1924 – 1925).
Дарителство.
Иван Урумов е член на Инициативния научен комитет за написване и напечатване на поредицата „"Ловеч и Ловчанско"“. Автор е на 17 статии по темите ботаника и история. Първи пише биографиите на Васил Радославов, Иван Драсов и Марин Поплуканов. Дарява 5000 лв. лични средства за издаване на поредицата.
Урумов е почетен член на Ловчанското читалище „"Наука"“, на което дарява 1200 книги за читалищната библиотека. Дарител е и за: построяване на читалищната сграда, църквата „"Св. Богородица"“, безплатната ученическа трапезария и Ловчанското културно – благотворително дружество в София.
Награден е през 1936 г. с орден „Свети Александър“ III ст. за принос в българската наука. Улица в Ловеч е наименувана „"Академик Иван Урумов"“.
Гробът му се намира в парцел 28 на Централните софийски гробища. |
63163 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63163 | Величка Хашнова | Величка Поплуканова, по мъж Хашнова, е участничка в националноосвободително движение в Българско.
Биография.
Величка Хашнова е родена през 1831 г. в Ловеч. Тя е първородната дъщеря на поп Лукан Лилов. Сестра на Марин Поплуканов, Илия Луканов и Христо Луканов. Завършва начално училище в Ловеч. Омъжва се за занаятчията Гечо Хашнов. Къщата им е в старинния квартал „Вароша“. Семейството има три деца: Лукан, Никола и Марийка.
Гечо Хашнов е член на Ловешкия частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация (ВРО). Техният дом е една от най-сигурните квартири на Васил Левски, на когото са доверени лица. След обира на турската поща от Димитър Общи е арестувана от Ловчанския каймакам в дома на поп Кръстьо и разпитвана. Освободена от ареста, посещава брат си Марин Поплуканов, следствен в София по делото на ВРО. От нея тръгва мълвата, която обвинява поп Кръсто в предателство, най- вероятно за да прикире собстевинте си действия по предатеството на апостола. След Априлското въстание (1876), продължително укрива в дома си и Христо Иванов (Големия).
По време на Руско-турската война (1877 – 1878) семейството ѝ претърпява тежка загуба. Съпругът Гечо Хашнов и синът Никола са убити от ордите на Рифат паша при турското превземане на Ловеч на 15 юли 1877 г.
След Освобождението от османско владичество остава вдовица и е влиятелна личност в Ловеч. Незаслужено получава поборническа пенсия. Живее последователно при брат си Илия Луканов, сина Лукан Хашнов и дъщерята Марийка Краева. Разказва спомени за националреволюционните борби.
Умира през 1906 г. и е погребана в двора на Ловешкия храм „Света Богородица“.
Улица в Ловеч е наименувана „Величка Хашнова“. |
63164 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63164 | Никола Цвятков | Никола Цвятков (Бакърджията, Казанджийчето) е български националреволюционер, деен член на Ловешкия частен революционен комитет на ВРО, съратник на Васил Левски.
Биография.
Никола Цвятков е роден на 18 януари 1849 г. в град Ловеч. Учи в родния си град. Препитава се с направа на медни съдове (бакърджия). От началото на 70-те години на 19 век е член на Ловешкия частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация (ВРО). Деен националреволюционер, доверено лице и съратник на Васил Левски.
На 26 декември 1872 г. въпреки засилените мерки за сигурност на турската власт, придружава Васил Левски в последния му път. Арестуван е заедно с него и Христо Цонев (Латинеца) от Ловешката турска полиция в Къкринското ханче. След залавянето им претърпял зверски побой от охраняващите ги заптиета, за да издаде заловения с него „баш комитата ли е", но претърпява всичко, без да издаде Васил Левски. Същото поведение държи при разпитите в затвора в Ловеч и Търново. Следствен по делото на ВРО. Пред Софийската извънредна следствена комисия е разпитан на 12 януари 1873 г. Държи се достойно, отрича познанството си с Васил Левски и не издава нищо. Тъй като не е известен на Димитър Общи, е освободен под поръчителството на влиятелни ловешки граждани.
След Освобождението от османско владичество работи като бакърджия, касапин и горски стражар. Известен е на ловешките граждани с прозвището „Бакърджията“. Жени се за вдовицата на Никола Сирков – Мария Тодорова. И двамата са съратници на Васил Левски.
Никола Цвятков многократно свидетелства за ситуацията, при която е заловен Васил Левски. Пръв го интервюира Захари Стоянов през 1883 г. По негови разкази са и описанията на Христо Иванов-Големия от 1892-1893 г. Подробно разказва историята и пред професор Параскев Стоянов и Тодор Луканов през 1901 г.
Улица в Ловеч е наименувана „Никола Цвятков“. |
63165 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63165 | Цачо Шишков | Цачо Стоянов Шишков е български доброволец, герой от Руско-турската война (1877 – 1878)
Биография.
Цачо Шишков е роден през 1837 г. в град Ловеч. Бащата Стоян Шишков (роден в с. Радювене) на младини живее в Цариград. Работи като придворен готвач. Спечелва симпатиите и благоволението на двореца и се завръща в Ловеч богато възнаграден. Отворя фурна и е доставчик на войската.
Цачо Шишков завършва образованието си в Ловеч. Занимава се с търговия и е влиятелна личност в града. Член е на мезлиша (общинския съвет).
По време на Руско-турската война (1877 – 1878) гр. Ловеч е един от първите освободени български градове. На 5 юли 1877 г. малък руски конен отряд с командир полковник Алексей Жеребков след няколко сблъсквания с турски подразделения и башибозук превзема Ловеч. Радостта на ловчанци е неописуема. Цачо Шишков се записва доброволец и участва в създадената градска въоръжена стража.
Осман паша укрепен в Плевен, решава да си възвърне Ловеч и възстанови прекъснатите снабдителни линии със София. Руското командване пренебрегва разузнавателните сведения на полковник Пьотр Паренсов за предстоящи действия срещу Ловеч. Градът е слабо защитен. На 15 юли 1877 г. започва настъплението на турски отряд (командир Рифат паша), подсилен с черкези и башибозук. В града настъпва всеобща паника. Хората бягат по посока гр. Севлиево през махала „Дръстене“. Малкият руски отряд се изтегля по източния бряг на р. Осъм, а западният се прикрива от градската въоръжена стража. Трябва да се задържи турското настъпление, за да може населението да се изтегли.
Цачо Шишков се укрепява в дома си и задържа с точна стрелба маневрената черкезка конница. Домът му е атакуван и изгорен от турската пехота. Съпротивата е продължена от съседната къща. След двучасова ожесточена престрелка Цачо Шишков е тежко ранен, заловен и полужив е изгорен в подпалената сграда. Със саможертвата си дават възможност на мнозина граждани да преминат Покрития мост и избягат към град Севлиево.
След второто освобождение на града, признателните съграждани издигат скромен паметник на лобното му място. Централна улица в Ловеч е наименувана Цачо Шишков. |
63166 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63166 | Яким Шишков | Яким Стоянов Шишков е български търговец от XIX век, участник в българското националреволюционно движение.
Биография.
Яким Шишков е роден през 1815 година в заможно семейство в град Ловеч, махалата Хармането, като едно от 10-те деца на Стоян и Пена Шишкови. Емигрира в Румъния, където се занимава с търговия. Тук се запознава с Георги Раковски и Любен Каравелов. Общува и с Панайот Греков, Стефан Стамболов и Евлоги Георгиев. Пътува из Румъния, Русия, Австрия и говори румънски, руски, турски и немски.
Шишков се звръща се в Ловеч като богат търговец на спиртни напитки, кожи и пашкули. Участва в националреволюционното движение. Подпомага Ловчанския частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация. В неговото лозе на 3 октомври 1871 година провеждат събрание Васил Левски, Ангел Кънчев, Димитър Общи и ловчанските дейци.
Шишков, който отблизо се познава с владиците Йосиф I Български и Натанаил Охридски, подкрепя и българското църковно и просветно движение в Ловеч. Ктитор е на църквата „Света Троица“, построена в Харманската махала в 1869 година. По негов личен калъп се правят решетките на църковните прозорци.
Избиран е от ловешките граждани за мухбир - служебно лице немюсюлманин, посредник между българите и османските власти. След залавянето на Васил Левски и докарването му в Ловеч, като мухбир е повикан в полицията. Шишков не потвърждава самоличността на Левски и успява да го осведоми за унищожаването на комитетските книжа и доказателствата за революционната дейност, като на дъното на съда, с който му носи ядене написва „всичко е унищожено“. Левски задрасква написаното в знак, че го е прочел. Димитър Общи съобщава пред извънредната следствена комисия в София, че в градината (лозето) на Яким Шишков, се е срещал с Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Иван Драсов и с един поп, чието име не знае. След гибелта на Левски, Шишков продължава да се занимава с революционна дейност. В подземието на къщата на чорбаджи Петю В. Груев се събират често Шишков, поп Тодор Мишака, даскал Никола Ковачев, Нето Добрев и Стоян Куюмджията и леят куршуми, събират оръжие и подкотвят снаряжение.
След създаването на Княжество България, Яким Шишков се включва в обществения живот на Ловеч. На 30 август 1877 година за старшини в Хармането са определени Шишков, Стоян Коюмджи, Вълчо Панков и Петко Стоянов. Шишков е член и на съдебния съвет. В 1878 година е член на Благотворителното дружество, подпомагащо ранените, болните и завръщащите се в родината руски войници. В 1979 година заедно с други 10 ловчанлии отстъпва безвъзмездно терени в града за изграждане на паметници на загиналите за освобождението на Ловеч. От 28 юни 1881 година до 30 май 1883 година Шишков е член на Градското общинско управление в Ловеч. В градския общински съвет от 24 май 1884 година до март 1885 година е съветник; от март 1885 година до 10 ноември 1887 година е член; от 11 ноември 1887 година до 7 октомври 1890 година е съветник.
Умира у дома си в Ловеч на 12 юни 1902 година. Погребан е от северната страна на „Света Троица“.
Негов син е Данаил Шишков. |
63168 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63168 | The Siren | The Siren (В превод на български – "сирената") е името на четвъртия сингъл от албума Once на финландската метъл група Nightwish. Излиза на 25 юли 2005. Сингълт съдържа концертен запис на Symphony Of Destruction, кавър на Megadeth. |
63169 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63169 | Sleeping Sun | Sleeping Sun е песен на финландската метъл група Nightwish. Текстът е написан от Туомас Холопайнен по повод слънчевото затъмнение над Европа през 1999.
Първи запис.
Първият запис на песента е от май/юни 1999. Записът е осъществен в студио във Финландия. Заедно с песните „Walking in the Air“, „Angels Fall First“ и „Swanheart“ „Sleeping Sun“ е издадена за пръв път в сингъла „Sleeping Sun – 4 Ballads Of The Eclipse“. Към песента е заснето и видео, в което Таря Турунен е с червена коса. Клипът съдържа пейзажи от природата на Финландия – гори, плажове, полета. По-късно през 1999 песента е прибавена към новия тираж на Oceanborn (1998), а през 2004 в компилацията Tales from the Elvenpath.
Втори запис.
През 2005 Nightwish издават нов сборен албум – Highest Hopes. „Sleeping Sun“ също присъства в албума, но в нова версия, която е издадена като сингъл.
Заснето е ново видео за песента, различно от предишното. Клипът показва Таря Турунен насред средновековно бойно поле.
Новата версия излиза като сингъл на 19 октомври 2005, като дискът включва пълната и радио-версията на новия запис на песента и първоначалната версия от 1999. |
63175 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63175 | Никола Астарджиев | Никола Мойнов Астарджиев е български национал-революционер и опълченец-поборник, печатар, фолклорист.
Биография.
Никола Астарджиев е роден през 1850 г. в Ловеч. Учи печатарство в турското училище в Русе, Емигрира в Румъния и работи в печатарницата на Любен Каравелов. През 1873 г. е печатар при Христо Г. Данов и Янко С. Ковачев във Виена. Завръща се в Румъния и работи в печатарницата на Христо Ботев / Букурещ /. Участва в Априлското въстание (1876). Четник в "Ботевата чета". Заловен и затворен в София. Освободен през 1877 г.
Участва в Руско-турската война (1877-1878). Записва се в Българското опълчение. Проявява се в битките при Стара Загора и връх Шипка.
След Освобождението е словослагател в Пловдив и Държавната печатница в София.
Временен сътрудник на в. "Независимост (1873). Събирач на фолклор. Издава с Г.Х.Н. Лачоглу първа част на „Сборник от разни народни приказки и песни, 1870“. |
63176 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63176 | Мирон Бешков | Мирон К. Бешков е български политик (народен представител, кмет), възрожденски общественик, участник в Кримската война.
Биография.
Бешков е роден в Ловеч в семейство на търговец през 1837 г. Учи в родния си град, Букурешкия лицей „Свети Сава“ и Белградската гимназия.
Като ученик участва в Кримската война (1853 – 1856). Награден е с орден „За храброст“. Присвоено му е военно звание фелдфебел. Установява се да живее в Румъния.
През 1858 г. се преселва в Свищов и отваря магазин. Участва в църковно-националните борби. Училищен настоятел и епитроп в града.
След Освобождението е преводач на свищовския губернатор, търговец и кмет на Свищов (1 юни – 16 октомври 1881). Народен представител във II велико народно събрание (1881).
Улица в Свищов е наименувана „Мирон Бешков“ в негова чест. |
63178 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63178 | Михаил Векилски | Михаил Петров Векилски е български просветен деец.
Биография.
Михаил Векилски е роден на 12 май 1850 г. в Ловеч в семейството на векилин (бирник). Учи в родния си град и в Пловдив. Около 1865 г. е санитарен служител в Ловеч. Около 1870 – 1873 г. е домакин на Българската екзархия в Цариград. Учител в Долни Дъбник (около 1873 – 1874), Плевен (ококо 1874 – 1875) и Самоков (1875 – 1877). След Освобождението е служител и адвокат.
Временен сътрудник на вестниците „Право“ (1873) и „Напредък“ (1875 – 1877). Преводач от турски: „История на Ферхада и Ширин“. Превел от турский на българский език Михаил П. Векилский. Напечатана с иждивението на Стоенча Е., ловчанец. Русчюк, в книгопечатницата на Дунавската област" (1870). |
63179 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63179 | Дионисий Ловчански | Дионисий Ловчански е български духовник, Ловчански митрополит (1873 – 1875).
Биография.
Роден е през 1837 година в Берковица под светското име Евстатий Антонов Помаков. До 1867 година е дякон на софийския митрополит. Учи в Белградската семинария (869 – 1872). Учителства в Берковица, където е един от основателите на читалището. Избран е за ловчански митрополит на 14 юни 1873 година. Когато през 1873 година екзарх Антим I повиква пред Светия синод избрания за нов ловчански митрополит Дионисий, за да му съобщи избора, той му казва: „Надевам ся, че ще бъдете верни на православието, на царството и на Църквата ни в борбата с гръцката Патриархия, която не ся знае какъвъ край ще вземе.“ (93-то заседание на Св. Синод, 6 юли 1873 г. стр. 210). В Ловеч Дионисий Ловчански разобличава турски злоупотреби и настоява пред турското правителство за разследване. Умира от туберкулоза, според други източници е отровен. Във вестник „Знаме“ Христо Ботев го споменава „в числото на нашите мъченически жертви, на които имената ще да се осветят в деня на отмъщението! Амин!“. Според Ботев младият епископ е отровен, защото изобличил злоупотреби на софийския управител Маасар паша и на ловчанския каймакамин. |
63187 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63187 | Марин Софрониев | Марин Софрониев Калугеров е български духовник и националреволюционер.
Биография.
Марин Калугеров е роден на 14 декември 1837 г. в гр. Ловеч. Син е на поп Стефан (Софроний). Учи в родния си град Ловеч, Троянския манастир, семинарията в Одеса и духовното училище в Киевско-Печорската лавра в Русия. Работи като учител в Ловеч (1854-1856) и Севлиево (1856-1865). Ръкоположен за свещеник в Ловеч на 12 юни 1866 г. Учител в Севлиево до 1872 г. След което е назначен за архиерейски наместник. Лежи в Търновския затвор за участие в Севлиевския частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация. След Освобождението е свещеник в Севлиево до смъртта си. Поправя „Духовен зрак“ и превежда Онуфрий Попович (1856). |
63188 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63188 | Захари Начев | Захари Начев е свещеник в Ловеч през 1850-те години.
Спомоществовател за изданието на 7 книги (1852-1858), вкл. на „Евангелие поучително“ на Софроний Врачански. |
63190 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63190 | Онинова война | Ониновата война () е името, дадено на гражданска война, водила се в Япония през 1467 – 1477 г. Конфликтът слага край на шогуната на рода Ашикага и поставя началото на смутни времена, когато при неясни политически обстоятелства се водят войни в продължение на 100 години.
Причини и повод.
Поводът за войната е борбата за трона в рода Ашикага. Тъй като нямало пряк наследник, Ашикага Йошимаса обявява своя брат Йошими за наследник на трона. Една година по-късно обаче се ражда Йошихиса, синът на Йошимаса. Йошимаса решава, че синът му трябва да се възкачи на престола. Тъй като шогунатът по времето на Йошимаса вече е загубил своето влияние, силните родове в страната усещат своя шанс да излязат напред. Те заели позиция и подкрепяли двамата претенденти за шогунската власт.
Основните враждуващи страни били родовете Ямана и Хосокава. Ямана застават зад Йошихиса, а Хокосава подкрепят брат му Йошими. Васалите на Ямана и Хокосава също дали подкрепа на своите сюзерени. |
63192 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63192 | Република Конго | Република Конго, или още Конго (Бразавил), е държава в Западна Централна Африка. Столицата е град Бразавил. Страната е позната също от колониалния ѝ период като Френско Конго.
Не трябва да се бърка със съседната държава Демократична република Конго (бивш "Заир"), наричана също "Конго (Киншаса)", както и по-рано "Белгийско Конго".
История.
От 15 – 16 век на територията на днешно Конго съществуват държавните образувания "Теке" и "Лоанго", които през 1880 г. са завладени от френски колонизатори. Образуваният на тяхно място протекторат съществува под името "Френско Конго" до 1910 г., когато е преименуван на "Средно Конго" и става част от Френска екваториална Африка. През 1958 е обявена за "Автономна република Конго", а на 15 юли 1960 е провъзгласена за независима Република Конго.
През януари 1970 г., след десетилетие на работнически вълнения и военни преврати, сформираният през 1968 "Национален революционен съвет" взема властта и страната е обявена за „"народна република"“. През 1990 се установява многопартийна политическа система. През 1992 опозицията спечелва изборите; приета е нова конституция; обявена е Република Конго.
Държавно устройство.
Президент П. Лисуба, от 1997 – Сасу Нгесу. Страната е член на Организацията за африканско единство (1963) и на ООН (1960).
Административно деление.
Република Конго е разделена на 12 департамента. Департаментите от своя страна се поделят на общо 86 района и 7 общини. |
63193 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63193 | Либерия | Република Либерия е държава, разположена на западното крайбрежие на Африка. Граничи със Сиера Леоне, Гвинея, Кот д'Ивоар и Атлантическия океан. Столицата е Монровия. Основана е през 1822 г. като колония на освободени роби от САЩ и поради това носи името Либерия (от англ. "Liberty" – „свобода“). Териториите, които те заемат обаче, са населени от местни етнически групи много столетия преди това. През 1847 г. колонията обявява независимост и това поставя началото на Република Либерия. През 1980 г. правителството е свалено след военен преврат, по-късно последван от две граждански войни (през 1989-96 и 1999-03), които се оказват катастрофални за икономиката и социалния живот в страната.
География.
Географско положение, граници, брегова линия.
Либерия е държава в Западна Африка, край бреговете на Атлантическия океан. На северозапад Либерия граничи със Сиера Леоне (дължина на границата 270 km), на север – с Гвинея (563 km), а на изток – с Кот д'Ивоар (716 km). Обща дължина на сухоземните граници (в т.ч. речни) 1549 km. Дължината на страната от северозапад на югоизток е 525 km, а ширината – до 270 km. На югоизток и юг бреговете ѝ се мият от водите на Атлантическия океан с дължина на бреговата линия 515 km. Бреговете са предимно плоски и покрай тях се простира нисък пясъчен вал, отделящ множество крайбрежни лагуни.
Релеф, полезни изкопаеми.
Край брега се простира широка до няколко десетки километра низинна равнина, която е много слабо разчленена и на места заблатена. На много места на повърхността ѝ се показва докамбрийският кристалинен фундамент. Във вътрешността равнината постепенно се повишава, става хълмиста (височина 400 – 600 m) и преминава с редица стъпала в хълмистите Леоно-Либерийски планини с отделни островни върхове. Максималната височина на страната е връх Нимба 1752 m, издигащ се на границата с Гвинея и Кот д'Ивоар.
Климат, води.
Климатът е екваториален, горещ и влажен. Средните месечни температури не падат под 28ºС. По крайбрежието горещината не е толкава мъчителна поради морският бриз. Годишната сума на валежите е от 1500 – 2000 mm във вътрешността, до 5000 mm по Атлантическото крайбрежие. Относително сухия сезон продължава от ноември до април, а влажният – от май до октомври.
Речната мрежа на Либерия е много гъста. От Леоно-Либерийските планини водят началото си множество относително къси (за мащабите на Африка), но пълноводни реки, вливащи се в Атлантическия океан. Най-големите либерийски реки са: Мано (391 km), Лофа (410 km), Сент Пол (450 km), Сент Джон (464 km), Сес (476 km), Кавала (515 km, по границата с Кот д'Ивоар.
Почви, растителност, животински свят.
Около 1/3 от територията на Либерия е покрита с гъсти вечнозелени екваториални гори, развити върху червено-жълти латеритни (фералитни) почви. В горите виреят много ценни дървесни видове (червено, палисандрово, каучуково и др. дървета). Разпространени са още кафеено дърво, винена и маслена палма. На североизток заедно с вечнозелените растат и гори с опадващи листа и редки гори. По границата с Гвинея се появява високотревиста савана с чадъровидна акация и баобаб. По крайбрежието е развита мангрова растителност. В саваните се срещат биволи, антилопи, леопарди, диви прасета, а в горите – много видове маймуни и змии. Има богата птича фауна, а също и насекоми (термити, муха цеце).
История.
Либерия е основана от САЩ през 20-те години на XIX век като убежище на освободени черни роби и никога не е била колонизирана от западни сили. След 1989 г. Либерия е разкъсвана от гражданска война, а някогашната преуспяваща икономика е срината.
Държавно устройство.
Либерия е президентска република. Елън Джонсън Сърлийф е вече бившият президент на Либерия, превръщайки се в първата жена-президент в Африка. На 10 октомври 2017 г. на първите избори за мирно предаване на властта, президент става бившата международна футболна звезда Джордж Уеа, от партия Коалиция за демократична промяна. Последният мирен преход на властта между двама демократично избрани президенти е през 1944 г., когато бившият президент Едуин Бъркли я предава на Уилям Тъбман.
Икономика.
Либерийската икономика е една от най-слабите в света. Инфраструктурата на страната, особено тази около и в столицата Монровия, е унищожена от дългите години на гражданска война. Много бизнесмени напускат Либерия вследствие на гражданските войни, макар малка част от тях да се завръщат. Президентът Джонсън Сърлийф, която е завършила икономика в Харвард, води политика за възстановяване на столицата, осигуряване на финансови помощи от развитите страни и оползотворяване на големия природоресурсен потенциал на страната. Много търговски фирми се възползват и спестяват пари от мита като се регистрират като либерийски кораби.
Либерия е богата на природни ресурси и разполага с плодородни почви и благоприятен климат. Полезните изкопаеми включват желязо, злато и диаманти. Правителството прави опити за вдигане на забраната на ООН върху добива на диаманти, който би могъл да даде силен тласък на либерийската икономика. Въпреки големия си потенциал, Либерия остава една от най-бедните страни, като близо 80% от населението е под прага на бедността, а безработицата е от порядъка на 80 – 85% – една от най-големите в света.
Административно деление.
Либерия е разделена на 15 окръга, всеки от който се дели на райони. Окръзите са:
Население.
Естественият прираст на Либерия е един от най-високите в света (+4,91%). Средната продължителност на живота е 56 г. за мъжете и 59 г. за жените. Близо 5% от населението на страната са потомци на бивши роби и американски заселници. Останалата част е смесица от различни етноси. Около 70% от либерийците работят в сферата на земеделието, добивайки палмово масло, кафе, какао и каучук за износ.
Основната религия в Либерия е християнството, което се изповядва от 40% от жителите. Мюсюлманите са 20% от населението, а останалите 40% от жителите изповядват различни местни религии.
Общата грамотност на населението е 57,5%. Средната грамотност на мъжкото население е 73,3%, а тази на женското население е 41,6%.
Средната възраст на населението е 18 години. |
63194 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63194 | Мавритания | Мавритания (), официално Ислямска република Мавритания, е държава в северозападна Африка. Граничи с Алжир на североизток, Западна Сахара на север и северозапад, Мали на изток и югоизток, Сенегал на югозапад, и Атлантическия океан на запад. Страната е наречена на древното берберско царство Мавритания. Столица и най-голям град е Нуакшот.
География.
Със своите 1 030 700 км², Мавритания е на 28-о място по големина в света. Площта на страната е приблизително колкото тази на Египет. Теренът е почти изцяло пустинен, на места с каменисти възвишения и скали.
Планинските масиви и платата са концентрирани в централната част на страната. Най-високият връх е Кедиет Иджил, с височина от 915 м над морското равнище. Най-ниската точка е басейнът на соленото езеро Себкхет Те-н-Дгхамча – 5 метра под морското равнище. Между бреговата линия и планинските райони се простират обширни глинести равнини (регове) или равнинни местности, покрити с пясъчни дюни (ергове). Североизточните пустинни райони са познати под името Ел Джуф ("пуст ъгъл"). Единственото селище там е Шега, което няма постоянно население (с изключение на малка армейска част), а средните годишни валежи са приблизително равни на нула.
Климатът е пустинен, с редки валежи и постоянно високи температури. Валежните количества около басейна на река Сенегал са между 500 и 600 мм годишно, а в останалите две-трети от страната – под 100 мм. Дъжд вали единствено през влажния сезон, между юли и септември. Характерен за Мавритания е силният, сух вятър харматан, който разнася пустинните пясъци на големи разстояния, които често засипват пътищата. Природните ресурси включват желязна руда, гипс, медна руда, фосфати, диаманти, злато и нефт.
Мавритания има общо 5074 км граници, от които:
Бреговата ивица е с дължина 754 км.
История.
Древна история.
Мавританската история може да се проследи до 3 век след Христа, когато берберите саханджа от Северна Африка се преместват на юг, последвани от арабите през 7 – 8 в.
Мюсюлмански период.
До 15 век местните народи стават жертва на вторично арабско нашествие, но в същото време прониква и политическата култура на черните държави от западен Судан – Гана, Мали и Сонгхай.
Във Френската колониална империя.
През 1920 г. Мавритания е обявена за колония на Франция; от 1946 – за „задморска територия“.
Независима Мавритания.
През 1960 е провъзгласена независимостта на Мавритания. През 1978 властта в страната преминава в ръцете на военен комитет за национално възраждане (ВКНВ). Действието на конституцията е прекратено, разпуснато е правителството, парламентът, обществените организации. Следват няколко преврата. Последният военен преврат, в резултат на който на власт идва „Военен съвет в името на справедливостта и демокрацията“, става на 5 август 2005 г. Мавритания е член на Лигата на арабските държави, Организацията на африканско единство и ООН.
Население.
Към юли 2008 година населението на Мавритания се изчислява на 3 364 940 души. Средната възраст на населението е 17,2 години, като за мъжете тя е 16,9 а за жените – 17,4 години. Прирастът за 2008 година възлиза на 2,852%. Продължителността на живота е средно 53,91 години. Процентът на заразените със СПИН е сравнително нисък – около 0,6% от населението, а детската смъртност е под средното ниво за Африка (66,95/1000). Повече от 80% са маври – народ със смесен арабско-берберски произход, живеещ в северните и централни райони на страната. Официалният език е арабският, въпреки че населението основно говори на негов местен бедуински диалект – хасания. Широко разпространен е и френският език. Почти 100% от населението изповядва сунитски ислям.
Държавно управление.
Държавно устройство.
Мавритания официално е ислямска република. В държавното управление на страната голяма роля играе племенната принадлежност на политическите водачи. Министерството на вътрешните работи отговаря за държавната администрация и е конструирано по френски модел. Мавритания е участвала в споровете относно статута на Западна Сахара и е правила няколко неуспешни опита за анексирането ѝ. Почти през цялото си съвременно съществуване страната е била управлявана от военни правителства, всяко сменящо предхождащото го посредством преврат. Първото демократично гласуване за президент от 1960 година насам е проведено на 11 март 2007, което поставя края на военното управление след преврата от 2005 година. За президент е избран Седи Улд Шейх Бубакар.
Административно деление.
Мавритания е разделена на 12 вилаета и столичен окръг, включващ столицата на страната град Нуакшот. Вилаетите се подразделят на общо 44 департамента.
Стопанство.
Мавритания е слабо развита аграрна страна. Първоначално е част от Западноафриканската парична общност, но се оттегля през 1973. Банковият сектор страда значително в края на 70-те и началото на 80-те години, но впоследствие е подсилен с помощта на Световната банка.
Основните икономически отрасли са скотовъдството, риболовът и най-вече добивът на желязо, чийто износ допринася за близо 50% от приходите на Мавритания. Отглеждат се едър рогат добитък, овце, кози и камили. В оазисите се отглеждат финикови палми. Има четири основни вида земеделие: дъждовно ("диери"), приливно ("уало", около река Сенегал), оазисно и поливно. Мавритания, заедно с Мадагаскар, е една от двете страни в света, чиято основна парична единица не се дели на 100 или 10 по-малки. Платежната единица е 1 угия, която се равнява на 5 хуми.
Изнасят се желязна руда, риба и рибни продукти, и в по-малка степен злато. Внасят се продукти на тежкото машиностроене, транспортно оборудване, строителни материали, потребителски стоки.
Основни търговски партньори са Франция, Испания, Италия, Белгия, Германия, Япония. |
63195 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63195 | Малави | Република Малави е държава в Югоизточна Африка, без излаз на море. Заобиколена е от Танзания на север, Замбия на северозапад, а на изток, юг и запад се вдава в Мозамбик. Езерото Малави заема около една пета от територията на страната по продължение на почти цялата източна граница. Страната е една от най-бедните в света и икономиката ѝ разчита главно на чуждестранни помощи.
История.
Смята се, че територията на днешно Малави е заселена още през X век. Към XV век местните племена вече са обединени и създават кралство, простиращо се между град Нкотакота (днес в Малави) и река Замбези, и от езерото Малави до река Луангва. През XVI век племенни водачи създават съюз и започват да търгуват с Португалия, която по това време провежда експедиции в района. Век по-късно обаче кралството се разпада на много малки индивидуални племенни владения.
Дейвид Ливингстън достига езерото Малави (тогава носещо името Няса) през 1859 година, когато Малави е познато с името Нясаленд и е владение на Великобритания. Колониалното правителство на Нясаленд е сформирано през 1891 година. През следващия век, през 1953 година, британците формират ЦАФ (Централноафриканската федерация), обединявайки Нясаленд със Северна и Южна Родезия (днешни Замбия и Зимбабве). Целта е главно политическа. В Нясаленд обаче има недоволство от сливането. Върл противник е доктор Хейстинг Камузу Банда, който открито протестира срещу новосъздадената федерация. Затворен е през 1958 година по нареждане на Колониалния съвет, но година по-късно е освободен. Спечелва симпатиите на народа и по време на изборите през 1963 година е избран за премиер на Нясаленд. Същата година се взема решение от колониалната власт да се разтрогне Централноафриканската федерация. Нясаленд обявява независимост на 6 юли 1964 година, променя името си на "Малави", а Хейстинг Банда става председател на новосъздаденото правителство. През 1970 година той се провъзгласява за „президент доживот“. По време на управлението му държавата, макар и с ограничени свободи, става пример как една бедна на ресурси страна може да просперира. Под международен натиск през 1993 година се провежда референдум, на който хората избират многопартийната пред досегашната еднопартийна политическа система.
Държавно устройство.
Според конституцията от 1995 г. върховен законодателен орган е парламентът. Състои се от Национална асамблея (193 депутати) и президент. Изпълнителната власт се осъществява от президента (избиран за 5 години), който е и глава на правителството.
Природа.
Природата на Малави е наистина разнообразна – високи планини, дълбоки езера, широки полета, влажни места и места, където температурите достигат 50 градуса. В страната има пет национални парка. Тя може да предложи много красиви пейзажи – покрити със сняг планински върхове, гледани от полупустинна равнина и много други.
Икономика.
Икономиката на Малави е главно представена от земеделие. Съществува правителствена програма за субсидиране отглеждането на памук, заради намаленото търсене на тютюн, който е основният износ на Малави. Икономическите реформи в Малави имат за цел да подобрят финансовото състояние на страната. Взети са мерки като насърчаване на частни инвестиции, рационализиране на данъците, приватизация на предприятия и други. Малави е включена в ГНБСС.
Административно деление.
Малави се поделя административно на 3 региона – Северен, Централен и Южен. От своя страна регионите се поделят на окръзи, като общият брой на окръзите е 28. Окръзите са:
Население.
Малави носи името си от "марави" – народ, дошъл по тези земи от Южно Демократична република Конго в периода около 1400 година. Когато достигат езерото Малави, те се разделят на две – едните (прадеди на днешното племе чевас (или чеуас)) тръгват на юг по брега на езерото, а другите (прадеди на днешното племе Нянйа) тръгват надолу, стигайки до днешните източни части на Малави. Към 1500 година двете племена се събират и образуват кралство. Чевас съставляват 90% от населението на централния регион; нянйа доминират на юг и в някои части на север. Също така има и хора от племената тонга, нгони, зулу и яо, като последните изповядват главно ислям и са заселени близо до границата с Мозамбик. В страната пребивават и други племена, бегълци от Мозамбик. В страната живеят и европейци (британци и португалци) и азиатци (индийци).
Хуманитарната криза.
По-големи проблеми за населението в Малави:
Изчислено е, че около 110 деца на 1000 се раждат мъртви. Има повече от милион сираци, родителите на 700 хил. от които са починали от СПИН. Правителството е изчислило, че 14,2% от населението са ХИВ-позитивни, като умрелите от СПИН през 2003 година в Малави са над 90 хиляди. Според много лекари 30% от населението са носители на вируса. Продължителността на живота в Малави е малко над 40 години.
Изхранване на населението.
Малави, както и други страни в Южна Африка страдат от проблеми, свързани с невъзможността за изхранване на населението си. Малави страда от „гладни години“ като тази през 2003 година, когато 30% от населението са засегнати. Гладът е причинен главно от суша, корупция в правителството и бързото разпространение на малария и други болести. Някои световни организации помагат на страната, като даряват безвъзмездно храна и семена, торове и други. Според източници обаче тези помощи не стигат до най-бедните жители на Малави. Въпреки тези упреци, се забелязва подобряване на положението и дори Малави изнася храна за съседните си страни, също засегнати от суша. |
63196 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63196 | Намибия | Република Намибия е държава в Южна Африка на брега на Атлантическия океан. Граничи с Ангола на север, Замбия на североизток, Ботсвана на изток и на юг с Южноафриканската република. Името си дължи на пустинята Намиб, а старото ѝ име е Югозападна Африка. Столицата е град Виндхук. Населението на Намибия е над 2 700 000 души (2020 г., оценка). Управлява се от президент, избиран на 5 години. Страната е била една от последните колонии в Африка. Обявява независимост от ЮАР на 21 март 1990 г. Член е на ООН, Общност за развитие на държавите от Южна Африка, Африкански съюз и Общност на нациите.
Етимология.
Името на държавата произлиза от пустинята Намиб, която е най-старата пустиня в света. Самото име Намиб е от Койкойски език и означава "обширно място." Тази дума е била избрана от Мбурумба Керина, който първи предлага името "Република Намиб". Преди освобождението си през 1990 г. Намибия е била позната като Германска Югозападна Африка, а пък после като Югозападна Африка, рефлектирайки колониалното си минало в ръцете на Немците и Южно африканците.
История.
Предколониална епоха.
Намибия е била заселена още от древни времена от племената на бушмените. По късно тук пристигат хутентотските племена дамара и намакуа. През 14 век всички те са изтласкани от прииждащите от север племена от бантуезичната група овамбо и хереро. Доста по-късно в района пристигат и европейците.
Колониален период.
През 1878 г. Великобритания обявява района около Уолфиш Бей за своя територия, която става част от Капската колония. През 1883 г. Адолф Людериц купува крайбрежието от един от местните вождове. След преговори с Великобритания цялото крайбрежие преминава в ръцете на Германската империя с изключение на територията около Уолфиш Бей, а през 1884 г. Великобритания признава цялата територия до 20 меридиан за немска сфера на влияние. Така възниква колонията, наречена Германска Югозападна Африка ("Deutsch-Südwestafrika"). През 1890 г. Германия получава и тясна ивица земя, започваща от североизточния край на колонията, и достигаща до река Замбези. Тази част от днешна Намибия е известна като Ивица Каприви. Тя осигурява достъп на страната до река Замбези, която от своя страна създава връзка между колониите на Германия в Югозападна и Източна Африка. Съгласно сключеното споразумение Германия получава още и остров Хелголанд, а Великобритания – остров Занзибар.
Немските власти стимулират бели колонисти да заселват териториите като ги отнемат от племената хереро и нама. Представителите на тези племена са скотовъдци, а земята пригодна за животновъдство в Намибия е доста малко. През 1903 г. под ръководството на Самуел Махареро племето хереро вдига въстание, при което биват избити няколкостотин бели заселници. В отговор на това Германия изпраща 14 000 войници под ръководството на генерал Лотар фон Трота. Той заявява, че цялото бунтовно племе трябва да бъде прогонено от страната. В битката при Ватерберг хереро претърпяват тежко поражение. Оцелелите се опитват да се доберат през пустинята Калахари до британското владение Бечуаналенд, известно днес с името Ботсвана. Великобритания обещава да им даде убежище, ако племето прекрати въстанието. Много хора измират, поради тежкия преход през Калахари.
През 1905 г. е извършено първото преброяване на населението в днешна Намибия. По данни от него представителите на племето хереро са 25 000 души – основно жени и деца. Те са изпратени в концентрационни лагери, подобни на тези, които англичаните устройвали по време на Англо-бурските войни. Много от хереро измират в лагерите в резултат на изключително лошите условия и робския труд. През 1908 г. лагерите са закрити. По различни оценки през изминалите години от племето хереро са унищожени от 50% до 80%.
Скоро след потушаването на въстанието на хереро против немците въстават и нама. Лидери на въстанието са Хендрик Витбоой и Якоб Моренга. Военните действия продължават до 1907 г., когато е подписано мирно споразумение, макар че Якоб Моренга продължил да води партизанска война и след това. Оценките за загиналите от племето нама са силно противоречиви. Предполага се, че реалният брой на загиналите е 40 000 души.
В хода на Първата световна война през 1915 г. войските на Южноафриканския съюз превземат Намибия. През 1920 г. Южноафриканският съюз получава от Лигата на нациите мандат за управление на Югозападна Африка. След изтичането на този срок ЮАР отказва да предаде мандата за управление и продължава да контролира тази територия. Успоредно с това ЮАР въвежда и режима на апартейд, като разглежда Намибия за буфер, защитаващ страната от „вражеска“ Черна Африка. Бялото малцинство на Намибия е представено със свои депутати в парламента на ЮАР. Уолфиш Бей е присъединен към ЮАР като анклав. След обявяването на независимостта на Намибия, анклавът бива предаден от ЮАР през 1994 г.
През 1966 г. Югозападноафриканският народен фронт, познат с името СУАПО, започва борба за независимост от ЮАР. Базите на СУАПО са в Ангола и Замбия, като организацията е подкрепяна от Съветския съюз. Идеологията на СУАПО е марксистка. От този период територията на Югозападна Африка започнва да се нарича с името „Намибия“. Международната общност не признава правото на ЮАР да управлява тази територия. През 1988 г. ЮАР се съгласява да напусне Намибия. Така на 21 март 1990 г. в присъствието на Генералния секретар на ООН и президента на ЮАР е провъзгласена независимостта на Намибия.
Независима Намибия.
Първия президент на Намибия е лидера на СУАПО Сам Нуйома, който заема поста в продължение на три мандата. На 21 март 2005 г. президент става бившия министър на земеделските въпроси Хификепуне Похамба. За него гласуват повече от 75% от явилите се на избора.
През 1994 г. представители на народа лози обявяват създаването на Фронта за освобождение на Каприви. Целта на организацията е отделянето от Намибия на Ивицата Каприви и обявяването на независимост. Това довежда до въоръжен метеж в района. По-късно противопоставянето постепенно утихва и през 2001 г. Намибия обявява територията за безопасна за туристи.
География.
Релеф и геоложки строеж.
Голяма част от територията на Намибия представлява плато с височина от 900 до 1500 m. То е дълбоко разчленено от речни долини и тектонски падини на отделни части – плата и възвишения (Каоко, Дамара, Намакваленд и др.). Максималната височина на страната е връх Кьонингщайн (2606 m), издигащ се в планинския масив Брандберг. На изток платото постепенно се понижава към западната част на падината Калахари, на север – към падината-солончак Етоша, а на запад стръмно се спуска чрез т.нар. Голям отстъп към хълмистата крайбрежна равнина, заета от бреговата пустиня Намиб.
Намибия е разположена в югозападната периферия на Южноафриканския щит, образуван от метаморфни, вулканогенно-седиментни и теригенно-карбонатни докамбрийски скали. На юг и в централната част на страната е разположено обширно плоско понижение, запълнено с къснодокамбрийски или раннокамбрийски наслаги. Най-големи площи заемат седиментите с горнопалеозойска и мезозойска възраст. Източната част на Намибия е заета от кайнозойски пясъци на синеклизата Калахари.
Климат, води, почви и растителност.
Климатът на страната е тропичен, много сух. Средната температура на най-топлия месец (януари) е от 18 до 27°С, а на най-хладния (юли) от 12 до 16°С. В най-високите части през зимата се случват температури под 0°С. Валежите са оскъдни, нерегулярни и падат предимно през лятото. Тяхното количество се колебае от 10 – 50 mm по крайбрежието до 500 – 700 mm в крайния североизток.
В Намибия има само 5 реки, които текат постоянно – Замбези (2660* km), Оранжева река (2200* km), Окаванго (1600* km), Кунене (1207* km) и Куандо (731* km), но всички те протичат по границите и перифериите на страната. Във вътрешността има само временни реки (от типа на уадите), като най-големите са: Нособ (740* km) и Фиш (650 km).
В страната преобладават пустинните тропически и саванните червеникаво-кафяви почви. Растителността в пустинята Намиб е крайно оскъдна, сукулентна. Платото е покрито предимно с ксерофитна храстова и тревисто-храстова растителност. По-високите райони са заети от полупустини и опустинени савани.
Животински свят и национални паркове.
В планинските райони и в източните части на страната обитават ендемични гризачи (дългоног, капски слепок, особени видове зайци), насекомоядни (златна къртица), тръбозъб. Срещат се антилопи, а от хищниците – вивери, хиени. Някои видове животни са се съхранили само в резерватите. В един от най-големите в света национални паркове „Етоша“ (22 275 km²) обитават зебри, антилопи, слонове, жирафи, щрауси, лъвове, леопарди и много видове птици. Друг голям национален парк е „Брегът на скелетите“ (16 000 km²), „Намиб“ и други.
Полезни изкопаеми.
Страната е богата на залежи от диаманти, мед, уран, злато, олово, калай, литий, кадмий, цинк, сол, ванадий, природен газ. Предполага се, че има и големи залежи от нефт, въглища и желязна руда. Има голям хидроенергиен потенциал.
Държавно устройство.
Изпълнителна власт.
Начело на държавата е президента, избиран чрез гласуване на всеки 5 години.
Правителството се оглавява от министър-председателя, който, заедно със своя кабинет, се назначават от президента.
Законодателна власт.
Законодателната власт в Намибия се представлява от двукамарен парламент.
Горната камара „Националния съвет“ разполага с общо 26 места, като всеки регион избира по 2 места, изборите са на всеки 6 години.
Долната камара „Народното събрание“ разполага с общо 78 места, като 72 места се избират на пропорционален принцип, а останалите 6 места се назначават от президента, изборите са на всеки 5 години.
Съдебна власт.
Най-големия съдебен орган в Намибия е Върховният съд, чиито съдии се назначават от президента по препоръка на съдебната служба комисия. Съдебните структура в Намибия е по модел на този на Южна Африка. През 1919 година, римско-холандското право е обявено за обща практика, и така си остава до днес.
Административно деление.
В периода 1977 – 1992 г. Намибия е разделена на 26 окръга. През август 1992 г. окръзите са реорганизирани в 13 области ("regions"). За нормалното протичане на изборите територията е разделена на 102 избирателни окръга ("constituencies").
Административни области в Намибия (с административен център):
Градове.
Най-големият град в страната е град Виндхук, който е и столица на Намибия.
Други по-големи градове са Людериц, Кетмансхоп, Цумеб, Гобабис, Свакопмунд, Катима Мулило, Грутфонтейн, Окаханджа, Рихобот, Очиваронго.
Инфраструктура.
Железопътният транспорт в Намибия води своето начало още от колониални времена, когато маршрутите на железните пътища се определяли от нуждите на военните. Общата им дължина днес е 2381 km и съединяват всички големи населени места в страната. В последните години железопътните превози се използват предимно за превоз на товари. Пътническия железопътен транспорт е представен от "StarLine Passenger Services" по маршрутите Виндхук – Цумеб; Виндхук – Гобабис; Уолфиш Бей – Цумеб; Уолфиш Бей – Свакопмунд – Виндхук и Ъпингтън (ЮАР) – Кетмансхоп – Виндхук. Между Виндхук и Свакопмунд също пътува и фирмения влак "Desert Express"
Главно средство за придвижване в Намибия остава автомобилният транспорт. Пътната система достига до всички краища на страната като общата им дължина е 65 000 km, но едва 5000 km от тях са с асфалтова настилка. Подобно на ЮАР движението в Намибия се извършва в лявата пътна лента.
Авиационният транспорт в Намибия е също добре развит. Националният превозвач "Air Namibia" извършва международни полети от летището на Виндхук – Хосеа Кутако и това в Уолфиш Бей. Най-добрата връзка на Виндхук е с Йоханесбург Почти във всяко важно населено място в страната има изградена самолетна писта, а въздушните превози се извършват от много малки транспортни фирми и частни собственици на самолети.
Главно морско пристанище на Намибия е Уолфиш Бей.
Икономика.
Около 20% от брутния вътрешен продукт се пада на добивната промишленост. Намибия е първенец в добива на уран добиван предимно в централната и част и диаманти. Богата е и на залежи от мед, злато, олово, цинк и природен газ. Особено известни са диамантените находища в околностите на Людериц. В околностите на град Свакопмунд се намира най-голямата открита уранова мина в света. По добива си на уран тя е на второ място.
Около половината (47%) от работната ръка в Намибия е заета в селското стопанство и то предимно в животновъдството. Въпреки този висок процент селското стопанство заема едва 10% от БВП на страната. От отраслите на селското стопанство най-добре развито е отглеждането на тънкорунни породи овце. Все по-голямо значение започват да придобиват риболова и туризма. Обработваемата и тежката промишленост (в частност машиностроенето) са изключително слабо развити и Намибия е много зависима от вноса. Страната също внася и около 50% от потребните храни.
Въпреки че Намибия е независима страна от близо две десетилетия, тя все още е зависима икономически от ЮАР. Това се потвърждава и от факта, че курсът на намибийския долар е твърдо свързан с този на южноафриканския ранд.
Макар че Намибия е една от богатите страни в Африка, тя страда от висок ръст на безработица. Процентът ѝ се движи между 30% и 40%. Средномесечният доход на глава от населението е 150 $, но разпределението на доходите е изключително неравномерно. Това прави Намибия една от първенците в света по неравенство в разпределението на доходите. По данни на ООН 34,9% от населението живее с по-малко от 1 $ на ден (граница на бедността, приета от ООН) и 55,8% от населението живее с по-малко от 2 $ на ден.
С падането на режима на апартейд Намибия става популярна дестинация за туристите. Тя предлага широки възможности, както за „цивилизован“ отдих (например Виндхук и Свакопмунд пазят атмосферата на стари колониални градове), така и за екстремален туризъм (особено популярни за това са националните паркове Етоша, Фиш Ривър, Брега на скелетите).
Население.
Брой и етнически състав.
Населението на Намибия наброява близо 2 млн. души (1 820 916 по данни от 2002 г. Страната е с висок процент на заболели от СПИН. Най-голямата част от населението 84% съставляват племената от семейството банту – племето овамбо е 50% от общата им численост следвани от хереро и други по-малобройни племена. Племената от групата койсън представляват по-малка част ат населението в страната като най-многобройни от тази група са представителите на племето нама. Около 8% е дялът на метисите или т.нар. „цветни“ и „бастери“ (живеещи основно в гр. Рехобот на юг от Виндхук. Останалите 8% от населението представляват „белите“, които са наследници на холандски, английски, португалски, френски и немски колонисти. Последните все още пазят немската култура и език. Мнозинството от белите и цветнокожите в Намибия говорят африканс и нищо не ги отличава по култура и обичаи от белите и цветнокожите в ЮАР.
Годишният прираст на населението в Намибия е 0,59%. Раждаемостта – 24,32/1000 души, смъртността – 18,86/1000 души.
Езици.
Официален език в страната е английският, но той е разпространен предимно като втори език сред младежите. Най-разпространеният роден език е ошивамбо, или ндонга, а като втори – африканс. До 1990 г. официални езици са немски и африканс.
Най-значими езици в Намибия са:
Английски език (официален),
ндонга или ошивамбо,
африканс,
немски език,
хереро,
нама или дамара.
Грамотност.
Грамотността сред населението над 15-годишна възраст е 84%.
Религия.
Мнозинството от гражданите на Намибия са християни (до 80%) – предимно лутерани, а останалата част изповядва местни традиционни вероизповедания.
Спорт.
Най-популярният спорт в Намибия е футболът. Страната редовно участва в първенството за Купата на африканските нации. Играят се също ръгби и крикет. |
63197 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63197 | Нигер | Република Нигер () е държава в Западна Африка. На север граничи с Алжир и Либия, на запад – с Буркина Фасо и Мали, на изток – с Чад, а на юг – с Нигерия и Бенин. Страната няма излаз на море и се намира в една от най-сухите части на пустинята Сахара. Страната носи името на река Нигер, която минава през територията ѝ и е основен водоизточник на населението. Столица е град Ниамей.
Нигер се нарежда сред най-слабо развитите страни в света и има нисък индекс на човешко развитие, дължащо се на експлоатацията на ресурсите и населението от страна на Франция. От 1960 до 1974 г. управлението е еднопартийно, а след това е в ръцете на военна хунта. След 1991 г. е установено демократично управление, но честите суши и почти пълното отсъствие на здравеопазване и образование са причина стандартът на живот да продължава да бъде нисък. Проблем създават и бунтовете на туарегите в крайните северозападни региони на страната.
Страната е богата на полезни изкопаеми като уран, въглища, желязо, злато и нефт.
Етимология.
Страната е наречена на река Нигер. За произхода на името на самата река има няколко предположения. Най-ранната засвидетелствана употреба на думата е от 1550 г. в трудове на андалуско-берберския изследовател Лъв Африкански. В миналото се е смятало, че името идва от латинската дума "niger" („черен“) но днес тази хипотеза е почти изцяло отхвърлена. Названието "нигер" вероятно произлиза от туарегския израз "гхер-н-гхерен", който означава „река на реките“. Друго предположение е свързано с имената, които александрийският географ Клавдий Птолемей обозначава две сухи реки (уади) в региона – "Гир" в днешен Алжир, и "Ни-Гир", която вероятно е днешната река Нигер.
История.
За разлика от днес преди 5000 години Сахара и земите на днешен Нигер са били покрити от плодородни равнини. Там са съществували древни култури, занимаващи се със земеделие и животновъдство. Оставените от тези цивилизации рисунки свидетелстват за развито общество, опитомило различни видове животни, изработвало колесници и керамични съдове. Най-старите такива изображения са на възраст от около 12 000 години. Според доклад на ЮНЕСКО е възможно обработването на желязо в тази част на Сахара да е започнало около 1500 година преди Христа.
Най-голямата държава, съществувала на територията на днешен Нигер, е царство Сонгхай. След нейното унищожаване в края на 16 век започват да се формират съюзи между туарегските племена. С времето техните конфедерации се изместват на юг и започват сблъсъци със Сокотския халифат. Първият западен изследовател, стъпил по тези земи, е шотландецът Мънго Парк, обиколил Сахара заедно с германеца Хайнрих Барт в търсене на изворите на река Нигер. Към 1900 г. пристигат френските колонизатори и през 1922 г. Нигер официално става френска колония, част от Френска Западна Африка.
След промени във френската конституция, даващи по-големи правомощия на колониите, на 4 януари 1959 г. в Нигер се провеждат избори за местен парламент, или т.нар. "териториално събрание". Основните участници са Прогресивната партия на Нигер (местен клон на Африканското демократично движение, подобно на Чадската прогресивна партия) и Африканското социалистическо движение (познато като САВАБА). ППН е оглавявана от Амани Диори, а АСД – от Джибо Бакари. Прогресивната партия побеждава в изборите, печелейки 54 места в 60-местния парламент. Социалистическото движение печели едва 4 места, останалите 2 са спечелени от други партии. През 1959 г. Диори става президент и министър-председател с одобрението на много местни племенни вождове и с подкрепата на Франция. До 1960 г. френското правителство забранява всички партии, освен Прогресивната, превръщайки Нигер в еднопартийна държава.
На 3 август 1960 г. е обявена независимост. През декември същата година Народното събрание избира официално Диори за президент. Управлението му се характеризира със запазването на местните племенни структури, както и добрите отношения с Франция. Въпреки това администрацията му е силно корумпирана и правителството не успява да се справи с глада и сушата в началото на 1970-те. Това предизвиква вълна от недоволство, която обаче правителството игнорира. Междувременно отношенията между Нигер и Франция се влошават след посещението на Жорж Помпиду, който остава разочарован от организацията при добива на уран – суровина, изключително важна за френската енергетика и армия. Заедно с това нараства и етническото напрежение, понеже в кабинета на Диори не е имало представители от народите хауса и фула, които съставят 40% от населението на страната. Въпреки това президентът се задържа на власт и дори увеличава правомощията си, поемайки контрол над външното министерство и министерството на отбраната.
На 15 април 1974 г. началникът на Щаба на нигерската армия подполковник Сейни Кунче извършва военен преврат и сваля Диори от власт. Той установява военна хунта, разпуска парламента, суспендира конституцията и освобождава всички политически затворници, арестувани по време на предишния режим. Хунтата ограничава правата на гражданите и свободата на словото, но постига икономически напредък. Кунче умира през 1987 и е заменен от полковник Али Саибу, който управлява до 1993 година. Тогава се провеждат и първите демократични избори.
Страната обаче остава неспокойна – туарегите организират въоръжена съпротива срещу централната власт, докато новите институциите на президента и премиера не могат да постигнат политическа хармония и отношенията между тях са замразени. Туарегският бунт приключва с мирно споразумение през 1995 година, но кризата в правителството не е решена. Като цяло 1990-те години са белязани от размирици, вътрешнополитическа нестабилност, многобройни опити за изработване на демократична конституция и два преврата. След 2000 година конфликтът с туарегите се разгаря отново и добивът на уран бива прекъсван на места. През 2004 година се провеждат местни и президентски избори. За президент е избран Танджа Мамаду, но към края на втория си мандат той изразява желание да промени конституцията и да се кандидатира за трети път. Заради тези с действия Мамаду е свален от власт от военните, които впоследствие организират референдум за конституция и свикват нови избори на 31 януари 2011. Махамаду Исуфу, дългогодишен опозиционен водач от Нигерска партия за демокрация и социализъм е избран за президент на втори тур.
През нощта на 26 срещу 27 юли 2023 Година е извършен Държавен преврат от армията
Държавно устройство.
Нигер е полупрезидентска република. Президентът е държавен глава и се избира пряко на избори на всеки пет години, с ограничение до два мандата. Той назначава министър-председателя, с когото дели изпълнителната власт. Законодателната власт е в ръцете на еднокамарното Народно събрание, което има 171 депутати – 158 представящи многомандатни райони, 8 представящи едномандатни малцинствени райони, и петима, представящи диаспората в чужбина. Съдебната власт се състои от Висш съд, Върховен съд, Конституционен съд, и първоинстанционни съдилища, действащи на основата на Наполеонов кодекс; законите обаче взимат предвид и елементи на ислямското и обичайното право.
Основен закон е конституцията на Нигер, която е обнародвана на 25 ноември 2010 г. Поправки в конституцията могат да се внасят от президента или народното събрание, но за допускането на поправките до дебат е необходимо парламентарно мнозинство от 3/4, а за гласуване и приемане - 4/5. Ако бъде отхвърлена, поправката може да бъде насочена към референдум. На предложения за конституционна поправка не подлежат основополагащи държавни принципи – формата на управление, многопартийната система, разделението на религиозна и светска власт, дисквалифициране на депутати, въпроси, касаещи амнистията на участниците в преврата от 2010 г., както и самите процедури за въвеждане на конституционни поправки.
До преврата от юли 2023 г. в Нигер действа Седмата нигерска република. След преврата конституцията е суспендирана.
Административно деление.
Нигер е разделена на 7 административни региона и 1 район, включващ столицата на страната град Ниамей. Административните региони са подразделени на департаменти, чийто общ брой е 36.
Природна среда.
Нигер е разположена почти в сърцето на Сахара и няма излаз на море. Около 80% от територията ѝ са заети от пустинята, останалите 20% са покрити от савана, подходяща за животновъдство и земеделие. С площ от 1 267 000 км², Нигер е на шесто място по големина в Африка след Судан, Алжир, ДР Конго, Либия и Чад. Общата дължина на границите е 5834 километра, от които най-дълга е тази с Нигерия на юг (1608 км); Нигер също граничи с Алжир на северозапад (951 км), с Мали на запад (838 км), с Буркина Фасо на югозапад (622 км), с Либия на североизток (342 км), с Чад на изток (1196 км), и с Бенин на юг (266 км).
От изток на запад страната е с дължина около 1460 километра, а от север на юг – към 1200 километра. Условно Нигер може да бъде разделена на три географски региона – изцяло пустинна северна част, преходна зона (Сахел) и по-влажен и плодороден равнинен пояс в най-южните части, принадлежащ към природната зона Судан. В северната част платото Аир е най-отличаващият се планински масив. В Аир се намира връх Мон Багзан (2022 метра над морското равнище), най-високата точка в Нигер. В крайната североизточна част на страната се намира друг масив - платото Джадо, което на изток оформя връзка с планините Тибести в северен Чад. Между Аир и Джадо е разположена пустинята Тенере, която в по-голямата си част е пясъчно море, или т.нар. "ерг". В централните и южните части преобладават по-ниски плата, долини и сухи речни корита, наречени "далол" – остатъци от пресъхнали в древността притоци на река Нигер. Средната надморска височина е 474 метра. Полезните изкопаеми включват уран (едни от най-големите запаси в света), петрол, въглища, калай, фосфати, злато, молибден, сол и гипс.
Нигер е една от най-сухите и горещи страни в света, но в най-южните части на страната климатът е по-влажен. Сезоните са два – сух и дъждовен (от февруари/март до май – сух горещ, от октомври до февруари – сух хладен, а от юни до септември – дъждовен). По време на горещия сух сезон температурите са в максимум; най-горещ е месец май, когато следобедните температури в цялата страна достигат 42°− 45° по Целзий. Най-студен е месец януари, когато следобедните температури са средно около 30°, но амплитудите са големи, особено на север, където нощно време температурата може да падне под нулата. Януари и февруари са белязани от горещия североизточен вятър харматан, а през април и май от Атлантическия океан навлизат пасати. При сблъсъка на тези въздушни маси се образуват шквални линии с интензивни гръмотевични бури, които са предвестник на дъждовния сезон. Самият дъждовен сезон е кратък, валежните количества варират силно според региона, и началото му е непредвидимо (често закъснява или подранява), което създава значителни рискове за земеделието. Август е дъждовен месец във всички части на страната с изключените на най-крайните пустинни северни райони.
Основният водоизточник е една от най-дългите африкански реки – Нигер. Тя е дълга 4200 км, от които 500 текат на територията на страната. По-големи притоци също са важен водоизточник за населението. Това са Тапоа, Мекру, Сирба, Даргол и други. Едва 0,2% от общата площ на държавата са водни басейни. Другият значим воден басейн е езерото Чад на изток. Заедно с река Нигер, тези два водни басейна са остатъци от някогашните пълноводни реки, езера и речни долини, които са текли в тази част на Сахара в дълбоката древност. От древните реки са останали само корита, някои от които влажни, а в част от тях все още текат малки реки, които се вливат в Нигер. От Аир на юг към Нигер се спускат т.нар. "кори" – също остатъци от реки, под чиито пясъци все още има вода. В най-южните региони около Маради (където дъждовните количества достигат до 700 mm годишно) и Зиндер има постоянни езера, както и временни водни басейни, образуващи се след августовските дъждове. В пустините на север единствените постоянни водни източници са в оазисите, като Билма и Тимия.
Биоразнообразие.
Общо в Нигер присъстват 2124 вида растения във всички природни зони, включително един ендемичен ("Rhyncosia airica"), както и 487 вида водорасли. Нигер има относително богато разнообразие от животински видове във всяка от природните зони. Фауната е представена от 3200 вида, в това число 168 вида бозайници, 512 вида птици, 150 вида влечуги и земноводни, 112 вида риби, и множество различни мекотели и насекоми.
В пустинните райони растителността е оскъдна и съсредоточена главно около оазисите. В Сахел растителните видове са предимно ниски и с кратък жизнен цикъл, и се оползотворяват за паша на добитъка. В Судан на юг, особено в саваните на югозапад, растат различни видове дървета – акация, баобаб, палми, тамаринд, памуково дърво (капок). Фауната е представена от едногърби камили, щраусове и газели, включително критично застрашената сахарска газела, която е един от символите на страната. В национален парк W могат да се срещнат слонове, лъвове и биволи, както и някои от последните популации на жираф в Западна Африка. По бреговете на Нигер се срещат крокодили и хипопотами; брадавичестата свиня също присъства.
Население.
По-голямата част от населението на страната е съсредоточено в южната част на страната в близост до границата с Нигерия и Бенин. Около 94% от жителите на страната изповядват исляма.
Към 52% от населението на Нигер принадлежат на народа хауса, над 23% са от народите диерма и сонгай, а 8% са от берберите туареги.
74% от мъжете и 90% от жените са неграмотни.
Икономика.
Икономиката на Нигер се базира почти изцяло на земеделието и животновъдството, както и на добива на уран. Сушата, високият прираст на населението и понижените цени на урана представляват основен проблем за страната.
Въпреки че е богата на природни ресурси, Нигер се нарежда сред най-бедните и слаборазвити държави в света поради преобладаващия пустинен терен, корупцията и ниската грамотност на населението, които предполагат липса на специалисти и на стимул за инвестиции.
Официалната валута е западноафриканският CFA франк. Средната работна заплата е една от най-ниските в света: 600 – 1000 франка на ден, което се равнява на около 1 евро. Уранът допринася за 72% от износните печалби. В района между река Нигер и границата с Буркина Фасо има значителни запаси на злато, към чийто добив проявяват интерес чужди компании.
Държавната Китайска национална нефтена компания е подписала споразумение за 5 млрд. щ.д., според което Китай ще разработи нефтеното находище в района на Агадем, ще построи 2000-километров нефтопровод и рафинерия с капацитет 20 000 барела на ден. Работата по проекта започва през 2009. |
63198 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63198 | Сао Томе и Принсипи | Демократична република Сао Томе и Принсипи () е малка островна държава в Гвинейския залив на запад от бреговете на Централна Африка. Страната има площ от около 1001 км² (остров Сао Томе 836, остров Принсипи – 128, други – 37 км²) и население от 187 хил. души, което я прави най-малката напълно суверенна държава (т.е. отвъд опеката на британската корона или друг подобен съюз). Двата острова се намират на 140 километра един от друг.
Сао Томе и Принсипи е наречена на апостол Тома от португалските изследователи, които откриват островите на деня на апостола през 1471 година. Столица на държавата е град Сао Томе с население от 53 300 души. Градът притежава международно летище, пристанище и няколко предприятия от леката промишленост, в които се произвеждат строителни материали, сапуни и напитки.
География.
Разположение, геология, релеф.
Територията на страната е съставена от два основни острова – по-големия Сао Томе и по-малкия Принсипи, разположени съответно на около 250 и 225 km северозападно от Габон. Най-малкият обитаем остров – Илиеу даш Ролаш (с площ 3 km²) е разположен точно на екватора. Има още 4 малки острова – Илиеу даш Кабраш, Илиеу де Сантана, Илиеу де Тиньозаш и Илиеу де Каросо. Геоложки са изградени предимно от базалти и са част от т.нар. камерунска вулканична линия, включваща още близките острови Анобон (на юг) и Биоко (на север, двата острова са част от Екватириална Гвинея), както и вулканът Камерун. Общата площ на страната е 1001 km². Бреговата линия е с дължина 260 km. релефът им е предимно планински, като много добре се окрояват съхранилите се древни вулкански конуси, с връх Пико де Сао Томе (2024 m), най-високата точка на страната. В кратерите на угасналите вулкани са разположени малки езера.
Климат, флора, фауна.
На Принсипи климатът е екваториален, постоянно влажен, а на Сао Томе – преходен от екваториален към тропичен с дъждовен (от октомври до май) и сух (от юни до септември) сезони. Средномесечните температури са от 23 до 27 °C. Като цяло максималните температури не надвишават 32°С. Във вътрешните части, където има планини и хълмове, средногодишната температура е 20 °C. Валежите са обилни, от 1000 mm/m² в северните равнинни местности до 5000 mm/m² в южните части. И двата острова са до голяма степен заети от гъсти, влажни екваториални гори, които са обитавани от разнообразни животински видове, а устията на малките реки са обрасли с мангрови гори.
Поради създаването на плантации обаче горите в крайбрежните низини са силно намалели. Нито на Сао Томе, нито на Принсипи има каквито и да било полезни изкопаеми. По-голямата част от почвите са неподходящи за обикновено поливно земеделие, но водите около островите са чисти и богати на риба. Кокосовите палми също са източник на прехрана. На Принсипи има малки обработваеми площи и бурни потоци.
Държавно устройство.
Сао Томе и Принсипи е република. Ръководи се от президент, избиран за 5-годишен мандат. Законодателният орган е Националното събрание, състоящо се от 55 депутати. Изпълнителната власт се упражнява от Съвета на министрите.
Административно деление.
Сао Томе и Принсипи е разделена на две провинции – провинция Сао Томе и провинция Принсипи.
Провинциите се разделени допълнително на окръзи, като общият брой на окръзите е 7 – 6 на провинция Сао Томе и 1 на провинция Принсипи.
История.
Островите, дотогава ненаселени, са открити от португалския изследовател Фернао до По и колонизирани от португалците през 1471 г. Приема се, че остров Сао Томе е открит на 21 декември 1471 (ден на свети Тома), а на Принсипи – 17 януари 1472 (ден на Антоний Велики), макар да има разногласия сред историците относно годините. През 1493 е създадено първото селище на Сао Томе от Алваро Каминя по заповед на крал Жуау II. През 1500 по същия начин е основано селище и на Принсипи. Португалците създават захарни плантации и довеждат роби, евреи и престъпници, които да ги обработват. В резултат на това островите стават най-големите производители на захар в Африка. Развитието на захарни плантации в Западна Африка обаче оказва негативно влияние и икономиката на островите почва да запада. Около 1800 започва засяването на нови култури – кафе и какао. Оттогава Сао Томе и Принсипи е най-големият производител на какао в света. Плантациите обаче се оказват проблемни. В повечето случаи португалските земевладелци злоупотребяват с широките си правомощия и това довежда до недоволство от страна на работниците. През 1875 г. е отменено робството на Сао Томе и Принсипи, а в периода 1951 – 1972 г. островите са провинция на Португалия. През 1953 г. избухва въстание на работниците в плантациите срещу португалската власт, което приключва с клането край Батепа – 1000 души са убити от португалците. То полага началото на националистическото Движение за освобождението на Сао Томе и Принсипи. Страната извоюва независимостта си на 12 юли 1975 г.
Икономика.
Страната има слабо развито селско стопанство. Основните експортни суровини са какао, банани, кафе, палмово масло и продуктите на хининовото дърво. Около 33% от територията на островите се обработва. Отглеждат се едър рогат добитък, свине, овце и кози. Сравнително добре развит е риболова и ловът на костенурки.
В Сао Томе и Принсипи има пътна мрежа от около 380 км шосета. Няма жп линии. Има едно летище, близо до столицата Сао Томе.
Население.
Голяма част от населението води началото си от роби, докарани на островите от различни части на Африка, за да работят в плантациите със захарна тръстика и какао. Жителите на Сао Томе и Принсипи са около 160 000. Гъстотата е 159,8 ж./км² с естествен прираст 32. Етническият състав е предимно от саотомейци – 97,8%. Официалният език е португалски и местен криол (сантомейски). 41% от сантомейците са неграмотни. В резултат на продължилото дълго време португалско влияние 89,2% от населението са католици, повече от всяка една друга африканска страна.
Религия.
Основни религиозни общности и изповедания на островите са Католицизъм, Евангелизъм и Църква на адвентистите от седмия ден, които църкви на свой ред поддържат тесни връзки с Португалия. Има незначително на брой, но бързо нарастващо население от мюсюлмани.
Култура.
Музика.
Характерни за тази страна ритми са усуа и сокопе. Музиката в страната е силно повлияна от португалската музика.
Кухнята в Сао Томе и Принсипи е свързана с растенията, които виреят в страната. В тяхната традиционна кухня, се срещат следните култури: корени като маниока, плантани и банани.
Външни препратки.
Администрация
Новини
Общи
Икономика
Туризъм
Други |
63199 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63199 | Сиера Леоне | Република Сиера Леоне () е държава в Западна Африка. Разположена е на брега на Атлантическия океан. На север и на изток страната граничи с Гвинея, а на юг – с Либерия. Името на страната "Сиера Леоне" (Serra-Leão) идва от времето на португалските робовладелци и означава "Лъвската планина". Площта ѝ е 71 740 км2. Сиера Леоне е предимно мюсюлманска страна, но с голямо християнско малцинство. Страната е една от най-толерантните в света в религиозно отношение. Официален език е английският, но близо 97% от населението говори местния език крио.
Едни от най-ранните обитатели на днешната територия на Сиера Леоне са народите шербро, темне, лимба, и на по-късен етап, менде, които назовават тези земи „Ромаронг“. През 1462 година португалският откривател Педро да Синтра и ѝ дава названието "Serra de Leão", „Лъвската планина“. Сиера Леоне се превръща в основна точка на трансатлантическата търговия с роби до март 1792 година, когато Фрийтаун е основан от Компанията на Сиера Леоне като дом за освободени американски роби. През 1808 година територията става колония на Великобритания, а през 1896 вътрешните региони на страната стават британски протекторат. През 1961 година двата региона се сливат и обединената страна получава своята независимост. През 1991 година избухва гражданска война, която приключва през 2000 година с помощта на умиротворителни сили на ООН, Нигерия и Великобритания. В страната бива установена демокрация.
Икономиката на страната се развива основно на базата на земеделие и добив на диаманти. Сиера Леоне е сред 10-те най-големи производители на диаманти, и се нарежда сред най-значимите износители на титан, боксити и злато. Сиера Леоне има третото най-голямо естествено пристанище в света, където акостират голям брой кораби от цял свят. Въпреки това 70% от населението ѝ живее под прага на бедността, а Индексът на човешко развитие е 12-ият най-нисък в света, като развитието на страната е белязано от повсеместна корупция.
История.
Ранна история.
Археолозите откриват, че Сиера Леоне е била населена още отпреди 2500 г. и е населявана от различни номадски племена, идващи от централните части на Африка. Има данни, че металообработването е било познато по тези земи още от 9 в. пр. Хр. Гъстите тропични гори предпазват местното население от проникване на влияние от западноафриканските империи, а ислямът става широко разпространена религия едва към 18 век.
Контактите на европейски изследователи със Сиера Леоне са сред първите в Западна Африка. Страната е открита и картографирана през 1462 година от Педро да Синтра, който дава наименованието ѝ, впоследствие предавано през италиански като "Сиера Леоне". През 1495 португалците изграждат форт в района на днешен Фрийтаун, и скоро към тях се присъединяват холандски и френски колонизатори. Англичаните се включват в търговията с роби през 1596, когато бива изпратена първата пратка от 300 роби към новосъздадените колонии в Америка.
Колониален период.
Въпреки усилената търговия с роби, ръководена от европейски търговци, първите колониални селища биват създадени едва през 18 век. На 15 май 1787 голям брой бедни чернокожи работници – голяма част от тях бивши роби в Америка – пристигат в Сиера Леоне, придружавани от британски търговци. Част от тези имигранти са и жители на Лондон от карибски, азитатски и африкански произход. Те основават малък град – Гранвил Таун, но скоро след това много от жителите му загиват заради епидемии и сблъсъци с местното население. Оцеляват 64 колонисти, които по-късно изграждат наново града.
Интересно за историята на Сиера Леоне е, че през XVIII в. (1787 – 1792) територията е широко реколонизирана с афроамерикански калвинисти от Нова Скотия, участвали на страната на Великобритания по време на войната за Американската независимост. Принадлежността им към учението на Калвин е известна от биографията на методисткия свещеник Джон Марант, един от първите чернокожи американски проповедници. Тези заселници изграждат Фрийтаун, внедрявайки архитектурни стилове от американския юг. През 1790-те години те организират и първите избори, като трябва да се отбележи, че в тях взимат участие и жените. Компанията на Сиера Леоне обаче отказва да им даде права за самоуправление, и през 1799 избухва бунт срещу колониалната власт. Бунтът е потушен с помощта на 500 ямайски наемници. Тези ямайци впоследствие остават в страната и се внедряват в обществото.
През 1807 година търговията с роби бива забранена, и на следващата година хиляди роби биват освободени във Фрийтаун. Тези роби идват от най-различни части на Африка, и през 19 век започват да се смесват с прииждащи от Америка и Карибите имигранти, образувайки нова етническа група – крио.
В края на 19 век избухват нови бунтове на местното население срещу колониалната власт. През 1898 местните организират въстание на два фронта – северен и южен. Северният фронт се ръководи от Бай Буре, а южният е разпокъсан и там се водят само откъслечни сражения. Бай Буре временно надделява над британците, но това предимство трае само няколко месеца. При потушаването на въстанието загиват стотици британски войници, Буре е заточен в Златния бряг, а 96 от съратниците му биват обесени. В началото на 20 век Фрийтаун се превръща в резиденция на британския губернатор както на Сиера Леоне, така и на Гамбия и Златен бряг (Гана). Страната се превръща в основен образователен център на британска Западна Африка чрез създаването на колежа Фура Бей – единственият университет от европейски тип в субсахарна Африка. През 1935 година в страната стъпва компанията Де Беерс, която получава гаранция за монопол върху добива на минерали за 98-годишен срок.
През 1924 година Сиера Леоне е разделена на две части – колония, обхващаща крайбрежните територии, и протекторат, състоящ се от вътрешните части на страната. Местното ръководство на протектората в продължение на години настоява за обща администрация на двете територии, но това не се случва преди 1951 година. През ноември тази година сър Милтън Маргаи организира създаването на нова конституция, според която законодателната власт в колонията и протектората трябва да се обедини, и така се полагат основите на независимостта. През 1957 година се провеждат първите парламентарни избори. На 27 април 1961 година Сиера Леоне получава независимост от Великобритания.
Независимост.
След независимостта Сиера Леоне запазва парламентарната си система и става член на Британската общност на нациите. През 1962 година се провеждат парламентарни избори, които биват спечелени от популярната Народна партия на Сиера Леоне, а сър Милтън Маргаи става министър-председател. Първите години са белязани от стабилно икономическо развитие, най-вече благодарение на износа на минерали. През 1964 година сър Милтън Маргаи умира и бива заместен на премиерския пост от своя полубрат, Алберт Маргаи. Опитите му да въведе авторитарна, еднопартийна диктатура завършват с поражение – през 1967 година на изборите спечелва опозиционният Всенароден конгрес на Сиака Стивънс. Само седмица след това военните извършват преврат и установяват хунта, но на следващата година част от войската организира контрапреврат и Стивънс се връща на власт.
Стивънс управлява еднолично страната през следващите 18 години – период, белязан от икономически упадък, насилие и вътрешна нестабилност. Положението е особено тежко в края на 70-те години, когато се провеждат избори със спорни резултати, а през 1977 студентските вълнения парализират политическия живот на страната. Стивънс се оттегля през 1985 година и начело застава избраният от него за наследник генерал-майор Джоузеф Сайду Момо. Той води привидна борба с корупцията, докато положението в страната не се променя. През 1987 вицепрезидентът Франсис Майна прави опит да свали Момо от власт, но е арестуван заедно с още 60 членове на кабинета. Майна и още 5 заговорници са обесени през 1989 година.
Междувременно в съседна Либерия започва да се разразява жестока гражданска война, чиито причини намират отглас и в Сиера Леоне. Годините на некомпетентно и корумпирано управление, и присвояването на приходи от добива на диаманти стават причина за формирането на антиправителствени групи в страната. Създава се бунтовническата групировка Революционен обединен фронт ("Revolutionary United Front", RUF) под ръководството на Фодай Санко, бивш ефрейтор от армията, получил военно образование във Великобритания. Групировката бива спонсорирана от либерийския военен вожд Чарлз Тейлър, а Санко получава и обучение в партизански военни тактики в Либия. РОФ започва първите си атаки в провинция Кайлахун през 1991 година. Правителството на Сиера Леоне, страдащо от корупция, икономически колапс и с деморализирана армия, не успява да окаже достатъчна съпротива на РОФ. През 1995, когато бунтовниците се намират на 30 километра от столицата, правителството наема южноафриканската наемническа групировка "Executive Outcomes" да спре настъплението на РОФ, да завладее диамантените находища в Коно и да организира пропагандна кампания, която да накара местното население да застане на страната на правителството. В рамките на няколко месеца групировката без проблем се справя със силите на РОФ. ЕО е трябвало да напусне страната след пристигането на чужди умиротворителни сили, но през януари 1997 президентът Ахмед Каба нарежда на ЕО да напусне страната, с оглед на изискването на Международния валутен фонд да намали военните разходи, за да получи правителството повече помощи. Това се превръща в удобна възможност за няколко офицери от редовната армия на Сиера Леоне да извършат преврат с благословията на РОФ. Каба бяга с хеликоптер в Гвинея, а бунтовниците завземат Фрийтаун с набързо организирана сила от 5000 души.
Превратът е осъден от международната общност и не се радва на подкрепата на населението, а Икономическата общност на страните от Западна Африка (ECOMOG) настоява военната хунта да върне властта в ръцете на Каба. През март 1998 година войски на ECOMOG навлизат в страната и изгонват хунтата и бунтовниците от Фрийтаун. През януари 1999 година обаче РОФ отново превзема Фрийтаун, а бунтовниците грабят, убиват и изнасилват цивилното население на случаен принцип. Убити са над 7000 души, много други са осакатени и изнасилени. Това принуждава ООН да изпрати умиротворителен контингент от 6000 войници, който да наложи мир и да разоръжи бунтовниците. Контингентът се увеличава до 13 000 души, но силите на Санко и РОФ провеждат нападения срещу миротворците и взимат за заложници 500 от тях. След успешна атака на войските на ООН, пленените бойци са освободени, но положението в Сиера Леоне продължава да се влошава. Британското правителство решава да се намеси и дава началото на операция Палисър през 2000 година. Първоначалната цел на операцията е да евакуира чуждите граждани от страната, но британците решават да престъпят правомощията си и се намесват на страната на правителството, и две години по-късно – през 2002 година, силите на РОФ са победени и разоръжени и гражданската война приключва. Войната става причина за унищожаването на националната инфраструктура и смъртта на близо 50 000 души.
През 2005 последните контингенти на ООН се изтеглят, а през 2007 се провеждат избори, когато за президент е избран Ърнест Бай Корома.
Държавно устройство.
Правителството на Сиера Леоне е определено от конституцията на страната. Разделението на властта е типично за република – има законодателна, изпълнителна и съдебна власт.
Сиера Леоне е президентска република и президентът е и държавен глава, и глава на правителството. В него е съсредоточена изпълнителната власт. Законодателната власт е дадена на парламента, а съдебната власт е представена от Висш съд, Апелативен съд и Върховен съд.
Министрите се назначават от президента, чийто мандат трае пет години и може да бъде преизбиран веднъж. Парламентът има 124 депутати – 112 народни представители, избирани по пропорцинална схема, и 12 административни ръководители (вождове).
География.
Географско положение, граници, брегове.
Сиера Леоне е държава разположена в Западна Африка, край брега на Атлантическия океан. На северозапад, север и североизток граничи с Гвинея (дължина на границата 652 km), на югоизток – с Либерия (270 km), а на югозапад бреговете ѝ се мият от водите на Атлантическия океан (дължина на бреговата линия 644 km). Страната има почти кръгла форма, като дължината ѝ от север на юг, а ширината ѝ от запад на изток е около 340 km. Бреговете на океана са предимно ниски, плоски, пясъчни, а в северната част изрязани от дълбоко вдаващи се в сушата естуари на реки. Югоизточно от остров Шербро брегът е праволинеен и покрай целия участък е разположена дълга и тясна лагуна.
Релеф, полезни изкопаеми.
Североизточните и източните части на Сиера Леоне са заети от Леоно-Либерийските планини с максимална височина връх Бинтумани 1948 m, а в северните части на страната навлизат южните разклонения на платото Фута Джалон. Западните и южните части представляват ниска алувиална равнина, постепенно понижаваща се към Атлантическия океан, като тук-таме над нея се издигат ниски остатъчни възвишения с височина до 400 – 500 m. С докамбрийските шисти, изграждащи Леоно-Либерийските планини са свързани големите находища на железни руди, а с интрузиите на основни скали (гранит, диорит) – находищата на титанови руди. Страната е на едно от първите места в света по добив на диаманти. В западните части са открити залежи на боксити.
Климат, води.
Климатът е горещ, влажен, субекваториален с два сезона, предопределящи селскостопанската дейност – дъждовен от май до септември, и сух от октомври до май. Сухият сезон се отличава с присъствието на харматана – хладен вятър от Сахара, под чието влияние нощните температури могат да спаднат до 16 градуса. По крайбрежието средната температура на най-студения месец (август) е 24°С, а на най-топлия (април) 27°С. Годишната сума на валежите в планините надминават 4000 mm. Във вътрешните части средните месечни температури са малко по-ниски, а сумата на валежите 2000 – 2500 mm.
Речната мрежа е гъста и пълноводна, теченията на реките са съпроводени с множество бързеи и прагове и са плавателни за плитко газещи речни съдове само в най-долните си течения. Най-големите реки в страната са Каба, Рокел (316 km), Джонг (249 km), Сева (240 km), Моа (425 km), Мано (391 km, по границата с Либерия).
Почви, растителност, животински свят.
Почвите са предимно червено-жълти фералитни (латеритни), а по крайбрежието – блатни, алувиални и засолени мангрови. На север са развити високотревни савани, а на юг и по източните склонове на планините – гъсти, влажни, вечнозелени и листопадно-вечнозелени екваториални гори (заемат около 5% от територията на страната) с ценни дървесни видове (тиково и махагоново дърво). На юг и югоизток малки участъци са заети от вторични храсти.
Животинският свят е представен от разнообразни диви животни (шимпанзета и още 10 вида маймуни, крокодили, птици), много от които са застрашени от изчезване. В страната присъстват 2090 вида растения, 147 вида бозайници, 626 вида птици, 67 вида влечуги, 35 вида земноводни и 99 вида риби. Биоразнообразието е застрашено от сеч, нелегален улов на риба и минна дейност.
Административно деление.
Сиера Леоне е разделена на 3 провинции – Източна, Северна и Южна. Трите провинции се подразделят на окръзи, като общият брой на окръзите е 12. Окръзите са:
Освен трите провинции, Сиера Леоне съдържа и една област, включваща столицата на страната – град Фрийтаун и няколко населени места в близост до него. Тази област е наричана Западна. Тя се дели на 2 района – Фрийтаун – селски, който включва населените места в близост до града, и Фрийтаун – градски, който включва самия град Фрийтаун и няколко негови предградия.
Население.
Древна легенда, предавана от поколение на поколение, говори за изкусителната красота на древна военнопленничка, чиито род и потекло идват от западните покрайнини на Баду. Тя имала коса черна като абанос, очи кафяви като шоколад и устни алени като роза. Легендата твърди, че нейните свръхестествени способности се дължат на непреодолимото ѝ желание да похапва италианска кухня и турамису. Нейното име било Сиера Леоне. Сразен от чаровната ѝ усмивка, кралят на местността, наречена днес Сиера Леоне, решил да я освободи и да промени името на държавата си по неин образ и подобие. Оттогава насам страната носи официално името Сиера Леоне по името на красивата военнопленничка. |
64410 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64410 | История на Украйна | Историческите събития на територията на днешна Украйна датират от праисторията. Тогава Понтийската степ в днешна Източна Европа играе важна роля в разпространението на халколита и бронзовата епоха, индоевропейските миграции и опитомяването на коня.
По време на Античността територията е част от Скития и в периода на преселението на народите е заселена от гревтунги, гети, готи и хуни, докато южните части на Украйна (Боспорско царство) са колонизирани доста преди това от гърци и след това от римляните. През Ранното средновековие е тук се осъществява ранна славянска експанзия. Хинтерландът влиза в писмената история с установяването на средновековната държава Киевска Рус, която се появява отначало като мощна сила, но се разпада през Развитото средновековие и бива унищожена от Монголската империя през XIII век.
През XIV и XV век днешните украински територии попадат под управлението на четири външни сили: Златната орда, Кримското ханство, Великото литовско княжество и Кралство Полша. Последните две се обединяват в Полско-литовската общност (Жечпосполита) след Кревската и Люблинската уния. Междувременно Османската империя става голяма регионална сила в района около Черно море и управлява пряко администрирани територии и протекторати като Кримското ханство.
След бунта на казаците от 1648 г. срещу Жечпосполита през януари 1654 г. хетман Богдан Хмелницки се съгласява с условията на Переяславския договор. Точният характер на отношенията, установени от този договор между казашкия хетманат и Русия, продължава да е обект на научни спорове. Споразумението ускорява Руско-полската война от 1654 – 67 г. и неуспеха на идеята за сформиране на Полско-Литовско-Рутенска Жечпосполита. В резултат на това, чрез Договора за вечен мир, подписан през 1686 г., Казашкото хетманство е разделено на две части – Левобрежна Украйна и Деснобрежна Украйна (по течението на река Днепър), като първата е подвластна на Руското царство, а втората на Полско-литовската държава.
По време на Великата северна война хетман Иван Мазепа се съюзява с Карл XII от Швеция през 1708 г. Големият студ от 1709 г. обаче значително отслабва шведската армия. След битката при Полтава по-късно през 1709 г. силата на хетманството намалява, което води до разпадането на казашкия хетманат и унищожаването на Запорожката Сеч през 60-те и 70-те години на XVIII век. След разделянето на Полша (1772 – 1795) и руското завладяване на Кримското ханство, Руската империя и Хабсбургска Австрия контролират в продължение на над сто години всички територии, които съставляват днешна Украйна. Това обуславя развитието на украински национализъм през XIX век, започнал първоначално с прояви на научен интерес към езика, литературата, фолклора и историята.
След Руската революция от 1917 г. настъпва период на хаос и войни, заедно с войната в Галиция и Лодомерия, възникнала поради разпадането на Хабсбургската монархия след Първата световна война. Следва Съветско-украинската война (1917 – 1921), в която болшевишката Червена армия установява контрол в края на 1919 г. Украинските болшевики побеждават кратко живялата Украинска народна република и създават Украинска съветска социалистическа република, която на 30 декември 1922 г. става една от републиките-основателки на Съветския съюз. Първоначалната съветска политика по отношение на украинския език и украинската култура признава украинския за официален език на администрацията и училищата, но през 30-те години на XX век постепенно започва русификация. През 1932 и 1933 г. милиони хора в Украйна, предимно селяни, умират от опустошителния глад, станал известен като Гладомор. Смята се, че през този период в Съветския съюз са умрели от глад между 6 и 8 милиона души, от които от 4 до 5 милиона са украинци.
След като Съветският съюз и нацистка Германия нахлуват в Полша през септември 1939 г., територията на Украинската ССР се разширява на запад, като са анексирани Източна Галиция и Волиния. Армиите на страните от Оста окупират Украйна между 1941 и 1944 г. По време на Втората световна война някои части от Украинската въстаническа армия се бият срещу Германия, други срещу Съветския съюз, но има и такива, които си сътрудничат с нацистите, вземайки участие в Холокоста в Украйна срещу евреите и във Волинското клане на поляците. През 1953 г. Никита Хрушчов, етнически руснак, бивш ръководител на Комунистическата партия на Украйна, застава начело на Комунистическата партия на Съветския съюз и в рамките на т.нар. размразяване дава възможност за повече политическа и културна свобода, което води до украинско възраждане. Въпреки това политическите репресии срещу т.нар. шестдесетници – интелектуалци с либерални и антитоталитарни възгледи – продължават, както във всички други части на СССР. През 1954 г. републиката се разширява на юг с прехвърлянето на Крим от Русия.
Когато Съветският съюз се разпада през 1991 г. Украйна става независима. Това инициира период на преход към пазарна икономика, по време на който икономиката на Украйна изпада в осемгодишна рецесия. Впоследствие обаче икономиката бележи голямо увеличение на растежа на БВП до 2008, когато се срива поради голямата финансова криза от 2008 – 2009 г.
В Украйна се провеждат демократични избори за парламент и президент от 90-те години на XX век. След изборите за президент през 2004 г. в края на ноември избухват протести, наречени Оранжевата революция, поради съмнения в нагласени резултати. След прегласуване за президент е избран Виктор Юшченко. През 2010 г. поста президент поема Виктор Янукович. На 21 ноември 2013 г. той спира подготовката на споразумение за асоцииране с Европейския съюз, като вместо това избира да търси по-тесни връзки с Русия. Това негово решение води до вълна от демонстрации и гражданско неподчинение и сблъсъци с властите (Евромайдан), завършили с десетки убити и ранени. Президентът Янукович е отстранен от Върховната рада на 22 февруари с т.нар. Революция на достойнството. В резултат проруски вълнения обхващат до голяма степен русофилските източни и южни региони на Украйна, откъдето Янукович черпи по-голямата част от подкрепата си. На 27 февруари 2014 г. руски войски без отличителни знаци започват да нахлуват в предимно етническия руски украински автономен регион Крим. Впоследствие е проведен международно непризнат референдум и на 18 март 2014 г. Крим е де факто анексиран от Русия. През април 2014 г. с участието на руски военни започва войната в Донецка и Луганска области на Украйна. Войната ескалира на 24 февруари 2022 г., когато Русия напада Украйна.
Праистория.
Палеолит.
Хората (представители на рода "Homo") се заселват в Украйна през палеолита. Най-ранното свидетелство за това са каменни сечива на 1,4 милиона години от Корольово, Закарпатска област. Неандерталците са свързани с археологически обекти в Молодова (45 000 – 43 000 г. пр. н. е.), които включват жилище от кост на мамут. Най-ранните документирани доказателства за съвременни хора са открити в селища от граветската култура, датиращи от 32 000 г. пр. н. е. в пещерата Буран-Кая в Кримските планини.
Неолит и бронзова епоха.
През каменно-медната епоха процъфтява културата Кукутени-Трипилия от около 4500 – 3000 г. пр.н.е. Хората от тази култура са обитавали западните части, а хората от култура Средни Стог са по на изток. Те са последвани от културата Ямна („Курганна хипотеза“) от ранната бронзова епоха в понтийските степи и от културата на катакомбите през 3-то хилядолетие пр.н.е.
Античност.
Скитско царство, гръцка колонизация и римско господство.
През желязната епоха тук се заселват даките, както и номадски народи като кимерийците (археологическа култура „новочеркаска“), скитите и сарматите. Скитското царство съществува от 750 до 250 г пр.н.е. По време на своята скитска кампания през 513 г. пр.н.е. персийската армия на Дарий Велики покорява няколко тракийски народа и почти всички други региони по европейската част на Черно море (днес части от България, Румъния, Украйна и Русия), преди да се завърне в Мала Азия.
Гърците колонизират Крим и други крайбрежни райони на днешна Украйна през VII или VI век пр.н.е. по време на архаичния период. Елинизираното Боспорско царство процъфтява и оцелява до IV век, когато е нападнато и окупирано от готите и хуните Между 62 и 68 г. Римската империя анексира царството при император Нерон, когато той сваля боспорския цар Тиберий Юлий Котис I. След това по времето на Аспургидите Боспорското царство става римска клиентска държава с римско военно присъствие.
Нашествие на готите и хуните.
През III век (около 250 – 375 г.) готите мигрират в земите на съвременна Украйна, която те наричат "Ойум", за това свидетелства археологическата Черняховска култура. Остроготите остават в района, но попадат под ударите на хуните около 370 г. Северно от остготското кралство е открита археологическата култура „Киевска“, процъфтявала между II и V век, когато е превзета от хуните. През следващите 80 години има малко информация за съдбата на остроготите, освен че помагат на римляните да победят хуните в битката при Недао през 454 г. Те получават разрешение да се заселят в Панония по средното течение на Дунав като федерати на римляните. Заедно с други древногръцки колонии, основани през VI век пр.н.е. на североизточния бряг на Черно море, колониите Тирас, Олбия и Хермонаса продължават да съществуват като римски и византийски градове до VI век. Готското влияние отслабва към края на V век, когато Византия отново потвърждава своя контрол и влияние върху региона. Хунският крал Гордас управлява Боспорското царство в началото на VI век и поддържа добри отношения с византийския император Юстиниан I, но след като бива убит по време на бунт през 527 г. Византия нахлува и окупира странатаПрез IX век районът на Крим е византийска тема "Херсонес", а през XII век византийските императори претендират за господство над Кимерийския Боспор.
Ранни славяни.
С края на хунското и готското управление настъпва вакуум във властта и през V век върху голяма част от територията на днешна Украйна започват да се настаняват ранните славяни и от VI век да заселват Балканите. Въпреки че произходът на ранните славяни не е известен със сигурност, много теории предполагат, че те може да произхождат от Полесия.
Смята се, че през V и VI век на територията на днешна Украйна се е намирал източнославянският племенен съюз на антите. Това са предците на украинците: бели хървати, северяни, поляни, древляни, дулеби, уличи и тиверци. Миграциите им от Украйна през Балканите създават много южнославянски народи. Северните им миграции, достигащи почти до езерото Илмен, водят до появата на предците на руснаците: илменски славяни, кривичи и радимичи. След нашествието на панонските авари през 602 г. и разпадането на съюза на антите повечето от тези народи оцеляват като отделни племена до началото на второто хилядолетие.
Средновековие.
Ранно средновековие.
През VII век на територията на днешна Украйна се намира Стара Велика България със столица град Фанагория. В края на века повечето български племена мигрират в няколко посоки и останките от тяхната държава са погълнати от хазарите, полуномадски народ от Централна Азия.
Хазарите основават Хазарския хаганат близо до Каспийско море и Кавказ. Той включва територии от днешен Западен Казахстан и части от Крим, Източна Украйна, Южна Русия и Азербайджан. Хазарите така доминират в понтийско-каспийската степ, че настъпва т.нар. "Pax Khazarica" (по подобие на "Pax Romana") за търговията, което позволява безопасно пътуване на дълги разстояния на групи търговци. Пример са евреите радханити, които търгуват от между християнските и мюсюлманските народи. Създават се търговски мрежи, заобикалящи Волжка България. Това привлича други търговци като викингите в епохата на викингите, които ще основат Киевска Рус.
Киевска Рус.
Не е сигурно как е възникнала държавата Киевска Рус, но създаването на княжество в град Киев обикновено се приписва на варяжкия благородник Олег Мъдри някъде около 880 г. Киев вече е бил създаден, но произходът му също е неясен. Според археолози и историци като Петро Толочко, от края на V век в района е съществувало славянско селище. Киев може да е плащал данък на хазарите, преди Олег да го завладее. Толочко и други учени теоретизират също, че „Киев не е бил център на някое конкретно племе, а междуплеменен център на огромно царство“. Критичен анализ на "Начална руска летопис", "За управлението на империята" и други извори предполага, че може да е бил космополитен град, обитаван от славянски и неславянски групи, като например скандинавските варяги и фино-угорски народи. Славянските народи, за които се твърди, че са местни в Украйна, включват източни поляци (или поляни), древляни, северяни, уличи, тиверци, бели хървати и дулеби, но е трудно да се установи и провери тяхната точна идентичност и взаимни връзки, тъй като източниците са неясни, противоречиви и понякога неточни.
През X и XI век Киев става един от най-богатите търговски центрове в Европа, а империята на Киевска Рус постоянно се разраства около него. В Европа тя е наричана Рутения, име, което се запазва по-късно за западните области на страната. През този период се появява наименованието "Украйна", с което се означава областта Рус около градовете Киев, Чернигов и Переяслав. "Велика Рус" се използва за всички владения на държавата, включително отдалечените области на североизток, които са населени с фино-угри и по-късно стават ядрото на Русия.
Първоначално привърженик на поклонението на славянски божества като Перун, княз Владимир I Велики приема православното християнство през 988 година, жени се за византийската принцеса Анна Порфирогенита и се обвързва в политически и църковен съюз с Византийската империя. Управлението на Ярослав Мъдри (r. 1019 – 1054) обикновено се смята за зенит на Киевска Рус. Въпреки това тя никога не е била напълно централизирана държава, а по-скоро свободна съвкупност от княжества, управлявани от членове на династията Рюриковичи.
Приемане на християнството.
Християнството започва да се разпространява на територията на Киевска Рус преди Никейския събор (325 г.) (особено по крайбрежието на Черно море, като най-изразена е християнизацията на кримските готи) и в Западна Украйна по време на по времето на Великоморавската империя. Официалното му приемане става през 988 г. Основният популяризатор е великият княз Владимир Велики, чиято баба, княгиня Олга, е християнка. За църковни нужди са изпратени свещеници и книги от България. Така Киевска Рус става втората славянска държава, в която намира добър прием и се утвърждава глаголицата, а след това и кирилицата. По подобие на византийския Номоканон е създадена "Кормчая книга", която систематизира църковните закони и канони. По-късно в нея влиза и първият сборник със светски закони Руска правда, обнародван от Ярослав I който запазва значението си до XV - XVI в.
Разпадане на Киевска Рус и монголско нашествие.
Въпреки усилията на великия княз Владимир Мономах за обединение, между различните княжества на Рус се разгарят междуособици, които водят до упадък, започнал през XII век. През 1169 г. Киев е опустошен от Андрей Боголюбски от Владимирското княжество и столицата на великите князе е преместена във Владимир, на североизток, където започва да се образува руската държава (името на Москва се появява в историческите записи в Суздалското княжество). Киев е завладян от князете на Галич и Волиния, които разширяват своето влияние и се обединяват в Галицко-Волинско княжество. На северозапад княжество Полоцк все повече отстоява автономията си и формира днешен Беларус. В борбата за власт между князете Киев е нападан и разграбен през XII и XIII век съответно от кумански и монголски нашественици. Впоследствие всички княжества признават зависимостта си от монголите (1239 – 1240). През 1240 г. монголите обсаждат и разграбват Киев.
Галиция-Волиния.
Правоприемник на Киевска Рус на част от територията на днешна Украйна е Галицко-Волинското княжество. Преди това Владимир Велики е установил градовете Галич и Володимир като регионални столици. Регионът е обитаван от племената дулеби, тивер и бели хървати. Първоначално Волиния и Галиция са отделни княжества, управлявани от потомци на Ярослав Мъдри (Галиция от династията Ростиславичи, а Волиния от Игоревич и след това от Изяслав II). По време на управлението на Ярослав Осмомисл (1153 – 1187) Галиция стига до Черно море. Владетелите и на двете княжества се опитват да разширят властта си. Най-накрая това е постигнато от Роман Велики (1197 – 1205), който не само ги обединява, но за кратък период от време разширява властта си и над Киев. След смъртта му настъпва смутен период, който продължава до 1238 г., когато синът му Даниил Галицки си възвръща трона. Даниил успява да възстанови държавата на баща си, включително владението на Киев, и плаща данък на монголския хан, който го назначава за "баскак", отговорник за събирането на данък от руските князе. През 1253 г. той е коронясан от папска делегация за „крал на Рус“ (); преди това владетелите на Рус са наричани „велики херцози“ или „князе“.
Късно средновековие.
Между XIII и XV век много части от крайбрежието на днешна Украйна са доминирани от Република Генуа, която създава множество колонии около Черно море, повечето от които разположени в днешната Одеска област. Генуезките колонии са били добре укрепени, а в крепостите е имало гарнизони главно за целите на защита на търговията в Черно море.
През XIV век Полша и Литва водят войни срещу монголските нашественици и в крайна сметка по-голямата част от Украйна преминава под полско-литовско управление. По-конкретно, Червена Рутения и част от Волиния и Подолие стават част от Полша. Кралят на Полша приема титлата „господар и наследник на Рутения (Русия)“ (). Литва поема контрола над Полоцк, Волиния, Чернигов и Киев след битката при Сините води (1362/63), а владетелите на Литва след това приемат титлата „владетел на Рус“.
След покоряването на Киевска Рус и Галиция-Волиния техният политически, културен и религиозен живот продължава под контрола на Великото литовско княжество. Рутенските аристократи, например Олелковичите, са приети от управляващата класа на Литва и стават членове на Тайния съвет на великия княз, висши военни лидери и администратори. Въпреки че литовският е роден език на управляващата класа, основните писмени езици във Великото литовско херцогство са латински, староцърковнославянски, както и рутенски, като източнославянският е заменен от полски в началото на Новото време.
В крайна сметка Полша поема контрола над югозападния регион. След съюза между Полша и Литва, в него мигрират поляци, германци, литовци и евреи, принуждавайки украинците да напуснат властовите позиции, които споделят с литовците, а в резултат на засилена полска миграция, полонизация и други форми на тормоз срещу украинците много от тях са изтласкани към Централна Украйна.
През 1490 г., поради засиленото потисничество над украинците от поляците, избухват поредица от успешни бунтове, водени от украинеца Петро Муха, към когото се присъединяват ранни казаци и хуцули, както и молдовци (румънци). Въстанието на Муха е подкрепено от молдовския княз Стефан Велики и е едно от най-ранните известни въстания на украинци срещу полското потисничество. Превзети са няколко града в Покутия и въстаниците достигат на запад до Лвов, но без да го превземат.
След упадъка на Златната орда през XV век е основавано Кримското ханство, което заема днешните брегове на Черно море и южните степи на Украйна. До края на XVIII век Кримското ханство поддържа масивна търговия с роби с Османската империя и Близкия изток, изнасяйки около 2 милиона роби от Русия и Украйна през периода 1500 – 1700 г. Ханството остава васал на Османската империя до 1774 г. и окончателно е покорено от Руската империя през 1783 г.
Начало на Новото време.
Полско-литовска държава.
След Люблинската уния през 1569 г. и образуването на полско-литовската държава Жечпосполита Украйна попада под полска администрация и става част от Короната на Полското кралство. Следващите десетилетия са свързани с подем на колонизацията и усвояването на нови земи. Основани са множество градове и села, а новите училища разпространяват идеите на Ренесанса. Новозаселващите се полски селяни се рутенизират и приемат православието, докато в същото време местната аристокрация се полонизира и приема католицизма, което увеличава социалното напрежение. Част от полонизираната аристокрация оказва силно влияние върху полската култура, например Станислав Ожеховски. Множество украински селяни мигрират към южните степни области, за да не попаднат под крепостна зависимост, и се вливат в състава на казаците.
Рутенските селяни, които бягат от опитите да бъдат принудени да станат крепостни стават казаци и си спечелват репутация на смели воини. Някои казаци са наети от Жечпосполита като войници, за да защитават югоизточните ѝ граници от татарите или участват в кампании в чужбина (като Петро Конашевич-Сагайдачен в битката при Хотин 1621 г.). Казашки части участват активно и във войните между Жечпосполита и Руското царство. Въпреки военната полвинност на казаците, Жечпосполита, доминирана от своята шляхта, отказва да им предостави значителна автономия и вместо това се опитва да превърне по-голямата част от казашкото население в крепостни селяни. Това води до нарастващ брой казашки бунтове, насочени срещу Жечпосполита.
Казашка епоха.
Кралете на Жечпосполита полагат усилия да привлекат казаците на своя страна и от началото на XVI век те са до голяма степен интегрирани в сложната система на Полско-литовската държава. Напрежението между казаци и поляци нараства през първата половина на XVII век, когато на казаците е отказано да получат статута на шляхтата, като в същото време се правят опити те да бъдат закрепостявани. Това довежда до голямото въстание на Богдан Хмелницки, започнало през 1648. То поставя началото на епоха, известна като „Разрухата“ (в полската история като Потопа), подкопава основите и стабилността на Жечпосполита. Зараждащата се казашка държава Казашко хетманство, обикновено разглеждана като предшественик на Украйна, сключва тристранно военно и дипломатическо сътрудничество с османските турци, които контролират татарите на юг, Жечпосполита и Руското царство на изток.
През 1654 г. Запорожката войска сключва договор за защита с Русия, известен като Переяславска рада. След това властите на Жечпосполита постигат компромис с украинската казашка държава с Договора от Хадиач през 1658 г., но след тринадесет години непрестанни войни тези споразумения са заменени от полско-руския Андрусовски договор от 1667 г., който разделя украинската територия между Жечпосполита и Русия. Под руска власт казаците първоначално запазват официална автономия в хетманството.
За известно време те поддържат и полунезависима република в Запорожие и колония на руската граница в Слободска Украйна. По този начин, докато дяснобрежна Украйна принадлежи на Жечпосполита до края на 1793 г., Лявобрежна Украйна е включена в Руското царство. Периодът 1657 – 1686 г. се характеризира с непрекъснати борби, гражданска война и външна намеса от страна на съседите на Украйна. През 1672 г. Подолие е окупирано от Османската империя, докато Киев и Брацлав попадат под контрола на хетман Петро Дорошенко до 1681 г., когато също са превзети от турците, но през 1699 г. Карловицкият договор връща тези земи на Жечпосполита.
През 1686 г. Киевската митрополия е анексирана от Московската патриаршия чрез синодално писмо на Вселенския патриарх Дионисий IV.
Украинската култура оказва голямо влияние върху руското царство след включването на Украйна. В края на XVII век и началото на XVIII век в руската литература доминира „украинската школа“. Духовници, родени в Украйна, като Феофан Прокопович и Стефан Яворски, и двамата възпитаници на Киево-Могилянската академия, изиграват важна роля в църковната реформа на Петър Велики и са сред първите председатели на Светия Синод. По време на провъзгласяването на империята през 1721 г., идеолозите на автокрацията и империята често са украинци.
Украйна през XVIII век.
През XVIII век руското царско управление над Централна Украйна постепенно измества „защитата“. Спорадичните казашки въстания сега са насочени срещу руските власти, но в крайна сметка в края на века затихват, което води до окончателното разпускане на Запорожката Сеч през 1775 г.
Междувременно, в дяснобрежна Украйна, където непрекъснато растат повинностите и злоупотребата с власт от страна на полските магнати и благородници, се появяват банди хайдамаци, които грабят и опожаряват градове и имения на благородници, убиват благородници, римокатолически и униатски духовници и евреи. Големи въстания има през 1734 г. и 1750 г., а най-голямото – обикновено наричано „Колиевщина“ е през 1768 г.
По-голямата част от Украйна попада в границите на Руската империя по време на управлението на Екатерина Велика; Кримското ханство е анексирано от Русия през 1783 г. след емиграцията на християни от Крим през 1778 г., а през 1793 г. дяснобрежна Украйна е анексирана от Русия при Второто разделение на Полша.
Руско и австрийско управление.
През следващите десетилетия украинската автономия в управляваните от Русия области напълно изчезва. След трите Подялби на Полша в края на VIII век Галиция е присъединена към Австрийската империя, а останалата част от Украйна – към Русия. В хода на Руско-турските войни Русия завладява и южните части на страната.
При управлението на Александър I (1801 – 1825) в Украйна присъстват имперски войски и се въвежда руската бюрокрация, но вече при Николай I (1825 – 1855), е наложена централизирана администрация. След разгрома на Полското въстание, царисткият режим предприема политика на русификация на Деснобрежна Украйна.
Премахването на крепостничеството през 1861 има голям ефект, тъй като 42% от украинците са крепостни. Към края на XIX век обаче повечето селяни обедняват поради бързия прираст на населението, тежките данъци и и липсата на земя. Въпреки това степните региони произвеждат 20% от световното производство на пшеница и 80% от захарта в Руската империя. Започва индустриализация и през 1866 г. е прекарана първата железопътна линия. Украинската икономика се интегрира в руската имперска система и започва развитието на градовете.
Към края на XVIII век се ражда съвременната украинска литература с творбите на Иван Котляревски, написани на украински литературен език. Известни писатели от XIX век са Тарас Шевченко, Михайло Коцюбински и Леся Украинка в Руската империя и Иван Франко в Австро-Унгария. Украинската интелигенция, вдъхновена от националистическите движения в Европа, прави опити да възроди украинските културни традиции. Руското правителство се отнася отрицателно към тези настроения, като дори забранява първоначално печатането на книги на украински език с Валуевския циркуляр, а после и използването и изучаването му. В същото време много украинци се интегрират успешно в руското общество. Много руски писатели, композитори, художници и архитекти от този период са с украински произход.
Съдбата на украинците е далеч по-различна в районите под управление на Австро-Унгария. В източна Галиция живеят 2,4 милиона украинци и те са главно селячество (95%), а останалите са свещенически семейства. Галицийската аристокрация се състои предимно от поляци или полонизирани украинци. Развитието тук изостава и това е един от най-бедните региони в Европа. По-голямата част от елита, който управлява Галиция, е от австрийски или полски произход, като селячеството е почти изключително от рутени. През XIX век русофилството е често срещано сред славянското население, но масовото изселване на украински интелектуалци, бягащи от руските репресии в Източна Украйна, както и намесата на австрийските власти, водят до замяната му с украинофилство, което след това преминава и в Руската империя. В районите под австрийско управление администрацията оказва натиск срещу идентификацията на местните жители с Русия. Драстичен пример е концентрационният лагер в Талерхоф близо до Грац, където загиват няколко хиляди души.
Двадесети век.
Война за независимост.
Когато Първата световна война и поредица от революции в Европа, включително Октомврийската революция в Русия, разбиват съществуващите империи, между 1917 и 1919 г. хората от Украйна се оказват въвлечени в сраженията между шест армии: украинци, болшевики, бели, Антантата, анархисти и поляци. Няколко отделни украински републики заявяват своята независимост: Махновщината, Украинската народна република, Украинската държава, Западноукраинската народна република и множество болшевишки революционни комитети. Тези образувания са краткотрайни, независимост не е постигната и повечето украински земи са включени в СССР като Украинска съветска социалистическа република (Украинска ССР, УССР) (1920), а земите в Западна Украйна са поделени между Полша, Чехословакия и Румъния
Съветска Украйна и Гладомор.
В средата на 20-те години на XX век съветското правителство започва да се стреми към отнемане на относителната автономия на Украйна. През 1925 начело на комунистическата партия е поставен Лазар Каганович, който отстранява от управлението най-видните привърженици на украинизацията, като Олександер Шумски. През 1929 е предприета кампания срещу „националистите“ в партията, като чистките продължават през 30-те години с Голямата чистка. През 1931 официално е отменена политиката на украинизация и започва масова русификация в образованието, културния живот и управлението. През следващите десет години се провеждат показни процеси и арести на видни интелектуалци, учени, писатели, артисти и културни дейци, въвежда се строга цензура, забранява се религиозната дейност, разрушават се църкви, унищожена е Украинската автокефална православна църква. Четири пети от украинския културен елит са избити или изпратени в затвора.
През 1928 съветското правителство обявява първия петилетен план, поставящ си за цел индустриализацията на страната. Украйна е сред най-засегнатите райони от индустриализацията, като през следващите години градското население нараства от 19% на 34%. Индустриализацията е съпътствана с масова колективизация. От есента на 1929 до пролетта на 1930 делът на колективизираните стопанства нараства от 9% на 65%, като през 1935 достига 90%. Колективизацията предизвиква масова съпротива сред селското население – бунтове, избиване на добитък, унищожаване на оборудване. Правителството започва кампания срещу кулаците, неясно определени по-заможни селяни, които са обявени за врагове на държавата. Десетки хиляди са избити и около 100 хиляди семейства са депортирани в Сибир и Казахстан.
През 1932 – 33 г. СССР е засегнат от масов глад, при който загиват няколко милиона души; гладът засяга непропорционално много Украйна и става известен като Гладомор.
Втора световна война.
След сключването на пакта Рибентроп-Молотов, през септември 1939 Нацистка Германия и Съветския съюз нахлуват в Полша и си поделят територията ѝ, включително Галиция с нейното значително украинско население. През юни 1940 СССР анексира Южна Бесарабия, Северна Буковина, както и областта Херца.
През 1941 г. Германия и нейните съюзници нахлуват в Съветския съюз Между 4,5 и 6 милиона украинци се бият в съветската армия срещу нацистите. Някои украинци първоначално смятат войниците на Вермахтd за освободители от съветската власт, докато други формират партизанско движение. Някои от нелегалните украински националисти формират Украинска въстаническа армия (УПА), която се бие както срещу съветските сили, така и срещу нацистите. Други сътрудничат на германците. Про-полската тенденция в украинското национално движение декларира лоялност към Втората полска република и настоява за автономия за украинците (напр. Украински националнодемократичен алианс), но се маргинализира поради отхвърлянето ѝ от полската страна, където доминират привържениците на принудителна асимилация на украинците. Около 1,5 милиона евреи са убити от нацистите по време на тяхната окупация. Във Волиния украински бойци извършват Волинското клане срещу до 100 000 полски цивилни. Остатъчни малки групи партизани от УПА действат близо до полската и съветската граница до 50-те години на XX век.
Галиция, Волиния, Южна Бесарабия, Северна Буковина и Карпатска Рутения, които са анексирани още през 1939 г. от СССР, са добавени към Украинската ССР. Всички тези териториални промени са признати от Парижките мирни договори от 1947 г.
Следвоенна Украинска ССР.
След Втората световна война са приети някои поправки в Конституцията на Украинската ССР, които ѝ позволяват да действа като отделен субект на международното право в някои случаи и до известна степен, оставайки в същото време част от Съветския съюз. По-специално, тези поправки позволяват на Украинската ССР да стане един от основателите на Организацията на обединените нации (ООН) заедно със Съветския съюз и Белоруската ССР. Това е част от сделката със Съединените щати за осигуряване на известен баланс в Общото събрание на ООН, което според СССР е небалансирано в полза на Западния блок. В качеството си на член на ООН, Украинската ССР е избран член на Съвета за сигурност на ООН през 1948 – 1949 и 1984 – 1985.
След войната в Украйна се концентрират голямо количество съветски военни бази, оборудвани със съвременно въоръжение. Страната става важен център на тежката промишленост – военна промишленост, въгледобив, металургия, химическа промишленост, енергетика. Някогашната казашка степ в Днепропетровска и Запорожка област се превръща в свръхиндустриализиран район, което има значително въздействие върху околната среда и здравето на хората. За нуждите на енергетиката река Днепър е трансформирана в поредица от огромни язовири.
Нарасналото стратегическо и икономическо значение на Украйна засилва влиянието на местния елит в рамките на Съветския съюз. Много висши съветски функционери идват от Украйна, сред тях е и Леонид Брежнев, който е начело на Съветския съюз от 1962 до 1982. През 1954 г. населената предимно с руснаци Кримска област е прехвърлена от РСФСР към УССР.
На 26 април 1986 г., край град Припят избухва атомна централа, събитие, по-късно станало известно като Чернобилската катастрофа. радиоактивното замърсяване заразява големи райони от Северна Украйна и дори части от Беларус. Това стимулира местно движение за независимост, наречено „Rukh“, което спомага за ускоряване на разпадането на Съветския съюз в края на 80-те години.
Независима Украйна (от 1991 г.).
На 21 януари 1990 г. над 300 000 украинци организират жива верига за украинска независимост между Киев и Лвов. Украйна официално се обявява за независима държава на 24 август 1991 г., когато все още действащият Върховен съвет на Украйна провъзгласява, че Украйна повече няма да следва законите на СССР, а само законите на Украинската ССР, "де факто" обявявайки независимост от Съветския съюз. На 1 декември е проведен референдум, който официализира независимостта от Съветския съюз. Над 90% от украинските граждани гласуват за независимост, с мнозинства във всеки регион, включително 56% в Крим. Съветският съюз официално престава да съществува на 26 декември, когато президентите на Украйна, Беларус и Русия (създателите на СССР) се срещат в Беловежката гора, за да разпуснат официално Съюза в съответствие със съветската конституция с Беловежко споразумение. С това независимостта на Украйна е формализирана "де юре" и призната от международната общност.
Също на 1 декември 1991 г. украинските избиратели на първите си президентски избори избират за президент Леонид Кравчук. По време на неговото президентство украинската икономика се свива с повече от 10% годишно (през 1994 г. с повече от 20%). Президентството (1994 – 2005) на Леонид Кучма е помрачено от множество корупционни скандали и намаляване на медийните свободи. В същото време икономиката се възстановява, като растежът на БВП е около 10% годишно през последните години на Кучма на власт.
Двадесет и първи век.
Оранжева революция и Евромайдан.
На президентските избори през 2004 г. се явяват двама основни кандидати. Виктор Янукович, действащият министър-председател, подкрепян както от Кучма, така и от Руската федерация, иска по-тесни връзки с Русия. Основният опозиционен кандидат Виктор Юшченко призовава Украйна да насочи вниманието си на запад и да се стреми евентуално да се присъедини към ЕС.
На балотажа Янукович официално печели с малка преднина, но Юшченко и неговите поддръжници твърдят, че вотът е манипулиран и че сплашването на хората, особено в Източна Украйна, му е коствало много гласове. Избухва политическа криза, опозицията започва масови улични протести в Киев и други градове („Оранжева революция“) и Върховният съд на Украйна анулира изборните резултати. При повторното гласуване печели Виктор Юшченко. Пет дни по-късно Янукович подава оставка и кабинетът му е освободен на 5 януари 2005 г.
По време на мандата на Юшченко отношенията между Русия и Украйна често са обтегнати, тъй като Юшченко се стреми към подобряване на отношенията с ЕС и по-малко на тези с Русия. През 2005 г. избухва спор за цените на природния газ с Русия и това предизвиква недостиг на природен газ в много европейски страни, които разчитат на Украйна като транзитна страна. Компромис е постигнат през януари 2006 г.
По времето на президентските избори през 2010 г. Юшченко и Юлия Тимошенко – съюзници по време на Оранжевата революция – се превръщат във врагове. Тимошенко се кандидатира за президент срещу Юшченко и Виктор Янукович, създавайки тристранна надпревара. Юшченко, чиято популярност е спаднала рязко, настоява да се кандидатира и много прооранжеви избиратели не гласуват. На втория тур на изборите Янукович печели втория тур с 48% срещу 45% на Тимошенко.
По време на своето президентство (2010 – 2014 г.) Янукович и неговата Партия на регионите са обвинени, че се опитват да създадат „контролирана демокрация“ в Украйна и че се опитват да унищожат основната опозиционна партия Блок на Юлия Тимошенко, но и двамата отричат тези обвинения. Един често цитиран пример за опитите на Янукович да централизира властта е присъдата на Юлия Тимошенко за превишаване на власт през 2011 г., оценена от западните правителства като потенциално политически мотивирана.
През ноември 2013 г. президентът Янукович не подписва споразумение за асоцииране между Украйна и Европейския съюз и вместо това преследва по-тесни връзки с Русия. Този ход предизвиква граждански безредици и протести по улиците на Киев (наречени Евромайдан) и в крайна сметка Революцията на достойнството. Протестиращите създават лагери на киевския „Площад на независимостта“ (Майдан Незалежности), и през декември 2013 г. и януари 2014 г. започват да превземат различни правителствени сгради, първо в Киев, а по-късно и в Западна Украйна. Битките между протестиращите и полицията приключват с около 80 убити през февруари 2014 г.
След насилието украинският парламент на 22 февруари гласува за отстраняване на Янукович от власт (на основание, че местонахождението му е неизвестно и следователно не може да изпълнява задълженията си) и за освобождаване на Юлия Тимошенко от затвора. В същия ден привърженикът на Янукович Володимир Рибак подава оставка като председател на парламента и е заменен от лоялния на Тимошенко Александър Турчинов, който впоследствие е назначен за временен президент. Янукович напуска Киев и впоследствие дава пресконференция в руския град Ростов на Дон.
На 25 май 2014 г. Петро Порошенко е избран за президент на първия тур на президентските избори.
Западна интеграция.
На 1 януари 2016 г. Украйна сключва споразумение за свободна търговия с ЕС (Deep and Comprehensive Free Trade Area (DCFTA)). На украинските граждани е предоставено право за безвизово пътуване до Шенгенското пространство до 90 дни през всеки 180-дневен период на 11 юни 2017 г., а споразумението официално влиза в сила на 1 септември 2017 г. Срещу това Украйна обещава структурни реформи в редица области. Старите местни власти обаче не искат промени. Борбата с корупцията се ограничава до присъди на дребни чиновници и електронни декларации, а новосъздадените звена за борба с корупцията НАБУ и НАЗК започват работа сред скандали. Съдебната реформа е спорна, защото се съчетава с назначаването на стари, компрометирани съдии. Разследването на престъпленията срещу участниците на Майдана се бави. За да се противодейства на масираната глобална руска антиукраинска пропаганда и на „информационната война“, е създадено Министерство на информационната политика, което за 5 години не показа ефективна работа, с изключение на забраната на използване на софтуер като Kaspersky Lab, Dr. Web, 1С, Mail.ru, Yandex и на руските социални мрежи VKontakte или Odnoklassniki и някои пропагандни медии. През 2017 г. президентът подписва закона „За образованието“, който среща съпротивата на националните малцинства и предизвиква спор с Унгария.
На 19 май 2018 г. Порошенко подписва указ, с който влиза в сила решението за окончателно прекратяване на участието на Украйна в органите на Общността на независимите държави. Към февруари 2019 г. Украйна минимизира участието си до критичния минимум и на практика завършва оттеглянето си. Тъй като Върховната Рада на Украйна не е ратифицирала присъединяването, Украйна никога не е била член на ОНД.
На 6 януари 2019 г. в Истанбул делегация на Православната църква на Украйна с участието на президента Порошенко получава томос за автокефалия.
На 21 февруари 2019 г. е изменена Конституцията на Украйна, като в нея заляга стратегическият курс на Украйна към членство в Европейския съюз и НАТО.
На 21 април 2019 г. Володимир Зеленски е избран за президент на втория тур на президентските избори. На предсрочните парламентарни избори на 21 юли новосформираната пропрезидентска партия „Слуга на народа“ печели абсолютно мнозинство за първи път в историята на независима Украйна (248). За председател на парламента е избран председателят на партията Дмитро Разумков. На 29 август мнозинството съставя самостоятелно правителство с министър-председател Олексий Хончарук. На 4 март 2020 г., поради спад от 1,5% на БВП Върховната Рада уволнява правителството на Хончарук и Денис Шмихал става новият министър-председател.
Украйна първоначално се подготвя официално да кандидатства за членство в ЕС през 2024 г., но вместо това подава молба за членство през февруари 2022 г.
Руско-украинска война.
Анексия на Крим и война в Донбас.
Непосредствено след отстраняването на Янукович от Върховната рада проруски вълнения обхващат до голяма степен русофилските източни и южни региони на Украйна. На 27 февруари 2014 г. руски войски без отличителни знаци започват да нахлуват в предимно етническия руски украински автономен регион Крим. В крайна сметка през март 2014 г. Русия признава, че анексира Крим. Сред жителите му е проведен референдум за статута на Крим, но гласуването протича под руска военна окупация и е заклеймено от Европейския съюз и САЩ като незаконно. Официалните резултати от референдума показват голямо мнозинство в подкрепа на обединение на Крим с Русия.
Кримската криза е последвана от проруски вълнения в Източна Украйна и Южна Украйна. През април 2014 г. украинските сепаратисти самопровъзгласяват независимите Донецка народна република (ДНР) и Луганска народна република (ЛНР) и провеждат референдуми на 11 май 2014 г. Сепаратистите твърдят, че близо 90% са гласували в полза на независимостта. Избухват боеве между украинската армия и проукраинските доброволчески батальони от една страна и силите, подкрепящи ДНР и ЛНР от другата страна, които ескалират във войната в Донбас. До декември 2015 г. в този конфликт загиват повече от 9100 души а над половин милион души, напускат домовете си и са вътрешно разселени в Украйна, докато двеста хиляди бежанци я напускат и бягат в Русия и други съседни страни. През същия период започват политически (включително приемане на закон за лустрацията и закон за декомунизацията) и икономически реформи.
Нападение на Русия.
В ранните часове на 24 февруари 2022 г. Русия започва масирано настъпление в Украйна, което е най-сериозната ескалация на Руско-украинската война от 2014 г. Нашествието предизвиква най-тежката бежанска криза в Европа след Втората световна война, както и световна хуманитарна криза поради недостиг на храна. |
64411 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64411 | Хуго Капет | Хуго Капет (; , произнася се "Юг Капѐ") е крал на Франция от 987 до 996 г. Капет произхожда от богато германско семейство в Западнофранкското кралство, чиито представители на два пъти за кратко стават крале.
Произход и наследство.
Той е най-възрастният син на Хуго Велики и Хедвига Саксонска, дъщеря на немския император Хайнрих I Птицелов и сестра на Ото I Велики.
В началото Хуго е гласен за монах и е изпратен да донесе мощите на Свети Валери в Амиенската катедрала (980). След смъртта на баща си наследява именията му и става най-могъщият благородник в страната.
Управление.
От 978 до 986 е съюзник с немските императори Ото II и Ото III, както и с архиепископ Адалберон срещу крал Лотар. През 985 г. той вече е фактическият владетел на Западнофранкското кралство, а след смъртта на Луи V през 987 г., архиепископът на Реймс убеждава бароните да го изберат за крал. На 3 юли в Ноайон, Пикардия, Хуго Капет е коронясан за крал. Така се поставя началото на управлението на династията на Капетингите.
Хуго притежава малки имения около Анжу и Шартър. Между Париж и Орлеан владее земи, възлизащи на около 400 квадратни мили. Реалната му власт се разпростира във владенията му и ако той ги напусне рискува да бъде пленен за откуп или убит.
През 993 г. епископът на Лаон организира заговор, за да постави Хуго под опеката на Ото III. Заговорът се проваля, но фактът че никой не е наказан, говори сам по себе си колко слаба е властта на Хуго. Извън неговите владения действат различни закони, в страната има поне 150 валути и се говорят дузина езици. Да бъде обединено всичко това в едно е сложна дейност, в която се включват усилията на самия крал и неговите едри феодали. По този начин царуването на Хуго Капет е съпътствано от много борби между различните благородници. Военната мощ на Хуго е ограничена и той често разчита на помощта на херцога на Нормандия.
Умира на 24 октомври 996 г. в Мелюн. На трона е наследен от сина си Робер II. |
64415 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64415 | Вагинален секс | Вагиналният секс е полово сношение, характерно за хората и някои видове животни, което представлява вкарване на еректирал пенис във вагина. При бозайниците вагиналният секс се практикува с цел зачеване на плод в женския индивид и продължаване на рода. Зачеването се извършва, когато мъжкият индивид при достигането на оргазъм посредством пениса си изхвърли сперма във вагината на женския. При човека се практикува както за размножаване, така и за удовлетворяване на сексуалните му нужди.
Вагиналният секс е най-често практикуваният сред останалите видове секс като анален секс, орален секс и други видове секс. Практикуването или ограничаването му често зависят от наложените държавни, културни ценности, закони или религия. В повечето близкоизточни мюсюлмански, както и други култури, вагиналният секс е забранен до сключването на брак, като по този начин е позволен да бъде практикуван единствено от съпрузи. При тях е прието, че ако момичето бъде дефлорирано преди сключването на брак, то е опозорено и няма да има възможност да се омъжи. В много от случаите дефлорирани без брак жени биват жестоко наказвани. При момичета и жени от подобни култури често се налага да потискат нуждата си от вагинален секс до по-късна възраст именно заради сексуалната забрана преди брак. |
64418 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64418 | Ахелой (митология) | Ахелой () в древногръцката митология е речен бог, най-възрастният син на Океан и Тетия. Владетел е на едноименната река в Гърция, която е и най-значимата и пълноводна река, вливаща се в Йонийско море. Ахелой е и господар на всички други речни божества.
Бил влюбен в Даянира, дъщерята на Ойней, царя на Калидон, който решил, че ще даде ръката на дъщеря си на този, който победи Ахелой. Всички кандидати освен Херкулес се отказали от битката. По време на единоборството Ахелой се превърнал в змия, а после и в бик. Херкулес отчупил единия му рог, докато Ахелой бил в образа на бика. Ахелой бил победен и Даянира се омъжила за Херкулес.
Ахелой е представян и като възрастен сивокос мъж с рога. Считан е и за бог на бурите. Понякога е споменат като баща на сирените от Терпсихора (или Мелпомена). При Ахелой намира покой Алкмеон, който е преследван от ериниите. Ахелой му предлага дъщеря си Калироя за жена. |
64420 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64420 | Онтология | Онтология (от гръцки: ὄντος, "ontos", „битие, съществуващо“, и λόγος, "logos", „наука, знание“) е философска дисциплина, която се занимава с изследване и разбиране на съществуващото, реалността и битието като цяло. Определението, което Аристотел дава на първата философия в своята „Метафизика“, е: "„Знание за биващото като биващо“" (IV 1, 1003а). Онтологията има за предмет както началата на всичко съществуващо, така и основните му принципи и категорийното им изразяване. Античните гърци са разсъждавали върху битието на съществуващото (τὸ ὄν), но самата дума е въведена от ренесансовите философи и започва да се употребява едва в началото на 17 в.
Парменид е един от първите мислители, които директно обсъждат битието, а в едноименния диалог „Парменид“ Платон излага своите онтологически възгледи. Според Мартин Хайдегер осмислянето на въпросите относно битието е било занемарено в течение на векове и самото то е било „забравено“. Съществуването на математическите обекти е проблемът, който и до днес заема важно място в различните разбирания относно съществуващото. Популярност са добили разглежданията относно „онова, което го има“, каквато е формулировката на Уилард Куайн. За екзистенциализма централен проблем е човешкото съществуване и знаковата книга на Жан-Пол Сартър „Битие и нищо“ е с подзаглавие „Опит за феноменологическа онтология“.
В компютърните науки "онтология" се нарича представянето на света в системата. Въпреки че съществуват и онтологии с общо предназначение (като SYS), широко практикуван подход е да се моделира света според целите на приложението. Така резултатът е по-малка (лесна за създаване) и прицелена (лесна за използване) база данни.
Важни операции при използването на онтологии са:
- Сравняване на онтологии
- Свързване на онтологии
- Интегриране на онтологии |
64421 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64421 | Херменевтика | Херменевтика ( – „тълкуващ“, „обясняващ“) е теорията и умението за интерпретиране на стари, главно литературни текстове с оглед на произхода, езика и съдържанието им. В областта на херменевтиката попада всичко, което може да бъде разбрано, включително предметите, които – притежавайки собствена история, която означава нещо специално за определен човек или група – също могат да бъдат разглеждани като текстове.
Тълкуването предполага преди всичко "знание" не само за изследваното явление, но и за неговия контекст. Трябва да са известни мястото, участниците, времето, в което се разглежда дадения обект. След това идва "интерпретацията" – да се открие значението на явлението, да се анализира през гледната точка на съвремието и изследователя. Накрая идва "разбирането" – гледните точки се съпоставят и след тяхното обобщение се достига до по-пълно знание за нещата.
До 19 век херменевтиката се занимава с тълкуването на юридически и библейски текстове. Представител на романтическата херменевтика е Фридрих Шлайермахер. Според него, за да бъде разбран един текст, е необходимо да се възстановят духа на епохата и авторовите намерения; всяка творба има един-единствен смисъл и той е постоянен във времето. Представител на херменевтиката през 20 век е Ханс-Георг Гадамер, според когото всяка епоха задава различен смисъл на текста, а четенето винаги е сблъсък между посланието от миналото на творбата и настоящето, чийто носител е читателят. Херменевтиката доказва, че при преминаването на творбата от една епоха в друга се появяват и други нови разбирания на творбата, които не са предвидени от автора и съвременната му публика. Настоящето се разбира чрез миналото и така се получава жива връзка помежду им. Чрез връзката между миналото и настоящето ние разбираме не само творбата, но и самите себе си.
Етимология.
Старогръцкият глагол "hermeneuein" има три значения, свързани с Хермес в ролята му на посредник между олимпийските богове и простосмъртните: говоря, разказвам; обяснявам (ситуация); превеждам от чужд език. Една голяма част в "Органон", сборникът на съчиненията на Аристотел по логика, е озаглавена "Peri hermeneias" („За интерпретацията“). В този смисъл гръцкото съществително „"hermeneia"“ означава „интерпретация“. Съществуват много съчинения под това заглавие, които представляват интерпретация на Новия завет в светлината на Стария завет и обратно. Екзегетиката и херменевтиката са близко свързани философски методи. Модерната херменевтика (Шлайермахер, Дилтай, Хайдегер, Гадамер) излиза далеч от рамките на Библията. |
64422 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64422 | Бараби Блус Бенд | Бараби Блус Бенд е българска музикална група, създадена от Марио Събев (Буги Барабата), Милен Кръстев (Вуйчото) и Людмил Стоилов (Льоди) на 24 май 1993 г. Буги е автор на музиката и текста на всички песни, свири на китара и хармоника и пее блус и рок парчета.
Състав на групата.
"Последен състав към 2019 г." |
64424 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64424 | Тритон (митология) | Тритон в древногръцката митология е морски бог. Син е на Посейдон и Амфитрита. Обикновено е представен с тяло на човек и опашка на риба.
Също както своя баща и Тритон носи тризъбец. Негов специален атрибут е обаче завитата раковина, с която той свири, за да успокои или засили вълните. Според „Теогония“ на Хезиод, Тритон обитава с родителите си златен дворец в дълбините на морето. Тритон се появява и в митологията на Древен Рим – „Енеида“ на Вергилий.
Единият от спътниците на планетата Нептун се нарича Тритон. Това име е символично, тъй като Нептун е римският еквивалент на Посейдон. |
64426 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64426 | Строителна почва | Строителни почви е технически термин, с който се описват различните видове земна основа, включително скалите.
Според вътрешното сцепление строителните почви се класифицират на три основни групи:
Скалите и полускалите се класифицират според геоложкото си разположение (гранит, базалт, варовик, пясъчник и т.н.).
Според зърнометричния си състав несвързаните почви се разделят на:
Основни свойства на почвите са плътност, влажност и разбухване. Плътността представлява теглото на единица обем от почвата в естествено състояние. Почвите имат средна плътност от 1200 до 1900 kg/m3. При наличието на чакъл, камъни или скални пластове достига до 2200 kg/m3. Според влажността има сухи почви (не полепват по инструментите), полусухи почви (частично полепват по инструментите), влажни почви (трудоемки при изпълнение на земните работи). |