id
stringlengths 3
6
| url
stringlengths 39
42
| title
stringlengths 1
136
| text
stringlengths 6
185k
|
|---|---|---|---|
81474 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81474 | Фортуна (пояснение) | Фортуна може да се отнася до: |
81475 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81475 | Мила Йовович | Милица Йовович (, , ) е актриса, певица, моден дизайнер и фотомодел със сърбо-руски произход, която живее и работи в САЩ.
Биография.
Родена е през 1975 г. в Киев, СССР в семейството на сръбския лекар Богдан Йовович и руската актриса Галина Логинова (след като се омъжва – Галина Йовович). Семейството се премества в Лондон, а след това през 1981 г. в Сакраменто, Калифорния. Седем месеца по-късно се установяват в Лос Анджелис, Калифорния.
Мила прави своя дебют като актриса, когато е на 13 години в телевизионната продукция на Дисни „"The Night Train to Kathmandu"“. По същото време започват да излизат нейни снимки на кориците на редица модни списания, което слага началото на нейната кариера като фото модел. През 1988 г. Йовович се снима във филма „"Two Moon Junction"“. През 1991 г. Мила Йовович участва в приключенския филм „Завръщане в синята лагуна“ (Return to the Blue Lagoon).
На 16-годишна възраст Мила Йовович се омъжва за актьора Шон Андрюс, но бракът им е прекратен не след дълго. През 1997 г. тя сключва брак с режисьора Люк Бесон, с когото се развежда две години по-късно.
Тя също така е използвана за модел на героя във видео играта „Blood Rayne“
На 22 август 2009 г. Мила се омъжва за дългогодишния си приятел, режисьора Пол Уилям Скот Андерсън. Сватбата се е състояла в дома им в Бевърли Хилс, Калифорния, пред 50 гости. Имат три дъщери: Евър Габо (3 ноември 2007 г.), Дашиъл Едън (1 април 2015 г.), Ошин Ларк Елиът (2 февруари 2020 г.).
Музикална кариера.
Началото на музикалната ѝ кариера започва през 1988 когато SBK Record чуват демо на Мила Йовович и сключват договор с нея. Впоследствие тя започва работа върху музикален албум. През август 1990 г. тя твърди в интервю, че предстоящият тогава албум ще бъде „микс между Кейт Буш и Шиниъд О'Конър“. След като първоначално е представен от SBK като поп албум, Йовович протестира, настоявайки да използва личната си поезия за текстове и да запише свой собствен инструментален материал. Йовович е написала текстовете и е композирала музиката на песните, когато е била на петнадесет, с изключение на една украинска народна песен „На поляна“, която е кавър. През април 1994 г., тя издава „Божествена комедия“, заглавие, което е препратка към едноименната епична поема на Данте Алигиери.
Йовович избира заглавието, след като вижда предложената скица на обложката на руския художник Алексис Стийл за тогава неозаглавения албум. „Божествена комедия“ е добре приета от критиците и включватрадиционни украински народни песни, изпълнени с поп звучене, което доведе до сравнения с музиканти като Тори Амос и Кейт Буш.
През 1998 Йовович записва с помощта на Емит Блок „The People Tree Sessions“ – електронен/фолк рок албум През 2000 г. албумът е избран за „Поп CD на седмицата“ и получава 3 от 5 звезди от вестник „Гардиън“. Йовович продължава да пише демо песни, които се предоставят безплатно в нейния официален уебсайт.
Модел и рекламно лице.
освен като актриса, изпълнителен продуцент и певица Мила Йовович се изявява и като модел. Тя е позирала с цел реклама на реномирани марки като "Дона Каран, Лореал, Армани" и пр. и краси кориците на множество списания, облечена в техните дрехи. През 2021 тя бе избрана посланик (рекламно лице)на "Johnnie Walker" |
81476 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81476 | Рубеола | Рубеола се причинява от специфичен вирус – РНК вирус от групата на тога–вирусите. При заразяване на бременни вирусът преминава през плацентата и причинява тежки увреждания на плода. Заболяването се предава по въздушно-капков път от болен на здрав. Рубеолата се характеризира със сравнително ниска заразност, като предимно тя заразява децата, които ходят на училище – като мнозинството от хора на 20-годишна възраст вече имат имунитет (в 80 – 90% от случаите).
Причинителят на рубеола прониква в организма през лигавицата на дихателните пътища. От там той попада в кръвта, чрез която достига до кожата, лимфните възли и до плода у бременни. Заболяването протича като цяло сравнително леко, но ако засегне бременни, води до тежки вътреутробни увреждания на плода.
Инкубационен период и протичане.
Инкубационният период е около две-три седмици, като заразените са опасни за околните от 4 дни преди до 2 седмици след появата на кожния обрив. Началните признаци са отпадналост, главоболие, покачване на телесната температура, мускулни и ставни болки, зачервяване на гърлото. След 2 – 3 дни се появява кожен обрив, който се състои от дребни (2 – 4 мм) розово-червени петна, леко надигнати над кожата (папули). Обривът обхваща цялото тяло, но най-силно гърба, седалището и сгъваемите повърхности на крайниците. Понякога обривът се съпровожда от силен сърбеж.
Симптоми.
Инфектирането при половината случаи при деца протича без симптоми. Инфекцията от рубеола се характеризира с леко повишена температура, главоболие, отпадналост, загуба на апетит, леки болки в гърлото, слаба хрема и конюнктивит. Обривът се появява от 1 до 5 дни след края на инкубационния период. Обривът може и въобще да не се появи или да наподобява такъв от морбили или скарлатина.
Характерно за рубеолата е увеличаването на задушните и тилните лимфни възли. У бременни инфекцията засяга и плода. Вирусът предизвиква изменения в хромозомния апарат на клетките на плода. Децата, преболедували вътреутробно от рубеола, са с тежки малформации на сърдечно-съдовата система, на очите, с глухота.
Лечение и прогноза.
Лечението се провежда в домашна обстановка, в изолация от околните не боледували деца. Назначават се антипиретици, течно-кашава диета, витамини. При настъпили усложнения (артрит, менингит, енцефалит) се налага болнично лечение. При заболяване на бременни е препоръчително прекъсване на бременността, особено в първата половина на бременността, когато увреждането на плода е най-тежко.
Прогнозата е добра. Рядко настъпват усложнения, които я влошават. Прогнозата за плода е крайно неблагоприятна.
Профилактиката се състои в строга изолация на болните и особено предпазване на бременни от контакт със заболели поне до четири седмици след преминаване на обрива. |
81480 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81480 | Решето на Ератостен | Решето на Ератостен е алгоритъм за намиране на всички прости числа в интервала [1, n], където n е произволно естествено число. Алгоритъмът е кръстен на древногръцкия математик Ератостен, на когото е и приписано изобретяването му.
Алгоритъм.
Идеята на алгоритъма е, че ако намерим просто число "n", то всяко "n"-то след него няма да е просто.
Описание.
Нека разгледаме списък на числата от 1 до "n" и започвайки от 2, изпълним следните стъпки:
Накрая всички незадраскани числа, които останат, са прости.
Псевдокод.
масивът S се попълва със стойности 'да'
за всяко i от 2 до n //с оптимизация 2. от долу: от 2 до sqrt(n)
ако S[i] е 'да', тогава
j = i+i; //с оптимизация 1. от долу: j = i*i;
докато j <= n
S[j] = 'не'; //"задраскване"
j = j + i
След изпълняването на този алгоритъм, всяко число i, за което S[i] има стойност "да", e просто.
Още.
Към алгоритъма може да се приложат следните малки оптимизации: |
81483 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81483 | Дарий III | Дарий III Кодоман (на персийски Дараявауш) е последният персийски владетел от рода на Ахеменидите. Окончателно губи властта си при битката близо до днешното иракско селце Гавгамела (от персийски „оборът на камилата“), чието име му е дадено след катастрофалния поход на основателя на Персийската империя Кир II (на персийски Куруш).
Възкачване на престола.
След като амбициозният евнух Багоаз убива персийския владетел Артаксеркс III през 338 г. пр.н.е. и сина му Арсес през 336 г. пр.н.е., той решава да възкачи на престола нов владетел, когото да може лесно да контролира. Евнухът избира Артасат (перс. "Artašata"), наречен с прозвището Кодоман (перс. "Codomannus", „войнствен“), който е далечен роднина на царското семейство и изпълнява службата на царски пратеник. Кодоман приема името Дарий III и веднага демонстрира независимост от покровителя си. Тогава Багоаз прави опит да го отрови, но предварително предупреден Дарий го принуждава сам да изпие отровата. Така Дарий III се озовава начело на нестабилна империя.
Управление.
През 336 г. пр.н.е. Филип II, цар на Древна Македония, организира възмездителна война срещу персите, предизвикана заради унищожаването и изгарянето на атинските храмове по време на Втората персийска война. След като неговите стратези завладяват гръцките градове в Азия около Троя, Филип II е убит и с това е прекратена войната срещу Персийската империя.
През 335 пр.н.е. избухват въстания в Египет и Вавилония, които персите потушават.
През пролетта на 334 пр.н.е. синът на Филип II Александър Македонски застава начело на смесени македонски и гръцки войски, преминава Хелеспонта, дебаркира в Северозападна Мала Азия и побеждава персийската войска в битката при Граник. До края на същата година по-голямата част от Мала Азия става македонско владение, тъй като гръцките градове по крайбрежието и много от сатрапите се предават на напредващите победители.
През 333 г. пр.н.е. Дарий III е във Вавилон, където наново сформира войска, за да се бие срещу Александър Велики. През ноември 333 г. пр.н.е. Дарий III бива победен в битката при Иса в Сирия и принуден да бяга. Александър Велики пленява войската и семейството му. Последствията от тази битка са фатални за Персийската империя – Александър завоюва цялото Източно Средиземноморие и Египет.
През 332 г. пр.н.е. Дарий събира още една голяма войска, изчаквайки противника да настъпи към Месопотамия. След още едно грандиозно поражение, битката при Гавгамела на 1 октомври 331 г. пр.н.е., Дарий търси спасение в Мидия. През същата година зетят на Дарий умира в плен. Докато Александър Велики превзема Вавилон и персийската столица Персеполис, Дарий е детрониран от сатрапа Бес и е умъртвен по негова заповед през 330 пр.н.е.
Александър заповядва да се направи великолепно погребение на Дарий III и се жени за дъщеря му Статира скоро след това, през 324 пр.н.е. |
81486 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81486 | Фокшани | Фокша̀ни () е административен център и най-големият град в окръг Вранча, източна Румъния.
География.
Фокшани е разположен на 46 m надморска височина в най-северната част на Долнодунавската равнина и в подножието на планината Вранча, най-южната част на Източните Карпати. Около Вранча преминават няколко активни разлома, на които се дължи силната сеизмичност на района. Площта на общината е 54,8 km².
Градът е пресечен от река Милков, част от басейна на Сирет, която дълго време е граница между областите Влашко и Молдова. Поради опасността от наводнения, коритото на р. Милков в наши дни е изместено на юг от града.
История.
Фокшани е основан през XVI век и е упоменат за първи път в документ, разказващ за битката между молдовския владетел Йоан Вода чел Витяз и влашкия княз Александру II Мирча през 1574 г.
Възхода на града води до създаването на голямо тържище вблизост до него – Търгу Путней (в свободен превод – „Пазар край пътя“). Тъй като е на границата между две държави, се развиват два обособени града – Фокшани мунтени (Влашки Фокшан) и Фокшани молдовени (Молдовски Фокшан), разделяни от река Милков, като всеки от градовете си имал свои институции и организация. В средата на XVII век Молдова е по-развита и просперираща от Влашко. Григоре I Гика издига в планинската част манастира „Свети Йоан“ който днес се намира в центъра на града, на площад „Унири“ („Съединение“).
През 1772 година край Фокшани се провеждат важни дипломатически преговори между Руската и Османската империя. През 1789 година в битката при Фокшани съюзните войски на Русия и Австрийската империя нанасят тежко поражение на османците.
След Кримската война градът е едно от средищата на движението за обединение на Влашко и Молдова. Съединението на княжествата през 1859 година повдига въпроса за местоположението на столицата на новата държава — съществува проект това да е град Фокшани, но в крайна сметка столицата се установява в Букурещ. Все пак през първите няколко години във Фокшани заседава комисията за унификация на законодателството на двете страни, както и Върховния съд.
През 1881 година във Фокшани е проведен първият конгрес на ционистките организации в Румъния — едно от първите подобни събития в цялото световно ционистко движение. През 1917 година Румъния сключва в града примирието с Централните сили, което прекратява участието ѝ в Първата световна война.
Население.
Населението на града е 73 868 жители, според преброяването от 2011 година.
Инфраструктура.
Исторически градът играе важна роля като граничен търговски център, а и в наши дни през него преминават основните пътни и железопътни връзки между Букурещ във Влашко и Бакъу в Молдова. |
81487 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81487 | Снежанка и седемте джуджета (филм, 1937) | Снежанка и седемте джуджета () е американски анимационен музикален фентъзи филм от 1937 г., продуциран от Уолт Дисни Прадакшънс и разпространяван от RKO Radio Pictures, базиран на едноименната приказка от Братя Грим. Това е първият пълнометражен анимационен филм на Дисни. Историята е адаптирана от Дороти Ан Бланк, Ричард Крийдън, Мерил Де Марис, Ото Ингландър, Ърл Хърд, Дик Рикард, Тед Сиърс и Уеб Смит. Режисьори на лентата са Дейвид Ханд, който е ръководител на екипа, Уилям Котрел, Уилфред Джаксън, Лари Мори, Пърс Пиърс и Бен Шарпстийн, които са режисирали отделни сцени от филма.
Премиерата на "Снежанка" е на 21 декември 1937 г. в Carthay Circle Theatre, Лос Анджелис. Филмът има комерсиален успех, а също печели одобрението на критиците. Популярността на филма води до неговото многократно появяване на големите екрани, като през 1990-те години е издаден за домашно ползване.
Филмът е номиниран за най-добра музика на наградите Оскар през 1938 г., а на следващата година Уолт Дисни е удостоен с почетен Оскар за филма. Тази награда е уникална, тъй като се състои от една нормална по големина статуетка плюс седем миниатюрни статуетки на Оскар.
През 1989 г. Библиотеката на Конгреса избира филма за съхранение в Националния филмов регистър на САЩ, обявявайки го за „културно, исторически и естетически значим“ и го избира за един от първите 25 филма, които да бъдат съхранявани в Националния филмов регистър. Американският филмов институт класира филма сред 100-те най-добри американски филма, а също така го определя и като най-добрия анимационен филм за всички времена през 2008 г.
Сюжет.
"Прологът на филма започва с думите, емблематични за всяка приказка, „Имало едно време“, които въвеждат към представянето на главната героиня Снежанка – очарователна принцеса, чиято мащеха Злата кралица, завижда на красотата ѝ. Затова всеки ден я кара да носи дрипи и да ѝ слугува, докато тя тайно пита своето Вълшебно огледало: „Огледало на стената, коя е най-красива на земята?“, а то всеки път и отговаря: „Като твойта красота няма никде по света.“"
Един ден обаче, когато Злата кралица за пореден път призовава слугата на Вълшебното огледало и отправя съответните думи, тайнственото лице от огледалото ѝ дава различен отговор. Кралицата вече не е най-красивата жена на света, нейната хубост е надмината от тази на Снежанка.
В същото време красивата принцеса, потънала в дрипи и тежка работа, пее пред ято бели гълъби на кладенеца, за своите мечтите да срещне принца на живота си. Чува я принцът на бял кон, който минава покрай замъка. Прескача каменната ограда и пеещото момиче се скрива в сградата. Появява се на балкона, за да чуе песента на неочаквания посетител, в която той споделя, че се е влюбил още от пръв поглед в Снежанка. От високата кула ги вижда Злата мащеха.
Кралицата заповядва на Ловеца да заведе принцесата дълбоко в гората и да я убие. Мъжът се възпротивява на решението, но властната жена го заплашва с наказание и той скланя. За да е сигурна в извършването на подлото деяние тя съветва Ловеца да донесе сърцето на жертвата и да ѝ го покаже, заключено в ковчеже.
Снежанка, отново потънала в песен, бере цветя в отдалечена поляна. Под сянката на едно дърво, отстрани, седи Ловеца. Той се приближава с нож към принцесата, но не намира сили да стори коварното дело. Моли за прошка уплашеното момиче и ѝ споделя, че кралицата му е заповядала да направи това. Мъжът съветва Снежанка да се скрие в гората и никога да не се връща от там. Принцесата побягва в мрачния лес, където от сенките се подавят страховити дървета. Беззащитното момиче пада на земята, разплакана. Към нея се приближават бавно различни животни от гората, които ободряват Снежанка и тя започва да пее. С песента си привлича още повече горски обитатели, които я отвеждат в малка къщичка дълбоко в леса. След като се уверява, че вътре няма никой, младата принцеса влиза в схлупената постройка. Заедно с горските помощници тя почиства цялата къща, потънала в прах и мръсотия.
През това време обитателите на чудноватата къщичка седемте джуджета работят в една диамантена мина, недалеч от дома си. Работното време изтича и с песен на устата се насочват към жилището си.
Неканената гостенка, почистала вече къщата, се качва горе. Там я чакат седем малки легла, всяко от тях с различно смешновато име. На уморената принцеса и се доспива и ляга на креватчетата.
Седемте джуджета виждат, че дома им свети и се скрива зад едни дървета. Почват да мислят различни най-чудновати и страшни теории; кой ли е влязъл в къщата им? Джуджетата бавно се промъкват към малката сграда. Забелязват, че вътре в жилището е чисто както никога преди. Престрашават се да проверят на горния етаж и намират красиво младо момиче, потънало в сън на леглата им. Снежанка се събужда и се запознава със седемте джуджета: Знайко, Срамежливко, Сънливко, Кихавко, Веселушко, Глупи и Сърдитко. Тя им обяснява, че е принцесата и се крие от своята зла мащеха, която иска да я убие. Джуджетата ѝ разрешават да остане, при условие, че им чисти и готви.
Снежанка се заема да сервира вечерята им. Преди това обаче изисква от тях да си измият ръцете – навик, който и седемте джуджета са забравили от доста време.
През това време Злата кралица разбира от Вълшебното огледало, че Снежанка е жива, скрита дълбоко в гората от седемте джуджета, а сърцето в ковчежето е на прасе. Ядосаната жена слиза в стая в подземието, където разбърква магическа напитка, отключваща черна магия – преобразяване. Тя изпива питието и се превръща в грозна старица, облечена в черни дрипави одежди. Състарената кралица избира подобаваща смъртоносна магия за Снежанка – отровна ябълка, чиято хапка докарва жертвата до вечна спяща смърт.
Джуджетата и Снежанка са потънали в танци и весели песни. След забавата принцесата преспива седемте обитатели на малката къщичка с чудна приказка, разказана с песен. Седемте джуджета заспиват на различни неудобни места на долния етаж, а Снежанка се качва при техните удобни легалца, отстъпени от тях.
Грозната стара вещица приготвя смъртоносната ябълка, но в нея дебнат притеснения. Противоотровата за черната магия е целувката на първата любов, която може да съживи жертвата от мъртвешкия ѝ сън. Старицата се изхилва на този лек и слага ябълката в кошница. Отплава с лодка от замъка и се промушва из мрака в гората.
Сутринта седемте джуджета се приготвят за работа в мините. Те дават на Снежанка съвет: да не отваря на непознати – кралицата е коварна и знае зли магии. Принцесата изпраща джуджетата с целувки по челата и носовете им.
Докато е сама в къщата Снежанка готви с песен на устата, подпомагана от различни горски обитатели. Черна сянка надвисва и се появява преобразената Зла кралица на прозореца. Тя се прави на стара търговка, която предлага ябълки, за ябълков пай, който принцесата може да направи за изгладнелите от работа джуджета за вечерта. Вещицата подава отровния плод, но рояк птици попречват той да попадне в ръцете на Снежанка. Младото момиче излиза навън и подгонва горските обитатели. Помага на старицата да влезе вътре и да си отдъхне и да пие вода.
Различни горски животни хукват към мините на джуджетата, за да ги предупредят за опасността. Обитателите дърпат седмината, докато те се опитват да се отърват от тях. Накрая разбират, че принцесата е в опасност.
В същото време Злата кралица убеждава Снежанка, че ябълката, която държи, е вълшебна и сбъдва всяко желание. Едно отхапване и младото момиче ще се срещни със своя принц на мечтите, в който тя е влюбена. Старицата ѝ подава плода в ръцете и след като изрича желанието си тя отхапва от смъртоносната ябълка. Принцесата пода на земята, а кралицата избухва в зловещ смях; сега тя е най-красивата на земята.
Грозната старица излиза от къщата и вижда джуджетата, ухнали сърнички, да се приближават към малката постройка. Вещицата хуква да се измъкне и седемте джуджета я последват. Тя поема по стръмни скали, докато наоколо вали дъжд и трещят гръмотевици. Преследвачите вървят по стъпките ѝ. Злата кралица намира, че скалите нямат изход. Опитва се да премаже „натрапниците“ с огромен камък, но в този момент пада силен гръм, счупва скалата под краката ѝ и старицата пропада в пропастта.
"Красива и след смъртта си, джуджетата оставят спящата Снежанка в стъклен ковчег, обкован в злато, и застават на вечна стража до него. Принцът, връщайки се от далечно странстване, чува за девойката лежаща в необикновен ковчег."
Докато седемте джуджета пренасят цветя на спящата принцеса, принцът слиза от своя бял кон и с песен на устата се приближава към красавицата, подложена в ковчега. Той целува Снежанка и тя бавно отваря очи. Джуджетата и горските обитатели вижда събуждащата се принцеса и се впускат в танци, докато принца изнася на ръце своята любима. Снежанка се сбогува със седемте си приятели и потегля с принца на своите мечти. Двамата застават пред приказен замък.
Продукция.
Разработването на "Снежанка и седемте джуджета" започва в началото на 1934 г., а през юни 1934 г. Уолт Дисни обявява пред Ню Йорк Таймс, че работи върху първия си пълнометражен филм, който ще бъде издаден от Уолт Дисни Прадакшънс. Една вечер през същата година Дисни разиграва цялата история на "Снежанка и седемте джуджета" пред служителите си, като обявява, че филмът ще бъде продуциран като пълнометражен.
Преди "Снежанка и седемте джуджета" студиото на Дисни създава основно късометражни анимационни филми от поредиците "Мики Маус" и "Глупави симфонии". Дисни се надява да повиши престижа и приходите на студиото си, като се насочва към пълнометражните филми и изчислява, че "Снежанка и седемте джуджета" може да бъде произведен за бюджет от 250 000 щатски долара; сумата е десет пъти по-голяма от средния бюджет на "Глупави симфонии".
Въпреки че не е първият анимационен филм, "Снежанка и седемте джуджета" е първият пълнометражен анимационен филм в историята на американското кино. Като такъв, Уолт Дисни трябва да се бори, за да продуцира филма. Както неговият брат и бизнес партньор Рой О. Дисни, така и съпругата му Лилиан се опитват да го разубедят, а холивудската филмова индустрия подигравателно нарича филма „Глупостта на Дисни“, докато тече процесът на производство. Той трябва да ипотекира къщата си, за да помогне за финансирането на продукцията на филма, която в крайна сметка общата сума за производството му достига 1 488 422 долара, огромна сума за филм през 1937 г. По средата на производството Дисни се нуждае от заем от 250 000 долара, за да завърши филма. Той показва груба версия на Джоузеф Розенберг от Банка на Америка, който безучастно гледа по време на прожекцията. Тогава Розенберг се обръща към притеснения Дисни и му казва: „Уолт, това нещо ще направи много пари“ и одобрява заема.
Развитие на историята.
На 9 август 1934 г. двадесет и една страници с бележки, озаглавени „Предложения на Снежанка“, са съставени от сценариста Ричард Крийдън, предлагайки главните герои, както и ситуации със „забавления“ в историята. Както Дисни заявява в самото начало на проекта, основната атракция на историята за него са седемте джуджета и техните възможности за „сбърканост“ и „шеги“; по време на трите срещи, на които се обсъжда историята, проведени през октомври и на които присъстват Дисни, Крийдън, Лари Мори, Албърт Хъртър, Тед Сиърс и Пинто Колвиг, се обсъждат такива теми. В този момент Дисни предпочита да започне действителна работа по създаването на къщата на седемте джуджета. Още в самото начало Дисни предлага да се даде индивидуалност на джуджетата, като им се дадат имена.
Наред с акцента върху характеристиките и комедийните възможности на джуджетата, описанието на историята от Крийдън на историята, написано от октомврийските срещи, включва непрекъснат поток от шеги, както и опита на кралицата да убие Снежанка с отровен гребен, елемент, взет от оригиналната история на Братя Грим. След като убеждава Снежанка да използва гребена, маскираната кралица бяга , но джуджетата пристигнат навреме, за да го махнат. След това кралицата трябва да залови принца и да го отведе в подземието си (скиците показват това събитие както с кралицата, така и с вещицата) и да използва магия, за да вдъхне живот на скелетите в подземието, карайки ги да танцуват за него и идентифицирайки един скелет като „принц Освалд“, пример за по-хумористичната атмосфера на тази оригинална история. В бележките към историята е написано, че кралицата има такава магическа сила само в собственото си владение, замъка. Тъй като принцът отказва да се ожени за нея, кралицата се опитва да го убие (една скица показва принца, хванат в капан в подземна стая, пълнеща се с вода), докато тя се отправя към къщата на джуджетата с отровната ябълка. Горските животни помагат на принца да избяга от слугите на кралицата и да намери коня си. Принцът трябва да язди до къщата на джуджетата, за да спаси Снежанка, но поема по грешен път (въпреки предупрежденията на горските животни и на коня му, които той, за разлика от Снежанка, не може да разбере). Следователно той не би пристигнал навреме, за да я спаси от кралицата, но би могъл да я спаси с първата целувка на любовта. Този сюжет не е използван във финалния филм, въпреки че много скици на сцената в подземието са направени от Фердинанд Ховарт.
Други примери за по-комичния характер на историята в този момент включват предложения за „дебела, бунтовна, анимационна, самодоволна“ кралица. Принцът също е по-скоро клоун и трябва да пее серенада на Снежанка по по-комичен начин. Уолт Дисни насърчава целия персонал в студиото да допринесе за историята, предлагайки по пет долара за всяка „шега“; такива шеги включват носовете на джуджетата, стърчащи над леглото, когато за първи път срещат Снежанка.
През останалата част от 1934 г. Дисни доразвива историята сам, като вече смята, че не може кралицата да бъде „дебела“ и „забавна“, а „величествено красива“. Дисни не се съсредоточава върху проекта до есента на 1935 г. Смята се, че късометражният филм „Богинята на пролетта“ (1934) може да е поставил под съмнение способностите на студиото му да анимира реалистично момиче. Очевидно тримесечното пътуване до Европа връща увереността му. В този момент Дисни и неговите сценаристи се фокусират върху сцените, в които Снежанка и джуджетата се представят пред публиката.
Първоначално се смята, че джуджетата ще бъдат основният фокус в историята. Въпреки това, в определен момент е решено, че основната сила на историята е представена от връзката между Кралицата и Снежанка. Поради тази причина няколко сцени с участието на джуджетата са изрязани от филма. Първата преди да бъде премахната показва две от джуджетата, които се карат дали Снежанка трябва да остане при тях. Друга, също напълно анимиран, показва как джуджетата ядат шумно супа; Снежанка неуспешно се опитва да ги научи как да се хранят „като джентълмени“. Частично анимирана сцена включва джуджетата, които провеждаха „среща в ложата“, в която се опитваха да измислят подарък за Снежанка; сцената е последвана от сложната „последователност от изграждане на легло“, в която джуджетата и горските животни конструират легло за принцесата. Тези сцени са премахнати, тъй като се смята, че забавят развитието на историята. Сцените с яденето на супа и построяване на леглото са анимирани от Уорд Кимбъл, който е обезкуражен от премахването им, като обмисля напускане на студиото; Дисни обаче го убеждава да остане, като го повишава до главен аниматор в следващия си пълнометражен анимационен филм "Пинокио" (1940).
Анимиране.
Основният авторитет в дизайна на филма е концептуалният художник Албърт Хъртър. Всички дизайни, използвани във филма, от външния вид на героите до външния вид на скалите на заден план, трябва да получат одобрението на Хъртър, преди да бъдат финализирани. Двама други концептуални артисти – Фердинанд Ховарт и Густав Тенгрен – също допринесят за визуалния стил на "Снежанка и седемте джуджета". Ховарт разработва редица мрачни концепции за филма, въпреки че много други дизайни, които той разработва, в крайна сметка са отхвърлени от екипа на Дисни като по-трудно преведени в анимация от тези на Хъртър. Тенгрен работи по филма като цветови стилист и за определяне на постановката и атмосферата на много от сцените във филма, тъй като стилът му е заимстван от хора като Артър Ракъм и Йон Бауер, като по този начин притежава европейското качество на илюстрацията, което Уолт Дисни търси. Ховарт също така проектира плакатите за филма и илюстрира книгата за пресата. Въпреки това, той не получава заслуги за филма. Друг художник, който работи по филма, е Джо Грант, чийто най-значим принос е дизайнът на формата на вещицата.
Аниматорът Арт Бабит, който се присъединява към студиото на Дисни през 1932 г., поканва седем свои колеги (с които работи в една и съща стая) да посещават с него в клас по изкуства, който самият той създава в дома си в Холивуд Хилс. Въпреки че няма учител, Бабит наема модел, който да позира за него и колегите му аниматори, докато рисуват. Тези „класове“ се провеждат всяка седмица; всяка седмица към групата се присъединяват повече аниматори. След три седмици Уолт Дисни извиква Бабит в офиса си и предлага да осигури необходимите консумативи, работно пространство и модели, ако сесиите бъдат преместени в студиото. Бабит ръководи сесиите в продължение на един месец, докато аниматорът Харди Граматки предлага да наемат Дон Греъм, учител по рисуване от института „Шуинар“. Греъм преподава първия си клас в студиото на 15 ноември 1932 г., като към него се присъединява Филип Л. Дайк няколко седмици по-късно. Тези класове се занимават главно с човешката анатомия и движения, въпреки че обучението по-късно включва анализ на действието, анатомия на животните и актьорско майсторство.
Въпреки че класовете първоначално са описани като „брутална битка“, тъй като нито инструкторът, нито учениците са добре запознати с уменията на другия, ентусиазмът и енергията на двете страни правят класовете стимулиращи и полезни за всички участници. Греъм често прожектира късометражни филми на Дисни и, заедно с аниматорите, прави критика, включваща както силните, така и слабите страни. Например, Греъм критикува анимацията на Бабит на мишката Абнър в "The Country Cousin" като „[мишката] прави някои от действията, присъщи на пияния [човек], без да координира останалата част от тялото“, като същевременно я хвали за запазването на хумора, без да става „мръсна или злобна, или вулгарна. Селската мишка винаги си прекарва добре“.
Много малко от аниматорите в студиото на Дисни имат художествено образование (повечето са били карикатуристи на вестници); сред тези е Грим Натуик, който се обучавал в Европа. Успехът на аниматора в проектирането и анимирането на "Betty Boop" за Флейшър Студиос показва разбиране на човешката женска анатомия и когато Уолт Дисни го наема, са му възложени да анимира женските персонажи. Опитите да се анимира Персефона, главната женска роля в „Богинята на пролетта“, се оказват до голяма степен неуспешни; Анимацията на Натуик на героинята в "Cookie Carnival" показва по-голямо обещание и на аниматора в крайна сметка е дадена задачата да анимира самата Снежанка. Въпреки че екшън кадрите на живо на Снежанка, Принца и Кралицата са заснети като референция за аниматорите, художниците не одобряват ротоскопирането, смятайки, че то пречи на производството на ефективна карикатура. Въпреки това, всички гореспоменати герои са напълно ротоскопирани и използвани от съответните им артисти, някои повече, други по-малко.
Оказlа се трудно да се добави цвят към лицата на Снежанка и на Кралицата. В крайна сметка екипът открива метод с червена боя, която добавят с малко парче памук, увито около молив с накрайник върху всяка отделна картина. Хелън Огър, служител в отдела за мастила, работеща и като аниматор, решава да използва същата система, използвана в анимацията. Методът отнема толкова много време, че никога повече не е използван в същия мащаб. Също така е използван в по-малка степен в "Пинокио" и във "Фантазия", но след като Огър напуска студиото през 1941 г., няма друг със същите умения, който да я замести.
Новата многопланова камера на студиото дава триизмерно усещане в много сцени и също е използвана за създаване на въртящ се ефект в сцената, в която кралицата се трансформира във вещица.
Музика.
Песните в "Снежанка и седемте джуджета" са композирани от Франк Чърчил и Лари Мори. Пол Смит и Лий Харлайн композират музикалната партитура. Добре познатите песни от филма са "Heigh-Ho" („Хей-хо“), "Someday My Prince Will Come" („Ще дойде моят принц“) и "Whistle While You Work". Тъй като по това време Дисни няма собствена музикална издателска компания, правата за публикуване на музиката и песните са администрирани чрез Bourne Co. Music Publishers, които продължават да притежават тези права. В по-късните години студиото успява да си върне музикалните права на много от другите си филми, но не и на "Снежанка и седемте джуджета". "Снежанка и седемте джуджета" става първият американски филм, който има саундтрак албум, издаден заедно с филма.
Влияния от киното.
По това време Дисни насърчава служителите си да гледат различни филми. Те варират от мейнстрийм, като "Ромео и Жулиета" (1936) на MGM – към който Дисни прави пряка препратка в сюжета, свързана със сцената, в която Снежанка лежи в стъкления си ковчег – до по-неизвестните, включително европейското нямо кино. "Снежанка и седемте джуджета", както и двата филма на Дисни, които следват, също са повлияни от немски експресионистични филми като "Носферату - симфония на ужаса" (1922) и "Кабинетът на доктор Калигари" (1920), като и двата са препоръчани от Дисни на неговия персонал. Това влияние е особено очевидно в сцените на Снежанка, която бяга през гората и трансформацията на кралицата във вещица. Последната сцена също е вдъхновена от "Д-р Джекил и г-н Хайд" (1931).
Издаване.
Премиера.
Премиерата на "Снежанка и седемте джуджета" е на 21 декември 1937 г. в Carthay Circle Theatre, Лос Анджелис. Филмът получава овации при завършването си от публиката, в която са Джуди Гарланд, Марлене Дитрих и Чарлз Лотън. Шест дни по-късно Уолт Дисни и седемте джуджета се появяват на корицата на списание "Тайм". Три седмици по-късно филмът се представя в Радио Сити Мюзик Хол в Ню Йорк и в Маями през януари 1938 г. Силните продажби от боксофиса насърчават RKO Radio Pictures да пусне филма в общо разпространение на 4 февруари. "Снежанка и седемте джуджета" получава голям успех от боксофиса, печелейки 4,2 милиона долара в Съединените щати и Канада по време на първоначалното си пускане в кината, превръщайки се в най-успешния звуков филм на всички времена, като измества "The Singing Fool" (1928) на Ал Джолсън. Но през 1939 г. "Отнесени от вихъра" измества "Снежанка и седемте джуджета" от тази позиция.
"Снежанка и седемте джуджета" се оказа също толкова популярен филм и сред чуждестранната публика. През септември 1938 г. списание "Върайъти" съобщава, че филмът има забележително дълъг боксофис цикъл в кината в Сидни, Австралия. Списанието съобщава също, че филмът има дори по-дълги прожекции в други градове отвъд океана, като например в Лондон, където генерира по-големи приходи в боксофиса, отколкото по време на ексклузивните си прожекции в Ню Йорк.
Според RKO "Снежанка и седемте джуджета" печели 7 846 000 долара от международния боксофис приходи до края на първоначалното си кино излъчване. Това носи на RKO печалба от 380 000 долара.
Преиздаване.
Филмът "Снежанка и седемте джуджета" е преиздаден за първи път през 1944 г., за да събере приходи за студиото на Дисни по време на Втората световна война. Това преиздание поставя традиция за преиздаване на анимационни филми на Дисни на всеки няколко години и "Снежанка и седемте джуджета" е излъчен отново в кината през 1952, 1958, 1967, 1975, 1983, 1987 и 1993 г. Съвпадайки с 50-ата годишнина на филма през 1987 г., Дисни издава лицензирана книга на историята, написана от детската писателка Сюзан Уейн.
През 1993 г. "Снежанка и седемте джуджета" става първият филм, който е изцяло сканиран в цифрови файлове и записан обратно. Проектът за реставрация е извършен изцяло при 4K резолюция и 10-битова дълбочина на цвета с помощта на системата Cineon (по 10 бита червено, зелено и синьо — общо 30) за цифрово премахване на мръсотия и драскотини.
"Снежанка и седемте джуджета" събира приходи от 418 милиона долара от първоначалното си излъчване в киносалоните и от няколкото преиздания. Коригиран спрямо инфлацията и включващ последващи издания, филмът все още е един от 10-те най-добри американски филма на всички времена и е най-печелившият анимационен филм.
Реакция на критиката.
Филмът има огромен успех от критиката, като много рецензенти го приветстваха като истинско произведение на изкуството както за деца, така и за възрастни. Съвременните рецензенти възхваляват реалистичния стил на човешката анимация (по принцип), като някои заявяват, че публиката е забравила да гледа анимирани хора. Франк С. Нюгънт от "Ню Йорк Таймс" смята, че „г-н Дисни и неговият технически екип са надминали себе си. Картината отговаря на очакванията. Това е класика, толкова важна в кинематографично отношение, колкото "Раждането на една нация" или раждането на Мики Маус. Нищо подобно не е правено преди; и вече станахме достатъчно неучтиви, за да извикаме за бис“. "Върайъти" отбелязва, че филмът „е [толкова] съвършен, толкова нежни са романтиката и фантазията, толкова емоционални са някои сцени, играта на героите поразява в дълбочина, сравнима с искреността на хората, доближавайки се до истинското величие“. "Харисънс Рипорт" пише, че "Снежанка и седемте джуджета" е „забавление, на което всеки трябва да се наслаждава. Интелигентните възрастни ще се възхитят на изобретателността, която е вложена в направата му; и това е нещо, на което да се учудвате, защото понякога героите изглеждат реалистични, резултат от умелото синхронизиране на действието с музиката и диалога“.
На 11-ата церемония на наградите „Оскар“ филмът печели почетна награда „Оскар“ за Уолт Дисни „като значима екранна иновация, която очарова милиони и е пионер в ново поле за забавление“. Дисни получава статуетка Оскар в пълен размер и седем миниатюрни, връчени му от 10-годишната актриса Шърли Темпъл. Филмът е номиниран и за най-добра оригинална музика.
Известни режисьори като Сергей Айзенщайн и Чарли Чаплин хвалят "Снежанка и седемте джуджета" като забележително постижение в киното; Айзенщайн дори го нарича „най-великият филм, правен някога“. Филмът вдъхновява Метро-Голдуин-Майер да продуцира свой собствен фантъзи филм, "Магьосникът от Оз", през 1939 г. Друг пионер на анимацията, Макс Флейшър, решава да продуцира свой анимационен филм, "Пътешествията на Гъливер", за да се конкурира със "Снежанка и седемте джуджета". Късометражният филм "Coal Black and de Sebben Dwarfs", режисиран от Боб Клампет, част от поредицата "Весели мелодии" от 1943 г., пародира "Снежанка и седемте джуджета", като представя историята с изцяло чернокож актьорски състав, който пее джаз музика.
Критична преоценка и признание в индустрията.
"Снежанка и седемте джуджета" е определян от много критици като един от най-великите анимационни филми в историята. "Ролинг Стоун" го класира като 4-тия най-велик анимационен филм, наричат го този, който „промени бъдещето на анимацията“. "Тайм" класира филма като 13-ия най-добър анимационен филм на всички времена. "Харпърс Базар" определя филма като анимационен филм номер едно за всички времена, като го признава за този, от който е започнало всичко.
През 1987 г. Снежанка е въведена в Холивудската алея на славата, рядко постижение за измислен герой, и в момента е единствената принцеса на Дисни, озовала се на Алеята.
Американският филмов институт (AFI), независима организация с нестопанска цел, създадена в Съединените щати от Националния фонд за изкуства, издава различни годишни награди и списъци с филми за високи постижения. Поредицата "AFI 100 Years..." (АФИ 100 години...), която продължава от 1998 г. до 2008 г., създава категоризирани списъци с най-добрите американски филми, избрани от журита, съставено от над 1500 артисти, учени, критици и историци. Включването на филма в един от тези списъци се основава на популярността му във времето, историческото значение и културното въздействие. "Снежанка и седемте джуджета" е избран от журито за включване в много списъци на AFI, включително следните:
Домашна употреба.
На 28 октомври 1994 г. филмът е издаден за първи път за домашна употреба на VHS и Laserdisc като първото издание в колекцията „Шедьоври на Уолт Дисни“. Изданието на LaserDisc съдържа филма заедно с няколко допълнителни материала, като заснемане на документален филм, архивно интервю на Уолт Дисни и изтрити сцени. До 1995 г. филмът е продаден в 24 милиона домашни видео единици и е спечелил 430 милиона долара. Към 2002 г. филмът е продаден в 25,1 милиона домашни видео единици в Съединените щати.
"Снежанка и седемте джуджета" е издаден на DVD на 9 октомври 2001 г., като първия филм, част от „Платинените издания на Дисни“, и включва два диска, дигитално реставрирания филм, документален филм за създаването, разказан от Анджела Лансбъри, аудио коментар от Джон Канемейкър и, чрез архивирани аудио клипове, Уолт Дисни. Продадени са рекордните 1 милион копия за 24 часа. На 27 ноември 2001 г. е издадено ново VHS издание. И двете версии са върнати в "Трезора на Дисни" на 31 януари 2002 г. Към 2001 г. филмът събира общо 1,1 милиарда долара приходи от боксофис и домашно видео.
"Снежанка и седемте джуджета" е издаден на Blu-ray на 6 октомври 2009 г., като първият филм, част от колекцията „Диамантени издания на Дисни“, а новото DVD издание е издадено на 24 ноември 2009 г. Blu-ray изданието включва версия с висока разделителна способност на филма, DVD копие на филма и няколко допълнителни материала, които не са включени в DVD изданието от 2001 г.
В България филмът е издаден на VHS от Александра Видео, а през 2009 г. са пуснати две DVD издания от A+ Филмс – едното, съдържащо диск с филма, а другото – в два диска – с филма и с допълнителни материали.
Уолт Дисни Студиос Хоум Ентъртейнмънт преиздава "Снежанка и седемте джуджета" на Blu-ray и DVD на 2 февруари 2016 г. като първият от линията „Walt Disney Signature Collection“. Издаден е и на Digital HD на 19 януари 2016 г. с бонус материал.
От 16 октомври 2023 г. филмът е достъпен в стрийминг платформата Дисни+.
Културно въздействие и наследство.
След пускането на филма са продадени редица стоки на тема "Снежанка и седемте джуджета", включително шапки, кукли и очила. Стоките на филма генерират продажби от 8 милиона долара, което се равнява на над 100 милиона долара, коригирани спрямо инфлацията. Интелектуалната собственост на филма е предоставена на франчайз в различни области, включително мюзикъл на Бродуей, видеоигри и разходки в тематичен парк.
Успехът на "Снежанка и седемте джуджета" насърчава Уолт Дисни да продължи напред с повече пълнометражни продукции. Той използва голяма част от печалбите от филма, за да финансира ново студио за 4,5 милиона долара в Бърбанк – мястото, където се намира Уолт Дисни Студиос и до днес. В рамките на две години студиото завършва "Пинокио" и "Фантазия" и започва работа по филмите "Дъмбо", "Бамби", "Алиса в Страната на чудесата" и "Питър Пан".
Комикс адаптация.
В продължение на четири месеца – от 12 декември 1937 до 24 април 1938 г. – в комикса "Silly Symphony Sunday" е публикувана адаптация на "Снежанка и седемте джуджета". Комиксът е написан от Мерил Де Марис и е нарисуван от Ханк Портър и Боб Грант. Тази комикс адаптация е преиздавана няколко пъти, като последно през 1995 г.
Мондадори, официалният италиански издател на Дисни комикс, създава няколко продължения на комикса на филма от 1937 г. Първият разказ е публикуван през 1939 г.
Тематичен парк.
"Вълшебното желание на Снежанка" ("Страшните приключения на Снежанка" до 2020 г.) е популярна разходка, датираща от 1955г., а по-късно и в Дисниленд Токио и Дисниленд Париж. Фентъзиленд в Дисни Уърлд претърпява разширение от 2012 до 2014 г. Атракционът "Страшните приключения на Снежанка" е заменен с "Приказната зала на принцесите", където Снежанка и други принцеси посрещат туристите. През 2013 г. в разширението на Фентъзиленд е включена атракцията "Вагонетката на седемте джуджета". Снежанка, нейният принц, кралицата и седемте джуджета също са включени в паради и изяви на герои из парковете.
Мюзикъл на Бродуей.
Неизвестната Мери Джо Салерно играе Снежанка в продуцирания от Дисни мюзикъл "Снежанка и седемте джуджета" (известен също като "Снежанка на живо!") в Радио Сити Мюзик Хол. Музиката и текстовете за четири нови песни са създадени от Джей Блектън и Джо Кук. Провежда се от 18 октомври до 18 ноември 1979 г. и от 11 януари до 9 март 1980 г., общо 106 представления.
Отменена предистория.
През 2000-те Диснитуун Студиос започва разработването на компютърно анимирана предистория на "Снежанка и седемте джуджета", озаглавена "Седемте джуджета". Режисьорът Майк Диса и сценаристът Евън Спилиотопулос представят история, обясняваща как се срещат джуджетата и как Злата кралица убива бащата на Снежанка и заема трона. Според Диса, ръководството на Диснитуун е променило сюжета на предисторията, за да се съсредоточи върху това как Глупи е загубил гласа си, след като е станал свидетел на смъртта на майка си. След като Уолт Дисни Студиос закупува Пиксар през 2006 г., Джон Ласитър, новият главен творчески директор на Диснитуун, отменя "Седемте джуджета".
Изложба.
Изложба зад кулисите, озаглавена "Снежанка и седемте джуджета: Създаването на класиката", се провежда в семейния музей на Уолт Дисни от 15 ноември 2012 г. до 14 април 2013 г. Събитието отбеляза 75-ата годишнина на филма, като показа повече от 200 произведения на рядко концептуално изкуство и анимация. Също така описва подробно цялата история на продукцията на филма, излизането му и световното признание, което е спечелил през годините. Две обширни придружаващи книги, "The Best One of All: The Making of Walt Disney's Snow White and the Seven Dwarfs" и "Snow White and the Seven Dwarfs: The Art and Creation of Walt Disney's Classic Animated Film" са написани от Джей Би Кауфман и публикувани от Уелдън Оуен на 16 октомври 2012 г.
Игрална адаптация.
През октомври 2016 г. е обявена адаптация "Снежанка и седемте джуджета". Сценарият е поверен на Ерин Кресида Уилсън, а на Бендж Пасек и Джъстин Пол, които създават песни за игралната адаптация от 2019 г. "Аладин", песните за филма. През 2019 г. Марк Уеб е избран за режисьор. Първоначално записите са насрочени да започнат през март 2020 г. във Ванкувър, но след това снимките са отложени за лятото или есента на 2020 г. поради пандемията от COVID-19. През май 2021 г. е съобщено, че Уеб все още е ангажиран да режисира филма, но няма да започне работа по него през същата година, поради графика си с телевизионния сериал "Just Beyond". На 22 юни 2021 г. Рейчъл Зиглър е избрана за ролята на Снежанка, а началото на продукцията е насрочено за 2022 г. За локация на снимките през 2022 г. е избрано Обединеното кралство. "Deadline Hollywood" съобщава на 3 ноември 2021 г., че Гал Гадот е в последни преговори за ролята на Злата кралица. Гадот потвърждава своя кастинг по време на премиерата на филма "Red Notice". През същия месец е съобщено, че Грета Гъруиг работи върху най-новата чернова на сценария на филма. На 12 януари 2022 г. "Холивуд Рипортър" съобщава, че Андрю Бърнап е избран за неуточнена главна мъжка роля, но не на принца или ловеца. Питър Динклидж критикува Дисни и обвинява компанията в „лицемерие“ за това, че се „гордеят“ да изберат латиноамериканска актриса за ролята на Снежанка, докато правят филм за „седем джуджета, живеещи заедно в пещера“. След критиките на Динклижд Дисни обявява, че филмът ще използва неидентифицирани „магически създания“ вместо реални джуджета. Филмът също ще бъде озаглавен просто "Снежанка" поради отсъствието на седемте джуджета. През март 2022 г. снимачната площадка на филма се подпалва в Пайнууд Студиос точно преди да започне продукцията.
Други изяви.
Седемте джуджета се появяват рядко в късометражни филми, въпреки популярността си, причината е, че са твърде много, за да бъдат анимират ефективно. Появяват се в следните късометражни анимационни филми: "The Standard Parade" (1939), "The Seven Wise Dwarfs" (1941), "All Together" (1942) и "The Winged Scourge" (1943).
Филмът "Гремлини" от 1984 г. използва анимационния филм в театралните сцени.
Анимационният телевизионен сериал "Клуб Маус", който включва много анимационни камео на герои на Дисни, включва героите в специалния филм "Вълшебната Коледа на Мики". Злата кралица се появява и в главна роля във филма "Имало едно време Хелоуин". Във фентъзи сериала "Имало едно време", продуциран от Ей Би Си Студиос, собственост на Дисни), редовно се включват интерпретации Снежанка, Принца, Злата кралица и Глупи.
Анимационен телевизионен сериал, включващ нова версия на седемте джуджета, озаглавен "7 Д", е излъчен по Disney XD от 7 юли 2014 г. до 5 ноември 2016 г. Историята се развива 30 години преди събитията от оригиналния филм.
В епизода "Железният таван" на телевизионния сериал на Марвел от 2015 г. "Агент Картър" филмът е използван, за да научи децата в Червената стая да говорят английски.
Снежанка също се появява във филма от 2018 г. "Ралф разбива интерента", чиято премиера е на 21 ноември 2018 г.
В края на филма на Марвел от 2022 г. "Доктор Стрейндж в мултивселената на лудостта", синовете на Уанда Максимоф могат да бъдат видени да гледат "Снежанка и седемте джуджета" на телевизора във всекидневната. |
83413 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83413 | Пиетро Перуджино | Пиетро Перуджино () е италиански ренесансов художник от Умбрийската школа от периода на ранния Ренесанс.
Той е сред учителите на Рафаело Санцио. Той рисува много портрети на свои съвременници, много нежни мадони, в които става изразител на идеала за женската красота в Куатроченто.
Творчество.
В Сикстинската капела Перуджино рисува фреската „Христос предава на св. Петър ключовете от рая“. Предният план от композицията е зает от апостолите застанали от двете страни на централната фигура – Христос, който предава ключа на коленичилия Петър. Зад тях има голям площад, пълен с хора. Тази композиция е типична за новото интерпретиране на религиозните сюжети.
Портрети на донатори.
Перуджино, веднъж нарушава традицията да се свързват образите на донаторите със светците композиционно: той създава портрети на двама монаси (масло) от обителта Валомброзе близо до Флоренция наричани: Бияджо Миланези, генерал на ордена и Балдасаре ди Антонио ди Анджело, управител на манастира (ок. 1499, Уфици). Тези изображения на глави, обърнати, с устремени нагоре погледи е възможно, да са изображения намиращи се в частта под олтара с образа „Възнесение на Мария с четири светци“ (1500, Уфици). Сега, тези портрети, визуално се възприемат като кавалетни, но в действителност функционално са били тясно свързани с монументалната религиозна композиция. Така, със силно поподвигната глава, Перуджино е изрисувал папа Сикст IV в несъхранен олтарен образ от Сикстинската капела на такъв подобен богородичен сюжет (известен по рисунка на кръга на Пинтурикьо, Виена, Албертина). |
83414 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83414 | Моларна маса | Моларна (или молна) маса е количествена характеристика, изразяваща масата на 1 mol вещество.
Молът е една от седемте основни единици на международната система единици и постулира точен брой частици (атоми, йони, молекули или различни субчастици), известен като число на Авогадро (приблизително равно на 6,023×1023). Ако се знае типът на частиците, един мол от тях ще се отъждестви с единствено възможно число, което е и моларната маса. Тъй като при вземането на един мол количество частици от природата изотопният състав ще бъде аналогичен на природния, моларната маса ще е средна характеристика с отчитане на разпространението на изотопите на изграждащите елементи в природата. Ако се взема конкретен изотопен състав, това се отбелязва.
В химията измерението на моларната маса се изразява с единицата g.mol-1 от практически съображения, въпреки че според Международната система единици би трябвало да се използва kg.mol-1. Във физиката моларната маса обикновено се изразява в kg.kmol-1.
Лесно може да се изчисли моларната маса на дадена молекула, като се използват стойностите на съставящите я химични елементи от Периодичната система на елементите. Там те са представени като стойности в единици за атомна маса, но могат да бъдат разглеждани и като масата на един мол от химичния елемент в грамове. Съпоставимостта им с количеството от даден химичен елемент, изразено в молове, позволява адитивно да се пресмята моларната маса на молекулите.
Освен моларна маса, съществува и понятието молекулна маса. Макар и числено понякога да съвпадат, тези понятия не са еквивалентни. Стриктно погледнато, молекулната маса е масата на една-единствена молекула, с отчитане на конкретните съставящи изотопи, и в този случай моларна и молекулна маса не са тъждествени. От практическа гледна точка често се отчита изотопният състав на съставящите химични елементи в природата и по този начин се изразява средна молекулна маса, числено равна на моларната маса. Единиците, в които се измерват средната молекулна маса и моларната маса, са различни.
При полимерни молекули не всяка полимерна верига е изградена от един и същи брой мономери. Да се говори за молекулна маса е неуместно, тъй като частиците не са от един тип (съдържат различен брой мономерни звена). Тогава се използват различни форми на средна моларна маса с отчитане на среден брой мономери във веригата на полимера. |
83415 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83415 | Порфирио Диас | Хосе де ла Крус Порфирио Диас Мори () е мексикански офицер и политик, дългогодишен президент на Мексико (1876 – 1880 и 1884 – 1911). Управлението му се свързва с началото на индустриализацията на страната.
Макар че формално запазва част от демократичните процедури и през по-голямата част от управлението си се ползва с популярност, стилът на Диас е силно авторитарен и той остава на власт главно с цената на фалшификация на изборите и преследване на политическите противници.
Биография.
Порфирио Диас е роден през 1830 в Оахака и има смесен микстекско-испански произход. През 1846 постъпва в армията, за да участва във войната срещу Съединените щати. През този период се запознава с Бенито Хуарес, който го изпраща да учи право и Диас завършва през 1853. Скоро той става изявен местен активист на либералната опозиция срещу диктатурата на Антонио Лопес де Санта Ана.
След вземането на властта от Хуарес, Мексико е окупирано от Франция, която прави опит за създаването на Втора Мексиканска империя. По време на войната срещу французите Порфирио Диас печели голяма популарност като военачалник. Той командва кавалерията в известната битка при Пуебла през 1862. Популярността му се запазва и след края на войната.
Още през 1871 Порфирио Диас се обявява срещу управлението на Бенито Хуарес. През 1876 организира неуспешен бунт срещу президента Себастиян Лердо де Техада, принуден е да бяга в Съединените щати, а по-късно през същата година се връща и побеждава правителствените сили. През 1877 е формално избран за президент.
Управлението на Порфирио Диас продължава от 1876 до 1910 с прекъсване през 1880 – 1884, когато президент е посоченият от него кандидат Мануел Гонсалес. Запазвайки фасадна демокрация, Диас създава фактическа диктатура – властта е централизирана за сметка на местните елити, чрез свързани с него хора той контролира парламента и съдилищата, изградена е лоялна към него армия. В същото време той се опитва да не влиза в тежки конфликти, като раздава постове на свои политически противници и лавира между различни социални групи – метиси, креоли, Католическата църква.
През 1908 Порфирио Диас обявява, че възнамерява да се оттегли от властта и ще даде взъможност в президентските избори да участват и други кандидати. В деня на изборите през 1910 основният му съперник Франсиско Мадеро е изпратен в затвора, след което е обявено почти единодушното преизбиране на Диас. Явната фалшификация на изборите предизвиква Мексиканската революция. След първите неуспехи на правителствените войски, през 1911 Диас заминава за Франция, където умира през 1915. |
83417 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83417 | Ньой сюр Сен | Ньой сюр Сен (, произнася се най-близо до "Ньойѝ сюр Сен", ) е град в Северна Франция, департамент О дьо Сен в регион Ил дьо Франс. Ньой е западно предградие на Париж, разположено на 6,8 km от центъра на града, на брега на река Сена. Населението му е около 60 500 души (2007).
Макар и директно продължение на града, Ньой е най-богатото и най-скъпо предградие на Париж, включващо главно жилищни зони, както и седалища на много корпорации.
Заедно със 16-и и 7-и арондисман на Париж, град Ньой сюр Сен формира най-богатия и престижен жилищен район в цяла Франция. Има втория най-висок среден доход на домакинство във Франция, 112 504 евро на година (през 2020 г.).
История.
Ньой се споменава за пръв път през 1222 под името "Portus de Lulliaco". По това време то представлява малко селище на брега на Сена, подчинено на абатството Сен Дени. То е създадено върху земи, отвоювани от някогашната гора Руврей, от която днес е останал само Булонският лес. През втората половина на 19 век и началото на 20 век части от територията на Ньой са присъединени към Льовалоа Пере и Париж (квартал Терн и част от Булонския лес).
В Ньой, в кметството е подписан Ньойският мирен договор, официализирал поражението на България в Първата световна война.
Икономика.
Разположен близо до главния бизнес район на Франция Дефанс, Ньой сюр Сен също е домакин на няколко корпоративни централи:
Bureau Veritas, Chanel, Marathon Media, JCDecaux, Thales Group, M6 Group, Sephora, PricewaterhouseCoopers (Франция) и др. |
83420 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83420 | Бану Хашим | Бану Хашим (на арабски: بنو هاشم) е клан на арабското племе курейши. Негов основоположник е Хашим.
Към него принадлежат пророкът на исляма Мохамед, първият имам на шиизма Али ибн Аби Талиб, както и династията на Хашемитите, съществуваща и днес.
В началото на 7 век Бану Хашим е сред най-влиятелните кланове в Мека, главно защото неговите членове са натоварени да се грижат за Кааба. В ранните години на ислямската история противоречията между Бану Хашим и Бану Омаяд стават причина за гражданска война, довела до продължаващото и днес разделение между сунити и шиити. |
83422 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83422 | Рочестър | Рочестър може да се отнася за: |
83424 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83424 | Пловдивчани | Пловдивчани са жителите на град Пловдив, България. Това е списък на известни личности, свързани с града. |
83425 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83425 | Сливналии | А – Б – В – Г – Д –
Е – Ж – З – И – Й —
К – Л – М – Н – О —
П – Р – С – Т – У —
Ф – Х – Ц – Ч – Ш —
Щ – Ю – Я
Това е списък на известни личности, свързани с град Сливен. |
83426 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83426 | РПГ | РПГ е съкращение, което може да означава: |
83433 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83433 | Принц Едуард (архипелаг) | Студеният субантарктически архипелаг Принц Едуард "(46°52'34" ю. ш. и 37°51'32" и. д.)" се намира в южната част на Индийския океан в непосредствена близост до границата на антарктическата конвергенция. Разположен е на 1770 км югоизточно от Порт Елизабет, ЮАР, и на около 950 км западно от френския архипелаг Крозе.
Марион, по-големият от двата основни острова, е дълъг приблизително 19 км, има ширина 12 км и 72 км брегова линия.
Остров Принц Едуард (46°38' ю.ш. и 37°57' и.д.) е дълъг 10 км, има площ 55 кв. км и се намира на 22 км североизточно от Марион. Общата площ на архипелага Принц Едуард е 316 кв. км.
Политически той е част от Република Южна Африка, според чието административно устройство попада в провинция Нос Добра Надежда.
Релеф.
Островите Принц Едуард представляват върхове на изгаснали вулкани, издигащи се от дълбочина 3 км. За Марион са специфични големият брой вторични кратери и множеството малки езера, а югозападното крайбрежие на остров Принц Едуард се характеризира с грандиозни скални участъци, извисяващи се до 490 м над океанската повърхност.
Най-високата точка на островите Принц Едуард е разположеният на Марион връх Стейт Президънт Пийк (1230 м), който перманентно е покрит със сняг и лед. На Марион е останал само един ледник, който обаче постоянно се топи и е много по-малък, отколкото преди 30 години.
Дива природа.
Като цяло и на двата острова растителността е изключително оскъдна, представена главно от остра, къса трева и лишеи, макар че се срещат и мочурливи области, гъсто обрасли с папрати. Дървета и храсти не виреят поради непрестанните свирепи и студени ветрове, дали на тези ширини името "„Ревящите четиридесет градусови“". На островите са представени 15 вида цветни растения, между които антарктическата ливадина "Poa cookii, Azorella и Acaena", а също и някои видове папрат.
Във влажната и обрасла с растения низина на остров Марион живеят около 2 млн. морски птици. Освен кралски пингвин и южен гигантски буревестник, на островите Принц Едуард гнездят още между 27 и 39 вида птици, в това число пингвините рокхопър, пингвини гунту и кергеленската рибарка. Други характерни представители на островната фауна са кралският корморан, албатросът-скитник и изключително грабливият морелетник (скуа). Той, съвместно с южния гигантски буревестник, са главните естествени врагове на пингвините.
Подобно на много други субантарктически острови, привнесените видове нанасят непоправими щети върху флората и фауната на островите Принц Едуард. През 19 век с тюленоловните кораби на островите пристигат мишки, които сериозно унищожават и без това бедната местна растителност. Това рефлектира силно и върху ендемичните за тези територии насекоми. За да се ограничи популацията на мишата напаст, през 1949 г. на Марион са докарани 5 домашни котки. През 1977 г. броят им вече е достигнал до 3400 и колониите на повечето видове птици са изправени пред сериозна заплаха от унищожаване. Това спешно налага разработването на Програма за премахване на котките на остров Марион. При реализирането на първия етап са уловени няколко котки, които са инфектирани с вируса на цялостната левкопения (panleucopenia) и са пуснати обратно сред природата. В резултат на биологичната атака през 1982 г. котешката популация драстично е намалена до 615 резистентни към болестта екземпляра. В тяхна чест през 1986 г. стартира вторият етап от Програмата за премахване на котките. При него се пристъпва към нощен лов и за три сезона осем екипа от по двама души, въоръжени с 12 калиброви пушки, успяват да ликвидират 803 екземпляра. Прогресивното намаляване на ловните резултати и видимото запазване на нивото на котешката популация показва, че ловът не е достатъчно ефективно средство за справяне с този проблем. В действие влиза употребата на капани, с чиято помощ между 1989 г. и 1991 г. са изловени и останалите оцелели котки. За период от 12 месеца след април 1991 г. в капаните попадат само 8 котки, а три от ловните екипи изобщо не отбелязват резултати. Така, след 19 години на целенасочени усилия, котките на остров Марион са ликвидирани тоталното и днес популациите на най-засегнатите пернати видове постепенно започват да се съвземат.
Климат.
Климатът на островите е хладен и влажен, изобилстват чести бури и валежи. Слънчевите дни са редки, като средната лятна температура варира между 5 градуса С и 10 градуса С, а зимната – между минус 1 и минус 6.
На островите Принц Едуард преобладаващи са северозападните ветрове, а тихото и спокойно време е доста рядко явление. На бурите със средна скорост на вятъра от 55 км/ч се падат към 107 дни в годината. Често пъти се регистрират и ураганни пориви на вятъра, достигащи до 160 – 200 км/ч.
История.
Островите Принц Едуард са открити на 14 март 1663 г. от холандския мореплавател Барент Барентсон Лам, който пътува на борда на Maerseveen за Източните Индии.
Лам нарекъл по-северния от двата острова Диана, а другия кръстил на свое име. В докладът си Лам дава неточни координати на островите, поради което следващи холандски експедиции не успяват да ги достигнат.
След Лам цели 109 години на острова не е стъпил нито един европеец. Следващият, който достига до тези земи, е френският капитан Марк-Жозеф Марион дю Френ.
На 17 януари 1772 г. експедицията, командвана от Марион дю Френ, достига двата основни острова на архипелага. Лошото време не позволява на откривателите да слязат на сушата, но за да подчертае увереността си, че ще открие заветния Южен континент, Марион дю Френ кръщава първия "Terre de l'Espérance" (Земя на надеждата), а на втория дава описателното име "L'Ile de la Caverne" (Острова на пещерата).
Четири години по-късно капитан Джеймс Кук по време на второто си околосветско плаване отбелязва двата острова като острови Принц Едуард, с което са известни до днес. В чест на откривателя им по-големият от тях получава името Марион.
В началото на 20 век правителството на Великобритания приема, че островите Принц Едуард му принадлежат и през 1926 г. британците отдават за 10 години на компанията "Kerguelen Sealing & Whaling Co." правото за ловене на тюлени, китове и добиването на минерали на островите Принц Едуард и остров Хърд.
Непосредствено след края на Втората световна война, правителството на Великобритания решава да отстъпи островите Принц Едуард на ЮАР като превантивна мярка, за да не попаднат във вражески ръце. При дълбока секретност HMSAS Transvaal се отправя към Марион и на 4 януари 1948 г. архипелагът е обявен за южноафриканска територия.
Още от ранните научни експедиции се полага началото на биологическото изследване на островите Принц Едуард. Колекциите с биологични образци и наблюденията върху дивата природа, провеждани през 19 и 20 век полагат началото на екологичния интерес към островите, получил същинското си развитие след Втората световна война. Оттогава биологическите изследвания се осъществяват чрез постоянни научни програми.
Наред с традиционните метеорологични наблюдения, на територията на станцията на о. Марион са изготвени над 800 научни публикации и множество научнопопулярни статии и филми. Научните дейности и по-специално биологическите изследвания днес формират едно от главните основания за поддържане на научната станция на островите Принц Едуард.
На 22 септември 1979 г. един от американските разузнавателни спътници Вела засича активност в близост до островите, която е приета за проблясък от малък ядрен опит. Събитието все още е спорно и е познато като Инцидентът Вела. |
83441 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83441 | Ив Жозеф дьо Кергелен дьо Тремарек | Ив Жозеф дьо Кергелен дьо Тремарек (, 1734 – 1797) френски морски офицер.
Биография.
Роден в Ландюдал, на полуостров Бретан, Кралство Франция.
По време на Седемгодишната война, Кергелен дьо Тремарек е капер, но няма особен успех.
При плаванията си през 1767 и 1768 за насърчаване на лова на моруни покрай бреговете на Исландия, Ив Жозеф картира множество заливи и пристанища, извършва серия от астрономически наблюдения и корегира картата на Исландия, след като събира много точни и интересни данни за тази малко позната тогава страна, включително първите достоверни описания на гейзерите. Установява съществуването на вкаменени дървета, свидетелстващи, че в по-ранна геоложка епоха Исландия е била много по-силно залесена, отколкото по негово време.
Вярвайки, в съществуването на предполагания от учените, в епохата на Великите географски открития, Южен континент ("Terra Australis Incognita"), за който мнозинството тогавашни авторитети смятат, че би трябвало да съществува за да "балансира" сушата в Северното полукълбо, през 1771 г. френският крал Луи XV възлага на опитния бретонски мореплавател командването на експедиция за откриването му и предявяването претенции към него, в полза на Франция.
На 12 януари 1772 с корабите "Fortune" и "Gros-Ventre" Кергелен Тремарек напуска остров Мавриций. Плавайки на юг през мъгли, дъждове и бури, на 12 февруари 1772 на открива архипелаг, който през декември 1776 г. е наименуван от капитан Джеймс Кук на неговото име (Острови Кергелен). Кергелен Тремарек така и не успява да намери подходящо място за хвърляне на котва, за да може да слезе на сушата, а и загубва контакт с "Gros-Ventre". По време на свирепа буря "Fortune" получава сериозни повреди, което налага Кергелен Тремарек да поеме обратно към Мавриций. Така той никога не успява да стъпи на откритите от него острови, но лейтенант Шарл дю Боагееньок от "Gros-Ventre" успява да го стори и да анексира новооткритите земи в полза на френската корона.
При завръщането си във Франция, Кергелен Тремарек представя доклад от експедицията, в който потенциалът на островите, наречени от него Южна Франция, е силно преувеличен. В резултат на това, бретонецът е натоварен с ръководството на още една експедиция, която на 29 октомври 1773 г. отново поема в южна посока. Трите кораба от състава ѝ, "Le Roland", "L'Oiseau" и "Le Dauphine", достигат архипелага на 14 декември 1773. На 18 януари 1774 експедицията е принудена да поеме по обратния път, тъй като голяма част от екипажа е повален от скорбут. Капитанът е толкова разочарован от резултатите на това плаване, че прекръства тази безрадостна земя Острови на отчаянието. Кралят също е силно разочарован и затова Кергелен Тремарек е осъден и хвърлен в затвора, близо до Самюр, където прекарва около 4 години. По време на Великата френска революция получава реабилитация като жертва на монархията и е назначен за управител на пристанището на град Брест, на полуостров Бретан. Ив Жозеф дьо Кергелен дьо Тремарек умира като вицеадмирал на 3 март 1797.
Освен архипелага Кергелен, владение на Франция, неговото име носи и подводният хребет в Индийския океан, непосредствено свързан със самите острови. |
83447 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83447 | Принц Едуард | Принц Едуард може да се отнася за: |
83450 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83450 | Кергелен | Вулканичният архипелаг Кергелен () се намира в южните предели на Индийския океан на почти еднакво разстояние от Африка, Антарктида и Австралия. Островите са френско владение, като главният от тях е с приблизителни размери 120 км на 140 км, а територията му е 6675 км2. Целият архипелаг се състои от около 300 острова, чиято обща площ е 7215 км2. Остров Кергелен е голям колкото Корсика, но благодарение на неговата изключително силна разчлененост крайбрежието му е по-дълго от бреговете на цяла Франция.
Кергелен е разположен на северозападния край на едноименния подводен хребет, разделящ Австралийско-антарктическата от Африкано-антарктическата котловина. Архипелагът представлява връх на подводен щит с площ около 5000 км2. Вулканът Рос (1865 м) е на южния бряг на Кергелен, където образува полуостров Галиени. Вулканът Вивил Томсън (900 м) образува североизточен брегови масив, удължен в екваториално направление. Вулканът Ричардс (1220 м) е разположен върху разлом на северозападния планински масив. Около всички вулкани на Кергелен има горещи извори, а някъде се срещат и фумароли.
Бреговете на Кергелен са дълбоко насечени от фиорди, а около 500 км2 от вътрешността на главния остров е покрита с ледници. Релефът на островите е планински, като най-високата им точка е Мон Рос (1850 m). Планините с височина над 1000 м са покрити с вечен лед и сняг.
На Кергелен няма постоянно население, а само научни работници – например през януари 2003 г. там са пребивавали 145 души.
Административен статут.
От 1955 г. статутът на Кергелен е отвъдморска френска територия, управлявана от старши администратор. Архипелагът Кергелен е част от френските южноантарктически територии, които включват още Земята Адели (Антарктида), островите Крозе, Амстердам и Сен Пол. Разпръснатите ѝ владения из необятния Южен океан спомагат за превръщането на Франция в държавата с втора по площ (след САЩ) Изключителна икономическа зона в света.
Климат.
Времето на островите Кергелен е студено и целогодишно се изсипват значителни валежи от сняг и дъжд. Преобладаващите ветрове са северозападни и нерядко достигат до скорости от 150 – 200 км/ч, тъй като архипелагът лежи на ширината на „Ревящите четиридесет градусови“. Кергелен се намира на около 250 км на север от линията на Антарктическата конвергенция, където студените води на Антарктида се срещат с по-топлите водни маси на Индийския океан. По тази причина мъглите там са често явление. Под ударите на свирепите постоянни ветрове морето край острова е доста бурно, а вълни с височина 12 – 15 м са нещо обичайно. Средните температури през лятото рядко надвишават 7,4 °C, а през зимата стигат до –2,6 °C. Северната граница на паковия лед през зимата минава на 1000 км на юг, затова обикновено крайбрежните води на Кергелен са свободни от лед целогодишно.
Дивата природа.
Първоначално растителният свят на Кергелен се е състоял от 28 вида висши растения (виреещи предимно до 400 м надморска височина), 4 вида папрат и повече от 200 вида мъх. Към тези растения обаче трябва да прибавим и някои привнесени от вън треви и бурени. Днес сред висшите растения се срещат още антарктическата ливадина (Poa cookii и P. kerguelensis), Azorella, Ацена (Acaena) и прочутото кергеленско зеле (Pringlea antiscorbutica).
Историята.
Архипелагът е открит от френския мореплавател Ив-Жозеф дьо Кергелен Тремарек на 12 февруари 1772 г.
Капитан Джеймс Кук слиза на Кергелен при своето трето околосветско пътешествие с корабите Resolution и Discovery. Плавайки на изток от нос Добра надежда, на Коледния ден през 1776 г. корабите, командвани от Кук, достигат до Кергелен и хвърлят котви в залива Л’Оазо, впоследствие преименуван на Кристмъс харбър. На острова хората на Кук откриват бутилка, съдържаща оставено от моряците на Кергелен Тремарек съобщение на латински, в което се съобщавало, че тази земя принадлежи на френската корона. По-късно Кук записва в дневника си:
„Имах пълното право да нарека тази земя Островът на отчаянието, с което да изтъкна неговата безплодност и пустота, но с оглед да не лиша мосю дьо Кергелен Тремарек от славата му на неин първооткривател, трябваше да ѝ дам името остров Кергелен.“
Основната цел на Джеймс Кук при посещението на Кергелен е научна. Естествениците от експедицията установяват съществуването на 20 растения, ендемични за острова, а голяма част от територията му е картографирана.
Следващите посетители на архипелага са американски тюленоловци. През 1791 г. голяма група от тях акостират на Кергелен с корабите Alliance, Asia и Hunter. Остават на островите 15 месеца, като доста от тях, между които и капитан Бартлет Кофин, никога не напускат тези негостоприемни земи и са погребани там. В резултат на интензивния улов броят на тюлените намалява рязко. Когато през 1817 г. тюленоловците от Eagle слизат на Кергелен, успяват да убият само четири морски слона.
Джеймс Кларк Рос, под чието командване плават HMS Erebus и HMS Terror, посещава Кергелен през 1840 г. Експедицията акостира в Кристмъс Харбър на 5 май 1840 г. и остава на острова до 29 юли. Проведени са изследвания върху земния магнетизъм, както и астрономически наблюдения.
След като посещава островите Принц Едуард и архипелага Крозе, океанографската парна корвета HMS Challenger извършва обиколно плаване около Кергелен, при което са осъществени серия драгирания на крайбрежното дъно. На 7 януари 1874 г. HMS Challenger хвърля котва в залива Кристмъс Харбър в северния край на острова.
Годината 1877 е забележителна за историята на архипелага Кергелен с това, че тогава се прави опит да бъде развита въгледобивната индустрия. Усилията са напразни, тъй като залежите от въглища се оказват с изключително ниско качество. Появата на подобен род индустриален интерес към Кергелен принуждава Франция да изпрати фрегатата Eure, за да се утвърди окончателно френският суверенитет над островите.
Първото забележително събитие през 20 век в историята на Кергелен е посещението на изследователския кораб Gauss, на борда на който се намира германска полярна експедиция, ръководена от барон Ерих фон Дригалски. Между 1902 и 1903 г. са проведени множество научни изследвания, но поради тежките условия на острова няколко от членовете на експедицията умират от бери-бери.
През 1908 г. норвежката китоловна компания A/S Kerguelen получава официален лиценз за китоловна дейност във водите на Кергелен. Първата китоловна станция на Кергелен започва да функционира още същата година в Порт Жана Д’Арк. Резултатите от китоловната дейност обаче са изключително разочароващи и китоловът на Кергелен е изоставен окончателно през 1911 г. Освен китолов и тюленолов, на Кергелен са правени и неуспешни опити за развитието на фермерско животновъдство.
След избухването на Втората световна война Съюзниците, не без известно основание, се опасяват, че многобройните тесни и дълбоко врязани в сушата заливи на Кергелен могат да предложат идеална възможност за укритие на подводници и спомагателни крайцери на Оста. Тези опасения се потвърждават през 1941 г., когато островът е посетен от германските рейдери Pinguin и Atlantis. Това принуждава HMAS Australia да минира няколко залива, с което германците са възпрени от други подобни посещения и за Кергелен не се чува нищо до края на войната. Въпреки че в края на 40-те години на миналия век са предприети действия по неутрализирането на мините, твърдо се смята, че и днес някои райони на архипелага все още са опасни за корабоплаване.
Първата временна френска научна станция е основана през 1949 г. от Пиер Сико – ръководител на експедицията с корабите La Pérouse и Commandant Charcot. В началото на 1951 г. Сико се връща на Кергелен с кораба Italo-Marsano, за да изгради в Порт о Франсе постоянно действаща метеорологична станция. Тя става първата целогодишно действаща научна база на архипелага. През периода 1956 – 1957 г. в Порт о Франсе е изградена и геофизическа станция за сеизмични наблюдения, изучаване на земния магнетизъм, космическата радиация и йоносферните процеси. Тази новооткрита станция е френският принос към Международната геофизична година.
Основните акценти в дейността на френската научна база са изследователските програми по морска и сухоземна биология. В допълнение към традиционните научни дейности, от 1995 г. е изградена станция за проследяване на сателити в околоземна орбита, с което научната база на Кергелен става част от CNES – Националната космическа агенция на Франция. |
83451 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83451 | Латвийска съветска социалистическа република | Латвийската съветска социалистическа република е една от републиките на Съветския съюз. Съществува от 5 август 1940 до 4 май 1990 година.
История.
Латвийската ССР е образувана през 1940 г. На 4 май 1990 е преименувана като Латвийска република (на латвийски: Latvijas Republika).
Остава в състава на СССР до обявяване на независимостта си на 21 август 1991 година. |
83452 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83452 | Фумарола | Фумаролите (, дим) са струи от вулканични газове и пари, изхвърляни от пукнатини в земната кора, много често в близост, по склоновете, и в кратерите на вулкани. Наличието им е признак за активен вулканизъм. Могат да се появят от малки пукнатини или от дълги и големи фисури, хаотично разпилени или концентрирани в определена зона (фумаролни полета). Наблюдават се както по повърхността на лавови потоци, така и при дебели отлагания на пирокластични потоци. Ако се намират над постоянен източник на топлина, какъвто е активната магмена камера, те могат да продължат да съществуват десетилетия или векове. Ако обаче са образувани върху пресен вулканичен депозит, който бързо се охлажда, животът им се съкращава до седмици или максимум месеци. Фумаролите често се образуват при активните вулкани по време на периоди на относително затишие между две изригвания.
Газовите емисии обикновено се състоят от хлор, въглероден диоксид, серен диоксид, солна киселина, сероводород и други газове, които са били разтворени в магмата. Въглеродният и серният диоксид, както и сероводородът, най-често се отделят директно от магмата. Основният източник на водните пари, изхвърляни от фумаролите, е подпочвената вода, загрята от магмата, когато тя е разположена относително близо до повърхността.
По принцип емисиите, изхвърляни от фумаролите, са опасни за човека и животните. Голямо количество фумароли има в националния парк Йелоустоун, в Долина на десетте хиляди пушека, образувана след изригване на вулкана Новарупта и на много други места по света.
Видове фумароли.
Фумаролите се класифицират по три показателя – в зависимост от температурата, от местонахождението и от източника. |
83454 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83454 | Бери-бери | Бери-бери е болест, която представлява авитаминоза на витамин B1, водеща до полиневрит – заболяване, възникнало вследствие на недостатъчното количество витамин В1 (тиамин) в храната. Думата "бери-бери" идва от синхалски език и означава „не мога, не мога“.
Бери-бери е разпространена предимно в страните от Източна, Югоизточна и Южна Азия, където населението се храни основно с обелен ориз. Причината за възникването на болестта е установена през 1897 г. от холандския доктор Х. Ейкман, който работи на остров Ява. Ейкман предизвиква болестта у едно пиле, хранейки го само с варен обелен ориз и успява да го излекува с оризови трици. Веществото, което излекува пилето от болестта, съдържащо се в обелките на ориза, се оказва витамин В1.
Признаци и симптоми.
Характеризира се с поражения на периферните нерви на крайниците, разстройства на сърдечно-съдовата система и отоци, причинени от натрупването в организма на млечна и пирогроздена киселина. Необходимата дневна доза от витамин В1 при мъжете е 1,6 – 2,5 мг, при жените е 1,3 – 2,2 мг, а при децата – от 0,5 до 1,7 мг. При отсъствие в храната на витамин В1, в организма се нарушава въглехидратният обмен и се натрупват млечна и пирогроздена киселина.
Нервните нарушения (полиневритите) при бери-бери могат да доведат до парализи. Характерните признаци, по които можем да съдим за наличието на болестта са пристъпване на пръсти и на външната част на ходилото, без стъпване на петите. Затова, вследствие от слабостта на крайниците, започва да се ходи с патерици. При болните сърцето се уголемява, а пулса зачестява. Апетитът намалява и се появява запек. Наблюдава се отпадналост, болният бързо се уморява, появяват се отоци.
Лечение.
Лечението е приемане на препарати, съдържащи витамин В1, под формата на таблетки или на инжекции.
Профилактика.
Профилактиката представлява хранене с продукти, които съдържат витамин В1. Продуктите, които не съдържат витамин В1 (хляб и други изделия от бяло брашно, захар), не трябва да превишават по енергийна стойност повече от 1/3 от дневната дажба храна. Масовата профилактика е включване в храната на ръжен и пшеничен хляб, ядки, както и добавяне на витамин В1 в брашното. |
83457 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83457 | Алва | Алва може да се отнася за: |
83459 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83459 | Алва (Шотландия) | А̀лва (, на гаелски "Allamhagh") е град в южната част на Централна Шотландия.
География.
Градът е разположен на северния бряг на река Девън в област Клакмананшър. Население 5100 жители от преброяването през 2004 г.
История.
Първите сведения за града датират от 1260 г. когато на мястото на днешния град е построена църква. След Реформацията местното имуществото става собственост на семейство Ърскин. През 1636 г. сър Чарлс Ърскин го включва в имота Алва Хаус. През 18 век в околностите на Алва е открита сребърна мина.
Спорт.
Футболният отбор на града носи името ФК Алва. Той е с аматьорски статут. Градът има и клуб по голф. |
83466 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83466 | Казахска съветска социалистическа република | Казахската съветска социалистическа република е една от републиките, влизащи в състава на СССР. Днес е суверенна държава – Република Казахстан.
История.
Първоначално е образувана като Киргизка АССР в състава на РСФСР на 26 август 1920. Переименувана е през април 1925 в Казахска АССР. В резултат на национално-държавното обособяване в Средна Азия през 1924 – 1925 всички казахски земи се обединяват. Старите губернии са премахнати през 1928 и на тяхно място територията е разделена на окръзи. През март 1930 година от Казахска АССР е отделена Каракалпакстан. На 5 декември 1936 АССР е преобразувана в съюзна република.
Казахската ССР е втората по големина след Руската СФСР с площ 2 717 300 хил. km². Населението на съветската република е било 13 470 000 души. Столица на съветската република пъроначално е град Къзъл Орда, впоследствие Алма Ата.
През 10 декември 1991 Казахска ССР е преименувана на Република Казахстан и няколко дни по-късно става независима. |
83468 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83468 | Форд Фокус | „Форд Фокус“ ("Ford Focus") е модел средни автомобили (сегмент "C") на американската компания „Форд“, произвеждан в четири последователни поколения от 1998 година.
„Фокус“ наследява произвеждания от 1968 година „Форд Ескорт“. Проектиран главно от британския и германския клон на компанията, моделът е част от концепцията на изпълнителния директор на „Форд“ Аликзандър Тротман за създаване на модели с универсално приложение, които да се продават на пазарите в целия свят.
Първото поколение на „Форд Фокус“ става европейски автомобил на годината за 1999 година. |
83470 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83470 | Инвърнес (пояснение) | Инвърнес може да се отнася за: |
83471 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83471 | Инвърнес | Инвърнѐс (на скотс и , произнася се // на гаелски "Inbhir Nis", произнася се най-близко до Инирь Ниш) е град в югоизточната част на Северна Шотландия.
География.
Инвърнес е административен център на област Хайланд. Градът е разположен в Североизточна Шотландия, около устието на река Нес при вливането на реката в залива Мъри. Население 44 560 жители от преброяването през 2004 г.
История.
Градът е възникнал като селище на пиктите около 400 г. Получава статут на град през 13 век.
Спорт.
Футболният отбор на град носи името ФК Инвърнес Калидоуниън Тисъл, по известен като Инвърнес КТ. Редовен участник е в Шотландската премиър лига. |
83477 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83477 | Ървайн | Ървайн може да се отнася за: |
83478 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83478 | Марк Уилямс | Марк Уилямс () е уелски професионален играч на снукър. Уилямс има победи в 16 турнира за световната ранглиста, между които и 3 спечелени Световни първенства (2000, 2003, 2018). Марк Уилямс става първият играч-левичар, който печели световната титла.
След като Уилямс започва да се появява във финалните мачове на професионалните състезания по снукър в средата на 1990-те години, той е обявен за един от хората които ще доминират в снукъра през следващите години (заедно с Рони О'Съливан и Джон Хигинс). Ключов момент в кариерата на Марк Уилямс има сезон 1999/2000. Тогава той става победител в двете най-престижни състезания през спортния сезон – Британското първенство и Световното първенство. Това както и още една титла от турнир за ранглистата и три 2-ри места през сезона донася на Марк първа позиция в световната ранглиста за следващия сезон.
Друг важен момент в кариерата на Уилямс е сезон 2002/2003, когато той отново печели Британското и Световното първенства като прибавя към тях и победата си в Мастърса (най-престижния турнир, който не носи точки за ранглистата). По този начин той става едва четвъртия играч, спечелил тези три турнира през един сезон. Другите са Стивън Хендри, Стив Дейвис и Джон Хигинс.
През последните години Марк става баща на Конър. Това, както и факта че е постигнал едва ли не всички свои амбиции в професионалния снукър, довежда до по-честите му загуби в мачовете, както и до постепенното мо изпадане в ранглистата. След като през 2003 г. той губи мача си срещу Фъргю О'Браян в първия кръг на Британското първенство, достига и до класирането си на 9 позиция в ранглистата през сезон 2005/2006.
На 20 април, 2005 г. Марк Уилямс става първият уелсец и едва петият играч в историята на професионалния снукър, който успява да направи максимален брейк от 147 точки в мач от Световното първенство в Шефилд. Това се случва в първия кръг на първенството, в мача на Марк Уилямс с Робърт Милкинс.
След повече от 2 години, през които Марк Уилямс не успява да спечели състезание за световната ранглиста, той побеждава Джон Хигинс с 9 на 8 фрейма във финала на Откритото първенство на Китай през 2006 г. Преди това последното спечелено от Уилямс състезание е Купата LG през 2003 г. Във финала на Откритото първенство на Китай никой от двамата играчи не успява да поведе в резултата с повече от 1 фрейм, а в крайна сметка резултатът в мача е определен в решаващия 17-и фрейм. |
83482 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83482 | Списък на ЗИП кодове в Калифорния | Това е списък на ЗИП кодове в щата Калифорния, Съединени американски щати. Този списък е раздел на основния Списък на ЗИП кодове в САЩ.
94000–94999 (Зона 94).
"Някои ЗИП кодове в диапазона 94000–94999:" |
83483 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83483 | Абърдийн (пояснение) | Абърдийн може да се отнася за: |
83487 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83487 | Ян ван Ейк | Ян ван Ейк () е фламандски художник. Най-известното му произведение е Гентския олтар, но има и много картини на мадони и портрети, новаторски за времето си, заради индивидуалното изобразяване на лицата.
Биография.
Ян ван Ейк е роден в околностите на старинния град Маасейк в долината на река Маас – една от трите големи реки, другите са Рейн и Шелда. Ранните години на живота му да са забулени в неизвестност. В архивите се споменава Хуберт ван Ейк вероятно по-голям брат на Ян, починал през 1426 г. До смъртта на Хуберт двамата работели винаги заедно Има и друг брат, Ламберт, също художник, който след смъртта на Ян ван Ейк поема студиото му.
През октомври 1422 г. е записан като "varlet de chambre et peintre" (почетен адютант и художник) в двора на Йохан III, граф на Холандия.
Земята на ранното му детство е осеяна с паметници на романската архитектура и той с любов рисува техните очертания в задните планове на своите картини. Пътува много – не само из Нидерландия (работи украсата на замъка на холандските графове в Хага, после в Брюге, в Лил и др.), но също и в Испания, Англия, Португалия. Интериорите и задните планове в картините му показват, че най-близък му е светът на собствената му северна родина – нидерландските градове, чиято архитектура е още под знака на Късната готика. Самият художник купува свой дом в град Брюге – една от онези тясно прилепнали една до друга къщи със стръмни, стъпаловидни покриви, толкова характерни за северноевропейските градове от онова време. Съпругата му ражда десет деца. Върху рамка, имитираща порфир, на портрета, който ѝ рисува (Маргарита ван Ейк), е написано: „"Съпругът мой Ян ме завърши на 17 юни 1439 година. Възрастта ми е 30 години. Както умея."“ Думите „както умея“ са като девиз, който художникът поставя на по-късните си творби. Тълкуват ги като декларация, че е сторил всичко, което му е позволявало умението, но и като знак на творческо самочувствие.
От 1425 г. Ян ван Ейк е записан в архивите като придворен художник на Филип Добрия, херцога на Бургундия, той има титлата „valet de chambre“ – на наш език нещо като дворцов интендант – и се ползва с различни привилегии; херцогът му подарява златна верижка, два коня и става кръстник на децата му; има право да държи лакей с ливрея и пр.), било в други документи, като разписка за пари, внесени в църквата „Св. Донат“ в Брюге за неговото погребение – 9 юли 1441 година.
Ян ван Ейк извършва многобройни пътувания по поръчение на неговия господар. Тези възможности са редки за онова време, когато всеки е почти закрепостен в своето съсловно или поминъчно съществуване. Филип Добрия го изпраща в Испания и Португалия през 1427 – 1428 г. в състав на пратеничество, което да договори сватбата на Филип за португалската принцеса Изабела. Ван Ейк има задача да нарисува портрет на булката. Той прави два, които били изпратени на херцога заедно с проект на брачния договор, но нито един от двата не е запазен до наши дни, известни са само копия.
Възгледи.
Ян ван Ейк е и необикновено просветен в християнската и класическата литература, но разбира и от ботаника (безбройните цветя, дървета и растения, които се срещат в картините му, са нарисувани сякаш от ботаник), и от химия (открива своя нова живописна техника, разработва нови съставки на маслената живопис), занимава се с геометрия и математика. Той не степенува явленията на важни, по-малко важни и съвсем незначителни, защото изповядва идеалите на една нова философия, която утвърждава присъствието на Бога във всичко, в целия видим свят – пантеизма. Всъщност той има новото за времето разбиране, че божествената и земната природа са единни, но докато божествената остава недостижима за човешкия ум, то земната е всецяло отворена за наблюдение и изучаване. И Ян ван Ейк цял живот прави това – наблюдава, и изучава, и въплътява своите творби един почти необхватен пластичен свят от човешки образи и природа, от вещи и символи. Ван Ейк твори по време, когато и един от най-големите мислители на Европейския Север – Николай Кузански пише своите философски трудове. Интересното е, че без да са в пряко общуване, тези двама велики мъже изповядват едни и същи идеи и така синтезират със слово и образ същината на онова духовно обновление, което ще даде ренесансов тласък на цялата европейска култура. |
83488 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83488 | Ървин | Ървѝн (произнася се [], буквени символи за произношение тук; ; ; ) е град ("burgh" – бъръ, от ок. 1249 г.) в Югозападна Шотландия, Великобритания.
География.
Ървин е административен център на област Северен Еършър. Градът е разположен на брега на залива Фърт ъф Клайд при вливането на река Ървин в морето. Населението се състои от 36 700 жители по преброяването през 2004 г.
Архитектура.
Архитектурата на по-голямата част от сградите в Ървин е в типичния за повечето шотландски градове стил от тесни каменни сгради най-често от 2 до 4 етажа със стръмни покриви и високи комини, строени през 18 – 19 век. През втората половина на 20 век са построени жилищни блокове. Сред архитектурните забележителности на града са сградата на кметството, построена през 1859 г., и Енорийската църква, построена през 1774 г.
Икономика.
Има пристанище и железопътна гара. Друг важен отрасъл в икономиката на града освен транспорта е добивът на каменни въглища. От 1980 до 1999 г. в Ървин има филиал на шведската автомобилостроителна фирма „Волво“. През 1989 г. е открита най-голямата във Великобритания мелница за хартия на финландската фирма „Кюмене“.
Спорт.
Ървин има 2 представителни футболни отбора с аматьорски статут: ФК „Ървин Виктория“ и ФК „Ървин Мийдоу XI“. |
83489 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83489 | ГУЛАГ | ГУЛАГ или Главно управление на трудово-изправителните лагери (, , акроним на "Гла́вное управле́ние исправи́тельно-трудовы́х лагере́й") е управление към НКВД и държавен орган в Съветския съюз, отговорен за администрацията на системата от основни съветски работнически лагери за изправителен труд (ИТЛ) от 30-те до 50-те години на XX век. Макар в лагерите да са въдворявани голям брой осъдени – от дребни джебчии до политически затворници – голям брой от тях били намерени за виновни посредством опростени съдебни процедури, като НКВД тройките и други средства извън обсега на правосъдието. ГУЛАГ се разглежда като основен инструмент за политическа репресия в Съветския съюз.
История.
През 1918 г. водачът на болшевиките Владимир Ленин нарежда „ненадеждните елементи“ да бъдат затваряни в лагери, като потенциални „врагове“ на Революцията. Първият концлагер в Съветска Русия е създаден през 1919 г. в манастира на остров Соловки. Към 1921 г. има осемдесет и четири лагера, като основната им цел е да се „превъзпитат“ изпратените там хора. Обикновено това са благородници, свещеници, търговци, определени като „буржоазия“, но и много други „врагове на народа“ от различни обществени и социални нива. Така Съветският съюз за пръв път в историята поддържа концлагери в мирно време и за собственото си население.
След смъртта на Ленин неговият наследник Йосиф Сталин има ново виждане за ролята на лагерите като база за ускоряване на индустриализацията чрез принудителен труд. През 30-те години на XX век ГУЛАГ започва да се разраства и заема централно място в икономиката на СССР. Дейността му обхваща добив на злато, въглища, дървесина, строеж на заводи, пътища, както и осигуряване на работници за всички сфери на стопанството и икономиката.
По-късно приемниците на Сталин започват постепенно да намаляват броя на затворниците, да осъзнават неефективността на ГУЛАГ в икономически план и да признават частично несправедливия характер на тази система за принудителен труд. Но лагерите не изчезват напълно. През 70-те и 80-те години на XX век се използват за новото поколение врагове на СССР, дисиденти, националисти и криминални престъпници и темата намира широк отзвук в международни организации за човешки права. Постепенно лагерите започват да имат своя роля в дипломацията на Студената война. Едва през 1987 г. се започва окончателното премахване на съветските политически лагери.
По съветски образец, извън СССР е имало такива лагери и в Чехословакия, България, Полша, Унгария, ГДР, Румъния и Монголия.
Единственият съветски лагер извън територията на СССР е бил в Монголия между 1947 г. и 1953 г. Там са се намирали 50 000 затворници.
Състав.
ГУЛАГ включва следните лагери:
Статистика.
В книгата на руския политик, бивш затворник от ГУЛАГ, И. Л. Солоневич „Русия в концлагер“ (1934, София) се отбелязва: „Аз не мисля, че общото число на всички затворници е било по-малко от пет милиона души. Вероятно – повече. Но, разбира се, за никаква точност на преброяването не може да става дума“.
Американският историк и съветолог Р. Конкуест в своята книга „Големият терор“ (1973) привежда още по-впечатляващи бройки: в края на 1939 броят на затворниците в затвори и лагери е нараснал до 9 млн. души (сравнено с 5 млн. през 1933 – 1935 г.).
Солженицин също оперира с бройки от порядъка на няколко десетки милиона репресирани.
Известният публицист A. В. Антонов-Овсеенко (син на разстреляния съветски военачалник В. А. Антонов-Овсеенко) счита, че от януари 1935 до юни 1941 са репресирани почти 20 млн. души.
Според архивите на СССР, отворени през 90-те, през ГУЛАГ от 1929 до 1953 година са преминали 2 369 220 души. Други около 765 180 са принудително заселени в суровите северни области и пустините на СССР.
Смъртността в ГУЛАГ също се показва различно от различните автори, но според последните изследвания тя е в рамките на 20%.: |
83507 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83507 | Анализ на Портър на петте конкурентни сили | Анализ на петте конкурентни сили е рамка за индустриален анализ и разработване на бизнес стратегия, формирана от Майкъл Портър в Харвардското бизнес училище през 1979. Тя базирана на икономиката на индустриалната организация при извличането на петте основни сили, които определят конкурентната интензивност и оттам атрактивност на пазара. Атрактивност в този контекст се отнася до общата печелившост на индустрията. „Неатрактивна“ индустрия е такава, при която комбинацията от тези пет сили действа към сваляне на общата доходност. Изключително неатрактивна индустрия е такава, при която печалбите на всички фирми са сведени до 0.
Портър отнася тези пет сили към микросредата, в контраст на по-общия термин на макросредата.
Петте сили – модел на конкурентността.
Според този модел конкуренцията на печелившите пазари е функция от пет конкурентни сили:
Интензитет на конкурентните сили.
Интензитетът на конкурентната борба е висок, когато:
Сила при преговори от страната на клиента.
Клиентът е силен при преговори, когато:
Сила при преговори от страната на доставчика.
Доставчикът има силна позиция, когато:
Опасност от продукти-заместители.
Опасността от продукти-заместители е висока, когато:
Опасност от навлизане на нови конкуренти.
Заплахата за навлизане на нови конкуренти е голяма, когато: |
83514 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83514 | Бизнес план | Бизнес планът е документ, обобщаващ намеренията на дадено предприятие за определено начинание. Бизнес плановете се използват за управление и планиране в рамките на предприятието, както и за да убедят външни организации, например банки или венчър капиталисти, да инвестират средства в начинанието.
Примерно съдържание на бизнес план.
Примерно съдържание за бизнес план, което трябва да се адаптира според конкретните нужди за тур комплекс. |
83519 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83519 | Music (албум) | „Music“ (букв. – музика) е името на осмия поред студиен албум на Мадона, издаден през 2000 г.
След международния успех на „Ray of Light“ от 1998, Мадона го последва с издаването на „Music“. Повечето песни от албума са по-жизнерадостни и ритмични, което по-късно определя връщането на Мадона към европейската денс музика, но все още е свързана с американския рок. За да постигне по-европейски денс-саунд, тя се обръща към френския продуцент на електронна музика Мируейс Ахмадзе. Според Мадона в началото те имали проблем с разбирането помежду си, тъй като Ахмадзе не говорил английски, а Мадона – много малко френски. Отново, както и с „Ray of Light“, Мадона отново започва работа с Уилям Орбит, с когото написват и продуцират заедно три песни, които са прибавени едва при последната обработка на албума. По време на записите, Мадона е бременна с второто си дете Роко. Това е първият албум на Мадона, който не е записван единствено на територията на САЩ – по-голямата част от записите са осъществени в лондонски студия.
В музикално отношение албумът е различен от това, което Мадона е издавала дотогава. В албума има мрачни електронни ритми („Impressive Instant“), класически китари („Don't Tell Me“, „I Deserve It“, „Gone“), на много места вокодер, който се появява впоследствие и в по-късните албуми на Мадона. Също така, Мадона пее на френски в песента „Paradise (Not for Me)“ и на испански в испаноезичната версия на „What It Feels Like for a Girl“ – „Lo Que Siente La Mujer“, която може да бъде открита в ограничените издания на албума.
За първи път цял албум на Мадона „изтича“ в интернет пространството и хората по целия свят го слушат месеци преди официалната дата на излизане. Warner Music и Мадона не били възхитени от това, поради което започнали акция по затварянето на незаконните сайтове, разпространяващи песните от „Music“.
Песента „American Pie“ е прибавена като последна в европейската и азиатската версия на албума. Мадона съжалила за добавянето ѝ към албума, тъй като след това е имала много правни проблеми поради присъствието ѝ в албума. Песента може да бъде открита и в саундтрака на филма „"Почти идеално"“, но не е включена в GHV2 – втората ѝ компилация, издадена през 2002. Допълнение към версията на албума, издадена за Австралия и Япония е песента „Cyber-Raga“, написана и продуцирана от Мадона и Талвин Синг. Тя представлява адаптация върху традиционни текстове, взети от „Ведик мантра“ и „Махабхарата“. По-късно песента бива прибавена към някои от европейските издания на синглите от „Music“. |
83520 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83520 | Вето | Вето () е регламентирано право на противопоставяне или отлагане на дадено решение. Понятието се използва за първи път в народното събрание на Древен Рим, за означаване на правото на римски магистрат да се противопостави на разпоредбата или решението на друг магистрат.
При отлагателното вето, след обсъждане на президентските мотиви, след подновяване на дискусията върху закона или оспорените части от него и след новото му приемане (независимо от това, дали в първоначалния вариант, дали при частично отчитане на възраженията на президента или при пълно съобразяване с тях) държавният глава вече не може да откаже публикуването.
Чл. 101 от Конституцията на Република България регламентира възможността в конституционноопределения за тази цел 15-дневен срок президентът да върне в парламента мотивирано за повторно обсъждане и гласуване приет закон или част от него. Конституцията решава няколко принципни въпроса на упражняването и разглеждането на президентското вето, свързани с правомощията както на президента, така и на Народното събрание.
Според Конституцията на България президентът има правомощия за налагане на т.нар. отлагателно вето върху законодателната дейност на Народното събрание (правото да върне на Народното събрание приет закон за ново обсъждане).
В Съвета за сигурност на ООН постоянните членове (Великобритания, Китай, Русия, САЩ и Франция) имат „право на вето“ – ако някоя от тях не се съгласи и откаже да подпише проекторешение на Съвета, то не се приема. |
83523 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83523 | Фигурно пързаляне | Фигурното пързаляне е зимен олимпийски спорт, в който спортистите се пързалят на кънки по лед с изпълнение на скокове, пируети и поредица от стъпки под музикален съпровод. В официалните състезания се раздават четири комплекта медали: единично жени, единично мъже, спортни двойки и танцови двойки.
Състезанието се състои от две съчетания, в които има включени задължителни елементи. Оценяват се от съдийска колегия с две оценки – едната е за технически елементи, а другата се сумира от оценките на съдиите за следните пет компонента: умение за пързаляне, преход между елементите, качество на представянето, композиция на програмата и интерпретация на музиката.
Фигурното пързаляне е включено в програмата на зимните олимпийски игри. До игрите в Кортина д'Ампецо през 1956 г. състезанията се провеждат на открито.
Често фигуристите вземат участие в различни шоу програми на лед. |
83528 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83528 | Гигабит | Гигабит е единица за цифрова информация или за компютърна памет, кратна на бит (bit). Представката гига- (символ G) е определена в Международната система единици (SI) като множител 109 (милиард).
Единицата гигабит се означава със символа Gbit или Gb.
Ако вземем обичайния размер от 8 бита за един байт, то 1 Gbit ще е равен на 125 мегабайта (MB) или приблизително на 119 мебибайта (MiB).
Гигабитът е тясно свързан с гибибита, която единица е образувана с помощта на двоичната представка гиби- (символ Gi): |
83531 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83531 | Филиз | Филѝзът е млада клонка, т.е., клонка, развила се през последния вегетационен период. Нарича се също „летораст“, т.е. пораснал за едно лято. Младите клонки имат голямо значение за разграничаването на многогодишните растителните видове, вкл. дървесните, тъй като те носят повече белези, типични за съответния вид, в сравнение с 2-годишните и по-стари клонки – наличие на власинки, оцветяване и пр. |
83533 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83533 | Душанбе | Душанбе (; ) е град, столица на Таджикистан, най-големият политически, културен и икономически център на страната. Населението на града през 2022 година е 1 201 800 души, а населението на агломерацията е 1,4 млн. души.
До 1929 г. се е наричал Дюшамбе, а в периода 1929 – 1961 г. е носил името Сталинабад в чест на съветския ръководител Йосиф Сталин.
История.
Възниква на мястото на неголямо селище, разположено на важен кръстопът, в което всеки понеделник се е организирал голям пазар. Оттук произлиза името на града ("душанбе" на персийски означава понеделник).
През 1920 г. бягащият от болшевиките последен емир на Бухара основава в Душанбе своя резиденция, но скоро е изгонен от настъпващите части на Червената армия. В края на 1921 г. градът е превзет от войските на басмачите под предводителството на Енвер паша. На 14 юли 1922 г. отново преминава под властта на болшевиките и е провъзгласен за столица на Таджикската автономна социалистическа република, която е преобразувана в Таджикска съветска социалистическа република през 1929 г.
През 1929 г. в Душанбе е построена първата железопътна линия, съединяваща града с Ташкент, Узбекистан и съветската столица Москва. Това дава силен тласък за развитието на града.
По време на така наречената Гражданска война в Таджикистан (1992 – 1997) някои части от града са полуразрушени.
В околностите на Душанбе са дислоцирани военни части на Русия, САЩ и Франция.
География.
Душанбе е разположен на 38° северна ширина и 68° източна дължина на височина от около 800 м над морското равнище в гъстонаселената Хисарска долина.
През града преминава река Душанбинка, захранваща с вода изкуственото Комсомолско езеро в центъра на града. На север от града се намира Варзобското дефиле, в което са разположени много места за отдих.
В Душанбе е силно изразен континенталният климат, със сухо и горещо лято и влажна и прохладна зима. |
83536 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83536 | Соболева акция | Соболевата акция е пропагандна акция на Българската комунистическа партия (БРП (к)) в края на 1940 г. по време на Втората световна война в подкрепа на предложения от Съветския съюз на България пакт за приятелство и взаимна помощ. Наречена е на името на съветския дипломат Аркадий Соболев.
Предистория.
В началото на Втората световна война България се опитва да запази своя неутралитет, но се стреми да използва международната ситуация в своя полза. На 7 септември 1940 г. под диктата на СССР и Германия се сключва Крайовската спогодба между България и Румъния с която България получава обратно Южна Добруджа. На 16 октомври 1940 г. германският външен министър Йоахим фон Рибентроп иска от страната в двудневен срок да определи политиката си спрямо Тристранния пакт, а на същия ден Бенито Мусолини заявява на българския посланик, че Кралство Италия очаква от България да се включи в бъдещата война срещу Кралство Гърция. България отклонява и двете искания. СССР не членува в пакта, но има сключен договор с Германия пакт Молотов-Рибентроп. Според него Балканите не попадат в ничия зона на влияние и не фигурират в тайните клаузи за разпределение на територии. Италия напада Гърция на 28 октомври 1940 г., но войната не се развива добре за нея и тя започва да се надява на военна помощ в случай на встъпване на България в нея.
Същевременно чрез германския посланик в Москва съветският диктатор Йосиф Сталин се опитва да договори условията при които Съветският съюз желае да се присъедини към Тристранния пакт, сред които е възможност за териториален и военен контрол на Балканите, южно от река Дунав. На 12 ноември в Берлин се състоят съветско-германски преговори. Германското правителство предлага на СССР да се присъедини към пакта, но водещият преговорите Молотов отговаря, че СССР е готов да се присъедини, но не като страна, а като партньор. Молотов твърди, че взаимодействието с Германия предполага, че след като немските войски са навлезли в Румъния, съветските следва да имат свои бази в България. От преговорите Сталин разбира, че германците нямат сериозно намерение да приемат това предложение. Те твърдят, че войските им са поканени официално от правителството на Румъния и приканват СССР да получи такава покана от България. На 17 ноември българския монарх е на тайно посещение в Берхтесгаден и се среща с Хитлер, като Борис III за пореден път отхвърля предложението за присъединяване към Тристранния пакт, позовавайки се на възможните усложнения със СССР. На 19 ноември българският пълномощен министър в Москва Стаменов е поканен от помощник-комисаря на външните работи Деканозов, който му заявява, че България може да получи гаранции за своята сигурност не само от Германия, но и от СССР. Молотов съобщава на Стаменов, че ако българското правителство приеме да сключи пакт със СССР, той е готов да подкрепи териториални претенции за разширение на България. На 23 ноември външния министър Попов изпраща отговора на Стаменов, в който се казва, че България не се чувства застрашена и не са необходими гаранции, а също така, че е поканена да влезе в Тристранния пакт и се проучва това предложение.
Развитие.
Междувременно Сталин решава да не чака повече в тази патова ситуация и прави светкавичен дипломатически демарш в София. Така на 24 ноември 1940 г. той изпраща там Аркадий Соболев, генерален секретар на Народния комисариат на външните работи на СССР. На 25 ноември Соболев е приет последователно от външния министър Иван Попов, от премиера Богдан Филов и накрая от цар Борис III.
Предложенията направени от Соболев в София са за договор за взаимна помощ. Съветската страна обещава запазване на независимостта и политическия режим в страната и съдействие за защита на българските интереси в Западна и Източна Тракия, в замяна на което България трябва да предостави на СССР военни бази в Бургас и Варна. Малко преди това подобни предложения са направени на Литва, Латвия и Естония, които през същата 1940 г. вече са анексирани от СССР. По този повод Сталин казва: „В пактовете за взаимопомощ намерихме формата, която ще ни позволи да поставим редица страни в сферата на влияние на Съветския съюз.“
Точка 12 от предложението на СССР твърди, че ако се сключи пактът за взаимопомощ, отпадат възраженията против присъединяването на България към Тристранния пакт, както и че СССР също вероятно ще се присъедини към него. СССР се задължава да окаже всякаква помощ на България, в случай че бъде застрашена от трета държава. Наред с това се подчертава готовността на съветското правителство да подпомогне българската икономика с необходимите суровини и средства. От своя страна България трябва да окаже помощ на СССР в случай на заплаха на черноморското му крайбрежие.
Междувременно, на 25 ноември Георги Димитров е извикан на разговор при Сталин и Молотов, които уведомяват комунистическия лидер за отправеното предложение към България за сключване на пакт между двете страни. След срещата си със съветските ръководители Димитров съставя телеграма в духа на съветските предложения и я изпраща до българските комунисти, след което БРП (к) разгръща широка кампания, финансирана от Коминтерна, за приемане на съветските предложения. Чрез многобройни позиви партията агитира в полза на направеното предложение. Първоначално местните комунисти отпечатват листовки с текста на съветския меморандум, но след остра реакция от Москва разпространението им е спряно. Провеждат се събрания и сбирки по фабрики, учреждения, читалища, казарми. До Министерския съвет и Народното събрание са изпратени множество резолюции, писма и телеграми. По време на кампанията Никола Вапцаров пише едно от най-известните си стихотворения – „Селска хроника“. В позив на РМС, младежката организация на комунистическата партия, се казва: "„Искаме съюз със СССР!“" и "„Искаме съюз с героична и социално-прогресивна Германия!“," както и "„Да живеят другарят Сталин и другарят Хитлер, вождовете на съветската и немската работническа класа.“" В кампанията се включват и редица други политически партии – „Звено“, БЗНС „Александър Стамболийски“, БЗНС „Врабча 1“, БРСДП (о).
На 26 ноември Аркадий Соболев си тръгва от България без ясен отговор на своите предложения. На същия ден посланикът на Германия в Москва изпраща в Берлин телеграма с гриф „Съвършено секретно!“. Телеграмата разяснява, че на 25 ноември вечерта посланикът е бил поканен от Вячеслав Молотов, който му заявява, че съветското правителство е готово да се включи в Тристранния пакт, но България трябва да бъде включена в сферата на влияние на Съветския съюз. В същия документ се предлага подписването на нов секретен протокол между Германия, Съветския съюз и Италия с признаване на факта, че сключването на съветско-български договор за взаимна помощ е политическа необходимост.
Въпреки всичко българското правителство отхвърля съветските предложения, не желаейки да усложнява отношенията със своите съседи, Германия и Великобритания, но най-вече заради недоверието си към съветските уверения за запазване на политическия режим в страната. Така, на 28 ноември на съветския посланик в София Александър Лавришчев е връчен официален отказ. Българското правителство се опитва да запази в тайна отказа на предложението, но комунистическата партия е информирана и му дава гласност.
Последици.
Според по-късната официална комунистическа историография постигнатият резултат от кампанията за сключване на българо-съветски договор е внушителен и надминава всички очаквания на организаторите, като са събрани милион и половина подписа в подкрепа на предложението на Соболев. Кампанията на БКП предизвиква остро недоволство в съветското ръководство, като на 28 ноември Сталин заявява в телефонен разговор с Димитров: „Нашите в София разпространявали позиви по повод съветското предложение към България. Глупаци!“. В отговор Димитров изпраща указания за прекратяване на „тази вредна глупост“, според които пропагандата около предложението на Соболев не трябва да има „партиен, антибуржоазен, антидинастичен и антигермански характер“ и които засилват объркването сред партийните активисти в страната.
Междувременно СССР не се отказва и на 7 декември 1940 г. съветското правителство чрез Лавришчев декларира готовността си да анулира предвидените в проекта за пакт български военни задължения и едностранно да се ангажира спрямо България с военна помощ, ако България бъде нападната. България отново отклонява предложението. Според някои историци Соболевата акция допринася за временно отлагане на войната на Балканите и предпазва България от война с Турция. По това време посланикът на Великобритания в София, след разговори в Анкара съобщава на българското външно министерство, че Турция е готова да се намеси с армията си, ако някоя чужда сила се настани на Балканите. Според други обаче, съветският натиск и заплахата от болшевизация на страната принуждават правителството в София да подпише Тристранния пакт.
На 4 януари Богдан Филов се среща във Виена с Рибентроп и с Хитлер. На тази среща българският ръководител заявява, че страната ще подпише Тристранния пакт, но не веднага, а преди германски войски да стъпят на българска територия. След като Борис III разбира за съдържанието на водените разговори реагира необичайно остро, но Филов го убеждава, че това е единственият вариант. На 20 януари на продължително заседание на Министерския съвет е прието решение за присъединяването на България към пакта, но при определени условия. На 9 февруари българският посланик Първан Драганов се среща в Берлин с Рибентроп и му предава условията, които са следните: 1) да се отложи присъединяването на България към Тристранния пакт до навлизането в страната на германски войски; 2) да се направи необходимото за успокояване на съседите на България; 3) да се потвърди писмено, че България ще получи Тракия; 4) Германия да не иска пряко българско участие във войната.
След като тези искания са приети, на 1 март, министър-председателят Богдан Филов подписва във Виена протокол за присъединяването на България към Тристранния пакт. Същия ден германски войски започват да навлизат от Румъния в страната. По този повод Молотов заявява с недоволство на германския посланик Вернер фон Шуленбург, че присъединяването на България към пакта става в ситуация, доста по-различна от тази по време на изявлението на съветското правителство от 25 ноември. При подписването на Пакта, Филов прави изявление в което се казва:
По това време наличието на пакта Рибентроп-Молотов, както и готовността на СССР да се включи в Тристранния пакт е повод за създаване в средите на ръководството на БРП на дружеско отношение към хитлеристка Германия. Според Върбан Ангелов:
В своите „Спомени" царица Йоанна Савойска пише:
Съдържание на предложения Договор за приятелство.
Според историка проф. Георги Марков след 9 септември 1944 оригиналът на предложението е прибран от съветските органи за сигурност и сега се намира в Москва в специален засекретен архив. Въпреки направените постъпки от българска страна за разсекретяването му отговорът на руските власти е, че предложението е секретно, понеже засяга и трети страни. Въпреки това е запазена записка за съветското предложение на главния секретар на Министерството на външните работи Димитър Шишманов, която дава представа за част от съдържанието му: |
83540 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83540 | Петдесятен богословски факултет | Петдесятният богословски факултет е основан през 1991 в гр. Русе под името "Библейски институт".
През 1994 г. задочното обучение е преместено в гр. Хисаря, а редовното - в гр. София.
След учредяването на Висшия евангелски богословски институт (ВЕБИ) Библейският институт става "факултет на съюза на евангелските петдесятни църкви" при ВЕБИ.
Петдесятният богословски факултет (Библейският институт) и ВЕБИ, както и техните специалности не са акредитирани от Националната агенция за оценяване и акредитация при Министерския съвет на Република България. |
83541 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83541 | Лекар | Лекарят е специалист по медицина, който се грижи за поддържането, подобрението и възстановяването на здравето при хората (за животни, виж ветеринар), чрез изследването и изучаването, диагностицирането и лечението на заболявания, травми и наранявания, и други физически или емоционални и умствени неразположения, като последното се отнася по-скоро до клиничните психолози и психиатрите, макар че могат да бъдат и само съпътстващи на обичайни физически заболявания.
Лекарите могат да фокусират тяхната практика върху определени категории от заболявания, типове пациенти, методи на лечение, което е известно като отделни медицински специалности и съответно специалисти, както и да предоставят продължителна и обхватна медицинска грижа за отделни пациенти, семейства и дори общности, както е при общопрактикуващите лекари или джипита (GP, от английското: "general practitioner"). Медицинската практика съответно изисква както детайлно познание на академичната дисциплина (нейните базови и основни области като анатомия и физиология), също заболяванията, техните наименования, етиология и най-вече лечение и методи за лечение – това което представлява "науката" медицина, но също и на добро ниво този вид компетенция, която дава възможност в приложението и практиката да се осъществява "изкуството" на медицината.
В България.
Лекарят е лице, което притежава образователно-квалификационната степен „Магистър по медицина“ и „Магистър по дентална медицина (стоматология)“ и има право да упражнява медицинска дейност.
Лекарите провеждат изследвания; усъвършенстват или разработват теории и оперативни методи; провеждат медицински прегледи, клинични изследвания и поставят диагнози; прилагат профилактични или лечебни мерки.
НКПД класифицира лекарите в Клас 2 (Аналитични специалисти), Подклас 22 (Природонаучни и здравни специалисти), Група 222 (Здравни специалисти), Единична група 2221 (хуманни лекари), със следните възможни позиции:
Университети.
В България съществуват седем университета, които обучават лекари:
Кандидатстването се осъществява чрез класиране след успешно положени изпити по биология и химия. Обучението по медицина трае 6 години. Завършилите получават званието „доктор“. Никъде в света няма възможност за задочно обучение по медицина, както и всички лекари са магистри. При получаването на дипломите си младите лекари полагат тържествено Хипократова клетва.
Лекарите предпочитат да се наричат „лекари“, за да се разграничат от научните степени „доктор“ и „доктор на науките“. Доктор може да стане всеки след защитаване на дисертация, като правилно се произнася „доктор по география /математика /химия“ или „доктор на математическите науки“.
Специализацията на лекарите се осъществява след завършването им в Медицински университет/факултет. Току-що завършилият лекар е без специалност. Времето за специализация е различно и обикновено трае между 3 и 5 години за различните специалности. Стандартно е 4 години (неврология, психиатрия, очни болести и пр.). |
83542 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83542 | Камион | Камионът, или товарен автомобил е МПС, предназначено за превоз на товари на близки, средни и далечни разстояния по асфалтов или друг вид път. Камионът е една цяла конструкция. Когато имаме няколко превозни средства - например камион с ремарке се комплектова товарна композиция.
По подобие на корабния борд товарната плоскост също се нарича „борд“. Предпазните вертикални плоскости, които се разкачат или свалят надолу, осигурявайки достъп до борда, се наричат „канáти“, като канáтата на каруцата.
В Република България, като част от Европейския Съюз се прилагат законовите ограничения и правила приети в цяла Европа.
За САЩ, Канада, и други държави извън ЕС се прилага местно законодателство касаещо габаритите на товарните МПС. В Австралия камионите са обикновено с 2 ремаркета (т.нар. автовлак) и са предназначени за превоз на товари между двата края на континента.
Първите камиони са произведени през 1890-те години. Те са били задвижвани от парни двигатели. Масовите камиони се задвижват от мощен дизелов или бензинов двигател, много от които са снабдени с турбо компресор за по-голяма мощност. Набират популярност и товарни автомобили задвижвани с алтернативни на дизела и бензина горива - Природен газ - Метан, Пропан-Бутан, етанол или метанол с растителен произход, био-дизел също с растителен произход.
Съвременните товарни автомобили се предлагат с електродвигатели, задвижвани от батерии, или с двигатели задвижвани от водородни клетки. Законовата регулация в ЕС поддържа разпространението на нискоемисионни автомобили в урбанизираните зони.
Камионите са оборудвани със специални гуми, способни да издържат високо натоварване. Някои специализирани камиони (напр. военните) имат релефни гуми и подсилено окачване, за движение по неравен терен, както и система за поддържане на налягането в тях.
Стандартните габарити за товарният автомобил и композицията са:
Видове.
Всички камиони са базирани на шаси (рама) и кабина. Камионите могат да бъдат класифицирани условно в следните категории:
Според общото тегло на автомобила:
- категория N1 - от 3500 до 7500 кг
- категория N2 - от 7500 до 12000 кг
- категория N3 - от 12000 до 40000 кг.
Според типа покритие.
Камионът се разграничава според покритието на товарния отсек на каросерията, ремаркето или полуремаркето на
Удобства.
Шофьорите на камиони за превози на дълги разстояния прекарват много време в кабината. Затова тя се проектира да бъде удобна, а някои от уредите за управление, като кормилото и спирачките, са снабдени със сервоусилватели за по-лесно манипулиране. Към кабината често има спално помещение с легло зад седалките. Съществуват и пригодени за електрическата система на камионите малки електроуреди като хладилник, телевизор и др.
За предотвратяване на произшествията в ЕС са въведени тахографи за записване на времето, през което камионът е на път, както и скоростта на движение, като така указват времената за почивка на шофьора. Работното време на водачът не може да превишава 9 часа дневно като са предвидени почивки между тях, регламентирани от закони.
Модерните камиони разполагат и с ограничител на максималната скорост.
Максималната разрешена скорост за движение на товарни автомобили в ЕС е 80 км в час, но в различни държави се допуска движение с до 90 км. в час. |
83543 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83543 | Хермиона | Хермиона в древногръцката митология е дъщеря на Менелай и Елена.
Преди Троянската война, Хермиона е обещана за жена на Орест, нейния братовчед (бащата на Орест – Агамемнон, е по-голям брат на Менелай), но по време на войната Менелай обещава ръката на дъщеря си на сина на Ахил – Неоптолем. Орест трябвало да се откаже от Хермиона пред лицето на такъв знаменит съперник и неизчислимо повече заслуги, още повече, че Орест убил майка си и това сложило петно върху името му. След като Неоптолем бил убит от жреци в Делфи (според някои източници от самия Орест), Хермиона се омъжва за Орест и от него имала син Тисамен, който наследява трона на своя дядо Менелай в Спарта. Според вариант на мита, развит в пиесата „Андромаха“ на Еврипид, убийството на Неоптолем било организирано от Орест, който искал да се ожени за Хермиона. |
83544 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83544 | Улица | Улицата е обществен път в населено място или друга застроена територия.
Улиците са предназначени за преминаване на хора и превозни средства и осигуряват достъп до разположените по дължината им сгради и други терени, като могат да изпълняват и други обществени функции, като събирането и взаимодействието на хора. Те могат да представляват просто подравнени ивици, но в наши дни обикновено са покрити с трайна настилка, най-често от асфалтобетон, паваж или бетон. Улиците често имат обособени тротоари за движение на пешеходци, а в някои случаи велосипедни пътеки или релсови пътища за специализиран транспорт. |
83545 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83545 | Тролейбус | Тролейбусът (от "тролей" + омни"бус") (също само тролей) е вид автобус, моторно превозно средство, предназначено за масов транспорт на пътници в градовете. Самата дума „тролей“ е заимствана от английски, където думата "trolley" означава „количка, каретка“. Контактната част на токоприемника при първите тролейбуси, за разлика от днешните, напомняла по форма каретка с няколко колелца.
Общи данни.
Тролейбусът се задвижва от електричество. Той се захранва от въздушна контактна мрежа чрез 2 токоприемника, наричани щанги или „тролеи“ (също жаргонно "„тиранти“"). Токоприемниците се повдигат и притискат към мрежата чрез пружини. Освен в изтласкващо вертикално движение, токоприемникът се върти до около 45° хоризонтално. Това позволява на тролейбуса да има ход до няколко метра встрани от контактната мрежа.
В края на токоприемника има глава, която прави връзката с електрическия кабел. Главата се състои от странѝци и графитна вложка, който се плъзга по жицата. Токоприемниците на почти всички тролейбуси се свалят, качват и коригират към мрежата чрез въжета. Друг характерен атрибут на тролейбуса са макарите в задната част на корпуса. Те държат опънати въжетата между корпуса на тролейбуса и токоприемниците.
Тъй като модерните електрически асинхронни двигатели могат да бъдат включени и при натоварване, а и достигат точно тогава най-голям въртящ момент, тролейбусите не се нуждаят от скоростна кутия. Електрическата схема на тролея е подобна на тази на трамвая, но поради някои специфични особености в тролейбусите се вграждат допълнителни изолации. Поради факта, че тролейбусите не се движат по релси, липсва заземяването по релсовия път, това поставя условието каросерията при стълбите за качване да се изолира. Също така задвижващият вал се отделя от електрическата верига и мотора с поставянето на елементи от гума или друг изолиращ материал. Някои тролейбуси от по-новите модели разполагат и с дизелови двигатели.
Конструкция.
Захранващото напрежение от контактната мрежа е 600 V постоянен ток (DC). Получава се в токоизправителните станции (ТИС), разположени на няколко места по протежението на тролейбусното трасе. По-старото поколение тролейбуси използват постояннотокови двигатели с последователно или смесено възбуждане. Този тип електродвигатели имат голям въртящ момент в широк динамичен диапазон и могат да се стартират под товар, което дава възможност двигателя да е твърдо свързан (посредством редуктор) към задвижващите колела, като отпада необходимостта от скоростна кутия и съединител.
Управлението на оборотите на постояннотоковия двигател се осъществява сравнително по-лесно от това при асинхронните променливотокови машини. При най-старите тролейбуси (Skoda 9Tr, DAC-Чавдар) това се извършва на степени от контакторна схема, превключващи различни по стойност токоограничаващи резистори (реостатно управление). Последните отделят голямо количество топлина, особено в режимите на потегляне и спиране, когато двигателят не работи на максимална мощност. Това води до големи загуби на електроенергия, както и до повишаване на експлоатационните разходи за поддръжка на контакторите. При малко по-новите тролейбуси (напр. Skoda 14Tr) управлението на постояннотоковия двигател се осъществява чрез електронен, тиристорен регулатор, като напрежението се регулира по широчинно-импулсен метод (ШИМ). Това дава възможност за плавно и безстепенно управление на скоростта в целия и диапазон. Освен това драстично намаляват загубите в управлението, поради липсата на мощните токоограничаващи резистори. Консумацията на ел. енергия се редуцира с около 30% спрямо контакторното управление. До около 40 km/h регулирането на оборотите на двигателя става с промяна на стойността на напрежението. Над 40 km/h към двигателя се подава цялото захранващо напрежение от контактната мрежа и по-нататъшното увеличаване на скоростта (до около 60 km/h) се осъществява, чрез намаляване на възбуждането на двигателя, като при това скоростта се увеличава за сметка на въртящия момент.
Както е известно, електрическите машини са обратими – когато валът на електродвигателя се завърти механично отвън, електрическата машина се превръща в генератор, произвеждаща електричество. Това свойство се използва изключително много в тролейбусите и другите видове електрически транспорт, за осъществяване на спирачната функция. Когато тролейбусът се движи по инерция, двигателят работи като генератор. Произведената електрическа енергия се подава на специални товарни резистори, които натоварват електрически генератора и оборотите, респ. скоростта на тролейбуса се забавят. Това повишава сигурността на движение и намалява износването и загряването на механичните (феродови) спирачки. Ако се направи аналогия с автомобилите с ДВГ, електрическата спирачка при тролейбуса действа подобно на моторната спирачка и спирането с помощта на превключване на предавките. Ефективността на електрическата спирачка е при скорости над 5 – 10 km/h. Тя се задейства с отделен педал (средния), а крайният ляв педал при тролейбусите е механичната (пневматичната) спирачка. Съществуват тролейбуси, които имат възможност да отдават електроенергия към контактната мрежа в режим на спиране, като по този начин допълнително повишават ефективността си.
Основен недостатък на постояннотоковите машини е наличието на колектор на вала, чрез който се подава напрежението на намотките на ротора. Това е един вид въртящ превключвател, който при въртенето си непрекъснато превключва поляритета на намотките на ротора, създавайки въртящото магнитно поле, необходимо за завъртане на вала. От непрекъснато искрене в процеса на превключване и триенето му с четките, колекторът е един от елементите на двигателя, които се износват най-бързо и налагат честата му поддръжка.
Много по-добри в експлоатационно отношение са променливотоковите асинхронни машини. При тях електрическата енергия към ротора се предава по индуктивен път от статора, поради което тези двигатели могат да се наричат и въртящи се трансформатори. За да се използват в тролейбусите, които се захранват от постояннотоковата контактна мрежа е необходимо да се управляват с помощта на т.нар. честотен инвертор. Това е електронно устройство, което преобразува постоянния ток в променлив (най-често трифазен) със зададена честота и напрежение, съобразно режима на работа на двигателя. Бурното развитие на електронната техника и все по-ниските цени на елементната база, дадоха възможност за лесното им вграждане на много места в индустриалните задвижвания и електрическия транспорт. Това беше основната пречка в миналото за използване на асинхронни двигатели в приложения, където се налага плавно и непрекъснато регулиране на оборотите.
Освен тяговия електродвигател, тролейбусите имат още един спомагателен, с по-малка мощност, който задвижва компресора за въздух, хидравличната помпа за сервоусилвателя на волана, алтернатора за зареждане на акумулаторните батерии (24 V) на бордовата електросистема. Последният в по-новите модели е заменен с постояннотоков преобразувател (конвертор).
Интересно е да се отбележи, че тролейбусът като цяло има много по-висок к.п.д. (над 90%) спрямо аналогичен по вид автобус. К.п.д. на електродвигателите достига до 98%, спрямо до около 40% при дизеловите двигатели с вътрешно горене. Цената на един тролейбус обаче е около 2 пъти по-висока от цената на автобуса, при равни други условия. Освен това са и необходими доста допълнителни разходи за изграждане и поддръжка на контактна мрежа и допълнителна инфраструктура към нея.
Без контактна мрежа, само със станции за зареждане, могат да работят автобуси по технологии с маховик, суперкондензатори.
През 1950-те е разработен жиробус, електрически задвижван автобус с акумулатор на енергия маховик. Разработката е от 40-те години на швейцарската компания Oerlicon за обслужване на слабо натоварени линии, където контактната мрежа е икономически неизгодна. Маховика се развърта на 3000 об/мин. от електродвигател на станцията, после въртейки обратно двигателя като генератор задвижва чрез друг двигател водещите колела. |
83546 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83546 | Андромаха | Андромаха () е съпругата на Хектор. Неин баща е Еетион, царя на мизийския град Тива Плакийска. По време на Троянската война, Тива е превзета и разорена от Ахил, който убива Еетион и седемте братя на Адромаха.
В „Илиада“ Андромаха е представена като вярната и любяща жена на Хектор, която предчувства грозящата го опасност и горчиво го оплаква след смъртта му. По време на Троянската война, Хектор е убит от Ахил. От Хектор, Андромаха има син на име Астианакс, който е убит от сина на Ахил – Неоптолем. Неоптолем взема Андромаха като наложница, а брата на Хектор – Хелен за роб. От Неоптолем, Андромаха има трима сина, сред които Молос и Пергам.
Когато Неоптолем умира, Андромаха се жени за Хелен, брата на Хектор и става царица на Епир. В Епир Андромаха среща тръгналия да странства Еней. След смъртта на Хелен, тя се връща в родната Мизия и там Пергам основава града, наречен по-късно на него.<br> |
83548 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83548 | Еетион | Еетион в древногръцката митология е баща на Андромаха и седем сина. Той е цар на Тива в Киликия. По време на Троянската война, Тива е превзета от Ахил, който убива Еетион и седемте негови сина.
В „Илиада“ се споменава още един Еетион, който управлява остров Имброс. |
83551 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83551 | Коралово море | Коралово море (; ) е периферно море на Тихия океан разположено източно от Австралия. На запад се простира до Австралия (от 30°ю.ш. до 10°ю.ш.), на север – до бреговете на остров Нова Гвинея, архипелага Луизиада и островите Ренел и Сан Кристобал (от Соломоновите острови), на изток мие бреговете на островите Санта Крус и Новохебридските острови, а на югоизток – на островите Нова Каледония. На северозапад чрез Торесовия проток се свързва с Арафурско море на Индийския океан, а на север чрез множеството протоци в архипелага Луизиада – със Соломоново море. На североизток и изток множеството протоци между островите Санта Крус и Новохебридските острови го свързват с останалата част на Тихия океан, а на югоизток се свързва с море Фиджи. Южната граница с Тасманово море се прекарва по линията от крайните южни острови на архипелага Нова Каледония, до рифа Елизабет и след това по 30°ю.ш. до крайната източна точка на Австралия.
Географска характеристика.
Коралово море е второто по големина море на нашата планета (след Филипинско море). Дължина от север на юг над 2500 km, ширина до 2250 km, площ 4791 km², среден обем 11470 хил. km³, средна дълбочина 2394 m, максимална 9174 m, в североизточната му част, в близост до островите Санта Крус. Морето е получило своето наименование във връзка с огромното количество коралови рифове и острови, които силно затрудняват корабоплаването. Релефът на дъното му е силно разчленен, като на изток и запад има дълбоки подводни депресии. Теченията в него образуват циклонален кръговрат (обратен на часовниковата стралка), като в западната му част се образува течащото на юг топло Източноавстралийско течение. Средната температура на водата на повърхността в южната му част е от 19 °C през зимата (август) до 24 °C през лятото (февруари), а на север целогодишно е 27 – 28 °C. Соленост 34,5 – 35,5‰. Животинският свят е представен от акули, летящи риби и др. Подходящо е за риболов и лов на бисерни миди. Главни пристанища: Кернс (Австралия), Порт Морсби (Папуа-Нова Гвинея), Нумеа (Нова Каледония).
Голям Бариерен риф.
Коралово море е известно с Големия бариерен риф, образуван от коралите. Този риф е дълъг 2300 km. и ширина от 2 km на север до 150 km на юг. Той представлява най-обширната система от коралови рифове в целия свят, която е забележителна с уникалната си красота. Тази природна ценност се намира в западната част на морето, край североизточните брегове на Австралия. Наричан още „кораловият рай на Австралия“, той съставлява най-голямата биосистема на планетата и един от малкото обекти, които могат да бъдат наблюдавани от открития космос.
Големият бариерен риф е на възраст от 18 милиона години и за този огромен период са се формирали приблизително над 3000 коралови рифа, 350 вида корали, 900 коралови острова. Живият коралов риф възниква от редуването на живи с мъртви коралови образувания. Натрупването на коралите се получава от скелетите на вече мъртвите организми, върху които израстват живите.
Разположен на площ от 348 698 km² между нос Йорк на север и остров Лейди Елиът на юг. Над 1500 различни вида риби обитават тези коралови плитчини, част от които са покрити с екзотична растителност. Сред уникалните му обитатели са китове, косатки, голямата зелена костенурка, „морската крава“ и други, застрашени от изчезване, видове. Край района на Бандабърг туристите могат да видят как гигантските костенурки снасят яйцата си и ги заравят в пясъка.
В района на Големия бариерен риф е открита и най-малката гръбначна форма на живот в света. Тази малка рибка, която живее из кораловите лагуни на рифа, е известна на учените още от 1979 г., но бе установен произходът и разновидността ѝ. Този уникален за планетата ни регион е включен в списъка със световното природно наследство на ЮНЕСКО.
Поради огромната си популярност хиляди туристи идват тук годишно, за да се насладят на красивите морски гледки, да практикуват подводно гмуркане с акваланг и като цяло да се насладят на тази най-внушителна необитаема от човека морска зона в света. Големият поток от посетители в Големия бариерен риф държи будно съзнанието на много природозащитници, които настояват той да се ограничи. Риболовът тук вече е забранен, а екоактивистите настояват посещенията да бъдат позволени само в един определен район от рифа. Сред задушаващата жега на екваториалните води плаването в коралово море е истинско удоволствие. От изток равномерно духа освежаващият спокоен пасат. Върволица вълни носят белите си гребени към бреговете на ниските острови. Вълните се разбиват, преди да са достигнали брега. Посрещат ги бариерните рифове. Ивиците тъмна вода сочат по-дълбоките места. По тях се движат кораби, които приближават брега. Коралите стърчат като гъби в неподвижната вода, дебели клонии се протягат към светлината.
Коралово море – това са рифове на всяка крачка. Това са хиляди острови. Можете безкрайно да се учудвате на изкуството на първите мореплаватели, чиито кораби са влизали тук са без карти. На скокове се е изменяла дълбочината под корабните килове. Десетки моряци са дежурели по мачтите, готови всяка минута да свалят платната.
Тук живеят много шарени риби като: рибата пеперуда, рогатка, риба зебра, риба ангел, риба папагал, риба катеричка и иричестият четинкозъб. Най-причудливи форми, оцветени в ярки цветове, убитателите на кораловите рифове денонощно трошат и предъвкват твърдата варовикова маса на коралите. Между другото знаете ли, че коралите са животни. |
83554 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83554 | Франклин | Франклин може да се отнася за: |
83556 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83556 | Тун | Тун (, ) е град в Швейцария.
География.
Градът е в кантон Берн. Разположен е в Централна Швейцария на брега на Тунското езеро при вливането на река Аар в езерото на 30 km на югоизток от столицата Берн. Население 42 129 жители по данни от преброяването през декември 2008 г.
История.
Тун е основан през 12 век. Получава статут на град през 1384 г.
Икономика.
Основи отрасли на икономиката са металообработващата, химическата и хранително-вкусовата промишленост. Жп възел. Силно развит туризъм.
Спорт.
Представителният футболен отбор на града носи името ФК Тун. Дългогодишен член е на Швейцарската Суперлига като постига най-големия успех в своята история през сезон 2005-2006 г., участвайки в Шампионската лига на Европа. |
83558 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83558 | Невроморфно инженерство | Терминът невроморфен е създаден от професор Карвър Мийд в края на 80-те, за да опише системи с много висока степен на интеграция, съдържащи аналогови електронни схеми, които имитират невро-биологичните архитектури в нервната система. Днес терминът се използва както за аналогови, така и за цифрови и смесени аналогово-цифрови системи с много висока степен на интеграция, които имплементират модели на невронни системи (за възприятие, управление на движение, обработка на сетивност), както и софтуерни алгоритми.
Главна идея.
Невроморфното инженерство се отделя от идеята, което ние знаем за структурата и операциите на мозъка. Въпреки че все още има много неизвестни за мозъка и неговите функции, невроморфното инженерство превръща това, което знаем в компютърни системи. Работата се фокусира най-вече върху възпроизвеждането на аналоговата природа на биологичните изчисления и ролята на невроните в познанието. Биологичните процеси на невроните и техните синапси са плашещо сложни и поради това много трудно изкуствено се симулират. Ключовата характеристика на биологичните мозъци е че цялата обработка в невроните използва аналогови химични сигнали. Това затруднява възпроизвеждането на мозъка в компютъра, защото сегашното поколение компютри е изцяло дигитално. Характеристиките на тези части обаче могат да бъдат абстрахирани в математически функции, които отразяват тясно същността на невроновите операции. Целта на невроморфните изчисления не е да имитира идеално мозъка и всички негови функции, а вместо това да извлече това, което е известно за неговата структура и операции, за да се използва в практична изчислителна система. Нито една невроморфна система няма да претендира, нито да се опитва да възпроизведе всеки елемент от неврони и синапси, но всички се придържат към идеята, че изчисленията са силно разпределени в поредица от малки изчислителни елементи, аналогични на неврона. Въпреки че това отношение е стандартно, изследователите преследват тази цел с различни методи.
Примери.
Още през 2006 г. изследователи от Технологичния институт Джорджия публикуват програмируема на място невронна решетка. Този чип е първият от линията на все по-сложни масиви от плаващи транзистори, които позволяват програмируемост на заряда на портите на MOSFET за моделиране на канално-йонните характеристики на невроните в мозъка и е един от първите случаи на силициев програмируем масив на невроните.
През ноември 2011 г. група изследователи от Масачузетски технологичен институт създават компютърен чип, който имитира аналоговата, базирана на йони комуникация в синапса между два неврона, използвайки 400 транзистора и стандартни техники за производство на CMOS.
През юни 2012 г. изследователи на спинтроника от университета Пърдю представиха доклад за дизайна на невроморфния чип, използващ странични въртящи се клапани и мемристори. Те твърдят, че архитектурата работи подобно на невроните и следователно може да се използва за тестване на методи за възпроизвеждане на мозъчната обработка. Освен това тези чипове са значително по-енергийно ефективни от конвенционалните.
Изследванията в Ейч Пи лабораториите в Калифорния на метристорите на Mott показват, че въпреки че те могат да бъдат нелетливи, летливото поведение, проявено при температури значително под температурата на фазовия преход, може да бъде използвано за производство на невристор, биологично вдъхновено устройство, имитиращо намереното поведение в невроните.
През септември 2013 г. те представят модели и симулации, които показват как пикиращото поведение на тези невристори, което може да се ползва за формиране на компонентите, необходими за машина на Тюринг.
"Неурогрид", построен от "Brains in Silicon" в Станфордския университет е пример за хардуер, проектиран с използване на невроморфни инженерни принципи. Платката е съставена от 16 специално проектирани чипа, наричани NeuroCores. Всяка аналогова схема на "NeuroCore" е проектирана да емулира невронни елементи за 65536 неврони, максимизирайки енергийната ефективност
Изследователски проект с последици за невроморфното инженерство е проектът за човешки мозък, който се опитва да симулира цялостен човешки мозък в суперкомпютър, използвайки биологични данни. Състои се от група изследователи в областта на неврологията, медицината и компютърните технологии.
Хенри Маркрам, съдиректор на проекта, заявява, че проектът предлага да се създаде основа за изследване и разбиране на мозъка и неговите заболявания и да се използват тези знания за изграждане на нови компютърни технологии. Трите основни цели на проекта са да се разбере по-добре как частите на мозъка се напасват и да работят заедно, да се разбере как обективно да се диагностицират и лекуват мозъчни заболявания и да се използва разбирането на човешкия мозък за разработване на невроморфни компютри. Симулацията на цялостен човешки мозък ще изисква суперкомпютър, хиляда пъти по-мощен от днешния, насърчава настоящия фокус върху невроморфните компютри.
1,3 милиарда $ са отпуснати за проекта от Европейската комисия
Други изследвания с последици за невроморфното инженерство включват инициативата BRAIN и чипа TrueNorth от IBM. Невроморфни устройства също са демонстрирани с помощта на нанокристали, наножици и проводящи полимери.
Intel представи своя невроморфен изследователски чип, наречен "Лоихи“, през октомври 2017 г. Чипът използва асинхронна невронна мрежа (SNN) за внедряване на адаптивни самомодифициращи се управлявани от събития фино-зърнести паралелни изчисления, използвани за прилагане на обучение и извод с висока ефективност IMEC, базиран в Белгия изследователски център за наноелектроника, демонстрира първия в света самообучаващ се невроморфен чип. Вдъхновеният от мозъка чип, базиран на технологията OxRAM, има способността да се самообучава и е доказано, че има способността да композира музика. IMEC пусна 3-секундната мелодия, съставена от прототипа. Чипът беше зареден последователно с песни в едно и също време подпис и стил. Песните бяха стари белгийски и френски флейти менуети, от които чипът научи правилата в играта и след това ги приложи. Европейският съюз финансира поредица от проекти в университета в Хайделберг, които водят до развитието на BrainScaleS. BrainScaleS използва аналогови схеми над прага за изпълнение на физически модели на невронални процеси. Използваните тук схеми работят с 10 000 пъти по-голяма биологична скорост. BrainScaleS също така използва интеграция на вафли, за да приспособи увеличената скорост на взаимосвързаните аналогови схеми. Проектът „Синият мозък“, воден от Хенри Маркрам, има за цел да изгради биологично детайлни цифрови реконструкции и симулации на мозъка на мишката. Проектът Blue Brain Project създаде силиконови модели на мозъци на гризачи, като същевременно се опита да възпроизведе възможно най-много подробности за неговата биология. Суперкомпютърните симулации предлагат нови перспективи за разбиране на структурата и функциите на мозъка.
Етични съображения.
Докато интердисциплинарната концепция за невроморфното инженерство е сравнително нова, много от същите етични съображения се отнасят за невроморфните системи, както за човекоподобните машини и изкуствения интелект като цяло. Фактът обаче, че невроморфните системи са създадени да имитират човешки мозък, поражда уникални етични въпроси, свързани с тяхното използване. Практическият дебат обаче е, че невроморфният хардуер, както и изкуствените „невронни мрежи“ са изключително опростени модели за това как мозъкът работи или обработва информация с много по-ниска сложност по отношение на размера и функционалната технология и много по-правилна структура по отношение на свързаност. Сравняването на невроморфните чипове с мозъка е много грубо сравнение, подобно на сравняването на самолет с птица, само защото и двамата имат крила и опашка. Факт е, че невронните когнитивни системи са с много по-голям порядък по-голяма енергия и изчислителни ефективни от съвременния изкуствен интелект, а невроморфното инженерство е опит да се намали тази празнина чрез вдъхновение от мозъчния механизъм, точно както много инженерни проекти имат биовдъхновени функции.
Демократични опасения.
Значителни етични ограничения могат да бъдат поставени върху невроморфното инженерство поради общественото възприятие.
Специално проучване на Евробарометър 382 показва обществените нагласи към роботите, проведено от Европейската комисия, установи, че 60% от гражданите на Европейския съюз искат забрана на роботи в грижите за деца, възрастни хора или инвалиди. Освен това 34% бяха за забраната на роботи в образованието, 27% в здравеопазването и 20% в свободното време. Европейската комисия класифицира тези области като особено „човешки“. Докладът цитира засилена обществена загриженост за роботи, които са в състояние да имитират или възпроизвеждат човешки функции. Невроморфното инженерство по дефиниция е предназначено да възпроизведе човешка функция: функцията на човешкия мозък. Демократичните опасения около невроморфното инженерство вероятно ще станат още по-задълбочени в бъдеще. Европейската комисия установи, че гражданите на ЕС на възраст между 15 и 24 години са по-склонни да мислят за роботите като човекоподобни (за разлика от подобни на инструменти), отколкото гражданите на ЕС на възраст над 55 години. Когато се представя образ на робот, който беше определено като човекоподобно, 75% от гражданите на ЕС на възраст 15 – 24 години заявиха, че това съответства на идеята им за роботи, докато само 57% от гражданите на ЕС на възраст над 55 години реагираха по същия начин. Следователно човекоподобната природа на невроморфните системи може да ги постави в категориите роботи, които много граждани на ЕС биха искали да бъдат забранени в бъдеще.
Личността.
Тъй като невроморфните системи стават все по-напреднали, някои учени се застъпват за предоставяне на личностни права на тези системи. Ако мозъкът е това, което предоставя на хората тяхната личност, до каква степен невроморфната система трябва да имитира човешкия мозък, за да получи права на личност? Критиците на технологичното развитие в проекта „Човешки мозък“, чиято цел е да усъвършенства вдъхновените от мозъка изчисления, твърдят, че напредъкът в невроморфните изчисления може да доведе до машинно съзнание или личност. Ако тези системи трябва да се третират като хора, твърдят критиците, тогава много задачи, които хората изпълняват с помощта на невроморфни системи, включително актът на прекратяване на невроморфните системи, може да са морално недопустими, тъй като тези действия биха нарушили автономността на невроморфните системи.
Неврометрични системи.
Неврометричните системи са подклас от невроморфни изчислителни системи, които се фокусират върху използването на мемристори за реализиране на невропластичност. Докато невроморфното инженерство се фокусира върху имитирането на биологично поведение, неврометристките системи се фокусират върху абстракцията. Например, неврометричната система може да замени подробностите за поведението на кортикалната микросхема с абстрактен модел на невронна мрежа. [37] Съществуват няколко вдъхновени от неврони логически функции [6], реализирани с мемристори, които имат приложения в приложения за разпознаване на модели на високо ниво. Някои от съобщените наскоро приложения включват разпознаване на реч, [38] разпознаване на лица [39] и разпознаване на обекти. [40] Те също намират приложение при замяна на конвенционалните цифрови логически порти. [41] [42] За идеални пасивни схеми за запаметяване има точно уравнение (уравнение на Caravelli-Traversa-Di Ventra) за вътрешната памет на веригата: [43] :formula_1 като функция на свойствата на физическата памет и външните източници. В уравнението по-горе formula_2 е константата на времевата скала „забравяйки“, formula_3 и formula_4 е съотношението на изключени и включени стойности на граничните съпротивления на мемристорите, formula_5 е векторът на източниците на веригата, а formula_6 е проектор върху основните вериги на веригата. Константата
formula_7 има измерението на напрежение и е свързана със свойствата на мемристора; физическият му произход е подвижността на заряда в проводника. Диагоналната матрица и векторът formula_8 and formula_9 и съответно са вътрешната стойност на мемристорите със стойности по този начин това уравнение изисква добавяне на допълнителни ограничения върху стойностите на паметта, за да бъде надеждно. |
83559 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83559 | Икономически университет – Варна | Икономическият университет (съкратено ИУ или ИУВ) е висше училище във Варна, България. Той е най-старото висше икономическо училище в България.
В своята над 100-годишна история университетът е подготвил над 120 хиляди икономисти, включително чужди граждани от над 60 страни. Днес в него се обучават близо 12 700 български и чуждестранни студенти, подготвяни от 300 редовни преподаватели, от които над 120 са хабилитирани. Сертифициран е по ISO 9001:2008.
В ОКС „бакалавър“ ИУ предлага избор между 27 акредитирани специалности от 4 професионални направления: „Икономика“, „Администрация и управление“, „Туризъм“ и „Информатика и компютърни науки“. Предлаганите специалности са в редовна, дистанционна и редовна електронна форма на обучение.
В ОКС „магистър“ учебният процес се реализира в 28 магистърски специалности в 3 форми на обучение – редовна, задочна и дистанционна.
В ОНС „доктор“ се осъществява обучение в 16 докторски програми от 4 професионални направления: „Икономика“, „Администрация и управление“, „Туризъм“ и „Информатика и компютърни науки“. Предлаганите програми са в редовна, задочна и самостоятелна форма на обучение.
В Колежа по туризъм към ИУ се осъществява обучение в ОКС „професионален бакалавър по туризъм“ в 2 специалности и срок на обучение 3 години.
История.
Идеята за създаване на висше търговско училище е плод на стопанския и културния подем, характерен за края на първото десетилетие на миналия век, и на нарасналата необходимост от стопанско образование. В началото на ХХ век Варна се утвърждава като един от основните търговски центрове на България. През 1911 г. ръководителите на Варненската търговско-индустриална камара обмислят възможността да се създаде Висше търговско училище, но избухналата война забавя осъществяването на тази идея. Решение за създаването му се взема през 1914 г. на ХХI сесия на Търговско-индустриалната камара.
Отпуснати са средства за бъдещия университет, но откриването му става на 14 май 1920 г. след решение на ХХV сесия на Варненската търговско-индустриална камара. На тази дата се поставя началото на българското висше икономическо образование.
Ръководството на училището се поверява на Върховен училищен съвет. Първият ректор на Висшето търговско училище е радетелят за неговото създаване проф. Цани Калянджиев. Първите преподаватели във Висшето търговско училище са творчески личности, интелектуалци, които стават посредници между европейското културно пространство и едва прохождащата българска стопанска интелигенция. Те идват от Русия, Париж, Будапеща, специализирали са в Берлин, Лайпциг и Мюнхен, Виена, Падуа, Женева, Прага. Първият правилник, първите учебни планове и първите учебни програми на Висшето търговско училище са съставени по аналогична нормативна материя на Берлинското висше търговско училище, което има репутацията на най-модерното за времето си в цяла Европа.
До 1925 г. училището е с двегодишен курс на обучение, каквато е практиката и в повечето висши икономически училища в Европа. От учебната 1925/26 до 1936/37 уч. г. то е с тригодишен курс на обучение, а от 1937/38 уч. г. е вече с четиригодишен курс на обучение.
През своето съществуване сменя няколко пъти името си. От основаването му до 1938 г. официалното му име е Висше търговско училище (наричано също "Търговска академия"). От 1938 до 1945 г. се казва Висше училище за стопански и социални науки, а от 1945 г. е Варненски държавен университет „Свети Кирил Славянобългарски“. През 1953 г. той е преименуван на Висш институт за народно стопанство, като от 1963 до 1990 г. носи също името на Димитър Благоев. През 1990 г. с решение на Общото събрание на висшето училище то е преименувано на Икономически университет, което е утвърдено от Народното събрание (ДВ, бр. 68/01.08.1995) през 1995 г.
През учебната 2014/2015 г. ИУ чества 100-годишнината от построяването на сградата на университета и 95-годишната си история като образователна институция.
Специалности.
ОКС „Бакалавър“.
"Предлаганите специалности са в редовна, дистанционна и редовна електронна форма с 4-годишен срок на обучение."
ОКС „Магистър“.
"Предлаганите специалности са в редовна, задочна и дистанционна форма на обучение. За завършилите същата специалност (СС) и за завършилите ОКС „Бакалавър“ и ОКС „Магистър“ в направление „Стопански, правни науки и управление“ (СПНУ), завършилите в „Други направления и други области на висше образование“ (ДНДО) и завършилите в „Същото професионално направление“ (СПН) професионални бакалаври продължителността на обучение е 4 семестъра."
ОНС „Доктор“.
"Предлаганите програми са в редовна, задочна и самостоятелна форма на обучение, на български или английски език."
Колеж по туризъм.
Колежът по туризъм при Икономически университет е приемник на първия учебен комплекс по международен туризъм в страната, създаден през 1963 г.
В своята 50-годишна история Колежът по туризъм е подготвил повече от 8300 специалисти в редовна и над 3200 в задочна форма на обучение. Те и днес формират гръбнака на българския туристически бизнес и заемат ключови позиции като оперативни мениджъри и изпълнителски кадри. Много от преподавателите в колежа също са минали през неговата школа и днес работят като консултанти, участници в екипи и ръководители на регионални, национални и международни проекти за устойчиво развитие на образованието по туризъм и на туризма като отрасъл на българската икономика. Колежът подготвя професионални бакалаври (3-годишно обучение, 180 кредита) по специалностите: |
83563 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83563 | Литовска съветска социалистическа република | Литовската съветска социалистическа република е една от съветските републики на СССР.
Образувана е на 21 юли 1940. В състава на СССР е от 3 август 1940. На 11 март 1990 Върховният съвет на Литовската република провъзгласява акт на възстановяване на независимостта на Литва, с което се ликвидира Литовската ССР. |
83564 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83564 | Естонска съветска социалистическа република | Естонската съветска социалистическа република е една от републиките на Съветския съюз. Просъществува от 6 август 1940 г. до 20 август 1991 г. |
83565 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83565 | Арменска съветска социалистическа република | Арменската съветска социалистическа република, съкратено АССР е една от републиките на Съветския съюз. Просъществувала от 30 декември 1922 година до 30 август 1991.
Арменската ССР е образувана през 1920 година. От 12 март 1922 до 5 декември 1936
е част от Закавказката съветска федеративна социалистическа република.
На 23 август 1990 година е преименувана като Република Армения, която остава в състава на СССР още една година, след което получава суверенитет през 1991 година. |
83566 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83566 | Пинко Розовата пантера | Пинко Розовата пантера () е главният герой в едноименната поредица къси анимационни филми.
Героят за първи път се появява в началните надписи на комедията „Розовата Пантера“ от 1963 г., както и в повечето последвали го филми за инспектор Клузо. Оригиналното заглавие на сериала, както и оригиналното име на персонажа е просто Розовата пантера (). Едноименният сериал е много харесван и гледан филм през осемдесетте години на XX век.
Композитор на характерната музикална тема в анимационните филми за Пинко е Хенри Манчини.
„Розовата пантера“ в България.
В България за първи път филмчетата за Пинко започват да се излъчват в началото на 80-те години в рамките на предаването „Всяка неделя“ по Първа програма. В дублажа участва Петър Вучков.
На 3 септември 2007 г. анимацията започва излъчване по Диема Фемили, всеки делничен ден от 13:05 през първите две седмици, а от третата в 13:35. Ролите се озвучават от Ирина Маринова, Силви Стоицов и Виктор Танев.
През 1993 г. започва излъчване „Новото шоу на Пинко розовата пантера“ (в оригинал "The Pink Panther" от 1993 г.). На 2 август 2010 г. стартира „Пинко и синове“. |
83568 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83568 | Закавказка съветска федеративна социалистическа република | Закавказката съветска федеративна социалистическа република е една от съюзните републики на Съюза на съветските социалистически републики.
Просъществува от 12 март 1922 до 5 декември 1936 г. Включва в състава си Грузинската ССР, Арменската ССР и Азербайджанската ССР. Столица на републиката е гр. Тбилиси.
След Октомврийската революция през 1917 г. и хаоса, настъпил в страната, в Кавказкия регион се образува Закавказка федерация. След съперничество, сблъсък на национални интереси и война с Османската империя тя просъществува за кратко и е разпусната след една година през април 1918 г. През следващите години в 3-те съставни територии на Закавказката федерация се води гражданска война.
На 12 март 1922 г. в Тбилиси конференция на представители на Азербайджанската ССР, Арменската ССР и Грузинската ССР утвърждава договор за създаване на Федеративен съюз на социалистическите съветски републики на Закавказието (ФСССРЗ).
На 13 декември 1922 г. 1-вият закавказки конгрес на съветите в Баку преобразува ФСССРЗ в Закавказка социалистическа федеративна съветска република (ЗСФСР) при съхраняване на самостоятелността на влизащите в състава ѝ републики. Конгресът утвърждава конституция на ЗСФСР, образува правителство – Съвет на народните комисари на ЗСФСР.
На 30 декември 1922 г. ЗСФСР се обединява със съветските републики Руска СФСР, Украинска ССР и Белоруска ССР в "Съюз на съветските социалистически републики".
На 5 декември 1936 г. ЗСФСР е разпусната и трите ѝ съставни републики – Азербайджанската, Арменската и Грузинската ССР, влизат в състава на СССР като съюзни републики. |
83573 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83573 | Алкохолизъм | Алкохолизмът е болест, при която човек се намира в състояние на физическа и психическа зависимост от алкохола, което води до промени в психиката на болните, нарушено функциониране на обмяната на веществата и увреждания на много органи в организма.
Алкохолната зависимост възниква бавно, обикновено при повече от 10-15-годишна злоупотреба при мъжете и доста по-бързо при жените и младите хора. Характеризира се със социална дезадаптация, често насилие в семейството и впоследствие разтрогването му. Болните запускат външния си вид, отпадат от работа.
Нормативна уредба.
Алкохолът е достъпен и разрешен за употреба от пълнолетни лица, както и лесен за изготвяне в домашни условия, така че рискът от привикване и пристрастяване към ежедневната му употреба е един от тежките проблеми на съвременното общество.
Освен моралните негативи, алкохолиците често са обект и на нормативни ограничения. Така например член 5-и от "Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи" гласи:
1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона:
„Анонимни алкохолици“.
През 1935 г. в Америка двама алкохолици създават организацията „Анонимни алкохолици“ (АА). Нейната цел е повече алкохолици да се научат да живеят без алкохол. През 1951 г. на организацията е присъдена наградата „Ласкер“.
Част от текста на почетната грамота гласи:
„Американската асоциация по здравеопазване присъжда наградата „Ласкер“ за 1951 г. на организацията „Анонимни алкохолици“ като признание за уникалния и много успешен подход на лечение на този вечен здравен и социален проблем, алкохолизма...
С приемането на алкохолизма като заболяване се изтрива позорното социално клеймо, свързано с това състояние. |
83574 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83574 | Колина д'Оро | Колѝна д'Оро () е град в Южна Швейцария, окръг Лугано на кантон Тичино. Население около 4442 жители към 31 декември 2008 г.
География.
Разположен е на брега на езерото Лаго ди Лугано. Крайна гара е на жп линията до Лугано.
История.
Градът е създаден на 4 април 2004 г. от сливането на градовете Агра, Джентилино и Монтаньола. |
83576 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83576 | Гари Нюман | Гари Нюман (, роден като Гари Антъни Джеймс Уеб на 8 март 1958 г.) е английски певец, композитор, музикант и електропоп пионер. Гари Нюман е първата звезда на електропоп сцената от края на 70-те години на 20 век. |
83582 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83582 | Данаил Попов | Данаил Христов Попов е български националреволюционер, деен участник в българското национално-революционно движение през 60-те и 70-те години на 19 век. Близък съратник и доверено лице на Васил Левски.
Биография.
Данаил Попов е роден на 1 януари 1840 г. в град Плевен. Бащата е свещеник – поп Христо, наричан от плевенчани поп Хино. Неговият род води началото си от село Червен бряг, откъдето през първите десетилетия на 19 век се преселва в Плевен..
Учи в Плевенското шестокласно училище (1850 – 1856). Заминава за Румъния, за да продължи образованието си (1857). По това време баща му умира и поради липса на средства става словослагател в печатницата „Романов-Расидеску“ в Букурещ. През време на работата си в печатницата усвоява немски, руски, френски и гръцки език.
Срещите в печатницата с Георги Раковски, оказват голямо влияние за овладяването на идеите за национална свобода. Под неговото влиянието напуска печатницата и е изпратен в Галац, където посреща пристигащите от Румъния изселници от Ломския и Видинския край (1859 – 1861). Урежда превозването им с параходи по Дунава до родните им места.
Установява се в Турну Мъгуреле, където се залавя с търговия и си създава добро материално положение (1863). Закупува и продава в магазина си оръжие и боеприпаси.
Революционна дейност.
Член на ТБЦК от 1866 г. Проявява се в организацията на бунтовните чети. Подпомага организирането и изпращането в България на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов (1867). Подпомага със свои средства и четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868).
От неговия дом в Румъния Васил Левски тръгва към България. С негова препоръка Апостола създава Плевенския частен революционен комитет, който е първия в страната (1869). Поставя се началото на изграждането на Вътрешната революционна организация. През същата година заедно с Васил Левски, Христо Иванов (Големия), Иван Македончето и др. основават Турнумъгурелския частен революционен комитет. За председател е избран Данаил Попов..
Най-голямата негова заслуга е при изграждане на Вътрешната революционна организация (1868 – 1872). Изработен е печат на БРЦК, който по-късно предава на Васил Левски. Почти цялата кореспонденция на Апостола минава през Данаил Попов. Единствен има право да чете всички получавани от и за Левски писма и да взима копия от тях. За голямото доверие към него свидетелства фактът, че заедно с Ангел Кънчев имат задачата да излагат и защитават идеите и становищата на вътрешните дейци пред БРЦК в Букурещ. Всъщност Левски установява архива си именно в Търну Мъгуреле при Данаил Попов, а не в Букурещ при Каравелов и не позволява документацията да се мести, а само да се пращат преписи от кореспонденцията, и то единствено когато е абсолютно наложително. Друга задача на Попов е да държи под контрол хъшовските среди в Румъния и да набира нови членове. Данаил Попов е инициатор и създател на първите псевдоними на ръководните дейци на ВРО, както и на шифри и пароли за тайната поща.
Неговият брат Анастас Попхинов е един от сподвижниците на Левски в Плевен. По-късно влиза в остри несъгласия с него, тъй като си позволява да отваря и чете писмата му, изпращани до Данаил Попов, което става причина Дякона да пише укорителни и дори разочаровани писма по негов адрес. Данаил за кратко взема страната на брат си и на Димитър Общи, но скоро преодолява съмненията си. Когато става ясно предателството на Общи, той осъжда брат си, а Левски нарича „най-добрият ни българин“.
Сам закупува 50 револвера и 15000 патрона, поръчани му от Ловешки частен революционен комитет. Доставя от Лиеж (Белгия) три пушки от най-усъвършенстваната система, от които две подарява на Васил Левски и Ангел Кънчев.
Между Данаил Попов и Васил Левски възниква искрена и сърдечна дружба, която продължава до обесването на Апостола на свободата. В писмо до него Апостола заявява:
"„…Играем с живота на 7 милиона българи. Трябва зряло да се постъпва.“"
След Освобождението.
След Освобождението от османско владичество не се завръща в България. Има добро материално положение. Жени се за Елена Мирасчиева. От брака си имат три дъщери. Завръща се Плевен поради смъртта на брат си (1898). Почетен гражданин на Плевен. Подарява документи, вещи и снимки на комитетски дейци на Плевенския музей и Народната библиотека в София.
Подпомага образованието на млади българи, издаването на вестници. Дарява читалища, училища и библиотеки.
Умира в дома си в град Турну Мъгуреле на 12 април 1909 г.
Булевард в град Плевен е наименуван „Данаил Попов“. |
83586 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83586 | Хелзинкски комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия | Хелзинкският комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия () е неправителствена организация, регистрирана през 1997 г. в Министерството на правосъдието на Съюзна република Югославия.
Организацията е създадена с цел да наблюдава и проучва състоянието на човешките права на територията на Сърбия (тогава съставна част от Съюзна република Югославия) и по-специално правата и свободите на българското малцинство в Сърбия. Председател на комитета е Зденка Тодорова.
Основните цели на организацията са защита на европейските ценности, свободата на мисълта и словото, еднаквата защита на гражданите от страна на закона, както и развитото гражданско общество. В рамките на нейната дейност влиза изготвянето на месечни, периодични и годишни доклади за състоянието на човешките права на българското малцинство в Сърбия. В рамките на тези наблюдения влизат провеждането на конференции и „кръгли маси“ по отделни проблеми на малцинството, както и публикуването на тематични бюлетини и друг печатен материал на български език. |
83587 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83587 | Полимеризация | Полимеризацията е процес, при който полимерната верига се образува чрез последователно присъединяване на молекулите на един или няколко мономера към нарастващ активен център. Осъществява се чрез разкъсване на ненаситени връзки или циклични съединения.
За разлика от поликондензацията, в реакционната смес присъстват само мономер и полимер.
Полимеризацията включва три етапа:
В зависимост от начина на получаване на активния център има няколко вида полимеризация:
Полимеризацията може да бъде провеждана по няколко начина: |
83588 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83588 | Азербайджанска съветска социалистическа република | Азербайджанската съветска социалистическа република (АзССР) е съюзна република на Съюза на съветските социалистически републики (Съветски съюз, СССР).
Разположена е в източната част на Закавказието, до бреговете на Каспийско море.
Азербайджанската ССР е образувана през 1920 година. От 12 март 1922 до 5 декември 1936 година
е част от Закавказката СФСР. ЗСФСР влиза в състава на СССР на 30 декември 1922 година, когато е закрита и АзССР става пряк федеративен член на СССР.
В състава на Азербайджанската ССР влизат 2 автономни образувания:
На 9 ноември 1990 година е преименувана в „Азербайджанска република“. В състава на СССР остава до разпускането му през декември 1991 г., когато обявява независимост. |
83592 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83592 | Асен Букарев | Асен Иванов Букарев е бивш български футболист, полузащитник, треньор. Бил е старши треньор на грандовете ПФК Левски (София) (на клуба е бил също и мениджър и главен скаут), ПФК Славия (София) и Витоша (Бистрица).
Биография.
Роден е на 7 февруари 1979 г. в София. Висок е 184 см и тежи 79 кг. Играл е за Хасково, Академик (София), ЦСКА, Черно море и Левски (София). В А група има 166 мача и 29 гола.
Шампион на България през 2006 с Левски (Сф), вицешампион през 2000 и 2001 с ЦСКА и през 2004 и 2005 с Левски (Сф), бронзов медалист през 2002 с ЦСКА, носител на купата на страната през 1999 с ЦСКА и през 2005 с Левски (Сф), финалист през 2002 г. с ЦСКА, носител на Суперкупата на България през 2005 г. с Левски (Сф).
За купата на УЕФА има 36 мача и 2 гол (20 мача с 1 гола за Левски и 16 мача с 1 гол за ЦСКА). За А националния отбор е изиграл 4 мача, а за младежкия национален тим има 18 мача и 3 гола, в които е капитан на отбора. |
83593 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83593 | Мариян Огнянов | Мариян Огнянов е български футболист, полузащитник.
Огнянов е първият футболист, отбелязал гол за български отбор в Шампионската лига (на срещата Левски-Челси, завършила 1:3).
Кариера.
Роден в Лом на 30 юли 1988 г. и отначало играе в местния „Ромители“. Привлечен е при юношите на „Левски“. До лятото на 2006 г. има 7 мача в А група и 2 отбелязани гола (и двата във вратата на Спартак (Варна) през есента на 2004 г., при победата на „Левски“ с 4:1). Началото на 2009 г. преминава в Беласица под наем до края на сезона. През сезон 2010/11 играе по-често, записвайки 22 мача и 2 гола. 2012 г. подписва с Ботев (Пловдив). През 2020 г. се завръща в Левски (Лом). |
83596 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83596 | Станислав Ангелов – Пелето | Станислав Петков Ангелов (известен като „Пелето“<ins>)</ins> е бивш български футболист, играл за Левски (София), ЦСКА (София)<ins>,</ins> Енерги Котбус, Стяуа Букурещ и Анортозис Фамагуста. Основна част от „синята приказка“ в периода 2005 – 2008 г.
Известен със своята универсалност, способност да играе на множество позиции и лидерски качества. Записва 39 мача за националния отбор на България.
Ангелов е директор на ФК „Левски-Раковски“ (София).
Кариера.
Станислав Ангелов започва юношеската си кариера в школата на ДФС „Левски-Спартак“ на стадион „Раковски“. Въпреки успешната си кариера, в юношеските си години Пелето е сред резервните играчи в отбора си. Основен принос за неговото развитие имат добрите треньори в школата през 90-те години, сред които са Цоло Буров и Ангел Станков.
През 1998 г. Ангелов преминава в ЦСКА София, където започва неговата професионална кариера. Дебютира за „червения“ клуб на 17 април 1999. През същата година печели Купата на България с „армейците“, за които изиграва 27 двубоя.
През 2001 година Пелето преминава в отбора на Левски (София). За 6 години в „синия“ клуб Ангелов става три пъти шампион на България, четирикратен носител на Купата на страната и двукратен носител на Суперкупата. Той е основна част от силния отбор на Станимир Стоилов, който достига до 1/4-финал в турнира за Купата на УЕФА и до участие в груповата фаза на Шампионска лига.
След 6 успешни години на „Герена“ Ангелов преминава в немския „Енерги“ Котбус за сумата от 180 хиляди евро. В Котбус Пелето записва 57 мача в Първа Бундеслига, 31 мача във Втора Бундеслига и 4 двубоя за Купата на Германия.
През 2010 година Ангелов подписва с румънския шампион „Стяуа“ Букурещ за половин сезон. В краткия си престой Пелето успява да се изправи срещу английския колос „Ливърпул“ и италианския „Наполи“ в турнира за Купата на УЕФА.
През следващата година той заиграва в кипърския Анортозис. Тогавашния треньор на клуба Станимир Стоилов – Мъри също така, привлича Емил Ангелов, Димитър Иванков и Игор Томашич.
През 2012 година Станислав Ангелов се завръща в Левски (София) в ролята на капитан на отбора. В първия си сезон обратно в „синия“ клуб Пелето извежда отбора до второто място в българското първенство и до финал за Купата на страната.
На 18 май отбелязва победния гол срещу „Лудогорец“ Разград в 91-вата минута на двубоя, който извежда „Левски“, макар и временно, на първото място в шампионата.
На двубоя по случай 100-годишнината на „Левски“ срещу италианския „Лацио“, Пелето извежда своя отбор като капитан.
Ангелов прекратява своята професионална кариера след края на сезон 2013/14
След отказването.
Веднага след своето отказване Ангелов става директор на школата на „Левски-Раковски“, тогава работеща под егидата на „Левски“ София. Той подменя настилката на терена на стадион „Раковски“, ремонтира съблекалните и освежава цялостния облик на базата на „Раковски“.
През 2016 година Станислав Ангелов е назначен за спортен директор на „Левски“ София. По време на неговото ръководство отборът е първи в българското първенство. След неразбирателство със собственика Пелето се завръща в „Левски-Раковски“ като директор и отделя школата на „Раковски“.
През 2020 година завършва изграждането на хибриден футболен терен на базата на комплекс „Раковски“, което нарежда „Левски-Раковски“ до Байерн (Мюнхен) и Реал (Мадрид) като единствените клубове, които използват терени от толкова високо ниво за своите детско-юношески формации. |
83598 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83598 | Уик | Уик може да се отнася за: |
83601 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83601 | Емил Ангелов | Емил Ангелов е бивш български футболист, нападател, национален състезател.
Кариера.
Започва кариерата си в Граничар (Свиленград). През 2000 г. е привлечен в Черноморец. Заиграва в гранда ПФК Левски (София) през зимната пауза на сезон 2003/04 от ФК Черноморец (Бургас) срещу трансферна сума от 180 000 лева. Играл е и за Граничар (Свиленград).
Бележи и трите гола, с които Левски елиминира Артмедия Петржалка, както и единствения и победен гол срещу Динамо Букурещ в последната минута на мача. През зимата на 2008 г. преминава в ПФК Литекс (Ловеч).
Януари 2009 г. преминава в Турския Денизлипсор. През сезон 2010 – 2011 ще играе за друг Турски отбор Карабюкспор.
През 2011 година е част от кипърския ФК Анортосис Фамагуста, като изиграва само два мача за клуба, преди да премине в тима на ПФК Берое (Стара Загора).
В Берое той записа 21 мача и 6 гола. След това преминава в турския Коняспор където записа 1 мач. В този мач той се контузва и 8 месеца не играе. Като се възстанови той отново посещава Берое. След това решава да носи екип на ФК Хасково 2009 с номер 8.
Прекратява активна състезателна кариера през 2015 година, след което става помощник треньор на Емил Велев в тима на ФК Хасково 2009 . |
83603 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83603 | Уик (град) | Уик (, на гаелски "Inbhir Uige") е град в Северна Шотландия.
География.
Град Уик е в област Хайланд. Той е пристанище на Северно море. Разположен е около устието на река Уик. Крайна жп гара е на крайбрежната линия Инвърнес-Уик. Има летище. Население 7010 жители от преброяването през 2004 г.
История.
Уик е основан от викингите. Името му идва от старонорвежкото название на думата „Залив“. Бил е близо 500 години главен административен център на бившето графство Кейтнес.
Икономика.
Основен отрасъл в икономиката на Уик в миналото е бил риболова. Промяната в това отношение започва през 1768 г. когато политикът сър Джон Синклеър поставя началото градът да стане център за риболов на херинга. Между 1860 и 1890 г. риболова преживява период на бурен растеж. Откриването на нефт в Северно море през 1970 г. донася нова благоприятна промяна за икономиката на Уик, но традициите в риболова са запазени и до днес макар, и в по-малки мащаби. През летните месеци Уик е също туристически център.
Спорт.
Представителният футболен отбор на града е на ФК Уик Академи. Основан е през 1893 г., има аматьорски статут. |
83604 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83604 | Валери Домовчийски | Валери Домовчийски е български футболист. Юноша на Марица (Пловдив). Висок е 180 см и тежи 74 кг. Състезател на Марица (Пловдив).
Биография.
Валери Ангелов Домовчийски е роден в град Пловдив на 5 октомври 1986 г. Израства в град Раковски, от където са родителите му. Домовчийски има репутацията на силно религиозен човек. Като повечето жители на Раковски той е ревностен католик. Докато живее в родния си град, редовно ходи на църква, не е пропускал неделна литургия.
Женен е за Елена Добрикова, имат син Андрей.
Спортна кариера.
Играл е за Марица и Левски (София). Постепенно младежът се налага при юношите на ФК Левски. Славата му расте и скоро от „Герена“ и „Армията“ го проучват, за да го привлекат.
Съгледвачите на Левски Васил Методиев и Петър Михтарски се договарят преди всички и нападателят, заедно с родителите си, отпътува за София. На „Герена“ Домовчийски започва да се готви при треньора Славчо Стоилов. Първоначално го използват като ляв или десен халф. С идването на Станимир Стоилов в отбора Валери получава шанс да играе с мъжете. Точно когато е готов да бъде титуляр, получава тежка контузия. Дебютът на таланта се отлага до 19 септември 2004 г., когато Валери играе цял мач при победата с 4:0 над „Пирин“. Звездният му миг е на 21 ноември, когато бележи гол при победата с 5:0 над Локомотив (Сф).
Официалният му дебют за младежкия национален отбор е срещу Швеция. Въпреки загубата с 2:1 в София отзивите за играта му са добри. 17-годишният тогава футболист измества от титулярното място в атаката на „Левски“ звездата Георги Чиликов. На критиците, които все още не го признават, доказва качествата си срещу Локомотив (Пд), разписвайки се за победата над пловдивчани. В европейските турнири младият нападател вкарва гол за победата над „Публикум“ при 3:0 за сините през есента на 2005 в София. Бележи важни голове за Левски и срещу ЦСКА (Москва) и Киево (Верона). Общо има 19 мача и 5 гола (7 мача с 2 гола за КЕШ и 12 мача с 3 гола за купата на УЕФА). Силните му изяви със синята фланелка хващат окото на много европейски тимове и на 2 януари 2008 г. той официално е поканен от английския Блекбърн да изкара петдневни проби в началото на януари. От 2008 до 2011 година игра в Херта Берлин, а от 2011 до 2013 бе част от отбора на Дуисбург. На 1 юли 2013 Валери Домовчийски се завръща в България и подписва 2-годишен договор със Ботев (Пловдив). През септември 2016 той подписва двугодишен договор със Славия. Преди това играе в Левадиакос. След престои в няколко клуба от българския елит, най-дългия от които в Ботев (Враца), през лятото на 2021 г. Домовчийски се завръща в родния си клуб - Марица (Пловдив).
Успехи.
Валери Домовчийски е двукратен шампион на България с Левски през сезоните 2005 – 2006 и 2006 – 2007. Два пъти носител на Купата на България през 2005 г. и 2007 г., носител и на Суперкупата на България през 2005 и 2007. В груповата фаза на Шампионската лига играе в 3 мача. Останалите пропуска заради контузия. Четвъртфиналист с Левски София в турнира за купата на УЕФА през сезона 2005 – 2006
Други.
Извън България мечтите на таланта стигат до стадион „Сантяго Бернабеу“. Винаги твърди, че за него има един отбор и един футболист – Реал Мадрид и Зинедин Зидан. |
83607 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83607 | Белоруска съветска социалистическа република | Белоруската съветска социалистическа република (официално название: Социалистическа Съветска Република Белорусия) е една от съюзните републики на СССР. Тя е една от 4-те страни основателки на СССР през 1922 година. Просъществува от 1 януари 1922 година до 8 декември 1991.
Белоруската ССР е образувана през 1919 година. На 19 септември 1991 е преименувана като Република Беларус, след което остава в състава на СССР още 3 месеца. |
83610 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83610 | Украинска съветска социалистическа република | Украинската съветска социалистическа република (, съкратено: Украинска ССР или УССР) е една от 15-те съюзни републики на СССР, които влизат в неговия състав от създаването му през 1922 г. до разпадането му през 1991 г. Според „Енциклопедията по украинознание“ е комунистическа държавна и политическа формация, възникнала в резултат на въоръжената агресия на болшевишка Русия с помощта на местни болшевики срещу Украинската народна република. Според съветски източници СССР е социалистическа държава.
Съвременната украинска историография твърди, че в някои периоди от своето съществуване Украинската ССР е имала определени формални черти на държавност в структурата на държавните органи. Известен е със своята мащабна индустриализация, тоталитаризъм в сталинистки стил и геноцид на украинците, включително няколко гладомора, които заменят украинизацията от 1920-те и 1930-те години. В Западна Украйна, която е анексирана от СССР през есента на 1939 г., са извършени масови депортации на местното население и множество наказателни акции на НКВД и МГБ с цел установяване на болшевишкия режим и потушаване на украинското освободително движение.
Водеща сила в УССР е Комунистическа партия на Украйна (болшевики) (по-късно преименувана на КПУ), която представлява регионална организация на Руска комунистическа партия (болшевики) – РКП(б) (по-късно КПСС) и разчита на Червената армия и структурите за държавна сигурност (НК-ОДПУ > НКВС > МГБ > КДБ). През 1954 г. ръководството на СССР предава Крим от РСФСР на УССР.
За разлика от Украинската народна република, която установява дипломатически отношения с повече от 20 държави, не е получава международно признание, въпреки факта, че през 1945 г. става един от съоснователите на Организацията на обединените нации (ООН). През 1934 г. столица на УССР става Киев, дотогава е град Харков. На 24 август 1991 г. Върховната Рада на Украинската ССР обявява независимостта на Украйна, във връзка с което Украинската ССР престава да съществува.
В резултат на разпадането на Съветския съюз и „перестройката“ УССР е преобразена в модерната държава Украйна, въпреки че новата ѝ конституция е ратифицирана чак на 28 юни 1996 г.
История.
Образуване.
Според историографията на съветската епоха, началото на съветската власт в Украйна се счита от 12 (25) декември 1917 г., когато руските болшевики (РСДРП(б)) заедно с руските социалисти-революционери организират Първият общоукраински конгрес на съветите в Харков избрат Народния секретариат, който обявява „съветското правителство на Украйна“. Така съветската историография води историята на СССР от 25 декември 1917 г.
По време на изборите за Учредително събрание през есента на 1917 г. само 10% от избирателите гласуват за болшевиките в Украйна, общо 754 хиляди гласа. В цяла Русия болшевиките разчитат на граждани и работници в промишлеността. В Украйна тези групи са малки и се състоят основно от „великоруси“ (руснаци). Във Волинската, Киевската, Полтавската, Таврийската губернии и в Черноморския флот не избират депутати от болшевиките.
По този начин се създава марионетно окупационно правителство. По това време, забавяйки преговорите в Брест, съветският народен комисар на Съветска Русия цели да спечели време, за да завърши превземането на голяма част от Украйна, включително нейната столица Киев, надявайки се да замени делегацията на Украинската народна република с делегация на марионетното правителство на Съветска Украйна.
Първият общоукраински конгрес на съветите приема резолюции „За организацията на властта в Украйна“ и „За самоопределението на Украйна“. Конгресът провъзгласява, че „Украйна е провъзгласена за Република на съветите на работническите, войнишките и селските депутати“. Украинската съветска работническа и селска република е наречена „Украинската народна република на съветите“ в официалните съветски актове веднага след нейното формиране.
През 1917 – 1920 г. има три опита за установяване на съветската власт (или по-точно болшевишката диктатура) в Украинската народна република, придружени с военната намеса на Съветска Русия. През март 1918 г. Украинската народна република на съветите, създадена преди това от болшевиките, със столица Харков, е провъзгласена за независима държава.
На 28 ноември 1918 г. в Курск е сформирано „Временното работническо-селско правителство на Украйна“ и неговите въоръжени формирования, след което болшевиките започват настъпление срещу Украйна. На 3 януари 1919 г. части на Съветската (Червената) армия превзема Харков, и на 6 януари 1919 г. е обявено „Временното работническо-селско правителство на Украйна“, което одобрява за първи път името „Украинска социалистическа съветска република“. УССР (до януари 1919 г. използва наречена „Украинска народна република“) официално провъзгласена за „отделна държава“ на 3-тия Общоукраински конгрес на съветите на 6-10 март 1919 г., когато е приета първата Конституция на УССР. Окончателно е одобрен от Общоукраинския централен изпълнителен комитет на заседание на 14 март 1919 г., подписан от членовете на Президиума на конгреса: Кръстьо Раковски, Георгий Пятаков, Андрей Бубнов и Емануил Квиринг, известни болшевики, но тяхното право да представляват украинския народ поражда съмнение.
Украинската съветска социалистическа република е провъзгласена на 10 март 1919 г., на 3-тия Общоукраински конгрес на съветите в Харков във връзка с територията под контрола на Червената армия на РСФСР. До началото на 1923 г. има формалните белези на независима държава, която от декември 1920 г. има съюзнически отношения с РСФСР, БССР, ЗСФСР. При образуването на УСРР водеща сила е Комунистическа партия на Украйна (болшевики), която е клон на Руска комунистическа партия (болшевики) като регионална организация. КПУ (болшевики) по това време има 4364 члена, от тях 130 украинци.
Присъединяване към СССР.
На 28 декември 1920 г., по време на VIII Общоруски конгрес на съветите в Москва е подписан „Съюзен договор между РСФСР и УССР“ за „военно-икономически съюз“: от страна на РСФСР – председателят на Народния комисариат на РСФСР – Владимир Ленин и народният комисар на външните работи на РСФСР – Георгий Чичерин, от страна на УССР – председателят на Народния комисариат на УССР и на външните работи – Кръстьо Раковски. За постигане на прокламираната цел се обединяват „1) военни и морски дела, 2) Върховния съвет на народното стопанство, 3) външна търговия, 4) финанси, 5) труд, 6) начини за комуникация и 7) пощи и телеграфи“. От този момент всички решения относно икономическата дейност в Украйна се вземат от правителството на РСФСР, а правителството на УССР става негова изпълнителна единица.
На 30 декември 1922 г. в Москва се състои конгрес, на който Йосиф Сталин чете декларацията относно Договора за създаване на СССР и предлага неговото одобрение. Въпреки това, ораторът от името на делегациите на републиките на Михаил Фрунзе подчертава преждевременността на окончателното приемане на представените документи, делегациите на автономните държави считат за необходимо да направят допълнителни гаранции, проведени на Втори Съюзен конгрес на съветите. Решението за одобряване на Договора е прието основно от Конгреса. Текстът на Договора, предоставен от Сталин, впоследствие е представен на делегатите за подпис и 23 от 352-ма избрани от Украйна се подписват.
Така на 30 декември 1922 г. Украинската ССР е де факто анексирана, губейки номиналната независимост, която е имала дотогава. Независимостта на републиката до 1929 г. обаче все още е залегнала в измененията на член 6 от Конституцията на СССР, въведени през 1925 г.
През октомври 1924 г. Таганрогски и Шахтински окръг са предадени на РСФСР. През октомври 1925 г. ЦИК на СССР „За уреждане на границите на Украинската ССР с Руската ССР и Беларуската ССР“ присъединява към Украинската ССР територия с население от 278 000 души, както и към РСФСР, територията с население около 479 000 души се предава от Украйна. В същото време Кубан, населен предимно с украинци, не се присъединява към Украинската ССР и постепенно се русифицира.
По време на образуването на СССР името на републиката е Украинската социалистическа съветска република. Според Конституцията от 1936 г. редът на думите в името на републиката е променен на „Украинска съветска социалистическа република“ (УССР). Територията на УСРР/УРСР претърпява редица промени и окончателно се формира през 1954 г.
Украинизация.
През април 1923 г. на XII конгрес на РКП(б) се обявява политика на коренизация. Целта е, да засили болшевишкия контрол и влияние в националните области чрез насърчаване на развитието на националната култура. Украинският процес на коренизиране е наречен украинизация, той се извършва чрез включване на украинците в държавния апарат и ръководните органи на обществените организации, въвеждането на украинския език в целия обществен живот, във всички институции и образователни институции. Въпреки че делът на украинците от населението на УССР е 80%, то делът им в ръководството на КПУ(б) е по-малко от 30%. 95% от съветските власти в Украйна се състоят от руснаци или рускоезични работници. Поради това значителна част от ръководството на КПУ(б), водено от Дмитрий Лебед, се противопоставя на украинизацията. На нея се противопоставя група, водена от Николай Скрипник, Александър Шумски и Владимир Затонски.
На 27 юли 1923 г. Съветът на народните комисари на Украинска ССР издава декрет „За мерките за украинизиране на образователните и културно-просветните институции“, който определя реда и сроковете за превод на обучението на украински език в учебните заведения. На 1 август същата година е издадена резолюция „За осигуряване на равенство на езиците и насърчаване на развитието на украинската култура“, която провъзгласява равенството на всички езици в УССР и украинския език за официален, като основа за официална комуникация. Целта е украинизиране на целия държавен апарат с цел укрепване на съюза на властта и населението. През 1924 – 1925 г. украинският език е въведен в повечето училища и институции на републиката. Владимир Затонски, секретар на ЦК на Комунистическата партия на Украйна (болшевики) ръководи украинизацията. На 30 април 1925 г. Президиумът на Общоукраинския централен изпълнителен комитет и съветският народен комисар на УССР създават Общоукраинската централна комисия за украинизация начело с министър-председателя Влас Чубар. На 20-29 ноември 1927 г. в Харков се провежда Десетият конгрес на КПУ(б), който отбелязва „големи постижения” в областта на националната политика. Броят на украинците в КПУ(б) по това време е 54,5%, в Комсомола – 65%. Повече от половината членове на изпълнителния и окръжния комитет на партията са украинци, 35% са членове на ЦК на КПУ(б), а 66% са членове на Политбюро на ЦК на КПУ(б). Вестници, списания и литература се преподават и издават на украински. Ръководството на УССР оказва културна помощ на украинците в Кубан, както в Курска и Воронежка губерния, в Далечния изток и в Казахстан.
Развитието на украинската култура е повлияно негативно от дейността на един от най-близките съюзници на Сталин – Лазар Каганович, който през 1925 – 1928 г. е генерален секретар на ЦК на Комунистическата партия на Беларус. Той се разграничава от лидерите на КПУ(б), настроен срещу украинската интелигенция се съпротивлява на украинизацията, търсейки националистически пристрастия. На 26 април 1926 г. Сталин изпраща писмо до Каганович и други членове на Политбюро на ЦК на КПУ(б) с критика на политиката на украинизация. Този документ е използван срещу лидерите на украинизацията, по-специално Александър Шумски. На 2 февруари 1927 г. под натиска на Каганович Политбюро на ЦК на КПУ(б) освобождава Шумски от поста народен комисар на образованието на УССР. На съвместния пленум на ЦК и ЦК на КПУ(б), който се провежда от 26 февруари до 3 март 1927 г., Каганович започва кампания срещу „шумскизма“, „вълнизма“ и „Волобуевщина“, която попречи на украинизацията. В началото на 1930-те години Сталин и неговите поддръжници най-накрая го спират. Активните украинизатори са репресирани от болшевишкия режим.
Образование.
След Гражданската война болшевишката партия се опитва да контролира всички сфери на културния, образователния и духовния живот на обществото. Целта е комунистическото възпитание на населението в Украйна. За целта на първо място е проведена кампания за премахване на неграмотността, която се състои от 1921 до 1935 г. В дейността й участват обществени и партийни организации, училища и центрове за ограмотяване. Благодарение на кампанията броят на писателите нараства от 53% (1920) на 70% от възрастното население в градовете и 50% в селата (1927).
През 1920-те и 1930-те години в СССР има общообразователно трудово училище на две нива: първото 1-4 клас (8-11 години) и второто 5-7 клас (12-15 години). Средното образование (15-18 години) се осигурява от професионални училища с 3-годишен срок на обучение. Съществува мрежа от фабрични чиракувания (ФЗУ) и минни училища, където завършилите четиригодишно основно училище учат 3-4 години, там се обучават нискоквалифицирани работници. Въпреки увеличаването на броя на училищата – от 17 хиляди (1923) на 20 хиляди (1928), повече от една трета от децата в училищна възраст остават без образование. Обучението се провежда предимно на украински език, въпреки че има национални училища. През 1920-те и 1930-те години в образованието преобладава класовият подход, при който работническата класа има привилегии. Изучаването на марксизма е въведено в училищата.
Индустриализация и Гладомор.
От 1928 г. се изпълнява 5-годишен план, а с него и колективизация на селското стопанство и индустриализация за сметка на селячеството. В същото време новата икономическа политика е спряна. Москва, страхувайки се от украинско културно възраждане, нанася удари по културни, научни и религиозни дейци, като процеса срещу Съюза за освобождение на Украйна от 1930 г. Селското население търпи поражения от колективизацията, особено по време на изкуствения глад през 1932 – 1933 г.
През 1930-те години са извършвани многократни чистки в държавния и партийния апарат на УССР, редуват се първите секретари на ЦК на КПУ(б) (Лазар Каганович, Станислав Косиор, Никита Хрушчов).
През 1935 – 1937 г. чистката се пренася във всички нива на партийните и държавни кадри. Косиор и Постишев, вторият секретар на КПУ(б) са ликвидирани, а няколко лидери се самоубиват. Украински културни дейци са масово разстрелвани. Остатъците от административната и икономическа автономия на УССР биват премахвани.
Според Конституцията от 1936 г. наименованието на републиката е променено на „Украинска съветска социалистическа република“ (УССР). Едва след като държавният и партиен апарат на Украинската ССР е обезглавен на 70 – 80% от Голямата чистка, през 1938 г. Никита Хрушчов е назначен за първи секретар на ЦК на Комунистическата партия на Беларус.
Политика на ръководството на Съветска Русия и СССР по отношение на УССР.
От първия ден на завземането на властта в Руската република, болшевишкото крило на РСДРП провежда политика на насилствено задържане на украинските земи под руско управление.
През 1928 г. за първи път в СССР украинския болшевик, икономист и географ – Михаил Волобуев в статията си „По проблема за украинската икономика“ разкрива колониалния характер на политиката на руското ръководство към украинските земи в състава на СССР. Статията очертава фазите на развитие на царската колониална политика в Украйна преди 1917 г. и опровергава версията за пълното единство на предреволюционната руска икономика. Според Волобуев икономиката е обединена на антагонистична империалистическа основа, но по отношение на центробежните сили на потиснатите колонии е комплекс от национални икономики. Украйна е единен икономически комплекс.
При съветската власт обаче тези обстоятелства са игнорирани както от руските икономисти, така и от ръководните органи на Москва (включително Държавния комитет по планиране на СССР), които като цяло избягват дори името „Украйна“, предпочитайки термините „Юг“, „Южен район“, „Югозапад“, „Южна европейска Русия“, „Южна икономика“, а също така счита Украйна за колония от европейски тип, която става част от СССР. Волобуев заявява, че Украйна има всички белези на руска колония и е икономически експлоатирана от нея.
През първото десетилетие след революцията въпросът за конфликтите между Украйна и Русия, въпросът за украинските претенции и опозиционните движения е поставен ок. десет пъти пред ръководството на Коминтерна – на международни конгреси и пленуми.
С решение на ЦК на ВКП(б) от 24 януари 1933 г. Павло Постишев е назначен за втори секретар на ЦК на КПУ(б), което му дава диктаторски правомощия. В същото време във всеки окръг в Украйна са изпратени около 30 „политкомисари“, което заедно възлиза на около 15 000 души. Това действие бележи началото на насилствената намеса на Москва в украинските вътрешни работи.
Втора световна война.
В резултат на политическо споразумение между СССР и хитлеристка Германия през септември 1939 г. и юни-юли 1940 г., западноукраинските земи, които преди това са били част от Полша и Румъния са присъединени към УССР. Още преди официалното узаконяване на присъединените земи в СССР започва депортирането на населението в източните райони на СССР.
В края на септември 1939 г. в Лвов пристигат Никита Хрушчов (член на Военния съвет на Украинския фронт) и Иван Серов (народен комисар на вътрешните работи на Украинската ССР). Серов лично ръководи масовите арести, следвайки заповедта на Лаврентий Берия за „почистване“ на територията на Западна Украйна от „украински буржоазни националисти“ и „полски враждебни елементи“. На 28 юни 1940 г. територията на Северна Буковина и Хотин е окупирана и анексирана от СССР по таен допълнителен протокол към пакта Рибентроп-Молотов. Територията на региона става Чернивецка област на УССР. Още на 3 юли започват политически репресии в анексираните територии.
През септември 1940 г. в Москва, народният комисар по отбраната на СССР – Климент Ворошилов издава заповед да се осигури в Галиция и Волиния приятелско отношение към немските колонисти. Издава категорична забрана за реквизиции, изискване за заплащане на закупените стоки с пари.
През същия месец народният комисар по отбраната на СССР – Климент Ворошилов издава заповед № 0059, в която посочва докладите на Сталин, за престъпни действия на войници и командири на 6-та армия на Украинския фронт в окупираната територия на Западна Украйна, включително случаи на спонтанни екзекуции. Порицани са командирът на армията Ф. Голиков и членът на Военния съвет Захаричов.
Германско-съветската война през 1941 – 1945 г. се провежда предимно на украинска земя и Украйна претърпява големи разрушения и щети. Територията на окупирана от немските войски Украйна отново е административно разделена на западна (Дистрикт Галиция като част от генерал-губерния Полша) и източна (Райхкомисариат Украйна) части, а правата на коренното население са силно ограничени, въпреки периодичните, чисто формални, прояви на „симпатия“ към украинците. Използването на руски език в административните институции е забранено в някои градове.
През 1943 – 1944 г. Червената армия освобождава територията на УССР от германците и започва да възстановява съветския ред.
Първоначално Западна Украйна имаше малко по-различна политика (например колективизацията се отлага до 1948 – 1950 г.), но ликвидацията на Гръкокатолическата църква (1946) и борбата срещу въоръжените сили на Украинската въстаническа армия през 1944 – 1952 г. създават умиротворена зона с масови депортации от Западна Украйна и арести.
Първоначалните надежди, че автономията и външният престиж (присъединяването на Украйна към ООН) ще се увеличат след войната, не се оправдават. Сталин и партийното ръководство в Москва провеждат „политика на твърда ръка“.
Присъединяване към ООН и свързани събития.
През 1945 г. Украинската съветска социалистическа република става сред съоснователите на Организацията на обединените нации (ООН), като република на формално конфедеративна държава, заедно с БССР и РСФСР.
Създаването на Организацията на обединените нации е улеснено от резултатите от Московската конференция на външните министри на САЩ, Великобритания и СССР през октомври 1943 г. На 30 октомври 1943 г. САЩ, Великобритания, СССР и Китай (от името на тяхното правителство – посланик на Китай в СССР) подписаха Декларация за обща сигурност – документ, който за първи път е записано решението за създаване на Организацията на обединените нации, което по-късно става основа на бъдещия Устав на ООН.
На 4 март 1944 г. Киев получава директива от Москва, въз основа на която 6-та сесия на Върховната Рада на СССР приема закон „За създаването на съюзно-републикански народен комисариат по външните работи на УССР“ и променя Конституцията си.
Една от основните причини, които принуждават Сталин и съюзническото ръководство да разширят правомощията на СССР на международната арена, е желанието да увеличи влиянието си в новата международна структура чрез допълнителни гласове.
Административно деление.
Към момента на създаването си УССР не обхваща териториите на Западна Украйна (Лвов, Ровно, Тернопол, Дрохобич и др.), Крим, териториите на Донецко-Криворожската съветска република (Харков, Луганск, Донецк, Кривой Рог и др.), и Северна Буковина (вкл. Чернивци), Закарпатието, части от Бесарабия, Одеса. В същото време от самото начало на своето съществуване УССР претендира за територията на 9 украински провинции (Таврия – без Крим). С решение на ЦК на РКП(б) от 15 март 1918 г. Донецкият басейн е признат за територия на Украйна. Делегати от Донбас присъстват на Втория общоукраински конгрес на съветите, и така Украйна е провъзгласена за независима съветска федеративна република. В същото време УССР включва в състава си южните територии на съвременната Гомелска област на Беларус.
Промени от 1919 – 1926 г..
След консолидирането на съветската власт в Украйна, нейна столица до средата на март 1919 г. е Харков. Известно време Белгородски и Грайворонския уезд от предреволюционната Курска губерния стават част от УССР. На 31 януари 1919 г. РНК на УССР приема постановление за образуването на Донецка губерния като част от два уезда – Бахмутски и Славяносръбски. Проектът за постановление предвижда украинското правителство да не претендира за Донския регион на РСФСР. На 25 февруари 1919 г. се разглежда въпросът за границите между РСФСР и СССР. Основното решение е да се запазят предреволюционните граници между провинциите като граници между републиките, но 4-те северни окръга на Черниговска губерния са прехвърлени на РСФСР и ги прави част от Гомелска губерния – първата нова провинция, създадена от съветското ръководство.
На 15 март 1920 г. РСФСР предава на УССР населени места от Донецки и Черкаски окръг. През август 1924 г. част от Шахтински и Таганрогски окръг в Донецка губерния на Украинската ССР са върнати на РСФСР.
През 1925 – 1926 г. територията на Украйна продължава да нараства. На 16 октомври 1925 г. РСФСР прехвърля част от Курска губерния (територия на Путивълски повят (без Крупецка волост), Креничанска волост на Грайворонски повят, части от Грайворонски и Белгородски повят. На 1 април 1926 г. е присъединена Семеновската волост от Новозибковския повят на Брянска губерния, както и Троицка волост на Валуйски повят във Воронежка губерния.
Промени от 1939 – 1954 г..
През септември 1939 г. съветските войски окупират Полша, като под техен контрол попада територията на Западна Украйна, която на 14 ноември 1939 г. официално става част от УССР. От придобитите територии на 16 август 1945 г. са направени някои отстъпки на Полша, линията на границата на УССР с Полската народна република е начертана по линията „Кързън“, с малки отклонения в полза на Полша (включително град Пшемишъл).
На 28 юни – 3 юли 1940 г. съветските войски окупират Бесарабия и Северна Буковина, които преди това принадлежат на Кралство Румъния. На 2 август 1940 г. Приднестровието е отнето от Украинска ССР (то, заедно с редица територии в Бесарабия, образува Молдовска ССР). УССР получава Северна Буковина с Чернивци и южните райони на Бесарабия с град Белгород Днестровски (Акерман).
През март 1945 г., според договорите между СССР и Полша, част от Дрогобичка област (Бирчански, Лискивски район и западната част на Пшемишълския район с град Пшемишъл) е даден на Полша.
На 29 юни 1945 г. в Москва е подписано споразумение за присъединяване на Подкарпатска Рус към СССР, която преди това принадлежи на Чехословакия. Присъединени са и някои части от Словакия. Новите територии са наречени Закарпатие.
През май 1948 г. Медиковски район е прехвърлен от Дрогобичска област на Полша.
На 15 февруари 1951 г. се извършва размяна на територии между СССР и Полша, в резултат на което Украинската ССР губи част от територията на Дрогобичка област (Нижне-Устрицки район).
На 19 февруари 1954 г. Крим е прехвърлен от РСФСР на Украинска ССР (без да е уточнен статута на град Севастопол).
17 януари 1979 г..
Административно деление на Украинска ССР към 17 януари 1979 г.:
Население.
В началото на 1920-те години в резултат на царската политика украинските градове са русифицирани. Украинците съставляват по-малко от една трета от населението в градовете, 17% в Киев, по-малко от 25% в Харков и не повече от 10% в Одеса. Болшевишкият елит, интелигенцията и пролетариатът също са руснаци или рускоезични. От 3702 отговорни служители на губернаторско, окръжно и районно ниво само 797 говорят украински. В републиканските институции има още по-малко такива служители. В същото време, според преброяването на населението в УССР през 1926 г. делът на украинците е 80%.
Етнически състав.
Етнически групи в Украинска ССР според преброяванията на населението през 1959, 1970, 1979 и 1989 г.: |
83612 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83612 | Руска съветска федеративна социалистическа република | Руската съветска федеративна социалистическа република (първоначално – Руската социалистическа федеративна съветска република, съкратено Руска СФСР или РСФСР) е съюзна република на Съюза на съветските социалистически републики, образуван на 22 декември 1922 година.
Тя включва по-голямата част от територията на дотогавашната самостоятелна Руска съветска федеративна социалистическа република и е най-голямата по площ и население република на Съветския съюз. Столицата на РСФСР е Москва, която също така е и столица на СССР. През 80-те години е първата по брой убийства на глава от населението страна в Европа, надминавайки даже Северна Ирландия, въпреки че тогава борбата й за Освобождение от Английска власт е в разгара си, и в света е превъзхождана само от няколко страни, сред които обхванатата от война на наркокартелите против държавата Колумбия.
На 12 юни 1990 г. Сесията на народните депутати на РСФСР приема „"Декларация за държавния суверенитет на РСФСР"“, което слага началото на „войната на законите“ (конфликт между руското и съветско законодателство), ставайки единствения случай в историята, когато държава е обявявала независимост от империята си. На 12 декември 1991 г. Върховният съвет на РСФСР денонсира Договора за образуване на СССР от 1922 година и отзовава руските депутати от Върховния съвет на СССР. На 25 декември 1991 г. РСФСР получава ново название – Руска федерация. |
83614 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83614 | Карело-финска съветска социалистическа република | Карело-финската съветска социалистическа република е република в състава на Съюза на съветските социалистически републики от 1940 до 1956 г. През 1956 г. е преобразувана в Карелска автономна съветска социалистическа република.
История.
Във връзка с плановете на съветското ръководство да включи в състава на СССР и Финландия – последната от неприсъединените територии, спадащи към съветската сфера на влияние съгласно съветско-германските договори от 1939 г. (както и пакта Рибентроп-Молотов) и въпреки несъответствията с негласните стандарти, необходими за образуване на съюзна република (численост на населението и някои други параметри), Автономната карелска съветска социалистическа република (от състава на РСФСР) е преобразувана в Карело-финска ССР.
Съветският замисъл е Карело-финската ССР да стане пълноценна 16-а република на СССР на териториите на Карелия и Финландия след присъединението на последната в резултат на планираната победоносна война. На 1 декември 1939 г. е провъзгласено новото промосковско "народно правителство на Финландия" от финландски комунисти начело с Ото Куусинен, което е трябвало да влезе във Финландия „на щиковете“ на Червената армия и, следвайки прибалтийския сценарий, да обяви присъединяването ѝ към СССР.
Започнатата от СССР съветско-финландска война (30 ноември 1939 – 12 март 1940), известна като Зимната война, приключва само с разгрома на Финландия, по причини на изострената международна политика, големите загуби и деморализацията на Червената армия. В резултат на Зимната война към СССР е присъединен Карелският провлак и други територии.
Въпреки неуспеха на Зимната война и провалянето на първоначалния план за присъединяване на Финландия към СССР съветското ръководство не се отказва от осъществяването му в близкото бъдеще. За тази цел веднага след войната, на 31 март 1940 г., е образувана Карело-финската ССР начело с Ото Куусинен.
През 1956 г. е преобразувана в Карелска автономна съветска социалистическа република. |
83617 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83617 | Молдавска автономна съветска социалистическа република | Молдавската автономна съветска социалистическа република, съкратено Молдавска АССР или МАССР (, на молдовска кирилица: "Република Аутономэ Советикэ Сочиалистэ Молдовеняскэ") е автономна република в състава на Украинската ССР. Просъществува от 12 октомври 1924 до 2 август 1940, когато град Тираспол с 6 (от 14) района влиза в състава на новообразуваната Молдавска съветска социалистическа република, а останалите – в състава на Украинската ССР.
Включва част от съвременна Молдова (Приднестровието) и част от съвременна Украйна. Административен център (столица) на МАССР е град Балта (днес в Украйна), а от 1929 – Тираспол.<br><br> |
83618 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83618 | Трофей на Северна Ирландия | Трофея на Северна Ирландия () е професионално състезание по снукър. Състезанието е проведено за пръв път през спортния сезон 2005/2006 и представлява турнир с покани. През 2005 г. за участие в състезанието са поканени 20 играчи на снукър.
Трофея на Северна Ирландия е първото професионално състезание по снукър, което се провежда в Северна Ирландия и е част от програмата за популяризирането на спорта по нови места. Турнира е първото събитие през спортния сезон и се провежда в Белфаст в средата на месец август. През 2005 г. турнира има награден фонд на стойност 32 500 паунда като наградата за победителя в състезанието е 13 500 паунда.
През сезон 2006/2007 Трофея на Северна Ирландия е включен в световната ранкинг система и вече спрямо представянето си играчите получават точки за световната ранглиста. За 2006 г. наградният фонд на състезанието е 200 500 паунда, а наградата за победителя – 30 000 паунда. Наградата за играча постигнал най-големия брейк на турнира е 2000 паунда. |
83621 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83621 | Туркестанска автономна съветска социалистическа република | Туркестанската АССР е автономно образувание в състава на РСФСР от 30 април 1918 до 27 октомври 1924 г.
Има население над 5 млн. души. Столица е град Ташкент. На територията на ТАССР са създадени Узбекска ССР, Туркменска ССР, Таджикска АССР, Кара-Киргизка АО, Каракалпакска АО. |
83630 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83630 | Далекоизточна република | Далекоизточната република () е формално независима държава, разположена на изток от езерото Байкал в Сибир и Руския Далечен изток.
История.
Основана е на 6 април 1920 г. Създадена е от „новото“ болшевишко правителство, чиято цел е формиране на „буферна зона“ между РСФСР и териториите, окупирани от Япония. Въпреки че официално е независима държава, тя е под контрола на РСФСР.
След японското изтегляне от Владивосток на 15 ноември 1922 година Далекоизточната република се слива с РСФСР.
География.
Териториите, които републиката заема, са главно в днешните Амурска област, Забайкалски край, Хабаровски край и Приморски край, Бурятия, както и в съседни субекти на Руската федерация. До октомври 1920 г. столица на Далекоизточната република е Верхнеудинск (днес Улан Уде), след това – Чита.
Държавни символи.
Знаме.
Знамето на Далекоизточната република представлява червена ивица, която в горния ляв ъгъл има син кантон. В този кантон са изобразени 3-те букви от името на републиката на руски език: Д, В, Р (ДальнеВосточная Республика).
Герб.
През януари 1921 година са произведени избори за Учредителното събрание на ДВР. Гербът на Далекоизточната република е утвърден с постановление на правителството от 11 ноември 1920 година. Гербът представлява хералдически щит на червено поле, на който са изобразени пшенични снопове, котва, земеделски инструмент и сребърна звезда, на фона на изгряващо слънце. Щитът е окръжен от борови клонки, които са обвити от червена лента с първите букви от името на републиката.
Пощенски марки.
Далекоизточната република издава и поредица от пощенски марки по време на краткото си съществуване. Първата пощенска марка е издадена в края на 1920 година за нуждите на местните крайбрежни области. Издават се общо 4 подобни марки с оригинален дизайн. Другите части на републиката продължават да използват местно издадени пощенски марки до 1921 г. Централното правителство в Чита издава последна емисия пощенски марки през 1921 – 1922 г., които се ползват широко в руския Далечен изток до февруари 1924 година. |
83635 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83635 | Кардиф (пояснение) | Кардиф може да се отнася за: |
83636 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83636 | Кардиф | Ка̀рдиф (; , Кайрдѝд) е столица на Уелс, административен център на едноименния самостоятелен окръг Кардиф. Население 316 800 жители (2004 г.)
География.
Кардиф е пристанищен град, разположен в Южен Уелс, на крайбрежието при вливането на реките Илай и Таф в Бристолския канал на Атлантическия океан.
История.
Основан е от келтите през 1 век пр.н.е. По-късно, в края на I век при превземането на Британия, римляните изграждат „форт“ – военен лагер, който при Константин I Велики е укрепен с каменна укрепителна стена с квадратен план. Части от нея се забелязват в основите на средновековния Замък на Кардиф. След 1066 г. при завладяването на Англия от норманите вътре в средата на по-ранния лагер се издига голям землен насип, с каменна кула и овална висока стена. На 20 декември 1955 г. е обявен за столица на Уелс.
Образование.
Университетът на Кардиф е основан през 1883 г.
Спорт.
На стадион „Милениум Стейдиъм“, красиво разположен на брега на река Таф, се играят от 2000 г. финалните мачове за купата на Англия (FA Cup) и суперкупата Чарити Шийлд (Charity Shield), както и много срещи по ръгби.
Представителният футболен отбор на града се нарича ФК Кардиф Сити (Cardiff City FC). Дългогодишен участник е в английската футболна група Чемпиъншип. Играе мачовете си на стадион „Ниниън парк“. |
83638 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83638 | Аналитичен език | Аналитичен език е език, в който огромно мнозинство от морфемите са свободни и се считат за напълно самостоятелни и смислени „думи“. За разлика от това в един синтетичен език една дума може да е съставена от слепени една за друга или слети в една морфеми, които обозначават нейния синтактичен смисъл.
Отличителни белези.
Аналитичните езици често изразяват абстрактни идеи чрез самостоятелни думи, докато синтетичните са склонни да използват предлози/следлози, афикси и вътрешни изменения на корените на думите със същата цел.
Аналитичните езици имат по-строги и по-сложни синтактични правила. След като думите не са морфологично белязани, което да покаже ролята им в изречението, словоредът много често е от голямо значение. Например в китайския и английския чрез словореда се определя кой е подлогът и кой допълнението на изречението. Английският също така използва словореда, за образуване на въпроси, а китайският - за да покаже определеност (докато английският използва „the“ и „a“), ролята на наречията (дали са описателни или контрастивни) и т.н.
Аналитичните езици се осланят изключително силно на контекста и други прагматични съображения при тълкуването на изречения, тъй като те не дават толкова много информация, колкото синтетичните езици, от гледна точка на сългасуване и препратки между различните части на изречението.
Китайският (от цялото многообразие) е може би най-добре познатият аналитичен език. Например:
Както се вижда, всяка сричка (или понякога две) съответства само на едно понятие, освен това също може да се види, че две думи (所有 и 都) си сътрудничат, за да образуват понятието „всички“, което дава представа за синтактичните правила, които управляват граматиките на такива езици. Сравнявайки китайския и българския, се вижда че въпреки че българскят се смята за относително аналитичен език, той съдържа доста синтетични особености: определителният член за множествено число -те е наставка в притежателното местоимение „моите“, множествено число се образува чрез окончанието -и или -а, глаголите „искат“ и „ядат“ съдържат освен корените си иска и яд окончанието -ат, което носи повече от едно значение, а именно трето лице, множествено число, сегашно време.
Извън Китай югоизточна Азия е дом на много аналитични езици като тайския и виетнамския.
Когато те се сравнят с един синтетичен език като например немския, разликата става ясна:
Морфемата „der“ съответства едновременно на четири отделни понятия, а „die“ на три (немският не различава род в множествено число), но правилата, отнасящи се до „der“ и „die“ по този начин, са доста деспотични и правят морфемите синтетични по природа. И „der“ и „die“ служат също и за определителен член за женски род, единствено число. Освен това думата „Männer" отговаря на две понятия и се отличава от „Mann" чрез окончанието за множествено число /-er/ и чрез прегласа на „a" в „ä", който съществува в много множествени съществителни в немския. Така образуването на множествено число при немските съществителни се извършва по прост, обусловен от правила, синтетичен образец.
Като резултат на това немският може да се каже, че лежи между аглунативната и фузионалната област на спектъра на лингвистичната типология
Българският е единственият аналитичен славянски език (характеристика, която е придобил от балканския езиков съюз). Това позволява да се изучи процеса. В началото падежите започнали да смесват звукове, което предизвикало различаването между формите да се забрави. Предполага се, че старите отношения, които се изразявали чрез склонени думи, първо са били изместени от конструкции с предлози. Ако след предлога е имало склонена дума, е оставало много малко думата да загуби падежа си, защото падежите след предлози се намират в така нареченото неустойчиво положение, т.е. замяната на падежа с друг след предлога не влияе толкова много на значението, колкото смяната на падежа на дума без предлог (тъй като самите предлози съвсем ясно разграничават значенията).
Местоименията винаги са склонни да запазват падежите си по-дълго от съществителните, но се срещат следните често допускани грешки в съвременния български: „На кой се обаждаш?“ (вместо „На кого се обаждаш“), „Аз ми се струва“ (вместо „На мен ми се струва“), „Той го няма“ (вместо „Него го няма“). |
83639 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83639 | Bad Girl | „Bad Girl“ е третият сингъл от албума Erotica на Мадона и е една от най-добрите ѝ балади изобщо. Песента е тиха, но силна и проникваща в теб като есенен дъждец. Показва лошите страни на това да си „лошо момиче“; болката и отчуждението на съвременния живот, в който забързаните хора не могат да намерят баланс между силата на амбициите си и най-съкровените си, смазани от ежедневието желания. Сълзите от една отиваща си любов и злобната носталгия към отминалите мигове. Доколко песента е представителна за личния живот на Мадона тогава и доколко е плод на художествената и фантазия, не можем да сме напълно сигурни. Ясно е само, че имаме едно много силно парче налице.
"Bad Girl" е писана и продуцирана от Мадона и Шеп Петибон
Чарт-успехите на Bad Girl.
„Bad Girl“ страда най-много от неразбирането на творчеството на Мадона по това време. Въпреки качествата като песен и брилянтно заснетото видео достига едва до номер 36 в класацията за сингли на Билборд в САЩ, номер 10 в Англия, номер 5 в Канада, номер 11 вЯпония и номер 32 в Австралия.
Видеото.
Видеото на Bad Girl е режисирано от един от най-добрите постмодернистични режисьори -Дейвид Финчър, работил преди това с Мадона за клиповете към песните Oh, Father, Express Yourself и Vogue.
„Bad Girl“ не изостава от качеството на предните 2 видеоклипа и преразказва историята на „лошото момиче“ от песента. Мадона играе необвързана, забързана млада жена в големия град, която се е отдала на кариерата си и не успява да изгради сериозна и стабилна връзка. Поради тази причина тя често сменя своите партньори и си ляга с полунепознати мъже. Заради цялата бъркотия, която е личния и живот, тя не забелязва, че си има свой ангел хранител, който бди над нея. Някои тълкуват образа на ангела не като този на пазител, а като този на ангела на смъртта, който предвещава близкия край на героинята на Мадона. Тази теория се подкрепя от факта, че в една от крайните сцени на клипа Мадона се съблича в стаята на новия си любовник докато той е в съседната и музиката спира. В този момент при нея влиза ангела и я целува по устата (т.нар. „целувка на смъртта“), след което си отива и музиката продължава от момента, в който е спряла. Любовникът влиза в стаята, Мадона се отпуска на леглото и на сутринта полицията я открива мъртва. Но на самия край на видеоклипа има сцена, която може да приемем за сочеща към твърдението, че ангелът е пазител. Във въпросната сцена ангелът и духът на умрялата вече героиня на Мадона седят и пушат заедно цигари като Мадона му се усмихва щастливо.
Ролята на ангела се играе от известния актьор Кристофър Уокън. |
83644 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83644 | Помпей (пояснение) | Помпей може да се отнася за: |
83646 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83646 | Шумнатица | Шумнатица може да се отнася за: |
83650 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83650 | Paradise (Not for Me) | „Paradise“ е името на песен на Мадона от албума Music от 2000 г. Съавтор и съпродуцент на песента е Мируейс Ахмадзе.
Песента комбинира силна цигулкова оркестрация, бавен техно бийт и на места леки електронни моменти, с полу напевни — полу речитативни вокали на Мадона. Един от стиховете е на френски. Интерпретациите върху текста са много — според някои мнения е насочен към почитателите ѝ, а според други — към починалата ѝ майка.
„Paradise“ е готвена за издаване на формат сингъл, но заради задаващото се Drowned World Tour 2001 проектът е отложен. Песента е една от най-силните в цялата ѝ кариера. Писана и продуцирана от Мадона и Мируейс, тя е първата им съвместна работа през 1999, когато още не е било ясно, дали той ще е продуцент на следващия албум на Мадона, или не. Писана е за албума на Мируейс „Protection“. Чак по-късно в хода на записите на албума Music е решено Paradise да бъде включена. Единствената промяна в песента е, че инструменталът в средата е удължен.
Интересен е контрастът между нормалния, шепнещ глас и този, силно прекаран през вокодер. Противопоставя се божествено/човешко; човешко/роботизирано; ординерно/свръхординерно; сантиментално/ултрамодерно с репликите
и
Видеото на турнето Drowned World 2001.
Песента е използвана по време на турнето като интерлюдия между пънкарската и гейша частта, за да може Мадона да смени своите костюми. Независимо от това нейното присъствие се усеща осезаемо благодарение на огромните видеостени, на които се излъчва невъобразимо красивият специално заснет за тунето клип към „Paradise“. Той е вдъхновен от японските комикси Манга.
През това време 4 огромни подобия на какавиди се спускат от покрива на залата и когато се разтварят-от тях се показват 4 чисто голи (с изключение на една малка препаска около кръста) танцьора, висящи с главата надолу. С течение на песента те се покатерват в изправена позиция и слизат на сцената. Когато идва ред на репликата "There is a light" от песента, танцьорите отварят своите усти и една струяща от там червена светлина огрява сцената.
Изпълнение от Confessions Tour (2006).
През 2006 г. песента влиза и в трак листа на Confessions Tour – провеждащото се турне на Мадона. Изпълнението е различно от студийния запис — речитативните части, в които Мадона шепне са заменени с мелодични вокални партии изпълнявани заедно с Ицхак Синвани. На концертите Мадона изпълнява и китарните партии на песента.
На заден фон, на видеостената зад сцената преминават кадри с природни пейзажи, изпълнени според японската художествена стилистика. |
83651 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83651 | Таркан (певец) | Таркан Теветоглу (), известен само с първото си име Таркан, е турски поп-певец, роден в Германия. Името му произхожда от турска титла или име на цар и значи „храбър, здрав“. До 13-ата си година Таркан живее с родителите си, турски емигранти в Германия, след което баща му решава да се приберат обратно в Турция.
Музикална кариера.
Таркан има издадени няколко платинени албума, като общите продажби, заедно със синглите, надхвърлят 29 млн. Още на 25 години създава собствена звукозаписна компания. Първите му прояви като певец в Турция имат голям успех и в родината си го наричат „мегастар“. Текстовете му се преценяват като бунтарски и с много жаргон. Уникалното при него е западният имидж и стил, комбиниран с ориенталски танцови умения, които демонстрира на концертите. Той е първият турски поп-изпълнител, който влиза в музикалните класации на три континента, въпреки факта, че сингълът му не се изпълнява на английски и става световноизвестен певец.
Личен живот.
Самият той не обича да говори за личния си живот. В интервю за списание „Хюриет“ признава, че отношенията му с жълтата преса са сложни.
Имал е приятелка – юрист за 7 години, като връзката приключва без много шум през 2008 г. Не веднъж е бил цитиран, че смята институцията на брака за старомодна.
На 29 април 2016 г. Таркан се жени за дългогодишната си приятелка Пънар Дилек (Pınar Dilek). Двойката се запознава през 2011 г. след концерт в Германия. На 12 юли 2018 г. двойката роди първото си дете, дъщеря на име Лия (Liya).
Таркан притежава имот в богат квартал на Истанбул, където отглежда овощни дръвчета и животни. Има апартамент в Мъри Хил, Ню Йорк за $5 млн.
През 2010 г. при полицейска операция в апартамента му са открити наркотици. През септември 2011 той официално признава, че употребява наркотици, но никога не е плащал за тях. |
83656 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83656 | Мастърс Канада (снукър) | Мастърс Канада () е професионално състезание по снукър.
Турнирът се провежда в четири последователни години – от 1985 до 1988 г. Състезанието се провежда в Торонто, Канада по времето, когато снукърът в Канада достига върховата си точка. През 1988 г., когато е и последното състезание, то е едно от състезанията за световната ранглиста. Във финала през 1988 г. Джими Уайт побеждава Стив Дейвис с 9 на 4 фрейма и печели 40 000 паунда. |
83666 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83666 | Овчарица (туристическо дружество) | ТД „Овчарица“ е туристическо дружество в „ТЕЦ Марица Изток 2“, село Ковачево, област Стара Загора. Адрес: с. Ковачево, кв. „Три чучура“, бл. 72, ап. 8 – север.
История.
Туристическото дружество с името „Странджа“ е основано през 23 април 1968 г. Още същата година участва в националния туристически поход Ком-Емине. Има 2 участия в международна експедиция в Кавказ.
На 29 септември 2000 г. туристическо дружеството е вписано в Регистъра за ЮЛНЦ при Старозагорски окръжен съд за осъществяване на дейност в обществена полза в Старазагорска, Ямболска, Сливенска и Хасковска област. Развиване и популяризиране на дейности, свързани с туризма, общуване с природата и приобщаване на членовете към духа на родолюбие, приятелство и взаимопомощ. Организиране на тренировъчна и спортно-състезателна дейност и администриране на спортни съоръжения и състезания по предмета на дейност. Стопанисване на спортни обекти и съоръжения необходими за провеждането на тренировки и състезания.
Дейност.
Организира и провежда спортно-туристически празник „Енергокубертенци“ през юни 2002 г. в района на язовир Овчарица с официално честване на „Деня на енергетика“ - спортни състезания с международно участие по футбол, гребане, ориентиране, шахмат, силов трибой, тенис на маса, тенис на корт, конен спорт, стрелба.
Организира ежемесечно туристически походи, съгласувани с БТС по предварително изготвен календарен годишен план. |
83670 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83670 | Frozen | „Frozen“ (в превод: "Замръзнал") е името на песен на Мадона от албума „Ray of Light“, издаден през 1998 г. През февруари 1998 песента е издадена във формат сингъл. Написана е от Мадона и Патрик Ленърд, а аранжиментът е дело на Уилям Орбит.
Песента е радикална промяна за Мадона. Ниските техно-тонове, източните цигулки и придобитите вокални умения (след школовката от „Евита“) откриват нови територии за нея. Песента има голям успех и се определя като една от най-добрите ѝ. Успехът е по целия свят и е най-големият за Мадона дотогава.
„Frozen“ маркира началото на серия от ремикси, направени през ерата на „Ray of Light“. В началото Мадона е работила с Виктор Калдероне, който вследствие продължава с работота си с нея по следващите ѝ сингли. Негояият Club-mix на „Frozen“ е любим на повечето почитатели. Същото става и с ремикса на Stereo MCs, използван през 2001 по време на турнето „Drowned World Tour“. |
83671 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83671 | Мальовица (хижа) | Хижа Мальовица е туристическа хижа в Северозападна Рила, близо до връх Мальовица. Разположена е на 1960 м н.в. в долината на река Мальовица. В близост до хижата има ски-писта със ски-влек. Районът предлага добри възможности за алпинизъм. Хижата е пункт от европейски маршрут „Е-4“.
Комплексът има 125 места в 2 масивни сгради и 7 бунгала. Старата сграда е двуетажна, с две стаи, външни тоалетни и общо 34 места. Новата сграда също е двуетажна, с 18 стаи, вътрешни тоалетни и бани на етажите, общо 77 места. Бунгалата са двуместни без тоалетни.
Хижата е построена в далечната 1934 година като високопланински заслон „Мальовица“ от пернишкото туристическо дружество „Голо бърдо“. Заслонът е предвиден за 25 души, но при нужда е побирал до 40 души. |
83672 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83672 | Полунощница | Полунощница е служба от дневния богуслужебен цикъл, която се служи преди полунощ. На нея се чете или пее канон и се четат молитви, предварящи Утренята. Според Свети Марк Ефески, тя символизира "ставането от съня на телесната заблуда и пробуждането за праведен живот". Установена е по вдъхновение от 118 тия псалом, който споменава „ставането посред нощ за благодарене на Бог“. |
83673 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83673 | Проект Гутенберг | Проект Гутенберг () е най-старата електронна библиотека.
Основана е през 1971 година в Университета на Илинойс в Ърбана-Шампейн от Майкъл Харт (1947 – 2011) – изобретателя на електронната книга. В средата на 90-те години от XX век ръководи проекта в Илинойския бенедиктински колеж (дн. Бенедиктински университет).
По-късно сключва споразумение с Университета „Карнеги Мелон“ да администрира финансите на проекта.
Понастоящем се хоства от онлайн библиотеката ibiblio при Университета на Северна Каролина в Чапел Хил и към декември 2023 г. съдържа повече от 70 000 книги.
Библиотеката съществува благодарение на доброволен труд по дигитализиране, архивиране и разпространение на произведения на културата от цял свят. По-голямата част от съдържанието са пълните текстове на книги, които са обществено достояние. Проектът се стреми да ги направи максимално достъпни, дълготрайни и в свободен формат, така че да могат да се ползват на всеки компютър. |
83674 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83674 | GHV2 | GHV2 (Greatest Hits Volume 2 – в превод: „Най-големите хитове – втора част“) е вторият албум на Мадона от 2001, компилиращ най-големите ѝ хитове. Предишният такъв е "The Immaculate Collection" от 1990.
"GHV2" излиза точно единайсет години след "The Immaculate Collection" и включва най-големите хитове на Мадона от 90-те, обхващайки всичко от "Erotica" (1992) до "What It Feels Like For A Girl" (2001), но за разлика от предшественика си, без нови песни.
Повечето от песните в "GHV2" намират място в албума не в оригиналния си вариант. Както и в "The Immaculate Collection", в диска няма достатъчно място и в компилацията не са включени голяма част от големите сингли от периода. В интервю на журналиста Джо Уайли от BBC Мадона казва защо е избрала именно тези песни: „Избирах само песни, които мога да слушам поне повече от 5 последователни пъти.“. |