Datasets:

burgasdotpro

/

wikipedia

like 0

Follow

Burgas Professionals 1

63508

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63508

Протеин

Протеинът, още белтък или белтъчина, е събирателен термин за биологически важни макромолекули, изградени чрез поликондензирането на отделни аминокиселини. Белтъците са един от основните градивни компоненти на живите клетки, както и на вирусните частици. Притежават сложна пространствена структура и изпълняват разнообразни биологични функции – от типично структурни, защитни (активна и пасивна), транспортни и съкратителни до каталитични и регулаторни. Цялата информация, необходима за изграждането на белтъчната молекула, е кодирана в ДНК. Посредством процес на точно презаписване на информацията в РНК (транскрипция) и превеждане от полинуклеотидна в аминокиселинна последователност (транслация) е възможно синтезирането на определен белтък, притежаващ конкретна биологична роля. Номенклатура и синоними. Българските наименования „белтък“ и „белтъчина“ произлизат от традиционното наименование на яйчния белтък, който съдържа белтъчини за развитието на зародиша. Като синоним се използва и чуждицата "протеин" ("protein"), срещана в много западноевропейски езици. История. За първи път през 1789 г. френският химик Антоан Фуркроа прави разграничение между белтъците и другите известни органични субстанции. Класифицира познатите дотогава албумин, фибрин и желатин като самостоятелни съединения с животински произход. От тази начална стъпка до формулирането на концепция за това, какво представляват белтъците, е извървян дълъг път, минаващ през грубо характеризиране на химичния състав, опити за клинично приложение на белтъчни екстракти, до все по-прецизното дефиниране на структурата и функциите на всеки отделен белтък. Самото понятие е въведено през 1838 година, когато в писмо от 10 юли, изпратено от Йонс Якоб Берцелиус до Герардус Йоханес Мулдер, за първи път е употребено названието „протеин“ с акцент върху първостепенното и първичното (от гръцки πρωτειοξ – първична нишка). Точният цитат от писмото е: В приблизителен превод цитатът гласи: С това изречение се дефинира за първи път понятието "протеин", което се използва като синоним на „белтък“. Биохимия на протеините. Протеините представляват линейни полимери (поликондензати), изградени от поредица от до 20 различни вида L-α-аминокиселини. Всички аминокиселини притежават общи структурни характеристики, включително α-въглерод, който е свързан с аминогрупа, карбоксилна група, и странична верига, различна за всеки вид аминокиселина. Само пролин се различава от тази основна структура, тъй като тя съдържа необичаен пръстен в N-амино-групата, която поставя CO-NH амида във фиксиран конформация. Страничните вериги на претогенните (канонични) аминокиселини, имат голямо разнообразие на химическите структури и свойства. Комбинираният ефект на всички странични вериги на аминокиселините в един протеин в крайна сметка определя неговата триизмерна структура, химическа реактивност и биологична функция. Аминокиселините се свързват в полипептидна верига посредством пептидна връзка. Веднъж свързана във веригата на протеин, индивидуалната аминокиселина се нарича остатък, а поредицата от въглеродни, азотни и кислородни атоми е известна като основна верига или гръбнак на протеина. Пептидната връзка има две резонансни форми, за които способстват няколко двойни връзки и възпрепятстват въртенето около оста ѝ, така че α-въглеродните атоми са приблизително в една равнина. Другите два ъгъла в полипептидната верига, между α-въглеродните атоми и двете съседни пептидни групи (ъгли на Рамачандран), определят локалната форма на протеиновия гръбнак. Краят на протеина със свободна карбоксилна група е познат като C-края или карбокси край, а краят със свободна аминогрупа е известен като N-края или аминокрай. Термините протеин, полипептид и пептид са малко двусмислени и могат да се застъпват по смисъл. Протеин се използва обикновено за биологична молекула в стабилна конформация, докато пептид обикновено се отнася за кратки аминокиселинни олигомери, при които често липсва стабилна триизмерна структура. Въпреки това, границата между двете не е добре дефинирана и обикновено се намира в близост до 20 – 30 аминокиселинни остатъка. Полипептид може да се отнася до всяка една линейна верига от аминокиселини, обикновено независимо от дължината, но често предполага липсата на определена конформация. Синтез. Протеините се изграждат от аминокиселини, използвайки информацията, кодирана в гените. Всеки протеин има своя собствена уникална аминокиселинна последователност, която се определя от нуклеотидната последователност на гена кодиращ този протеин. Генетичният код е набор от триплетни комплекти, наречени кодони и всяка комбинация от три нуклеотида определя аминокиселина, например триплетът AUG (аденин-урацил-гуанин) е кодон за метионин. Тъй като ДНК съдържа четири различни нуклеотида, общият брой на възможните кодони (триплети) е 64, следователно, има известен излишък в генетичния код. Някои аминокиселини се кодират от повече от един кодон. Гените, кодирани в ДНК, първо се транскрибират в пре-иРНК от протеини като РНК-полимеразата. Повечето организми след това обработват пре-иРНКите (известни като първичен транскрипт), използвайки различни форми на посттранскрипционни модификации, за да формират зряла иРНК, която след това се използва като матрица за синтеза на протеини от рибозомата. При прокариотите иРНК може да се транслира веднага след началото на транскрипцията или да бъде свързана с рибозома, след като се отдалечи от бактериалната хромозома. За разлика от тях, еукариотите синтезират иРНК в ядрото на клетката и след това преминават през ядрената мембрана в цитоплазмата, където се извършва синтезът на протеини. Скоростта на синтеза на протеини е по-висок в прокариоти отколкото при еукариоти и може да достигне до 20 аминокиселини в секунда. Процесът на синтезиране на белтък от иРНК матрица е известен като транслация. иРНК се товарят на рибозомата и се четат по три нуклеотида в даден момент чрез разпознаване на всеки кодон от иРНК с антикодон от тРНК, която носи аминокиселината, съответстваща на кодона, когото тя разпознава. Ензимът аминоацил-тРНК синтетаза свързва тРНК молекулите с правилните аминокиселини. Растящият полипептид често се нарича зараждащата се верига. Протеините винаги се синтезират от N-края към C-края. Размерът на синтезирания протеин може да се измерва с броя на аминокиселините, които съдържа, и от общата му молекулна маса, която обикновено се отчитат в далтони (синоним с атомни единици за маса), или производната килодалтон (kDa). Дрождевите протеини са със средно 466 аминокиселини дълго и маса 53 kDa. Най-големите известни протеини са титините, компонент на мускулния саркомер, с молекулна маса от почти 3000 kDa и обща дължина от почти 27 000 аминокиселини. Химичен синтез. Къси протеини могат да бъдат синтезирани химически чрез съвкупност от методи известни като пептиден синтез, които използват органични техники за синтез като химическо легиране, за да се произвеждат пептиди с висока ефективност. Химичният синтез дава възможност за въвеждане на не-естествени аминокиселини в полипептидните вериги, като такива съдържащи флуоресцентни сонди като страничен радикал на аминокиселина. Тези методи са полезни в лабораторната практика в биохимията и клетъчната биология, но като цяло не се използват за търговски приложения. Химичният синтез е неефективен за полипептиди по-дълги от около 300 аминокиселини, а синтезираните протеини не могат лесно да приемат естествената си, функционално активна третична структура. Повечето химични методи за синтез, изграждат полипептидната верига от C-края на N-края, в противовес на биохимичната реакция. Пост-транслационни модификации. След завършване на транслацията и освобождаването на протеина от рибозомата, аминокиселините в полипептидните верига са изложени на разнообразни химични изменения, известни като пост-транслационни модификации. Те биват многообразни по своята химична природа и в огромна степен начертават биологичната съдба на протеина, която обаче, е предопределена на първо място от неговата първична структура. Пост-транслационните модификации биват: Тези модификации може да бъдат универсални (добавяне на вериги, състоящи се от мономери на убиквитин, сигнал за влошаване на този протеин и насочване към протеазома), както и специфични за протеина.. В същото време, един и същ протеин може да претърпи много и различни пост-транслационни модификации. Например, хистоните (протеини, които са част от хроматин и в еукариоти) в различни условия може да имат до 150 различни модификации.. Белтъчно сортиране. Синтезираните от рибозоми в цитоплазмата протеини трябва да попадат в различни отделения на клетката – ядро, митохондрии, ендоплазмен ретикулум, както и апарат на Голджи, лизозоми, и други; както и някои протеини, трябва се интегрират в клетъчната мембрана или да бъдат насочени към извънклетъчната среда. За да се насочи към определен компартмент, протеинът трябва да има специална сигнална последователност. В повечето случаи, тази последователност е част от веригата на аминокиселините на протеините. В някои случаи, тези сигнали са добавени посттранскационно към протеина и представляват олигозахаридни компоненти. Транспортът на протеини към ендоплазмения ретикулум се извършва паралелно с техния синтез, като сигналната последователност се разпознава от транслокационен комплекс изграден от РНК и протеини, който свързва рибозомата и я придвижва до ЕПР. От ЕПР протеините могат да преминат в апарата Голджи и след това до лизозоми или към външната мембрана или екстрацелуларната среда постредством везикуларния транспорт. Протеините предназначени да функционират в клетъчното ядро имат сигнална последователност NLS (nuclear localisation signal) за насочване към ядрото, като се въвеждат през ядрените пори. В митохондриите и хлоропластите протеините попадат при наличие на сигнални последователности, които ги насочват към специфични протеини пори-транслокатори с участието на шаперони. Структура на белтъците. Основният компонент на всички белтъци са аминокиселини, подредени последователно в дълги полипептидни вериги. Броят на каноничните α-аминокиселини в живата природа е 20, макар че в някои белтъци се срещат и други α-аминолиселини като 3- и 4-хидроксипролин, 5-хидроксилизин и други, така също при определени условия аминокиселината селеноцистеин се кодира от стоп кодона UAG. Аминокиселините се комбинират в строго определен ред във всяка белтъчна молекула, като броят им варира между 30 до 3000 (понякога и много повече) аминокиселини в протеин. Връзката между отделните аминокиселини е амидна, но поради някои свои особености е наречена със специфично име – пептидна връзка. Затова и самите полимерни вериги се означават като полипептидни. Организацията в пространството на полипептидните вериги е изключително сложна и характерна за всеки отделен белтък. За прегледност и по-лесна ориентация, пространствената структура на белтъците е разделена на отделни нива: Първично ниво. Първично ниво (примерна структура) – представлява точната последователност на свързване на отделните аминокиселинни остатъци, кодирана от полинуклеотидната последователност на ДНК. В природата белтъците не се срещат в първична структура. Те могат да я заемат временно. Към първичната структура на белтъците се отнася и така наречения дисулфиден мост. Извън пептидната връзка дисулфидният мост е единствената друга ковалентна връзка в белтъчната молекула. Той се формира при свързването на две сулфхидрилни (тиолови) групи на цистеинови остатъци. Свързването се осъществява чрез отделянето на два атома водород (дехидрогениране). Свързаните два цистеинови остатъка образуват един общ цистин. Дисулфидният мост може да бъде както между две отделни полипептидни вериги (междуверижен), така и от два цистеинови остатъка принадлежащи на една верига (вътрешноверижен). Първичната структура определя останалите равнища на организация и е ключова за свойствата и функциите на белтъка. Вторично ниво. Вторично ниво (секундерна структура) – това са локални нагъвания на основния скелет на полипептидната верига, притежаващи известна периодичност. Всяка възпроизводима и характерна форма се означава като отделен тип вторична структура, като например алфа-спирала, бета-листовидна структура, бета- и гама-завой, както и липса на порядък. Третично ниво. Третично ниво (терциерна структура) – пълното нагъване на полипептидната верига в пространството, с всички възможни близки и далечни взаимодействия. Това ниво дава представа за цялостната форма на белтъчната молекула, както и за връзките и отношенията между отделните вторични структури. Третичната структура не е резултат от действието на случайни сили, а е строго определена от аминокиселинната последователност (първичната структура) на полипептидната верига, тоест тя е генетично детерминирана. Триизмерната форма, която белтъчната молекула приема на ниво третична структура се означава като конформация. Във физиологични условия конформацията търпи неголеми колебания, възникнали при взаимодействия с други молекули, свързани с функционалните прояви на белтъците. Формата на белтъчната молекула се поддържа от множество слаби нековалентни взаимодействия: Четвъртично ниво. Четвъртично ниво (кватернерна структура) – това е отново цялостна пространствена форма, но на асоциирани нековалентно белтъчни молекули. Тя се изразява в образуването на олигомерни белтъци, но не всеки белтък се характеризира с това четвъртично равнище. Всяка отделна белтъчна молекула, притежаваща характерна, завършена, третична структура се означава като субединица, а цялостният конгломерат – като олигомер. Не всички белтъци притежават четвъртична структура, тъй като повечето са изградени от една полипептидна верига, а четвъртично ниво предполага наличието на поне две. Типичен пример за белтък с четвъртична структура е хемоглобинът. Белтъците в разтвор, както нормално съществуват в живите клетки, търпят вариации в структурата си, тъй като са подложени на редица въздействия от различни химични елементи, хормони и други биохимични вещества. Пространствената структура на белтъка се нарича конформация, а всички изменения, независимо дали са съществени или не, се означават като конформационни промени. Благодарение на пространствената си структура белтъците имат свой активен център и множество алостерични центрове. Тези центрове представляват части от молекулата които са пригодени за връзка с точно определени вещества от клетката (например хормони и т.н.). Денатурация. Белтъците са молекули много чувствителни към факторите на заобикалящата ги среда. На тяхната функция и структура могат да повлияят множество фактори като например промяна в pH на средата, температурата, налягането, концентрацията на определени вещества (тежки метали, детергенти и други), йонизиращи лъчения. Когато даден протеин бъде подложен на подобна промяна следва денатурация. Това е процес на разкъсване на връзките поддържащи четвъртичната, третичната и вторичната структура. По-податливи на денатурация са глобуларните белтъци, защото техните свойства са много зависими от вторичната и особено третичната им структура. При продължително въздействие на вредния фактор и неговото естество процесът е необратим. При възстановяване на хомеостазата следва обратният процес – ренатурация, при който се възстановява нативната физиологично активна конформация на белтъка. В клетката този процес се спомага от други протеини известни като шаперони и шаперонини. При дълго и продължително въздействие на денатуриращия фактор може да се достигне до необратима денатурация, при което настъпва и утаяване на белтъците, процес известен като коагулация. Коагулацията и денатурацията, обаче не са тъждествени процеси, така например нативни белтъци могат да се утаят (при процес известен като изсолване), както и не всички денатурирали белтъци задължително се утаяват. Прозаичен пример е термичната обработка на кокоше яйце, при което консистенцията се променя. Но в този случай не става въпрос единствено за денатурация, тъй като системата е многокомпонентна. При денатурация белтъчната молекула преминава от по-подредено към по-безпорядъчно състояние, с нарастваща ентропия и следователно привидно по-изгодно от термодинамична гледна точка. При процеса на ренатурация няма противоречие със законите на термодинамиката, ако белтъчната молекула не се разглежда сама за себе си, а в система с обкръжаващата я водна фаза. Денатурацията може да има практическо приложение, като част от имунната защита. Така например при вирусно заболяване в организма се разпространяват множество вирусни частици, в болшинството от случаите изградени и от протеини. Неспецифичната имунната реакция на организма се изразява с покачване на постоянната температура на организма. По този начин белтъците изграждащи вирусните частици денатурират, вследствие на което вирусите се разпадат. Затова не е полезно температура от 37 до 38 да се сваля чрез медикаменти веднага. Структура на белтъците в живите организми. Способността на протеините да възстановяват правилната триизмерна структура след денатурация позволява да се предложи хипотезата, че цялата информация за крайната структура на протеините, се съдържа в аминокиселинната последователност. Сега е широко приетата теория, че в резултат на еволюцията стабилната структура на протеина има минимална свободна енергия в сравнение с други възможни конформации на полипептидната верига.. Въпреки това, в клетките има група протеини, чиято функция е да се гарантира връщането на протеиновата структура след повреда, както и създаването и разпадането на протеиновите комплекси. Тези протеини се наричат шаперони и шаперонини. Концентрацията на много шаперони в клетката се увеличава рязко с покачване на температурата на околната среда. Те се отнасят към групата на HSP (Heat shock proteins, топлинно шокови протеини). Значението на шапероните за нормалното функциониране на организма може да се илюстрира с α-кристалина, в лещата на човешкото око. Мутациите в този протеин водят до помътняване на лещата дължащо се на натрупването на протеини и в резултат на това до катаракта.. Прости и комплексни протеини. В структурата на много протеини в допълнение към пептидни вериги са включени и неаминокиселинни компоненти. По този критерий белтъците се разделя на две големи групи – прости и комплексни протеини (протеиди). Простите протеини, съдържат само аминокиселинна верига, а комплексните протеини съдържат различни небелтъчни фрагменти. Тези фрагменти не са с протеинова природа и са наречени „простетични групи“. В зависимост от химическата природа на простетичните групи комплексните протеини се делят на следните класове: Функция на белтъците. Всеки белтък притежава специфична функция, като практически няма процес в живите организми, който да не зависи от конкретен протеин. Функциите могат да са най-разнообразни, но формално могат да се обединят в няколко основни: Трябва да се отбележи, че класификацията на протеините в съответствие с тяхната функция е по-скоро условна, тъй като в еукариотите един и същ протеин може да изпълнява няколко функции. Добре проучен пример за тази гъвкавост е lysyl-tRNA синтетазата – ензим, от класа на aminoacyl-tRNA синтетазите, който не само добавя лизин към tRNA, но и регулира транскрипцията на някои гени . Много протеини имат функция, която се осъществява чрез ензимната им активност. Такива са например двигателния протеин миозин, регулаторните протеини протеинкинази, транспортният протеин натриево-калиева помпа и други. Каталитична функция. Най-добре позната роля на протеините в тялото е тази на катализа на различни биохимични реакции. Ензимите са група протеини, притежаващи специфични каталитични свойства, което означава, че всеки ензим катализира една или няколко подобни реакции. Ензимите катализират разграждането на сложни молекули (катаболизъм) и синтеза им (анаболизъм), както и репликацията и репарацията на ДНК, синтеза на РНК. Има няколко хиляди ензими и около 4000 реакции, катализирани от протеини. Ускоряване на реакция в резултат на ензимна катализа понякога е огромна: например, реакция катализирана от ензима оротат-карбоксилаза, се осъществява 1017 пъти по-бързо от некатализираната (78 милиона години без ензим, 18 милисекунди с ензим) . Молекулите, които се свързват към ензима и се променят в ход на реакцията се наричат ​​субстрати. Въпреки че, ензимите обикновено са съставени от стотици аминокиселини, само една малка част от тях си взаимодейства със субстрата – средно 3 – 4 аминокиселини, често разположени далеч една от друга в основната последователност на аминокиселините – са пряко ангажирани в катализата . Частта от ензима, в която се осъществява каталитичния акт се нарича активен център на ензима. Структурна функция. Структурни протеини са тези на цитоскелета, които като вид арматура придават форма на клетките и органелите и са отговорни за промените на формата на клетка. Повечето структурни протеини са фибриларни, така например мономерите на актина и туболина са глобуларни, разтворими протеини, но след полимеризация, образуват дълги нишки, които формират цитоскелета, което позволява на клетките да поддържат форма . Структурни протеини са и колагена и еластина – основните компоненти на междуклетъчното вещество на съединителната тъкан (напр. хрущял) и кератина участващ в състава на коса, нокти, пера, а някои черупки. Защитна функция. Има няколко типа защитни функции на протеини: Регулаторна функция. Много процеси в клетките, се регулират от протеинови молекули. Тези протеини регулират транскрипцията, транслацията, сплайсинга и дейността на другите протеини. Белтъците осъществяват регулаторната си функция чрез ензимна активност (напр. протеинкинази) или чрез специфично свързване с други молекули, обикновено засягащи взаимодействието на тези молекули с ензими. По този начин, генната транскрипция се регулира чрез добавяне на транскрипция фактори – протеини активатори или протеини супресори – към регулаторните последователности на гените. На нивото на иРНК четенето също се регулира чрез добавяне на протеинови фактори , а разграждане на РНК и протеините също се осъществява от специализирани протеинови комплекси . Решаваща роля в регулацията на вътреклетъчните процеси играят протеинкиназите – ензими, които активират или потискат активността на други протеини чрез свързване на фосфатни групи към тях. Сигнална функция. Протеините служат като сигнализиращи вещества, пренасящи сигнали между клетките, тъканите, органите и различните организми. Често сигналната функция е комбинирана с регулаторна, тъй като много вътреклетъчни регулаторните протеини също така участват в сигналната трансдукция. Сигнална функция се извършва чрез белтъци – хормони, цитокини, растежни фактори и т.н. Хормоните са пренасяни от кръвта. Повечето от хормоните на животните – са протеини или пептиди. Свързването на хормона към рецептора е сигнал, който води до отговор на клетката, промяна в клетъчния метаболизъм или променен профил на генната експресия. Хормоните регулират концентрацията на вещества в кръвта и клетките, растежа, възпроизводството и други процеси. Примери за такива протеини е на инсулина, който регулира нивата на кръвната захар. Клетките взаимодействат една с друга с помощта на сигнални протеини преминаващи през междуклетъчно вещество. Тези протеини включват цитокини и растежни фактори. Цитокините са малки пептидни молекули, служещи за комуникация между клетките. Те регулират взаимодействието между клетките, определят тяхното оцеляване, стимулират или потискат растежа, диференциацията, функционална активност и апоптозата; осигуряват съгласуваност в имунната, ендокринната и нервната система. За пример може да послужи цитокина тумор-некротизиращ фактор, който предава сигнали между клетките в тялото при възпаление и може да активира апоптоза. Транспортна функция. Разтворимите протеини, участват в транспорта на малки молекули, към които имат висок афинитет и свързват, когато се намират във висока концентрация, както и лесно освобождават в места с ниска концентрация. Пример за транспортните протеини е хемоглобина, който пренася кислорода от белите дробове до други тъкани и въглероден диоксид от тъканите към белите дробове. Съществуват редица хомоложни протеини пренасящи кислород, които присъства във всички еукариотни организми. Транспортна функция осъществяват и някои мембранни протеини, които участват в транспорта на малки молекули през клетъчната мембрана, чрез промяната в пропускливостта ѝ. Липидния компонент на мембраната е водоустойчив (хидрофобен), което предотвратява преминаването на полярните и заредени молекули и йони. Мембранни транспортни белтъци биват белтъчни-канали и белтъци-преносители. Протеиновите канали съдържат вътрешни водни пори, които позволяват преминаването на йони (чрез йонни канали) или на водните молекули (чрез протеини аквапорини) през мембраната. Много йонни каналчета са специализирани в превоз на само един вид йони, например калиевите и натриевите канали правят разлика между тези подобни йони и позволяват преминаването на само един от тях. Протеините преносители се свързват, подобно на ензимите, за една определена молекула или йон и за разлика от каналите могат да извършват активен транспорт, като използват енергията от хидролизата АТФ. Такъв протеин е калиево-натриевата помпа. „Електроцентралата на клетката“ – АТФ синтазата, която извършва синтеза на АТФ задвижвана от протонния градиент от двете страни на вътрешната митохондриална мембрана също могат да бъде отнесена към протеините за мембранен транспорт. Рецепторна функция. Протеините рецептори могат да бъдат едновременно в цитоплазмата и/или включени в клетъчната мембрана. Една част от рецептора молекула получава сигнал, който често може да е химично вещество, а в някои случаи – светлина, механични ефекти (напр., разтягане) и други стимули. Под влияние на сигнала в определена част на молекулата (протеинов рецептор) нейната конформация се изменя. В резултат на това изменение друга част на молекула предава сигнала към други клетъчни компоненти. Има няколко механизма на предаване на сигнала. Някои рецептори катализират химичната реакция, докато други са йонни канали, които под влияние на сигнала се отварят или затварят, третата група свързват специален вътреклетъчен молекулен медиатор (посредник). При мембранните рецептори, част от молекулата, които се свързват със сигнала, се намира на повърхността на клетката, а домена, който изпраща сигнал – в клетката. Двигателна функция. Класа на моторните протеини осигурява движение на тялото, като мускулно съкращение, (миозин), движението на клетките в организма (например, амебовидното движение на левкоцитите), движението на ресничките и камшичетата, както и активния вътреклетъчнен транспорт (кинезин, динеин). Кинезин и динеин осъществяват превоз на молекулите по микротубулите използвайки АТФ хидролиза като източник на енергия. Динеинът придвижва молекули и органели от периферните части на клетката към центрозомата, а кинезина – в обратна посока. Динеинът е отговорен и за движението на ресничките и камшичетата на еукариотите. Цитоплазматични варианти на миозина могат да участват в транспортирането на молекули и органели чрез микрофиламентите. Резервна функция. Специализираните в резервна функция белтъци се означават като резерви протеини. Те се синтезират като източник на енергия и „строителен материал“ в растителните семена и яйцата при животните. Такива са протеините от белтъка на яйцата (овалбумин) и основният млечен протеин (казеин). Няколко други протеини се използвани в тялото като източник на аминокиселини, които от своя страна са предшественици на биологично активни вещества, които регулират обмяната на веществата. Рядко, при продължително гладуване и след изчерпване на въглехидратните и липидните запаси, белтъците започват да се разграждат, като енергията от тях се използва за поддържане на жизнените функции. Значение. Белтъците участват в голяма част от процесите, протичащи в живия организъм. Структурата на клетката, протичането на метаболитните процеси, регулацията на хомеостазата и дори защитата на организма се дължи преди всичко на конкретни белтъци. Ролята им в съхраняването и реализирането на генетичната информация, ги нарежда сред най-важните компоненти на живата клетка, наред с нуклеиновите киселини, въглехидратите и липидите.

63509

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63509

Рудбекия

Рудбекия ("Rudbeckia") е името на род многогодишни тревисти растения, родината на които е Северна Америка. Принадлежи към семейство Сложноцветни. Най-известният вид от този род е китайското слънце (R. hirta), което се отглежда като градинско цвете. Рудбекията е наречена така в чест на Олоф Рудбек (1630-1702), шведски ботаник, лекар и писател. Видът на растението силно напомня този на маргаритката и ехинацеята.

63513

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63513

Том Йорк

Томас Едуард Йорк () е английски музикант, най-известен като вокалист и текстописец на алтърнатив рок групата Radiohead. Той свири главно на китара и пиано, а в по редки случаи на барабани и бас китара. През 2006 издава дебютния си самостоятелен албум The Eraser. Биография. Ранни години. Роден с парализирано ляво око, Йорк прекарва първите почти 5 години под множество операции, които са довели до неговото намалено зрение и така нареченият отличителен белег „лениво око“. След като Йорк проследява изпълнението на китариста Брайън Мей по телевизията, се вдъхновява и решава да стане музикант. Той получава първата си китара на 7 години и сформира първата си група на 10, ходейки в частното училище за юноши Ебингдън, където среща своите бъдещи колеги от Radiohead през 1987 (Ед О'Брайън и Колин Грийнуд). Групирането на групата завършва, когато барабанистът Фил Селуей се присъединява. По-късно Йорк учи английски език и изкуство в Ексетърския университет и работи като санитар в болница за душевно болни. В първите си години в Ексетърския университет се носи с дълго сако и шапка (винаги в крачка с модата на Steptoe & The Bunnymen). Променя прическите си доста често и до неузнаваемост. Пише по-голямата част от песните, чиито аранжименти и промени групата прави много успешно. Том използва псевдонима "Tchock", когато е под влияние на работата си върху даден албум. Личен живот. Йорк живее в Оксфорд със своята приятелка Рейчъл Оуен. Те имат две деца – Ноа, роден през 2001 и Агнес, през 2004. Музикален стил. Гласови характеристики. Като певец Йорк е тенор, разпознаваем с честата употреба на фалцет и голям гласов диапазон. Той използва и други стилове на пеене, като например агресивно крещене в песента „Paranoid Android“ и полу-рецитиране в „Myxomatosis“ и „A Wolf at the Door“. През 2005 Йорк е класиран от списание Блендър на 18-о място сред най-добрите певци на всички времена, а през 2008 и от Rolling Stone на 66-о място от общо 100. Музикантство. Освен вокалист и текстописец, в Рейдиохед Йорк свири на китара (акустична и електрическа) и пиано. Сравнително по-рядко свири също на барабани и бас китара. Като музикално влияние той цитира електронните изпълнители Aphex Twin и Autechre, заедно с групите Talking Heads, Queen, Joy Division, Siouxsie and the Banshees, Magazine, The Smiths и Sonic Youth. По време на концерт Йорк казва на публиката – „Когато бях в колежа Pixies и R.E.M. промениха живота ми.“

63514

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63514

Рудимент

В биологията под рудимент или рудиментарен орган се разбира закърнял орган - орган, който в хода на своето развитие е загубил напълно или частично своите функции. Закърнелият орган не може повече да изпълнява своята първоначална функция за сметка на нови функции (например апендиксът играе роля в лимфоносната система при човека). В повечето случаи обаче се случва обратното и полза от рудиментите няма. Примери за това при човека са: мъдреците (възпаление (перикоронит), израстване на неправилно място), апендикс (апендисит) и др. През 1893 Робърт Видерсхайм публикува списък на 86 човешки органа, чиято функция не е изяснена.

63517

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63517

Развалина

Развалините, наричани също руини (, 'падам') са останки от сгради или други строителни съоръжения, които с времето са частично разрушени, поради недостатъчна поддръжка, природни бедствия или умишлени действия. Обикновено разрушението се развива постепенно, в резултат на естествено изветряне на конструкциите или използването им в други строежи, след като първоначалните сгради са изоставени, често заради бедствие, война или обезлюдяване. Развалините имат голямо значение като източник на ценна информация за археологията и антропологията, а някои от тях са туристическа забележителност. Много развалини са включени в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО като ценни паметници на културата.

63524

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63524

Птичи грип

Птичият грип е вид грип, вирулентен при птиците. Описан е за първи път в Италия през 1878 г. като „птича чума“, а през 1955 г. става ясно, че е разновидност на грипните вируси; понастоящем е известно, че съществува по целия свят. Заразяване. Причинител е вирусът на птичия грип (ПГ). Всички ПГ-вируси принадлежат към рода на грипния вирус А от семейство "Orthomyxoviridae" и са сегментирани РНК вируси с отрицателна верига. Птичият грип се разпространява по въздуха и чрез изпражненията. Дивите птици често изпълняват ролята на резистентни носители, предавайки го на по-чувствителни домашни породи. Може да се предава и чрез заразени храна, вода, инвентар и облекло. Няма доказателства, че вирусът може да оцелее в месо, подложено на щателна термична обработка. Котките също се смятат за възможни вектори на заразата за H5N1 щамовете птичи грип (Kuiken et al., 2004). Инкубационният период е от 3 до 5 дни. Симптомите при животните варират, но вирулентните щамове могат да причинят смърт в разстояние от няколко дни. От януари 2004 всички известни случаи на птичи грип при хора са се появили в Югоизточна Азия. Има сведения за около 120 случая. Около половината от пациентите в тези случаи са починали. В почти всички случаи е установено, че заразяването с вируса е станало от пилета. Всички вируси на птичия грип (ПГ) са грипни вируси от тип A от семейството вируси "Orthomyxidae" и се разделят на подтипове на основата на хемаглутининови (H) и невраминидазни (N) белтъчни шипове от централното ядро на вируса. Има 16 H-типа, всеки от които има до 9 N-подтипа, което прави 144 различни H и N комбинации. Освен това всички ПГ-вируси се причисляват към два патотипа – с ниска (НППГ) и висок (ХППГ) патогенност в зависимост от вирулентността им в популациите от домашни птици. От 16-те познати H-типове само за подтиповете H5, H7 и H9 е известно, че са способни да преминат през видовата бариера между птиците и хората. Има опасения, че ако вирусът на птичия грип претърпи антигенно изместване с вируса на човешкия грип, полученият нови подтип би бил и силно заразен, и силно летален при хората. Такъв подтип би предизвикал глобална пандемия, подобна на тази, която причинява смъртта на над 50 милиона души през 1918 г. (въпреки че много различни източници цитират дори по-висок среден брой, достигащ в някои случаи 100 милиона). Много експерти в областта на здравеопазването се безпокоят, че един вирус, който мутира до точката, в която може да премине видовата бариера (например от птици към хора), неминуемо ще мутира до точката, в която ще може да се предава от човек на човек. В тази точка е заплахата от пандемия става реална. В началото на октомври 2003 г. изследователите оповестяват, че успешно са реконструирали вируса на испанския грип. Генната секвенция показва, че епидемията от 1918 г. е била причинена от вирус на птичи грип, който се предавал пряко от птици на хора. Реконструираният вирус силно се различава от нормалните човешки вируси по това, че засяга белодробни клетки, които нормално биха били устойчиви към вируса. Само грипните вируси от тип A могат да заразяват птици. Всички познати подтипове на грипните вируси от тип A могат да заразяват птици. Между подтиповете, които обикновено заразяват и хора, и птици, обаче, има съществени генетични различия. Сред подтиповете на вирусите на птичия грип, също така, има различни щамове. Намират се H5 и H7 ПГ-вируси както в „нископатогенни“, така и във „високопатогенни“ форми в зависимост от генетичните свойства и сериозността на заболяването, което предизвикват при домашните птици. H9 вирусът е откриван само в „нископатогенна“ форма. От 1997 г. при хората са потвърдени следните форми на ПГ-вируса: H5N1, H7N2, H7N3, H7N7 и H9N2. H5N1. H5N1 е високопатогенна форма на птичи грип. От 1997 г. нашествия на H5N1 са предизвикали смъртта или бракуването на десетки милиони птици. Над 100 души са били заразени с H5N1 при смъртност от около 50%. H5N1 е причина за силно безпокойство поради заплахите, че щамът H5N1 може да еволюира до форма, способна да предизвика глобална пандемия сред хората. H7N2. След едно нашествие на H7N2 сред домашните птици през 2002 г. при 44 души е установено заразяване във Вирджиния, САЩ. H7N3. В няколко птицеферми в Северна Америка през февруари 2004 г. е потвърдено присъствието на щама H7N3. Към април 2004 18 птицеферми са поставени под карантина, за да се прекрати разпространението на вируса. В този район са установени два случая на заразяване на хора. H7N7. През 2003 г. в Холандия, след нашествие на вируса в няколко ферми, при 89 души е установено заразяване с H7N7. Регистриран е един смъртен случай. H9N2. Този тип е документиран само в нископатогенна форма. Установени са три заразявания на хора (в Китай и Хонконг), като и тримата пациенти са се възстановили. Предпазване и лечение. Въпреки че птичият грип при хората може да се установи със стандартни изследвания за грип, тези изследвания не винаги се оказват надеждни. През март 2005 г. Световната здравна организация обявява, че при седем виетнамци, при които първоначалните изследвания за птичи грип били отрицателни, по-късно било установено, че носят вируса. И седемте са се възстановили. Към 6 май най-надеждното изследване (микронеутрализация) изисква използването на жив вирус, който да взаимодейства с антителата от кръвта на пациента. Тъй като е необходим жив вирус, от съображения за безопасност изследването може да се извършва само в лаборатория с трето ниво на безопасност. Противовирусните лекарства понякога са ефективни както при лечение, така и при предпазване от заболяването, но в историята на медицината нито един вирус не е бил реално излекуван. Изработването на ваксините отнема най-малко 4 месеца и за всеки нов подтип е необходима нова ваксина. Освен това, в резултат на широкото използване на антивирусото лекарство амантидин за предпазване или лечение на пилета в Китай от края на 90-те години на миналия век, някои щамове на ПГ-вируса в Азия са развили резистентност към амантидина.. Пилетата в Китай са получили около 2,6 милиарда дози амантидин от началото на 2004 г. до май 2005 г. Използването на амантидин по този начин е в разрез с международните норми за животновъдството, но китайското правителство го пази в тайна по начин, напомнящ секретността около ранното разпространение на SARS. Епидемия. Първият случай на разпространение на вируса от птица на човек е регистриран по време на епидемия в птицеферма в Хонконг през 1997 година. Вирусът причинява сериозни респираторни заболявания на 18 души, шестима от които почиват. Епидемията избухва сред птиците в осем страни в Азия: Камбоджа, Китай, Индонезия, Япония, Южна Корея, Тайланд и Виетнам в края на 2003 и началото на 2004 г. По това време 100 милиона птици в тези страни умират вследствие на болестта или са убити в опитите за спиране на разпространението на болестта. До март 2004 година се смята, че епидемията е под контрол. От юни 2004 година са регистрирани нови случаи на птичи грип в няколко азиатски страни (Камбоджа, Китай, Индонезия, Малайзия, Тайланд и Виетнам). От 8 октомври 2005 г. България е застрашена непосредствено от птичи грип, тъй като са установени болни птици в Румъния и Турция, а в Турция – и болни хора. Мерки, предприети от други европейски страни. Към 12 януари са предприети следните действия:

63528

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63528

Магистрална система на Съединените щати

Магистралната система на САЩ ("United States Highway System") е цялостна система от пътища в САЩ, номерирани от националната пътна система на САЩ. Обозначението и номерацията на пътната система е била съгласувана с всички щати и често тази система от пътища се наричат федерални автомагистрали, въпреки че от момента на създаването ѝ през 1926 г., поддържането и ремонта на пътищата се извършва от щатските и местните власти. Маршрутите и номерата на пътищата се координира от Американската асоциация на служещите в държавните пътища и траспорта (AASHTO)). По принцип пътищата с нечетни номера в общи линии имат посока юг-север, като номерацията нараства от изток на запад. а пътищата с четни номера имат направление запад–изток и номерацията им нараства от север на юг. Номерацията се увеличава от 1 на изток до 101 на запад и от 2 на север до 98 на юг. Междущатско шосе 101 се счита, че е двуцифрено, като първата цифра е 10). Номерата на главните пътища от север на юг обикновено завършват на 1 (единица), а номерата на главните пътища от изток на запад завършват на 0. Пътищата с тризначни номера, по правило, дублират или преминават успоредно на пътищата с еднозначни или двузначни номера. Например шосе 201 е разклонение в щата Мейн на Магистрала 1 на САЩ. По принцип третата (най-лява) цифра в номера на съответното шосе също нараства от север на юг и от изток на запад. Например на магистрала 60 отклонението 160 е в щата Мисури, 260 в Оклахома, 360 в Тексас, 460 и 560 в Ню Мексико. На някои участъци междущатските шосета се разделят, като към номерата им се добавят специални обозначения за алтернативни, бизнес- или обходни пътища и те също са подчинени на (AASHTO). Така например магистрала 11 в района на град Бристол щата Вирджиния се разделя на източен 11E и западен 11W участъци, които отново се събират в района на град Ноксвил, щата Тенеси. В някои случаи (магистрала 6N) в Пенсилвания не се събира с отново с магистрала 6. За алтернативните и бизнес-пътищата към номера на съответното шосе се добявят суфикси (А за алтернативни и В за бизнес-шосета). Разширението на системата от междущатските пътища продължава до 1956 г., когато е създадена Междущатската магистрална система. Строителството на междущатските автомагистрали на големи участъци заместват старите междущатски шосета на САЩ, но въпреки това и системата на старите междущатски шосета обеспечава достъпа до много обекти с регионално значение и в нея продължават да влизат нови пътища. За да се избегне объркването в номерацията на междущатските шосета и междущатската магистрална система, създадена през 1950-те години, номерацията на междущатските магистрали нараства от юг на север и от запад на изток.

63533

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63533

Рустика

Рустиката е каменна зидария от дялани камъни (руст), чиято лицева (предна) страна е грубо издялана или е оставена необработена, и само по краищата е направена малка гладка ивица. Често придава на зданието масивност. Застъпена е в архитектурата на Римската империя и по-късно при издигането на средновековните замъци. Става популярна отново в ранния ренесанс до барока, когато от фасадите на приземните етажи на дворци и замъци лъха студенина. Рустиката се радва на особено внимание от страна на представителите на маниеризма с подчертано грубата насеченост, големите четвъртити блокове и отчасти колони. Вариациите на рустовете са диамантените рустове с почти изгладена, пирамидална повърхност, и рустове с аналогично изгладена повърхност, която е издута.

63534

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63534

Пир (митология)

Пир в древногръцката митология е съпруг на музата Клио и баща на Хиацинт. Цар на Древна Македония. Пир е наричан и Неоптолем – синът на Ахил и Дейдамея.

63535

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63535

Псамата

Псамата в древногръцката митология е името на два персонажа:

63537

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63537

Грип

Грип, по-точно грипна инфекция, или още инфлуенца, а в миналото и познато под името испанска болест, е остро инфекциозно заболяване, сред най-заразните инфекции. Причинява се от "Influenza virus type А" и "Influenza virus type B". Характеризира се с рязко изразена интоксикация – висока температура, главоболие, силни мускулни болки и катарално възпаление на горните дихателни пътища. Разпространява се циклично във вид на епидемии, които е възможно периодично да прераснат в пандемии. Високата му заразност се обуславя от краткия инкубационен период, въздушно-капковия механизъм на предаване и високата възприемчивост сред хората. Статистическите данни показват, че броят на заболяванията от грип превишава неколкократно броя на всички останали инфекции, взети заедно. По време на пандемии може да се поразят от 30 до 50% от населението на Земята. Грипът има здравно и медико-социално значение. Това се обуславя от широкото разпространение, тежкото протичане в детската и старческата възраст, високия процент на смъртност, парализиране на цялата дейност на обществото и от огромния брой икономически щети, които нанася. Исторически сведения за заболяването. Описанията на древните гръцки и римски лекари (Хипократ, Диодор, Тит Ливий и др.) свидетелстват за това, че грипът е бил разпространен още в дълбока древност. Първата достоверно описана пандемия е тази, наблюдавана през 1173 г. През тази година от заболяването са обхванати Италия, Германия и Англия. През 1892 г. немският бактериолог Рихард Пфайфер открива "Haemophilus influenzae", който тогава е приет за причинител на грипа. Схващането за бактериалната етиология на грипа обаче силно се разклаща по време на пандемията през 1918 – 1919 г. През 1933 г. е изолиран грипният "вирус A" (H0N1) от W. Smith, С. Andrewes, P. Laidlaw. По-късно са открити и описани грипен "вирус В" (Т. Fransis, Т. Magill, 1940) и грипен "вирус С" (R. Taylor, 1949). По този начин развитието на учението за грипа може условно да се раздели на три периода: В периода 1946 – 1968 г. са изолирани и описани нови подтипове на грипния "вирус А" – A(H1N1), A(H2N2) и A(H3N2). Това става при изучаване на динамиката на отделните сероварианти, която е свързана с периодичните промени в антигенната структура. През 1937 г. са въведени убити и живи ваксини за профилактика на грипа. През 1957 г. е открит и интерферонът. Той също успешно се прилага за профилактика на заболяването. За профилактика се използват и откритите производни на адамантанамина – ремантадин и амантадин, както и репликативната фаза на фага F2 (RFf2), индуктор на интерферон. Грипът е най-широко разпространената инфекция в света. Според данни на A. Hirsch (от 1881 г.) от XII до XIX век в света са преминали 90 епидемии от грип и 15 пандемии. Най-добре са проучени пандемиите през 1889 – 1890 и 1918 – 1919 г. Първата от тях води началото си от Туркестан. Втората според някои автори започва от Франция след дебаркирането на американските войски през април 1918 г., а според други води началото си от Сибир. Пандемията, преминала през 1918 – 1919 г. е наречена „испански грип". Това е най-катастрофалната за човечеството преминала пандемия от грип. В този период от грип заболяват около 500 млн. души и умират над 50 млн. България също е била сериозно засегната от тази пандемия. От 1919 г. до днес преминават най-малко още 11 пандемии, както следва: Етиология. Грипните вируси принадлежат към на семейство "Orthomyxoviridae" и са класифицирани в три от петте рода на семейството, както следва: Вирусите от трите рода имат много сходна структура. Имат сферична форма и размери от 80 – 120 nm, възможно е да се открият и нишковидни форми с размери до 400 nm. Нуклеокапсидът е изграден от 8 фрагмента линейна едноверижна РНК със спирален тип симетрия. Всеки от фрагментите се състои от една молекула РНК, множество нуклеопротеини, полипептиди и един или няколко полимеразни полипептида. Отвън нуклеокапсидът е обвит от двоен липиден слой, който е дериват от клетъчната мембрана на клетката хазяин. От вътрешната страна на липидната обвивка се намира мембранен протеин, наречен "матрикс". Той представлява от 33 до 46% от вирусните протеини. Матриксът е типовоспецифичен антиген и поддържа структурата и стабилността на вирусната обвивка. По външната повърхност на липидната мембрана са разположени два вида пепломери, които имат гликопротеиден състав. Това са хемаглутинин (H) и неураминидаза (N). При класификацията на грипните вируси се обръща особено внимание на двата пепломера. Грипният вирус А се характеризира с висока изменчивост. Грипните вируси B и C не са толкова изменчиви. В края на 1990-те години в Югоизточна Азия е изолиран грипен вирус А (H5N1), предизвикващ тежкопротичащ грип при човека. В този случай източниците на зараза са били болните птици, но предаването на вируса между хора е рядко. Изменчивостта на вирусите се осъществява по два механизма: Номенклатурата за означаване на грипните вируси включва антигенния тип, гостоприемника (ако не е човек), населеното място, където е открит най-напред щамът, номер на щама, годината на изолация. Само за вирус А се използва и естеството на пепломерите – H и N. Например грипен вирус А/Филипини/2/82/H3N2. Вирусите на грипа са слабо издръжливи във външна среда и на физични и химични фактори. При стайна температура загиват за 2 – 3 часа, а при 56 – 60 °C – за няколко минути. При минусови температури могат да останат активни половин година. Всички дезинфекционни средства дезактивират вируса бързо. Епидемиологични особености. Източници на зараза. Източник на зараза при грипа е болният човек. Той отделя вируса в последните 1 – 2 часа от инкубационния период и 1 – 3, максимум 5 дни от началото на клиничните прояви. Грипният вирус се отделя с капчици и пръски секрет от катаралното възпаление. Голямо епидемично значение като източник на заразяване с грип имат болните с леки и безсимптомни форми. Механизъм, фактори и пътища на предаване. Механизмът на предаване на заразата при грипа е въздушно-капков, а основния фактор на предаване е въздухът. Заразяването се осъществява при вдишване на въздух, съдържащ грипния вирус. Той се отделя в него при обикновен говор и издишване (до 250 вирусни частици за 1 минута), при кихане (до 10 – 15 хил. вируса), при средно силна кашлица (до 50 хил. вируса) и при силна кашлица (100 – 800 хил. вируса). Образуваните при кашлянето капчици не отиват на повече от 1 – 1,5 метра от болния. Една част от тях престояват малко време във въздуха и под тежестта си падат на земята. Средните по големина (капчици на Флюге) и малките капчици (аерозолните ядърца на Уелс) могат да циркулират във въздуха до 2 часа. Така те създават т.нар. „заразна въздушна зона" около болния с висока концентрация на вируса. Въздушните течения лесно разсейват и разреждат капчиците. Въздушно-праховият аерозол (ядърца на Уелс-Хенле) няма съществено епидемиологично значение при грипа. За осъществяване на механизма на предаване съществено значение имат тесният контакт на хората, общуването, професията, транспортните средства и други. Възприемчивост и имунитет. Възприемчивостта при човека към грипната инфекция е много висока. Най-възприемчиви са децата от 6 месеца до 3 години (около 40% от общия брой случаи). След преболедуване се създава типовоспецифичен имунитет, който осигурява бързо очистване на организма от вируса. Продължителността и напрегнатостта му зависят от типа на вируса, възрастта на болния и индивидуалната му реактивност. В резултат на циркулацията на грипните вируси сред населението се създава колективен противогрипен имунитет. Образуваните антитела спрямо даден антигенен вариант се запазват продължително време. Грипните вируси пораждат образуване на антитела спрямо S-антигена, хемаглутинините и неураминидазата. Антителата на майката преминават в новороденото и го защитават до 6-ия месец. Характеристики на епидемичния процес. Най-важните характерни особености на епидемичния процес при грипа са: Патогенеза. Входна врата за вируса са лигавицата на горните дихателни пътища и конюнктивата. Вирусният ензим неураминидаза разрушава мукополизахаридите на клетъчната мембрана на клетката гостоприемник. Размножава се в цитоплазмата, нарушава метаболизма на клетката и довежда до дистрофия, некроза и десквамация. Освободените нови вирусни частици нападат нови клетки от лигавицата в посока към долните отдели на дихателната система до бронхиолите и алвеолите. Преминавайки бариерите на организма вирусът попада в кръвта и предизвиква интоксикация. Последната води до патологични промени на ЦНС, съдовата система и голяма част от вътрешните органи. Доказано е, че вирусът се размножава и в клетките на ЦНС. Съществува известна симбиоза между вируса и микроорганизми като стафилококи, стрептококи и "Haemophilus influenzae". Тя се изразява във факта, че бактериалният ензим протеаза активира вирусния хемаглутинин. Той от своя страна отваря пътя на вируса за навлизане в клетките на хазяина. Не всички бактерии произвеждат протеази. В такива случаи активират серумния плазминоген, който от своя страна атакува вирусния хемаглутинин. Нарушеният клетъчен метаболизъм и разпадането на клетките гостоприемници са причина за образуването и отделянето на специфични и неспецифични токсини. Такива са биогенните амини като хистамин, ацетилхолин, серотонин, кинини, автоалергени и други. Още в първия ден на заболяването в кръвта на болните се откриват повишени нива на хистамин. Токсичните вещества и самият грипен вирус предизвикват дразнене на нервната система – предимно клоновете на "n. vagus" в дихателната система, мозъчните полукълба, подкоровите и вегетативните центрове. От вегетативните центрове дразненето се прехвърля към вътрешните органи. Преобладава дразненето на парасимпатикуса. Това от своя страна води до разширяване на съдовете и повишаване на тяхната пропускливост, хиперемия, отоци, усилена носна секреция и чревен дискомфорт. Най-голяма концентрация на токсините се наблюдава в областта на междинния мозък, предимно в хипоталамуса и хипофизата. Това определя и отклоненията в невровегетативната, невроендокринната и неврохуморалната регулация. Дразненето на терморегулационния център води до появата на фебрилни реакции. Главоболието е в резултат на засягането от токсичните субстанции на чувствителните рецептори в мозъчните обвивки, кората на мозъка и мозъчните кръвоносни съдове. Промените в съдовия тонус са причината за характерното пулсиращо главоболие. Повишената съдова пропускливост води до оток на мозъчните обвивки. Разпадът на клетки и вирусни елементи предизвикват неспецифична сенсибилизация – параалергия и автоалергия. Вирусът от своя страна предизвиква състояние на анергия (намалена реактивност). Анергията е причина за възникването на вторични гъбични или бактериални инфекции. Оздравяването настъпва след образуването на интерферон в клетките и специфични антитела в серума. Имунитетът е специфичен и непродължителен. Клинични признаци. Инкубационният период продължава от няколко часа до 1 – 2 дни при грип А и до 3 дни при грип В. При около 10 – 15 % от болните се наблюдават продромални явления като отпадналост, студени тръпки, разкършеност, субфебрилна температура. По правило болестта започва внезапно. Към началното втрисане се добавят други признаци като повишение на температурата до 38 – 39 °С, изпотяване, световъртеж, главоболие (болните се оплакват от болка предимно в челната и слепочната област), мускулни болки (най-вече в снагата и крайниците), болки в костите и ставите, безапетитие, силна отпадналост. Характерни за грипа са болките при движение на очните ябълки. Общото състояние на болните се влошава като стават вяли, апатични, сънливи. Нерядко са със замъглено съзнание, бълнуване и гърчове. Телесната температура е повишена в рамките на до 2 – 3 дни. Катаралните прояви са умерени и се появяват 1 до 2 дни от началните признаци. Болните започват да се оплакват от светобоязън, чувство за сухота в носа и гърлото, набъбване на носната лигавица, затруднено дишане, суха кашлица, обонянието и вкусът се загубват. По-късно се появяват сълзотечение, хрема, хиперемия на конюнктивите, лицето и лигавицата на гърлото. Често се среща лимфоидна зърнистост на мекото небце (признак на Морозкин) и точковидни кръвоизливи по върха на езика (признак на Лобан и Бунин). При неусложнен грип дишането е учестено, сърдечната дейност е понижена, кръвното налягане също. При средно тежките и тежките случаи може да се поразят и вътрешните органи с поява на различни усложнения. Най-често болестта се усложнява с пневмония. Тя протича с токсикоза, задух, цианоза, тахикардия. Вторичните бактериални пневмонии се предизвикват от пневмококи, стафилококи и други видове бактерии. Усложненията са най-чести при възрастните хора с хронични белодробни изменения. Нерядко усложнение при деца до 1-годишна възраст е грипозният круп. Бактериалните пневмонии се характеризират с лаеща кашлица, стенозиращо дишане, диспнея, цианоза. Макар и по-редки при грипа се наблюдават и сърдечно-съдови поражения. Проявява се със сърдечно-съдова слабост, тромбоемболични нарушения, отклонения в ЕКГ. Открива се аритмия, глухи тонове, пулсът е брадикардичен или тахикардичен. При най-тежките форми се развива картина на менингоенцефалит – силно главоболие, загуба на съзнание, бълнуване. Дължи се на силната интоксикация и отока на мозъка. Кръвната картина се характеризира с неутропения, анеозинофилия, лимфоцитоза, а скоростта на утаяване на еритроцитите остава нормална. Клинични форми. Според степента на протичането клиничните форми биват: Усложнения. Усложненията от заболяването грип се проявяват с различна органна патология. Най-често пораженията са в дихателната система – вирусни или бактериални ларингити, трахеити, бронхити, пневмонии, емпием и абсцес в белия дроб. Възможни са грипни отити и гнойни менингити. На второ място се нареждат сърдечно-съдовите нарушения – сърдечно-съдова слабост, дистрофия на миокарда, перикардит. Нерядко възникват флебити и тромбози на вените и артериите. Усложненията от страна на храносмилателната система се проявяват с безапетитие, обложен език, повръщане, тежест и болки в корема. При увреждане на ЦНС усложненията са – менингити, енцефалити, миелити, периферни неврити, параинфекциозни психози. Диагноза. Диагнозата на грипа се основава на точна и своевременна анамнестична и епидемиологична информация, клиничното протичане. Клиничната диагноза при типичните случаи се поставя лесно. Вземат се предвид епидемиологичните данни (грипна епидемия) и наличието на характерните синдроми – токсоинфекциозен, краниофарингеален и катарален. Лабораторна диагноза. Вирусологично се изследват материали като: смив от носоглътката, назофаринкса, храчки, взети още през 1-3-тия ден от началото на заболяването. От починали за изследване се взимат късчета от белия дроб. Материалите се поставят в транспортна хранителна среда. Ако изследването се забавя се замразяват и транспортират замразени. За серологично изследване се вземат двойни проби кръв – първата до 5-ия ден от началото на заболяването, а втората – 10 – 14 дни след това. Изолирането на вируса се постига чрез заразяване на кокоши ембриони. Определянето на серологичния тип на вируса се извършва с реакция задръжка на хемаглутинацията с типовоспецифични хиперимунни серуми, РСК или двойна имунодифузия. Изолирането може да се извърши и чрез заразяване на първични клетъчни култури, в които може евентуално да се наблюдава цитопатогенен ефект. За бързо диагностициране е ефективен имунофлуоресцентния метод. Антигенът се търси в отпечаткови препарати (намазка) или в епителните клетки от носногърлен секрет. Специфичният антиген се доказва в цитоплазмата във вид на светещи конгломерати. С този метод може да се определи и типът на грипния вирус. С метода на непряка ELISA може да се определи съдържанието на М и NP антиген в носно-гърлените смивове. Серологичната диагноза се прилага за доказване на антихемаглутинини, комплементсвързващи и вируснеутрализиращи антитела. Най-често се прилагат РЗХА и РСК. При наличие на четирикратно или по-високо нарастване на тигъра на антителата във втората серумна проба с някои от използваните антигени, реакцията се приема за положителна. В този случай за причинител на заболяването се счита този щам, към който титърът на антихемаглутинините (антителата) във втората серумна проба е най-висок. Серологичните изследвания могат да се извършат и с реакциите вируснеутрализация, имунофлуоресценция, реакция преципитация в гел, ELISA и други. Диференциална диагноза. Катаралните признаци при грипа са сходни с редица остри вирусни респираторни заболявания – парагрип, риновирусна, аденовирусна, респираторносинцитиална инфекция. Остро начало с токсоинфекциозен синдром се среща и при редица инфекциозни заболявания, като лептоспироза, папатациева треска, вирусни хеморагични трески, денга, орнитоза-пситакоза, Ку-треска, петнист тиф и други. Патологоанатомични особености. Подчертана е хиперемията на лигавицата на белия дроб, оток и пълнокръвие на органа. Цилиндричният епител на лигавицата е дистрофичен с некробиотични изменения. Съдовете под епитела са удебелени. Откриват се левкоцитни инфилтрати. Жлезите са уголемени и в състояние на повишена секреция. В лумена на бронхиолите има обилен секрет. Междуалвеоларните прегради са удебелени, а алвеолите имат серозна или хеморагична течност. При вторична бактериална инфекция се откриват катарална пневмония, гнойна пневмония и дори гангрена на белия дроб. В мозъка и мозъчните обвивки изпъкват хеморагични промени, а в симпатикусовите възли има дегенеративни промени. Лечение. От съществено значение за лечението на болните имат общите грижи и рационалното хранене – топли напитки и лесносмилаема храна. Полезни в случая са и съгряващите процедури включващи горещи вани на краката, комплексни разтривки, предизвикване на изпотявания. При леките и неусложнени случаи лечението включва, аналгетични и антипиретични препарати. Тежките усложнени случаи трябва да се лекуват в болнична обстановка. При лечението им водещо значение има патогенетичната терапия, насочена срещу интоксикацията, сърдечно-съдовата слабост, ацидозата, белодробния и мозъчен едем. Срещу сърдечно-съдовата слабост се назначават сърдечни гликозиди. Срещу белодробния едем се използват бронхолитични средства, кортикостероиди в съчетание с кардиотоници. При настъпване на мозъчен едем се използват диуретичните средства. Най-добър прием намират бигванидните производни – амантадин, адамантин, ремантадин и други търговски имена. Най-малкото съмнение за бактериална инфекция налага назначаването на антибиотици. Добри резултати се постигат и с макролиди и цефалоспорини. Профилактика. За имунопрофилактика на грипа се прилагат убити ваксини. Те се произвеждат ежегодно и са съобразени с циркулиращите грипни щамове, по указание на СЗО. Съдържат най-често грипен вирус A(H3N2) и A(H1N1) и грипен вирус B. Прилагат се в доза 1 ml, мускулно или подкожно. Защитават около 70% от имунизираните лица. Съобразно епидемиологичната прогноза като профилактични средства могат да се прилагат и интерферон, индуктори на интерферона, ремантадин и други. Поради значимостта си грипът се намира под контрола на СЗО. Това се дължи на нуждата от взаимна обмяна на епидемиологична информация за налични епидемични огнища, циркулация на серотипове (щамове) и прилагането на нововъведени ваксини.

63540

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63540

Идел-Урал

Идел-Урал () е мюсюлманска държава с център град Казан, просъществувала от края на 1917 до края на 1918 в хаоса на Руската гражданска война. Създаването ѝ е опит за възраждане на някогашното Казанско ханство. История. Създаването на републиката Идел-Урал е обявено официално на 12 декември 1917 от конгрес на мюсюлмани от Русия и Сибир. Първоначално тя включва Казанска и Уфска губернии, населени главно с татари и башкири, но с времето към нея се присъединяват и други немюсюлмански и нетюркски народности от региона. Унищожена от Червената армия през април 1918, републиката е възстановена през юли с помощта на Чешкия легион и успява да се задържи до края на годината. Президентът на Идел-Урал Садри Максуди Арсал успява да избяга във Финландия след окупацията на Идел-Урал от съветските сили. Той е добре приет там, тъй като в миналото смело се е застъпвал, в качеството си на депутат в руския парламент, за националното самоопределение и конституционните права на Финландия. Садри Максуди Арсал се среща и с официални представители на Естония, а през 1919 пътува в Швеция, Германия и Франция в търсене на подкрепа за възстановяване на държавата. На 25 ноември 1942 г. в окупирана Полша е сформиран доброволческия легион „Идел-Урал“, част от Вафен-СС. Формирани са 8 пехотни батальона, а още три са планирани, но формирането им не е завършено. Легионът съществува до края на войната и участва в бойни действия и операции срещу партизани. На 1 юли 1944 г. 627-и пехотен батальон, който е разположен на атлантическото крайбрежие във Франция, е разформирован след бунт на личния състав. В наши дни името "Идел-Урал" се е превърнало в символ за татарските националисти, стремящи се към създаване на тюркска държава, независима от Руската федерация.

63542

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63542

Петра

Петра ( – "ал-Батра́"; ) е древен град в днешна Йордания, столица на набатеите. Разположен е в естествено укрепената планинска долина Вади Муса („Долината на Мойсей“) на източния склон на Уади Араба, на кръстопътя на главните търговски маршрути – към Газа на запад, Бостра и Дамаск на север, Ейлат на Червено море и Персийския залив от другата страна на пустинята. Непознат на западния свят в продължение на стотици години, розовочервеникавият град Петра някога процъфтявал като важна точка от древните търговски маршрути. Той е обграден от високи планини и е достъпен през тясно дефиле, а забележителните му, изсечени в скалите сгради са запазени непокътнати. На 6 декември 1985 Петра е включена Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. История. В града има неидентифицирани праисторически останки, но първите известни обитатели са едомците, които живеели тук около 1000 г. пр.н.е. Според Библията те били потомци на Исав, а препратките в Битие към място наречено Села, почти сигурно се отнасят за Петра („камък“ на гръцки). Едомците били победени от Юдейския цар Амасия, който наредил 10 000 пленници да бъдат убити, като ги хвърлят от върха на скала. Предполага се, че гробницата на Мойсеевия брат Аарон се намира на хълма над Петра. Към IV век пр.н.е Петра е населявана от набатеите, арабско племе, което изсича много от фасадите на сградите от пясъчник и живее в множество пещери из града. Мястото е естествена крепост. Благодарение на мрежа от канали и тръбопроводи, градът е постоянно снабден с изворна вода. Набатеите първоначално били овчари и били известни с честността си. Бързо обаче се приспособили към нова роля – на охранители на кервани и търговци, а таксите, които налагали на минаващите пътници, спомогнали за преуспяването. Петра се превърнала в голям търговски център, а гръцките пътешественици разнасяли легенди за богатството и разкоша ѝ. С упадъка на държавите на Птолемеите и Селевкидите в края на 2 век пр.н.е. държавата на набатеите възвръща самостоятелността си. При Аретас III Филелин (ок. 85 пр.н.е. – 60 пр.н.е.) те секат свои монети, а столицата Петра се превръща в голям елинистичен център. Периодът на разцвет продължава и при Аретас IV Филопатър (9 пр.н.е. – 40). През 106 г. римският управител на Сирия завладява държавата на набатеите, която е превърната в римската провинция Арабия, но Петра продължава да процъфтява като важен център в региона до около 300 г., когато Римската империя започнала да запада. От 1 век в Петра прониква и християнството, а през V в е документирано, че тя е седалище на християнска епархия. Атанасий Велики споменава за епископ на Петра на име Астерий. През 131 г. градът е посетен от император Адриан. През VII в. попада под властта на мюсюлманите и впоследствие потъва в забрава с появата на по-достъпни търговски селища като Палмира на североизток от Дамаск. По времето на император Александър Север сеченето на монети и строителството на монументални обществени сгради е прекратено. По време на Йерусалимското кралство остатъците от града са завзети от крал Балдуин I и той остава под контрола на кръстоносците до 1189. Повторно откриване. През 1812 г. швейцарският изследовател Йохан Лудвиг Буркхарт преоткрива Петра за Западния свят. Той е първият известен европеец, посетил тези земи след кръстоносците през 12 век. Буркхарт бил колоритна личност – преподавал арабски, изучавал корана и приел арабско име, за да улесни пътуванията си в тази част на Близкия изток. Откритието направил случайно, когато в края на август 1812 г., пътувайки от Сирия за Египет, край Мъртво море попаднал на група араби, които му разказали за „антики“ в долината „Вади Муса“. Дегизиран като арабин, той ги последвал. Отвели го до привидно плътна стена от скала, в която имало тесен, дълбок проход. Движели се около 30 минути през дефилето Сик, почти лишено от слънчева светлина. Изведнъж се озовали пред червеникавата фасада на изкусно изсечена в скалите сграда, висока 30 м. Намирали се на главната улица в древна Петра. Тайната на съхранението на града се крие в неговата недостъпност. И до днес дотам се стига пеша или на кон. Археолозите са събрали множество факти от миналото му и са опровергали предположението от 19 век, че е бил просто некропол – град на мъртвите. Наистина има впечатляващи гробници като четирите царски могили в скалите на изток от централната му част или Деир на северозапад, но съществуват категорични доказателства, че в миналото Петра е бил град с поне 20 000 жители. Архитектура. Главната улица с колонади, която може да се види и днес, е успоредна на речното русло на Вади Муса, а някога от двете ѝ страни е имало магазини. Полукръглите каменни редове в театъра, построен от набатеите, предлагат места за 4000 зрители. Най-емблематичната сграда безспорно е Каснех ал-Фарун (Съкровищницата на фараона). Фасадата от дялан камък е наистина впечатляваща. Името ѝ се дължи на древно вярване, че съкровището на фараона (вероятно Рамзес III, който владеел мините в Петра) било скрито в урна на върха на монумента. Местните хора стреляли по урната, опитвайки се да я разбият и да видят съкровището, но тя оставала невредима. Предполага се, че съкровищницата вероятно датира от втори век. Докато отвън много от сградите са с прецизно изваяни колони, фризове и спирални резби, вътрешността им съвсем не е толкова изпипана. Тук обичайната украса са ярките цветове и наслояването на пясъчника – който често изглежда като моарирана коприна. Самият Буркхарт не видял нито един от интериорите на Петра, нито от великолепните ѝ сгради. Бил в града под фалшива самоличност и когато водачът му станал подозрителен, трябвало да си тръгне. <br>

63543

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63543

Уфа

Уфа̀ (; , Йофьо) е град в Русия, столица на Република Башкирия. Населението му към 2020 г. възлиза на души. Основан е като крепост през 1574 г. По-късно става столица на Уфимската губерния. Претърпява бурно развитие през 20 век. Развити са нефтопреработвателната, химическата и машиностроителната промишлености. История. Има доказателства за човешко поселение на територията на Уфа, датиращи от палеолитни времена. От 5 до 16 век на днешното му място вече е докладвано наличието на селище. По това време той се нарича "Паскерти". Ибн Халдун го нарича "Башкорт" и го описва като един от най-големите градове на Златната орда. Руските историци от 18 век отбелязват, че на територията на Уфа вече е имало голям пред и преди пристигането на руснаците. В днешно време се счита, че Уфа е основан през 1574 година на мястото на крепостта "Тура-Тау", построена по заповед на Иван Грозни. През 1586 г. получава статут на град. Преди да бъде превърнат в седалище на Уфимската губерния през 1781 г., градът и останалите башкирски земи попадат под юрисдикцията на управителите на Оренбург. През 1796 г. значението на града е увеличено дори още – под негов контрол вече попадат територии от днешните Башкортостан, Оренбургска област и Челябинска област. Водният транспорт по река Белая (1870) и железницата до Самара и Златоуст (1890) свързват града с европейската част на Руската империя и допринасят за развиването на леката промишленост в града. Така, към 1913 г. населението на града вече е нараснало до 100 000 души. По време на Втората световна война, докато съветските сили се изтеглят назад през 1941 г., в града действат агенти на немския Абвер до 1943 г. По това време редица промишлени предприятия от западните части на Съветския съюз са преместени в Уфа. География. Градът е разположен при вливането на река Белая в река Уфа, върху ниски хълмове, образуващи Уфимското плато, западно от южната част на Урал. Площта на града е 707,93 km2. Климат. Климатът в града е умереноконтинентален. Зимите са студени, а летата – горещи. Население. Населението на Уфа преминава един милион души през 1980 г. В днешно време, населението му възлиза на души, което го прави 11-тият най-населен град в Русия. Към 2009 г., в него живеят 25,4% от всички жители на Башкортостан. Към 2010 г. етническия състав на града е: Икономика. Според данни на "Форбс", през 2013 г. Уфа се нарежда като първия град в Русия по бизнес възможности. Основните предприятия в града са в нефтопреработвателната, химическата и машиностроителната промишлености. Градът е дом на 200 големи и средни фирми. Транспорт. Уфа е свързан с железопътни линии до останалите части на страната. Едно от историческите разклонения на Транссибирската железница води към Уфа. До Москва водят две магистрали. Международно летище Уфа осъществява редовни полети до Турция, Таджикистан, Египет, Азербайджан, Узбекистан и Кипър, както и множество вътрешни полети. Градският транспорт включва трамваи (от 1937 г.), тролейбуси (от 1962 г.) и автобуси. Тече подготовка за строителство на метро. Побратимени градове. Уфа е побратимен с: Спорт. Отборът на клуба „Салават Юлаев“ по хокей на лед от Уфа участва в Континенталната хокейна лига.

63545

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63545

Волгоград

Волгогра̀д (на руски "") е град в Южна Русия, център на Волгоградска област, Южен федерален окръг. Разположен е на западния бряг на Волга, при вливането в нея на река Царица. В миналото градът се е наричал ' (до 1925) и ' (1925 – 1961). Населението на града през 2012 година е 1 018 739 души. Символ на града. Съвременният флаг на Волгоград представлява правоъгълен плат с червен цвят двустранно изображение в центъра на герба града-герой Волгоград. Съотношението широчина към дължина на флага е 2:3. Червеният цвят – изконен цвят на националния флаг на Русия, който олицетворява мъжеството, държавността, кръвта, силата и енергията. Изображението на града-герой Волгоград на флага символизира принадлежността му на града. Съотношението на площта на герба и флага е 1:7. Съвременният герб на Волгоград представлява щит от златист цвят, който е разделен на две половини с ленти и има Медали за храброст. Горната половина на герба представлява символично изображение на непристъпната крепост на Волга. Тя е представена във вид на зъбни крепостни стени, които са украсени с червен цвят. В допълнение този медал „Златна звезда“, с който е награден градът, е изобразен в златист цвят на общия червен фон. Символът по средата със златист цвят символизира развитието на индустрията на града, а златният сноп пшеница – изобилието на волгоградските земи. Синият цвят символизира река Волга. Съотношението на ширина спрямо височина е 8:9. География. Географското положение на града може да се види тук от спътник. Волгоград е най-дългият град на Русия (не се броят Сочи и Находка). Дължината на града по брега на Волга е около 70 – 90 км. Основната част на града е разположена по поречието на Волга. В чертите на града влизат и ред малконаселени и необитаеми острови. В града се намира Волго-Донски канал, който е открит през 1952 година. История. Волгоград възниква с основаването през 1589 на крепостта Царицин, която трябва да укрепи нестабилната южна граница на Русия. Около нея постепенно възниква търговско селище. Царицин е превземан два пъти от разбунтували се казаци – при бунтовете на Степан Разин (1670) и Емелян Пугачов (1774). През 19 век градът се превръща във важно пристанище и регионален търговски център. Царицин е сцена на тежки боеве по време на Руската гражданска война. Болшевиките под командването на Йосиф Сталин, Климент Ворошилов и Семьон Будьони се отбраняват в града през 1918, но са изтласкани от генерал Антон Деникин, който контролира Царицин от 1919 до 1920. През 1925 градът е преименуван на Сталинград. През следващите години Сталинград се превръща в голям център на тежката промишленост. Той става една от основните стратегически цели на германското настъпление през Втората световна война. Германците обсаждат града от 21 август 1942 до 2 февруари 1943 в битката при Сталинград. По размера на човешките загуби това е една от най-тежките битки в човешката история, като двете страни губят общо над 1,5 милиона души. Градът е практически изравнен със земята, но възстановяването му започва още в началото на 1943. През 1961 името на Сталинград е променено на Волгоград във връзка с кампанията на Никита Хрушчов за десталинизация. Това решение е спорно, като се вземе под внимание световната известност на името Сталинград. Транспорт. Наземният обществен градски транспорт е представен от автобуси, тролейбуси, трамваи. През 1984 година действа единственият в Русия подземен трамвай. Продължителността на линията е 13,5 км. В централната част на града линията минава под земята. Важна роля играе градската електричка, която съединява всички райони на града. Въздушните превози се осъществяват от международното летище Волгоград. Висши учебни заведения. Волгоград има много ВУЗ-ове, като: Култура. "Държавен Донско-казашки театър (ГДКТ)" основан през декември 1992 година. Основател и художествен ръководител е Владимир Иванович Ляпичев. Това е единственият театър в Русия, чиито постановки напълно се основават на исторически и фолклорни казашки традиции. "Волгоградски детски музикален експериментален театър" е основан през 1932 година като Сталинградски театър на музикалната комедия. Разположен в здание на крайбрежието на Волга. Разцветът на театъра е през 60-70-те години на XX век, когато се представят много нови пиеси на съветски автори, писали на текущия творчески състав театрови музикомедии. През 1995 е преобразуван във Волгоградски общински музикален театър. Други: Побратимени градове. Списък на градовете побратимени с Волгоград и подписали споразумение за сътрудничество. Икономика. След 1991 г. много заводи са затворени, например – известна фабрика, където се произвеждат трактори (1930 – 2007).

63550

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63550

Министерство на обществените сгради, земеделието и търговията на България

Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията (МОСЗТ) е българска държавна институция с ранг на министерство, съществувала в периода 1882 – 1885 година. История. Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията (МОСЗТ) е създадено с Указ № 463 от 23 юни 1882 година, по време на „Режима на пълномощията“. Състои се от строителен, железопътен и земеделски отдел. В задачите му влизат строежът и поддръжката на обществени сгради, пътища и пристанища, напояването на земеделските земи, насърчаването на скотовъдството, обучението на инженери и селскостопански специалисти. През краткото си съществуване (по-малко от три години) министерството подготвя редица законопроекти, като тези за паричния десятък (вид данък), публичните търгове и уреждане на черкезките земи. След края на пълномощния режим структурите му са погълнати постепенно от финансовото министерство. Закрито е официално указ от 15 януари 1885 година, когато е учредена Дирекция на обществените сгради към МФ.

63551

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63551

Правителство на Драган Цанков 1

Първото правителство на Драган Цанков е първо правителство на Либералната партия и третото начело на Княжество България. Назначено е с Указ № 135 от 26 март 1880 г. на княз Александър I Батенберг и управлява до 28 ноември 1880, след което е наследено от първото правителство на Петко Каравелов. Политика. Опирайки се на пълното мнозинство на Либералната партия в парламента, правителството на Цанков регламентира и изгражда из основи съдебната власт и финансовата администрация. Финансовият министър Петко Каравелов организира Сметната палата и статистическо бюро и прокарва закони за гербовия сбор, десятъка и запазване на други данъци от османско време. Под натиска на руски банкери, правителството внася в парламента законопроект за превръщане на БНБ в акционерно дружество, но по-късно го оттегля, за да запази контрол върху кредита в страната. Най-острите вътрешнополитически проблеми пред правителството са свързани с отнемането на собствеността на турските земевладелци, прокудени по време на Руско-турската освободителна война, и продължаващите оттогава размирици сред турското население в източните части на Княжеството (Ескиджумайско и Провадийско). Двата проблема водят до напрегнати отношения със сюзерена – Османската империя, влошени допълнително след като българското правителство се присъединява (в нарушение на васалния си статут, регламентиран с Берлинския договор) към Международната телеграфна агенция. При Цанков, през май 1880, Княжество България приема първата акция за съединение с Източна Румелия. Дипломатическите сондажи в Лондон и сред останалите Велики сили обаче дават отрицателен резултат и правителството се отказва от идеята. Конфликт с Австро-Унгария. Правителството на Цанков е поставено под двоен натиск от Австро-Унгария и Русия за реализирането на алтернативни проекти за железопътни линии. Руският проект за линия от София до Дунав (Свищов или Русе) е отхвърлен в полза на довършването на железницата от Цариград за Централна Европа в отсечката между Вакарел и сръбската граница, която българската държава е задължена да построи съгласно Берлинския договор. Разногласия с Австрия относно маршрута и правото на експлоатация на планираната жп линия и недостиг на пари спъват строежа. Член 53 от Берлинския договор предвижда изработването на единен правилник за плаването по Дунав от Железни врата до Галац. Възниква спор дали това да се извърши от общоевропейска комисия или, както предлага Австрия, да се възложи на подкомисия, съставена от делегати от Австрия, Сърбия, Румъния и България. Румъния е за общоевропейски орган, а Австрия се старае да привлече България към своя проектоправилник, предоставящ ѝ контрол върху корабоплаването по Дунав. В кореспонденция с австрийския дипломатически агент граф Кевенхюлер Цанков го уверява, че България ще подкрепи Австрия Когато се стига до гласуване обаче, противно на обещанията българският делегат на преговорите в Галац Киряк Цанков гласува против. Кевенхюлер се оплаква на княза, който внася в Министерския съвет случката със заповед за мерки срещу компрометиращото поведение на министър-председателя и в края на ноември 1880 Драган Цанков е принуден да подаде оставка. Съставяне. Кабинетът, оглавен от Драган Цанков, е образуван от членове на Либералната партия и руски генерал начело на военното министерство. Програмно той отразява интересите на различни слоеве от българската дребна и средна буржоазия, обединени от общи демократични идеи. Не така обединени са партията на либералите, която се откроява на две основни течения: Умереното, ръководено от Драган Цанков, склонно към политически компромиси с консерваторите и друго течение, което обединява крайните либерали на Петко Каравелов и Петко Славейков. Те твърдо устояват либералните принципи и програмата за развитието на българската държава. Основен момент във външната политика става идеята за националното обединение на крайните либерали. Между двете течения посредничи малка група радикално настроени либерали, ръководени от Стефан Стамболов и Захарий Стоянов. Кабинет. Министерският съвет се сформира от 6 министри и един министър-председател.

63552

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63552

Правителство на Климент 1

Правителството на епископ Климент Браницки е второ по ред правителство на Княжество България, назначено с Указ № 334 от 24 ноември 1879 г. на княз Александър I Батенберг. То има характер на преходно правителство в условията на политическа криза, предизвикана от отказа на либералите да управляват заедно с консерваторите, който става причина за разпускането на I обикновено народно събрание от княза. Управлява до 26 март 1880. Наследено е от първото правителство на Драган Цанков. Предистория. В края на септември 1879 г. при изборите за I обикновено народно събрание Либералната партия достига изборна победа. При парламентарните дебати либералите обвиняват правителството на консерваторите в противоконституционност и на практика изказват вот на недоверие на кабинета Бурмов. От друга страна, Русия настоява, с цел стабилизиране политическата обстановка в Българското княжество, да се образува коалиционно правителство. Съобразявайки се с това, Александър I възлага на Петко Каравелов да състави кабинет с участието на консерваторите. Нежеланието им да влязат в коалиция е използвано като основание князът да възложи образуването на нов кабинет на Консервативната партия (въпреки надмощието на либералите в парламента). Непосредствено след неговото съставяне князът засилва натиска над руската дипломация, надявайки се Русия да го подкрепи в стремежа му за промени в Търновската конституция. Съставяне. Кабинетът, оглавен от епископ Климент Браницки, е съставен от членове на Консервативната партия, които са фаворизирани от княза, и руски генерал начело на военното министерство. Кабинет. Министерският съвет се сформира от 6 министри и един министър-председател. Управление. За краткия период на управлението си вторият кабинет на консерваторите успява да прокара в Народното събрание закон за организирането и дейността на българската армия („Привременно положение“ – 17 декември 1879), с което въоръжените сили на Княжеството са утвърдени (в нарушение на Берлинския договор) като постоянна армия с обща задължителна повинност за мъжете. Приоритетен въпрос във вътрешната политика остава организацията на държавния апарат. Сменени са трима от общо пет губернатори в княжеството. В края на 1879 г. правителството започва да заседава съвместно с Константин Стоилов, ръководител на княжеската канцелария и това скоро се затвърждава като практика. Във външната политика стремежът е към засилване на контактите с европейските държави, установяване на нови дипломатически връзки и излизане на Княжеството от международната изолация. През януари 1880 г. са проведени нови парламентарни избори, които убедително печели партията на либералите. На 24 март 1880 г., притиснат от либералното мнозинство във II обикновено народно събрание, монархът е принуден, след едно продължително посещение в Петербург да разпусне Климентовия кабинет и да назначи министерски съвет начело с водача на либералите Драган Цанков.

63554

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63554

Правителство на Казимир Ернрот

Правителството на Казимир Ернрот е петото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 287 от 27 април 1881 г. на княз Александър I Батенберг, Управлява до 1 юли 1881 г., след което е наследено от първото правителство без министър-председател управлявано пряко от българския монарх. Политика. В образувание на 27 април 1881 г. кабинет, ръководен от ген. Казимир Ернрот, влизат привърженици на монарха. Целта на правителството е да подготви условията за отмяна на Търновската конституция и концентриране на цялата власт в ръцете на Александър I Батенберг. Страната е разделена на пет области, ръководени от извънредни („черезвичайни“) комисари. На 11 май 1881 г. монархът обявява официално условията си, за да остане на трона: извънредни пълномощия за седем години и управление посредством укази; гласуваният през 1881 г. бюджет да бъде в сила и за 1882 г. и преди изтичането на седемте години Велико народно събрание да преразгледа конституцията въз основа на създадените учреждения и придобитият опит. Непосредствено преди свикването на Великото народно събрание чрез княжески указ са организирани военни съдилища, които да се занимават с „престъпленията на органите на изпълнителната и полицейстката власт, имащи характер на възбуждение, на метеж и неподчинение на законно установените власти“. Тежките присъди, предвиждани с Указа, парализират административната и полицейската власт, както и либералния печат. При тези условия правителството и монархът постигат пълно победа в изборите за ВНС през 1881 г. При откриване му в Свищов не са допуснати и малкото избрани либерали. Конституцията се отменя, исканията на княза са изпълнени, в страната е въведен т.нар. Режим на пълномощията. Идеята за отменяне на конституцията е одобрена от Запада и Русия. Нейните комисари в България се превръщат в проводници на княжеската политика. По-голямата част от българското население се обявява против преврата и отмяната на конституцията. Рязко спада популярността на княза, засилват се русофобските настроения. Непосредствено след като приключва работата на ВНС, правителството на ген. Казимир Ернрот подава оставка. Съставяне. Въпреки че основната политическа сила зад преврата е Консервативната партия, правителството на Ернрот включва в състава си представител на сваленото либерално правителство и безпартийни лица. Военното и вътрешното ведомство са съсредоточени (наред с министърпредседателския пост) в ръцете на руския генерал Казимир Ернрот. Кабинет. Сформира се от следните 4 нови министри и 1 от предишното правителство:

63555

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63555

Правителство на България (1881 – 1882)

Шестото правителство на България е правителство на Княжество България, назначено с Указ № 565 от 1 юли 1881 г. на княз Александър I Батенберг и е под прякото ръководство на княза. Управлява до 23 юни 1882 г. в условия на така наречения „Режим на пълномощията“, след което е наследено от правителство на Леонид Соболев. Това е единственото българско правителство без министър-председател. Политика. Непосредствено след като Второто велико народно събрание приключва работата си, е образуван нов кабинет без министър-председател, в който водеща роля имат консерваторите и руските генерали. Князът умело използва офицерите и руското влияние, за да утвърди позициите си след преврата. По време на едногодишното си управление правителството провежда редица конструктивни реформи: Министерството на външните работи/дела/ и изповеданията е преустроено в по модерен европейски образец, образуван е Държавен съвет (приема се проектът на либералите за изборност на част от членовете му), жандармерията преминава под властта на Военното министерство. Организирана е комисия за разрешаване на чифликчийския въпрос, одобрени са правила за строежа на частни здания, назначена е Комисия за изпълнение, допълнение и привеждане в ред на съдопроизводството. Изработени са първите учебни програми и устав на Педагогическото училище. Правителството провежда безкомпромисна политика спрямо политическите си противници. Водачите на Либералната партия Драган Цанков и Петко Славейков са интернирани, направена е добавка към „Закона за печата“, предвиждаща да се иска разрешение на МВР/Д/ за издаването на вестник. Одобрен е закон, който затруднява свикването на протестни събрания и митинги. Разпуснат е "Опълченският комитет". Подготвя се нов закон за чиновниците, издадени са правила за водене на статистиката, за пощите и телеграфите, за реорганизиране на финансовото министерство и събирането на „беглика“ и „арчима“ (вид данъци), приет е „Закон за окръжните и околийските началници“. Разрешаването на проблеми, свързани с железопътния транспорт, заема водещо място във външната политика на кабинета. Консерваторите застават зад изгодния за националните интереси проект на френската фирма „Шестбан“ за строителството на българската железопътна мрежа. Руските генерали и дипломатическият агент Хитрово поддържат офертата на руската фирма „Гинсбург – Струве“. Разногласията в кабинета по железопътния въпрос обтягат българо-руските отношения. Опитите за стабилизиране на вътрешнополическата обстановка в страната чрез образуването на нов коалиционен кабинет с участието на умерените либерали на Драган Цанков и консерваторите завършват без успех. Противоречията между двете групировки по отношение на Режима на пълномощията се оказват непреодолими. За да се разреши кризата, князът за пореден път използва авторитета на Русия и на 15 април 1892 г. при посещението си в Петербург успява да убеди император Александър III да отзове дипломата Хитрово и да изпрати в България руския генерал Леонид Соболев, който да оглави нов кабинет. Съставяне. Кабинетът, оглавен от Александър I Батенберг, е образуван от представители на Консервативната партия и руски генерали, начело на военното министерство и на министерството на вътрешните работи. Кабинет. Сформира се от следните 6 министри:

63556

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63556

Правителство на Леонид Соболев

Правителството на Леонид Соболев е седмото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 466 от 23 юни 1882 г. на княз Александър I Батенберг. Управлява до 7 септември 1883 г., след което е наследено от второто правителство на Драган Цанков. Политика. Кабинетът поддържа Режима на пълномощията – това е основната характеристика на вътрешната му политика. Едновременно с това правителството възстановява дейността на Народното събрание и премахва цензурата върху печата. Във външната политика приоритет се дава на развитието на българо-руските отношения в политически и икономически аспект. Вижданията на генералите съвпадат до голяма степен с програмата на консерваторите, участващи в правителството. Това е и причината през първите месеци на управление между тях да съществува единодействие. Приет е нов избирателен закон, определящ имуществения и образователния ценз. Чиновниците се лишават от право на избираемост, намалява се броят на депутатите, мандатът им се увеличава на шест години. Князът запазва правото си да назначава подпредседателя и председателя на Народното събрание. Целта на този закон е да се ограничи достъпа на либералите до властта. Резултат от неговото приемане е първата победа на консерваторите в изборите за III обикновено народно събрание – 10 декември 1882 г. В хода на работата му са приети редица закони – „Законът за териториално-административното деление“, „Законът за чиновниците“, „Законът за преобразуване на натуралния десятък в паричен данък“ и прочее. Отношенията между генералите и консерваторите рязко се влошават във връзка с дебатите по приоритетите в жп строителството. Консерваторите настояват България първо да изпълни задълженията си по Берлинския договор – строежа на отсечката Цариброд – Вакарел, която да я свърже със Западна Европа, Руските генерали настояват за предимство на „Дунавската железница“, за осигуряване на връзките с Русия. Разногласията в кабинета принуждават Соболев и Каулбарс да търсят сътрудничество с либералите. Това кара консерваторите да напуснат правителството, а генералите концентрират цялата политическа власт в свои ръце. На мястото на напусналите консерватори като управляващи министерствата са назначени либерали. Соболев и Каулбарс се превръщат във врагове и основна опасност за княза. За да стабилизира позициите си, княз Александър I Батенберг отново търси помощта на руския император с искането ген. Казимир Ернрот да се завърне в България и отново да поеме властта, но получава отказ. Вместо това в София е командирован руският дипломат Александър Йонин, който подкрепя кабинета. Позицията на княза се влошава и от започналата дипломатическа атака срещу България. Турция и Гърция повдигат въпроса за вакъфските имоти (собствеността върху турските чифлици), направени са опити да се закрие Екзархията. Австро-Унгария и Германия са против инициативата на княза за балканско сближаване. Тежкото международно положение и засиленото движение за възстановяване на Търновската конституция принуждават монарха да възстанови конституцията на 6 септември 1883 г. и да разпусне кабинета. Съставяне. Кабинетът, оглавен от Леонид Соболев, е образуван от представители на Консервативната партия и руски генерали, начело на военното министерство и на министерството на вътрешните работи. Кабинет. Сформира се от следните 6 министри:

63557

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63557

Правителство на Драган Цанков 2

Второто правителство на Драган Цанков е осмо правителство на Княжество България, назначено с Указ № 719 от 7 септември 1883 г. на княз Александър I Батенберг. Управлява страната до 31 декември 1883 г., след което е наследено от третото правителство на Драган Цанков. Политика. Образуването на първия коалиционен кабинет в България на 7 септември 1883 г. е резултат от компромиса между консерваторите и умерените либерали. Основен проблем пред кабинета са преговорите по подписване на конвенциите по окупационния дълг към Русия и строежа на жп линията Цариброд-Вакарел. Третото ОНС гласува проектите за двете конвенции въпреки съпротивата на крайните либерали. Те настояват отсечката Цариброд-Вакарел да бъде построена едва след съгласието на Високата порта за свързването на жп линията София-Кюстендил със Солунската железница. Така се установява пряка връзка на Княжеството с Македония, с което би се засилило неговото влияние там. От вътрешната политика най-важен е въпросът за изменение на Търновската конституция. Опитът на крайните либерали да провалят гласуването по закона за изменението ѝ завършва без успех. Той трябва да влезе в сила след одобрение на ВНС в срок от три години. През това време ВНС намалява броя на депутатите в Народното събрание, дава избирателно право само на лица, притежаващи недвижими имоти и създава втора камара със законодателни и административни права. Променя титлата на княза от „светлост“ на „височество“ и му разрешава да награждава с ордени и да ползва държавни имоти. Обявяват се за недействителни „Закона за цензурата върху печата“ и „Закона за ограничаване на митингите и събранията“. На 27 септември 1883 г. е гласуван и Указът за амнистията на осъдените по политически причини. Разпуснат е и Държавния съвет. Командването на Българската армия е предоставено на княза, а ръководството на военната академия – на военния министър. Гласувани са закони за печата, избирателното право, развитието на промишлеността, акциза на тютюна и др. Подобряват се отношенията с Русия. Император Александър III одобрява умерено конституционните възгледи на д-р Цанков, възприемани като спирачка пред амбициите за власт на българския владетел. Преминаването на армията под ръководството на монарха предизвиква недоволството на руската дипломация. Русия изтегля своите офицери от българската армия, а князът – българските юнкери и офицери от руските военни училища и академии. За да се разреши проблемът е подписана военна конвенция между двете държави. Според нея военният министър се назначава от княза със съгласието на руския император. Промени във военното министерство могат да се правят само със съгласието на министъра и Министерския съвет. Руските офицери в Българската армия са подчинени на министъра, на българските закони и наредби, забранява им се участие в политическите борби. Непосредствено след като приключва работата на ОНС, д-р Цанков се разделя с непопулярните консерватори и съставя нов кабинет със свои привърженици от Либералната партия. Съставяне. Кабинетът, оглавен от Драган Цанков, е коалиционен - образуван от представители на Консервативната партия и умерените либерали и руски генерали, начело на военното министерство. Кабинет. Сформира се от следните 5 нови министри и 1 от предишния кабинет:

63558

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63558

Правителство на Драган Цанков 3

Третото правителство на Драган Цанков е девето правителство на Княжество България, назначено с Указ № 1 от 1 януари 1884 г. на княз Александър I Батенберг. Управлява страната до 29 юни 1884 г., след което е наследено от второто правителство на Петко Каравелов. Политика. На 31 декември 1884 г. е образувано хомогенно правителство на умерените либерали. Основната задача, която новото правителство си поставя във вътрешната политика, е утвърждаването на умерено конституционно управление. Тази политика среща съпротивата на крайните либерали, които искат пълно възстановяване на Търновската конституция. Резултатът е окончателното разцепление на Либералната партия. На 27 май 1884 г. при изборите за IV обикновено народно събрание крайните либерали успяват да наложат своя кандидат Петко Каравелов за председател на парламента. Това води до подаване оставката на кабинета. Външна политика. Най-важният момент във външната политика на умерените либерали е свързан с рязкото изостряне на отношенията със Сърбия. Причините са териториалните претенции на Сърбия към някои гранични български райони и даденото политическо убежище в България на сръбски опозиционери. Апогеят на кризата е на 28 май същата година, когато дипломатическият представител на Сърбия в София Джордже Симич връчва ултиматум на българското правителство. В него се изисква сръбските опозиционери емигранти да бъдат върнати в родината им в тридневен срок. Отказът на българското правителство да удовлетвори искането завършва с прекъсване на дипломатическите отношения между двете страни. Опитите чрез посредничеството на Русия, Австро-Унгария и Германия да се разреши граничният проблем завършват без успех поради различните интереси на Великите сили. Друг външноикономически проблем пред правителството са преговорите по откупуване на линията Русе-Варна. Под натиск на Великобритания кабинетът започва преговори, на които компанията, собственик на железницата, се опитва да наложи неизгодни за Княжеството условия. Преговорите са преустановени. По въпроса за националното обединение, правителството на д-р Цанков избира позицията на изчакване. Причините за това са партизанските борби в Източна Румелия и неблагоприятната международна обстановка. Съставяне. Кабинетът, оглавен от Драган Цанков, е образуван от умерените либерали и руски генерали, начело на военното министерство. Кабинет. Сформира се от следните 7 министри:

63559

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63559

Правителство на Климент 2

Второто правителство на митрополит Климент е единадесето правителство на Княжество България, назначено с прокламация „Към българския народ“ от 9 август 1886 г. Първото временно правителство на България, обявено не от княз Александър I Батенберг управлява до 12 август 1886, след което е наследено от третото правителство на Петко Каравелов. Политика. След Деветоавгустовския преврат отказът на бившия министър-председател Петко Каравелов, Димитър Греков и Константин Стоилов да участват в предложеното от детронаторите правителство принуждава офицерите превратаджии да образуват кабинет само от русофили начело с митрополит Климент. Два дни след като поема властта, то е обявено за незаконно от Стефан Стамболов (председател на Народното събрание) и Сава Муткуров – ръководители на започналия контрапреврат. Към тях се присъединяват всички политически сили, които виждат в поведението на офицерите русофили и царската дипломация заплаха за независимостта на България. Отказват участие и трима от назначените министри – майор Константин Никифоров (на войната), Васил Радославов (на правосъдието) и Константин Величков (на просвещението). Против преврата в София се обявява и голяма част от войските, разположени в провинцията. Това кара ръководителите му, майор Петър Груев и майор Анастас Бендерев, да отстъпят властта на Каравелов само три дни след издигането на Климент. Опасността от гражданска война става реалност. Съставяне. Кабинетът, оглавен от Климент Търновски, е коалиционен - образуван от представители на Консервативната партия, Либералната партия (цанковисти) и Либералната партия (радослависти) и руски генерали, начело на военното министерство. Кабинет. Сформира се от следните 6 министри и 1 председател: В краткия си период на водене не са правени промени.

63560

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63560

Правителство на Петко Каравелов 3

Третото правителство на Каравелов е дванадесето правителство на Княжество България, назначено с прокламация „Към българския народ“ от 12 август 1886 г. Второто временно правителство учредено три дни след детронирането на княз Александър I Батенберг с цел разрешаване политическата криза в страната управлява до 16 август 1886 г., след което е заменено от първото правителство на Васил Радославов. Политика. През август 1886 г. в София в отсъствието на детронаторите е образувано правителство начело с Петко Каравелов. Два дни по-късно, след като е предотвратена опасността от гражданска война, Стефан Стамболов изпраща телеграма до княз Батенберг, намиращ се по това време в Австро-Унгария, с която го кани отново да заеме престола. Част от войсковите единици, участвали в бунта, са разформировани, а офицерите – разжалвани или дадени на съд. Поради рзногласия при оценката на вътрешнополитическото положение между ръководителите на контрапреврата и правителството Каравелов подава оставка. Съставяне. Кабинетът, оглавен от Петко Каравелов, е образуван от представители на различни политически сили, обединени около идеята за предотвратяване на гражданска война и преодоляване на политическата криза. Кабинет. Сформира се от следните 6 министри и един председател. В краткия си период на водене не са правени промени.

63561

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63561

Правителство на Петко Каравелов 2

Второто правителство на Петко Каравелов е десето правителство на Княжество България, назначено с Указ № 10 от 30 юни 1884 г. на княз Александър I Батенберг. В рамките на двугодишния му мандат е извършено Съединението на Княжеството с Източна Румелия, съхранено по военен и дипломатически път чрез победата в Сръбско-българската война и подписването на Топханенския акт. Разпуснато е от извършителите на деветоавгустовския преврат на 9 август 1886 г., които назначават второто правителство на Климент Търновски. Политика. Вътрешна политика. Правителството на крайните либерали начело с Петко Каравелов си поставя като основна задача на вътрешната политика пълното възстановяване на Търновската конституция. Последователно са отменени всички антиконституционни разпоредби на предишните правителства, както и консервативният закон за изменение на конституцията. За стабилизиране на финансовото положение на Княжеството е въведена строга данъчна система. В IV обикновено народно събрание са внесени около 40 законопроекта. Приети са законите за „Българските селяни от господарските и чифликчийските земи“, за „акциза върху питиетата“, за „гребовия сбор“, за „патентите на данъка върху недвижимите имущества“ и прочее. Особено внимание правителството обръща на развитието на образованието и военното дело. Чувствително нараства военният бюджет, а военната служба е увеличена на три години. Възстановен е „Законът за народното опълчение“. На 18 януари и 1 февруари 1885 г. влизат в сила законите за учредяването на Българската народна банка и на Пощенската спестовна каса. Приет е „Закон за обществените и частните училища“, който утвърждава демократичните тенденции в българското образователно дело. На 31 януари 1885 г. е гласуван и „Закон за железниците“. С него държавата получава пълни права върху строежа на железниците. Приема се „Закон за построяване на линията“ Цариброд – Вакарел. Няколко месеца по-късно е уреден и въпросът за откупуване от Княжеството (за 44,5 милиона франка) на Русенско-варненската железница. Сумата значително надвишава цената ѝ, но целта на правителството е чрез покупката да се изгони чуждестранната компания от българските земи и да се подобрят българо-английските отношения. Външна политика. Във външната политика кабинетът на Каравелов прави опити за възстановяване на българо-сръбските отношения. Двамата монарси изготвят споразумение, отхвърляне от Народното събрание поради предвижданите в него големи отстъпки от българска страна. Опитите за ново споразумение завършват без успех. По въпроса за националното обединение Каравеловото правителство разчита на намесата на Великите сили за провеждане на предвидените в Берлинския договор реформи в Османската империя. Четническото движение на българското население в Македония и Одринско се разглежда от правителството като опасно за дейността на Екзархията и българските училища в поробените земи. Засилена е охраната по българо-турската граница с цел да се ограничи прехвърлянето на чети от княжеството в поробените земи. Подобна е позицията на кабинета и по отношение на обединението с Южна България. Страхувайки се, че международната обстановка не е подходяща, за да се нарушат Берлинските споразумения, Каравелов насочва своите усилия към засилване на политическите, търговските и културните връзки с автономната област. Не участва пряко в подготовката и осъществяването на обединението между Княжество България и Източна Румелия. Едва след официалното провъзгласяване на Съединението и началото на Сръбско-българската война кабинетът променя тактиката си по националната политика. След разгрома на Сърбия преговорите с Турция разрешават румелийския проблем. България се задължава да плаща годишен трибут от 6 милиона франка на Османската империя и да участва с нея в "Отбранителен съюз". По настояване на Русия решението за българо-турски отбранителен съюз отпада. Отхвърлено е и искането на Високата порта за отстъпване на българските територии. На 3 март 1886 г. се подписва мирен договор със Сърбия. Възстановени са границите между двете държави отпреди началото на военните действия. Опитите на българската дипломация да получи парични или териториални компенсации за сръбската агресия завършват без успех. По-късно, при подписването на Топханенския акт между Великите сили и Османската империя, Кърджалийският кантон преминава в границите на Турция, а в Източна Румелия за кратко време са въведени всички закони, правила и разпореждания на княжеството. Обявяването на Съединението и победата над Сърбия стабилизират позициите на княз Александър I Батенберг и засилват русофобските настроения в княжеството. Русия се обявява против Съединението поради негативното отношение на руската дипломация към българския монарх. Изтеглени са руските офицери от българската армия. След изборите за IV обикновено народно събрание през май 1886 г. княза и правителството обединяват усилията си за официалното сливане на княжеството и Източна Румелия в една държава. Съставяне. Кабинетът, оглавен от Петко Каравелов, е образуван от дейци на Либералната партия (каравелисти) и руски генерали, начело на военното министерство. Кабинет. Сформира се от следните 6 министри.

63562

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63562

Правителство на Петко Каравелов 1

Първото правителство на Петко Каравелов е второ поред правителство на Либералната партия и четвърто начело на Княжество България. Назначено е с Указ № 735 от 28 ноември 1880 г. на Александър I Батенберг и управлява страната до преврата от 27 април 1881 г., след който княз Батенберг назначава правителство на Казимир Ернрот. Съставяне. След като Драган Цанков подава оставка като министър-председател и министър на външните работи, Петко Каравелов оглавява нов кабинет, съставен от членове на Либералната партия (умерени и крайни либерали) и руски генерал начело на военното министерство. Князът обаче не е удовлетворен от оставането на Цанков като министър на вътрешните работи и пише на Каравелов, че Цанков трябва да бъде отстранен. Кабинет. Сформира се от следните 5 министри: Политика. Новото правителство продължава активната законодателна дейност на своите предшественици. Приети са „"Закон за българското поданство"“ и „"Закон за подобрение положението на земеделческото население по господарските и чифликчийските земи"“. Допуснатите грешки при разрешаването на редица стопански проблеми, както и противоречията в партията на либералите по отношение практиката на управление отслабват политическото им влияние в страната. Окончателно се обособяват две либерални течения – умерено и крайно. Задълбочава се разривът между княза и правителството по отношение на вътрешната политика. Все още не са създадени редица необходими държавни институции, а междупартийните ежби правят Народното събрание обект на присмех, като с непостоянното си поведение политиците затвърждават в чужбина убеждението, че са неспособни да управляват. Съдебната администрация е покварена, пътища и мостове се рушат. Поради липса на действена полиция из страната се формират все по-големи въоръжени групи хора уж с цел самозащита, но на практика за нападения, често над турски села. Князът е принуден да изпрати военния министър Ернрот да въдвори ред. Във външната си политика Каравеловото правителство изпада в международна изолация. Рязко се обтягат българо-турските отношения във връзка с опитите на кабинета да провежда независима политика. Силното руско влияние в България и нерешените въпроси по жп линията Русе-Варна (в нея са инвестирани значителни английски капитали) стават причина Великобритания да застане в подкрепа на турските земевладелци при разрешаване на поземления въпрос. Възползвайки се от противоречията между либералите и от убийството на император Александър II през март 1881 г., през април княз Александър I Батенберг извършва държавен преврат, като уволнява правителството и възлага на ген. Казимир Ернрот да образува служебно правителство.

63563

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63563

Георги Попов (пояснение)

Георги Попов може да се отнася за:

63564

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63564

Григор Чешмеджиев

Григор Иванов Чешмеджиев е български политик, журналист, адвокат и писател. Той е един от лидерите на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) през първата половина на 20 век. Биография. Ранен живот и образование. Григор Чешмеджиев е роден на 16 март (4 март стар стил) 1879 г. в град Пещера, Източна Румелия. Завършва гимназия в Пловдив през 1899 г. и право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ през 1903 г. Професионална и политическа кариера. Още от младежка възраст се включва в социалистическото движение и през 1899 г. е сред основателите на организацията на БРСДП в Пещера. Григор Чешмеджиев участва в ръководството на Българския учителски съюз ("БУС") между 1907 и 1908 г., а от 1908 г. е адвокат в София. Той взима участие в Балканските войни и Първата световна война като запасен офицер. След войните Чешмеджиев влиза в ръководството на БРСДП. Той подкрепя Деветоюнския преврат през 1923 г. и съставеното след него правителство с участието на социалдемократите. По време на Втората световна война БРСДП се сближава с Българската комунистическа партия ("БКП") и другите леви сили и Григор Чешмеджиев е представител на своята партия в образувания Отечествен фронт. След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. той се включва в правителството на Кимон Георгиев като министър на социалната политика. Тази позиция го превръща и във водещата фигура в БРСДП през следващите месеци. нПрез лятото на 1945 г. напуска кабинета, след като БРСДП преминава в опозиция. Памет. На Григор Чешмеджиев е наречена улица в квартал „Манастирски ливади“ в София ().

63565

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63565

Кротоп

Кротоп (, "Krotopos") в древногръцката митология е цар на Аргос. Син е на Агенор и баща на Стенел и Псамата. Той наследява своя чичо Иас като цар на Аргос след смъртта му. Неговата дъщеря, ражда син на Аполон, но той убива дъщеря си. Паметник на Кротоп е имало издигнат в Агрос, според Павзаний.

63578

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63578

Скорост на звука

Скорост на звука е скоростта, с която звуковите вълни се разпространяват в дадена среда. Най-често под това понятие се разбира скоростта на звука във въздуха (343 m/s = 1234,8 km/h), но може да се отнася и за други среди, като тя зависи основно от плътността на средата. Когато звуковата вълна достигне до гранична повърхнина между две среди, тогава една част от нея се отразява, а другата част преминава през границата. Свойството на всеки материал, което определя количеството на пропускане на звука, се нарича акустичен импеданс. Скоростта на звука във въздух се променя в зависимост от метеорологичните условия. Основният фактор, който влияе, е температурата. Влажността има малък ефект, докато налягането няма никакъв ефект. Таблицата представя скоростта на звука в различни среди при температура 20 °C.

63580

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63580

Негаторен иск

Негаторен иск е иск на собственика за защита на неговото право на собственост против всички действия на трети лица, които, без да накърняват неговото владение върху вещта, му пречат да упражнява правото си. Този иск е уреден в чл.109 от Закона за собствеността. При негаторния иск владението не е отнето, а нарушението на правото на собственост се изразява в друго – извършване на действия от друго лице, които пречат на собственика да упражнява правото си (преди всичко правомощието ползване). Ответник по негаторния иск е лицето, което създава смущения и пречи на правото на собственост. Негаторният иск е уреден в ЗС, глава IX. „ЗАЩИТА НА ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ Чл. 109. (1) Собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право.

63581

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63581

Екваториална Гвинея

Екваториална Гвинея () е държава в Централна Африка, разположена близо до Екватора, край брега на Гвинейския залив на Атлантическия океан. Разположена е върху континента и на островите Биоко, Кориско, Анобон и други. Столицата на Екваториална Гвинея е град Малабо. Площта на страната е 28 051 km². Екваториална Гвинея е с население от 1 679 172 души. (2022 г.) География. Екваториална Гвинея се състои от континенталната част Мбини (бивша – Рио Муни) с площ от 26 001 km² и пет острова с обща площ 2050 km². Това са Биоко (2017 km²), Анобон (17 km²), Кориско (14 km²), Голям Елобей (2,27 km²) и Малък Елобей (0,19 km²). На най-големия от тях – Биоко, се намира столицата на страната град Малабо, в която живеят около 30 000 души. Дължината на сухоземните ѝ граници (в т.ч. речни) е 519 km, от които – на север с Камерун (189 km) и на изток и юг с Габон (330 km). Дължина на бреговата линия 360 km. Територията на Екваториална Гвинея се простира между 3°47′ с.ш. и 1°28′ ю.ш. и между 5°37′ и 11°20′ и.д. Крайните точки на страната са следните: Континенталната част на страната представлява плато с височина от 600 до 900 m (максимална 1500 m), а покрай брега на запад е разположена крайбрежна, силно заблатена низина. Релефът на вулканичния остров Биоко е планински, осеян с голям брой кратерни езера и конуси на угаснали вулкани. Върхът на вулкана[Пико де Базиле е най-високата точка на страната – 3008 m. Остров Анобон също е връх на угаснал вулкан, а останалите три острова са ниски и равнинни. Климатът на страната е екваториален, постоянно влажен. Средните месечни температури са от 24 до 28 °C, а годишната сума на валежите е над 2000 mm (на островите до 2500 mm). През континенталната част на Екваториална Гвинея протичат 4 по-големи реки: Нтем (по границата с Камерун), Мбиа (на север), Мбини (най-голямата в страната, пресичаща я от изток на запад) и Митемеле (на юг). Растителността е представена от влажни екваториални гори, развити върху червено-жълти латеритни почви, в които виреят над 150 вида ценни дървесни видове: маслена и кокосова палма, черно, червено и желязно дърво, дървото окуме и други. Животинският свят е много разнообразен (горили, шимпанзета, леопарди, крокодили и др.), но е силно застрашен от безконтролния бракониерски лов. История. През 90-те години на XIX век испанците започнали да колонизират Екваториална Гвинея. Първо е колонизиран остров Фернандо Поо. Испанците провеждали расистка политика спрямо коренното население. През 1959 година Фернандо По и Рио Муни са обявени за задморски провинции на Испания. През 1963 година Испанска Гвинея представлява вътрешна автономия. Под действието на освободителното движение на 12 октомври 1968 година страната получава независимост. Президент става Масиас Нгема Бийого. През 1970 година всички партии са обединени в Единна национална партия на трудещите се. Отношенията с Испания и САЩ са влошени и страната се преориентира към социализма. От 1972 година Бийого има право да заема поста президент до края на живота си. На следващата година е приета и нова Конституция, по която Екваториална Гвинея става независима държава. На 3 август 1979 е извършен военен преврат от Теодоро Обианг Нгуема Мбасого, Масиас Нгема Бийого е разстрелян. Скоро след това са възобновени отношенията с Испания и САЩ. В Гвинейския залив започва добива на нефт. През 90-те години на XX век е проведен масов арест на опозиционни лидери. Държавно устройство. Изпълнителна власт. Начело на държавата стои президентът – Теодоро Обианг Нгема Мбасого. Министър-председател е Рикардо Манге Обама Нфубеа (Ricardo Mangue OBAMA NFUBEA) – на този пост от 14 август 2006 година. Законодателна власт. Законодателната власт на Републиката се изпълнява от еднокамарния парламент на страната, който се състои от 100 депутати, избирани за срок от 5 години. Административно деление. Екваториална Гвинея се разделя на 7 провинции: Икономика. Разпределение на заетото население по сектори (2006): Износ. Основна стока за износ: нефт, дървесина, какао, кафе. Внос. Основни стоки: храни, машини и оборудване

63589

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63589

Кис

„Кис“ (, често изписвано като "KISS") е рок група, създадена в Ню Йорк през 1973 г. Бандата е сред най-успешните в популярната музика, известни най-вече със сценичния си вид и концертни представления. Лицата на четиримата членове основатели – Пол Стенли (вокали и ритъм китара), Джийн Симънс (вокали и бас китара), Ейс Фрели (водеща китара и вокали) и Питър Крис (барабани, перкусия и вокали) са изцяло покрити с грим, превъплъщаващи различни измислени персонажи, допълнени от сценично облекло – вериги, кожи, шипове, обувки с високи токове и др. Популярността на Кис се дължи предимно на шумна реклама, видеоклипове, различни мърчендайз стоки (играчки, комикси и анимации с техния образ) и концерти, разчитащи на масивно шоу. От 1975 г. поклонниците на групата изграждат движение, съпътстващо ги при концертните изяви, наречено „Армията на Кис“ (Kiss Army) – младежи до 20-годишна възраст, които имитират външния вид на любимия си състав. Най-голяма популярност „Кис“ имат през 1970-те години, въпреки че бандата не постига успех в музикалните класации (най-високо място №7 за песента „Beth“ от 1976 г.) В края на десетилетието нагаждат стила си към новата „диско“ вълна и издават концептуален албум. Началото на 1980-те бележат с изменение на състава: уволняват Крис, заради проблеми с наркотиците. Фрели напуска заради солова кариера. През 1983 г. съставът маха „маските“ си и се включва към известния по това време жанр „глем метъл“, което води и до спад в популярността им. През 1990-те години Кис са готови да запишат гръндж повлиян албум, но 1995 г. се осъществява реюниън на бандата с Фрели и Крис, за епизод от акустичните концерти „MTV Unplugged“. Новите промени водят до турне в оригиналния състав и връщане на тежкия грим. Въпреки успеха, Фрели и Крис отново напускат групата и са заменени съответно от Ерик Сингър и Томи Тайър. Групата продължава да се подвизава с грим, а Стенли и Симънс остават единствените постоянни членове. Кис има 25 златни албума към днешна дата и е продала повече от 40 милиона албума в САЩ и повече от 100 милиона в цял свят. Класирани са на 10-о място в класацията на VH1 „100 най-велики рок музиканти“ и на 9-о в класацията на MTV „Най-великите метъл групи“. На 10 април 2014 г. Кис са включени в Рокендрол залата на славата. История. "Ранни години" (1973 – 1975). Корените на Кис се зараждат в нюйоркската рок енд рол група Wicked Lester, която през януари 1973 г. се разформирова в Кис. Започват да използват силен грим, подобен на този от японският театър, зад който крият лицата си. Маските на състава са запазена марка и дори са регистрирани в патентното ведомство на САЩ. С гримовете и костюмите си те се превъплъщават в комикс героите „Starchild“ (Звездно дете) – Стенли, „The Demon“ (Демонът) – Симънс, „Spaceman/Space Ace“ (Космическият човек) – Фрели и „Catman“ (Човекът-котка) – Крис. Групата обяснява, че феновете са тези, които са избрали маските им. Пол Стенли става Звездното дете заради определенията, че се влюбва с един поглед и е безнадежден романтик. „Демонът“ Симънс получава заради циничното си и черно чувство за хумор, както и заради страстта си към комикси. „Космическият човек“ отразява интереса на Фрели към научната фантастика и защото „е от друга планета“. Гримът на Котката на Питър Крис е свързан с вярването още от детството му в Бруклин, че има седем живота. Благодарение на невероятните концерти през средата на 1970-те, групата бързо трупа популярност в САЩ и по света. Критиците не са благосклонни към проявите им, но младежите, рисувайки лицата си с грим, пълнят стадионите. Кис е групата, която въвежда рок концертите по стадиони. Славата им стига дотам, че през 1978 г. най-търсените играчки на пазара в САЩ са куклите „STAR WARS“ и артикулите с марка „Kiss“. Фрели създава емблематичното лого, като прави „SS“ като мълния, когато той написва новото име на групата над Wicked Lester на плакат извън клуба, където ще свири. Стенли проектира логото и случайно слага несвързано две S, защото го прави „на око“. Художественият отдел го пита дали иска да бъде преработено, за да бъде съвършено, но той казва: „Отне ни толкова много, да станем достатъчно добри и сами. Нашето правило номер едно винаги е било никакво“. Руническите букви изглеждат подобно на нацистките SS, символ, който е забранен в Германия от наказателния кодекс. От 1979 г. повечето от албумите и стоките на групата в Германия използват алтернативно лого, в което буквите „SS“ изглеждат като обърнати „ZZ“. Това лого се използва и в Австрия, Швейцария, Полша, Литва, Унгария и Израел, за да се избегнат противоречия. Името на групата многократно е било обект на слухове, относно предполагаеми скрити значения. Сред тези слухове се твърди, че името е съкращение от „Knights in Satan's Service“ (Рицари в служба на Сатаната), „Kinder SS“ или „Kids in Satan's Service“. Симънс отрича всички тези твърдения. Първото изпълнение на Кис е на 30 януари 1973 г. пред трима зрители в клуб „Popcorn“ в Куинс. За първите три концерта, от 30 януари до 1 февруари, те не носят грим. Иконичните дизайни на грима, свързан с Кис, правят своя дебют по време на 9 – 10 март в „The Daisy“ в Амитивил, Ню Йорк. На 13 март същата година групата записва пет-песенна демо лента с продуцента Еди Креймър. Бившият телевизионен режисьор Бил Аукоин, който е видял групата на шепа концерти през лятото на 1973 г., предлага да им стане мениджър в средата на октомври. Кис са съгласни, при условие, че той ще подпише групата със звукозаписна компания в рамките на две седмици. На 1 ноември 1973 г. Кис става първата група, подписана от бившия тийн певец и изпълнителен директор на Buddah Records на Нийл Богарт, Casablanca Records. Групата влиза в „Bell Sound Studios“ в Ню Йорк на 10 октомври 1973 г., за да започне записването на първия си албум. На 31 декември групата има официална премиера в Музикалната академия в Ню Йорк, откривайки за Blue Öyster Cult. Първото турне на Кис започва на 5 февруари 1974 г. в Едмънтън, Албърта, Канада. Дебютният албум на бандата – „Kiss“ е издаден на 8 февруари. Те популяризират албума силно през пролетта и лятото на 1974 г. На 19 февруари групата изпълнява „Nothin 'to Lose“, „Firehouse“ и „Black Diamond“. На концерта на ABC, излъчен на 29 март, е първата им телевизионна поява. На 29 април групата представя „Firehouse“ в шоуто на Майк Дъглас. Това предаване включва първото телевизионно интервю на Симънс, разговор с Майк Дъглас, в който Симънс се обявява за „зъл въплътен“, предизвиквайки неприятни реакции от обърканата студийна аудитория. Независимо от публичността и постоянните концерти, Кис първоначално продава само 75 000 копия от албума. Междувременно групата и Casablanca Records бързо губят пари. През август 1974 г. бандата спира в Лос Анджелис, за да започне записването на втория си албум „Hotter Than Hell“, издаден на 22 октомври 1974 г. Единственият сингъл от него е „Let Me Go, Rock 'n' Roll“, а албумът дебютира под номер 100. С „Hotter Than Hell“, те бързо отпадат от класациите, Кис прекратява турнето си, за да запише нов албум. Шефът на лейбъла – Богарт започва да продуцира следващия албум, заменяйки мрачния, изкривен звук на „Hotter Than Hell“ с по-чист и леко по-пищен звук. „Dressed to Kill“ е пуснат на 19 март 1975 г., и се справя малко по-добре с търговската си дейност, отколкото „Hotter Than Hell“. Той съдържа и това, което по-късно става от ключовите концертни песни на групата, „Rock and Roll All Nite“. Въпреки че албумите на Кис не се оказват големи успехи, групата бързо спечелва добра репутация за своите изпълнения на живо. Те включват например Симънс, който плюе „кръв“ (ефект, направен главно от суров яйчен белтък, сироп от ягоди и оцветяване с червени храни) и „дишащ огън“ (изгаряне на запалима течност при факла) (светлинни и димни бомби, поставени вътре в китарата), повдигащия се барабан на Крис, който излъчва искри, смачкването на китарата в стил Таунсленд и пиротехниката по време на шоуто. До средата на 1975 г. Casablanca почти е обявен в несъстоятелност, а Кис е в опасност да загуби своя договор. И двете страни отчаяно се нуждаят от търговски пробив, ако искат да оцелеят. Този пробив идва под невероятна форма: „двоен концертен“ албум. "Възход" (1975 – 1978). Кис иска да изрази вълнението, което е с тях на техните концерти, с първия си албум на живо. Компилацията от концертите май-юли в Детройт, Кливланд и Уилдууд, Ню Джърси е издаден на 10 септември 1975 г., „Alive!“. Той постига златен статус и вкарва първата песен на групата в 40-те сингли – концерна версия на „Rock and Roll All Nite“. Това е първата версия на песента с китарно соло и този запис се превръща в най-известната версия. Също така е в основата на повечето кавъри, като този на Poison от 1987 г. През последните години групата признава, че към албума е добавен допълнителен шум от феновете, както и избрани китарни и вокални части, не за да заблуждават феновете, а за да се добави повече „вълнение и реализъм“ към записа. Успехът на „Alive!“ не само довежда до пробива на Кис, който те търсят, но спасява и Casablanca Records, които са близо до банкрут. След този успех, Кис се сдружава с продуцента Боб Езрин, който преди това е работил с Алис Купър. Резултатът е „Destroyer“ (издаден на 15 март 1976 г.), най-музикално амбициозния студиен албум на Кис дотогава. Той е отклонение от суровия звук на първите три студийни албума. Обложката е нарисувана от Кен Кели, който рисува Тарзан и Конан Варварина, а също и за албуми на Rainbow и Manowar. Докато албумът се продава добре и първоначално става вторият златен албум на групата, той бързо пада надолу по класациите. Едва когато баладата „Beth“ започва да получава повече ефир по радиото, продажбите на албума се възвръщат. „Beth“ достига своя връх под номер 7 на Billboard Hot 100 и успехът ѝ води до увеличаване на продажбите както на албума (който постига платинен статус до края на 1976 г.), така и на билетите за концерти. През октомври 1976 г. Кис се появява в „The Paul Lynde Halloween Special“. Шоуто, съ-продуцирано от Бил Аукоин, помага да се покаже Кис на още по-широка аудитория. Групата е предмет на кратко комедийно „интервю“, проведено от Пол Линд. Два повече успешни студийни албуми са издадени за по-малко от година: „Rock and Roll Over“ (11 ноември 1976 г.) и „Love Gun“ (30 юни 1977 г.). Вторият концертен албум „Alive II“ е пуснат на 14 октомври 1977 г. Всичките три албума са сертифицирани като платинени скоро след излизането им. Между 1976 и 1978 г. Кис получава 17,7 милиона долара от авторски и музикални права. В анкета през 1977 г., Кис е определена като най-популярната група в Америка. В Япония Кис провежда пет концерта в зала „Будокан“ в Токио, като разбива предишния рекорд от четири на Бийтълс. През май 1977 г. Кис прави първото си от много комични проявления в Howard the Duck, публикувана от Марвел Комикс. Това служи като предшественик на много повече комикси, свързани с Кис, първоначално публикувани от Марвел. Първият сборен албум на Кис, „Double Platinum“, е издаден на 2 април 1978 г. Този двоен албум включва много ремиксирани версии на техните хитове, както и „Strutter '78“, презаписана версия на песен от първия албум на групата. По искане на Богарт тази версия на песента има диско влияние. През този период стоките с марка Кис стават значителен източник на доходи за групата. Някои от издадените продукти включват комикси, издадени от Марвел (първият от които съдържа мастило, смесено с действителна кръв от групата), пинбол, кукли, комплекти „Kiss your Face Makeup“, маски за Хелоуин, игри, кутии за обяд, карти и много други мемоари. Членството в „Kiss Army“, фен клуб на групата е в шест степени. Между 1977 г. и 1979 г. световните продажби на стоки (в магазини и на турне) достигат приблизително 100 млн. долара. "Соло проекти" (1978). Групата, заедно с мениджъра Аукоин, се опитва да стигне до следващото ниво на популярност. За тази цел за 1978 г. е разработена амбициозна стратегия в две насоки. Първата част включва едновременното издаване на четири солови албума от членовете на Кис. Въпреки че те твърдят, че соловите албуми са предназначени да облекчат нарастващото напрежение в групата, договорът им от 1976 г. всъщност изисква четири солови записа, като всеки от тях се брои като половин албум към вече петте за групата. Всеки албум е самостоятелно усилие (никой от групата не се е появил в албума на друг) и всички са пуснати на пазара като албуми на Кис (със сходно покритие и постери). За първи път всички съвременни членове на рок група пускат солови албуми в един и същ ден. За членовете на групата има шанс да покажат индивидуалните си музикални стилове и вкусове извън Кис, а в някои случаи да си сътрудничат със съвременни музиканти. Албумите на Стенли и Фрели са най-близки до хардрок стила на Кис, докато албумът на Крис включва R&B с множество балади. Симънс е най-креативен от четиримата, с хардрок, балади, поп-повлиян Бийтълс и кавър на „When You Wish upon a Star“ от филма „Пинокио“ на Дисни. Някои от сътрудниците на Симънс са Джо Пери от Aerosmith, Рик Нилсен от Cheap Trick, Джена Рейди, Дона Самър, Боб Сийгър, Кейти Сегал и тогавашната му приятелка Шер. Соловите албуми излизат на 18 септември 1978 г. Casablanca похарчва $ 2.5 млн. за маркетингова кампания за албумите и съобщава, че изпраща пет милиона копия, гарантиращи платинен статус. Всичките четири солови албума влизат в Топ 50 на Billboard. Всички албуми се продават в толкова копия, колкото „Love Gun“ сам. От четирите, албумът на Фрели е най-успешният и създава единственият хитов сингъл – „New York Groove“. Втората част на плана за Кис е, че Аукоин моли групата да се появи във филм, който ще заздрави образа им като супергерои с по-голям живот от рокендрола. Заснемането започва през пролетта на 1978 г. Въпреки че проектът е предложен на групата като кръстоска между „A Hard Day's Night“ и „Междузвездни войни“, крайният резултат съвсем не достига тези очаквания. Сценарият преминава през редица поправки, а групата (особено Крис и Фрели) става все по-разочарована от процеса на създаване на филма. Крайният продукт – „Kiss Meets the Phantom of the Park“ е излъчен премиерно по NBC на 28 октомври 1978 г. Въпреки коварните ревюта, той е един от най-гледаните телевизионни филми на годината. През 1979 г. е издаден на кино, след много промени, извън САЩ, под името „Attack of the Phantoms“. Членовете на групата не са доволни от завършения филм, и ще говорят за техния филмов опит в по-късни интервюта със смесица от хумористични смущения и съжаления. Те смятат, че филмът ги изобразява повече като клоуни, отколкото като супергерои. Артистичният неуспех на филма води до разрив между групата и Аукоин. Той е спорадично достъпен за домашно видео. Понастоящем версия на филма е на разположение в компилацията „“. "Последни години с грим" (1979 – 1983). Поредният албум на Кис – „Dynasty“ е издаден на 22 май 1979 г., продължил платинената поредица. Диско-напомнящата песен „I Was Made for Lovin' You“ става един от най-големите хитове на бандата, достигайки № 11. Барабанистът Антон Фиг записва почти целите барабани за албума, докато Крис се възстанови от автомобилна катастрофа. Единствената песен, която включва барабани на Крис, е „Dirty Livin“. Записано като „The Return of Kiss“, от турнето се очаква да се надграждат успехите на предишните турнета. Изготвени са планове за тематичен пътешестващ увеселителен парк Кис, наречен „Kiss World“, но това е отменено, поради огромните разходи, свързани с осъществяването му, все пак „The Return of Kiss“ отбелязва значителен спад в посещаемостта. Тълпите на това турне са много по-млади от предходните, като много от децата, заедно с майките и бащите си носят грим на концертите. Самите Кис не правят нищо, за да разубедят тази нова фенска маса, обличайки се с колоритни костюми, които подсилват анимационния образ за тези малки фенове. До края на турнето през декември 1979 г., напрежението между Крис и останалата част от групата е на най-високото си ниво. Неговите барабанистични умения са се понижили и той дори умишлено забавя или спира да свири по време на концерти. Последното шоу от турнето (16 декември 1979 г.) е последният път, когато Крис се представя с групата за почти 17 години, въпреки че остава официален член за още шест месеца. Фиг също свири всички барабани за следващия албум „Unmasked“, макар че той не е кредитиран, а Крис е на обложката. Представен е един съвременен поп звук, а албумът е издаден на 20 май 1980 г. Скоро след това, официално е обявено напускането на Крис. Фиг се счита за член на Кис само за един ден след заминаването на Крис. Той е уволнен от Стенли и Симънс, които смятат, че не е подходящ за бандата. Групата пробва десетки заместители на Крис през юни 1980 г. Един от многото, които се явяват на прослушването, е Тико Торес (който по-късно отива при Бон Джоуви). Те най-накрая се спират на малко известен барабанист-китарист-пианист-клавирист-певец от Бруклин на име Пол Чарлз Каравело (роден на 12 юли 1950 г.), който приема сценичното име Ерик Кар. Първият му грим е направен по модел на ястреб, макар че после е отхвърлен, тъй като Стенли смята, че прилича на пиле. Кар, в крайна сметка се спира на лисиче лице. Той дебютира с групата на 25 юли 1980 г. в концертната зала „Паладиум“ в Ню Йорк. Това е единствен американски концерт на Кис в подкрепа на „Unmasked“. Турнето на групата през 1980 г. в Австралия и Нова Зеландия е едно от най-големите в тяхната история, тъй като те разпродават всичко и получават изключително положително отразяване в пресата. За следващия си албум, групата отново работи с продуцента Езрин, с когото Кис прави успешният „Destroyer“. Ранните пресконференции показват, че новият албум ще бъде връщане към твърдия рок стил, който първоначално носи успеха на групата. „Music from "The Elder"“ обаче е концептуален албум, включващ средновековна музика, струни, арфи и синтезатори. Албумът е представен като саундтрак на филм, който никога не е направен, което затруднява следенето на сюжета. За да направят нещата още по-лоши, след като получават отрицателна оценка за албума, Кис променя подредбата на песните в повечето страни, за да подчертае потенциалните сингли „The Oath“ и „World Without Heroes“, които гарантират невъзможността слушателите да разберат вече претъпкания сюжет. Албумът не успява да постигне златен статус и достига като свой връх номер 75 в Billboard. Групата прави само два концерта в подкрепа на новия албум през януари 1982 г. Единия е на представление по ABC в късно-вечерното предаване „Fridays“, а втория е изпълнена по сателит по време на италианския Музикален фестивал „Санремо“. Липсва Фрели, който все повече се разочарова от новата музикална посока на Кис. Недоволен от решението на бандата да запише „Music from „The Elder““, той не участва активно в създаването на албума, а само изпълнява вокалите в една песен – „Dark Light“. Той не се появява и на специален концерт в „Studio 54“ в Ню Йорк, оставяйки Кис да се представи като трио. Записва китарните си части в домашното си студио в Уилтън, Кънектикът и ги изпраща на Езрин. Друг източник на чувство на неудовлетвореност за Фрели е, че с напускането на Крис, и не равноправния член Кар, той често е бил превъзхождан от 2 към 1 по отношение на груповите решения. През юни 1982 г. напускането на Фрели от групата е договорено, въпреки че той официално не напуска до декември и остава бизнес партньор със Симънс и Стенли до 1985 г. Симънс заявява в автобиографията си „Kiss and Make-Up“, че Еди Ван Хален иска да замести Фрейли. Симънс и братът на Еди, Алекс, убеждават Еди да остане във Van Halen. Еди се опитва да разпадне своята група, заради напрежението с певеца Дейвид Лий Рот, който напуска скоро след това. Други известни музиканти, които са прослушвани от групата, са Пънки Медоус от Angel, Дъг Олдрич от Whitesnake и Dio, Ричи Самбора от Бон Джоуви и Ингви Малмстийн. Скоро след това Кис прави важни промени в бизнеса си – главната от тях е скъсването на връзките с мениджъра си Бил Аукоин. Въпреки че Фрели вече е решил да напусне групата, той е изобразен на обложките на „Killers“ и „Creatures of the Night“, въпреки че той не участва в записа на нито един албум от тях. „Creatures of the Night“ (13 октомври 1982 г.) е най-тежкият албум на Кис до този момент и въпреки че е по-добър от „Music from „The Elder““, той достига едва 45-о място и не е сертифициран като златен до 1994 г. При отсъствието на Фрейли, Кис използва редица китаристи за записването на албума, включително Вини Винсънт (роден на 6 август 1952 г. като Винсънт Джон Кусано). Последното появяване на Фрели заедно с групата (до събирането през 1996 г.) е в музикалното видео на сингъла „I Love It Loud“, на който е съавтор Винсънт. Фрели също присъства на обложката на албума. Винсънт официално заменя Фрели като соло китарист през декември 1982 г., когато групата започва турнето за 10-а годишнина. Винсънт първоначално иска да използва името си в бандата, но това е отхвърлено от Симънс, на основание, че звучи „твърде етнически“. По-конкретно, според Симънс „звучи като продавач на плодове“. Симънс отбелязва, че „справедливо или несправедливо, рокендрола е за имидж“. Винсънт след това предлага името „Мик Фури“, но и това също не е харесано. По-късно Симънс предлага промяна на името на „Вини Винсънт“. Винсънт започва активно да се опитва да се присъедини към Кис като пълноправен член. Независимо от опасенията, че Симънс и Стенли се държат за личността си, Винсънт е вкаран в групата. Стенли проектира герой „The Wiz“, известен също като „Египетският воин“, и грим, центриран около египетски анкх, за Винсънт. Според официалната биография на Кис, написана от Дейвид Лийф и Кен Шарп, „Египетският воин на Анкх“ се отнася за грим и персоната на Винсънт, а псевдонима „The Wiz“ се отнася до неговата виртуозност като китарист. Според автобиографията на Симънс „Kiss and Make-Up“, космическият човек на Винсънт е само „The Wiz“. Личността като „Воинът на Анкх“ или подобна не се споменава изобщо в книгата. От 1982 до 1983 г. новият състав на Кис е: Симънс (демона), Стенли (звездното дете), Ерик Кар (лисицата) и Винсънт (Египетският Анкх воин или Уиз). Характерът на Винсънт не пасва нито на Стенли, нито на Симънс, а в края на турнето той е уволнен от Кис. Той е нает отново, преди записите за „Lick It Up“, защото Симънс и Стенли не успяват да намерят нов китарист за такъв кратък срок. Винсънт се появява на обложката на „Lick It Up“ и е кредитиран като соло китарист. Той получава писмено признание за осем от десетте песни в албума. „Fits Like a Glove“ и „Dance All Over Your Face“ са написани единствено от Симънс. Проблемите отново възникват и Винсънт е уволнен след турнето, което се дължи и на отчасти на прекомерното китарно соло на концерт през 1984 г. в Квебек. Той е заменен от Марк Сент Джон (рождено име Марк Нортън). Работата на Винсънт върху „Creatures of the Night“ не е официално призната, докато албумът не е ремастериран през 1997 г. Винсънт по-късно е използван от Кис като композитор на албума „Revenge“ от 1992 г., допринасящ за песните „Unholy“, „Tough Love“, „Heart of Chrome“ и „I Just Wanna“. Не след дълго, Винсънт излиза отново със Симънс и Стенли за трети път и отново скъсват музикалните си връзки. Продължителни слухове се разпространяват от години сред феновете на Кис по отношение на истинската причина за уволненията на Винсънт. Симънс заявява в интервю, няколко години по-късно, че уволнението на Винсънт е за „неетично поведение“, но той не конкретизира: „Назовах Винсънт Кусано, „Вини Винсънт“. Това е единственият подарък, който му позволих. Интересно е, че Вини не е променил името си на Вини Кусано. Вини, заради албума, беше уволнен за неетично поведение, не поради липса на талант. Човекът е много талантлив. Той беше неетичен. И беше уволнен“. "Без маски" (1983 – 1996). Усещайки, че е време за промяна, Кис решава да се откаже от грима и костюмите си. Групата официално се появява на публиката без грим за първи път на 18 септември 1983 г. по MTV, което съвпада с издаването на „Lick It Up“. Турнето за популяризиране на новия албум и немаскираните членове на групата започва в Лисабон, Португалия на 11 октомври 1983 г. в „Pavilhão Dramático de Cascais“ – първия им концерт без грим от началото на 1973 г. „Lick It Up“ става първият златен албум на Кис от три години, но турнето е още по-рядко посетено от предишното. Винсънт напуска групата след края на турнето през март 1984 г. Заместникът му е Марк Сент Джон, сесиен китарист и учител по китара. Със Сент Джон, Кис пуска албума „Animalize“ на 13 септември 1984 г. „Animalize“ последва успеха на „Lick It Up“ и отчасти поради последователното пускане по MTV на видеото „Heaven's on Fire“, „Animalize“ е най-продаваният албум на групата в Америка през десетилетието, с над 2 милиона продадени албума. С успеха на албума и последвалото турне, Кис отново възстановява част от своята по-ранна слава (макар и не на нивото на своя разцвет – 1970-те). Сент Джон обаче, има артрит по време на репетициите и турнетата и само изпълнява на шепа шоута. Той е освободен от задълженията си от Кис през декември 1984 г. и е заменен от Кулик (роден на 12 декември 1953 г. в Бруклин). Кулик е четвъртият соло китарист на Кис за по-малко от три години, но остава в групата 12 години. Той е един от най-дълго-свирилите членове на групата, с най-голяма продължителност на всеки друг освен Симънс и Стенли, но никога не е носил емблематичния грим на групата. Един от първите концерти, на които Кулик свири, е в зала „Кобо“ в Детройт. Той е заснет за специалния „MTV Animalize Live“. Той е по-късно пуснат като първият видеоклип на групата, („Animalize Live Uncensored“). Съставът Стенли, Симънс, Кар и Кулик се оказва по-стабилен от оригиналния, а през останалата част на 1980-те години, Кис пуска серия от платинени албуми: „Asylum“ (1985), „Crazy Nights“ (1987) и компилацията „Smashes, Thrashes & Hits“ (1988). „Crazy Nights“, по-специално, е един от най-успешните албуми на Кис извън Америка. Сингълът „Crazy Crazy Nights“ достига номер 4 в класацията на синглите в Обединеното кралство, най-високия им каталог в страната. Кис завършва десетилетието с издаването през октомври 1989 г. на „Hot in the Shade“. Въпреки че албумът не успява да постигне платинен статус, той включва хитовата балада „Forever“, съавтор на която е Майкъл Болтън. През това време, Кис се бори със своята идентичност и фен маса. Симънс, който по всяка вероятност е движещата сила в Кис през 1970-те години на миналия век, става по-малко ангажиран с групата през 1980-те, който има вече други интереси, най-вече за филмова кариера. Поради това Стенли играе все по-важна роля. През февруари 1991 г. групата решава отново да подпише с Езрин, за да продуцира следващия им албум. Преди записването да започне сериозно обаче, се случва трагедия. През март 1991 г. е установено, че Ерик Кар има тумор в сърцето си. Той е успешно премахнат през следващия месец, но в дробовете му скоро са открити повече тумори. Кар получава химиотерапия и през юли е обявен за излекуван от рак. Въпреки това, през септември той претърпява първи от двата си мозъчни кръвоизливи. Кар почива на 24 ноември 1991 г. на 41-годишна възраст. По една случайност, в този ден умира и фронтменът на Queen Фреди Меркюри. Въпреки трагичната загуба на дългогодишен колега, Кис продължава с барабаниста Ерик Сингър (роден Ерик Дойл Мензингер на 12 май 1958 г. в Кливланд, щата Охайо). Сингър е свирил преди това с Пол Стенли, като част от подкрепяща група на Стенли по време на соло турне през 1989 г. Сингър също свири с Black Sabbath, Гари Мур, Лита Форд, Badlands и Алис Купър. Kiss издава „Revenge“ на 19 май 1992 г. Той включва по-твърд звук, както е посочено от първия сингъл „Unholy“. В изненадващ ход, Кис се обръща към Винсънт, за да им помогне с текстовете. Албумът дебютира в Топ 10 и е златен. Кис излиза на кратко клубно турне в САЩ през пролетта на 1992 г., преди да започне турне в Америка през септември 1992 г. Турнето е документирано в албума „Alive III“, издаден на 14 май 1993 г. Четири дни по-късно, Кис са въведени в Холивудската „RockWalk“. През този период носталгията на Кис започва да се увеличава. През юни 1994 г. излиза сборният „“, включващ популярни музиканти по това време, които пускат свои собствени версии на песни от Кис. Резултатът е еклектричен микс, включващ фънк вариант на „Deuce“ (със Стиви Уондър на хармоника), ска пънк версия на „Detroit Rock City“ от Mighty Mighty Bosstones и Garth Brooks. През 1995 г. групата издава книгата „Kisstory“, 440-страници, 4.1 кг, подробна хроника от историята на групата дотогава. През същата година, групата се включва в уникалната и добре приета обиколка „Worldwide Kiss Convention Tour“. Той включва целодневни събития, включващи демонстрации на костюми, инструменти и сувенири; Изпълнения на групи на песни на Кис; Стоки с марка Кис от всеки етап от кариерата на групата. Групата се появява на живо на събирания, провежда срещи за въпроси и отговори, подписва автографи и извършва двучасов акустичен сет, съставен предимно от спонтанни фен искания. На първата дата в САЩ (17 юни 1995 г.), Крис се появява на сцената с Кис, за да пее „Hard Luck Woman“ и „Nothin' to Lose“. Това е първият път, когато Крис изпълнява публично с групата от почти 16 години. На 9 август 1995 г. Кис се присъединява към група музиканти, за да участва в „MTV Unplugged“. Групата се свързва с Крис и Фрели и ги кани да участват в събитието. И двамата се присъединяват към Кис на сцената за няколко песни в края на шоуто: „Beth“, „2000 Man“, „Nothin 'to Lose“ и „Rock and Roll All Nite“. Представянето им на „Unplugged“ започва спекулации, че е възможно да се събере отново оригиналният състав на Кис. През седмиците след концерта „Unplugged“ обаче, групата (заедно с Кулик и Сингър) се завръща в студиото за първи път от три години, за да запише наследник на „Revenge“. „Carnival of Souls: The Final Sessions“ е завършен през февруари 1996 г., но издаването му се забавя почти две години. Буутлей копията на албума се разпространяват широко сред феновете. Докато Кис продължава да съществува като Симънс, Стенли, Кулик и Сингър, подготовката за обединение на оригиналния състав започва. Тези усилия завършват с публично събитие, което е толкова драматично за всеки от групата, колкото свалянето на маските им през 1983 г. по MTV. "Събиране" (1996 – 2001). С това изявление на 28 февруари 1996 г. Тупак Шакур представя оригиналният състав на Кис, в пълен грим и костюми от времето на „Love Gun“ (1977), на 38-те годишни награди Грами. На 16 април групата провежда пресконференция на борда на „USS Intrepid“ в Ню Йорк, където обявява плановете си за пълноправно турне с помощта на новия мениджър Док Макгний. Конференцията, организирана от Конан О'Брайън е представена в 58 държави. На 20 април близо 40 000 билета за първото шоу на турнето се продават за 47 минути. Първият концерт с участието на новосъбраните Кис е едночасово шоу на 15 юни за годишния „KROQ Weenie Roast“ в Ървайн, Калифорния, по време на което групата почти запалва сцената на амфитеатъра „Irvine Meadows“. На 28 юни, турнето „Kiss Alive / Worldwide“ започва на стадион „Тигър“ в Детройт, пред 39 867 почитатели. Турнето продължава със 192 шоута в течение на една година и спечелва $ 43.6 милиона, което прави Кис най-доходоносна концертна група за 1996 г. Средната посещаемост е от 13 737 зрители, и е най-високата в историята на групата. През септември 1998 г. събраната група издава „Psycho Circus“. Въпреки че това е първият албум с оригиналния състав от „Dynasty“ от 1979 г., приносът на Фрели и Крис е минимален. Докато снимките на Фрели и Крис са представени на видно място в албума, по-голямата част от водещите китарни произведения по-късно се оказват изпълнени от бъдещия член на групата Томи Тайър. Бившият член Кулик се появява в интрото на песента „Within“. Повечето барабани са обработени от сесийния музикант Кевин Валънтайн. Независимо от противоречията, албумът постига №3 в чарта, най-високата позиция за албум на Кис, до „Sonic Boom“, който дебютира на второ място през 2009 г. Заглавната песен получава номинация за Грами за „най-добро хардрок изпълнение“. „Psycho Circus Tour“ започва през 1998 г. на стадион „Доджър“ в Лос Анджелис. Това турне се оказва още един успех и е историческо, тъй като е първото, което някога включва 3D визуализации в сценично шоу. На 11 август 1999 г. Кис са включени в Холивудската алея на славата. На 13 август е премиерата на филма Детройт Рок Сити, с участието на Едуард Фурлонг. Действието се развива през 1978 г. и се фокусира върху четирима тийнейджъри, готови да направят всичко, за да се сдобият с билети за разпродаден концерт на Кис в Детройт. Следващия месец групата работи съвместно с World Championship Wrestling, за да продуцира Кис-повлиян кечист, известен като Демонът, чието лице е нарисувано така, че да прилича на грима на Симънс. Групата изпълнява „God of Thunder“ на живо на WCW Monday Nitro, при дебюта на героя. Групата получава $ 500 000 за тази една нощ, когато свири една песен. Според кечиста Дийн Маленко, тяхното участие е било с най-ниско оцененото Nitro. Героят просъществува за кратко и всички връзки с Кис са отрязани от WCW, когато шефът, Ерик Бишоф е освободен от задълженията си през септември същата година. Кис обявява в началото на 2000 г., че през лятото ще започне „Farewell Tour“ в САЩ. Турнето започва на 12 март 2000 г. Групата бързо добавя още дати към турнето, което продължава до април 2001 г. През 2000 г. се появява и компютърната игра „Kiss: Psycho Circus: The Nightmare Child“, базирана на комиксите „Kiss: Psycho Circus“ от Todd McFarlane Productions. "Ново разделяне" (2001 – 2008). В навечерието на японската и австралийската част „Farewell Tour“ на 31 януари 2001 г., Крис изненадващо напуска групата отново, защото той и групата не могат да се договорят за заплатата му. Неговото място заема предишният барабанист на Кис, Ерик Сингър, който в ход, който е спорен сред дългогодишните фенове, приема сценичният образ на Човекът-котка на Крис. Предполага се, че групата ще се пенсионира в началото на 2001 г. През ноември обаче е издадена колекция, обхващаща цялата им кариера, озаглавена „The Box Set“, състояща се от 94 парчета в пет компакт диска, а през лятото е пуснат може би най-нетипичното нещо с марка Кис – ковчег. При представянето му, Симънс казва: „Обичам да живея, но това прави алтернативата доста хубава“. На 4 декември 2001 г., Кис са сред отличените в Националната академия за записване на изкуствата и науките („The Recording Academy“) на церемонията по връчването на наградите „Heroes“ в „NARAS New York Chapter“. Около Кис е сравнително тихо през останалата част от годината, но 2002 г. започва със спор, тъй като Симънс участва в спорно интервю за националното обществено радио с водещ Тери Грос. През февруари 2002 г. Кис (със Сингър на барабаните и Фрели на соло китарата) изпълнява по време на церемонията по закриването на Зимните олимпийски игри през 2002 г. в Солт Лейк Сити, Юта. Това е последното участие на Фрели като член на Кис. На 6 март 2002 г. Кис свири на частен концерт в курорт в Трилоуни, Ямайка. Фрели, който вече няма договор, не участва с групата. Той е заменен от Тайър, който облича костюма и слага грима на Фрели. През този месец бандата се снима в епизод на американския сериал „Шеметни години“. Епизодът „The Kiss's Show“ е излъчен през август 2002 г. През февруари 2003 г., Кис излиза в Австралия и записва „Kiss Symphony: Alive IV“ с Мелбърнския симфоничен оркестър на стадион „Etihad“ (тогава известен като „Telstra Dome“) в Мелбърн. Тайър отново заменя Фрейли, докато Крис се връща в групата. Този албум е първият издаден от Sanctuary Records, който по-късно е продаден на Universal Music Group – собственици на останалата част от каталога на Кис. Въпреки твърденията, направени преди „Farewell Tour“, че ще бъде последното за групата, Кис обявява турне заедно с Aerosmith през 2003 г. Фрели заявява, че заминаването му от групата е постоянно, и че той вярва, че то ще бъде последно, и че не иска да подгрява за Aerosmith. Той е заменен от Тайър за постоянно, тъй като Кис се премества в пост-реюнионска фаза, в която групата оформя нов състав, който трайно представя Тайър като „Космическият човек“ и Сингър като „Човекът-котка“. На това турне, все още с участието на Крис, групата представя пакета „Платинен“, като най-скъпите пакети струват $ 1000. Този пакет включва място на първите пет реда, среща и поздрав с Кис след изпълнение и снимка с групата. Турнето печели повече от 64 милиона долара през 2003 г., което се нарежда на седмо място за годината. Симънс и Стенли не подновяват договора на Крис, когато той изтича през март 2004 г. Крис, на своя уебсайт, заявява, че „никой никога не е потърсил или моят адвокат за удължаване за бъдещо пътуване. Намирам това за неуважително към мен като член основател и за феновете, които са ни направили една от най-големите групи в света“. Крис заявява в радио интервю през 2004 г. с Еди Трън, че Симънс и Стенли ще започнат нов Кис, и чувства, че става твърде стар за да свири на барабаните в продължение на два часа (Крис е почти на 59 тогава). През лятото на 2004 г. Кис поставя началото на световно турне на „Rock The Nation 2004“, с Poison като съпорт. Турнето завършва през август с разпродадено шоу в Мексико Сити. Избрани дати на турнето са заснети за „Rock the Nation Live!“. Концертно DVD е издадено на 13 декември 2005 г. Стенли, който изпитва нарастващи трудности с бедрата си, има ограничени възможности по време на турнето. Той вече е извършил две хирургични операции, с още такива за в бъдеще. След приключването на „Rock The Nation Tour“, Кис се представя само спорадично за няколко години. Групата изнася две шоута през 2005 г., и още шест през 2006 г. Четири от концертите през 2006 г. са през юли в Япония, включително две дати (22 и 23 юли) на „Udo Music Festival 2006“. Кис свири на четири концерта през юли 2007 г., три от които са наречени „Hit 'N Run Tour“. Преди последното шоу на 27 юли, Стенли е хоспитализиран с изключително бързо сърцебиене. В негово отсъствие, Кис свири като трио за първи път от 1982 г. насам. Това е първият концерт на Кис, който Стенли пропуска за 34 години с групата. Кис (заедно с Queen, Def Leppard и Judas Priest) са наградени на „VH1 Rock Honors“, проведено на 25 май 2006 г. в Лас Вегас. На 9 април 2006 г. Асошиейтед прес обявява събитието като казва: „Изглежда, че Залата на славата на рокендрола ще има конкуренция.“ Трибют банда, състояща се от Роб Зомби (вокали), Слаш (китара), Скот Ян (бас) и членовете на Супернова, Томи Лий (барабани) и Гилби Кларк (китара), изпълняват „God of Thunder“ с Фрели. През юни 2006 г. Симънс и Стенли присъстват на откриването на Кис кафене в Миртъл Бийч, Южна Каролина. На 15 октомври 2006 г. Симънс, Стенли и Крис са включени в Музикалната зала на славата в Лонг Айлънд, заедно с изпълнители като Нийл Даймънд, Били Джоел, Луис Армстронг, Ramones и Тони Бенет. Стенли издава втория си солов албум „Live to Win“ на 24 октомври 2006 г. и предприема кратко соло турне в негова подкрепа. На 31 октомври същата година групата пуска „“, първият от 10-те възможни DVD комплекта, включващи пълни концертни записи, интервюта и клипове, които никога не са пускани. До януари 2007 г. комплектът е сертифициран 5 пъти платинен в САЩ. Втори том е издаден на 14 август 2007 г. Той е сертифициран 6 пъти платинен от RIAA на 24 октомври. „“ е издаден на 18 декември 2007 г. и е сертифициран 8 пъти платинен. Стенли настоява, че има и по-големи бокс сетове по време на интервю с норвежка телевизия, през лятото на 2008 г., но не са предоставени подробности. През април 2007 г. трагедия застига отново Кис. Бившият китарист Марк Сент Джон умира от мозъчна хеморагия на 51-годишна възраст. След като е принуден да напусне Кис през 1984 г., Джон формира краткотрайната глем метъл група White Tiger. През 1990 г. той за кратко си сътрудничи с Крис в група, наречена Keep, която изпълнява само веднъж и не издава записи. Джон до голяма степен се отказва от концерти в последните си години, но прави изяви на събирания на фенове на Кис. Въпреки че от 1999 – 2000 г. насам Кис има право да се включи в Залата на славата на рокендрола (чиито правила гласят, че даден изпълнител може да бъде включен 25 години след първия му издаден албум), те не са номинирани до 2009 г. и не са включени до 2014 г. Това не се харесва на някои фенове, а Стенли и Симънс твърдят, че е безсмислено за тях. Въпреки това, група от около 200 почитатели на Кис правят протест пред Залата на славата в Кливланд на 5 август 2006 г. Това е първата известна организирана демонстрация, която се опитва да вкара група в залата. На 15 декември 2009 г. е обявено, че Кис няма да бъдат сред новите членове на залата за 2010 г. През 2007 г. нова серия от комикси с участието на групата е издадена от Kiss Comics Group в сътрудничество с Platinum Studios. Заглавието е „Kiss 4K: Legends Never Die“, а първият брой е публикуван както в стандартен размер, така и в гигантска версия 1.5' x 2.5' „Destroyer edition“. Групата вдига темпото си през 2008 г., като се захваща за първо турне в Европа от почти десетилетие. На 30 януари 2008 г. Стенли потвърждава, че Кис ще стартира „Kiss Alive/35 World Tour“, свирейки в зали и стадиони в Европа, Австралия и Нова Зеландия. На 16 март 2008 г. Кис закрива Гран при на Австралия в Мелбърн, Бризбейн и Сидни, които са част от това турне. Кис свири на двудневния фестивал „Rock2Wgtn“, проведен в Уелингтън, Нова Зеландия на 22 и 23 март 2008 г. Фестивалът включва и Ози Озбърн, Whitesnake, Poison, Алис Купър, Lordi, Sonic Altar и Symphony of Screams, със специални ефекти, предоставени от WETA Workshop. На 16 май 2008 г. групата е за първи път в България. През лятото на 2008 г. Кис оглавява фестивали, както и на собствени концерти и свири пред рекордна аудитория от около 400 000 души. На 28 юни Кис оглавява „Graspop Metal“ в Дезел, Белгия. Това е последното шоу от европейската част на турнето „Kiss Alive / 35“. През септември 2008 г. Симънс и Стенли потвърждават слуховете, че „Kiss Alive / 35“ ще продължи с обиколки на Северна Америка в началото на 2009 г., както и в Южна Америка. Последното турне включва концерт на 5 април в Аржентина, 7 и 8 в Бразилия, 14 в Перу (първото шоу на Кис в Перу) и други концерти във Венецуела и Чили. Това лято, Кис се завръща в Северна Америка, за да продължи, започвайки на 18 юли в Халифакс, Нова Скотия. "„Sonic Boom“ и „Monster“" (2008 – 2012). Повече от 10 години след последния си студиен албум, и след години отричане, че някога ще направят нов албум, Стенли и Симънс променят мнението си. През ноември 2008 г. Стенли заявява пред рок фотографът Рос Полин, че се работи по нов албум на Кис. Самият Стенли е продуцентът, а албумът ще има „седемдесеттарски звук“. По-късно същият месец, Симънс и Стенли публично потвърждават информацията за нов албум на Кис: Групата има поява на „American Idol“ през май 2009 г., изпълнявайки „Detroit Rock City“ и „Rock and Roll All Nite“ с Адам Ламбърт. През юли 2009 г. Стенли обявява датата за пускане на новия албум – 6 октомври 2009 г., а той е озаглавен „Sonic Boom“. Включва компактдиск с нови материали, презаписани версии на известни хитове на Кис и на живо, записани в Буенос Айрес, Аржентина. „Modern Day Delilah“ е обявен и пуснат по радиото като водещ сингъл от „Sonic Boom“ на 19 август 2009 г. Песента е първи сингъл на Кис от 11 години, след „You Wanted the Best“ от 1998 г. Благодарение на ранните ревюта на албума, песента получава положителна оценка както от критиците, така и от феновете и е сравнена с работата на групата през 1970-те. В подкрепа на новия албум, Кис се появява на живо в „Late Show“ с Дейвид Летърман на 6 октомври 2009 г., и при „Jimmy Kimmel Live!“ на 7 октомври 2009 г. „Sonic Boom“ дебютира под номер 2 в Billboard 200, продавайки 108 000 копия в първата си седмица на пускане на пазара. На 23 септември 2009 г. Кис са номинирани за място в Рокендрол залата на славата, но не са включени. На 25 септември 2009 г., „Kiss Alive / 35 North American Tour“ започва в „Cobo Hall“ в Детройт. Двете нощи са заснети за бъдещо издаване на DVD. Това са последните концерти на групата там, тъй като мястото е затворено в рамките на обновяването на „Cobo Center“. Кис оглавява „Voodoo Experience 2009“, проведен в „City Park“ в Ню Орлиънс, Луизиана на Хелоуин вечер. По време на представлението си в „MTS Center“ на 9 ноември 2009 г. в Уинипег, Манитоба, един от осветителните фенери, се подпалва от пирото. По време на петте минути, необходими за гасене на огъня, бандата свири „Firehouse“. Никой не е наранен и шоуто продължава по график. Кис стартира европейското издание на турнето „Sonic Boom Over Europe“ през май 2010 г. Трагедия удря Кис за трети път, когато бившият им мениджър Аукоин умира от рак на 28 юни 2010 г. на 66-годишна възраст. Стенли и Симънс го наричат петият член на Кис. Турнето включва първите им шоута във Великобритания от 11 години и първото им посещение в Словакия. Кис по-късно свири на две дати в американските градове Шайен, Уайоминг и щатския панаир в Северна Дакота в Минот през юли 2010 г. На 23 юли Кис стартира „The Hottest Show on Earth Tour“ в САЩ. Групата свири на многобройни шоута в САЩ, Канада и Мексико. На 13 април 2011 г. Кис започва записване на нов албум, който да бъде пуснат по-късно през годината. Симънс заявява, че албумът „ще бъде следващата стъпка след „Sonic Boom“. Много подобен – силни рок песни, няма балади, клавири, нищо – просто рок“. Групата също използва стара аналогова техника, вместо повечето популярни устройства за цифров запис. Симънс казва: „Технологията е съблазнителна кучка, тя ще ви съблазни. Вие натискате този бутон, не е нужно да правите нищо. Но аналогията е любовта на живота ви“. През март 2011 г., докато посещава Израел, Симънс съобщава, че има намерение да доведе Кис в тази страна. Кис прекарва лятото на 2011 г. в САЩ и Канада, където посещава градове, в които не са свирили отдавна. Това е наречено „Lost Cities Tour“. На 21 август 2011 г. на сайта на групата е обявено, че следващият албум ще бъде наречен „Monster“. „Monster“ първоначално е обявен за пускане през есента на 2011 г., но след това е забавен до януари 2012 г. и отново до юни-юли 2012 г., с официално пускане през октомври 2012 г. „Monster Mini Golf“ е открит от Кис през март 2012 г. в Лас Вегас. На 20 март 2012 г. се състои пресконференция за обявяване на лятно северноамериканско турне, наречено „The Tour“, заедно с Mötley Crüe. Турнето започва на 20 юли и завършва на 1 октомври. Новият сингъл „Hell or Hallelujah“ е издаден в международен мащаб на 2 юли 2012 г., а на 3 юли в Северна Америка. „Monster“ излиза на 9 октомври 2012 г. в Северна Америка, като дебютира в Топ 3 на САЩ и Топ 10 в много страни. Кис завършва „Monster Tour“ на 7 ноември 2012 г. в Буенос Айрес, Аржентина на стадион „Ел Монументал“ и продължава с шест дати в Сантяго, Асунсион, Порто Алегре, Сао Пауло и Рио де Жанейро до 18 ноември. Австралийската част започва на 28 февруари 2013 г. в Пърт в „Пърт арена“ и продължава до 16 март в Макей. Към тях се присъединяват Mötley Crüe, Thin Lizzy и Diva Demolition. Групата обикаля Европа и Канада с няколко американски дати през юни до август, а след това и в Япония през октомври. "40 години и Зала на славата". На 16 октомври 2013 г. Кис отново е с номинация за Рокендрол зала на славата и впоследствие са обявени за включени на 17 декември. На 15 август 2013 г. е обявено, че Кис са закупили дял от франчайз за разширяване на Arena Football League, като ще започнат да свирят в „Honda Center“ в Анахайм, Калифорния през 2014 г. Симънс, Стенли и Макгний съвместно са собственици на футболен отбор, наречен Los Angeles Kiss. Както Симънс, така и Стенли са известни фенове на AFL. LA Kiss предлага на футболиста свободен агент Тим Тебоу договор да се присъедини към отбора и да играе в AFL, но той не се съгласява. Отборът е закрит през 2016 г. На 17 март 2014 г. Кис обявява турне заедно с Def Leppard. След като Симънс е на турне с Джо Елиът в Южна Америка, двамата обсъждат възможността групите им да работят заедно. От 23 юни до 31 август 2014 г. групите свирят в 42 града, като долар от всеки билет е дарен на военни благотворителни организации като Wounded Warrior Project. За първи път в 41-годишната история на групата, Кис присъства на корицата на списание „Rolling Stone“ от 10 април 2014 г. (брой 1206). На 10 април 2014 г. Кис са въведени в залата на славата на рокендрола. Макар музикантите да не свирят, оригиналните четирима членове (Симънс, Стенли, Фрели и Крис) се появяват на 29-ата церемония в Бруклин, за да приемат своята чест. На 28 януари 2015 г. Кис пуска сингъл в сътрудничество с японската женска група Момоиро Кловър Z, озаглавен „Yume no Ukiyo ni Saite Mi na“. Това е първият път, когато Кис издава запис в сътрудничество с друг изпълнител. В Япония той е издаден физически в две версии: „Momoiro Clover Z Edition“ (на CD и Blu-ray) и „Kiss Edition“ (само на CD). Преди съвместната работа, членовете на Кис гледат концертни клипове на Момоиро Кловър Z. Стенли по-късно коментира по време на интервю: „Специално шоу! Голяма хореография! Музика, която никога преди не сме чували. Казахме: Това е нещо, което можем да направим! Някой каза: Кис, защо го правите? Защото можем! Това са два свята, които се събират, правят нещо невероятно.“ На 15 септември 2015 г. RIAA съобщава, че групата е спечелила повече златни записи, от която и да е друга американска група в 63-годишната история на асоциацията, с общо 30 златни награди за албуми (включително и соловите албуми на групата през 1978 г.). Кари Шърман, главен изпълнителен директор на RIAA и председател, коментира: „Какво уникално постижение за трайна банда. Четиридесет години по-късно и групата все още свири. Поздравления за Кис за техния златен албум и продължаване на успехите“. През 2016 г. Кис обявява лятно турне, озаглавено „Tour Freedom to Rock“, за по-малко посещаваните градове и по-малките места. Турнето се провежда през цялото лято. На 13 декември 2016 г. Кис свири по време на финала на 11-и сезон на „The Voice“. Има и противоречиви истории за това дали Кис ще записва друг албум или не. Симънс казва „да“ в интервюта, като казва, че има песни, написани и подредени за нов албум. Стенли и Тайър оспорват това и казват, че не обещават да направят такъв и че групата може да се продължава напред без нова музика. Маски. „Трябваше да минем през мъчения, за да усъвършенстваме процеса на поставянето“, признава Стенли през 1996 г.: „Мога да си спомня много пъти, когато се заслепявах с черен грим... В началото бялото беше от цинков оксид, който можете да си купите във всяка аптека. Ние не знаехме какво правим, ние просто искахме бели лица... и цинковият оксид беше по-добър от бялата боя. В крайна сметка успяхме да стигнем до това, което се нарича клоунско бяло. Единственият път, когато имаме проблеми, е в ситуации на изключителна топлина. Спомням си, че на концерт, когато беше толкова горещо и влажно, че гримът буквално се разтапяше от лицата ни. Между песните бягахме зад сцената, за да си слагаме още клоунско бяло!“ Сент Джон и Кулик са членове на Кис само през периода, в който членовете на групата не носят грим. Четирите оригинални дизайни на грима са регистрирани в Службата за патенти и търговски марки на САЩ, правата за собственост и лицензиране, са притежавани от Симънс и Стенли. Хитове. Някои от най-известните песни на групата са „Detroit Rock City“, „Love Gun“, „Forever“, „Black Diamond“, „Strutter“, „Shout It Loud“, „I Was Made For Loving You“, „Lick It Up“, „God Gave Rock And Roll To You“, „Rock And Roll All Nite“, „God Of Thunder“, „Psycho Circus“, „Shock Me“, „Deuce“, „Let Me Go“, „Rock 'n' Roll“, „Beth“, „Going Blind“, „Sure Know Something“, „Do You Love Me“, „Nothin' To Lose“, „Reason To Live“. Освен че се превръщат в хитове, те определят рок звученето и имиджа на много групи за напред.

63590

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63590

Магистрала 101 на САЩ

Магистрала 101 на САЩ, накратко магистрала 101 или просто 101 (U.S. Highway 101, U.S. 101 или 101), е магистрала, част от Магистралната система на Съединените щати, преминаваща по Западното крайбрежие на САЩ. Магистрала 101 е една от основните магистрали в района на Санфранциския залив. Магистрала 101 е дълга 2464 km и се експлоатира от 1926 г. Щати. Щати, през които преминава магистрала 101:

63591

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63591

Магистрала 1 на САЩ

Магистрала 1 на САЩ, магистрала 1 или просто Единицата (United States Highway 1) е автомагистрала, преминаваща по източното крайбрежие на САЩ от град Кий Уест, Флорида на юг до град Форт Кент, Мейн на север. Общата дължина на магистралата е 2369,1 мили (3812,4 km) и е създадена през 1926 г. Шосето преминава през 14 щата и Федерален окръг Колумбия (Флорида, Джорджия, Южна Каролина, Северна Каролина, Вирджиния, Федерален окръг Колумбия, Мериленд, Пенсилвания, Ню Джърси, Ню Йорк, Кънектикът, Род Айлънд, Масачузетс, Ню Хемпшир и Мейн), като свързва почти всички големи градове по източното крайбрежие на САЩ – Маями, Колумбия, Роли, Ричмънд, Вашингтон, Балтимор, Филаделфия, Нюарк, Ню Йорк, Ню Хейвън, Провидънс, Бостън, Портланд и др. Най-голямо протежение шосето има в щатите Флорида 545 мили (877 km) и Мейн 526 мили (846 km), а най-малко в щатите Ню Хемпшир 17 мили (7 km) и Федерален окръг Колумбия 7 мили (11 km). Магистрала 1 е най-източното от основните шосета на САЩ, преминаващо от юг на север, но има райони, където то не се явява най-източната част на магистралната система на САЩ. Големи части от шосета 9, 13, 17 и 301 заемат коридори по-близо до бреговете на Атлантическия океан. Когато системата от магистрали се е планирала през 1920-те години, трасето на магистрала 1 основно и преминавало по вече съществуващото Атлантическо шосе (the Atlantic Highway), което е следвало границата между подножието на платото Пидмонт и Приатлантическата равнина. В същото време шосето разположено източно от това трасе, е било с ниско качество и не е обслужвало големите населени места. До началото на строителството на Междущатската магистрална система през 1950-те години магистрала 1 е била една от основните транспортни артерии, свързваща щатите по източното крайбрежие. След окончателното завършвана на Междущатска магистрала 95, трасето на която преминава по цялото протежение от Мейн до Флорида успоредно и в близост до магистрала 1, последната се използва основно за местен трафик. В по-голямата си част магистрала 1 представлява шосе, което се пресича на едно ниво с други шосета, но има и участъци, в които представлява автомагистрала. Преминавайки през множество населени места, тя се явява част от уличната им мрежа. На 50-километров участък в щата Ню Джърси трасето на магистрала 1 съвпада с трасето на магистрала 9 на САЩ и с участък от трасето на Междущатска магистрала 95. От Магистрала 1 на САЩ се отделят 6 магистрали, които също са от Магистралната система на Съединените щати:

63592

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63592

Туин Пийкс

„Туин Пийкс“ () е американски драматичен сериал по идея на Марк Фрост и Дейвид Линч, заснет за ABC в периода 1990–1991 г. На 6 октомври 2014 г. е потвърдено, че сериалът ще се завърне в началото на 2016 г. с девет нови епизода по Showtime. На 15 май 2015 г. е потвърдено, че Линч ще режисира всички епизоди и че те ще са повече от първоначално обявените девет. На конференция за „Туин Пийкс“ в Сиатъл актрисите Шерилин Фен и Шерил Лий разкриват, че новата поредица ще съдържа 18 епизода и Анджело Бадаламенти отново ще композира музиката. През юли е обявено, че новият сезон е отложен за 2017 г. Заснемането му започва през септември 2015 г. и приключва през април 2016 г. Премиерата се състои на 21 май 2017 г. Сюжет. В първия епизод полицията в Туин Пийкс, среден по големина град в далечния северозапад на Съединените щати, е повикана на местопрестъпление. На брега на езеро е открит труп, завит в найлонов чувал. Никой не подозира, че случилото се ще разтърси целия град. Името на убитата е Лора Палмър, обичано от всички седемнайсетгодишно момиче, Мис Туин Пийкс, дъщеря на почтено и уважавано семейство. Но впоследствие се оказва, че това е било само привидно. Шерифът Хари Труман, неговите подчинени и федералният агент Дейл Купър, който идва в града да разследва случая, проследяват загадъчните улики, тайните в живота на Лора, за да разкрият загадката на нейната смърт. Лора се оказва жертва на сериен убиец, който преди години убива друго момиче – Тереза Банкс. Скоро агент Купър осъзнава, че случилото се не е просто поредното престъпление, а стои във връзка със странни и мистериозни събития, причината за които се крият във вековните гори около града. И когато убиецът най-после е разкрит и Купър се готви да напусне града, нова серия убийства го принуждава да остане – неговият бивш партньор и ментор, Уиндъм Ърл, се появява в града и търси отмъщение. Следите ще отведат Купър до източника на злото в горите на Туйн Пийкс. Пълнометражен филм. През 1992 г. излиза „“, който е предимно прелюдия, отнасяща се за последните дни на Лора Палмър, а също така представя и няколко отговора, свързани с отворения край на втори сезон. Филмът е касов неуспех, популярността му остава далеч назад от тази на сериала. Бъдеще. Линч изразява интерес да направи друг сезон на „Туин Пийкс“, но отбелязва, че такъв проект няма да се случи веднага, имайки предвид, че на него и Фрост им е отнело четири години и половина да напишат сценария за третия сезон и да го заснемат. „Туин Пийкс“ в България. В България първото излъчване е по Канал 1 в периода от 1 януари до 16 февруари 1993 г., като сериалът бързо се превръща в хит. Следва повторно излъчване през 1996 г. Ролите се озвучават от артистите Лидия Вълкова, Илиана Балийска, Никола Стефанов, Пламен Захов и Владимир Пенев. През 2005 г. започват повторенията му по Нова телевизия, като дублажът е записан наново с различен екип. Сериалът е повторен още веднъж през 2006 г. с разписание всяка събота от 23:45. Ролите се озвучават от артистите Татяна Захова, Йорданка Илова, Владимир Пенев, Петър Чернев и Илиян Пенев. На 3 декември 2012 г. сериалът започва излъчване по CBS Drama със субтитри на български. Книги в България. В България през 1992 г. са издадени двете книги, базирани на сериала, от издателство „Зодиак-Вн“ – „Тайният дневник на Лора Палмър“ от дъщерята на Дейвид Линч – Дженифър Линч и „Автобиография на специалния агент на ФБР Дейл Купър“ от брата на Марк Фрост – Скот Фрост. През 2017 г. издателство „Бард“ издава книгата „Тайната история на Туин Пийкс“ на Марк Фрост, която представлява своеобразен мост между втория и предстоящия трети сезон на сериала.

63593

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63593

Блайнд Гардиън

Блайнд Гардиън ("Blind Guardian") e метъл група, създадена в Крефелд, Германия в средата на 1980-те години. История. Немска пауър, епик и мелодична метъл група, основана в Германия от трима – Hansi Kürsch, Thomen Stauch и Andre Olbrich. Преди да нарекат групата си "Blind Guardian" през 1986 г. и 1987 г. те издават две демо-песни под името "Lucifer's Heritage". От самото начало Blind Guardian се вдъхновяват от фантастичните светове, описани от Джон Р. Р. Толкин и други фентъзи-автори (Робърт Джордан, Тад Уилямс и др.), както и от някои стари епически произведения. Албумът "Nightfall in Middle-Earth", който излиза през 1998 г. е базиран изцяло върху книгата „"Силмарилион"“ на Дж. Толкин, а в последвалия го през 2002 г. "A Night at the Opera" е включена песента "And Then There Was Silence", разказваща за Троянската война. Характерна за Blind Guardian е сложна и разнообразна музика, често съчетаваща power metal елементи със симфонични и оркестрални части. В музиката от по-ранните им години преобладават бързите и технични изпълнения на китара, които са характерни за спийд метъла, докато в по-късните им албуми се появяват оркестрални партии и елементи често намирани в прогресив и симфоник метъла. Текстовете са силни и епични. Интересен е и съвместният проект на вокалиста Hansi Kürsch с китариста на Iced Earth – Demons & Wizards, притежаващ по нещичко от стила и на двете групи.

63598

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63598

Списък на калифорнийски щатски пътища

По-долу следва списък на калифорнийски щатски пътища, включващ щатски магистрали, основни междущатски магистрали и второстепенни магистрали. Калифорнийското законодателство не прави разлика между щатски пътища, междущатски пътища и магистрали на Съединените щати, така че някои шосета могат да попадат под няколко категории пътища. Пътните знаци на всички калифорнийски щатски пътища имат формата на лопата в чест на Калифорнийската златна треска.

63599

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63599

Епигони

"Това е статия за гръцкия мит. За наследниците на Александър Македонски (също наричани епигони) вижте Диадохи" Епигони (от гр. „наследници“) в древногръцката митология са синовете на Аргоските герои, които се бият и умират в първия поход срещу Тива. Полиник и шест негови другари („"Седемте срещу Тива"“) нападат Тива, защото братът близнак на Полиник – Етеокъл, отказва да предаде трона. Вторият поход срещу Тива, наречен войната на Епигоните, е 10 години по-късно, когато Епигоните решават да отмъстят за смъртта на бащите си. Според Аполодор те са: Към тях Павзаний добавя и: Войната. Аполодор и Павзаний описват историята на войната на Епигоните с някои разлики. Според Аполодор, Делфийският оракул обещал победа на Епигоните, ако Алкмеон бъде избран за техен предводител и така и станало. Егиалей бил убит от Лаодамант, син на Етеокъл, но Алкмеон убил Лаодамант. Тиванци били победени и по съвет на гадателя Тирезий напускат града. Павзаний казва, че Терсандър бил техен водач и когато Лаодамант напуснал Тива с останалите тиванци, Терсандър, синът на Полиник, водач на първия поход срещу Тива, станал цар на Тива. В изкуството. Статуи на Епигони има в Аргос и Делфи. Войната на Епигоните е тема на епическа поема, приписвана от някои на Омир.

63600

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63600

Хипомедонт

Хипомедонт в древногръцката митология е брат или племенник на Адраст, участник в похода на Седемте срещу Тива. Баща е на Полидор. Античните автори подчертават неговия огромен ръст и физическа сила, които обаче не го спасяват от смъртта, която намира в Тива.

63602

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63602

Дебър

Дебър (; , "Дибра", , "Дебре") е град в западната част на Северна Македония. Населението му е 14 561. Център е на община Дебър с 18 селища. География. Градът се намира в Дебърското поле, на брега на изкуственото Дебърско езеро, между реките Черни Дрин (Църн Дрим) и притока ѝ Радика близо до границата с Албания. Градът е обкръжен от планините Дешат, Стогово и Ябланица. Надморска височина: 625 метра. Дебър се слави и с изобилните си минерални богатства. До село Райчица има гипс. На други места се срещат мрамор и желязна руда. На пет километра от града, до село Банище, са прочутите Дебърски бани. История. Етимология. Според „Българския етимологичен речник“ името на града произхожда от старобългарското , , „яма“ и е родствено на "дебри", „непроходима гора“. Средновековие. Макар да не се споменава в документите от времето на император Василий II Българоубиец, в края на XI век Дебър вече е център на епархия на Охридската архиепископия, вероятно отделена от Охридската. В околностите на града, в неидентифицираното село Агноандика, е роден Йоан Дебърски – първият глава на архиепископията. Според Иван Микулчич на мястото на днешния град Дебър, в северния му дял, се е намирал средновековният град Ораховник (Раховник), известен по писмени източници. Разкопки в Дебър не са правени. Други авториидентифицират Ораховник с крепостта при Коджаджик или със Свети град. Според Микулчич споменатият от Никифор Григора „епископ Дебарски от Македония“ към началото на XIV век, както и по ранният епископ дебърски, споменат в писмото на Теофилакт Охридски от 1108 година се отнасят друг епископски център край град Кайляри - Дебрец, тъй като към началото на XIV век Дебър вече е завладян от сърбите. В Османската империя. В османските преброителни дефтери от 1519 и 1583 година Раховник е отбелязан като касаба (градче), а по-късно и като седалище на цялата Дебърска каза. По-късно вместо Раховник се появява името Дибре. Феликс Петанчич нарича през 1502 година града "Дибри" (Dibri). В началото на XIX век има размирици срещу султана. По това време градът има 4200 жители и 64 дюкяна. В края на века населението възлиза на 15 500 жители. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Дебър е посочен като град с 4600 домакинства, като жителите му са 7060 албанци и 3800 българи. Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Дебър има 15 500 жители, от които 4500 българи християни, 10 500 арнаути мохамедани и 500 цигани. На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Дебър е център на каза и на санджак с 2350 къщи, от които 450 къщи български и 1900 къщи албански. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Дебър има 70 сръбски къщи. Към 1905 година цялото християнско население на Дебър е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в града има 3120 българи екзархисти и функционират едно прогимназиално и три основни български училища. След Младотурската революция от лятото на 1908 година в града е създаден Български конституционен клуб, чийто председател е деецът на ВМОРО Нестор Поповски и членове Дамян Йосифов, А. Стрезов, Наум Бояджиев, Т. Кунов и С. Н. Василев. В началото на 1909 година е избран български епархийски съвет в състав иконом Търпе Симоновски (председател), поп Спас Поптасев, поп Атанас, Тодор Т. Бояджиев (търговец), Толе Чочков (шивач), Стрезо Наумов (шивач), Нестор Трайов (шивач), Теофил Алексов (шивач), Аврам Петков (бивш кмет) и Аврам Серафимов (кмет на Галичник). Енорийски свещеник е отец Търпе Тошев. През 1910 година официалната турска власт дава разрешение за строителство на училище за българските деца в българския квартал Варош. В 1910 година по време на обезоръжителната акция всички мъже българи са събрани в църковния двор в махалата Вароша и кметът Блаже Стоянов е изтезаван публично. Според статистика на вестник „Дебърски глас“ в 1911 година в Дебър има 420 български екзархийски къщи, 6 български патриаршистки, от които 1 от 1910, а другите 5 – отдавна, и 3000 арнаутски къщи. Сърбоманите имат училище с 1 учителка и 6 ученици. През ХІХ и началото на ХХ в. основният поминък за жителите на Дебър е било занаятчийството. В града са се произвеждали различни по вид огнестрелни оръжия, като особено са се славили със своето майсторство албанците. От останалите занаяти преимуществено са били застъпени терзийството, куюмджийството, казанджийството. Дебрани са се славили като добри майстори-строители, резбари и иконописци. От земеделието най-значим дял заема производството на тютюн, а в по-слаба степен-лозарството и овощарството. При избухването на Балканската война в 1912 година 129 души от Дебър са доброволци в Македоно-одринското опълчение. В Сърбия, Югославия и Северна Македония. След Междусъюзническата война в 1913 година градът остава в Сърбия, срещу което населението възстава в Охридско-Дебърското въстание. Населението на Дебър драстично намалява след Първата световна война. Според преброяването от 2002 година Дебър има 14 561 жители. От обявилите се за турци 98% са посочили като майчин език „македонския“ и всъщност става въпрос за помаци. Забележителности. В периода XVII - XIX век се развива Дебърската художествена школа, чиито представители са изработили съществена част от иконостасите в България (например църквата „Света Богородица“ в град Пазарджик) и днешна Северна Македония. Еребаровата къща и Селевата къща са обявени за паметници на културата. Старият и Новият хамам, който е художествена галерия, също са паметници на културата. Дебрани. В XIX и началото на XX век Дебър е със смесено българо-албанско население, последното голямо българско селище в западна посока. След големите миграционни вълни на изток, 75% от населението на града са албанци. Един от най-известните българи дебрани е професор доктор Живко Ошавков, основателят на социологическата наука в България. Друг известен дебранин е Наум Бояджиев, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Сред албанците дебрани се открояват имената на Саид Найдени – водеща фигура на албанското Възраждане в XIX век, Фикри Дине, министър-председател на албанското колаборационистко правителство през Втората световна война, и Екрем Баша, популярен съвременен косовски писател. Други. На Дебър е наречена улица в квартал „Красно село“ в София ().

63603

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63603

Партенопей

Партенопей () в древногръцката митология според Виргилий е син на аркадската ловджийка Аталанта и Мелеагър (или Арес). Той е един от седмината предводители в похода срещу Тива (Походът на епигоните). На щита му бил изобразен сфинкс. Описван е от древните автори като много млад. Според Есхил се заклева да разори Тива, даже въпреки волята на Зевс. Умира по време на щурма на града. Аполодор различава двама герои на името Партенопей: 1) Партенопей, втори син на Талай и Лизимаха, брат на Адраст, Пронакс, Мекистей, Аристомах и Ерифил. Син на Партенопей е бил Промах, който заедно с епигоните взима участие в поход срещу Тива. 2) Партенопей, син на Меланион от Аркадия (или на Арес), роден от Аталанта. Той е един от седемте вождове в похода срещу Тива. В Немейските игри става победител в стрелбата с лък. В Тива настъпва пред „вратите на Електра“. Убит в единичен бой от Амфидик, Аполодор пише „но както съобщава Еврипид, Партенопей е убит от Периклимен“, сина на Посейдон".

63605

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63605

Клиент – сървър

Клиент – сървър е тип мрежова архитектура, която отделя клиента от сървъра и най-често се използва в компютърни мрежи. Всеки клиент или сървър, свързан с мрежата, може също така да бъде използван като възел. Най-елементарната типова клиент – сървър архитектура се състои от две части – от едната страна е сървърът, от другата страна е клиентът. Постигането на определен резултат при използване винаги е свързано с комуникация между двете страни. Характеристики. Характеристики на клиента <br>Характеристика на сървъра Портове. При сърфиране в интернет браузърът е в ролята на клиент, който подава заявка по определен комуникационен протокол към сървъра, където са разположени търсените интернет страници. Всяка услуга от страна на сървъра трябва да се предлага с предварително известни параметри (в компютърната терминология това са комуникационните протоколи и специфичните портове). Според IANA портовете се разпределят на три основни категории: Обмен на информация. Ред на обмена на информация при комуникация „клиент – сървър“:

63606

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63606

Ябланица (планина)

Ябланица () е планина на границата между Албания и Северна Македония. Разположена е северозападно от Охридското езеро, а най-високата ѝ точка е връх Църн камен (2259 m).

63607

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63607

Ябланица (пояснение)

Ябланица може да се отнася за: България. Вижте също:

63608

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63608

Пловдивска мъжка гимназия

Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ е гимназиално училище в Пловдив, носещо името на славянските просветители Кирил и Методий. Старото име на училището е Пловдивска мъжка гимназия. Гимназията се намира на площад „11 май“. История. Пловдивското училище е създадено през 1850 година от българската община в града, като за неговата издръжка са предвидени лихвите от събрани от гражданите средства. Сградата за училището е дарена от Стоян Чалъков, а негов пръв главен учител става Найден Геров. Училището започва първия учебен ден през октомври със 7 ученици. Впоследствие се събират 30, а в крайна сметка завършват 70 души – предимно мъже от различни краища на българските земи. Училището е първото в света, което носи името „Св. св. Кирил и Методий“ и дава през 1851 г. на цялата славянска общност най-вдъхновения, най-българския празник – 24 май, Деня на славянските първоучители. След началото на Кримската война Найден Геров, който е руски поданик, трябва да напусне страната и мястото му е заето от брат му Константин Геров, а през 1856 година – от Йоаким Груев, който приема поста, убеден от своя някогашен учител Найден Геров. През 1868 г. на училището е признат статут на гимназия. За кратко време се превръща в солидно училище от европейски тип, каквото е и до днес. През същата година училището се сдобива с нова сграда, известна като "Жълтото училище" в Стария град. Възрожденската история на страната се преплита с тази на пловдивската гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. От класните стаи на училището тръгват към науката, историята, културата и обществения живот много видни българи. Сред тях са Васил Иванов Кунчев (Левски), Иван Вазов, Пенчо Славейков, Любен Каравелов, Тодор Каблешков, Димчо Дебелянов, проф. Асен Златаров, Панайот Пипков, Борис Дякович. Сред учителите се отличават Йоаким Груев, Христо Г. Данов, Димитър Благоев, Петър Зографски, Златю Бояджиев, Светослав Обретенов, Иван Мърквичка и много други. Спомоществовател и дарител на училището преди Освобождението от 1878 г. е възрожденецът Душо Хаджидеков. На 20 октомври 1885 г. княз Александър I Батенберг присъства на откриването на новата сграда на гимназията, построена от арх. Пиетро Монтани. Оттогава училището започва да носи името Държавна мъжка гимназия „Княз Александър I“. В този период училището дава на България шестима министър-председатели – учителите Петко Каравелов и Андрей Тошев, възпитаниците на гимназията Константин Стоилов, Иван Евстратиев Гешов, Богдан Филов, Пейо Яворов, Андрей Ляпчев и Георги Кьосеиванов, гордее се и Цанко Церковски, Людмил Стоянов, Михаил Маджаров, маестро Георги Атанасов, Димитър Страшимиров, проф. Асен Златаров, Панайот Пипков, Георги Бакалов, акад. Любомир Чакалов, акад. Боян Петканчин. В голям период от историята училището е известно като "Пловдивската мъжка гимназия". През втората половина на ХХ в. гимназията носи името на Димитър Благоев, работил в гимназията от октомври 1894 до октомври 1897 г. От 1996 г. е възстановено оригиналното име на най-старата гимназия и училището се нарича Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. 1998 година по време на ремонт на покрива възниква пожар, който поврежда част от актовата зала и унищожава част от стенописите. Директори. След него са Минко Т. Бракалов, Димитър Агура, Иван Мавров, Георги Разлогов, Серафим Барутчийски и др.

63609

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63609

Тидей

Тидей () в древногръцката митология е един от предводителите в похода срещу Тива („Седемте срещу Тива“). Син е на владетеля на Калидон – Ойней и Перибея. По време на лов Тидей убива брат си Меланип. Въпреки че твърдял, че е нещастен случай, калидонците знаели, че е предсказано, че Меланип ще убие брат си и затова обвинили Тидей, че се опитва да измами съдбата и го изгонили от града. Тидей е баща на Диомед. Жени се за дъщерята на цар Адраст – Деипила. В „Илиада“ се разказва как на връщане от Тива попада в засада, устроена от петдесет тиванци, но ги побеждава като пощадява само Меон. Тидей е смъртно ранен от Меланип и докато умира му се явява Атина, за да му дари безсмъртие. След като обаче той проявява нечувана свирепост и изяжда мозъка на ранилия го Меланип, Атина се отказва от намерението си да го направи безсмъртен. Погребан е от благодарния за спасението си Меон. Данте го поставя в деветия кръг на ада.

63611

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63611

Петър Чухов

Петър Чухов е съвременен български поет, писател и музикант. Биография. Петър Чухов е роден на 23 юни 1961 г. в София. Бакалавър по библиотечни науки на Държавния библиотекарски институт и магистър по социология на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.  Работил е в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, а понастоящем работи в Столична библиотека. Съставител, редактор и автор на предговора на първата антология на българското хайку, издадена в чужбина – двуезичният сборник (на унгарски и български) „Más-más csönd / Различна тишина“ (Napkut Kiado, Budapest, 2012). Съавтор (с Александър Мануилов) на пиесата „Честита Нова година“, номинирана за Национална годишна награда за драматургия, Шумен 2015. Включен в много антологии в България и в чужбина. Творбите му са преведени на над 20 езика и публикувани в над 25 държави. Превежда от английски и няколко години води страницата „Муха в аптечката“ във в-к „Литературен вестник“ за хайку и свързаните с него кратки форми. Участник в литературни пърформънси (като „Литература в действие“, проект на Британския съвет в България, съвместно с британски автори, 2002), на фестивали и четения в Словакия, Северна Македония, Япония, Хърватия, САЩ, Литва, Швейцария, Германия, Румъния, Албания, Словения, Швеция, Унгария и Русия. Автор и водещ на проекта „Поетически трубадурски двубои“ на клуб „Бялата ръкавица“ към Арт център Алтера, които след това продължава като модератор сам. Съавтор (с Марица Колчева) на комиксовата поредица „Гъвко и Мръвко“ на в-к „Труд“. Преподавал е писане на поезия в МОНТФИЗ, в Творческа академия „Валери Петров“, в Академия „Юнити“, а в последните години – в СУ "Св. Кл. Охридски" и в Творческа академия "Заешка дупка". Член на Управителния съвет на Българския ПЕН център, Сдружение на български писатели, Български хайку клуб, Хайку клуб „София“, World Haiku Association и Musicautor. Член на журито на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ за 2007, 2008 [2] и 2015 г.[3]и председател на журито за 2009 г., многократно – на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, на Националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови („Славейкова награда“) за 2007 г., на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ за 2017 и 2023 г., на Националния конкурс за лирика „Иван Пейчев“ за 2019 и 2021 г., на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ за 2021 и 2022 г., както и на много национални конкурси за хайку. Регионален редактор за България в Балкански литературен вестник (Балкански књижевни гласник). Библиография. Автор на 19 книги: Музика. Пише музика и текстове, свирил в много рок групи („Субдибула“, „Тутакси“, „Стенли“, „Пешо и алкохолиците“, „Кокарда“, Par Avion Band), съосновател на етнорок група „Гологан“. Представя стихотворенията си с групата за поезия и алтернативен рок „ЛаТекст“(latext.eu).

63613

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63613

Адраст

Адраст ( – „този, от когото не може да се избяга“) в древногръцката митология е цар на Аргос. Адраст учредява Немейските игри. Жени се за Амфитея, дъщерята на Пронакс. Своите дъщери Аргия и Деипила той дава за жени на Полиник и Тидей – изгнаници, които е приютил. В желанието да помогне на зет си Полиник да върне бащиния си престол той оглавява похода на седемте срещу Тива, в която войската им е избита и само той от предводителите се спасява благодарение на вълшебния кон Арейон, подарък от Херкулес. Десет години след този неуспешен поход Адраст участва и в похода на епигоните, в който загубва сина си Егиалей и после умира от мъка.

63614

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63614

Капаней

Капаней () в древногръцката митология е известен като участник в похода на Седемте срещу Тива. Внук е на Сизиф. Отличавал се с огромен ръст. Еврипид пише във „Финикийки“, че Зевс го изпепелил с мълния, докато се качвал по стълба по стената на Тива, заради обидата му към боговете, за които казал, че не могат да го спрат да превземе Тива. Баща е на Стенел.

63616

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63616

Опашати земноводни

Опашатите земноводни ("Caudata" или "Urodela"), наричани също саламандри, са разред земноводни, включващ 552 вида животни със слаби тела, къси крайници и дълги опашки. Описание. Влажната кожа позволява на земноводните да пребивават само в близост до вода или във влажна почва, обикновено в горите. Някои видове са водни през целия си живот, други живеят във водата периодично, а трети са напълно сухоземни особено в напреднала възраст. Външният вид на саламандрите наподобява на гущери, но са лесно различими по липсата на люспи. Имат способността да възстановяват (регенерират) загубените си крайници. Класификация. Видовете на саламандрите са многобройни и се срещат в повечето влажни области на Северното полукълбо, както и в най-северните части на Южна Америка. Повечето от тях са малки, но някои достигат до 1 m дължина. В Северна Америка се срещат големият американски саламандър ("Cryptobranchus alleganiensis") и морското куче (Dicamptodon), които могат да достигнат дължина до 30 cm, а в Япония и Китай – гигантският саламандър, дълъг 1,50 m и тежащ 30 kg. Особености на тялото. Имат удължено тяло, опашка, четири крака и се срещат някои представители на разреда с два крака. Външният вид на саламандрите наподобява на гущери, но са лесно различими по липсата на люспи. Имат способността да възстановяват загубените си крайници.

63618

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63618

Сити Юнивърсити, Сиатъл

Сити Юнивърсити Сиатъл () е университет в град Сиатъл, щата Вашингтон, САЩ. Университетът има международни сътрудничества с академични институции в Канада, Мексико, Китай, Австралия и Европа (Словакия, Чехия, Швейцария, Гърция, Румъния и България). Сътрудничество с Международното висше бизнес училище в Правец. Тъй като чуждестранни университети нямат право да откриват свои филиали в България, Сити Юнивърсити, Сиатъл предлага съвместно обучение в страната чрез акредитираното Международно висше бизнес училище, Ботевград, в неговите учебни бази в Правец (за бакалавърските програми) и в София (за магистърската програма). Студентите в Правец завършват образованието си, като придобиват образователна степен бакалавър по „Бизнес администрация“. Те имат възможност да изберат, след втората година в програмата, една от следните 4 специализации с бизнес насоченост – „Маркетинг“, „Мениджмънт“, „Електронна търговия“ или „Управление на информационни технологии“.

63622

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63622

Терсандър

Терсандър в древногръцката митология е един от Епигоните, син на Полиник и Аргия (дъщерята на цар Адраст). След похода на Епигоните и превземането на Тива, става неин владетел. Възнамерява да се бие на страната на ахейците по време на Троянската война, но е убит преди тя да започне. Вергилий обаче казва, че Терсандър е един от героите, които се спотаили в дървения троянски кон.

63623

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63623

Полидор

Полидор може да се отнася за:

63628

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63628

Кампе

Кампе в древногръцката митология е пазителка на ключовете в Тартар (предълбоката бездна). Тя охранява циклопите и хекатонхейрите, заточени там от бог Уран, който е техен баща от богинята на Земята Гея. Погубена от Зевс, когато той ги освобождава, за да му помогнат в борбата с титаните. У Хезиод за същество-надзирател на Тартар не е известно да се споменава. Вероятно образът на Кампе се е наслоявал през вековете. В основата му е възможно да е залегнал такъв на хтоническо божество, въплъщаващо както мъдростта (тъй като е свързан със змии), така и яростта, ужаса и паниката (предвид връзката й с огъня). Името й в различни изговори се асоциира, както с гъсеница, така и със опасен завой или въртоп на река. Възможно е Кемпе, както и Стикс, първоначално да е била само антропоморфна нимфа на Тартар (както я нарича поетът Нон). В класическото си описание, дадено също от него, тя е представена, като кошмарно и въздесъщо чудовище, което в различни свои подробности се доближава, както до Сфинкс, така и до Ехидна и Медуза. Директно е направен паралел и с чудовищата Сцила и Харибда, както и с древното морско божество Кето. В многоликото му и грамадно тяло се съдържат и белези на обикновени, но страшни земни животни, като глиган, лъв и скорпион, с което наподобява съществото, известно като Химера. Нон я свързва и с военната богиня Енио - посестрима на бога на войната Арес. Въобще Кампе се явява своеобразен сбор от всички най-изявени демонични сили. Има буен и разрушителен характер, подобно на Тифон, но остава неизяснено, дали е враждебно настроена към хората (Кронос - нейният господар, след като Уран е свален от него от власт, за което изглежда му е помогнала, тъй като ноктите или бодлите й са уподобени на сърпа, с който е скопен - е свързван в митологията по-скоро с така наречения Златен век, време за което се казва, че животът на хората е бил примитивен, но щастлив). В някои по-късни митове е представяна, като оцеляла (или може би съживена/преродена) и враждебна към тях. Според легендата за Титаномахията, Зевс получава от Гея предсказание, че ще успее да победи в нея само с помощта на затворниците на Кемпе. Така вярната, но престаряла драконица е убита от него - според Нон и други автори, но според Диодор Сицилийски убиецът на Кампе е Дионис (може би на последвалото й превъплъщение).

81355

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81355

Пропускателна способност

Пропускателната способност на комуникационен канал е максималното количеството информация, което може да премине през този канал за единица време. Измерва се в битове за секунда (bit/s). Теория. formula_1 formula_2 – количеството информация formula_3 – време Максимално достижимата пропускателна способност на даден канал зависи от широчината на честотната лента и отношението сигнал/шум и се определя от теоремата на Шанън-Хартли, по имената на инженерите от САЩ Хартли и Шенон: formula_4 formula_5 – пропускателната способност formula_6 – широчината на пропусканата честотна лента на този канал formula_7 – отношението на средните мощности, съответно на сигнала и шума Реалната пропускателна способност на канала зависи от конкретния хардуер, който се използва, но не е възможно да бъде по-голяма от стойността, определена от тази формула.

81357

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81357

Прахосмукачка

Прахосмукачката е за почистване чрез изсмукване с въздушна струя на дребни отпадъци и прах. Някои прахосмукачки могат да се използват също така и за боядисване, сушене, пръскане на растения и др. Първоначално прахосмукачките са с огромни размери и служат за почистване на големи помещения, с помощта на тръба, вкарвана откъм улицата. Видове прахосмукачки. Съществуват 2 основни вида прахосмукачки: Прахосмукачките биват подови, ръчни, четкови и автомобилни. Според пътя на въздуха в тях се подразделят на правотокови и вихрови. Мощността им е от 150 до 2000 W. Камионите за почистване на улици представляват също мощни прахосмукачки. За последна дума на техниката се смята прахосмукачката-робот. Производители. Електрическата прахосмукачка е изобретена и патентована през 1901 г. от английския инженер Хюбърт Бут ("Hubert Cecil Booth, 1871 – 1955"). Известни световни марки прахосмукачки са „Eureka“, „Samsung“, „Zelmer“, „Philips“, „LG“, „Miele“, „Dyson“, „Osaka“, „Parkside“, „Daewoo“. В България първите прахосмукачки се появяват преди 60-те години на 20 век. Те са предимно производство на предприятия от Съветски съюз и Унгария. Познати марки от това време са „Ракета“, „Тайфун“, „Чайка“, „Уралец“, както и произвежданите в Западна Европа „Electrolux“.

81364

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81364

Коза (пояснение)

Коза може да се отнася за:

81381

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81381

Права (геометрия)

Прàвата (също прàва линия) е едно от основните понятия в геометрията, което се определя само по косвен начин чрез аксиомите. Прàвата се състои от безброй много точки.

81382

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81382

Яндзъ

Яндзъ ( или "Yangzi"), но срещана още като Яндзъдзян или Дълга река, е най-голямата река в Китай, най-дългата река в Азия и третата най-дълга река в света. Яндзъ е с дължина от около 6300 km, извира от Тибетската планинска земя – Цинхай-тибетското плато, разположено на 5000 m надморска височина, и се влива с делта в Източнокитайското море на изток. Яндзъ оформя основния плавателен воден път на Китай и представлява естествена граница между северната и южната част на страната. Водите ѝ се използват за транспорт, като плавателните съдове навлизат по течението на стотици километри от делтата. На река Яндзъ е изградена най-мощната ВЕЦ в света – „Три клисури“ . Поради дължината и размера на водосборния ѝ басейн, река Яндзъ е от съществено историческо, културно и икономическо значение за Китай. Предполага се, че по долината на реката е възникнала древна китайска цивилизация, създала богата култура. Яндзъ протича през широк спектър от екосистеми и е дом на няколко ендемични и застрашени видове, включително китайския алигатор, Neophocaena asiaeorientalis (вид делфин), китайски веслонос, китайския речен делфин и есетрата Янцзе. През последните години реката страда от индустриално замърсяване, пластмасово замърсяване, оттичане за селскостопански отрасли, затлачване и загуба на влажни зони и езера, което засилва сезонното наводнение. Някои участъци на реката днес са защитени като природни резервати. Участък от река Яндзъ, преминаваща през провинция Юнан, е включен в Списъка на ЮНЕСКО като природно наследство, част от парка „Три успоредни реки“. География. Река Яндзъ извира от Кунлуншан в Тибет, тя води началото си от няколко притока в източната част на Тибетското плато, два от които обикновено се наричат извори. Китайското правителство разпознава като извор притокът Туотуо в основата на ледник, разположен на запад от планината Геландандонг в планинската верига Тангула. Истинският източник на Яндзъ, хидрологично най-дългото речно разстояние от морето, е на хълма Яри на притока Дам Ку. Притоците се съединяват и реката тече на изток през Цинхай, след което продължава пътя си на югоизток по границата на Съчуан и Тибет до достигането на провинция Юнан. При достигането на тази точка реката е разположена на надморска височина от около 1000 m, което е значителен спад в сравнение с извора, който се намира на височина над 5000 m. Непосредствено до град Шигу реката прави първия от поредица големи завои, водещи до резки промени в посоката на течението. Постепенно Яндзъ достига до надморска височина от около 300 m при Ибин, провинция Съчуан. Надолу по течението от тази точка, в т.нар. Съчуанска котловина, в реката се вливат няколко изключително пълноводни притоци, което значително увеличава дебита на Яндзъ. Реката преминава през Чунцин (192 m надморска височина) и навлиза в провинция Хубей. Между Чунцин и Ичан, на надморска височина от 40 метра и разстояние от около 320 километра, тя преминава през грандиозните проломи Яндзъ, които се отличават с естествената си красота, но са опасни за корабоплаване. В този участък от реката се разполага и язовирът „Три клисури“. Първият голям град след язовирната стена е Ичан. Река Яндзъ продължава пътя си, като в нея се вливат огромно количество езера, правещи я по-пълноводна. Най-голямото от тези езера е езерото Донгинг, което се намира на границата на провинциите Хунан и Хубей. Край Ухан в реката се влива и най-големият ѝ приток – река Ханшуй, носещ води от Шънси в северната част на страната. Надолу по течението, в най-северната точка на провинция Дзянси, в река Яндзъ се влива и най-голямото сладководно езеро в Китай – Поянху. Реката продължава течението си в провинциите Анхуей и Дзянсу. В последните няколко километра Яндзъ преминава покрай Шанхай, където посредством огромна делта се влива в Източнокитайско море. Четири от петте основни сладководни езера в Китай допринасят с водите си към река Яндзъ. Традиционно горната част на река Яндзъ се отнася до участъка от Ибин до Ичан; средната част се отнася до участъка от Ичан до окръг Хуку, където езерото Поянху се влива в реката; долната част на течението е от Хуку до Шанхай. Датата на възникване на Река Яндзъ се счита от някои геолози за преди около 45 милиона години. Особености. Реката Яндзъ се влива в Източнокитайско море, поради което последните 1000 km от делтата са използвани за транспорт на океански товари, още преди построяването на язовирната стена „Три клисури“. От юни 2003 г. строежът на язовирната стена на реката е започнат, при което целенасочено се наводняват части от Чунцин, а по-късно и други градове в страната, като част от проекта. Тъй като „Три клисури“ е най-мащабният енергиен и напоителен проект в света, влиянието му върху китайската икономика е огромно. Поддръжниците на проекта твърдят, че язовирната стена предпазва местното население от наводнения, като предлага транспорт и най-вече електричество в региона, дори на цената на целенасочено и перманентно наводняване на няколко съществуващи града (включително и редица антични архитектурни паметници). Противниците на строежа сочат, че наводненията по протежение на Яндзъ са три типа – в долните течения на реката, в горните течения и по цялата дължина, като „Три клисури“ утежнява наводненията в горните течения и няма почти никакъв ефект върху наводненията по долните течения. От двете страни на река Яндзъ, в различни региони, се разполагат множество металургични, химически, енергийни, машиностроителни и промишлени предприятия, включително и високотехнологични заводи. Тези предприятия са от съществено значение за икономическото развитие на региона и Китай като цяло, поради което реката се превръща в естествена връзка между провинциите и съответните индустрии. Реката е и основна транспортна артерия, свързваща вътрешно-континенталните части на Китай с бреговата ивица. Яндзъ е една от най-оживените водни пътища, като трафикът на товари през 2005 г. достига 795 милиона тона . По реката се правят и екскурзионни пътувания, продължаващи до няколко дни, особено към язовирната стена „Три клисури“ – част от проектите, свързани с развитие на туризма в Китай. Наводненията по протежението на река Яндзъ представляват сериозен проблем. Дъждовният сезон в южните части на реката е от май до юни, а в северните – от юли до август. Огромната речна система се оводнява от север и от юг, което е причина сезонът на наводненията да е практически от май до август. Тъй като повечето градове и села около реката са гъсто населени, наводненията на Яндзъ са причина за огромни човешки жертви. Последното голямо наводнение е от 1998 г., но най-смъртоносни са наводненията от 1954 г. (30 000 загинали души), от 1911 г. (100 000 загинали души), от 1931 г. (145 000 загинали души) и от 1935 г. (142 000 загинали души). Реката Яндзъ е изключително замърсена, особено в провинция Хубей. История. Въпреки че устието на Жълтата река се колебае широко на север и на юг от полуостров Шандун в рамките на историческите записи, Яндзъ остава до голяма степен неизменена. Въз основа на проучвания на степента на седиментация обаче е малко вероятно настоящото течение да предхожда късния миоцен. Преди това главните ѝ води се оттичат на юг в залива на Тонкин по протежение на днешната Червена река или близо до нея. Река Яндзъ е важна не само от икономическа, но и от историческа и културна гледна точка. Тя е важна за културния произход както на Южен Китай, така и Япония. Документирана е човешка активност около района на язовира „Три клисури“, датираща от преди около 27 000 години. Тази активност поражда редица дискусии за произхода на китайците . Яндзе отдавна е гръбнакът на системата за вътрешен воден транспорт на Китай, който остава особено важен почти две хиляди години, до изграждането на националната железопътна мрежа през 20 век. Язовири. По протежение на река Яндзъ са изградени два язовира. Започнат е и проект за трети язовир в горните течения на Яндзъ. Строежът е спрян през 2005 г. от китайското правителство поради недостатъчното данни за ефекта на проекта върху околната среда. Мостове и тунели. До 1957 г. по цялото протежение на реката – от Ибин до Шанхай, няма никакви мостове. В течение на няколко хилядолетия единственият начин за преминаване през Яндзъ са лодките или фериботите. В редица случаи подобно пътешествие може да бъде доста опасно; за това свидетелства катастрофата на ферибота „Джунанлун“ на 15 октомври 1945 г., в която загиват над 800 души. По такъв начин, в течение на дълъг период от време реката е сериозна географска бариера, разделяща северен и Южен Китай. През първата половина на 20 век пасажерите по железопътните линии от Пекин до Гуанджоу или Шанхай е трябвало да слизат от влака, да пресекат Яндзъ с ферибот и после отново да се качат на влак. След образуването на Китайската народна република през 1949 г., съветски инженери оказват помощ за проектирането и строителството на комбиниран мост при град Ухан с разделено железопътно и автомобилно движение. Строителството трае от 1955 до 1957 г. Това съоръжение е първият мост през реката. Вторият мост през Яндзъ, железопътен, е построен нагоре по течението, в Чунцин, през 1959 г. В долното течение по-късно е построен още един комбиниран мост – в Нанкин, като неговото строителство е завършено през 1968 г., вече без чуждестранно съдействие. Освен тях, през (1971 и 1980 г. са построени други два железопътно-автомобилни моста – съответно в Джичън и Чунцин. Процесът на строителство на нови мостове се забавя през 1980-те години и е възобновен десетилетие по-късно. До началото на XXI век е завършен мостът в Дзюдзян (1992 г.), както и вторият мост в Ухан. Към 2005 г. Яндзъ е пресечена общо от 56 моста и един тунел. През реката преминават някои от най-дългите висящи и вантови мостове в света: в Дзянин (1385 m, открит през 1999 г.), в Жунян (1490 m, 2005 г.), в Янло (1280 m, 2007 г.) и в Сутун (1088 m, 2008 г.). Активното строителство продължава и в следващите години: само при град Ухан реката е пресечена от общо шест моста и един тунел. Притоци. Река Яндзъ има около 700 притока. Най-големите от тях (с мястото си на вливане в Яндзъ) са: Животински свят. Река Яндзъ има голямо биоразнообразие, включващо много ендемични видове. Голяма част от тях са сериозно застрашени от човешката дейност. Риба. Към 2011 г. са известни 416 вида риба в басейна на Яндзъ. Това включва 362 вида, които са строго сладководни. Останалите могат да живеят в солените води при естуара на реката или в Източнокитайско море. Това прави реката една от най-богатите видово в Азия и най-богатата в Китай (за сравнение, Перлената река има почти 300 вида, а Хуанхъ – 160 вида). Ендемични са 178 вида риба, обитаващи басейна на реката. Много от тях се срещат само в определени участъци на реката, най-вече в горното течение (между провинция Ичан и Тибетското плато). В този участък се срещат 97 строги ендемита, докато в най-горната част на реката (над 4500 m надморска височина) се срещат само 8 ендемита. Най-големите разреди риби, които се срещат в реката, са Шараноподобни (280 вида, 150 ендемита), "Siluriformes" (40 вида, 20 ендемита), Бодлоперки (50 вида, 4 ендемита), "Tetraodontiformes" (12 вида, 1 ендемит) и "Osmeriformes" (8 вида, 1 ендемит). Няма други разреди с повече от четири вида и един ендемит в реката. Голяма част от рибните видове в Яндзъ търпят драстичен упадък, като към 2009 г. 65 са обявени за застрашени в китайската Червена книга. Сред тях са включени два вида, които днес се считат за напълно изчезнали ("Anabarilius liui liui" и "Atrilinea macrolepis"), два които са изчезнали в природата ("Anabarilius polylepis" и "Schizothorax parvus") и пет, които са критично застрашени ("Psephurus gladius", "Euchiloglanis kishinouyei", "Megalobrama elongata", "Schizothorax longibarbus" и "Leiocassis longibarbus"). Освен това, двата есетрови вида "Acipenser dabryanus" и "Acipenser sinensis" са смятат за критично застрашени. Оцеляването на тези два вида е възможно да зависи от постоянното пускане в дивата природа на екземпляри, отгледани в изкуствена среда. Това са най-големите риби в реката и сред най-големите сладководни риби в света, достигайки дължина до 5 – 7 m. За последно екземпляр "Psephurus gladius" е хванат от бракониери през 2007 г. и е с дължина 3,6 m. Въпреки усилията да бъде поддържан жив, той умира малко след това. Най-голямата заплаха за местните риби в Яндзъ са прекомерният улов и загубата на местообитание (например чрез построяването на язовирни стени), но замърсяването на водата, унищожителните рибарски практики (например риболов с динамит) и интродукцията на нови видове също създават проблеми. Около от всички сладководни рибарници в Китай се намират басейна на Яндзъ, но се наблюдава драстичен упадък в размера на няколко важни вида. Някои експерти предлагат въвеждането на 10-годишен риболовен мораториум, който да позволи на останалите популации да се възстановят. Язовирните стени представляват сериозен проблем, тъй като много видове в реката мигрират при размножаване, а повече от тях не могат да скачат, което ще рече, че стандартните рибопропусквателни съоръжения, проектирани за сьомга, са неефективни. В опит да се намали влиянието на язовирните стени, ВЕЦ Три клисури се опитва да изпуска вода по такъв начин, че да имитира естественото наводняване и да накара шарановите видове в долното течение да започват да се размножават. Все пак, още язовирни стени продължават да се строят на реката, които могат да доведат до допълнителни проблеми за местната фауна. Общо 26 местни вида риба имат комерсиално значение, като най-важните от тях са: бял амур, черен амур, бял толстолоб и пъстър толстолоб. Други животни. Поради комерсиалното използване на реката, туризма и замърсяването, Яндзъ е дом и на няколко сериозно застрашени животни, освен рибата: китайски речен делфин, китайски алигатор, "Neophocaena asiaeorientalis", шанхайска мекочерупчеста костенурка и "Andrias davidianus". Това е единственото място извън САЩ, където се срещат алигатори. През декември 2006 г. китайският речен делфин е обявен за функционално изчезнал, след като обширно търсене из реката не намира никакви следи от делфина. Това е един от шестте вида сладководни делфини. Срещат се и много видове сухоземни животни, но повечето от тях не са пряко свързани с реката. Изключение правят видрата, водният елен и еленът на отец Давид. Освен голямата и изключително рядката шанхайска мекочерупчеста костенурка, няколко вида по-малки костенурки се срещат в басейна на реката, устието ѝ и долините ѝ: китайски трионикс, блатна костенурка на Рийвс, "Cuora flavomarginata", "Cuora aurocapitata", "Cuora pani", "Cuora yunnanensis", "Mauremys mutica" и "Ocadia sinensis". Всичките се считат за застрашени видове. Над 160 земноводни вида са идентифицирани в басейна на Яндзъ, като сред тях се откроява най-големият саламандър и земноводно в света – "Andrias davidianus", който е критично застрашен от изчезване. Популацията му е драстично намаляла, поради улов (в Китай той се счита за деликатес), загуба на местообитание и замърсяване. Все пак, "Hypselotriton orientalis", който живее в долното течение на реката, е един от малкото китайски саламандрови видове, които са незастрашени. В басейна на реката живеят голям брой сладководни раци, сред които и няколко ендемита. "Eriocheir sinensis" мигрира между сладка и солена вода и е намиран на 1400 km нагоре по течението на реката. Сладководната медуза "Craspedacusta sowerbii", която днес е инвазивен вид в много краища на света, произлиза от басейна на Яндзъ.

81383

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81383

Лъч

Лъч, това е част от права линия с начало в дадена точка и без край. За да определим един лъч е достатъчно да знаем началото му и посоката. Ако ползваме тримерна координатна система, лъчът се задава чрез началната точка и коя да е друга точка от този лъч. Можем да ползваме също началната точка и произволен вектор със същата посока. Права. Да разгледаме една права и точка "О", лежаща върху правата. Правата може да се разглежда като съставена от два срещуположни лъча с общо начало в точката О.

81384

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81384

Виктория (пояснение)

Виктория или Витория може да се отнася за:

81385

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81385

Ютия

Ютията е домакински уред за гладене на дрехи. История. Ютията е изобретена през 15 век, като създаването ѝ е породено от необходимостта за придаване на изгладен вид на дрехите. Първите ютии са били изработвани от метал (чугун или желязо) и се затопляли на печката или с въглени. Тези ютии са представлявали едно цяло тяло с капак, който в задната си част е бил подвижно закрепен върху ос, за да може да се отваря и затваря. Те са предавали топлината необходима за гладенето като в тях са били поставяни въглени. Най-отгоре върху капака е имало дървена дръжка, която е служела за предпазване от изгаряне на ръцете на гладещия. В България тези ютии са били използвани до 50-60-те години на 20 век, когато започват широко да навлизат електрическите ютии съветско и българско производство. Електрическа ютия. Точна дата за изобретяването на електрическата ютия не е известна но се предполага, че тя се е появила между 1890 и 1894 г.

81386

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81386

Съдомиялна машина

Съдомиялната машина (наричана кратко съдомиялна) е машина за автоматично почистване на домакински съдове за храна и готвене и прибори за хранене. За разлика от ръчното миене на съдове, което разчита на физическо търкане за премахване на замърсяванията, съвременната съдомиялна машина почиства чрез впръскване на гореща вода, обикновено между 45 и 75 °C, като при деликатни предмети се използват по-ниски температури на водата. Този домакински електроуред от вида едра бяла техника използва смес от вода и специален препарат и една или повече въртящи се пръскачки, като така почиства съдовете. Сместа циркулира неколкократно, за да се пести вода и енергия. Често има програма за предварително изплакване, със или без препарат, след което водата се източва. Следва основното миене с прясна вода и перилен препарат. След като измиването приключи, водата се източва; повече гореща вода навлиза в машината посредством електромеханичен или електромагнитен клапан и започва цикълът на изплакване. След като процесът на изплакване приключи, водата се източва отново и съдовете се изсушават, като се използва един от няколко метода на сушене. Обикновено препаратът за изплакване, химикал за намаляване на повърхностното напрежение на водата, се използва за намаляване на водните петна от твърда вода или други причини. В допълнение към домашните уреди, в търговски обекти като хотели и ресторанти се предлагат за използване индустриални съдомиялни. Измиването се извършва при температури и дезинфекцията се постига или чрез използването на допълнителен нагревател, който ще осигури 82°C температура на „последно изплакване“ или чрез използване на химически дезинфектант. История. Първата заявка за патент на механично устройство за миене на съдове е регистрирана през 1850 г. в Съединените щати от Джоел Хотън (Joel Houghton). То е направено от дърво и се завърта на ръка, докато водата се пръска върху съдовете. Устройството е едновременно бавно и ненадеждно. Друг патент е предоставен на L.A. Alexander през 1865 г., който е подобен на първия, но включва ръчно задвижвана система от стелажи. Нито едно от двете не е практично или широко възприето. Някои историци посочват като пречка за възприемането историческото отношение към жените, което цени усилията им, положени в домакинската им работа, а не резултатите. Най-успешната от ръчните съдомиялни машини е изобретена през 1886 г. от Джоузефин Кокрейн заедно с механика Джордж Бътърс в бараката за инструменти на Кокрейн в Шелбивил, Илинойс. Кокрейн (богата светска дама) мисли как да защити своите порцеланови съдове при миене, тъй като когато слугите ѝ мият хубавия ѝ порцелан, често го повреждат. Тяхното изобретение е представено на световното изложение в Чикаго през 1893 г. под името Lavadora, но е променено на Lavaplatos, тъй като това име вече носи друга машина, изобретена през 1858 г. Първата домашна съдомиялна машина с електрически мотор в Европа е изобретена и произведена от Miele през 1929 г. През 1924 г. в Обединеното кралство Уилям Хауърд Ливенс изобретява малка, неелектрическа съдомиялна машина, подходяща за домашна употреба Това е първата съдомиялна машина, която включва повечето от елементите, представени в днешните модели: врата за зареждане, телена поставка за подреждане на мръсните съдове и въртяща се пръскачка. Към този вариант са добавени елементи за подсушаване през 1940 г. Това е първата машина, подходяща за домашна употреба, и тя се появява във време, когато свързването на домовете с постоянно течаща вода и канализация става все по-често срещано. Въпреки това проектът на Ливенс не става търговски успех и съдомиялните машини са успешно продавани само като домакински комунални услуги в следвоенния бум през 50-те години, макар и само на богатите. Първоначално съдомиялните се продават като самостоятелни или преносими устройства, но с развитието на вградените кухни и стандартизираните по височина шкафове, съдомиялните машини започват да се предлагат на пазара със стандартизирани размери и форми, интегрирани под кухненския плот като модулна единица наред с други кухненски уреди. Към 70-те години на XX век съдомиялните машини стават нещо обичайно в жилищата в Северна Америка и Западна Европа. През 2012 г. над 75 процента от домовете в Съединените щати и Германия имат съдомиялни машини. В края на 90-те години на XX век производителите започват да предлагат различни нови функции за пестене на енергия в съдомиялните машини. Една особеност е използването на „сензор за замърсяване“, компютъризиран инструмент в съдомиялната машина, който измерва падащите частици храна. Когато съдомиялната машина е почистила съдовете до степен да не отделя повече частици храна, сензорът за замърсяване ще отчете съдовете като чисти. Сензорът работи с друга иновация за променливо време за миене. Ако съдовете са особено мръсни, тогава съдомиялната работи по-дълго време, отколкото ако сензорът ги засече като чисти. По този начин съдомиялната пести енергия и вода, като работи само толкова, колкото е необходимо. Устройство. Основни елементи на съдомиялната машина са помпа за чиста и мръсна вода, нагреватели и контролно табло. Помпата се задвижва от асинхронен двигател или от синхронен с постоянен магнит. Вътре водата се изпомпва под повишено налягане върху съдовете заедно с почистващия препарат. Контролното табло показва коя програма се изпълнява и оставащото време. Характеристика. Посочва се мощността, която консумира и количеството вода за съответните програми.

81388

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81388

Виктория (щат)

Виктория () е щат в южната част на континента Австралия. Столица и най-голям град е Мелбърн. История. Първите заселници на областта са от приблизително 40 000 години. През 1830 започват да пристигат и първите европейци, които основават Мелбърн през 1835. От 1851 Виктория е британска колония. През същата година е намерено злато близко до Баларат. Това предизвиква масово прииждане на обхванати от златна треска чужденци (предимно европейци и китайци). Стопанство. Силно развито е овцевъдството (предимно за мляко) и отглеждането на пшеница и плодове. Както в Южна Австралия, така и тук винарството бележи значителен напредък. В щата има и се използват находищата на кафяви въглища, петрол и природен газ. Най-голям пристанищен град и индустриален център е Мелбърн. Международното летище Туламарин се намира на 22 km северно от града. Население. Повече от 70% от жителите на щата живеят в Мелбърн. Населението в агломерацията Мелбърн е 3 634 233 души, като така градът се нарежда на второ място след Сидни. Други големи градове в щата са Джилонг, Баларат, Бендиго и Шапартън. Виктория е най-урбанизираният австралийски щат (90% от хората живеят в градовете). Най-големите градове са: По-малко от 1% от жителите се определят като аборигени. Най-големият брой чужденци, които живеят в щата, идват от Великобритания, Италия, Виетнам, Нова Зеландия и Гърция. Вероизповедания. Около 65 на всеки 100 жители са християни. Католиците и протестантите съставят 30% от всички хора. Населението, изповядващо будизъм, все повече се разраства, мюсюлманите са 93 000, а евреите 40 000. Около 17% са атеисти. Спорт. Най-популярният и обичан спорт е австралийският футбол. Десет от всичките 16 клуба по австралийски футбол, играещи в австралийската футболна лига, са от Виктория. По традиция финалът на шампионата в този спорт се провежда на игрището за крикет в Мелбърн през последната събота на септември. Във Виктория се срещат отлични условия за каране на сърф. На плажа Белс всяка година се провежда световното първенство за професионалисти Рип Кърл.

81390

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81390

Сами Хюупия

Са̀ми Туомас Хюу̀пия (на фински "Sami Tuomas Hyypiä") е финландски футболист-национал, защитник. Кариера. Роден е на 7 октомври 1973 г. в Порвоо, Финландия. Хюупия започва своята кариера във финландския МюПа, с който печели Купата на Финландия през 1992 г. Прави своя дебют за националния отбор на Финландия срещу Тунис и благодарение на своята постоянна добра форма привлича вниманието на холандския Вилем II, който го закупуват през 1995 г. Сезонът 1998 – 99 е неговия най-успешен в Холандия, като извежда отбора до място в Шампионската лига. Не се включва обаче в самия шампионат, тъй като през 1999 г. е купен от ФК Ливърпул и започва да играе в Англия. В Ливърпул Хюупия създава бързо разбирателство с централния защитник Стефан Аншо и тяхното партньорство в отбрана е ключова част от стратегията на отбора на Жерар Улие. В „Ливърпул“ играе заедно с Джейми Карагър. Нивото му на игра достига дори и до по-високо равнище по време на спечелването на требъла през 2000/2001 г., когато той изиграва цял сезон без да получи жълт или червен картон. В остсъствието на контузения капитан Джейми Реднап и втория капитан Роби Фаулър, Хюупия приема ролята на капитан и извежда отбора като такъв, както във финала за ФА Къп, така и във финала за Купата на УЕФА. Той също така е капитан на отбора и по време на победата над Манчестър Юнайтед за Чарити Шийлд и при успеха над Байерн Мюнхен за Суперкупата на Европа. След продажбата на Фаулър и Реднап, Сами е определен за капитан от Жерер Улие през април 2002 г. преди Стивън Джерард да наследи лентата през октомври 2003 г. От лятото на 2009 г. е играч на немския Байер Леверкузен.

81391

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81391

Йон Арне Риисе

Йон Арне Семунсет Риисе (, наричан в Англия Джон Арни Рийзе) е бивш норвежки футболист. Роден е на 24 септември 1980 г. в норвежкия град Молде. Започва своята професионална кариера през 1997 г. в отбора на родния си град Олесунс. От 1998 до 2001 г. играе във френския Монако. От юли 2001 г. е играч на Ливърпул. През лятото на 2008 г. преминава в италианския Рома, а от 2011 играе за Фулъм.

81393

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81393

Макълсфийлд

Макълсфийлд (; ) е град в Англия, графство Чешър, близо до Манчестър. Население 50 688 жители (2001 г.). Макълсфийлд се счита за един от трийсетте най-богати града във Великобритания. Спорт. Представителният футболен отбор на града носи името ФК Макълсфийлд Таун.

81397

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81397

Лавразия

Лавразия е по-северният от двата суперконтинента (другият е Гондвана), които формират суперконтинента Пангея преди около 335 до 175 млн. години. Той се отделя от Гондвана преди 215 до 175 млн. години (започвайки в късния триас) като отива на север при разпадането на Пангея. Името обединява имената на Лаврентия (името на Северноамериканския кратон) и Евразия. Според геоложкото наименуване, Лавразия включва повечето от сушата, която съставлява днес континентите в Северното полукълбо, предимно Лаврентия, Балтика, Сибир, Казахстания, Северен и Източен китайски кратон. Произход. Въпреки че Лавразия е известна като мезозойско явление, днес се смята, че едни и същи континенти, които формират по-късно Лавразия, са съществували като един суперконтинент след разпадането на Родиния преди около 750 милиона години. За да се избегне объркване с мезозойския континент, това се нарича Протолавразия. Смята се, че Лавразия не се разделя отново, преди да се свърже с южните континенти и да формира Панотия (съществувал от късния докамбрий и ранния камбрий). Лавразия е събрана и след това разделена поради тектониката на плочите, континенталния дрейф и спрединга. Разпадане и повторно образуване. През камбрия континентът Лавразия се намира предимно в екваториалните ширини и при разпадането му Северен Китай и Сибир се отдалечават още на север, отвъд мястото, което са заемали континентите през предишните 500 милиона години. През девона Северен Китай се намира в близост до северния полярен кръг и остава най-северната суша през ледниковия период в карбона преди 300–280 млн. години. Въпреки това няма доказателства за някакви мащабни ледникови епохи в северните континенти. През този студен период се събират отново Лаврентия и Балтика и се формират Апалачите, както и огромните въглищни залежи, които са гръбнакът на икономиката в региони като Западна Вирджиния, Великобритания и Германия. Сибир се премества на юг и се съединява с Казахстания — малка континентална област, за която днес се смята, че е възникнала по време на силура от обширен вулканизъм. Когато тези два континента са се обединили, Лавразия е била почти оформена повторно и в началото на триаса Източнокитайският кратон участва в реконструкцията на Лавразия, като той се сблъсква с Гондвана и формира Пангея. Северен Китай при дрифта си на юг от почти арктическите ширини се превръща в последния континент, който се присъединява към Пангея. Окончателно разделяне. Преди около 200 милиона години Пангея започва да се разделя. Между източната част на Северна Америка и северозападната част на Африка се формира нов океан — Атлантическият океан, въпреки че Гренландия (свързана към Северна Америка) и Европа все още са свързани помежду си. Разделението на Европа и Гренландия настъпва преди около 55 милиона години (в края на палеоцена). Лавразия окончателно се разделя на континентите Лаврентия (сега Северна Америка) и Евразия (без Индийския субконтинент).

81398

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81398

Лаврентия

Лаврентия или Северноамерикански кратон е голям континентален кратон, който образува древното геоложко ядро на северноамериканския континент, образуван след разделянето на древния суперконтинент Лавразия през късния Мезозой. Много пъти в миналото, Лаврентия е бил отделен континент, като сега формира Северна Америка, въпреки че първоначално също е включвал Гренландия и северозападната част на Шотландия, известен като Хебридски терен (виж и Хебридски острови). През друго време в миналото, Лаврентия е бил част от по-големите континенти и суперконтиненти, както и сам се е състоял от множество по-малки геоложки терени събрани в ранни протерозойски орогенни зони. Малки микроконтиненти и океанските острови се сблъскват и долепят към непрекъснато нарастващия континент Лаврентия и заедно формират стабилен докамбрийски кратон видим днес. Етимология. Името произлиза от Лаврентийския (Канадски) щит, който е кръстен на Лаврентийските планини, получили името си от река Сейнт Лорънс, наречена на името на Лаврентий Римски. Основна платформа. В източната и централна част на Канада, голяма част от стабилния кратон е на повърхността като Канадски щит; когато се разглеждат и подземните разширения, се ползва по-широкия термин Лаврентийски щит, защото голяма част от структурата излиза извън Канада. В Съединените щати, основата на кратона е покрита с седиментни скали в Средния Запад и Големите равнини, като само в северна Минесота, Уисконсин, в планините Адирондак (щата Ню Йорк) и горната част на полуостров Мичиган самият кратон е изложен на земната повърхност. Поредността от скали варира от около 1000 до над 6100 m дебелина. Кратонните скали са метаморфни и магмени, а горните седиментни скали са изградени предимно от варовици, пясъчници и глини. Тези седиментни скали са се образували пред 650 до 290 млн. години. Тектоника. Метаморфните и магмени скали в основата на Лаврентия са образувани преди 1,5 до 1,0 милиарда години от тектонска активност. По-младите седиментни скали са отложени върху него в тихи морски и речни води. По времето на Мисисипий (ранен Карбон), кратонът е платформа за мащабна морска карбонация, при която са депозирани главно варовици, някои доломити и евапорити. Тази платформа се простира от настоящите планини Апалачи или долината на Мисисипи до Големия басейн. Кратонът е бил покрит с плитко, топло, тропическо епиконтинентално или епикратонично море (епи от гръцки означава „върху, на“), което има максимална дълбочина само на около 60 м (200 фута). През Креда това море се е простирало от Мексиканският залив до Северния ледовит океан, разделяйки Северна Америка източен и западен масив. Периодично земните маси или планинските вериги се издигат в отдалечените краища на кратона, а след това ерозират, разнасяйки пясъка си върху ландшафта. Субдукцията на континента към северозапад, която продължава около 1,4 до 1,2 милиарда години, вероятно е причина за структурното обогатяване на Гренвилската литосферна мантия. Смята се, че това обогатяване е допринесло за формирането на главния суперконтинент Родиния. Вулканизъм. Югозападната част на Лаврентия се състои от докамбрийски скални маси, деформирани от континентални сблъсъци (лилавата област на изображението по-горе). Тази област е била подложена на значителен разрив и е разтеглена на 100% от нейната оригинална ширина. Районът е имал големи вулканични изригвания. Екваториално разположение. Позицията на Лаврентия върху екватора по време на късния Ордовик (преди ок. 458 – ок. 444) е определена чрез експанзивно изследване на наноси от черупки. Наводнението на континента през ордовик е осигурило плитките, топли води довели до развитие на морския живот и следователно скок в карбонатните черупки на черупчестите мекотели. Днес наносите са съставени от фосилизирани черупки на "Thalassinoides" и насипни черупки (не-амалгамирани обвивки) на раменоноги. Тези наноси означават наличието на екваториален климатичен пояс свободен от урагани, който е разположен до 10° от екватора. Заключенията чрез екологията съвпадат с предишните палеомагнитни открития, потвърждаващи екваториалното разположение. Промяна в палеоекологията. Няколко климатични събития се случват в Лаврентия по време на фанерозойския еон. По време на късния камбрий до ордовик морското равнище се колебае от топенето на ледовете. Наблюдавани са девет мащабни колебания на „глобално свръх затопляне“ или условия с висок интензитет на парниковите газове. Колебанията в морското равнище водят до различни отлагания по Лаврентия, които служат като запис на събитията. Късният ордовик включва период на охлаждане, въпреки че размерът на това охлаждане все още се обсъжда. Повече от 100 млн. години по-късно, през перм, започва тенденция за цялостно затопляне. Както личи от вкаменелостите на безгръбначни, западният бряг на Лаврентия е бил засегнат от трайно хладно течение водещо на юг, противопоставящо се на затоплянето на водите в района на Тексас. Този контраст предполага, че по време на глобалното затопляне през перм, северна и северозападна Пангея (западна Лаврентия) остават сравнително хладни.

81399

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81399

Ледник

Лѐдникът (още глѐтчер от немската дума: "Gletscher") представлява голяма, бавноподвижна ледена маса, която се образува от слоеве пресован сняг и е подложена на постепенни деформации под действието на гравитацията. Ледниците се изучават от науката глациология. Те образуват криосферата на Земята и са най-големият резервоар на прясна вода в твърдо състояние. Снежна линия. С повишаване на височината и с отдалечаването от екватора в северна и южна посока температурата на въздуха непрекъснато се понижава. Във връзка с това на Земята има райони, в които средната годишна температура е винаги по-ниска от 0°С. В умерените ширини тези райони лежат над 2500 – 3500 m височина, на екватора – над 5000 m височина, а зад полярните окръжности – на морското равнище. Именно в такива места има условия за съществуването на вечен сняг и лед. Долната граница на вечните снегове се нарича снежна линия. Снежната линия не е геометрична линия. Тя обикновено следи онези места на Земята, където годишният приход на твърди валежи (сняг, град, суграшица) се равнява на техния разход. Височината на снежната линия зависи не само от температурата, но и от изложението на склоновете. По южните склонове на планините снежната линия е по-висока, отколкото по северните. Тя зависи още от количеството на валежите. В места с обилни валежи тя лежи по-ниско, а там където има оскъдни валежи – по-високо. В планината Алтай снежната линия по северните склонове е на височина 2500 – 2600 m, а по южните склонове – на 2900 – 3000 m. В Памир тази разлика се равнява на 700 – 800 m. Във връзка с обилните валежи снежната линия в Западен Кавказ лежи на 2900 m, докато в Източен Кавказ, където валежите са по-оскъдни, тя се намира на 3500 m височина. Образуване на ледниците. Фирн. Снегът, който се натрупва във високите части на планините, с течение на времето претърпява значителни изменения. Постепенно той се сляга и става по плътен, а дебелината му непрекъснато се увеличава от новите валежи. Освен това през деня част от най-горния слой на снега слабо се разтопява от слънчевото греене и снежната вода се просмуква на известна дълбочина. При новото си замръзване тя обвива снежните кристалчета с тънка ледена корица. Благодарение на всичко това натрупаният сняг постепенно придобива зърнест строеж и се превръща във фирн (фирнов сняг). Фирнът представлява полуснежна и полуледена маса със зърнеста структура. Отделните слоеве на фирна са разделени с по-тънки или по-дебели ледени прослойки, които представляват ледени корички на стар сняг. По-дебелите ледени кори са се образували по време на лятното топене на снега и разделят годишните слоеве на фирна. По броя на тези прослойки може да се определи и приблизителната възраст на фирновото поле. Фирнови полета, глетчерен лед. Във високите планини на умерените ширини фирновият сняг обикновено се натрупва във вдлъбнатите форми на терена. В такива места освен от валеж големи снежни маси се натрупват и от лавини, които се смъкват от околните височини. Тези места с натрупан фирнов сняг се наричат фирнови полета. С течение на времето фирновата маса се уплътнява все повече и повече, докато премине във фирнов лед, който представлява непрозрачна бяла ледена маса. Белият цвят на фирновия лед се дължи на съдържащия се в него въздух. Фирновият лед също има зърновидна структура. По-късно, под влияние на големия натиск, той се превръща в синкавозеленикав глетчерен лед, който е прозрачен и е с по-голяма плътност. Глетчерният лед притежава известна пластичност (способност да изменя своята форма под влияние на непрекъсното въздействие на външните сили). В резултат на това въпреки твърдината си глетчерният лед може да изтича подобно на течностите. Ледникови езици. Поради голямата тежест на фирновото поле и благодарение на пластичните свойства на глетчерния лед, част от него започва да изтича по склона. Тези ледени потоци обикновено следват долинните форми на склона и се наричат ледникови езици. Те се спускат далеч под снежната граница. В същото време челната им част непрекъснато се разтопява. Границата между ледниковите езици и фирновото поле се нарича фирнова линия и обикновено тя съвпада със снежната линия. Поради по силното разтопяване на ледниковите езици по краищата (близо до бреговете) те имат изпъкнала форма. Ледниковите езици имат най-различна дължина от 100 – 200 m до няколко десетки километра. Най големият планински ледник в света Хиспар-Биафо (в Каракорум) има дължина 120 km. Както във фирновите полета, така и по ледниковите езици (глетчери, ледници) се наблюдават големи пукнатини, дълбоки до 100 m, които обикновено са покрити с тънък пласт сняг и представляват голяма опасност за посетителите на тези места. Движение на ледника. Глетчерният лед, който се намира под силно налягане, притежава пластични свойства и може да се стича. Ледът в ледниковия език се намира в непрекъснато движение. Това движение е извънредно бавно и не може да се наблюдава непосредствено. Установено е, че кавказките ледници се движат със скорост 0,1 – 0,2 m в денонощие, а скоростта на алпийските ледници е малко по-голяма – 0,3 – 0,4 m в денонощие. Обикновено средната част на ледника се движи по-бързо за разлика от тези негови странични и дънни части, които се трият в бреговете и дъното на ледниковата долина. При движението на ледника, поради неравностите по коритото му, по него се образуват многобройни дълбоки пукнатини. Там, където неравностите на ледниковото дъно са много големи, могат да се образуват цели ледопади. На такива места пукнатините в ледника, наречени сераки, достигат дълбочина до 250 m. Стичайки се по планинските склонове, два или повече ледникови езика могат да се слеят в единен ледников поток. Всеки ледников език обаче запазва структурата си чак до края на движението на общия поток. За граница между тях служат средните морени, които се образуват от съответната лява и дясна странична морена на слелите се ледникови езици. В зависимост от промените в климата даден ледников език се спуска по-ниско или се отдръпва по-високо. Установено е, че движението на ледника става за сметка на материалите, които постъпват от фирновото поле. Ако пада повече сняг във фирновото поле и температурите са по-ниска, ледникът се удължава. При по-слаб снеговалеж във фирновото поле и при по-високи температури ледникът губи от своята маса и се отдръпва по-високо в долината си. Подновяването на ледниковия материал става извънредно бавно. Изчислено е, че при дължина на ледниковия език 10 km материалът от фирновото поле ще достигне края на ледника едва след сто години. Тази скорост, разбира се, не е една и съща за различните ледници. Топене на ледника. Ледниците се топят главно през топлото полугодие. Топене на ледника се наблюдава както в челната му част, така и по повърхността. Това личи от многобройните ручейчета, които текат през топлите и слънчеви дни по повърхността на ледниковия език. Топенето е по-интензивно в местата с южно изложение (3 – 4 sm на ден), а по-бавно в местата със северно изложение (0,5 – 2 sm на ден). Стичащата се при топено вода се събира в пукнатините, в ледените пещери или в основата на ледниковия език. Накрая тя излиза от ледника като значителен поток. Типове ледници. В зависимост от начина, мястото на образуване, от формата и от размера различаваме три типа ледници: планински, континентални и морски (шелфови) Планински ледници. Планинските ледници се поделят на три вида: Континентални ледници. Континенталните ледници са най-обширните и най-мощните ледникови образувания и са разпространени на остров Гренландия и в Антарктида. Дебелината на континенталните ледници достига 1000 – 2000 m и са разположени върху милиони квадратни километра площ. Тъй като снежната линия в Антарктида и Гренландия лежи на височината на морското ниво, континенталният лед свършва направо в океана. От този лед непрекъснато се отделят грамадни ледени блокове (айсберги), които плават свободно в океана. Морски (шелфови) ледници. Морските и шелфовите ледници заемат обширни пространства на повърхността на океаните и моретата в арктичните и антарктичните райони на Земята. Географско разпространение на ледниците. С вечен сняг и лед са покрити около 16 млн. km² от сушата. Това пространство се разпределя по следния начин: Най-големите ледници в света. 1. "Ламберт", Австралийска антарктическа територия 2. "Петерман", Северна Гренландия 3. "Биърдмор", Новозеландска антарктическа територия 4. "Хиспар-Биафо", масив Каракорум, Пакистан 5. "Хабард", планини „Сейнт Илайъс“, Аляска, САЩ 6. "Хумболт", Северозападна Гренландия

81401

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81401

Кръговрат на водата

Кръговратът на водата, наричан също хидроложки цикъл, е биогеохимичен цикъл, описващ постоянното движение на вода върху, над и под повърхността на Земята. Водната маса на планетата, образуваща хидросферата, остава приблизително постоянна във времето, но нейното разпределение между главните резервоари от лед, прясна, солена и атмосферна вода се изменя в зависимост от широк кръг климатични фактори. Водата се придвижва от един главен резервоар в друг, например от река в океан или от океан в атмосферата, чрез физичните процеси на изпарение, транспирация, кондензация, валеж, инфилтрация, повърхностно оттичане и подземен поток. При тези процеси тя преминава през различни форми – течност, твърдо вещество и пара. Ключова роля в цикъла играе океанът, който е източник на 86% от общото изпарение. Движещите сили на кръговрата на водата са слънчевата енергия и земната гравитация. Слънчевата радиация обуславя снеготопенето, снегонатрупването, изпарението, а гравитацията – валежите, движението на повърхностните и подземни води. При подземната част на цикъла движещи сили са тектонските процеси, магматизъм, метаморфизъм, седиментация. Кръговратът на вода включва и обмен на енергия, чрез който влияе на температурата – когато водата се изпарява, тя отнема енергия и охлажда околната среда, а когато кондензира, отдава енергия и я нагрява. Изпарителната фаза на цикъла пречиства водата от разтворени в нея вещества, така че след това тя се връща на земята като прясна вода. Потокът на течна вода и лед придвижва минерали между различни части на света. Кръговратът участва и в преобразуването на земната геология чрез процеси, като ерозия и седиментация. Той играе ключова роля и за поддържането на почти всички организми и екосистеми на планетата. Описание. Обща характеристика. Кръговратът на водата се задвижва от енергията, излъчвана от Слънцето. Тази енергия нагрява водата в океаните и моретата и тя се изпарява като водна пара във въздуха. Известни количества лед и сняг сублимират направо във водна пара, а евапотранспирацията въвлича вода, транспирирана от растенията и изпарена от почвата. Молекулите на водата имат по-малка молекулна маса от основните съставни части на атмосферата – азота () и кислорода () – и плътността им е по-ниска. Поради тази значителна разлика в плътността плаваемостта издига влажния въздух нагоре. С нарастване на височината налягането на въздуха намалява и температурата спада. По-ниската температура кара водната пара да кондензира в малки течни водни капчици, които са по-тежки от въздуха и падат надолу, ако не бъдат спрени от издигащо се въздушно течение. Голяма концентрация на такива капчици в голям участък от атмосферата става видима под формата на облак, а ако кондензацията става близо до земната повърхност, тя се нарича мъгла. При хидроложкия кръговрат се разграничават два подкръговрата на водата – малък или вътрешноконтинентален воден кръговрат и голям воден кръговрат. Големият воден кръговрат се осъществява изцяло над Световния океан, докато вътрешноконтиненталният се осъществява на сушевата земна повърхност. Връзката между тях се осъществява чрез преноса на въздушни маси и речния отток. В малкия воден кръговрат се изпарява вода от водните басейните на сушата (72 000 km3). Тя също кондензира и след това, заедно с пренесените водни пари, пада под формата на валеж. Част от този валеж се инфилтрира в почвата и чрез речния отток се влива в океаните и моретата. Човекът непрекъснато се намесва в кръговрата на природата и играе важна роля за неговото образуване и съществуване. Индустриалните предприятия участват в затоплянето на въздуха и изпаряването на водата. Някои от дейностите на човека нарушават кръговрата на водата. Много често те са причината за замърсяването ѝ. Предприятията изхвърлят боклуци и вредни вещества във водните басейни. От домакинствата се изхвърлят отпадни води. Каналните води са причина за измирането на растителния и животинския свят в моретата и океаните. Изсичането на горите води до по-малко изпарения и засушаване на районите. Тогава в подпочвените води навлиза по-малко вода и това води до намаляването им. Моретата се замърсяват от изхвърлените в тях отпадни води или нефт и други опасни и вредни вещества. Част от водата от повърхността на водните басейни и почвата се изпарява непрекъснато под въздействието на слънчевите лъчи. Физични процеси. Водният цикъл включва тези процеси: Дълбок воден цикъл. Дълбокият воден цикъл (наричан още геоложки воден цикъл) е обменът на вода с мантията на Земята чрез зони на субдукция и вулканична активност и се отличава от кръговрата на водата над и на повърхността на планетата в хидрологичния цикъл. Процесът на дълбокия обмен (или „рециклиране“) на вода включва водата, която влиза в мантията, като се пренася надолу чрез субдукция (подпъхване) на океански плочи (процес, известен като регазиране), като се балансира от водата, която се отделя в средноокеанските хребети (дегазиране). Това е централна концепция в разбирането на дългосрочния обмен на вода между вътрешността на Земята и екзосферата и придвиждането на вода, вградена във водни минерали. Дисбалансът в дълбокия воден обмен е възможно да влияе на глобалното морско равнище. Промени във времето. Водният цикъл описва движението на водата в цялата хидросфера. Въпреки това, много повече вода е „на склад“ за дълги периоди от време, отколкото всъщност се движи през цикъла. Най-големите такива складове на Земята са океаните: те съхраняват към 1 338 000 000 км3 (или 97%) от общо 1 386 000 000 км3 вода. Също се смята, че океаните дават около 90% от изпарената вода, която влиза във водния цикъл. По време на по-студените климатични периоди се образуват повече ледени шапки и ледници и това натрупване на лед намаля количествата вода в други части на водния цикъл. Обратното се случва през топлите периоди. По време на последната ледникова епоха ледниците покриват почти една трета от земната повърхност, в резултат на което океаните са били около 122 м по-ниски от днес. По време на последния по-топъл глобален период, преди около 125 000 години, моретата са били около 5,5 м по-високи, отколкото са сега. Преди около три милиона години океаните са били до 50 м по-високи. Според съкратената версия за взимащите политически решения на Междуправителствения панел за климатични промени (МПКП) от 2007 г., голямата част от учените са обединени от разбирането, че водният цикъл ще продължи да се засилва през 21-ви век; в повечето региони валежите ще се увеличават, докато в други ще намалеят. В субтропичните райони, вече сравнително сухи места, се очаква валежите да намалеят през 21-ви век, увеличавайки вероятността от суша. Предвижда се засушаването да е най-силно в близост до граници на субтропиците, които са по-близо до полюсите (например Средиземноморския басейн, Южна Африка, Южна Австралия и Югозападните Съединени щати). Очаква се годишното количество на валежите да се увеличи в близо екваториалните региони, които са сравнително влажни при настоящия климат, а също и във високите географски ширини. Тези широкомащабни модели присъстват в почти всички симулации на климатични модели, проведени в разнообразни международни изследователски центрове като част от 4-тата оценка на МПКП. Вече има достатъчно доказателства, че повишената хидроложка променливост и изменението на климата вече оказват и ще продължат да оказват дълбоко въздействие върху водния сектор на няколко нива: чрез хидроложкия цикъл, наличността на вода за човешки нужди, нуждите от вода на населението и разпределението на водата в глобален, регионален, басейнов и местен мащаб. Изследвания, публикувани през 2012 г. в "Сайънс", базирани на солеността на повърхността на океана през периода от 1950 до 2000 г., потвърждават тази прогноза за по-интензивен глобален воден цикъл, като солените зони стават все по-солени, а по-малко солените продължават да губят соленост. Инструмент на сателита SAC-D Aquarius, изстрелян през юни 2011 г., измерва солеността на глобалната морска повърхност. Отстъплението на ледниците също е пример за променящ се воден цикъл, при който снабдяването с вода на ледниците от валежите не може да навакса загубата на вода от топенето и сублимацията. Отстъплението на ледниците от 1850 г. е обширно. Човешките дейности, които променят водния цикъл, включват: Продължителност на престоя на водата. Времето на "престой" на водата на дадено място в рамките на хидрологичния цикъл е средното време, което една водна молекула ще прекара в този резервоар ("примери в съседната таблица"). Това е мярка за средната възраст на водата в този резервоар. Подземните води могат да останат под земната повърхност над 10 000 години. По-старите подземни води се наричат „изкопаеми води“ (). Водата в почвата остава там сравнително кратко, тъй като е разпръсната тънко около земното кълбо и лесно се губи чрез изпаряване, транспирация, потоци или . След изпаряване, водата пребивава в атмосферата около 9 дни преди да се кондензира и да падне на Земята като валежи. Големите ледени покривки – Антарктида и Гренландия – съхраняват лед за много дълги периоди. Надеждни измервания сочат, че старите ледове в Антарктида са на възраст 800 000 години, въпреки че средното време на пребиваване е по-кратко. В хидрологията продължителността на престоя може да се изчисли по два начина.

81402

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81402

Сеизмология

Сеизмологията ( – „земетресение“ и – „наука“) е наука, раздел на геофизиката, изучаваща земетресенията, техните причини, последствия и мерки за защита на изкуствените съоръжения. основен носител на информацията са сеизмичните вълни, интерпретацията на записите на които позволяват заедно със земетресенията да се изучава и строежа на земната кора, откриването на находища на полезни изкопаеми и фиксирането на взривове (например ядрените). Основни задачи пред сеизмологията. Прогнозирането на земетресенията се основава на предсказването на местата, силата и времето на тяхното проявление. Задачата за предсказване на времето и мястото на възникването на силни земетресения все още не е решена поради нейната изключителна трудност (необходимост от получаване на информация за процесите в земните недра на големи дълбочини, малката скорост на диференцирани тектонски движения, водещи до земетресения и др.). Работите в това направление са свързани с търсенето на предвестниците на земетресенията, т.е. явленията, обусловени от измененията на физико-механичните свойства на земната кора и мантия преди земетресението (вариации във времето на скоростта на разпространение на сеизмичните вълни, повишаването или понижаването на нивото на океана няколко часа преди силно земетресение, изменението на електрическото съпротивление на скалите и др.). За елементи на прогнозите в известна степен служат сеизмичните районирания, позволяващи указването на райони с възможна максимална сила и средна честота на повторяемост на земетресения. За тази цел се извършват анализи на данни от мрежа от сеизмични станции за положението на епицентровете, дълбочината на огнището, магнитуда, интензивността на регистрираните земетресения, а също и привързаността им към едни или други геоложки структури и области с проявления на интензивни нави тектонски движения. Оптимизацията на сеизмичните наблюдения се достига по пътя на рационалния избор на места за разполагане на сеизмичните станции, обезпечаването на добра „видимост“ на сеизмичните зони и минимално ниво на сеизмичните шумове. Уточняването на сеизмичното райониране се извършва с помощта на сеизмичното микрорайониране на основата на инженерно-геоложки изследвания и сеизмометрични инструментални наблюдения. Тези изследвания обезпечават необходимите данни за противоземетръсното строителство и съставляват предмета на инженерната сеизмология. Важен проблем на сеизмологията е получаването на фактически данни, интерпретацията на които позволяват да се създаде представа за строежа на „твърдата“ Земя, т.е. нейната кора, мантия и ядро. Основен материал за това дават сеизмичните вълни и изменението на тяхната скорост в недрата на Земята. Тази задача се решава, изхождайки от данните събирани и предоставяни от постоянно действащите сиизмологични станции. Сеизмичните методи на проучване изучават разпространението на еластичните сеизмични вълни. Сеизмични вълни – Това са слаби земетресения, получени по изкуствен начин чрез взривно вещество или по механичен път чрез удар. Разпространявайки се в дълбочина, тези вълни срещат границите на различни литоложки серии. Вследствие на съществуващия скок в литоложките граници, предизвиканите отразени и пречупени вълни се завръщат на повърхността и се регистрират. Според вида на регистрираните вълни се различават два основни метода: Метод на отразените вълни и метод на пречупените вълни. Сеизмичните вълни биват надлъжни (S-вълни), напречни (P-вълни), повърхностни, отразени и пречупени. Историческа справка. Науката сеизмология възниква във връзка със стремежа на човечеството да си обясни причините за разрушителните земетресения и намирането на начини са ефективно противоземетръсно строителство. Като самостоятелна наука сеизмологията започва да се развива през 2-то половина на ХІХ век и във връзка с достиженията на геологията и физиката. Създател на науката сеизмология е руският учен княз Борис Голицин (1862 – 1916) – в началото на XX век, който пръв въвежда и използва инструментални наблюдения и физико-математически методи за тяхната интерпретация. След него още множество учени допринасят за нейното развитие: немският геофизик Емил Вихерт (1861 – 1928), италианско-американският учен Бено Гутенберг (1889 – 1960), английските учени Джон Милн и Харолд Джефрис (1891 – 1989), сръбският геофизик андрия Мохоровичич, японският учен Фусакичи Омори и др. От началото на 1970-те години се развива ново направление в сеизмологията – физика на огнището на земетресението, което синтезира данните събрани от сеизмичните станции и теоретичната механика и физика изучаващи разрушаването на скалите. Изучават се основните параметри на огнището – дълбочина, размери, положение на плоскостта на разлома, сеизмичния момент, а също особеностите на процесите на подготовка, възникване и разпространение на разлома в скалите в недрата на Земята. Съвременната сеизмология разполага с високочувствителната измервателна апаратура на сеизмичните станции, обработена с компютри и автоматични устройства. С разработката на прибори и методи за регистрация на сеизмичните колебания се занимава специалния раздел на сеизмологията – сеизмометрията.

81403

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81403

Цветелина Узунова

Цветелина Кирилова Узунова е български журналист. Завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1991 г. През 1995 г. специализира „Мениджмънт на телевизионни новини“ във Великобритания. Завършва курсове „Журналистика и политическа власт“ към ЕС през 1998 г. Владее английски и руски език. Прессекретар е на Симеон II. Професионалната си кариера започва като репортер и редактор в „12+3“, „Нощен Хоризонт“ и Предавания за чужбина в БНР. Работила е като водеща на предаването „Добро утро“, на информационните емисии „По света и у нас“ в Канал 1 и Ефир 2 в БНТ, главен редактор на вечерните новини на Канал 1 и на предаването „Екип 4“. Автор е на документалните филми „Лас Вегас“, „Отвъд Гранд каньон“, „Страната на орлите“ и „Пътят за Драма“. Работила е и като водеща в радио Експрес и Дарик радио. През април 2001 е поканена за говорител и прессекретар на НДСВ, а през юли същата година заема поста директор на Правителствената информационна служба до 2005 г. Председател е на АМЕА – Асоциация на медийните експерти в администрацията. Член е на Съюза на българските журналисти и на Международната организация на журналистите. През 2004 година излиза информация, че повече от 70 държавни служители, в това число Цветелина Узунова, са закупили ведомствени жилища от Министерския съвет. Освен нарушението в процедурата, Цветелина Узунова не е платила жилището по пазарни стойности, а на далеч по-занижена цена. Посочените от т.нар.комисия Тачева доплащат жилищата. От 2006 г. Цветелина Узунова управлява своя компания за публична и медийна комуникация „VIPART“, която работи предимно в сферата на корпоративния PR. Съветва водещи компании в сферата на бизнес-развитието, фармацията, медицината, строителството и др. Фирмата става известна с инициативата „София – една дълга история“, придружена с уникално DVD за столицата, за която клиентът ѝ, финансирал обществения проект, получава поздравление лично от първата дама на САЩ Лора Буш. През 2010 г. Узунова споделя пред сайта bulgaria-news, че няма да се върне към кариерата на телевизионен водещ, а ще отдаде повече от времето си на Сдружението за модерна политика, на което е председател. През същата година издава и успешно популяризира книгата „Urban Jungle“ на известната блогърка Milla MicOff , която печели популярност сред младите хора в България и е първото българско издание със свой собствен сайт номиниран в топ 3 на най-добрите за годината. Най-новият проект на Цветелина Узунова е „365 страници“ за организиране на поредица културни четвъртъци в столичния Клуб 365 с участието на поети, писатели, интелектуалци, учени, общественици. Представени са и млади писатели като Валентина Маринова – автор на романа „Мария и децата на Ламски" – една от първите български електронни книги станала известна сред тийнейджърите в България.

81405

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81405

Щей

Щей (; , Вашкохсиклаш) е малък румънски град в жудец (окръг) Бихор. От 1958 г. до 1990 г. носи името на румънския политик Петру Гроза. Разположен е на десния бряг по горното течение на река Кришул Негру. На 15 км северозападно е град Беюш, а като се продължи в същата посока на 60 км от Щей се намира окръжният център Орадя. На 6 км южно от Щей е град Вашкъу. Градът има жп гара по линията Вашкъу-Щей-Беюш-Орадя. Населението на града по данни от преброяването през 2002 г. е 8637 жители.

81406

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81406

Северен ледовит океан

Северният ледовит океан, известен още като Арктически океан, е разположен предимно в района, ограничен на север от Северния полярен кръг и наричан Арктика. Той е най-малък сред петте океана, образуващи Световния океан (2,8% от площта му). Някои учени го класифицират като Арктическо средиземно море или едно от континенталните морета на Атлантическия океан. Океанът заема централната част на Арктика – северната полярна област на Земята. По-голямата част от повърхността му е покрита с лед. Сред ледовете в централната част на Северния ледовит океан се намира Северният полюс. Около него през зимата в продължение на месеци слънцето изобщо не изгрява, а през лятото пък в продължение на месеци е непрекъснат ден, защото слънцето изобщо не залязва. През лятото ледовете започват да се топят и се пропукват. От ледената покривка на океана се откъсват огромни ледени блокове. По тях често бродят бели мечки и ловуват почиващи си тюлени. От заледените брегове се откъсват айсберги – ледени блокове като планини. През зимата ледовете се разпростират и свързват островите край бреговете в обширна ледена пустиня. Белите мечки, които бродят сред снега трудно се забелязват заради бялата им козина. Учените изследват океана под ледовете с дълбоководни апарати. Срещат се животните: нарвали, моржове, пръстенчати тюлени, косатки, гребенеста плевробрахия, полярни (райски) рибарски, бели мечки, гренландски тюлен и китове. Етимология. Океанът за първи път е отделен като самостоятелен от географа Бернхард Варениус през 1650 г. под името "Хиперборейски океан" – буквално „Океан на крайния север“ (от старогръцките думи "Βορέας" – митичен бог на северния вятър, Север; и "ὑπερ-" („хипер“) – представка, указваща нещо прекомерно). В други източници след него се използват и названията "Oceanus Septentrionalis" – „Северен океан“ ( – север), "Oceanus Scythicus" – „Скитски океан“ ( – скити), "Oceanes Tartaricus" – „Тартарски океан“, "Μare Glaciale" – „Ледено море“ ( – лед). В руски карти от 17 – 18 век се употребяват имената "Море океан", "Море на ледовития океан", "Ледовито море", "Северен океан", "Северно или Ледено море", "Ледовит океан", "Северно полярно море", а руският мореплавател адмирал Фьодор Литке през 20-те години на 19 век го нарича "Северен ледовит океан". В други страни широко се използва названието „Арктически океан“, което е дадено през 1845 г. от Лондонското географско дружество (). С постановление на ЦИК на СССР от 27 юни 1935 г. е прието името "Северен ледовит океан", като съответстваща форма, вече употребявана в Русия в началото на 19 век, и като близко до по-ранните руски названия, откъдето навлиза и в българския език. География. Граници, географски показатели. Северният ледовит океан се простира на север от бреговете на Евразия и Северна Америка, с малки изключения северно от Северната полярна окръжност. Чрез протоците Дейвис, Датски, Фарьоро-Исландски и Фарьоро-Шетлъндски се свързва с Атлантическия океан, а чрез Беринговия – с Тихия океан. Площ 13,1 млн. km2, обем около 17 млн. km3 (по други данни 14,7 млн. km2, обем около 17,6 млн. km3), брегова линия е 45 389 km, средна дълбочина 1225 m, максимална 5527 m. Морета, острови, брегове. По периферията му са разположени следните морета и заливи: Северният ледовит океан мие бреговете на следните държави: По количеството на островите си Северния ледовит океан е втори след Тихия океан. С редки изключения те са разположени в континенталния шелф и имат континентален произход. Общата им площ възлиза на около 4 млн. km2. Най-големите острови и архипелази са: Бреговете на океана са разнообразни. Бреговете на Скандинавския полуостров, Исландия и Гренландия са предимно високи, фиордови, бреговете на Баренцово, Бяло и Карско море са най-често абразивни, изрязани с множество заливи, често ниски, равни, на места делтови. Бреговете на море Лаптеви, Източносибирско, Чукотско море и море Бофорт на отделни участъци са делтови, на места лагунни, а бреговете на Канадския арктичен архипелаг са предимно ниски и равни. История на формиране на океана. През периода креда (преди 145 – 65 милиона години) протича отделянето на Северна Америка и Европа, както и сближаването на Евразия и Северна Америка. В края на периода започва отделяне по рифтовите зони на Гренландия от Канада и Скандинавския полуостров. По същото време се извършва образуването на Чукотско-Аляскинската планинска нагъната земна форма, в резултат на което се стига до отделянето на днешната Канадска котловина от тихоокеанските падини. По време на късния палеоцен се извършва отделянето на днешния хребет Ломоносов от Евразия заедно с хребета Хакел. През кайнозойската ера до късния олигоцен продължава отделянето на Евразия и Северна Америка в района на Северния Атлантик и сближаването им в района на Аляска и Чукотка. По това време Гренландия се присъединява към Северноамериканската плоча, а разширяването на океанското дъно между Гренландия, от една страна, и настоящия подводен хребет Ломоносов и Скандинавия, от друга страна, продължава и до днес. Преди около 15 – 13 милиона години започва разширяването на южната част на Гренландско море. В същото време остров Исландия започва да се издига над морското равнище поради обилното изливане на базалтова лава. Подводен релеф, геоложки строеж. Северният ледовит океан се дели условно на три големи басейна: Арктически басейн, включващ дълбоководната централна околополюсна част, Северноевропейски басейн (известен и като Евразийски), включващ Гренландско, Норвежко, Баренцово и Бяло море, и моретата, разположени между континенталните острови (Карско море, Море Лаптеви, Източносибирско море, Чукотско море, Море Бофорт и Бафиново море). На дъното на океана има пропадания, дълбоководни равнини, падини и океански басейни. Средната дълбочина е 1130 m, а най-дълбоката точка е 5527 m в котловината Вавсен. Голяма част от релефа на дъното на Северния ледовит океан заема шелфа (над 45% от дъното на океана, максимална ширина до 1300 m) и подводните покрайнини на континентите (до 70% от площта на дъното). Именно с това се обяснява малката средна дълбочина на океана – около 40% от площта му има дълбочина под 200 m. Северният ледовит океан е заобиколен от частично продължаващите под водите му континентални тектонски структури: Северноамериканската платформа; Исландско-Фарьорският праг на каледонската Евразийската платформа; Източновропейската платформа с Балтийския щит и лежащата почти напълно под водата платформа на Баренцово море; планинската система Урал – Нова Земя; Западносибирската платформа и Хатангската деформация; Сибирската платформа; Горночукотската нагънатост. Североевропейски басейн. Основата на релефа на дъното на Североевропейския басейн представлява системата на Средноокеанския хребет, явяващ се продължение на Средноатлантическия хребет. На продължението на хребета Рейкянес се намира рифтовата зона на остров Исландия. Тази рифтова зона се характеризира с активен вулканизъм и интензивна хидротермална дейност. На север в океана, тя продължава с рифтовия хребет Колбейнсей с добре изразени рифтови долини и пресичащи хребета напречни разломи. При 72° с.ш. хребетът е пресечен от голямата разломна зона Ян Майен. Поради тези разломи, северната част на хребета се е изместила с няколкостотин километра на изток. Изместеният сегмент на средноокеанския хребет се простира по географска ширина и носи името хребет Мона. Хребетът запазва североизточната си посока до пресичането на 74°с.ш., след което посоката му се изменя на меридионална под името хребет Книпович. Западната му част представлява висок монолитен гребен, а източна част е относително ниска и се слива с континенталното подножие, под чиито отлагания е скрита в значителна степен. От остров Ян Майен на юг до Фарьорско-Исландския праг се простира Ян Майенския хребет, който е древен средноокеански хребет. Дъното на котловините, образувани между него и хребет Колбейнсей, е образувано от изливане на базалтови лави, поради което повърхността на дъното е равна и издигната над прилежащото от изток дъно на океана, и образува подводното Исландско плато. Елементи на подводните покрайнини на Европейския субконтинент покрай бреговете на Скандинавския полуостров са изнесеното далеч на запад плато Уоринг. То разделя Норвежко море на две котловини – Норвежка и Лофотенска с максимални дълбочини до 3970 m. Дъното на Норвежката котловина има хълмист и нископланински релеф. Котловината е разделена на две части от Норвежкия хребет – верига от ниски планини, простираща се от Фарьорските острови до платото Уоринг. На запад от средноокеанския хребет е разположена Гренландската котловина, в която преобладават плоски абисални равнини. Максималната дълбочина на Гренландско море, едновременно и максимална дълбочина на Северния ледовит океан, е 5527 m. На подводните континентални покрайнини е разпространена земна кора от континентален тип с доста близки до повърхността скални фундаменти в пределите на шелфа (в Сибир). За релефа на дъното на гренландския и норвежкия шелф са характерни екзарационните форми на ледниковия релеф. Канадски басейн. Голяма част от Канадския басейн е съставен от протоците на Канадския арктически архипелаг, които също така носят името Северозападен проход. Дъното на повечето протоци е дълбоко, като максималните дълбочини превишават 500 m. Релефът на дъното се характеризира с повсеместно разпространение на реликтов ледников релеф и висока сложност на очертанията на островите и протоците на архипелага. Това свидетелства за тектонската предопределеност на релефа, както и неотдавнашното заледяване в тази част на дъното на океана. На много острови от архипелага и сега обширни площи са заети от ледници. Ширината на шелфа е 50 – 90 km, по други източници – до 200 km. Ледниковите форми на релефа са характерни за дъното на Хъдсъновия залив, който, за разлика от протоците, е изцяло плитководен. Най-голяма дълбочина има морето Бафин е 2414 m. То заема голяма и дълбока котловина с ясно изразени континентални склонове и широк шелф, голяма част от който лежи под 500 m. За шелфа са характерни залетите ледникови земни форми. Дъното е покрито с теригенни наслаги с голямо участие на айсбергов материал. Арктически басейн. Основната част на Северния ледовит океана е Арктическия басейн. Повече от половината част на басейна е заета от шелф, чиято ширина е от 450 до 1700 km, средно – 800 km. По имената на пограничните арктически морета, той се дели на Баренцов, Карски, Лаптеви и Източносибирско-Чукотски. Баренцовоморският шелф в структурно-геологично отношение представлява докамбрийска платформа с плътен слой седиментни скали от палеозоя и мезозоя. Дълбочината му е 100 – 350 m. На границите на Баренцово море дъното е образувано от древни нагънати форми с различна възраст (край Колския полуостров и на северозапад от Шпицберген – архайско-протерозойски, край бреговете на Нова Земя – херцински и каледонски). Най-значимите падини и котловини в морето са: Медвежинската падина на запад, падините Франц – Виктория и Света Ана на север и Самойлович в централната част. Най-високите възвишения са Медвежинското плато, Нордкинската и Демидовската плитчини, Централното плато, възвишенията Персей и Адмиралтейство. За дъното на Баренцово море е характерна гъста разчлененост на залетите от морето ледникови и речни долини. Дъното на Бяло море в северната и западната му части е образувано от Балтийския щит, а в източната – от Руската платформа. Южната част от шелфа на Карско море в основната си част е продължение на Западносибирската херцинска платформа. В северната част, шелфа е пресечен от потопения край на Урало – Новоземелския мегантиклинорий, чиято структура продължава на север от Таймир и архипелага Северна Земя. Северно от шелфа се намират Новоземеската падина, падината Воронин и Централнокарското възвишение. Дъното на Карско море е пресечено от отчетливо изразените продължения на долините на Об и Енисей. Близо до Нова Земя, Северна Земя и Таймир, по дъното са разпространени екзарационни и акумулативни реликтови ледникови форми на релефа. Дълбочината на шелфа средно е 100 m. Преобладаващият тип релеф на шелфа в море Лаптеви, с дълбочина 10 – 40 m, e морска акумулативна равнина, простираща се край брега, а в отделни плитчини – абразивно-акумулативни равнини. Този равнинен релеф продължава и на дъното на Източносибирско море. На места по дъното на морето (около Новосибирските острови и на северозапад от Мечите острови) има ясно изразен хребетен релеф. На дъното на Чукотско море преобладават потопените денудационни равнини. Южната част на морето представлява дълбока структурна падина, запълнена с насипни седименти и мезокайнозойски ефузиви.. Дълбочината на шелфа в Чукотско море е 20 – 60 m. Континенталният склон на Арктическия басейн е разделен от големи широки подводни каньони. Конусите на утаечните течения образуват акумулативен шелф – континенталното подножие. Голям такъв конус образува подводния каньон Маккензи в южната част на Канадската котловина. Абисалната част на Арктическия басейн е заета от средноокеанския хребет Хакел и дъното на океана. Хребетът Хакел (на 2500 m под нивото на океана) започва от долината на Лена, после се простира паралелно на Евразийската подводна граница и се доближава в непосредствена близост до континенталния склон в море Лаптеви. Покрай рифтовата зона на хребета има множество земетръсни епицентрове. От подводната граница на Северна Гренландия до материковия склон на море Лаптеви се простира хребета Ломоносов – монолитна планинска система във вид на плътен вал на дълбочина 850 – 1600 m под морското равнище. Под хребета Ломоносов има земна кора от континентален тип. От подводните покрайнини на Източносибирско море, на север от остров Врангел до остров Елсмир в Канадския архипелаг се простира хребета Менделеев (1200 – 1600 m под морското ниво). Той има неясна структура и се състои от скали, типични за океанската кора. В Арктическия басейн също така има две гранични плата – Ермак на север от Шпицберген и Чукотско на север от Чукотско море. Двете са образувани от земна кора от континентален тип. Между подводната част на Евразия и хребета Хакел лежи котловината Нансен с максимална дълбочина 3975 m. Нейното дъно е заето от плоски абисални равнини. Между хребетите Хакел и Ломоносов е разположена котловината Амундсен. Дъното ѝ представлява обширна плоска абисална равнина с максимална дълбочина 4485 m. В нея се намира Северния полюс. Между хребетите Ломоносов и Менделеев е разположена котловината Макаров с максимална дълбочина над 4510 m. Южната, относително плитководна (с максимална дълбочина 2793 m) част на котловината е обособена отделно и е известна като Котловината на подводничарите. Дъното на котловината Макаров е образувано от плоски и вълнообразни абисални равнини, докато дъното на Котловината на подводничарите е скосена акумулативна равнина. Канадската котловина, разположена на юг от хребета Менделеев и на изток от Чукотското плато, е най-голямата по площ котловина с максимална дълбочина 3909 m. Нейното дъно е основно плоска абисална равнина. Под всички котловини, земната кора няма гранитен слой. Дебелината на кората тук е до 10 km за сметка на значителното увеличение на дебелината на утаечния слой. Дънните отлагания в Арктическия басейн са изключително от теригенен произход. Преобладават утайки с фина текстура. На южния край на Баренцово море и в крайбрежната полоса на Бяло и Карско море има много пясъчни отлагания. Широко разпространени са желязно – мангановите конкреции – предимно в шелфа на Баренцово и Карско море. Дебелината на дънните отлагания в Северния ледовит океан достига 2 – 3 km в американската част и 6 km в евразийската част, което обяснява голямото наличие на плоски абисални равнини. Голямата дебелина на дънните отлагания се определя от количеството постъпващ в океана утаечен материал – ежегодно около 2 млрд.т. или около 8% от общото количество, постъпващо в Световния океан. Климат. Характерните особености на климата се определят от разположението на Северния ледовит океан във високите ширини, обуславящи отрицателния му радиационен баланс. Важна роля за формирането на климата играят топлите Североатлантическо и Тихоокеанско течения. Техният принос на топлина в океана съставлява около 60% от преноса на топлина в атмосферата. През зимните месеци (януари-април) над Арктичния басейн се разполага Арктичния антициклон (максимум). Циклоните от Атлантика преместващи се на север през Бафиново и Гренландско море и на изток през Норвежко, Баренцово и Карско море често достигат до приполюсния район. Лятото е устойчиво, но в сравнение със зимата е слабо изразено, като антициклони през този сезон се наблюдават в Арктическия басейн на север от Аляска и Чукотско море и над Гренландия. Циклоналната дейност развиваща се основно над Северна Канада и Сибир се разпространява и над прилежащите райони над океана. Над Североевропейския басейн целогодишно господства Исландския минимум, а над Гренландия – Гренландския максимум. Поради това в западната част на Североевропейския басейн преобладават северните и северозападните ветрове, обуславящи суровия арктически климат, а в източната му част – предимно южните и югозападните ветрове. Вследствие на това, а също и под влияние на топлото Норвежко течение, тук климатът е значително по-мек. През Североевропейския басейн преминават голямо количество дълбоки циклони, предизвикващи резки промени на времето, обилни валежи и мъгли. През есента и особено през зимата силното морско вълнение, голямата влажност и ниските температури на въздуха често довеждат до обилно обледеняване на корабите и създават опасност за корабоплаването. Ветровият режим е неустойчив (средна скорост на вятъра 4 – 6 m/s), но силни ветрове (над 15 m/s) са рядко явление. В крайбрежните райони е ясно изразен сезонния (мусонен) ход на направлението на вятъра, като неговата скорост и числото дни с щормови ветрове значително нараства особено през зимата. Средната температура на въздуха през зимата в различните райони на океана се колебае от –2 °С до -40 °С, а през лятото от 0 °С до 6 °С. През лятото дните с облачно време достигат 90%, а през зимата 50%. Атмосферните валежи са предимно от сняг, като дъждове премесени със сняг се случват рядко. Годишната сума на валежите в Арктическия басейн не превишава 150 mm, а в Североизточния басейн – 250 – 300 mm. Дебелината на снежната покривка е малка, а нейното разпределение е крайно неравномерно е през лятото тя почти повсеместно се разтопява. Флора и фауна. Растителният и животинският свят в Северния ледовит океан по богатство и разнообразие рязко се различава в по-топлите и по-студените части. Дънните водорасли, в т.ч. имащите промишлено значение (ламинарии, фукуси и др.) в голямо количество са разпространени в районите с по-топли води – край бреговете на Исландия, Норвегия, Колския полуостров и Бяло море. В студените води на Арктическия басейн флората е значително по-бедна, тъй като ледовете препятстват развитието на живот в литоралната област. Въпреки това в целия океан фитопланктона (основно диатомов) интензивно се развива, в т.ч. и сред ледовете на Централна Арктика. Животинският свят е по-разнообразен в Североевропейския басейн, където е представен от над 2000 вида животни, включвайки китове (ивичест и гренландски) и голямо количество риби – селда, треска, морски костур и др.). Сред бозайниците преобладават бяла мечка, морж, тюлен, нарвал, белуга и др. Висовият състав на рибите е беден, но като количество много голям (преобладават полярна треска, навага, сайка и др.). Като цяло плътността на биомасата от Атлантика към полюса намалява 5 – 10 пъти. Хидроложки режим. Ледена покривка. По-голямата част от Северния ледовит океан е покрита с ледена шапка, която сезонно мени обхвата и дебелината си. Средният обхват на ледената покривка, съставена основно от замръзнала морска вода, е намалял от около 12 хил. km2 през 1980 г. до 10 хил. km2 през 2010 г. със сезонни изменения от 9 хил. km2. Максималният обхват е през април, а минималният – през септември. Ледът се разпада от вятъра и океанските течения, които могат да местят и въртят големи ледени парчета. В областите, където ледът се събира и се получава паков лед, налягането се увеличава. Обхватът и дебелината на ледената покривка, тоест обема на леда, са намалели през последните десетилетия. Циркулация на повърхностните води. Постоянната ледена покривка изолира повърхността на океана от непосредственото въздействие на слънчевата радиация и атмосферата. Важен хидрологичен фактор, влияещ на циркулацията на повърхностните води, е мощния приток на атлантически води в Северния ледовит океан. Неговото топло Североатлантическо течение определя разпределението на теченията в Североевропейския басейн и в Баренцово, отчасти и в Карско море. На циркулацията на водите в Арктика значително влияние оказва и притока на тихоокеански, речни и глетчерни води. Балансът на водите се изравнява, преди всичко, за сметка на оттока в североизточната част на Атлантическия океан. Това е и основното повърхностно течение в Северния ледовит океан. По-малка част от водите се оттича от океана в Атлантика през протоците на Канадския арктически архипелаг. Мореплаване. В течение на 3 до 5 месеца Северният ледовит океан може да се използва за морски транспорт, който покрай Русия се прави по Североизточния морски път, а покрай САЩ и Канада – по Северозападния морски път. По-важни пристанища са: История на изследването на Арктика. Вижте също. През по-голямата част от историята на Европа, северните полярни области остават неизследвани и тяхната география е неясна. Питей от Масалия описва свое пътешествие на север през 325 г. пр.н.е. към земя наречена „Есхата Туле“. където Слънцето грее само три часа дневно и където водата е заменена от твърдо вещество, в което „нито човек може да ходи, нито лодка може да плава“. Той вероятно описва откъснал се в морето лед, днес известен като айсберг. Неговото „Туле“ вероятно е Исландия, макар че по-често се предлага Норвегия. Първите картографи са несигурни дали да рисуват областта около Северния полюс като земя (както в на Йоханес Райш от 1507 г. и на Герхард Меркатор от 1595 г.) или като море (както в на Мартин Валдзеемюлер от 1507 г.). Огромното желание на европейските търговци да намерят морски път от север към Китай довежда до по-голямото разпространение на морската теория и след 1723 г. картографи като Йохан Хоман поставят огромен „Oceanus Septentrionalis“ в северния край на картите си. Малкото експедиции, които успяват да навлязат в Полярния кръг, добавят само няколко малки острови, като Нова земя (XI век) и Шпицберген (1596 г.), макар че често те са обградени от лед и северните им краища не са много ясни. Създателите на морски карти, които са по-консервативни от безразборните картографи, оставят областта чиста, като очертават само познатите географски обекти. Това незнание за това какво лежи отвъд бариерата от местещ се лед дава почва за много хипотези. В Англия и много други европейски страни се появява митът за Отвореното полярно море. Джон Бароу, дългогодишен заместник-секретар на британското Адмиралтейство, подтиква към изследване на областта в периода 1818 – 1845 г. В САЩ през 1850-те и 1860-те изследователите Илайша Кент Кейн и Айзък Израел Хейс твърдят, че са видели този огромен воден басейн. Дори сравнително късно през века авторитетният географ Матю Фонтейн Мори включва описание на Отвореното полярно море в своя учебник „Физическа география на морето“, издаден през 1883 г. Въпреки това, колкото повече се приближават откривателите до полюса, става ясно че там има само дебела ледена шапка, задържаща се през цялата година. Фритьоф Нансен е първият човек, пресякъл Северния ледовит океан с кораб през 1896 г. Първото пресичане на океана по земя е експедиция с кучешки впряг между Аляска и Свалбард с въздушна подкрепа, ръководена от Уоли Хърбърт. След 1937 г. Съветският съюз прави дрейфови станции, които наблюдават Северния ледовит океан. Научни селища са създадени върху дрейфащия лед и те се местят на хиляди километри при местенето на ледената шапка.

81407

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81407

Беюш

Беюш (; ) е малък румънски град в окръг Бихор. Разположен е около бреговете на река Кришул Негру по нейното горното течение. На 15 km в югоизточна посока е град Щей, а на 45 km на северозапад се намира окръжният център Орадя. Градът има жп гара по линията Вашкъу-Щей-Беюш-Орадя. Населението на града е 10 667 души (по данни от преброяването от 2011 г.).

81413

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81413

Ъпсурт

Ъпсурт е една от популярните български хип-хоп групи, създадена в началото на 1995 г. от Ицо Хазарта, Бат Венци, Буч и Шлеви, които са приятели от детска възраст, с мениджър Самуил Попов. Музикална кариера. Експериментите им в музиката започват като детски игри, в които се записват на касетофон, а после се забавлявали, докато се слушат. Първите си записи правят през януари 1996 г. в студио Субдибула при Васил Николов а.к.а. Теслата. Дотогава, никой от тях не е участвал в други формации. Добрият период за Ъпсурт започва през ноември 1997 г., когато печелят първо място на рап фестивала в Разград в съревнование с 26 групи от цяла България. Скоро след това Теди Кацарова кани Ъпсурт за съвместна песен. Комбинацията е успешна и се появяват не една, а две песни – „"Winning Bet"“ и „"Здраво дръж или пусни"“. През 1999 г. излиза дебютният албум на групата със заглавие „Боздуган“. Той е записан и мастериран в StudioMax от Васил Николов а.к.а. Теслата. Ицо Хазарта е автор на текстовете, а музиката и аранжиментите са на Ъпсурт и Теслата, който участва и като беквокал в парчето "„Неделя сутрин (Бира и шкембе)“". Албумът е издаден от Riva Sound и благодарение на него, групата придобива огромна популярност. През октомври 2000 г. след осеммесечно турне из страната групата пуска нов сингъл от втория си албум. Едноименното парче от него се казва „"Чекай малко"“, а албумът е пуснат на пазара през 2001 г. От тази година Ъпсурт са в състав само от трима души, защото Шлеви напуска групата поради честите си ангажименти в чужбина. Третият албум на групата е озаглавен PopFolk. Хитови парчета от него са „"Искам твоето тяло"“, „"PopFolk"“ и „"Психопат"“. През 2004 г. групата пуска сингъла „"И твойта майка също"“ с участието на Белослава, който е част от рекламна кампания, целяща да промотира шокиращия мексикански филм, носещ същото заглавие. Четвъртият албум Quattro излиза на пазара в края на юни 2005 година. В него има осем авторски парчета, от които три стават хитове същата година. Това са „"3 в 1 (неочаквано добра комбинация)"“ с участието на Галя от КариZма и телевизионния журналист Милен Цветков, „"Колега"“ и „"Пияни"“ с участието на Я Я - Роянов. Вдъхновени от живота в България, на 10 април 2006 г. Ицо Хазарта, Бат Венци и Буч пускат първия си и единствен сингъл за годината – „"Втора цедка"“ с участието на испанската хип-хоп изпълнителка Мала Родригес, като през юли месец излиза и клипа към парчето. Грешно е да се мисли, че сингълът „"Колегата отвръща на удара"“, качен в Internet на 22 юни 2005 г., е тяхна песен. Песента е на Бате Сашо и е написана с цел да накърни името на групата. В последните дни на 2006 г. на бял свят се появява и първото DVD-Live на групата. Появата на дългоочаквания продукт съвпада с 10-годишнината на групата. Всички 19 песни, включени в DVD-то, са част от концерт на групата през октомври 2005 г. в Зимния дворец на спорта. В DVD-то могат да бъдат видени и Я-Я Роянов, Goodslav, Лора Караджова и Галя, които участват в някои от песните на Ъпсурт. Вътре могат да бъдат открити още галерия с непубликувани снимки и бекстейдж кадри от турнето, пълните версии на видеоклиповете към „"Втора цедка"“ и „"3 в 1 (неочаквано добра комбинация)"“, плакат на групата, както и откровенията на Хазарта, Бат Венци и Буч, докато филмират „мене ме нема в целата схема...“. През март 2007 г. излиза и следващият хит на групата Ъпсурт с името „"Звездата"“ с участието на Лора Караджова. Един месец след премиерата си сингълът се сдобива с клип. През 2008 г. излиза парчето на Ъпсурт съвместно с Дичо, наречено „Допинг тест“, а по-късно и негови разновидности. В края на 2010 г. излиза и песента „"Мрън Мрън"“, която също е с участието на Лора Караджова. През 2011 г. излиза песен (без Ицо Хазарта) с рапърите 100 кила и Goodslav „"Кради, кради"“. През 2012 г. групата издава песента „"Бела жига"“. През 2013 г. се появява песента „"Ослушай се"“. След 4 години застой издават песента „Този танц“ през 2017 г., посветена на танца туърк. Песента е коментирана като „рап чалга“. През 2019 г. Буч напуска групата, и така в нея остават само Бат Венци и Ицо Хазарта. През 2021г. в подкаста "При ТоТо" в Ютюб Ицо Хазарта разкрива своята версия за раздялата с Буч, твърдейки, че през цялата кариера на Ъпсурт той не е бил пълноценен член, отказвал да допринася с текстовете, както и с помощ при организирането на концерти. По-късно Буч отвръща с няколко подробности от миналото на групата, обвинявайки Хазарта в присвояване на пари от общата каса на групата. Стил. През годините хип-хоп триото си изгражда свой собствен стил, който е запазената марка на Ъпсурт. Текстовете им са по-социални в сравнение с останалите рапъри от България. В лириката им има многобройни препратки и трябва „да четеш между редовете“. С всеки свой пореден албум, стилът на изразяване в текстовете се подобрява и Ъпсурт се променят. Ъпсурт сами обявяват, че „сами са си вдигнали летвата“. Турнета. 2000: Съвместно турне с D2. През 2000 г. Ъпсурт правят редица концерти с D2 из цялата страна. 2006: Национално турне „Ъпсурт 3 в 1 на път“. На 10 май 2006 г. стартира първото национално турне на хип-хоп четворката. То продължава до 18 май същата година, като в продължение на 9 дни Ицо Хазарта, Шлеви Долния, Бат Венци и Буч радват феновете си във Велико Търново, Русе, Варна, Сливен, Стара Загора, Бургас и Пловдив с двучасови дози „ъпсуртно“ качествен лайф. На турнето за пръв път прозвучава на живо и откровената критика на Ъпсурт и NESCAFE 3in1 към нещата, направили живота на българина „втора цедка“. „"3 в 1 (неочаквано добра комбинация)"“ и „химнът“ на народа „"Колега"“ са част от парчета, които радват специално почитателите в седемте града на турнето. Гост-музиканти на концертите са Дичо, Лора Караджова, Славе Болфейс и Стоян Роянов Я-Я. 2017: Участие в турнето „One Love Tour“ Други дейности. През 2007 г. Ицо Хазарта, Бат Венци и Буч дават гласовете си за българския дублаж на филма „Костенурките нинджа“, записан в студио „Александра Аудио“ по режисурата на Таня Михайлова. Те озвучават съответно Леонардо, Рафаел и Микеланджело, а Донатело е озвучен от актьора Цанко Тасев. Фронтменът на Ъпсурт участва и във „Vip Brother 3: Имат ли звездите сърце?“. Шоуто е благотворително, в помощ на децата на България. Ицо успява да остане през всичките дни в надпревара за първото място в риалитито, но на финала завършва на 4-то място. През юни 2008-а, година по-рано, Хазарта пише рап куплет от текста към попфолк песента „"Малко сръбско"“ в изпълнение на Слави Трифонов и Ку-Ку Бенд.. От средата на 2008 г. тримата рапъри започват да лансират своя енергийна напитка. По подражание на американския рапър „50 cent“ българските изпълнители стъпват на пазара на енергийни напитки със собствен бранд, „Upsurd“. Непосредствено след операцията по пласиране и налагане на новата енергийна напитка Ъпсурт напуска 5-годишния си спонсор Nescafe, с който имат издадени 2 албума и 1 сингъл. Награди и номинации. Годишни музикални награди на Фен ТВ. 2007 Дистрак лист. Дистрак (от англ. език: "disstrack") обикновено е песен, писана срещу певец или група. Тази песен има за цел да осмее или унижи човека или състава, за които е писана лириката. Дисът може да съдържа обиди срещу определено лице или банда, а може и да осмива тяхното творчество.

81415

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81415

Петрография

Петрографията е клон от петрологията, занимаващ се с подробното описване на скалите. Специалист, занимаващ се с тази научна дисциплина, се нарича "петрограф". Сред основните задачи на петрографията е разработването на най-рационалната система на скалите. Подробно се изучават връзките между минералното съдържание и структурата в скалите. Класификацията на скалите се основава на информацията, получена по време на петрографския анализ. Петрографските описания започват с полеви бележи от оголването на скалата и включват макроскопично описание на образците. Все пак, най-важният инструмент за петрографа е петрографският микроскоп. Подробният анализ на минералите чрез оптична минералогия в тънък отрязък и микроструктурата са от особена важност за разбирането на произхода на скалата. Рентгеноспектралният микроанализ на индивидуални зърна, както и химичния анализ на цялата скала чрез атомна абсорбция, рентгенофлуоресцентен анализ и лазерно-искрова емисионна спектрометрия се използват в съвременните петрографски лаборатории. Индивидуалните минерални зърна в дадена скала могат да се анализират и чрез рентгенова кристалография, когато оптическите начини са недостатъчни. Анализът на микроскопични флуидни инклузии в минералните зърна чрез петрографски микроскоп предоставя данни относно температурата и налягането, които са съществували, когато минералът се е образувал. История. Петрографията като наука се оформя през 1828 г., когато шотландският физик Уилям Никол изобретява техника за произвеждане на поляризирана светлина чрез разрязване на кристал калцит в специална призма, която по-късно става известна като призма на Никол. Добавянето на две такива призми към обикновения микроскоп го превръщат в поляризиращ, петрографски микроскоп. Използвайки специално излъчвана светлина и призми на Никол, става възможно да се определи вътрешната кристалографска природа на много тънки минерални зърна, с което знанията относно състава на скалите напредват в голяма степен. През 1840-те години разработка на Хенри Клифтън Сорби и други полага основите на петрографията. Това е техника за изучаване на много тънки отрязъци скала. Отрязъкът се фиксира пред микроскоп, така че светлина да може да бъде излъчвана през минералните зърна, които иначе биха изглеждали непрозрачни. Това позволява анализ на скалната микроструктура. Използването на тънък отрязък става стандартен метод при изучаването на скалите в петрографията. Тъй като структурните детайли допринасят значително към знанието за последователността на кристализация на различни минерални съставки, петрографията постепенно еволюира в петрология. Петрографията често се разделя на три основни периода: За основоположник на петрографията в България се счита академик Георги Бончев (1866 – 1955).

81416

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81416

Ванкувър

Ванкувър () е канадски град в провинция Британска Колумбия. Той е най-големият град в западната част на страната и трети по големина в Канада. Населението на града е 631 486 души (2016). Ако се смятат всички предградия (над 20), които влизат в агломерацията "Голям Ванкувър" (Metro Vancouver), населението е около 2,5 млн. жители. В града се провежда Зимна олимпиада 2010 г. География. Ванкувър е разположен на 49°16′ северна географска ширина и 123°7′ западна географска дължина, на мястото на вливането на река Фрейзър в Тихия океан. Често се прави грешка, като се приема, че градът се намира на близкия остров Ванкувър. Двата географски обекта са кръстени така в чест на британския морски капитан Джордж Ванкувър (), който е изследвал района. Климат. Климатът на Ванкувър е един от най-меките в Канада. Средната температура е 3 °C през януари и 18 °C през юли. Средното количество на валежите е 1 219 mm годишно. Икономика. Градът е голям индустриален център. Пристанището на Ванкувър е най-голямото в страната с обработени над 77 милиона тона товари и 910 000 преминали пътници (2005). Дърводобивната и обработваща промишленост и минната индустрия са другите два стълба на местната икономика. Живописната природа на града и околностите привлича и много туристи. Планините, океанът и горите, заобикалящи града, са привлекателно място за посетители от цял свят. Ванкувър е главен център на канадската филмова индустрия.

81421

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81421

Осма топка

8-а топка е билярдна игра, която се играе с бяла топка-бияч и 15 топки-мишени, номерирани от 1 до 15 и оцветени както следва: Единият играч трябва да вкара в джобовете топките от групата с номера от 1 до 7 (които са по-плътно оцветени и се наричат "малки"), а другият трябва да вкара топките с номера от 9 до 15 (които са частично оцветени и се наричат "големи"). Играта се печели от играча, който първо вкара своята група топки и след това правилно вкара топката с номер 8. Правила. В различните страни, където се играе Осма топка, са се оформили местни правила за провеждане на играта. Не съществува стандартна версия на правилата на играта, която да се прилага по цял свят. Все пак са създадени общи правила, които се използват на професионалните и на някои от аматьорските състезания по осма топка. Разликата в правилата се получава главно от следните възможности, които могат да се комбинират по всякакъв начин: 1. Определяна на група топки, по които състезателят трябва да играе: – След вкарване на първата топка на масата след разбиване. Ако са вкарани два различни вида, разбиващият състезател избира. – След вкарване на топка след първия удар. Ако разбиващият състезател вкара цветна топка, той остава на масата и определя своите топки след вкарването на следващата топка. Ако след разбиването първият състезател не вкара нищо, играта продължава с втория играч, безда е избрана топка, групата се избира от удара на втория. Но ако разбиващият не вкара нищо след втория си удар, то изборът остава в ръцете на втория играч. 2. Определяне на фаул – Във всички игри вкарването на бялата води до фаул и следователно състезателят може да премести бялата топка за удар по негово желание – Във всички игри фаул е и ако първото докосване на бялата с друга топка след удар не е по собствените – В различните версии може да се счита за фаул и ако се вкара чужда топка при позволен удар – За фаул е възможно да се определи и удар, при който нито една топка не е докоснала спонда при положение, че няма вкарана топка. Това усложнява играта тип „сейф“, когато играчът търси такова пласиране на бялата спрямо другите топки, че следващият играч да се затрудни. – В едни от най-трудните версии, след фаул вкараните собствени топки се изваждат от джобовете и се връщат на позицията си преди удара. 3. Вкарване на черна топка – Във всички версии правилното вкарване е след вкарването на всички собствени топки – Разликата е главно в определяне на джоба – Вкарване в случаен – без значение – Вкарване в обявен джоб – джобът се обявява преди всеки удар по черната – Вкарване в противоположен – задължително е да се вкара черната в противоположния джоб на този, където е влязла последната топка на състезателя. Ако и двамата състезатели завършат сериите си в един и същи джоб, то вторият, който вкара последната си топка, ще трябва да вкара черната в същия джоб. Не може да се стремят към един и същи джоб. – При някои версии е задължително първият удар по черната да е съпроводен от отражение по спонда на бялата. Това отпада, когато ударът бъде изпълнен правилно и следващите удари са свободни от такова правило – При всяка игра вкарването на черната в грешен джоб води до загуба – Вкарването на бялата след вкарването на черната води до загуба – Изскачането на черната от масата води до загуба 4. Разбиване – След неправилно разбиране вторият състезател може да реши дали да продължи да играе от създадената ситуация или да накара разбиващия играч да повтори след нареждането на топките отново – За неправилен удар може да се счете – вкарването на бялата или удар при който поне 4 топки не се отделят и не ударят спонда при положение, че няма вкарана цветна такава. 5. Вкарване на цветна топка – В някои версии се налага да се обявява коя топка и кой джоб ще влезе и ударът се счита за фаул – В по-популярните версии няма значение коя топка къде и кога ще влезе

81423

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81423

Първа българска легия

Първата българска легия е военен отряд, сформиран в Белград от български доброволци по време на сръбско-турския конфликт от 1862 година. Според замисъла на организатора Георги Раковски отрядът трябва да вдигне на въстание българите в Османската империя. На практика легията участва в боевете за Белградската крепост, но никога не навлиза в османска територия. След тримесечно съществуване тя е разпусната от сръбското правителство под натиска на Великите сили. Освен Раковски в Първата българска легия вземат участие и трупат опит редица видни български националреволюционери, в т.ч. и бъдещият създател на Вътрешната революционна организация Васил Левски. Замисъл. Съгласно плана за освобождение на България, оформен окончателно в края на 1861 година, освободителното въстание на българите от двете страни на Стара планина трябва да започне с нахлуването на полк отборни бойци от сръбска в османска територия през Княжевац до Търново. Поради недостига на финанси и липсата на собствена база на българските революционери, изпълнението на намеренията им зависи изцяло от княз Михаил Обренович. Планът на сръбските власти е да използват Раковски и доброволците му за прогонване на османските гарнизони от сръбска територия. Възникване и дейност. С помощта на сътрудниците си в Цариград (Стоил Балкански, Стоян Буйнов и други), Раковски започва агитация и събиране на средства още през септември същата година. На призива му откликват както емигранти, така и революционери от самата България. Към юни 1862 година в Белград се събират между 80 и 95, а по някои данни – до 600 доброволци. Отрядът получава названието „легия“ в началото на юни 1862 година, когато взема участие във въоръжените стълкновения с турците при Варош капия и Видин капия в Белград. Впоследствие отбранява участък от сръбските позиции в града, а част от българските доброволци е изпратена в Крагуевац начело с Ильо Марков . Провалът на Хаджиставревата буна обаче пресича плановете за въстание в България. Кражба на събраните средства и неуспешните преговори за финансиране от българските общности в Браила и Виена оставят легията с много малко оръжие и я принуждават да мине на сръбска държавна издръжка в края на август. Поставено под английски и руски натиск, в началото на септември правителството на Илия Гарашанин разпуска легията като условие за помирение с Османската империя.

81424

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81424

Втора българска легия

Втората българска легия е доброволческа формация, която се обучава в Белград през 1867-1868 година за повдигане на освободително въстание на българите в Османската империя. По подобие на първата пет години по-рано, втората легия влиза в плановете на сръбския княз Михаил Обренович за обща война на балканските християни срещу империята. В контекста на преговорите с част от българската емиграция за създаване на сръбско-българска държава, през есента на 1867 сръбските власти свикват доброволци за планираното въстание в България. В продължение на няколко месеца около 200 българи се обучават на военно дело от офицери от белградската Артилерийска школа. Сътрудничеството се насърчава дипломатически и финансово от Русия, която се стреми да възстанови влиянието си на Балканите след поражението си в Кримската война. Натискът на останалите Велики сили (Франция, Австро-Унгария и Англия) обаче и падането на Илия Гарашанин от власт водят до промяна в сръбската политика и отказ от военни приготовления. Това и недоволството на доброволците от сръбските претенции за западните български земи водят до разпускане на легията през април 1868 година. Повечето от легионерите преминават от Сърбия в Румъния, където формират ядрото на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Други като Васил Левски се отказват от четническата тактика и от уповаването на чужда помощ, и се заемат с изграждането на революционна организация в България.

81426

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81426

Елеонор Аквитанска

Алиенор (Елеонор) Аквитанска () е херцогиня на Аквитания в периода 1137 - 1204, кралица на Франция в периода 1137 - 1152, след брака си с крал Луи VІІ, кралица на Англия в периода 1154 - 1204 след брака си с крал Хенри II. Тя е дъщеря на херцог Гийом X и Аенор дьо Шателро. Със своята образованост, лидерски качества и политическа далновидност, тя е определяна като една от най-забележителните жени в средновековна Европа. Име. По твърдение на хрониста Жофроа дьо Вижоа, своето име Алиенор е получила в чест на майка си: Въпреки това в по-късни източници често я наричат Елеонор () и Елеанор (). Ранни години. Точната година на раждане на Алиенора не е отразена документално. За първи път сведение се появява на 25 юли 1137 г., когато в Бордо тя сключва брак с френския принц Луи (бъдещия крал Луи VII). Годината на раждане на Алиенор изследователите определят изхождайки от предположението, че е достигнала брачна възраст. По представите на онова време брачната възраст на момичето е обикновено 15 години. При тази възраст по каноническото право момичето можело да встъпва в брак, започвайки от 12 години. Съществува по-късен документ, датиран от XIII век, в който се съобщава, че Алиенора е на 13 години при встъпването си в брак през 1137 г. На това основание се предполага, че Алиенора е родена през 1124 г. Месторождението и не е уточнено и сред предположенията са Ньол-сюр-Отиз (Вандея), замъкът Белин (Жиронда) или дворецът Омбриер (Бордо). Родена в семейството на Гийом X, херцог на Аквитания, тя е най-голямата от три деца. Като малка не харесва особено заниманията с ръкоделие, считани в онази епоха за привични за всяка благородна дама и вместо това обича да язди, да държи меч, ходи на лов, интересува се от политика. Алиенор е сред най-образованите аристократи на средновековна Европа. Тя умее да говори и пише на латински, познава добре античната литература и произведенията на ранната средновековна литература, умее да води учени беседи, а също така да пее и пише стихове. Съвременните ѝ хронисти я хвалят за несравнимата ѝ красота и обаяние. Алиенор получава възпитанието си в един от най-културните дворове в Европа, като слабост на баща си получава най-доброто възпитание. В началото на 1137 г. Гийом X се отправя на поклонение към Сантяго де Компостела, по време на което заболява и умира на 9 април същата година. Майката на Алиенор умира в 1129 или 1130 г. Единственият син на Гийом X умира още като дете в 1130 година и така наследница на владенията и титлите на херцога става младата Алиенор. Преди заминаването си Гийом X съставя завещание. Макар че то не е достигнало до нас, съществува документ, който възпроизвежда текста му. Макар автентичността му да се оспорва, в него достатъчно точно се описва това, което се случва в това време. Освен това за завещанието на Гийом X съобщава и абат Сугерий. Според завещанието за настойник на Алиенора и нейната сестра е определен кралят на Франция Луи VI и той има право да избере бъдещия съпруг на Алиенора, който ще получи Аквитания и Поатие, но при условие: „ако бароните се съгласят с това“. Кралица на Франция. След смъртта на баща си, на 15-годишна възраст Елеонор става херцогиня на Аквитания и се жени за Луи VII, крал на Франция. След раждането на втората им дъщеря Аликс (първата се казва Мари), се стига до анулиране на брака. На 11 март 1152 г. двамата се срещат в двореца Боженси и анулират брака си. Причините за това от страна на Луи са съвсем основателни. Алиенор не е вярна съпруга. По време на втория кръстоносен поход, тя участва като феодален суверен и предводител на аквитанските рицари към Светите земи. Бойните умения и пламенния дух на Алиенор впечатляват византийците, като хронистът Никита Хониат дори я сравнява с войнствената царица на амазонките Пентезилея. Хониат отбелязва и че долната част на мантията на кралицата била обточена с плат със златни нишки, поради което я нарича "Хризопос" (Златокраката). В похода взема участие и съпруга ѝ Луи. Когато двамата пристигат в Княжество Антиохия, Алиенор става почетен гост на редица пищни банкети, организирани от нейния вуйчо, княза на Антиохия, Раймон дьо Поатие, докато отношението към Луи е по-скоро хладно и протоколно. Някои по-късни, но доста спорни сведения приписват интимни отношения на аквитанската херцогиня с вуйчо ѝ, което се изтъква като причина Луи да се почувства оскърбен и унижен. Енергията и ентусиазмът му изчезват, а заедно с това и интересът за по-нататъшни действия на изток. Кралица на Англия. Скоро след това двама лордове правят опит да отвлекат Алиенор, с което по онова време може да се гарантира получаване на титла. За да избегне нежелан брак, Алиенор изпраща писмо с покана до Хенри II, граф на Анжу и херцог на Нормандия, да се ожени за нея. На 18 май 1152 г., единадесет седмици след анулирането на първия си брак, Алиенор се жени за Хенри. През следващите 13 години Алиенор дарява Хенри с пет сина и три дъщери. Елеонор Аквитанска умира през 1204 г. Погребана е в абатство Фонтевро.

81438

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81438

Софиянци

Това е списък на известни личности, свързани с град София.

81439

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81439

Компактдиск

Компактдискът (Compact Disc, CD, CD-ROM) е оптичен носител на информация във вид на диск с отвор в центъра, информацията от който се чете C помощта на лазер. Първоначално компактдискът е бил създаден за цифрово съхранение на звукови записи (т. нар. CD-Digital Audio или CD-DA), обаче в днешно време той широко се използва като устройство за съхранение на данни с широко предназначение (т. нар. CD-ROM). Аудио компактдисковете по формат се различават от компактдисковете с данни и обикновено CD-плейърите могат да възпроизвеждат само тях (на компютър може да се четат и двата вида дискове). Срещат се дискове, съдържащи както аудиоинформация, така и данни – те могат както да се прослушват на CD-плейър, така и да се четат на компютър. С появата на mp3 формата производителите на битови CD-плейъри и музикални уредби започват да ги снабдяват с възможността да четат и mp3-файлове от CD-ROM. Абревиатурата „CD-ROM“ означава „Compact Disk Read Only Memory“ и означава компактдиск като носител на информация за широка употреба (за разлика от аудио компактдиска, CD). Накратко CD-ROM често се нарича (погрешно) CD-ROM устройството. История. Компактдискът е създаден през 1979 г. от компаниите Philips и Sony. В Philips е разработен общият процес на производство, като е използвана тяхната технология Laserdisc. Sony на свой ред работи върху метода за корекция на грешките. През 1982 г. започва масовото производство на компактдискове в завода в Лангенхаген край Хановер в Германия. Значителен принос в популяризирането на компактдисковете внасят Microsoft и Apple Computer. Джон Скали, тогавашният CEO на Apple Computer, през 1987 г. казва, че компактдисковете ще направят революция в света на персоналните компютри. Технически подробности. Компактдискът се изработва от поликарбонат с дебелина 1,2 mm, покрит с много тънък слой алуминий (в началото се е използвало злато) със защитно покритие от лак, върху който обикновено се отпечатва етикетът. Затова, въпреки разпространеното мнение за обратното, компактдискът никога не трябва да се поставя обърнат (т.е. с етикета надолу), тъй като отражаващият алуминиев слой, на който именно се съхраняват данните, отдолу е защитен, както беше казано по-горе, с 1,2-милиметров слой от поликарбонат, а отгоре – само с тънък слой лак (5 – 10 µm). Обикновено компактдискът е с диаметър 12 cm и в първите години на производство е събирал до 650 MB информация (или 74 минути аудиозапис). Впоследствие все по-голямо разпространение получават дискове с обем 700 MB (80 минути аудиозапис). Срещат се и носители с обем 800 мегабайта (90 минути) и даже повече, обаче те може и да не се четат от някои устройства за компактдискове. Съществуват също мини-CD-та с диаметър 8 cm, на които се събират около 140 MB данни или 21 минути аудиозапис, както и CD с форма, напомняща кредитна карта (т. нар. диск-визитка). Форматът за съхранение на данните на диска, известен като „Червена книга“ („Red Book“ (да не се бърка с Червената книга в обичайния смисъл), е разработен от компанията Philips. В съответствие с този формат на компактдиска може да се записва звук в два канала с 16-битова импулсно-кодова модулация (PCM) и с честота на дискретизация 44,1 kHz. Благодарение на корекцията на грешките с помощта на кода на Рид-Соломон, малки надрасквания не влияят на прочитането на диска. Philips също притежава всички права върху знака „Compact disk digital audio“, който се отпечатва на дисковете. Информацията се записва на диска във вид на спирална пътечка чрез т. нар. питове (ямички, вдлъбнатини), издълбавани в поликарбонатния слой. Всеки пит е с около 125 nm дълбочина и 500 nm широчина, а дължината му варира от 850 nm до 3,5 µm. Разстоянието между съседните пътечки на спиралата по стандарт се допуска да варира от 1,5 до 1,7 микрона. При аудио CD може да се срещне пълната гама 1,5 – 1,7 µm, докато при 74-минутния CD-R то е 1,6 µm, а при 80 минутния CD-R – 1,5 µm. Данните от диска се четат с помощта на лазерен лъч с дължина на вълната 780 nm, който минава през поликарбонатния слой, отразява се от алуминиевото покритие и се улавя от фотодиод. Лъчът на лазера образува върху отражателния слой петно с диаметър около 1,5 µm. Тъй като дискът се чете от долната страна, всеки пит изглежда за лазера като възвишение. Местата, където такива възвишения отсъстват, се наричат площадки (land). За да си представим нагледно отношението между размерите на диска и пита, нека си представим, че компактдискът е голям колкото стадион; тогава питът би бил с размерите примерно на песъчинка. Светлината от лазера, попаднала на площадка, се отразява и се регистрира от фотодиода. Ако светлината попадне на възвишение, тя претърпява интерференция със светлината, отразена от площадката около възвишението и не се отразява. Този ефект се получава вследствие на факта, че височината на всяко възвишение е равна на една четвърт от дължината на вълната на светлината на лазера, което води до разлика във фазите, равна на половината от дължината на вълната, между светлината, отразена от площадката, и светлината, отразена от възвишението. Компактдисковете биват „обикновени“ CD (щамповани на производствената линия), за еднократен запис CD-R и за многократен запис CD-RW. Дисковете от последните два типа са предназначени за запис в домашни условия на специални записващи устройства за компактдискове. В някои CD-плейъри и музикални уредби такива дискове може да не се четат (в последно време всички производители на битови музикални уредби и CD-плейъри включват в своите устройства поддръжка на четенето на записваеми дискове). Скоростта на четене/запис на CD се посочва като кратна на 150 KB/s, т.е. (например) устройство с означена скорост 48х осигурява максимална скорост на четене (или запис) на дисковете, равна на 48 × 150 = 7200 KB/s (7,03 MB/s). Формати за съхранение на данни върху CD. CD-ROM Mode 1/CD-ROM Mode 2 (Yellow Book) Това е стандартният формат за запис на CD с данни. Mode 2 може да бъде form 1 или form 2. При form 1 за данните се заделят 2048 байта с корекция на грешките (използва се за съхранение на данни, където загубата на всеки бит информация може да бъде критично), а при form 2 – 2324 байта данни, без корекция на грешки (използва се за аудио/видео) CD-ROM XA – Compact Disk Read Only Memory eXtended Architecture При този формат е възможно да се запише видео сигнал заедно със звуков сигнал и сигнал за звукова синхронизация за получаване на озвучено изображение. CD-DA (Red Book) Compact Disk Digital Audio (компакт-диск с цифрово аудио) Това е стандартният формат за запис на музикални CD. CD-I (Green Book) Compact Disk Interactive (Интерактивно CD, предназначено за използване в специално устройство за възпроизвеждане на CD-I) Този формат на Philips позволява на носителя да бъдат записани звук, картинки, видео с ниско качество, данни. Този носител може да бъде възпроизведен само на предназначеното за него устройство, имащо изход за уредба и телевизор. CD-Extra (Blue Book) Това са тъй-наречените мултимедийни CD, които съдържат определено количество музикални композиции, а след това данни. Записаните по този начин носители могат да бъдат просвирени в домашна музикална уредба, без да бъдат прочитани данните. Photo-CD Формат на фирмата Kodak, предназначен за архивиране на фотоси, които могат да се разглеждат с помощта на специално устройство на телевизора. CD-G – CD Graphics Формат за запис на audio CD с допълнителна текстова информация, например за Karaoke. CD-Text Формат на Philips за кодиране на текстова и графична допълнителна информация към музикални CD, който позволява на дисплея на уредбата да се изписва информация за автора на композицията, името на песента и т.н. Video CD (White Book) Формат за запис на носители с компресирано видео, при което върху стандартно CD с обем от 650 MB могат да бъдат записани по-големи по обем данни за сметка на по-малко код за корекция на грешки. CD-Bridge Този формат служи за осигуряване на съвместимост за четене на дискове CD XA и CD I, за което на него се записва необходимата служебна информация за съдържанието на CD и за двата формата. CD-RFS Разработен от Sony формат на пакетен запис. Защита срещу копиране. Спецификацията на компактдисковете не предвижда никакъв механизъм за защита срещу копиране – дисковете може свободно да се размножават и възпроизвеждат. Обаче от 2002 г. насам различни звукозаписни компании започнаха да предприемат опити да създадат компактдиск, защитен срещу копиране. Същността на почти всички методи се свежда до нарочно внасяне на грешки в данните, записвани на диска, и то така, че на домашен CD-плейър или музикална уредба дискът да се чете, но на компютър – не. В резултат се получава „игра на котка с мишка“: такива дискове се четат далеч не на всички битови плейъри, а на някои компютри се четат, появява се програмно осигуряване, позволяващо да се копират даже защитени дискове и т. н. Звукозаписната индустрия обаче не се предава и продължава да пробва все нови и нови методи. Philips заяви, че на подобни дискове, несъответстващи на спецификациите на „Червената Книга“, се забранява да се поставя знакът „Compact disk digital audio“. Процес на запис на потребителска информация. Обикновените компактдискове (CD с предварителен запис) се щамповат в заводите с помощта на никелова матрица с гравирана на нея рисунка на питовете, с която се пресова пластмасовата подложка на диска. Никеловата матрица се изработва чрез галванично копиране на т.нар. стъклен мастердиск. Стъкленият мастердиск се изработва чрез експониране с помощта на специално лазерно записващо устройство върху светочувствителен слой, нанесен върху стъклена подложка. Съществуват и дискове, предназначени за запис в домашни условия: CD-R (Compact Disk Recordable) за еднократен запис, и CD-RW (Compact Disk ReWritable) – за многократен. Те се записват с помощта на CD-R/CD-RW устройства, монтирани на персонален компютър. Срок на годност. Оптичната технология предлага добра надеждност, но тя не е еднаква при всички видове носители. Фабрично щампованите компактдискове използват алуминий като отражателна повърхност и имат най-дълъг живот. Според експеримент на Йерун Хорлингс ("Jeroen Horlings"), редактор в нидерландското списание „PC Active“, 10% от записваемите дискове (CD-R) е невъзможно да бъдат прочетени след две години правилно съхранение. Причината от една страна е в различния химически състав на оцветителите, чиято отражателна способност трябва да може да се промени в процеса на запис, но също се променя в процеса на стареене. От друга страна голямо значение има технологията на производство и спазването на определени качествени критерии. За повече подробности вижте CD-R. Презаписваемите дискове (CD-RW) е невъзможно да бъдат записвани след определен брой цикли презапис (обикновено 1000 цикъла според производителите). Възможността да бъдат записвани повторно ги прави най-уязвими към стареене. Сравнение с други технологии. В сравнение с последвалите го усъвършенствани технологии CD има най-голям размер на питовете (широчина (w) и дължина (l)) и най-малка плътност на записа, определена от отстоянието между пътечките (p), и размера на питовете. Диаметърът и дължината на вълната на записващия/четящия лазерен лъч са означени съответно с (⌀) и (λ).

81443

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81443

Бейкър Бийч (Сан Франциско)

Бейкър Бийч (на английски: Baker Beach) е щатски и национален обществен плаж на Тихоокеанското крайбрежие в град Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ. Дълъг е около 0,80 км (0,50 мили). Бейкър Бийч е първоначалното място на провеждането на фестивала Burning Man.

81445

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81445

Теодрос II

Теодрос II е император на Етиопия в периода 1855 – 1868 г. До провъзгласяването му на император е носил името Каса. Син е на местен феодал. Първоначално е обучаван за духовник в манастир. Манастирът обаче бива разрушен и Каса се връща при своето семейство. Първоначално Каса става управител на провинция Квара и обединява северна и централна Етиопия която е разкъсвана от гражданска война. Провъзгласява се за император под името Теодрос II. Той се опитва да превърне Етиопия в силна централизирана държава като провежда редица реформи с цел обединяване на държавните приходи. Данъците на селското население са намалени. Създава единна армия и прекратява търговията с роби. Реформите на Теодрос II създават недоволство и съпротива от страна на големите феодали и князе в Етиопия. Князете поддържали интересите на англичаните. Виждайки заплаха в лицето на Теодрос към политиката на Великобритания за експанзия в Етиопия същата обявява война. В хода на англо-етиопската война 1867 – 1868 крепостта Магдала е обсадена от англо-индийските войски. Теодрос II отказва да се предаде и се самоубива. По ирония на съдбата той се застрелва с пистолета подарен му от кралица Виктория.

81446

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81446

Маракайбо

Маракайбо () е град във Венецуела, главен град на щата Сулия. Разположен е в северозападната част на страната край протока между Венецуелския залив и езерото Маракайбо. Той е вторият по население град във Венецуела след столицата Каракас. Към 2013 г. населението му е около 2 658 355 жители. Главно пристанище на страната. Има аерогара. Център на нефтодобивен район. Нефтопреработваща, хранително-вкусова и циментова промишленост. Много архитектурни паметници и университет. Етимология. Смята се, че името Маракайбо идва от смелия индиански вожд Мара, сражавал се храбро с испанците. Легендата гласи, че когато Мара загинал, индианците извикали: "„Mara kayó!“" (Мара падна!), макар че би било странно индианците да викат на испански. Други историци казват, че първото име на тази земя на местния език е „Маара-иво“, което означава „Място, където има много змии“. История. Маракайбо е основан на 8 септември 1529 г. от немски колонисти (в колонията Клайн Венедиг) с участието на тогавашния губернатор на Венецуела, германския конквистадор Амброзиус Ехингер. Като доказателство са посочени откритите през 1938 г. документи на жреца Хуан де Робледо. Нарекли го "Ной Нюрнберг" (нем. Neu Nürnberg, „Нови Нюрнберг“), но скоро селището е изоставено. Повторно е основан на 20 януари 1571 г. от капитан Алонсо Пачеко под названието Нуева Самора (Nueva Zamora), в края на тригодишни войни с местни индианци. До XVII век градът е важно колониално пристанище, но след няколко нападения на пирати губи значението си. След откриване на нефтени находища през 1917 г. градът започва активно да се развива. Университети. През 1891 г. е основан университетът „Сулия“ („La Universidad del Zulia“). Особености. Интернационалното летище Маракайбо ("Aeropuerto Internacional La Chinita") е разположено на 15 km извън града в югоизточна посока. Култура. През 1974 г. в града се снима филмът „Двамата мисионери“.

81448

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81448

Том Круз

Том Круз (), с рождено име Томас Круз Мейпотър IV, е американски актьор и кинопродуцент. Биография. Ранни години. Роден е в Сиракюз, САЩ през 1962 г. Има 3 сестри и през детските му години неговото семейство често пътува. Още преди да навърши 15 сменя повече от 10 училища в САЩ и Канада. Когато е на 14 години, семейството му се заселва за постоянно в Ню Джърси. През гимназиалните си години Том постъпва в семинария с идеята да учи за свещеник, но влечението му към актьорската професия го кара да изостави това начинание. След като завършва гимназия, той се премества в Ню Йорк, за да работи като актьор. Кариера. Първата си роля в киното Том Круз получава през 1981 г., където играе периферен персонаж. Играта му във филма е харесана от публиката. През следващите години Том Круз получава роли в няколко големи филма – „Топ Гън“ (1986), „Цветът на парите“ (1986), „Рейнман“ (1988), „Роден на четвърти юли“ (1989) и други. След тези свои изяви Круз се превръща в един от известните на публиката актьори, което му помага да получи роли във филми като „Интервю с вампир“ (1994) и „Мисията невъзможна“ (1996), които му носят голям успех. През 1996 г. Круз участва във филма „Джери Магуайър“, за който е номиниран за награда „Оскар“ в категорията най-добър актьор. С филмите, в които участва през 90-те години, Том поставя рекорд като става първият актьор в света, участвал последователно в пет филма с приходи над 100 милиона долара – „Доблестни мъже“ (1992), „Фирмата“ (1993), „Интервю с вампир“ (1994), „Мисията невъзможна“ (1996) и „Джери Магуайър“ (1996). Том Круз е обявен от списание Форбс за най-влиятелната фигура в шоубизнеса за 2005 г. Личен живот. От католическата вяра се отказа публично през 1990 г. и приема сциентологията (Църква на Сциентологията), към която принадлежи и първата му съпруга Мими Роджърс. Техният брак е сключен през 1987 г., разтрогнат е през 1990 г. От 1990 г. до 2001 г. Круз е женен за Никол Кидман, с която се запознават на снимачната площадка на филма „Дни на грохот“. Впоследствие съпрузите осиновяват две деца – Изабела Джейн и Антъни Конър. Том Круз подава молба за развод с Никол Кидман три дни преди 10-годишнината от брака им. Съгласно американското законодателство, след навършване на 10 години от брака, при развод бившият съпруг се задължава да изплаща доживотна издръжка на съпругата. В този момент Кидман е бременна в третия месец и малко по-късно пометва. След втория си развод актьорът има тригодишна връзка с актрисата Пенелопе Крус, с която се разделят през 2004 г. През 2005 г. се запознава с друга своя колежка – Кейти Холмс. Младата актриса е известна най-вече от сериала „Кръгът на Доусън“ и филмите „Момчета-чудо“ и „Партито на Ейприл“. На 17 юни 2005 г. 44-годишният актьор прави предложение за брак на 27-годишната Кейти на върха на Айфеловата кула в Париж. На 18 април 2006 г. се ражда първото и за двамата актьори дете, което те наричат Сури.

81449

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81449

Бърнинг Мен

Бърнинг Мен (, в превод „Горящ човек“ или „Горящ мъж“) е едноседмичен културен ежегоден фестивал с международно участие, провеждащ се от 1986 г. насам една седмица преди и включвайки уикенда на Деня на труда (Labor day) (в началото на септември) в САЩ. Настоящото местоположение на фестивала е в северозападна Невада в пустинята Блек Рок, на около 144 км (90 мили) северо-североизточно от град Рино. През 2006 г. участват 39 100 души, а през 2005 г. 36 500. Създатели на фестивала са Лари Харви и Джери Джеймс, които за първи път са го организирали с приятели на плажа Бейкър Бийч в Сан Франциско. Фестивала се провежда от 1991 г. в пустинята в Невада. От 1996 г. фестивала има и официална тема, за 2006 г. тя е „Надежда и страх: Бъдещето“. Burning Man се е провел от 28 август до 4 септември през 2006 г. В Burning Man са включени всевъзможни видове изкуство: от огромни постройки до малки предмети показвани сред пустинята. По подобие на самата скулптура символизираща фестивала, част от изложените творби се изгарят, докато други се даряват или запазват за други изложения или следващите издания на Burning Man. Много от обектите са интерактивни и карат участниците във фестивала да ги изучават или да направят нещо. Например в храм участниците пишат на малки дървени плочки възпоменания за починали близки и ги оставят после на мястото или на други се пишат бележки с пожелания за следващите участници, които изтеглят стари такива и пишат нови. През нощта освен горенето на творбите, Burning Man се превръща в един купонджийски град. Платформи-коли и диджеи пускат музика за хилядите участници във фестивала. Голяма част от музиката през 2006 г. е електронна, но се пуска всевъзможна музика като рап, ска, пънк, поп, рага, рок и друга. Тъй като фестивалът е анти-комерсиален, на него се продават много малко, необходими или дребни неща, като кафе или лед например. Поради тази причина алкохолът, който се предлага, е абсолютно безплатен. Цялата атмосфера на фестивала е на взаимопомощ. Фестивалът има правило, че всичко, което са донесли участниците, трябва да си го вземат и върнат с тях обратно, тъй като той е направен изцяло от доброволци и няма специализирана служба, която да чисти след тях, а задачата се стоварва на група доброволци в края на фестивала. Фестивалът Burning Man e изцяло разположен в пустинята Блек Рок. Географски погледнато фестивалът се разделя грубо на две големи части, това са Блек Рок Сити и останалата част от пустинята. Блек Рок Сити е временният град, който се създава заедно с фестивала в който отсядат участниците. Той е с формата на полукръг. По главната улица на вдлъбнатата част по периферията на кръга също могат да се видят творби на изкуството, преобразени коли и всякакви други чудати неща, които са включени във фестивала. Голяма част от творбите обаче са разположени извън Блек Рок Сити в останалата част на пустиня. Много от творбите имат скрит, дълбок смисъл, който отразява нашата действителност, търси отговори на проблеми, гледат към бъдещето или изразяват отношение. Например, пресъздаването на Стоунхендж с компютри отразява значението им в модерната действителност, така както каменните блокове са били начин на изразяване на тогавашната действителност от древните хора, построили някогашния Стоунхендж.

81451

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81451

Ампир

Ампир ( – „империя“; френско произношение: [ɑ̃.piːʁ]) е стилово направление от началото на XIX век в архитектурата, мебелния дизайн, декоративните изкуства и изобразителното изкуство, което представлява втората фаза на неокласицизма. То процъфтява между 1800 и 1815 г. по време на Френския консулат и Първата френска империя, въпреки че надживява тия два периода и продължава да бъде използван до края на 20-те години на XIX век. От Франция той се разпространява в голяма част от Европа и САЩ. Зараждане на ампир. Стилът ампир възниква и получава името си от управлението на император Наполеон I по време на Първата френска империя, когато има за цел да идеализира лидерството на Наполеон и френската държава. Стилът ампир се заражда във Франция. Ранният му период се развива като естествено продължение на неокласицизма. Стилът е пряко свързан с военната диктатура и личните амбиции на Наполеон I. Той изисква от всички изкуства да се прокламират (представят) в парадно великолепие идеалите за национална гордост и дълг. Вече не се изисква вдъхновение от античността, а пълна вярност към нея и дори копиране. В архитектурата сградите са украсени предимно с релефна украса, в която преобладават военни доспехи, мечове, лаврови венци. В този период се строи и Триумфалната арка в Париж в чест на Наполеон и неговите победи. Художниците обаче не са доволни от ограничаването на творческата им свобода и са потърсили нови изразни средства като бунт срещу класицизма. Предишният модерен стил във Франция е бил стилът "Directoire (на английски език)" – по-строга и минималистична форма на неокласицизма, която била заменила стила на Луи XVI, а новият стил "ампир" носи пълно завръщане към показното богатство. Стилът съответства донякъде на стила Бидермайер в немскоговорещите земи, на Федералния стил "(на английски език)" в САЩ и на Регентския стил "(на английски език)" във Великобритания. Ампир в архитектурата. Той е малко неочаквано продължение на идеите, вложени в стила класицизъм. Този стил е повлиян от управлението и амбициите на Наполеон. Неслучайно и името му идва от „император“. Желанието на Наполеон е неговата империя да достигне величието на Римската. В съответствие с това архитектите са задължени да обкръжат императора с блясъка и пищността на Рим, като за целта трябва да имитират Духа, принципите на античността. Вече не става дума за вдъхновяване от античността, а за пълно копиране на нейните материални форми. Разбира се, независимо от стремежите на Наполеон романтизмът остава най-голямата сила на 19 век и неговата мечтателност успява да омекоти сухотата на административно наложения стил ампир. Фасади. По Наполеоново време не достигат средства за голямо строителство. Времето, с което разполага е достатъчно за пристрояване само на гръко-римски входове пред някои от църквите и дворците и за изграждането на сгради, чиито фасади са украсени с тромави, но излъчващи стабилност ранногръцки колони, фронтони / с елипсовиден прозорец вместо с изображения на легендарни богове/, тежки римски розети, лаврови венци и гирлянди, релефни плочи, триумфални арки и възпоменателни колони. Стилът е съвсем неподходящ за фасадите на частните къщи с неговото сурово великолепие и надменност, с входове като на храмове, а понякога дори с цялостен облик на гръцки храм. Вътрешна архитектура. Стаите, в които се развива интериорът на стила ампир са правоъгълни, високи, с издължени за нашите представи врати и прозорци. Таваните са бели. Те се отделят от стените с леко декорирани фризове или по римски образец се сливат с тях чрез силно заоблен ъгъл. Стените са покрити с тапети или с драпиращи тъкани. Само в представителните помещения те са разчленени на симетрично обрамчени полета и са украсени с орнаменти и рисунки. В по-големите салони, подобно на античния Рим пред стените са разположени свободностоящи колони. Обикновено подовете са покрити с паркет от различни видове дървесина, а завесите са с мощно спуснати драперии като гънките на античното облекло. В много от стаите има камини, напомнящи римски надгробни паметници. Мебели. В мебелите на стила ампир преобладават незаоблените ъгли и неусложнената линия. Удобството отстъпва пред показната представителност. Изключение прави заимствания пряко от Гърция стол „клисмос“, в чиито извивки се чувства грижа и удобство при седене. Типичните за стила столове са с почти ненаклонени назад гърбове и със стеснени в долния си край правоъгълни или кръгли крака. Подлакътниците на креслата често се поддържат от митични животни: лъвове, лебеди и грифони. Сфинксът се използва при направата на ръкохватки. Новост е шезлонгът с извита в елегантна лебедова линия част за главата. Масите напомнят за древния Рим. Краката им са скулптирани като кариатиди с тъжни лица. Креватите със или без разкошно издигнат в центъра балдахин са с форма на ладии или на римски саркофази. Новости в интериора. Въпреки неблагоприятните за творчество условия интериорът се обогатява с нови видове предмети. Появяват се витрините за трофеи и скъпоценности с кристални фасетирани стъкла, стоящите огледала и клавесинът. Повечето от тях са разкрасени с елементи от античността: фронтони, корнизи, колони, капители и кариатиди. Наполеон е против лукса и много от мебелите са оцветени с бял лак или са патинирани в зелено. Тапицириите са твърди, но облечени в коприна и кадифе. Бронзът. Бронзът е любимият материал за изработване на декоративни вещи. Гравиран, патиниран, матово позлатен, той се превръща в богато украсени часовници, свещници, канделабри, художествена пластика, предмети за бита. Много от тях имат гръцки форми. Срещат се дори жардениери с формата на гръцки олтари, пепелници: пробити отгоре капители, вази урни и дори храмоподобни умивалници. Бронзът участва и в украсата на мебелите, но тъй като епохата изисква повече блясък, отколкото искреност, при тях той понякога се заменя с бронзиран скулптират картон. В чист вид той служи за обеци с изобразени глави на войници или за гривни, които по римски образец войствено настроените дами носят на китките и глезените си. Картини и декорации. Картините в интериора изобилстват с героични и трагични сцени, с романтично-героични персонажи, чиито патетични жестове и мъжествен драматизъм подхождат на целия интериор. Живописността и многоцветието на класицизма са изцяло заличени в интериора на стила ампир. Цветовете са преобладаващо гълъбовосиви, зелени и матово-златисти, а в комбинация с розово, лилаво, зелено и жълто напомнят за Помпей. Декоративните мотиви по мебелите и вещите са пропити със същия униформен патос. Навсякъде преобладават победни трофеи, гирлянди и венци от дъбови и лаврови листа, мечове и жълъди, запалени факли, крилати вестоносци и пр. Често буквата N се вплита в украсата на повечето официални предмети и паметници на Франция по онова време. Интарзиите и инкрустациите почти липсват. Тяхната красота е твърди изтънчена, за да се предпочете пред по-ярките ефекти на позлатените сфинксове, грифони и др. фантастични животни. Понякога вътрешната украса се допълва с точни копия на помпейските стенописи. Взети като цяло всички елементи на интериора ни навяват малко хладна и преднамерена тържественост, която напомня не толкова за обитаемост, колкото за театрален декор. Постижения на стила. Голямото постижение на стила са официалните му бели салони, създаващи атмосфера на покой и порядък. В тях преобладава белият цвят с бледосив оттенък. Обградени от ритмично разпределени колони или пиластри без риск за монотонност, тъй като всяко поле между тях е с богата, но сдържана декорация, и с равномерно подредени до стените столове и кресла, тези салони излъчват спокойствие и сигурност. Техните оцветени в бяло мебели са може би най-голямото постижение на стила. С простите си лаконични форми те остават като пример за представителни, аристократично сдържани творби. Ампир е последният голям стил в Западна Европа. Той е логичен край на европейския дворцов интериор. Този интериор отразява силата на замогващата се буржоазия в стила рококо, мощта ѝ в бароковите форми, показа опиянението ѝ от властта чрез рококо, отрезвява се заедно с нея при класицизма, а при войника-император бе създаден стила на императорската власт. Този стил бързо завладява европейските дворци и получава своите названия: руски, немски, френски, австрийски ампир. По-късно демократизацията на интериора започва от формите на стила ампир. Драпировките, бронзът и героичните мотиви остават в историята. Запазена е най-вече формата на мебелите, от които е премахната всяка самоцелна украса. Така, лишена от декоративния си блясък, заложената в стила конструктивна искреност дава образа на много от жилищата от средата на 20 век.

81453

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81453

Уравнение на електромагнитните вълни

Уравнението на електромагнитните вълни е частно диференциално уравнение от втори ред, което описва разпространението на електромагнитните вълни (ЕМВ) в материална среда или във вакуум. Това е вълновото уравнение, написано за електрическото поле с интензитет (напрегнатост) formula_1 или магнитното поле с интензитет formula_2 и в хомогенна форма има следния вид: където formula_5 е скоростта на вълната в дадената среда. Във вакуум formula_6 m/s, което е и скоростта на светлината в свободно пространство. Уравнението за електромагнитните вълни се извежда от уравненията на Максуел. Скорост на разпространение. В линейна, изотропна и бездисперсионна среда електричната индукция (електричното сместване) formula_7 е пропорционална на напрегнатостта на електричното поле formula_1 [ V/m]: където ε е диелектричната проницаемост на средата. Аналогично магнитната индукция (плътност на магнитния поток formula_10 [ T ] е пропорционална на напрегнатостта на магнитното поле formula_2 [ A/m ]: където μ е магнитната проницаемост на средата. Диелектричната проницаемост formula_13 и магнитната проницаемост formula_14 са важни физични константи, които играят ключова роля в теорията на електромагнитното поле. Във вакуум. За вакуум диелектричната проницаемост е formula_15 [F/m], а магнитната проницаемост formula_16 [H/m]. Тогава вълната се разпространява със скорост равна на скоростта на светлината. В материална среда. Разглежда се разпространението на ЕМВ в материални среди, които са линейни, изотропни и бездисперсионни. Тогава скоростта на вълната е където е коефициент на пречупване на средата, formula_21 и formula_22 са диелектричната и магнитната проницаемост на средата. Произход на електромагнитното уравнение. Запазване на заряда. Запазването на заряда изисква скоростта на промяна на пълния заряд намиращ се в обем "V" да бъде равна на пълния ток, течащ през повърхността "S", обхващаща обема: където J е плътността на тока [A/m2], течащ през повърхнината, а ρ е плътността на обемния заряд [ C/m3] във всяка точка от обема. От теоремата за дивергенцията, тази зависимост се преобразува от интегрална в диференциална форма: Закон на Ампер преди корекцията на Максуел. В своята оригинална форма, законът на Ампер (единици SI) е зависимостта на магнитното поле H и източника на полето, токовата плътност J: Отново може да се преобразува до диференциална форма, прилагайки теоремата на Стокс: Разглеждане на Максуел. Джеймс Кларк Максуел, който обединява законите за електричеството и магнетизма, открива важно несъответствие между закона на Ампер и закона за запазване на заряда. Ако се вземе дивергенцията от двете страни на закона на Ампер, се получава: Дивергенцията на ротация на което и да е векторно поле (в случая магнитното поле H) е винаги равна на нула: Комбинирайки тези две уравнения се получава: От закона за запазване на заряда следва, че: Последният резултат подсказва, че пълната плътност на заряда в която и да е точка в пространството е константа, която изобщо не може да се променя, което разбира се е абсурдно. Този резултат е в противоречие не само на физическата интуиция, а и с емпиричните резултати от много лабораторни експерименти. Тази зависимост изисква не само запазване на заряда, но и че последния не може да бъде преразпределен от едно място към друго. Но от друга страна е известно, че електрическите токове могат и преразпределят електрическия заряд. Така последният резултат е некоректен. Нещо очевидно липсва в закона на Ампер и Максуел открива, че е необходима корекция. За да се разбере Максуеловата корекция на закона на Ампер, трябва да се разгледа друго от уравненията на Максуел, а именно законът на Гаус в интегрална форма: Чрез отново използване на теоремата за дивергенцията, уравнението може да се преобразува до диференциална форма: Чрез диференциране по времето от двете страни се получава: При смяна на местата на производните от лявата страна се получава: Последният резултат заедно със закона на Ампер и уравнението за запазване на заряда, предполага два вида източници на магнитното поле: токът на проводимост с плътност J, както Ампер вече е установил, и така наречения ток на сместване или ток от промяна на електрическата индукция във времето: Така коригираната от Максуел форма на закона на Ампер има вида: и се нарича закон за пълния ток или първо уравнение на Максуел. Вълнови характер на светлината. Корекцията на Максуел на закона на Ампер подготвя едно сензационно за времето си откритие. Максуел осъзнава, че уравненията за електромагнетизма предполагат, че електрическото и магнитно полета могат да се разпространяват в космоса – тоест, при отсъствието на материя – като електромагнитни вълни и още, че скоростта на тези вълни е точно скоростта на светлината. Уповавайки се на откритието си в 1865, Максуел пише: За електромагнитни вълни във вакуум Максуеловите уравнения имат вида: Ако се приложи ротация на първите две уравнения, се получава: За всеки от векторите formula_44 и formula_45 може да се запише: Замествайки тези изрази в горните 2 уравнения и след смяна на местата им се получават вълновите уравнения където е скоростта на светлината във вакуум. Нехомогенно вълново уравнение. Локализирани променливи във времето плътности на заряда и тока могат да действат като източници на електромагнитни вълни във вакуум. Уравненията на Максуел могат да бъдат написани във формата на вълново уравнение с източници. Прибавянето на източници към вълновите уравнения прави частните диференциални уравнения нехомогенни. Система SI. Уравненията на Максуел във вакуум с източници от заряд formula_51 и ток formula_52 могат да се запишат във вид на векторни и скаларни потенциали като: и Електромагнитният спектър е диаграма на големината на интензитета на полето (или енергията на полето) във функция на дължината на вълната.

81455

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81455

Memento mori

„Memento mori“ е известен латински израз, който може свободно да бъде преведен като „Помни, че си смъртен“, „Помни, че ще умреш“ или „Помни смъртта си“, „Осъзнай смъртността си“. С израза се наименува и жанр артистични произведения, които се различават широко едно от друго, но имат една и съща цел – да напомнят на хората за тяхната собствена преходност, смъртност. Исторически произход и история на духовното развитие. След като към края на управлението на Каролингите през т. нар. „Тъмен век“ между 882 – 962 г. църковният живот бил достигнал дъното на морала и се били появили сериозни неуредици, ново контра-движение в началото на Развитото средновековие, особено "Клюнийската реформа", довели до повишен аскетизъм и пречистване на църквата от всичко светско, особено в манастирите, и нарастваща мистицизъм (най-известна е бенедиктинката Хилдегард фон Бинген). Около 150 реформаторски манастира са били основани тогава само в Германия и около 2000 в цяла Европа. Ръководна мисъл тогава е била преходността/смъртността, от която неизбежно се стига до заключението, че най-важното в живота е да се подготвим за смъртта и последващия я Страшен съд, за да осигурим собственото си душеспасение. Подобни идеи е имало отново и отново по-късно и в други религии, но рядко с такава абсолютна последователност. Друга последица от Клюнийската реформа (след като тя постепенно затихва и губи своята актуалност, а абатството Клюни забогатява и започва да проявява признаци на морален упадък) е основаването на Цистерцианския орден от 1112 г. нататък, който е насочения към съзерцание и цели да съживи стриктното спазване на орденските правила на Бенедикт Нурсийски ("Правила на Свети Бенедикт") за живот в бедност и според принципа на Ora et labora, който е формулиран едва през късното средновековие. Бернхард фон Клерво е решаващ за процъфтяването и разрастването на цистерцианците. Няколко папи подкрепиха реформата, най-вече Лъв IX., Григорий VII, Урбан II и Пасхал II, докато борбата за инвеститура с германския крал и по-късно римски император Хайнрих IV бушува и политически сътресения с няколко антипапи разтърсват Светия престол. Последните трима папи преди това са били монаси в абатството Клюни. Катастрофалното епидемично появяване на "чумата в Европа" през средата на 14 век отново води до засилване на актуалността на фразата "Momento mori" (виж Чумни пандемии). Херман Хесе се разработва тази тема от литературна гледна точка в своя роман „Нарцис и Голдмунд“, публикуван през 1930 г. Също така и в изобразителното изкуство се срещат поразително често изображения на memento mori в този контекст, особено върху и в църковните и манастирски сгради. Типични изображения са тия на танца на смъртта и по-късно колоните на чумата. Дори самата "Библия" предава съзнание на преходност на читателя в различни моменти. Оригиналът memento mori би могъл да произхожда например от Псалтир 90, стих 12: „Научи ни тъй да броим дните си, че да придобием мъдро сърце.“. "Memento mortis" („възпоменавай смъртта") също се използва. С мотива се свързват поговорки като "Media vita in morte sumus" (В средата на живота сме в смъртта) или "Mors certa hora incerta" (Смъртта е сигурна, часът е несигурен), например на часовника на кметството в Лайпциг (около 1900 г.). И тук обаче, както и в други форми, например в изкуството, вече има постклюнийска плиткост на първоначално дълбоката философско-богословска концепция на Клюнийската реформа до стигане на декоративната ѝ функция в наши дни. В Римската империя. В Древния Рим използвали израза "„Memento moriendum esse“", което буквално означава "„помни, че си смъртен“, „помни смъртта“". Когато някой победоносен пълководец се завръщал в Рим, бивало устройвано триумфално почетно шествие при влизането му в града. Докато всички посрещали триумфиращия с радостни възгласи "„Io, Triumphe“" специално ангажиран роб държал венеца на пълководеца и му нашепвал в ухото "„Memento mori“", за да не се възгордее прекалено. През Ранното Средновековие. Тогава Църквата проповядвала пълно отказване от всички земни радости и блага, в името на благочестието и вечния живот, който очаквал праведниците. За утешение в лишенията от радостите на живота духовниците непрекъснато повтаряли: "„Memento mori, homine, quia pulvis es et in pulverem reverteris“" – "„Помни смъртта, човеко, защото си прах и в прах ще се превърнеш“". Монасите в манастирите използвали "„Memento mori“" вместо "„Добро утро, добър ден, добър вечер и лека нощ“". На големи празници и в особено радостни случаи се поздравявали с антипода на "„Memento mori“" – "„Memento vivae“" (помни живота; не се отказвай напълно от радостите, които Бог ни е дал и на този свят) През Късното Средновековие. Тогава изразът бил съкратен до "„Memento mori“". В изкуствознанието се употребява за определени мотиви от средновековното изкуство. Най-разпространеният е т. нар. "Tанц на смъртта", изображения на редици алегорично представени танцуващи хора, водени от смъртта. Начело на „хорото“ винаги стои папата, следват висши духовници, благородници, рицари, селяни. Накрая са просяците и бедните. Танцът на смъртта следва идеята, че пред смъртта всички са равни. По-късна адаптация в поезията и изобразителното изкуство. Мотивът "Momento mori" избледнява с течение на времето до чисто формален девиз върху надгробните камъни, до девиз в некролозите и накрая се появява просто като чисто художествен мотив в натюрморти. Може да се срещне като стилов мотив във всички епохи на изкуството. Типични мотиви в натюрморта Vanitas са гниещи плодове, нарове, покрити с мухи, обърнати чаши за вино, черепи и подобни предмети, които символизират преходността. Свързан мотив представляват също така изображения на Танца на смъртта, например от Ханс Холбайн Млади. Идеята на "Memento mori", макар и отслабена и нерелигиозна, продължава да живее до Новото време и може да се срещне тук например в творчеството на Салвадор Дали, на фотографа Ман Рей или художника на попарт Анди Уорхол. Кинематографично темата е третирана от Ингмар Бергман през 1957 г. в „Седмият печат“ и през 1998 г. от Мартин Брест в „Да срещнеш Джо Блек“.

81457

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81457

Десятък

Десятъкът е един от основните български данъци, плащан от Средновековието до началото на 20 век. Според него селяните са облагани с една десета част от земеделските продукти и дребния домашен добитък. Той е натурален данък, но в отделни моменти от развитието на българската държава е събиран и в пари. След падането на България под османска власт десятъкът се запазва, наречен е юшур и обхваща всички земеделски произведения. След Освобождението десятъкът продължава да бъде събиран и е утвърден като важен приходоизточник със Закон за десятъка от 1880 г. През 1882 г. данъкът е трансформиран в паричен, като се изчислява въз основа на средния добив и действащите пазарни цени. През 1895 г. със закон на мястото на десятъка се въвежда поземлен данък, който се плаща на единица площ в зависимост от качеството на земята. Правителството на Тодор Иванчов (1899–1901 г.) решава да заздрави финансовото състояние на държавата чрез замяната на поземления данък с омразния на българския народ от времето на османската власт натурален десятък. Още по времето на обсъждането на законопроекта в X обикновено народно събрание започва неорганизирано селско движение срещу възстановяването на натуралния данък. В периода от лятото на 1899 г. до началото на 1900 г. са организирани над 190 протестни митинги и събрания. След приемането на Закона за данъка на земните произведения за 1900–1901 г. селското недоволство прераства в открити бунтове. Те се преплитат с движението за изграждане на самостоятелна земеделска партия. Първият сблъсък става във Варна. Организираният на 5 март 1900 г. от Варненския околийски земеделски комитет митинг завършва с въоръжена намеса на полицията и войската. Във Варна е въведен полицейски час. В Русенски окръг сражения между селяните и войската стават в с. Тръстеник, където се събират четири-пет хиляди души от съседните села. Правителството е принудено на 21 април да обяви военно положение в Русенска, Разградска, Търновска, Горнооряховска и Свищовска околия, за да се справи със селските бунтове. Движението против десятъка придобива масов характер и в Балчишка околия. Най-големи са сблъскванията в с. Дуранкулак, където след намесата на войската са ранени десетки селяни и убити около 90 души. На 5 юни 1900 г. правителството въвежда военно положение в Шуменски и Варненски окръзи. В селата, където селяните продължават да се съпротивляват, са изпратени войскови части. Всичко това довежда до прекратяване на движението срещу десятъка. В резултат на бунтовете десятъкът е окончателно заменен с поземлен данък през 1901 г.

81458

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81458

Бъфало Сейбърс

Бъфало Сейбърс е отбор от НХЛ, основан в Бъфало, Ню Йорк. Тимът се състезава в източната конференция, североизточна дивизия. Настоящ състав. Към 3 април, 2008 г. "Легенда"

81461

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81461

Фортуна

Фортуна ( – значейки „щастие“, „съдба“; "Fors Fortuna": „Сила на съдбата“; прозвището: "Antias") е богиня на щастието и късмета в римската митология. Tя отговаря на Тюхе в гръцката митология. Смятало се, че от нея зависят не само хората, но и боговете. Първоначално богиня на реколтата (от глагола "ferre" – „нося“), майчинството, жените. Впоследствие, възможно, благодарение на влиянието на култа към Фортуна Примигения („първородна“), почитана в град Пренесте, Фортуна става богиня на съдбата, щастливата случайност. Фортуна била изобразявана с рог на изобилието и весло, като кормчия на човешкия живот. Понякога на кълбо или колело (символ на изменчивостта на човешкото щастие). Тя била изобразявана на монетите на всички римски императори. Древност. Предполага се, че богинята става популярна още в началото на Римската империя чрез крал Сервий Тулий. Казва се, че Тулий е посветил на Фортуна двадесет и шест храма, всеки от тях подчертаващ различна епиклеза (качество на божество). Според легендата той е дошъл на царския трон като син на роб чрез благоволението на богинята на съдбата. По-късно Фортуна изиграва важна роля в религията на римляните, наред с други неща тя се споменава като една от парките. Много храмове в Римската империя били посветени на нея (например римският „Храм на Фортуна“ в селището "Улпия Ескус" край днешното село Гиген, Никополско. Известни храмове на Фортуна са се намирали в град Анцио, откъдето тя получава прозвището си Антиас, в Пренесте и на Квиринал – един от седемте хълма на Рим. Нейният празник бил отбелязван на 24 юни. Фортуна е била почитана от римляните като държавна богиня (лат. "Fortuna Populi Romani") и като частна богиня (лат. "Fortuna privata"). Средновековие и Ново време. Започвайки от манастирските училища, през 12 век хората започнали да виждат Фортуна и богинята на природата Натура като Божи служителки. Въпреки че тази идея всъщност е несъвместима с християнската вяра, тя се пренася в новоучредените университети през 13 век. Философски обучените умове обаче често оставали критични към този възглед. Фортуна обикновено се характеризира като колеблива, разностранна богиня, която разпределя даровете на своя рог на изобилието, добрата и лошата съдба, щастието и нещастието, без оглед на личността (подобно на Юстиция в това отношение). Първоначалното ѝ религиозно значение като богиня на плодородието по-късно е заменено с нейните аспекти на щастието и съдбата, които също се появяват във връзка със средновековния мотив на суетата, иконографски напр. изобразена в „Колелото на живота“. Като богиня-оракул, Фортуна често е била питана за бъдещето, често чрез теглене на жребий, малки парчета дърво с врязани линии, които са били интерпретирани от свещеничеството. На карта таро X „Колелото на съдбата“ често се изобразява женска фигура с колело, което може да се тълкува като богинята Фортуна. Фортуна също е популярен мотив върху жетони за хазартни игри през 18 и 19 век. В изобразителното изкуство Фортуна често е представена със значими атрибути – Колелото на живота или на съдбата, рог на изобилието, рул или балансираща стъпила върху сфера. През 1935/36 композиторът Карл Орф ѝ посвещава първата и последната част от своята „Кармина Бурана“; текстът "Fortuna Imperatrix Mundi" (български: "Фортуна, господарката на света") от едноименния сборник от 13 век започва с: Втората песен започва с: През 18 век шамбеланът Игнатий си е дал фамилията Фортуна. Гербът на град Глюкщат ( – „град-щастие“) показва необлечена Фортуна. Фортуна също е популярно име за спортните клубове и често се използва като кратка форма за целия клуб, особено във футбола.

81462

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81462

Лос Анджелис Кингс

Лос Анджелис Кингс е отбор от НХЛ, основан в Лос Анджелис, Калифорния. Състезава се в Западната конференция, Тихоокеанска дивизия. Печелили са Тихоокеанската дивизия веднъж (1991). Достигат финала за Купа Стенли през 1993, който губят от Монреал Канейдиънс (1:4 победи). Печелят Купа Стенли през 2012 г.

81466

https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=81466

Сан Хосе Шаркс

Сан Хосе Шаркс е отбор от НХЛ, основан е Сан Хосе, Калифорния. Тимът се състезава в Западната конференция,Тихоокеанска дивизия.