burgasdotpro/bgGPT-Phi-4-GGUF
Updated
•
18
id
stringlengths 3
6
| url
stringlengths 39
42
| title
stringlengths 1
136
| text
stringlengths 6
185k
|
|---|---|---|---|
63508 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63508 | Протеин | Протеинът, още белтък или белтъчина, е събирателен термин за биологически важни макромолекули, изградени чрез поликондензирането на отделни аминокиселини.
Белтъците са един от основните градивни компоненти на живите клетки, както и на вирусните частици. Притежават сложна пространствена структура и изпълняват разнообразни биологични функции – от типично структурни, защитни (активна и пасивна), транспортни и съкратителни до каталитични и регулаторни.
Цялата информация, необходима за изграждането на белтъчната молекула, е кодирана в ДНК. Посредством процес на точно презаписване на информацията в РНК (транскрипция) и превеждане от полинуклеотидна в аминокиселинна последователност (транслация) е възможно синтезирането на определен белтък, притежаващ конкретна биологична роля.
Номенклатура и синоними.
Българските наименования „белтък“ и „белтъчина“ произлизат от традиционното наименование на яйчния белтък, който съдържа белтъчини за развитието на зародиша. Като синоним се използва и чуждицата "протеин" ("protein"), срещана в много западноевропейски езици.
История.
За първи път през 1789 г. френският химик Антоан Фуркроа прави разграничение между белтъците и другите известни органични субстанции. Класифицира познатите дотогава албумин, фибрин и желатин като самостоятелни съединения с животински произход. От тази начална стъпка до формулирането на концепция за това, какво представляват белтъците, е извървян дълъг път, минаващ през грубо характеризиране на химичния състав, опити за клинично приложение на белтъчни екстракти, до все по-прецизното дефиниране на структурата и функциите на всеки отделен белтък.
Самото понятие е въведено през 1838 година, когато в писмо от 10 юли, изпратено от Йонс Якоб Берцелиус до Герардус Йоханес Мулдер, за първи път е употребено названието „протеин“ с акцент върху първостепенното и първичното (от гръцки πρωτειοξ – първична нишка). Точният цитат от писмото е:
В приблизителен превод цитатът гласи:
С това изречение се дефинира за първи път понятието "протеин", което се използва като синоним на „белтък“.
Биохимия на протеините.
Протеините представляват линейни полимери (поликондензати), изградени от поредица от до 20 различни вида L-α-аминокиселини. Всички аминокиселини притежават общи структурни характеристики, включително α-въглерод, който е свързан с аминогрупа, карбоксилна група, и странична верига, различна за всеки вид аминокиселина. Само пролин се различава от тази основна структура, тъй като тя съдържа необичаен пръстен в N-амино-групата, която поставя CO-NH амида във фиксиран конформация. Страничните вериги на претогенните (канонични) аминокиселини, имат голямо разнообразие на химическите структури и свойства. Комбинираният ефект на всички странични вериги на аминокиселините в един протеин в крайна сметка определя неговата триизмерна структура, химическа реактивност и биологична функция. Аминокиселините се свързват в полипептидна верига посредством пептидна връзка. Веднъж свързана във веригата на протеин, индивидуалната аминокиселина се нарича остатък, а поредицата от въглеродни, азотни и кислородни атоми е известна като основна верига или гръбнак на протеина.
Пептидната връзка има две резонансни форми, за които способстват няколко двойни връзки и възпрепятстват въртенето около оста ѝ, така че α-въглеродните атоми са приблизително в една равнина. Другите два ъгъла в полипептидната верига, между α-въглеродните атоми и двете съседни пептидни групи (ъгли на Рамачандран), определят локалната форма на протеиновия гръбнак. Краят на протеина със свободна карбоксилна група е познат като C-края или карбокси край, а краят със свободна аминогрупа е известен като N-края или аминокрай. Термините протеин, полипептид и пептид са малко двусмислени и могат да се застъпват по смисъл. Протеин се използва обикновено за биологична молекула в стабилна конформация, докато пептид обикновено се отнася за кратки аминокиселинни олигомери, при които често липсва стабилна триизмерна структура. Въпреки това, границата между двете не е добре дефинирана и обикновено се намира в близост до 20 – 30 аминокиселинни остатъка. Полипептид може да се отнася до всяка една линейна верига от аминокиселини, обикновено независимо от дължината, но често предполага липсата на определена конформация.
Синтез.
Протеините се изграждат от аминокиселини, използвайки информацията, кодирана в гените. Всеки протеин има своя собствена уникална аминокиселинна последователност, която се определя от нуклеотидната последователност на гена кодиращ този протеин. Генетичният код е набор от триплетни комплекти, наречени кодони и всяка комбинация от три нуклеотида определя аминокиселина, например триплетът AUG (аденин-урацил-гуанин) е кодон за метионин. Тъй като ДНК съдържа четири различни нуклеотида, общият брой на възможните кодони (триплети) е 64, следователно, има известен излишък в генетичния код. Някои аминокиселини се кодират от повече от един кодон. Гените, кодирани в ДНК, първо се транскрибират в пре-иРНК от протеини като РНК-полимеразата. Повечето организми след това обработват пре-иРНКите (известни като първичен транскрипт), използвайки различни форми на посттранскрипционни модификации, за да формират зряла иРНК, която след това се използва като матрица за синтеза на протеини от рибозомата. При прокариотите иРНК може да се транслира веднага след началото на транскрипцията или да бъде свързана с рибозома, след като се отдалечи от бактериалната хромозома. За разлика от тях, еукариотите синтезират иРНК в ядрото на клетката и след това преминават през ядрената мембрана в цитоплазмата, където се извършва синтезът на протеини. Скоростта на синтеза на протеини е по-висок в прокариоти отколкото при еукариоти и може да достигне до 20 аминокиселини в секунда.
Процесът на синтезиране на белтък от иРНК матрица е известен като транслация. иРНК се товарят на рибозомата и се четат по три нуклеотида в даден момент чрез разпознаване на всеки кодон от иРНК с антикодон от тРНК, която носи аминокиселината, съответстваща на кодона, когото тя разпознава. Ензимът аминоацил-тРНК синтетаза свързва тРНК молекулите с правилните аминокиселини. Растящият полипептид често се нарича зараждащата се верига. Протеините винаги се синтезират от N-края към C-края.
Размерът на синтезирания протеин може да се измерва с броя на аминокиселините, които съдържа, и от общата му молекулна маса, която обикновено се отчитат в далтони (синоним с атомни единици за маса), или производната килодалтон (kDa). Дрождевите протеини са със средно 466 аминокиселини дълго и маса 53 kDa. Най-големите известни протеини са титините, компонент на мускулния саркомер, с молекулна маса от почти 3000 kDa и обща дължина от почти 27 000 аминокиселини.
Химичен синтез.
Къси протеини могат да бъдат синтезирани химически чрез съвкупност от методи известни като пептиден синтез, които използват органични техники за синтез като химическо легиране, за да се произвеждат пептиди с висока ефективност. Химичният синтез дава възможност за въвеждане на не-естествени аминокиселини в полипептидните вериги, като такива съдържащи флуоресцентни сонди като страничен радикал на аминокиселина. Тези методи са полезни в лабораторната практика в биохимията и клетъчната биология, но като цяло не се използват за търговски приложения. Химичният синтез е неефективен за полипептиди по-дълги от около 300 аминокиселини, а синтезираните протеини не могат лесно да приемат естествената си, функционално активна третична структура. Повечето химични методи за синтез, изграждат полипептидната верига от C-края на N-края, в противовес на биохимичната реакция.
Пост-транслационни модификации.
След завършване на транслацията и освобождаването на протеина от рибозомата, аминокиселините в полипептидните верига са изложени на разнообразни химични изменения, известни като пост-транслационни модификации. Те биват многообразни по своята химична природа и в огромна степен начертават биологичната съдба на протеина, която обаче, е предопределена на първо място от неговата първична структура. Пост-транслационните модификации биват:
Тези модификации може да бъдат универсални (добавяне на вериги, състоящи се от мономери на убиквитин, сигнал за влошаване на този протеин и насочване към протеазома), както и специфични за протеина..
В същото време, един и същ протеин може да претърпи много и различни пост-транслационни модификации. Например, хистоните (протеини, които са част от хроматин и в еукариоти) в различни условия може да имат до 150 различни модификации..
Белтъчно сортиране.
Синтезираните от рибозоми в цитоплазмата протеини трябва да попадат в различни отделения на клетката – ядро, митохондрии, ендоплазмен ретикулум, както и апарат на Голджи, лизозоми, и други; както и някои протеини, трябва се интегрират в клетъчната мембрана или да бъдат насочени към извънклетъчната среда. За да се насочи към определен компартмент, протеинът трябва да има специална сигнална последователност. В повечето случаи, тази последователност е част от веригата на аминокиселините на протеините. В някои случаи, тези сигнали са добавени посттранскационно към протеина и представляват олигозахаридни компоненти. Транспортът на протеини към ендоплазмения ретикулум се извършва паралелно с техния синтез, като сигналната последователност се разпознава от транслокационен комплекс изграден от РНК и протеини, който свързва рибозомата и я придвижва до ЕПР. От ЕПР протеините могат да преминат в апарата Голджи и след това до лизозоми или към външната мембрана или екстрацелуларната среда постредством везикуларния транспорт. Протеините предназначени да функционират в клетъчното ядро имат сигнална последователност NLS (nuclear localisation signal) за насочване към ядрото, като се въвеждат през ядрените пори. В митохондриите и хлоропластите протеините попадат при наличие на сигнални последователности, които ги насочват към специфични протеини пори-транслокатори с участието на шаперони.
Структура на белтъците.
Основният компонент на всички белтъци са аминокиселини, подредени последователно в дълги полипептидни вериги. Броят на каноничните α-аминокиселини в живата природа е 20, макар че в някои белтъци се срещат и други α-аминолиселини като 3- и 4-хидроксипролин, 5-хидроксилизин и други, така също при определени условия аминокиселината селеноцистеин се кодира от стоп кодона UAG.
Аминокиселините се комбинират в строго определен ред във всяка белтъчна молекула, като броят им варира между 30 до 3000 (понякога и много повече) аминокиселини в протеин. Връзката между отделните аминокиселини е амидна, но поради някои свои особености е наречена със специфично име – пептидна връзка. Затова и самите полимерни вериги се означават като полипептидни. Организацията в пространството на полипептидните вериги е изключително сложна и характерна за всеки отделен белтък. За прегледност и по-лесна ориентация, пространствената структура на белтъците е разделена на отделни нива:
Първично ниво.
Първично ниво (примерна структура) – представлява точната последователност на свързване на отделните аминокиселинни остатъци, кодирана от полинуклеотидната последователност на ДНК. В природата белтъците не се срещат в първична структура. Те могат да я заемат временно.
Към първичната структура на белтъците се отнася и така наречения дисулфиден мост. Извън пептидната връзка дисулфидният мост е единствената друга ковалентна връзка в белтъчната молекула. Той се формира при свързването на две сулфхидрилни (тиолови) групи на цистеинови остатъци. Свързването се осъществява чрез отделянето на два атома водород (дехидрогениране). Свързаните два цистеинови остатъка образуват един общ цистин. Дисулфидният мост може да бъде както между две отделни полипептидни вериги (междуверижен), така и от два цистеинови остатъка принадлежащи на една верига (вътрешноверижен).
Първичната структура определя останалите равнища на организация и е ключова за свойствата и функциите на белтъка.
Вторично ниво.
Вторично ниво (секундерна структура) – това са локални нагъвания на основния скелет на полипептидната верига, притежаващи известна периодичност. Всяка възпроизводима и характерна форма се означава като отделен тип вторична структура, като например алфа-спирала, бета-листовидна структура, бета- и гама-завой, както и липса на порядък.
Третично ниво.
Третично ниво (терциерна структура) – пълното нагъване на полипептидната верига в пространството, с всички възможни близки и далечни взаимодействия. Това ниво дава представа за цялостната форма на белтъчната молекула, както и за връзките и отношенията между отделните вторични структури. Третичната структура не е резултат от действието на случайни сили, а е строго определена от аминокиселинната последователност (първичната структура) на полипептидната верига, тоест тя е генетично детерминирана. Триизмерната форма, която белтъчната молекула приема на ниво третична структура се означава като конформация. Във физиологични условия конформацията търпи неголеми колебания, възникнали при взаимодействия с други молекули, свързани с функционалните прояви на белтъците. Формата на белтъчната молекула се поддържа от множество слаби нековалентни взаимодействия:
Четвъртично ниво.
Четвъртично ниво (кватернерна структура) – това е отново цялостна пространствена форма, но на асоциирани нековалентно белтъчни молекули. Тя се изразява в образуването на олигомерни белтъци, но не всеки белтък се характеризира с това четвъртично равнище. Всяка отделна белтъчна молекула, притежаваща характерна, завършена, третична структура се означава като субединица, а цялостният конгломерат – като олигомер. Не всички белтъци притежават четвъртична структура, тъй като повечето са изградени от една полипептидна верига, а четвъртично ниво предполага наличието на поне две. Типичен пример за белтък с четвъртична структура е хемоглобинът.
Белтъците в разтвор, както нормално съществуват в живите клетки, търпят вариации в структурата си, тъй като са подложени на редица въздействия от различни химични елементи, хормони и други биохимични вещества.
Пространствената структура на белтъка се нарича конформация, а всички изменения, независимо дали са съществени или не, се означават като конформационни промени. Благодарение на пространствената си структура белтъците имат свой активен център и множество алостерични центрове. Тези центрове представляват части от молекулата които са пригодени за връзка с точно определени вещества от клетката (например хормони и т.н.).
Денатурация.
Белтъците са молекули много чувствителни към факторите на заобикалящата ги среда. На тяхната функция и структура могат да повлияят множество фактори като например промяна в pH на средата, температурата, налягането, концентрацията на определени вещества (тежки метали, детергенти и други), йонизиращи лъчения. Когато даден протеин бъде подложен на подобна промяна следва денатурация. Това е процес на разкъсване на връзките поддържащи четвъртичната, третичната и вторичната структура. По-податливи на денатурация са глобуларните белтъци, защото техните свойства са много зависими от вторичната и особено третичната им структура. При продължително въздействие на вредния фактор и неговото естество процесът е необратим. При възстановяване на хомеостазата следва обратният процес – ренатурация, при който се възстановява нативната физиологично активна конформация на белтъка. В клетката този процес се спомага от други протеини известни като шаперони и шаперонини. При дълго и продължително въздействие на денатуриращия фактор може да се достигне до необратима денатурация, при което настъпва и утаяване на белтъците, процес известен като коагулация. Коагулацията и денатурацията, обаче не са тъждествени процеси, така например нативни белтъци могат да се утаят (при процес известен като изсолване), както и не всички денатурирали белтъци задължително се утаяват. Прозаичен пример е термичната обработка на кокоше яйце, при което консистенцията се променя. Но в този случай не става въпрос единствено за денатурация, тъй като системата е многокомпонентна.
При денатурация белтъчната молекула преминава от по-подредено към по-безпорядъчно състояние, с нарастваща ентропия и следователно привидно по-изгодно от термодинамична гледна точка. При процеса на ренатурация няма противоречие със законите на термодинамиката, ако белтъчната молекула не се разглежда сама за себе си, а в система с обкръжаващата я водна фаза.
Денатурацията може да има практическо приложение, като част от имунната защита. Така например при вирусно заболяване в организма се разпространяват множество вирусни частици, в болшинството от случаите изградени и от протеини. Неспецифичната имунната реакция на организма се изразява с покачване на постоянната температура на организма. По този начин белтъците изграждащи вирусните частици денатурират, вследствие на което вирусите се разпадат. Затова не е полезно температура от 37 до 38 да се сваля чрез медикаменти веднага.
Структура на белтъците в живите организми.
Способността на протеините да възстановяват правилната триизмерна структура след денатурация позволява да се предложи хипотезата, че цялата информация за крайната структура на протеините, се съдържа в аминокиселинната последователност. Сега е широко приетата теория, че в резултат на еволюцията стабилната структура на протеина има минимална свободна енергия в сравнение с други възможни конформации на полипептидната верига..
Въпреки това, в клетките има група протеини, чиято функция е да се гарантира връщането на протеиновата структура след повреда, както и създаването и разпадането на протеиновите комплекси. Тези протеини се наричат шаперони и шаперонини. Концентрацията на много шаперони в клетката се увеличава рязко с покачване на температурата на околната среда. Те се отнасят към групата на HSP (Heat shock proteins, топлинно шокови протеини). Значението на шапероните за нормалното функциониране на организма може да се илюстрира с α-кристалина, в лещата на човешкото око. Мутациите в този протеин водят до помътняване на лещата дължащо се на натрупването на протеини и в резултат на това до катаракта..
Прости и комплексни протеини.
В структурата на много протеини в допълнение към пептидни вериги са включени и неаминокиселинни компоненти. По този критерий белтъците се разделя на две големи групи – прости и комплексни протеини (протеиди). Простите протеини, съдържат само аминокиселинна верига, а комплексните протеини съдържат различни небелтъчни фрагменти. Тези фрагменти не са с протеинова природа и са наречени „простетични групи“. В зависимост от химическата природа на простетичните групи комплексните протеини се делят на следните класове:
Функция на белтъците.
Всеки белтък притежава специфична функция, като практически няма процес в живите организми, който да не зависи от конкретен протеин. Функциите могат да са най-разнообразни, но формално могат да се обединят в няколко основни:
Трябва да се отбележи, че класификацията на протеините в съответствие с тяхната функция е по-скоро условна, тъй като в еукариотите един и същ протеин може да изпълнява няколко функции. Добре проучен пример за тази гъвкавост е lysyl-tRNA синтетазата – ензим, от класа на aminoacyl-tRNA синтетазите, който не само добавя лизин към tRNA, но и регулира транскрипцията на някои гени . Много протеини имат функция, която се осъществява чрез ензимната им активност. Такива са например двигателния протеин миозин, регулаторните протеини протеинкинази, транспортният протеин натриево-калиева помпа и други.
Каталитична функция.
Най-добре позната роля на протеините в тялото е тази на катализа на различни биохимични реакции. Ензимите са група протеини, притежаващи специфични каталитични свойства, което означава, че всеки ензим катализира една или няколко подобни реакции. Ензимите катализират разграждането на сложни молекули (катаболизъм) и синтеза им (анаболизъм), както и репликацията и репарацията на ДНК, синтеза на РНК. Има няколко хиляди ензими и около 4000 реакции, катализирани от протеини. Ускоряване на реакция в резултат на ензимна катализа понякога е огромна: например, реакция катализирана от ензима оротат-карбоксилаза, се осъществява 1017 пъти по-бързо от некатализираната (78 милиона години без ензим, 18 милисекунди с ензим) . Молекулите, които се свързват към ензима и се променят в ход на реакцията се наричат субстрати.
Въпреки че, ензимите обикновено са съставени от стотици аминокиселини, само една малка част от тях си взаимодейства със субстрата – средно 3 – 4 аминокиселини, често разположени далеч една от друга в основната последователност на аминокиселините – са пряко ангажирани в катализата . Частта от ензима, в която се осъществява каталитичния акт се нарича активен център на ензима.
Структурна функция.
Структурни протеини са тези на цитоскелета, които като вид арматура придават форма на клетките и органелите и са отговорни за промените на формата на клетка. Повечето структурни протеини са фибриларни, така например мономерите на актина и туболина са глобуларни, разтворими протеини, но след полимеризация, образуват дълги нишки, които формират цитоскелета, което позволява на клетките да поддържат форма . Структурни протеини са и колагена и еластина – основните компоненти на междуклетъчното вещество на съединителната тъкан (напр. хрущял) и кератина участващ в състава на коса, нокти, пера, а някои черупки.
Защитна функция.
Има няколко типа защитни функции на протеини:
Регулаторна функция.
Много процеси в клетките, се регулират от протеинови молекули. Тези протеини регулират транскрипцията, транслацията, сплайсинга и дейността на другите протеини. Белтъците осъществяват регулаторната си функция чрез ензимна активност (напр. протеинкинази) или чрез специфично свързване с други молекули, обикновено засягащи взаимодействието на тези молекули с ензими.
По този начин, генната транскрипция се регулира чрез добавяне на транскрипция фактори – протеини активатори или протеини супресори – към регулаторните последователности на гените. На нивото на иРНК четенето също се регулира чрез добавяне на протеинови фактори , а разграждане на РНК и протеините също се осъществява от специализирани протеинови комплекси . Решаваща роля в регулацията на вътреклетъчните процеси играят протеинкиназите – ензими, които активират или потискат активността на други протеини чрез свързване на фосфатни групи към тях.
Сигнална функция.
Протеините служат като сигнализиращи вещества, пренасящи сигнали между клетките, тъканите, органите и различните организми. Често сигналната функция е комбинирана с регулаторна, тъй като много вътреклетъчни регулаторните протеини също така участват в сигналната трансдукция.
Сигнална функция се извършва чрез белтъци – хормони, цитокини, растежни фактори и т.н.
Хормоните са пренасяни от кръвта. Повечето от хормоните на животните – са протеини или пептиди. Свързването на хормона към рецептора е сигнал, който води до отговор на клетката, промяна в клетъчния метаболизъм или променен профил на генната експресия. Хормоните регулират концентрацията на вещества в кръвта и клетките, растежа, възпроизводството и други процеси. Примери за такива протеини е на инсулина, който регулира нивата на кръвната захар.
Клетките взаимодействат една с друга с помощта на сигнални протеини преминаващи през междуклетъчно вещество. Тези протеини включват цитокини и растежни фактори.
Цитокините са малки пептидни молекули, служещи за комуникация между клетките. Те регулират взаимодействието между клетките, определят тяхното оцеляване, стимулират или потискат растежа, диференциацията, функционална активност и апоптозата; осигуряват съгласуваност в имунната, ендокринната и нервната система. За пример може да послужи цитокина тумор-некротизиращ фактор, който предава сигнали между клетките в тялото при възпаление и може да активира апоптоза.
Транспортна функция.
Разтворимите протеини, участват в транспорта на малки молекули, към които имат висок афинитет и свързват, когато се намират във висока концентрация, както и лесно освобождават в места с ниска концентрация. Пример за транспортните протеини е хемоглобина, който пренася кислорода от белите дробове до други тъкани и въглероден диоксид от тъканите към белите дробове. Съществуват редица хомоложни протеини пренасящи кислород, които присъства във всички еукариотни организми.
Транспортна функция осъществяват и някои мембранни протеини, които участват в транспорта на малки молекули през клетъчната мембрана, чрез промяната в пропускливостта ѝ. Липидния компонент на мембраната е водоустойчив (хидрофобен), което предотвратява преминаването на полярните и заредени молекули и йони. Мембранни транспортни белтъци биват белтъчни-канали и белтъци-преносители. Протеиновите канали съдържат вътрешни водни пори, които позволяват преминаването на йони (чрез йонни канали) или на водните молекули (чрез протеини аквапорини) през мембраната. Много йонни каналчета са специализирани в превоз на само един вид йони, например калиевите и натриевите канали правят разлика между тези подобни йони и позволяват преминаването на само един от тях. Протеините преносители се свързват, подобно на ензимите, за една определена молекула или йон и за разлика от каналите могат да извършват активен транспорт, като използват енергията от хидролизата АТФ. Такъв протеин е калиево-натриевата помпа. „Електроцентралата на клетката“ – АТФ синтазата, която извършва синтеза на АТФ задвижвана от протонния градиент от двете страни на вътрешната митохондриална мембрана също могат да бъде отнесена към протеините за мембранен транспорт.
Рецепторна функция.
Протеините рецептори могат да бъдат едновременно в цитоплазмата и/или включени в клетъчната мембрана. Една част от рецептора молекула получава сигнал, който често може да е химично вещество, а в някои случаи – светлина, механични ефекти (напр., разтягане) и други стимули. Под влияние на сигнала в определена част на молекулата (протеинов рецептор) нейната конформация се изменя. В резултат на това изменение друга част на молекула предава сигнала към други клетъчни компоненти. Има няколко механизма на предаване на сигнала. Някои рецептори катализират химичната реакция, докато други са йонни канали, които под влияние на сигнала се отварят или затварят, третата група свързват специален вътреклетъчен молекулен медиатор (посредник). При мембранните рецептори, част от молекулата, които се свързват със сигнала, се намира на повърхността на клетката, а домена, който изпраща сигнал – в клетката.
Двигателна функция.
Класа на моторните протеини осигурява движение на тялото, като мускулно съкращение, (миозин), движението на клетките в организма (например, амебовидното движение на левкоцитите), движението на ресничките и камшичетата, както и активния вътреклетъчнен транспорт (кинезин, динеин). Кинезин и динеин осъществяват превоз на молекулите по микротубулите използвайки АТФ хидролиза като източник на енергия. Динеинът придвижва молекули и органели от периферните части на клетката към центрозомата, а кинезина – в обратна посока. Динеинът е отговорен и за движението на ресничките и камшичетата на еукариотите. Цитоплазматични варианти на миозина могат да участват в транспортирането на молекули и органели чрез микрофиламентите.
Резервна функция.
Специализираните в резервна функция белтъци се означават като резерви протеини. Те се синтезират като източник на енергия и „строителен материал“ в растителните семена и яйцата при животните. Такива са протеините от белтъка на яйцата (овалбумин) и основният млечен протеин (казеин). Няколко други протеини се използвани в тялото като източник на аминокиселини, които от своя страна са предшественици на биологично активни вещества, които регулират обмяната на веществата. Рядко, при продължително гладуване и след изчерпване на въглехидратните и липидните запаси, белтъците започват да се разграждат, като енергията от тях се използва за поддържане на жизнените функции.
Значение.
Белтъците участват в голяма част от процесите, протичащи в живия организъм. Структурата на клетката, протичането на метаболитните процеси, регулацията на хомеостазата и дори защитата на организма се дължи преди всичко на конкретни белтъци. Ролята им в съхраняването и реализирането на генетичната информация, ги нарежда сред най-важните компоненти на живата клетка, наред с нуклеиновите киселини, въглехидратите и липидите. |
63509 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63509 | Рудбекия | Рудбекия ("Rudbeckia") е името на род многогодишни тревисти растения, родината на които е Северна Америка. Принадлежи към семейство Сложноцветни. Най-известният вид от този род е китайското слънце (R. hirta), което се отглежда като градинско цвете.
Рудбекията е наречена така в чест на Олоф Рудбек (1630-1702), шведски ботаник, лекар и писател. Видът на растението силно напомня този на маргаритката и ехинацеята. |
63513 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63513 | Том Йорк | Томас Едуард Йорк () е английски музикант, най-известен като вокалист и текстописец на алтърнатив рок групата Radiohead. Той свири главно на китара и пиано, а в по редки случаи на барабани и бас китара. През 2006 издава дебютния си самостоятелен албум The Eraser.
Биография.
Ранни години.
Роден с парализирано ляво око, Йорк прекарва първите почти 5 години под множество операции, които са довели до неговото намалено зрение и така нареченият отличителен белег „лениво око“. След като Йорк проследява изпълнението на китариста Брайън Мей по телевизията, се вдъхновява и решава да стане музикант. Той получава първата си китара на 7 години и сформира първата си група на 10, ходейки в частното училище за юноши Ебингдън, където среща своите бъдещи колеги от Radiohead през 1987 (Ед О'Брайън и Колин Грийнуд). Групирането на групата завършва, когато барабанистът Фил Селуей се присъединява. По-късно Йорк учи английски език и изкуство в Ексетърския университет и работи като санитар в болница за душевно болни.
В първите си години в Ексетърския университет се носи с дълго сако и шапка (винаги в крачка с модата на Steptoe & The Bunnymen). Променя прическите си доста често и до неузнаваемост. Пише по-голямата част от песните, чиито аранжименти и промени групата прави много успешно.
Том използва псевдонима "Tchock", когато е под влияние на работата си върху даден албум.
Личен живот.
Йорк живее в Оксфорд със своята приятелка Рейчъл Оуен. Те имат две деца – Ноа, роден през 2001 и Агнес, през 2004.
Музикален стил.
Гласови характеристики.
Като певец Йорк е тенор, разпознаваем с честата употреба на фалцет и голям гласов диапазон. Той използва и други стилове на пеене, като например агресивно крещене в песента „Paranoid Android“ и полу-рецитиране в „Myxomatosis“ и „A Wolf at the Door“. През 2005 Йорк е класиран от списание Блендър на 18-о място сред най-добрите певци на всички времена, а през 2008 и от Rolling Stone на 66-о място от общо 100.
Музикантство.
Освен вокалист и текстописец, в Рейдиохед Йорк свири на китара (акустична и електрическа) и пиано. Сравнително по-рядко свири също на барабани и бас китара. Като музикално влияние той цитира електронните изпълнители Aphex Twin и Autechre, заедно с групите Talking Heads, Queen, Joy Division, Siouxsie and the Banshees, Magazine, The Smiths и Sonic Youth. По време на концерт Йорк казва на публиката – „Когато бях в колежа Pixies и R.E.M. промениха живота ми.“ |
63514 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63514 | Рудимент | В биологията под рудимент или рудиментарен орган се разбира закърнял орган - орган, който в хода на своето развитие е загубил напълно или частично своите функции. Закърнелият орган не може повече да изпълнява своята първоначална функция за сметка на нови функции (например апендиксът играе роля в лимфоносната система при човека). В повечето случаи обаче се случва обратното и полза от рудиментите няма. Примери за това при човека са: мъдреците (възпаление (перикоронит), израстване на неправилно място), апендикс (апендисит) и др. През 1893 Робърт Видерсхайм публикува списък на 86 човешки органа, чиято функция не е изяснена. |
63517 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63517 | Развалина | Развалините, наричани също руини (, 'падам') са останки от сгради или други строителни съоръжения, които с времето са частично разрушени, поради недостатъчна поддръжка, природни бедствия или умишлени действия. Обикновено разрушението се развива постепенно, в резултат на естествено изветряне на конструкциите или използването им в други строежи, след като първоначалните сгради са изоставени, често заради бедствие, война или обезлюдяване.
Развалините имат голямо значение като източник на ценна информация за археологията и антропологията, а някои от тях са туристическа забележителност. Много развалини са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО като ценни паметници на културата. |
63524 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63524 | Птичи грип | Птичият грип е вид грип, вирулентен при птиците. Описан е за първи път в Италия през 1878 г. като „птича чума“, а през 1955 г. става ясно, че е разновидност на грипните вируси; понастоящем е известно, че съществува по целия свят.
Заразяване.
Причинител е вирусът на птичия грип (ПГ). Всички ПГ-вируси принадлежат към рода на грипния вирус А от семейство "Orthomyxoviridae" и са сегментирани РНК вируси с отрицателна верига.
Птичият грип се разпространява по въздуха и чрез изпражненията. Дивите птици често изпълняват ролята на резистентни носители, предавайки го на по-чувствителни домашни породи. Може да се предава и чрез заразени храна, вода, инвентар и облекло. Няма доказателства, че вирусът може да оцелее в месо, подложено на щателна термична обработка.
Котките също се смятат за възможни вектори на заразата за H5N1 щамовете птичи грип (Kuiken et al., 2004).
Инкубационният период е от 3 до 5 дни. Симптомите при животните варират, но вирулентните щамове могат да причинят смърт в разстояние от няколко дни.
От януари 2004 всички известни случаи на птичи грип при хора са се появили в Югоизточна Азия. Има сведения за около 120 случая. Около половината от пациентите в тези случаи са починали. В почти всички случаи е установено, че заразяването с вируса е станало от пилета.
Всички вируси на птичия грип (ПГ) са грипни вируси от тип A от семейството вируси "Orthomyxidae" и се разделят на подтипове на основата на хемаглутининови (H) и невраминидазни (N) белтъчни шипове от централното ядро на вируса.
Има 16 H-типа, всеки от които има до 9 N-подтипа, което прави 144 различни H и N комбинации. Освен това всички ПГ-вируси се причисляват към два патотипа – с ниска (НППГ) и висок (ХППГ) патогенност в зависимост от вирулентността им в популациите от домашни птици.
От 16-те познати H-типове само за подтиповете H5, H7 и H9 е известно, че са способни да преминат през видовата бариера между птиците и хората. Има опасения, че ако вирусът на птичия грип претърпи антигенно изместване с вируса на човешкия грип, полученият нови подтип би бил и силно заразен, и силно летален при хората. Такъв подтип би предизвикал глобална пандемия, подобна на тази, която причинява смъртта на над 50 милиона души през 1918 г. (въпреки че много различни източници цитират дори по-висок среден брой, достигащ в някои случаи 100 милиона). Много експерти в областта на здравеопазването се безпокоят, че един вирус, който мутира до точката, в която може да премине видовата бариера (например от птици към хора), неминуемо ще мутира до точката, в която ще може да се предава от човек на човек. В тази точка е заплахата от пандемия става реална.
В началото на октомври 2003 г. изследователите оповестяват, че успешно са реконструирали вируса на испанския грип. Генната секвенция показва, че епидемията от 1918 г. е била причинена от вирус на птичи грип, който се предавал пряко от птици на хора. Реконструираният вирус силно се различава от нормалните човешки вируси по това, че засяга белодробни клетки, които нормално биха били устойчиви към вируса.
Само грипните вируси от тип A могат да заразяват птици. Всички познати подтипове на грипните вируси от тип A могат да заразяват птици.
Между подтиповете, които обикновено заразяват и хора, и птици, обаче, има съществени генетични различия. Сред подтиповете на вирусите на птичия грип, също така, има различни щамове. Намират се H5 и H7 ПГ-вируси както в „нископатогенни“, така и във „високопатогенни“ форми в зависимост от генетичните свойства и сериозността на заболяването, което предизвикват при домашните птици. H9 вирусът е откриван само в „нископатогенна“ форма.
От 1997 г. при хората са потвърдени следните форми на ПГ-вируса: H5N1, H7N2, H7N3, H7N7 и H9N2.
H5N1.
H5N1 е високопатогенна форма на птичи грип. От 1997 г. нашествия на H5N1 са предизвикали смъртта или бракуването на десетки милиони птици. Над 100 души са били заразени с H5N1 при смъртност от около 50%. H5N1 е причина за силно безпокойство поради заплахите, че щамът H5N1 може да еволюира до форма, способна да предизвика глобална пандемия сред хората.
H7N2.
След едно нашествие на H7N2 сред домашните птици през 2002 г. при 44 души е установено заразяване във Вирджиния, САЩ.
H7N3.
В няколко птицеферми в Северна Америка през февруари 2004 г. е потвърдено присъствието на щама H7N3. Към април 2004 18 птицеферми са поставени под карантина, за да се прекрати разпространението на вируса. В този район са установени два случая на заразяване на хора.
H7N7.
През 2003 г. в Холандия, след нашествие на вируса в няколко ферми, при 89 души е установено заразяване с H7N7. Регистриран е един смъртен случай.
H9N2.
Този тип е документиран само в нископатогенна форма. Установени са три заразявания на хора (в Китай и Хонконг), като и тримата пациенти са се възстановили.
Предпазване и лечение.
Въпреки че птичият грип при хората може да се установи със стандартни изследвания за грип, тези изследвания не винаги се оказват надеждни. През март 2005 г. Световната здравна организация обявява, че при седем виетнамци, при които първоначалните изследвания за птичи грип били отрицателни, по-късно било установено, че носят вируса. И седемте са се възстановили. Към 6 май най-надеждното изследване (микронеутрализация) изисква използването на жив вирус, който да взаимодейства с антителата от кръвта на пациента. Тъй като е необходим жив вирус, от съображения за безопасност изследването може да се извършва само в лаборатория с трето ниво на безопасност.
Противовирусните лекарства понякога са ефективни както при лечение, така и при предпазване от заболяването, но в историята на медицината нито един вирус не е бил реално излекуван. Изработването на ваксините отнема най-малко 4 месеца и за всеки нов подтип е необходима нова ваксина.
Освен това, в резултат на широкото използване на антивирусото лекарство амантидин за предпазване или лечение на пилета в Китай от края на 90-те години на миналия век, някои щамове на ПГ-вируса в Азия са развили резистентност към амантидина.. Пилетата в Китай са получили около 2,6 милиарда дози амантидин от началото на 2004 г. до май 2005 г. Използването на амантидин по този начин е в разрез с международните норми за животновъдството, но китайското правителство го пази в тайна по начин, напомнящ секретността около ранното разпространение на SARS.
Епидемия.
Първият случай на разпространение на вируса от птица на човек е регистриран по време на епидемия в птицеферма в Хонконг през 1997 година. Вирусът причинява сериозни респираторни заболявания на 18 души, шестима от които почиват.
Епидемията избухва сред птиците в осем страни в Азия: Камбоджа, Китай, Индонезия, Япония, Южна Корея, Тайланд и Виетнам в края на 2003 и началото на 2004 г. По това време 100 милиона птици в тези страни умират вследствие на болестта или са убити в опитите за спиране на разпространението на болестта.
До март 2004 година се смята, че епидемията е под контрол. От юни 2004 година са регистрирани нови случаи на птичи грип в няколко азиатски страни (Камбоджа, Китай, Индонезия, Малайзия, Тайланд и Виетнам).
От 8 октомври 2005 г. България е застрашена непосредствено от птичи грип, тъй като са установени болни птици в Румъния и Турция, а в Турция – и болни хора.
Мерки, предприети от други европейски страни.
Към 12 януари са предприети следните действия: |
63528 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63528 | Магистрална система на Съединените щати | Магистралната система на САЩ ("United States Highway System") е цялостна система от пътища в САЩ, номерирани от националната пътна система на САЩ. Обозначението и номерацията на пътната система е била съгласувана с всички щати и често тази система от пътища се наричат федерални автомагистрали, въпреки че от момента на създаването ѝ през 1926 г., поддържането и ремонта на пътищата се извършва от щатските и местните власти.
Маршрутите и номерата на пътищата се координира от Американската асоциация на служещите в държавните пътища и траспорта (AASHTO)). По принцип пътищата с нечетни номера в общи линии имат посока юг-север, като номерацията нараства от изток на запад. а пътищата с четни номера имат направление запад–изток и номерацията им нараства от север на юг. Номерацията се увеличава от 1 на изток до 101 на запад и от 2 на север до 98 на юг. Междущатско шосе 101 се счита, че е двуцифрено, като първата цифра е 10). Номерата на главните пътища от север на юг обикновено завършват на 1 (единица), а номерата на главните пътища от изток на запад завършват на 0. Пътищата с тризначни номера, по правило, дублират или преминават успоредно на пътищата с еднозначни или двузначни номера. Например шосе 201 е разклонение в щата Мейн на Магистрала 1 на САЩ. По принцип третата (най-лява) цифра в номера на съответното шосе също нараства от север на юг и от изток на запад. Например на магистрала 60 отклонението 160 е в щата Мисури, 260 в Оклахома, 360 в Тексас, 460 и 560 в Ню Мексико.
На някои участъци междущатските шосета се разделят, като към номерата им се добавят специални обозначения за алтернативни, бизнес- или обходни пътища и те също са подчинени на (AASHTO). Така например магистрала 11 в района на град Бристол щата Вирджиния се разделя на източен 11E и западен 11W участъци, които отново се събират в района на град Ноксвил, щата Тенеси. В някои случаи (магистрала 6N) в Пенсилвания не се събира с отново с магистрала 6. За алтернативните и бизнес-пътищата към номера на съответното шосе се добявят суфикси (А за алтернативни и В за бизнес-шосета).
Разширението на системата от междущатските пътища продължава до 1956 г., когато е създадена Междущатската магистрална система. Строителството на междущатските автомагистрали на големи участъци заместват старите междущатски шосета на САЩ, но въпреки това и системата на старите междущатски шосета обеспечава достъпа до много обекти с регионално значение и в нея продължават да влизат нови пътища. За да се избегне объркването в номерацията на междущатските шосета и междущатската магистрална система, създадена през 1950-те години, номерацията на междущатските магистрали нараства от юг на север и от запад на изток. |
63533 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63533 | Рустика | Рустиката е каменна зидария от дялани камъни (руст), чиято лицева (предна) страна е грубо издялана или е оставена необработена, и само по краищата е направена малка гладка ивица. Често придава на зданието масивност. Застъпена е в архитектурата на Римската империя и по-късно при издигането на средновековните замъци. Става популярна отново в ранния ренесанс до барока, когато от фасадите на приземните етажи на дворци и замъци лъха студенина.
Рустиката се радва на особено внимание от страна на представителите на маниеризма с подчертано грубата насеченост, големите четвъртити блокове и отчасти колони.
Вариациите на рустовете са диамантените рустове с почти изгладена, пирамидална повърхност, и рустове с аналогично изгладена повърхност, която е издута. |
63534 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63534 | Пир (митология) | Пир в древногръцката митология е съпруг на музата Клио и баща на Хиацинт. Цар на Древна Македония. Пир е наричан и Неоптолем – синът на Ахил и Дейдамея. |
63535 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63535 | Псамата | Псамата в древногръцката митология е името на два персонажа: |
63537 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63537 | Грип | Грип, по-точно грипна инфекция, или още инфлуенца, а в миналото и познато под името испанска болест, е остро инфекциозно заболяване, сред най-заразните инфекции.
Причинява се от "Influenza virus type А" и "Influenza virus type B". Характеризира се с рязко изразена интоксикация – висока температура, главоболие, силни мускулни болки и катарално възпаление на горните дихателни пътища. Разпространява се циклично във вид на епидемии, които е възможно периодично да прераснат в пандемии. Високата му заразност се обуславя от краткия инкубационен период, въздушно-капковия механизъм на предаване и високата възприемчивост сред хората. Статистическите данни показват, че броят на заболяванията от грип превишава неколкократно броя на всички останали инфекции, взети заедно. По време на пандемии може да се поразят от 30 до 50% от населението на Земята.
Грипът има здравно и медико-социално значение. Това се обуславя от широкото разпространение, тежкото протичане в детската и старческата възраст, високия процент на смъртност, парализиране на цялата дейност на обществото и от огромния брой икономически щети, които нанася.
Исторически сведения за заболяването.
Описанията на древните гръцки и римски лекари (Хипократ, Диодор, Тит Ливий и др.) свидетелстват за това, че грипът е бил разпространен още в дълбока древност. Първата достоверно описана пандемия е тази, наблюдавана през 1173 г. През тази година от заболяването са обхванати Италия, Германия и Англия. През 1892 г. немският бактериолог Рихард Пфайфер открива "Haemophilus influenzae", който тогава е приет за причинител на грипа. Схващането за бактериалната етиология на грипа обаче силно се разклаща по време на пандемията през 1918 – 1919 г. През 1933 г. е изолиран грипният "вирус A" (H0N1) от W. Smith, С. Andrewes, P. Laidlaw. По-късно са открити и описани грипен "вирус В" (Т. Fransis, Т. Magill, 1940) и грипен "вирус С" (R. Taylor, 1949). По този начин развитието на учението за грипа може условно да се раздели на три периода:
В периода 1946 – 1968 г. са изолирани и описани нови подтипове на грипния "вирус А" – A(H1N1), A(H2N2) и A(H3N2). Това става при изучаване на динамиката на отделните сероварианти, която е свързана с периодичните промени в антигенната структура. През 1937 г. са въведени убити и живи ваксини за профилактика на грипа. През 1957 г. е открит и интерферонът. Той също успешно се прилага за профилактика на заболяването. За профилактика се използват и откритите производни на адамантанамина – ремантадин и амантадин, както и репликативната фаза на фага F2 (RFf2), индуктор на интерферон.
Грипът е най-широко разпространената инфекция в света. Според данни на A. Hirsch (от 1881 г.) от XII до XIX век в света са преминали 90 епидемии от грип и 15 пандемии. Най-добре са проучени пандемиите през 1889 – 1890 и 1918 – 1919 г. Първата от тях води началото си от Туркестан. Втората според някои автори започва от Франция след дебаркирането на американските войски през април 1918 г., а според други води началото си от Сибир. Пандемията, преминала през 1918 – 1919 г. е наречена „испански грип". Това е най-катастрофалната за човечеството преминала пандемия от грип. В този период от грип заболяват около 500 млн. души и умират над 50 млн. България също е била сериозно засегната от тази пандемия.
От 1919 г. до днес преминават най-малко още 11 пандемии, както следва:
Етиология.
Грипните вируси принадлежат към на семейство "Orthomyxoviridae" и са класифицирани в три от петте рода на семейството, както следва:
Вирусите от трите рода имат много сходна структура. Имат сферична форма и размери от 80 – 120 nm, възможно е да се открият и нишковидни форми с размери до 400 nm. Нуклеокапсидът е изграден от 8 фрагмента линейна едноверижна РНК със спирален тип симетрия. Всеки от фрагментите се състои от една молекула РНК, множество нуклеопротеини, полипептиди и един или няколко полимеразни полипептида. Отвън нуклеокапсидът е обвит от двоен липиден слой, който е дериват от клетъчната мембрана на клетката хазяин. От вътрешната страна на липидната обвивка се намира мембранен протеин, наречен "матрикс". Той представлява от 33 до 46% от вирусните протеини. Матриксът е типовоспецифичен антиген и поддържа структурата и стабилността на вирусната обвивка.
По външната повърхност на липидната мембрана са разположени два вида пепломери, които имат гликопротеиден състав. Това са хемаглутинин (H) и неураминидаза (N). При класификацията на грипните вируси се обръща особено внимание на двата пепломера.
Грипният вирус А се характеризира с висока изменчивост. Грипните вируси B и C не са толкова изменчиви. В края на 1990-те години в Югоизточна Азия е изолиран грипен вирус А (H5N1), предизвикващ тежкопротичащ грип при човека. В този случай източниците на зараза са били болните птици, но предаването на вируса между хора е рядко. Изменчивостта на вирусите се осъществява по два механизма:
Номенклатурата за означаване на грипните вируси включва антигенния тип, гостоприемника (ако не е човек), населеното място, където е открит най-напред щамът, номер на щама, годината на изолация. Само за вирус А се използва и естеството на пепломерите – H и N. Например грипен вирус А/Филипини/2/82/H3N2.
Вирусите на грипа са слабо издръжливи във външна среда и на физични и химични фактори. При стайна температура загиват за 2 – 3 часа, а при 56 – 60 °C – за няколко минути. При минусови температури могат да останат активни половин година. Всички дезинфекционни средства дезактивират вируса бързо.
Епидемиологични особености.
Източници на зараза.
Източник на зараза при грипа е болният човек. Той отделя вируса в последните 1 – 2 часа от инкубационния период и 1 – 3, максимум 5 дни от началото на клиничните прояви. Грипният вирус се отделя с капчици и пръски секрет от катаралното възпаление. Голямо епидемично значение като източник на заразяване с грип имат болните с леки и безсимптомни форми.
Механизъм, фактори и пътища на предаване.
Механизмът на предаване на заразата при грипа е въздушно-капков, а основния фактор на предаване е въздухът. Заразяването се осъществява при вдишване на въздух, съдържащ грипния вирус. Той се отделя в него при обикновен говор и издишване (до 250 вирусни частици за 1 минута), при кихане (до 10 – 15 хил. вируса), при средно силна кашлица (до 50 хил. вируса) и при силна кашлица (100 – 800 хил. вируса). Образуваните при кашлянето капчици не отиват на повече от 1 – 1,5 метра от болния. Една част от тях престояват малко време във въздуха и под тежестта си падат на земята. Средните по големина (капчици на Флюге) и малките капчици (аерозолните ядърца на Уелс) могат да циркулират във въздуха до 2 часа. Така те създават т.нар. „заразна въздушна зона" около болния с висока концентрация на вируса. Въздушните течения лесно разсейват и разреждат капчиците. Въздушно-праховият аерозол (ядърца на Уелс-Хенле) няма съществено епидемиологично значение при грипа. За осъществяване на механизма на предаване съществено значение имат тесният контакт на хората, общуването, професията, транспортните средства и други.
Възприемчивост и имунитет.
Възприемчивостта при човека към грипната инфекция е много висока. Най-възприемчиви са децата от 6 месеца до 3 години (около 40% от общия брой случаи).
След преболедуване се създава типовоспецифичен имунитет, който осигурява бързо очистване на организма от вируса. Продължителността и напрегнатостта му зависят от типа на вируса, възрастта на болния и индивидуалната му реактивност. В резултат на циркулацията на грипните вируси сред населението се създава колективен противогрипен имунитет. Образуваните антитела спрямо даден антигенен вариант се запазват продължително време. Грипните вируси пораждат образуване на антитела спрямо S-антигена, хемаглутинините и неураминидазата. Антителата на майката преминават в новороденото и го защитават до 6-ия месец.
Характеристики на епидемичния процес.
Най-важните характерни особености на епидемичния процес при грипа са:
Патогенеза.
Входна врата за вируса са лигавицата на горните дихателни пътища и конюнктивата. Вирусният ензим неураминидаза разрушава мукополизахаридите на клетъчната мембрана на клетката гостоприемник. Размножава се в цитоплазмата, нарушава метаболизма на клетката и довежда до дистрофия, некроза и десквамация. Освободените нови вирусни частици нападат нови клетки от лигавицата в посока към долните отдели на дихателната система до бронхиолите и алвеолите. Преминавайки бариерите на организма вирусът попада в кръвта и предизвиква интоксикация. Последната води до патологични промени на ЦНС, съдовата система и голяма част от вътрешните органи. Доказано е, че вирусът се размножава и в клетките на ЦНС.
Съществува известна симбиоза между вируса и микроорганизми като стафилококи, стрептококи и "Haemophilus influenzae". Тя се изразява във факта, че бактериалният ензим протеаза активира вирусния хемаглутинин. Той от своя страна отваря пътя на вируса за навлизане в клетките на хазяина. Не всички бактерии произвеждат протеази. В такива случаи активират серумния плазминоген, който от своя страна атакува вирусния хемаглутинин.
Нарушеният клетъчен метаболизъм и разпадането на клетките гостоприемници са причина за образуването и отделянето на специфични и неспецифични токсини. Такива са биогенните амини като хистамин, ацетилхолин, серотонин, кинини, автоалергени и други. Още в първия ден на заболяването в кръвта на болните се откриват повишени нива на хистамин.
Токсичните вещества и самият грипен вирус предизвикват дразнене на нервната система – предимно клоновете на "n. vagus" в дихателната система, мозъчните полукълба, подкоровите и вегетативните центрове. От вегетативните центрове дразненето се прехвърля към вътрешните органи. Преобладава дразненето на парасимпатикуса. Това от своя страна води до разширяване на съдовете и повишаване на тяхната пропускливост, хиперемия, отоци, усилена носна секреция и чревен дискомфорт. Най-голяма концентрация на токсините се наблюдава в областта на междинния мозък, предимно в хипоталамуса и хипофизата. Това определя и отклоненията в невровегетативната, невроендокринната и неврохуморалната регулация. Дразненето на терморегулационния център води до появата на фебрилни реакции. Главоболието е в резултат на засягането от токсичните субстанции на чувствителните рецептори в мозъчните обвивки, кората на мозъка и мозъчните кръвоносни съдове. Промените в съдовия тонус са причината за характерното пулсиращо главоболие. Повишената съдова пропускливост води до оток на мозъчните обвивки.
Разпадът на клетки и вирусни елементи предизвикват неспецифична сенсибилизация – параалергия и автоалергия. Вирусът от своя страна предизвиква състояние на анергия (намалена реактивност). Анергията е причина за възникването на вторични гъбични или бактериални инфекции. Оздравяването настъпва след образуването на интерферон в клетките и специфични антитела в серума. Имунитетът е специфичен и непродължителен.
Клинични признаци.
Инкубационният период продължава от няколко часа до 1 – 2 дни при грип А и до 3 дни при грип В. При около 10 – 15 % от болните се наблюдават продромални явления като отпадналост, студени тръпки, разкършеност, субфебрилна температура. По правило болестта започва внезапно. Към началното втрисане се добавят други признаци като повишение на температурата до 38 – 39 °С, изпотяване, световъртеж, главоболие (болните се оплакват от болка предимно в челната и слепочната област), мускулни болки (най-вече в снагата и крайниците), болки в костите и ставите, безапетитие, силна отпадналост. Характерни за грипа са болките при движение на очните ябълки. Общото състояние на болните се влошава като стават вяли, апатични, сънливи. Нерядко са със замъглено съзнание, бълнуване и гърчове. Телесната температура е повишена в рамките на до 2 – 3 дни.
Катаралните прояви са умерени и се появяват 1 до 2 дни от началните признаци. Болните започват да се оплакват от светобоязън, чувство за сухота в носа и гърлото, набъбване на носната лигавица, затруднено дишане, суха кашлица, обонянието и вкусът се загубват. По-късно се появяват сълзотечение, хрема, хиперемия на конюнктивите, лицето и лигавицата на гърлото. Често се среща лимфоидна зърнистост на мекото небце (признак на Морозкин) и точковидни кръвоизливи по върха на езика (признак на Лобан и Бунин). При неусложнен грип дишането е учестено, сърдечната дейност е понижена, кръвното налягане също.
При средно тежките и тежките случаи може да се поразят и вътрешните органи с поява на различни усложнения. Най-често болестта се усложнява с пневмония. Тя протича с токсикоза, задух, цианоза, тахикардия. Вторичните бактериални пневмонии се предизвикват от пневмококи, стафилококи и други видове бактерии. Усложненията са най-чести при възрастните хора с хронични белодробни изменения. Нерядко усложнение при деца до 1-годишна възраст е грипозният круп. Бактериалните пневмонии се характеризират с лаеща кашлица, стенозиращо дишане, диспнея, цианоза.
Макар и по-редки при грипа се наблюдават и сърдечно-съдови поражения. Проявява се със сърдечно-съдова слабост, тромбоемболични нарушения, отклонения в ЕКГ. Открива се аритмия, глухи тонове, пулсът е брадикардичен или тахикардичен.
При най-тежките форми се развива картина на менингоенцефалит – силно главоболие, загуба на съзнание, бълнуване. Дължи се на силната интоксикация и отока на мозъка.
Кръвната картина се характеризира с неутропения, анеозинофилия, лимфоцитоза, а скоростта на утаяване на еритроцитите остава нормална.
Клинични форми.
Според степента на протичането клиничните форми биват:
Усложнения.
Усложненията от заболяването грип се проявяват с различна органна патология. Най-често пораженията са в дихателната система – вирусни или бактериални ларингити, трахеити, бронхити, пневмонии, емпием и абсцес в белия дроб. Възможни са грипни отити и гнойни менингити.
На второ място се нареждат сърдечно-съдовите нарушения – сърдечно-съдова слабост, дистрофия на миокарда, перикардит. Нерядко възникват флебити и тромбози на вените и артериите.
Усложненията от страна на храносмилателната система се проявяват с безапетитие, обложен език, повръщане, тежест и болки в корема.
При увреждане на ЦНС усложненията са – менингити, енцефалити, миелити, периферни неврити, параинфекциозни психози.
Диагноза.
Диагнозата на грипа се основава на точна и своевременна анамнестична и епидемиологична информация, клиничното протичане. Клиничната диагноза при типичните случаи се поставя лесно. Вземат се предвид епидемиологичните данни (грипна епидемия) и наличието на характерните синдроми – токсоинфекциозен, краниофарингеален и катарален.
Лабораторна диагноза.
Вирусологично се изследват материали като: смив от носоглътката, назофаринкса, храчки, взети още през 1-3-тия ден от началото на заболяването. От починали за изследване се взимат късчета от белия дроб. Материалите се поставят в транспортна хранителна среда. Ако изследването се забавя се замразяват и транспортират замразени. За серологично изследване се вземат двойни проби кръв – първата до 5-ия ден от началото на заболяването, а втората – 10 – 14 дни след това.
Изолирането на вируса се постига чрез заразяване на кокоши ембриони. Определянето на серологичния тип на вируса се извършва с реакция задръжка на хемаглутинацията с типовоспецифични хиперимунни серуми, РСК или двойна имунодифузия. Изолирането може да се извърши и чрез заразяване на първични клетъчни култури, в които може евентуално да се наблюдава цитопатогенен ефект. За бързо диагностициране е ефективен имунофлуоресцентния метод. Антигенът се търси в отпечаткови препарати (намазка) или в епителните клетки от носногърлен секрет. Специфичният антиген се доказва в цитоплазмата във вид на светещи конгломерати. С този метод може да се определи и типът на грипния вирус. С метода на непряка ELISA може да се определи съдържанието на М и NP антиген в носно-гърлените смивове.
Серологичната диагноза се прилага за доказване на антихемаглутинини, комплементсвързващи и вируснеутрализиращи антитела. Най-често се прилагат РЗХА и РСК. При наличие на четирикратно или по-високо нарастване на тигъра на антителата във втората серумна проба с някои от използваните антигени, реакцията се приема за положителна. В този случай за причинител на заболяването се счита този щам, към който титърът на антихемаглутинините (антителата) във втората серумна проба е най-висок. Серологичните изследвания могат да се извършат и с реакциите вируснеутрализация, имунофлуоресценция, реакция преципитация в гел, ELISA и други.
Диференциална диагноза.
Катаралните признаци при грипа са сходни с редица остри вирусни респираторни заболявания – парагрип, риновирусна, аденовирусна, респираторносинцитиална инфекция.
Остро начало с токсоинфекциозен синдром се среща и при редица инфекциозни заболявания, като лептоспироза, папатациева треска, вирусни хеморагични трески, денга, орнитоза-пситакоза, Ку-треска, петнист тиф и други.
Патологоанатомични особености.
Подчертана е хиперемията на лигавицата на белия дроб, оток и пълнокръвие на органа. Цилиндричният епител на лигавицата е дистрофичен с некробиотични изменения. Съдовете под епитела са удебелени. Откриват се левкоцитни инфилтрати. Жлезите са уголемени и в състояние на повишена секреция. В лумена на бронхиолите има обилен секрет. Междуалвеоларните прегради са удебелени, а алвеолите имат серозна или хеморагична течност.
При вторична бактериална инфекция се откриват катарална пневмония, гнойна пневмония и дори гангрена на белия дроб. В мозъка и мозъчните обвивки изпъкват хеморагични промени, а в симпатикусовите възли има дегенеративни промени.
Лечение.
От съществено значение за лечението на болните имат общите грижи и рационалното хранене – топли напитки и лесносмилаема храна. Полезни в случая са и съгряващите процедури включващи горещи вани на краката, комплексни разтривки, предизвикване на изпотявания.
При леките и неусложнени случаи лечението включва, аналгетични и антипиретични препарати. Тежките усложнени случаи трябва да се лекуват в болнична обстановка. При лечението им водещо значение има патогенетичната терапия, насочена срещу интоксикацията, сърдечно-съдовата слабост, ацидозата, белодробния и мозъчен едем.
Срещу сърдечно-съдовата слабост се назначават сърдечни гликозиди. Срещу белодробния едем се използват бронхолитични средства, кортикостероиди в съчетание с кардиотоници. При настъпване на мозъчен едем се използват диуретичните средства.
Най-добър прием намират бигванидните производни – амантадин, адамантин, ремантадин и други търговски имена.
Най-малкото съмнение за бактериална инфекция налага назначаването на антибиотици. Добри резултати се постигат и с макролиди и цефалоспорини.
Профилактика.
За имунопрофилактика на грипа се прилагат убити ваксини. Те се произвеждат ежегодно и са съобразени с циркулиращите грипни щамове, по указание на СЗО. Съдържат най-често грипен вирус A(H3N2) и A(H1N1) и грипен вирус B. Прилагат се в доза 1 ml, мускулно или подкожно. Защитават около 70% от имунизираните лица. Съобразно епидемиологичната прогноза като профилактични средства могат да се прилагат и интерферон, индуктори на интерферона, ремантадин и други.
Поради значимостта си грипът се намира под контрола на СЗО. Това се дължи на нуждата от взаимна обмяна на епидемиологична информация за налични епидемични огнища, циркулация на серотипове (щамове) и прилагането на нововъведени ваксини. |
63540 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63540 | Идел-Урал | Идел-Урал () е мюсюлманска държава с център град Казан, просъществувала от края на 1917 до края на 1918 в хаоса на Руската гражданска война. Създаването ѝ е опит за възраждане на някогашното Казанско ханство.
История.
Създаването на републиката Идел-Урал е обявено официално на 12 декември 1917 от конгрес на мюсюлмани от Русия и Сибир. Първоначално тя включва Казанска и Уфска губернии, населени главно с татари и башкири, но с времето към нея се присъединяват и други немюсюлмански и нетюркски народности от региона. Унищожена от Червената армия през април 1918, републиката е възстановена през юли с помощта на Чешкия легион и успява да се задържи до края на годината.
Президентът на Идел-Урал Садри Максуди Арсал успява да избяга във Финландия след окупацията на Идел-Урал от съветските сили. Той е добре приет там, тъй като в миналото смело се е застъпвал, в качеството си на депутат в руския парламент, за националното самоопределение и конституционните права на Финландия. Садри Максуди Арсал се среща и с официални представители на Естония, а през 1919 пътува в Швеция, Германия и Франция в търсене на подкрепа за възстановяване на държавата.
На 25 ноември 1942 г. в окупирана Полша е сформиран доброволческия легион „Идел-Урал“, част от Вафен-СС. Формирани са 8 пехотни батальона, а още три са планирани, но формирането им не е завършено. Легионът съществува до края на войната и участва в бойни действия и операции срещу партизани. На 1 юли 1944 г. 627-и пехотен батальон, който е разположен на атлантическото крайбрежие във Франция, е разформирован след бунт на личния състав.
В наши дни името "Идел-Урал" се е превърнало в символ за татарските националисти, стремящи се към създаване на тюркска държава, независима от Руската федерация. |
63542 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63542 | Петра | Петра ( – "ал-Батра́"; ) е древен град в днешна Йордания, столица на набатеите.
Разположен е в естествено укрепената планинска долина Вади Муса („Долината на Мойсей“) на източния склон на Уади Араба, на кръстопътя на главните търговски маршрути – към Газа на запад, Бостра и Дамаск на север, Ейлат на Червено море и Персийския залив от другата страна на пустинята.
Непознат на западния свят в продължение на стотици години, розовочервеникавият град Петра някога процъфтявал като важна точка от древните търговски маршрути. Той е обграден от високи планини и е достъпен през тясно дефиле, а забележителните му, изсечени в скалите сгради са запазени непокътнати.
На 6 декември 1985 Петра е включена Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.
История.
В града има неидентифицирани праисторически останки, но първите известни обитатели са едомците, които живеели тук около 1000 г. пр.н.е. Според Библията те били потомци на Исав, а препратките в Битие към място наречено Села, почти сигурно се отнасят за Петра („камък“ на гръцки). Едомците били победени от Юдейския цар Амасия, който наредил 10 000 пленници да бъдат убити, като ги хвърлят от върха на скала. Предполага се, че гробницата на Мойсеевия брат Аарон се намира на хълма над Петра.
Към IV век пр.н.е Петра е населявана от набатеите, арабско племе, което изсича много от фасадите на сградите от пясъчник и живее в множество пещери из града. Мястото е естествена крепост. Благодарение на мрежа от канали и тръбопроводи, градът е постоянно снабден с изворна вода. Набатеите първоначално били овчари и били известни с честността си. Бързо обаче се приспособили към нова роля – на охранители на кервани и търговци, а таксите, които налагали на минаващите пътници, спомогнали за преуспяването. Петра се превърнала в голям търговски център, а гръцките пътешественици разнасяли легенди за богатството и разкоша ѝ.
С упадъка на държавите на Птолемеите и Селевкидите в края на 2 век пр.н.е. държавата на набатеите възвръща самостоятелността си. При Аретас III Филелин (ок. 85 пр.н.е. – 60 пр.н.е.) те секат свои монети, а столицата Петра се превръща в голям елинистичен център. Периодът на разцвет продължава и при Аретас IV Филопатър (9 пр.н.е. – 40).
През 106 г. римският управител на Сирия завладява държавата на набатеите, която е превърната в римската провинция Арабия, но Петра продължава да процъфтява като важен център в региона до около 300 г., когато Римската империя започнала да запада.
От 1 век в Петра прониква и християнството, а през V в е документирано, че тя е седалище на християнска епархия. Атанасий Велики споменава за епископ на Петра на име Астерий. През 131 г. градът е посетен от император Адриан.
През VII в. попада под властта на мюсюлманите и впоследствие потъва в забрава с появата на по-достъпни търговски селища като Палмира на североизток от Дамаск. По времето на император Александър Север сеченето на монети и строителството на монументални обществени сгради е прекратено. По време на Йерусалимското кралство остатъците от града са завзети от крал Балдуин I и той остава под контрола на кръстоносците до 1189.
Повторно откриване.
През 1812 г. швейцарският изследовател Йохан Лудвиг Буркхарт преоткрива Петра за Западния свят. Той е първият известен европеец, посетил тези земи след кръстоносците през 12 век.
Буркхарт бил колоритна личност – преподавал арабски, изучавал корана и приел арабско име, за да улесни пътуванията си в тази част на Близкия изток. Откритието направил случайно, когато в края на август 1812 г., пътувайки от Сирия за Египет, край Мъртво море попаднал на група араби, които му разказали за „антики“ в долината „Вади Муса“. Дегизиран като арабин, той ги последвал. Отвели го до привидно плътна стена от скала, в която имало тесен, дълбок проход. Движели се около 30 минути през дефилето Сик, почти лишено от слънчева светлина. Изведнъж се озовали пред червеникавата фасада на изкусно изсечена в скалите сграда, висока 30 м. Намирали се на главната улица в древна Петра.
Тайната на съхранението на града се крие в неговата недостъпност. И до днес дотам се стига пеша или на кон. Археолозите са събрали множество факти от миналото му и са опровергали предположението от 19 век, че е бил просто некропол – град на мъртвите. Наистина има впечатляващи гробници като четирите царски могили в скалите на изток от централната му част или Деир на северозапад, но съществуват категорични доказателства, че в миналото Петра е бил град с поне 20 000 жители.
Архитектура.
Главната улица с колонади, която може да се види и днес, е успоредна на речното русло на Вади Муса, а някога от двете ѝ страни е имало магазини. Полукръглите каменни редове в театъра, построен от набатеите, предлагат места за 4000 зрители.
Най-емблематичната сграда безспорно е Каснех ал-Фарун (Съкровищницата на фараона). Фасадата от дялан камък е наистина впечатляваща. Името ѝ се дължи на древно вярване, че съкровището на фараона (вероятно Рамзес III, който владеел мините в Петра) било скрито в урна на върха на монумента. Местните хора стреляли по урната, опитвайки се да я разбият и да видят съкровището, но тя оставала невредима. Предполага се, че съкровищницата вероятно датира от втори век.
Докато отвън много от сградите са с прецизно изваяни колони, фризове и спирални резби, вътрешността им съвсем не е толкова изпипана.
Тук обичайната украса са ярките цветове и наслояването на пясъчника – който често изглежда като моарирана коприна.
Самият Буркхарт не видял нито един от интериорите на Петра, нито от великолепните ѝ сгради. Бил в града под фалшива самоличност и когато водачът му станал подозрителен, трябвало да си тръгне.
<br> |
63543 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63543 | Уфа | Уфа̀ (; , Йофьо) е град в Русия, столица на Република Башкирия. Населението му към 2020 г. възлиза на души. Основан е като крепост през 1574 г. По-късно става столица на Уфимската губерния. Претърпява бурно развитие през 20 век. Развити са нефтопреработвателната, химическата и машиностроителната промишлености.
История.
Има доказателства за човешко поселение на територията на Уфа, датиращи от палеолитни времена. От 5 до 16 век на днешното му място вече е докладвано наличието на селище. По това време той се нарича "Паскерти". Ибн Халдун го нарича "Башкорт" и го описва като един от най-големите градове на Златната орда. Руските историци от 18 век отбелязват, че на територията на Уфа вече е имало голям пред и преди пристигането на руснаците.
В днешно време се счита, че Уфа е основан през 1574 година на мястото на крепостта "Тура-Тау", построена по заповед на Иван Грозни. През 1586 г. получава статут на град.
Преди да бъде превърнат в седалище на Уфимската губерния през 1781 г., градът и останалите башкирски земи попадат под юрисдикцията на управителите на Оренбург. През 1796 г. значението на града е увеличено дори още – под негов контрол вече попадат територии от днешните Башкортостан, Оренбургска област и Челябинска област. Водният транспорт по река Белая (1870) и железницата до Самара и Златоуст (1890) свързват града с европейската част на Руската империя и допринасят за развиването на леката промишленост в града. Така, към 1913 г. населението на града вече е нараснало до 100 000 души.
По време на Втората световна война, докато съветските сили се изтеглят назад през 1941 г., в града действат агенти на немския Абвер до 1943 г. По това време редица промишлени предприятия от западните части на Съветския съюз са преместени в Уфа.
География.
Градът е разположен при вливането на река Белая в река Уфа, върху ниски хълмове, образуващи Уфимското плато, западно от южната част на Урал. Площта на града е 707,93 km2.
Климат.
Климатът в града е умереноконтинентален. Зимите са студени, а летата – горещи.
Население.
Населението на Уфа преминава един милион души през 1980 г. В днешно време, населението му възлиза на души, което го прави 11-тият най-населен град в Русия. Към 2009 г., в него живеят 25,4% от всички жители на Башкортостан.
Към 2010 г. етническия състав на града е:
Икономика.
Според данни на "Форбс", през 2013 г. Уфа се нарежда като първия град в Русия по бизнес възможности. Основните предприятия в града са в нефтопреработвателната, химическата и машиностроителната промишлености. Градът е дом на 200 големи и средни фирми.
Транспорт.
Уфа е свързан с железопътни линии до останалите части на страната. Едно от историческите разклонения на Транссибирската железница води към Уфа. До Москва водят две магистрали. Международно летище Уфа осъществява редовни полети до Турция, Таджикистан, Египет, Азербайджан, Узбекистан и Кипър, както и множество вътрешни полети.
Градският транспорт включва трамваи (от 1937 г.), тролейбуси (от 1962 г.) и автобуси. Тече подготовка за строителство на метро.
Побратимени градове.
Уфа е побратимен с:
Спорт.
Отборът на клуба „Салават Юлаев“ по хокей на лед от Уфа участва в Континенталната хокейна лига. |
63545 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63545 | Волгоград | Волгогра̀д (на руски "") е град в Южна Русия, център на Волгоградска област, Южен федерален окръг. Разположен е на западния бряг на Волга, при вливането в нея на река Царица. В миналото градът се е наричал ' (до 1925) и ' (1925 – 1961). Населението на града през 2012 година е 1 018 739 души.
Символ на града.
Съвременният флаг на Волгоград представлява правоъгълен плат с червен цвят двустранно изображение в центъра на герба града-герой Волгоград. Съотношението широчина към дължина на флага е 2:3. Червеният цвят – изконен цвят на националния флаг на Русия, който олицетворява мъжеството, държавността, кръвта, силата и енергията. Изображението на града-герой Волгоград на флага символизира принадлежността му на града. Съотношението на площта на герба и флага е 1:7.
Съвременният герб на Волгоград представлява щит от златист цвят, който е разделен на две половини с ленти и има Медали за храброст. Горната половина на герба представлява символично изображение на непристъпната крепост на Волга. Тя е представена във вид на зъбни крепостни стени, които са украсени с червен цвят. В допълнение този медал „Златна звезда“, с който е награден градът, е изобразен в златист цвят на общия червен фон. Символът по средата със златист цвят символизира развитието на индустрията на града, а златният сноп пшеница – изобилието на волгоградските земи. Синият цвят символизира река Волга. Съотношението на ширина спрямо височина е 8:9.
География.
Географското положение на града може да се види тук от спътник. Волгоград е най-дългият град на Русия (не се броят Сочи и Находка). Дължината на града по брега на Волга е около 70 – 90 км. Основната част на града е разположена по поречието на Волга. В чертите на града влизат и ред малконаселени и необитаеми острови.
В града се намира Волго-Донски канал, който е открит през 1952 година.
История.
Волгоград възниква с основаването през 1589 на крепостта Царицин, която трябва да укрепи нестабилната южна граница на Русия. Около нея постепенно възниква търговско селище. Царицин е превземан два пъти от разбунтували се казаци – при бунтовете на Степан Разин (1670) и Емелян Пугачов (1774). През 19 век градът се превръща във важно пристанище и регионален търговски център.
Царицин е сцена на тежки боеве по време на Руската гражданска война. Болшевиките под командването на Йосиф Сталин, Климент Ворошилов и Семьон Будьони се отбраняват в града през 1918, но са изтласкани от генерал Антон Деникин, който контролира Царицин от 1919 до 1920. През 1925 градът е преименуван на Сталинград.
През следващите години Сталинград се превръща в голям център на тежката промишленост. Той става една от основните стратегически цели на германското настъпление през Втората световна война. Германците обсаждат града от 21 август 1942 до 2 февруари 1943 в битката при Сталинград. По размера на човешките загуби това е една от най-тежките битки в човешката история, като двете страни губят общо над 1,5 милиона души. Градът е практически изравнен със земята, но възстановяването му започва още в началото на 1943.
През 1961 името на Сталинград е променено на Волгоград във връзка с кампанията на Никита Хрушчов за десталинизация. Това решение е спорно, като се вземе под внимание световната известност на името Сталинград.
Транспорт.
Наземният обществен градски транспорт е представен от автобуси, тролейбуси, трамваи.
През 1984 година действа единственият в Русия подземен трамвай. Продължителността на линията е 13,5 км. В централната част на града линията минава под земята.
Важна роля играе градската електричка, която съединява всички райони на града.
Въздушните превози се осъществяват от международното летище Волгоград.
Висши учебни заведения.
Волгоград има много ВУЗ-ове, като:
Култура.
"Държавен Донско-казашки театър (ГДКТ)" основан през декември 1992 година. Основател и художествен ръководител е Владимир Иванович Ляпичев. Това е единственият театър в Русия, чиито постановки напълно се основават на исторически и фолклорни казашки традиции.
"Волгоградски детски музикален експериментален театър" е основан през 1932 година като Сталинградски театър на музикалната комедия. Разположен в здание на крайбрежието на Волга. Разцветът на театъра е през 60-70-те години на XX век, когато се представят много нови пиеси на съветски автори, писали на текущия творчески състав театрови музикомедии. През 1995 е преобразуван във Волгоградски общински музикален театър.
Други:
Побратимени градове.
Списък на градовете побратимени с Волгоград и подписали споразумение за сътрудничество.
Икономика.
След 1991 г. много заводи са затворени, например – известна фабрика, където се произвеждат трактори (1930 – 2007). |
63550 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63550 | Министерство на обществените сгради, земеделието и търговията на България | Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията (МОСЗТ) е българска държавна институция с ранг на министерство, съществувала в периода 1882 – 1885 година.
История.
Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията (МОСЗТ) е създадено с Указ № 463 от 23 юни 1882 година, по време на „Режима на пълномощията“. Състои се от строителен, железопътен и земеделски отдел.
В задачите му влизат строежът и поддръжката на обществени сгради, пътища и пристанища, напояването на земеделските земи, насърчаването на скотовъдството, обучението на инженери и селскостопански специалисти. През краткото си съществуване (по-малко от три години) министерството подготвя редица законопроекти, като тези за паричния десятък (вид данък), публичните търгове и уреждане на черкезките земи.
След края на пълномощния режим структурите му са погълнати постепенно от финансовото министерство. Закрито е официално указ от 15 януари 1885 година, когато е учредена Дирекция на обществените сгради към МФ. |
63551 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63551 | Правителство на Драган Цанков 1 | Първото правителство на Драган Цанков е първо правителство на Либералната партия и третото начело на Княжество България. Назначено е с Указ № 135 от 26 март 1880 г. на княз Александър I Батенберг и управлява до 28 ноември 1880, след което е наследено от първото правителство на Петко Каравелов.
Политика.
Опирайки се на пълното мнозинство на Либералната партия в парламента, правителството на Цанков регламентира и изгражда из основи съдебната власт и финансовата администрация. Финансовият министър Петко Каравелов организира Сметната палата и статистическо бюро и прокарва закони за гербовия сбор, десятъка и запазване на други данъци от османско време. Под натиска на руски банкери, правителството внася в парламента законопроект за превръщане на БНБ в акционерно дружество, но по-късно го оттегля, за да запази контрол върху кредита в страната.
Най-острите вътрешнополитически проблеми пред правителството са свързани с отнемането на собствеността на турските земевладелци, прокудени по време на Руско-турската освободителна война, и продължаващите оттогава размирици сред турското население в източните части на Княжеството (Ескиджумайско и Провадийско). Двата проблема водят до напрегнати отношения със сюзерена – Османската империя, влошени допълнително след като българското правителство се присъединява (в нарушение на васалния си статут, регламентиран с Берлинския договор) към Международната телеграфна агенция.
При Цанков, през май 1880, Княжество България приема първата акция за съединение с Източна Румелия. Дипломатическите сондажи в Лондон и сред останалите Велики сили обаче дават отрицателен резултат и правителството се отказва от идеята.
Конфликт с Австро-Унгария.
Правителството на Цанков е поставено под двоен натиск от Австро-Унгария и Русия за реализирането на алтернативни проекти за железопътни линии. Руският проект за линия от София до Дунав (Свищов или Русе) е отхвърлен в полза на довършването на железницата от Цариград за Централна Европа в отсечката между Вакарел и сръбската граница, която българската държава е задължена да построи съгласно Берлинския договор. Разногласия с Австрия относно маршрута и правото на експлоатация на планираната жп линия и недостиг на пари спъват строежа.
Член 53 от Берлинския договор предвижда изработването на единен правилник за плаването по Дунав от Железни врата до Галац. Възниква спор дали това да се извърши от общоевропейска комисия или, както предлага Австрия, да се възложи на подкомисия, съставена от делегати от Австрия, Сърбия, Румъния и България. Румъния е за общоевропейски орган, а Австрия се старае да привлече България към своя проектоправилник, предоставящ ѝ контрол върху корабоплаването по Дунав. В кореспонденция с австрийския дипломатически агент граф Кевенхюлер Цанков го уверява, че България ще подкрепи Австрия Когато се стига до гласуване обаче, противно на обещанията българският делегат на преговорите в Галац Киряк Цанков гласува против. Кевенхюлер се оплаква на княза, който внася в Министерския съвет случката със заповед за мерки срещу компрометиращото поведение на министър-председателя и в края на ноември 1880 Драган Цанков е принуден да подаде оставка.
Съставяне.
Кабинетът, оглавен от Драган Цанков, е образуван от членове на Либералната партия и руски генерал начело на военното министерство. Програмно той отразява интересите на различни слоеве от българската дребна и средна буржоазия, обединени от общи демократични идеи. Не така обединени са партията на либералите, която се откроява на две основни течения: Умереното, ръководено от Драган Цанков, склонно към политически компромиси с консерваторите и друго течение, което обединява крайните либерали на Петко Каравелов и Петко Славейков. Те твърдо устояват либералните принципи и програмата за развитието на българската държава. Основен момент във външната политика става идеята за националното обединение на крайните либерали.
Между двете течения посредничи малка група радикално настроени либерали, ръководени от Стефан Стамболов и Захарий Стоянов.
Кабинет.
Министерският съвет се сформира от 6 министри и един министър-председател. |
63552 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63552 | Правителство на Климент 1 | Правителството на епископ Климент Браницки е второ по ред правителство на Княжество България, назначено с Указ № 334 от 24 ноември 1879 г. на княз Александър I Батенберг. То има характер на преходно правителство в условията на политическа криза, предизвикана от отказа на либералите да управляват заедно с консерваторите, който става причина за разпускането на I обикновено народно събрание от княза.
Управлява до 26 март 1880. Наследено е от първото правителство на Драган Цанков.
Предистория.
В края на септември 1879 г. при изборите за I обикновено народно събрание Либералната партия достига изборна победа. При парламентарните дебати либералите обвиняват правителството на консерваторите в противоконституционност и на практика изказват вот на недоверие на кабинета Бурмов. От друга страна, Русия настоява, с цел стабилизиране политическата обстановка в Българското княжество, да се образува коалиционно правителство. Съобразявайки се с това, Александър I възлага на Петко Каравелов да състави кабинет с участието на консерваторите. Нежеланието им да влязат в коалиция е използвано като основание князът да възложи образуването на нов кабинет на Консервативната партия (въпреки надмощието на либералите в парламента). Непосредствено след неговото съставяне князът засилва натиска над руската дипломация, надявайки се Русия да го подкрепи в стремежа му за промени в Търновската конституция.
Съставяне.
Кабинетът, оглавен от епископ Климент Браницки, е съставен от членове на Консервативната партия, които са фаворизирани от княза, и руски генерал начело на военното министерство.
Кабинет.
Министерският съвет се сформира от 6 министри и един министър-председател.
Управление.
За краткия период на управлението си вторият кабинет на консерваторите успява да прокара в Народното събрание закон за организирането и дейността на българската армия („Привременно положение“ – 17 декември 1879), с което въоръжените сили на Княжеството са утвърдени (в нарушение на Берлинския договор) като постоянна армия с обща задължителна повинност за мъжете.
Приоритетен въпрос във вътрешната политика остава организацията на държавния апарат. Сменени са трима от общо пет губернатори в княжеството. В края на 1879 г. правителството започва да заседава съвместно с Константин Стоилов, ръководител на княжеската канцелария и това скоро се затвърждава като практика. Във външната политика стремежът е към засилване на контактите с европейските държави, установяване на нови дипломатически връзки и излизане на Княжеството от международната изолация.
През януари 1880 г. са проведени нови парламентарни избори, които убедително печели партията на либералите. На 24 март 1880 г., притиснат от либералното мнозинство във II обикновено народно събрание, монархът е принуден, след едно продължително посещение в Петербург да разпусне Климентовия кабинет и да назначи министерски съвет начело с водача на либералите Драган Цанков. |
63554 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63554 | Правителство на Казимир Ернрот | Правителството на Казимир Ернрот е петото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 287 от 27 април 1881 г. на княз Александър I Батенберг, Управлява до 1 юли 1881 г., след което е наследено от първото правителство без министър-председател управлявано пряко от българския монарх.
Политика.
В образувание на 27 април 1881 г. кабинет, ръководен от ген. Казимир Ернрот, влизат привърженици на монарха. Целта на правителството е да подготви условията за отмяна на Търновската конституция и концентриране на цялата власт в ръцете на Александър I Батенберг. Страната е разделена на пет области, ръководени от извънредни („черезвичайни“) комисари.
На 11 май 1881 г. монархът обявява официално условията си, за да остане на трона: извънредни пълномощия за седем години и управление посредством укази; гласуваният през 1881 г. бюджет да бъде в сила и за 1882 г. и преди изтичането на седемте години Велико народно събрание да преразгледа конституцията въз основа на създадените учреждения и придобитият опит.
Непосредствено преди свикването на Великото народно събрание чрез княжески указ са организирани военни съдилища, които да се занимават с „престъпленията на органите на изпълнителната и полицейстката власт, имащи характер на възбуждение, на метеж и неподчинение на законно установените власти“.
Тежките присъди, предвиждани с Указа, парализират административната и полицейската власт, както и либералния печат. При тези условия правителството и монархът постигат пълно победа в изборите за ВНС през 1881 г. При откриване му в Свищов не са допуснати и малкото избрани либерали. Конституцията се отменя, исканията на княза са изпълнени, в страната е въведен т.нар. Режим на пълномощията. Идеята за отменяне на конституцията е одобрена от Запада и Русия. Нейните комисари в България се превръщат в проводници на княжеската политика. По-голямата част от българското население се обявява против преврата и отмяната на конституцията. Рязко спада популярността на княза, засилват се русофобските настроения. Непосредствено след като приключва работата на ВНС, правителството на ген. Казимир Ернрот подава оставка.
Съставяне.
Въпреки че основната политическа сила зад преврата е Консервативната партия, правителството на Ернрот включва в състава си представител на сваленото либерално правителство и безпартийни лица. Военното и вътрешното ведомство са съсредоточени (наред с министърпредседателския пост) в ръцете на руския генерал Казимир Ернрот.
Кабинет.
Сформира се от следните 4 нови министри и 1 от предишното правителство: |
63555 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63555 | Правителство на България (1881 – 1882) | Шестото правителство на България е правителство на Княжество България, назначено с Указ № 565 от 1 юли 1881 г. на княз Александър I Батенберг и е под прякото ръководство на княза. Управлява до 23 юни 1882 г. в условия на така наречения „Режим на пълномощията“, след което е наследено от правителство на Леонид Соболев. Това е единственото българско правителство без министър-председател.
Политика.
Непосредствено след като Второто велико народно събрание приключва работата си, е образуван нов кабинет без министър-председател, в който водеща роля имат консерваторите и руските генерали. Князът умело използва офицерите и руското влияние, за да утвърди позициите си след преврата.
По време на едногодишното си управление правителството провежда редица конструктивни реформи: Министерството на външните работи/дела/ и изповеданията е преустроено в по модерен европейски образец, образуван е Държавен съвет (приема се проектът на либералите за изборност на част от членовете му), жандармерията преминава под властта на Военното министерство. Организирана е комисия за разрешаване на чифликчийския въпрос, одобрени са правила за строежа на частни здания, назначена е Комисия за изпълнение, допълнение и привеждане в ред на съдопроизводството. Изработени са първите учебни програми и устав на Педагогическото училище.
Правителството провежда безкомпромисна политика спрямо политическите си противници. Водачите на Либералната партия Драган Цанков и Петко Славейков са интернирани, направена е добавка към „Закона за печата“, предвиждаща да се иска разрешение на МВР/Д/ за издаването на вестник. Одобрен е закон, който затруднява свикването на протестни събрания и митинги. Разпуснат е "Опълченският комитет". Подготвя се нов закон за чиновниците, издадени са правила за водене на статистиката, за пощите и телеграфите, за реорганизиране на финансовото министерство и събирането на „беглика“ и „арчима“ (вид данъци), приет е „Закон за окръжните и околийските началници“.
Разрешаването на проблеми, свързани с железопътния транспорт, заема водещо място във външната политика на кабинета. Консерваторите застават зад изгодния за националните интереси проект на френската фирма „Шестбан“ за строителството на българската железопътна мрежа. Руските генерали и дипломатическият агент Хитрово поддържат офертата на руската фирма „Гинсбург – Струве“. Разногласията в кабинета по железопътния въпрос обтягат българо-руските отношения. Опитите за стабилизиране на вътрешнополическата обстановка в страната чрез образуването на нов коалиционен кабинет с участието на умерените либерали на Драган Цанков и консерваторите завършват без успех.
Противоречията между двете групировки по отношение на Режима на пълномощията се оказват непреодолими. За да се разреши кризата, князът за пореден път използва авторитета на Русия и на 15 април 1892 г. при посещението си в Петербург успява да убеди император Александър III да отзове дипломата Хитрово и да изпрати в България руския генерал Леонид Соболев, който да оглави нов кабинет.
Съставяне.
Кабинетът, оглавен от Александър I Батенберг, е образуван от представители на Консервативната партия и руски генерали, начело на военното министерство и на министерството на вътрешните работи.
Кабинет.
Сформира се от следните 6 министри: |
63556 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63556 | Правителство на Леонид Соболев | Правителството на Леонид Соболев е седмото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 466 от 23 юни 1882 г. на княз Александър I Батенберг. Управлява до 7 септември 1883 г., след което е наследено от второто правителство на Драган Цанков.
Политика.
Кабинетът поддържа Режима на пълномощията – това е основната характеристика на вътрешната му политика. Едновременно с това правителството възстановява дейността на Народното събрание и премахва цензурата върху печата. Във външната политика приоритет се дава на развитието на българо-руските отношения в политически и икономически аспект. Вижданията на генералите съвпадат до голяма степен с програмата на консерваторите, участващи в правителството. Това е и причината през първите месеци на управление между тях да съществува единодействие.
Приет е нов избирателен закон, определящ имуществения и образователния ценз. Чиновниците се лишават от право на избираемост, намалява се броят на депутатите, мандатът им се увеличава на шест години. Князът запазва правото си да назначава подпредседателя и председателя на Народното събрание. Целта на този закон е да се ограничи достъпа на либералите до властта. Резултат от неговото приемане е първата победа на консерваторите в изборите за III обикновено народно събрание – 10 декември 1882 г. В хода на работата му са приети редица закони – „Законът за териториално-административното деление“, „Законът за чиновниците“, „Законът за преобразуване на натуралния десятък в паричен данък“ и прочее.
Отношенията между генералите и консерваторите рязко се влошават във връзка с дебатите по приоритетите в жп строителството. Консерваторите настояват България първо да изпълни задълженията си по Берлинския договор – строежа на отсечката Цариброд – Вакарел, която да я свърже със Западна Европа, Руските генерали настояват за предимство на „Дунавската железница“, за осигуряване на връзките с Русия. Разногласията в кабинета принуждават Соболев и Каулбарс да търсят сътрудничество с либералите. Това кара консерваторите да напуснат правителството, а генералите концентрират цялата политическа власт в свои ръце. На мястото на напусналите консерватори като управляващи министерствата са назначени либерали.
Соболев и Каулбарс се превръщат във врагове и основна опасност за княза. За да стабилизира позициите си, княз Александър I Батенберг отново търси помощта на руския император с искането ген. Казимир Ернрот да се завърне в България и отново да поеме властта, но получава отказ. Вместо това в София е командирован руският дипломат Александър Йонин, който подкрепя кабинета. Позицията на княза се влошава и от започналата дипломатическа атака срещу България. Турция и Гърция повдигат въпроса за вакъфските имоти (собствеността върху турските чифлици), направени са опити да се закрие Екзархията. Австро-Унгария и Германия са против инициативата на княза за балканско сближаване. Тежкото международно положение и засиленото движение за възстановяване на Търновската конституция принуждават монарха да възстанови конституцията на 6 септември 1883 г. и да разпусне кабинета.
Съставяне.
Кабинетът, оглавен от Леонид Соболев, е образуван от представители на Консервативната партия и руски генерали, начело на военното министерство и на министерството на вътрешните работи.
Кабинет.
Сформира се от следните 6 министри: |
63557 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63557 | Правителство на Драган Цанков 2 | Второто правителство на Драган Цанков е осмо правителство на Княжество България, назначено с Указ № 719 от 7 септември 1883 г. на княз Александър I Батенберг. Управлява страната до 31 декември 1883 г., след което е наследено от третото правителство на Драган Цанков.
Политика.
Образуването на първия коалиционен кабинет в България на 7 септември 1883 г. е резултат от компромиса между консерваторите и умерените либерали. Основен проблем пред кабинета са преговорите по подписване на конвенциите по окупационния дълг към Русия и строежа на жп линията Цариброд-Вакарел. Третото ОНС гласува проектите за двете конвенции въпреки съпротивата на крайните либерали. Те настояват отсечката Цариброд-Вакарел да бъде построена едва след съгласието на Високата порта за свързването на жп линията София-Кюстендил със Солунската железница. Така се установява пряка връзка на Княжеството с Македония, с което би се засилило неговото влияние там.
От вътрешната политика най-важен е въпросът за изменение на Търновската конституция. Опитът на крайните либерали да провалят гласуването по закона за изменението ѝ завършва без успех. Той трябва да влезе в сила след одобрение на ВНС в срок от три години. През това време ВНС намалява броя на депутатите в Народното събрание, дава избирателно право само на лица, притежаващи недвижими имоти и създава втора камара със законодателни и административни права. Променя титлата на княза от „светлост“ на „височество“ и му разрешава да награждава с ордени и да ползва държавни имоти.
Обявяват се за недействителни „Закона за цензурата върху печата“ и „Закона за ограничаване на митингите и събранията“. На 27 септември 1883 г. е гласуван и Указът за амнистията на осъдените по политически причини. Разпуснат е и Държавния съвет.
Командването на Българската армия е предоставено на княза, а ръководството на военната академия – на военния министър. Гласувани са закони за печата, избирателното право, развитието на промишлеността, акциза на тютюна и др. Подобряват се отношенията с Русия. Император Александър III одобрява умерено конституционните възгледи на д-р Цанков, възприемани като спирачка пред амбициите за власт на българския владетел.
Преминаването на армията под ръководството на монарха предизвиква недоволството на руската дипломация. Русия изтегля своите офицери от българската армия, а князът – българските юнкери и офицери от руските военни училища и академии. За да се разреши проблемът е подписана военна конвенция между двете държави. Според нея военният министър се назначава от княза със съгласието на руския император. Промени във военното министерство могат да се правят само със съгласието на министъра и Министерския съвет. Руските офицери в Българската армия са подчинени на министъра, на българските закони и наредби, забранява им се участие в политическите борби.
Непосредствено след като приключва работата на ОНС, д-р Цанков се разделя с непопулярните консерватори и съставя нов кабинет със свои привърженици от Либералната партия.
Съставяне.
Кабинетът, оглавен от Драган Цанков, е коалиционен - образуван от представители на Консервативната партия и умерените либерали и руски генерали, начело на военното министерство.
Кабинет.
Сформира се от следните 5 нови министри и 1 от предишния кабинет: |
63558 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63558 | Правителство на Драган Цанков 3 | Третото правителство на Драган Цанков е девето правителство на Княжество България, назначено с Указ № 1 от 1 януари 1884 г. на княз Александър I Батенберг. Управлява страната до 29 юни 1884 г., след което е наследено от второто правителство на Петко Каравелов.
Политика.
На 31 декември 1884 г. е образувано хомогенно правителство на умерените либерали. Основната задача, която новото правителство си поставя във вътрешната политика, е утвърждаването на умерено конституционно управление. Тази политика среща съпротивата на крайните либерали, които искат пълно възстановяване на Търновската конституция. Резултатът е окончателното разцепление на Либералната партия. На 27 май 1884 г. при изборите за IV обикновено народно събрание крайните либерали успяват да наложат своя кандидат Петко Каравелов за председател на парламента. Това води до подаване оставката на кабинета.
Външна политика.
Най-важният момент във външната политика на умерените либерали е свързан с рязкото изостряне на отношенията със Сърбия. Причините са териториалните претенции на Сърбия към някои гранични български райони и даденото политическо убежище в България на сръбски опозиционери. Апогеят на кризата е на 28 май същата година, когато дипломатическият представител на Сърбия в София Джордже Симич връчва ултиматум на българското правителство. В него се изисква сръбските опозиционери емигранти да бъдат върнати в родината им в тридневен срок. Отказът на българското правителство да удовлетвори искането завършва с прекъсване на дипломатическите отношения между двете страни. Опитите чрез посредничеството на Русия, Австро-Унгария и Германия да се разреши граничният проблем завършват без успех поради различните интереси на Великите сили.
Друг външноикономически проблем пред правителството са преговорите по откупуване на линията Русе-Варна. Под натиск на Великобритания кабинетът започва преговори, на които компанията, собственик на железницата, се опитва да наложи неизгодни за Княжеството условия. Преговорите са преустановени.
По въпроса за националното обединение, правителството на д-р Цанков избира позицията на изчакване. Причините за това са партизанските борби в Източна Румелия и неблагоприятната международна обстановка.
Съставяне.
Кабинетът, оглавен от Драган Цанков, е образуван от умерените либерали и руски генерали, начело на военното министерство.
Кабинет.
Сформира се от следните 7 министри: |
63559 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63559 | Правителство на Климент 2 | Второто правителство на митрополит Климент е единадесето правителство на Княжество България, назначено с прокламация „Към българския народ“ от 9 август 1886 г.
Първото временно правителство на България, обявено не от княз Александър I Батенберг управлява до 12 август 1886, след което е наследено от третото правителство на Петко Каравелов.
Политика.
След Деветоавгустовския преврат отказът на бившия министър-председател Петко Каравелов, Димитър Греков и Константин Стоилов да участват в предложеното от детронаторите правителство принуждава офицерите превратаджии да образуват кабинет само от русофили начело с митрополит Климент. Два дни след като поема властта, то е обявено за незаконно от Стефан Стамболов (председател на Народното събрание) и Сава Муткуров – ръководители на започналия контрапреврат. Към тях се присъединяват всички политически сили, които виждат в поведението на офицерите русофили и царската дипломация заплаха за независимостта на България.
Отказват участие и трима от назначените министри – майор Константин Никифоров (на войната), Васил Радославов (на правосъдието) и Константин Величков (на просвещението).
Против преврата в София се обявява и голяма част от войските, разположени в провинцията. Това кара ръководителите му, майор Петър Груев и майор Анастас Бендерев, да отстъпят властта на Каравелов само три дни след издигането на Климент. Опасността от гражданска война става реалност.
Съставяне.
Кабинетът, оглавен от Климент Търновски, е коалиционен - образуван от представители на Консервативната партия, Либералната партия (цанковисти) и Либералната партия (радослависти) и руски генерали, начело на военното министерство.
Кабинет.
Сформира се от следните 6 министри и 1 председател:
В краткия си период на водене не са правени промени. |
63560 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63560 | Правителство на Петко Каравелов 3 | Третото правителство на Каравелов е дванадесето правителство на Княжество България, назначено с прокламация „Към българския народ“ от 12 август 1886 г.
Второто временно правителство учредено три дни след детронирането на княз Александър I Батенберг с цел разрешаване политическата криза в страната управлява до 16 август 1886 г., след което е заменено от първото правителство на Васил Радославов.
Политика.
През август 1886 г. в София в отсъствието на детронаторите е образувано правителство начело с Петко Каравелов. Два дни по-късно, след като е предотвратена опасността от гражданска война, Стефан Стамболов изпраща телеграма до княз Батенберг, намиращ се по това време в Австро-Унгария, с която го кани отново да заеме престола. Част от войсковите единици, участвали в бунта, са разформировани, а офицерите – разжалвани или дадени на съд.
Поради рзногласия при оценката на вътрешнополитическото положение между ръководителите на контрапреврата и правителството Каравелов подава оставка.
Съставяне.
Кабинетът, оглавен от Петко Каравелов, е образуван от представители на различни политически сили, обединени около идеята за предотвратяване на гражданска война и преодоляване на политическата криза.
Кабинет.
Сформира се от следните 6 министри и един председател.
В краткия си период на водене не са правени промени. |
End of preview. Expand
in Dataset Viewer.
The dataset is built from the Wikipedia dumps: https://dumps.wikimedia.org
- Downloads last month
- 4
Size of downloaded dataset files:
15.1 GB
Size of the auto-converted Parquet files:
15.1 GB
Number of rows:
9,585,340
Models trained or fine-tuned on burgasdotpro/wikipedia