id
stringlengths 3
6
| url
stringlengths 39
42
| title
stringlengths 1
136
| text
stringlengths 6
185k
|
|---|---|---|---|
64427 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64427 | Машини за земни работи | Работните производствени земни процеси се изпълняват от определен вид строителни машини.
Класификация.
В зависимост от извършваната работа строителните машини се подразделят по процеси. Към машините за подготвителни работи спадат машините за изкореняване на дървета и пънове, разораване, за отвеждане на водите при дъжд и подпочвени води. Също така има и земекопни машини (багери и др.), транспортни машини (самосвали и др.), машини за изкуствено уплътнение на земните маси (валяци).
Строителните машини също така се делят и според типа на хода – верижни и колесни.
Скрепери.
Скреперите са земекопно-транспортни машини с кошов работен орган. Кошовете са снабдени с ножове за рязане на почвата.
Кошът е снабден с механизъм за повдигане и сваляне на ножовете. С това се регулира дебелината на отрязания почвен слой, както и затварянето на работния кош отдолу за транспорт. Изсипването на пръстта се осъществява с повдигане (хидравлично) на целия кош и отваряне на дъното. Според начина на придвижване и транспортиране на земната маса, скреперите могат да бъдат прикачни и самоходни. Самоходните скрепери представляват машина агрегат, при която двигателят на работната машина е на обща конструкция.
Главното предназначение на грейдерите е изравняване и планиране на откъсите при пътното платно.
Скреперите и грейдерите се прилагат главно при работа върху леглото на пътя.
Багери.
Основно предназначение на багерите е изкопната дейност при изкопаване на основния изкоп на строителния обект. В зависимост от работните органи багерите се делят на багери с права лопата и багери с обратна лопата (лопатите технически се наричат кошове) В зависимост от хода на движение има верижни и колесни багери.
Валяци.
Машините за уплътняване се наричат още валяци. В зависимост от тежината си те се делят на 2 основни групи: леките са с гумени, а тежките – с метални работни органи.
Критерии за избор.
Вертикалната планировка на площадката може да се извърши с багер с права лопата в комплект със самосвали – за изкоп h>2/3hH, където hH е нормалната височина на забоя.
Друга машина, с която може да се извърши вертикалната планировка, е скреперът. Ако той е самоходен, то сам транспортира земните маси до депото и разстила.
Желателно е земните работи около нулевата линия да се извършват с булдозер.
При ползването им при почви от II и III клас е желателно почвата да бъде предварително разорана с разкъртвачи. Те подпомагат работите на скрепера и му осигуряват необходимата площ на работа в течение на цялата работна смяна.
Продължителността z на работната смяна е 8 часа, като целта е машините да бъдат максимално натоварени. Строителните ями се изкопават с багер с обратна лопата.
Земните работи за направа на изкопа (насипа) на площадката се извършват с булдозер или скрепер. Уплътняването на насипа се извършва с валяци. Изкопаните земни маси от строителната яма се изсипват на вал около ямата. След това се разриват с булдозер за направа на изкопа (насипа). |
64431 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64431 | Армировка | Армировка (или арматура) е съвкупността от стоманени елементи в дадена стоманобетонна конструкция. Предназначението и е да поема опънни и/или натискови усилия, които бетонът не е в състояние да поеме сам. Най-важната причина да се съчетават успешно бетонът и стоманата е еднаквият коефициент на линейно топлинно разширение на двата материала. Това позволява стоманобетонът да работи успешно при различни климатични условия.
Типове армировка.
напрежения или на тангенциални и главни опънни напрежения. Може да бъде конструирана във вид на прави
и огънати пръти или само на прави пръти;
Видове армировъчна стомана.
- според начина на обработка
- според външния вид
- според якостната и характеристика
Подготвителни процеси при армировъчни работи.
- Доставка
Стомата се доставя го централни или междинни складове във вид на кангали или отделни пръти хваната в обща връзка. Използват се специални транспортни средства, най-често бордови автомобили.
-Складиране
Използват се в закрити и покрити складове. В складовете армировъчната стомата се подрежда като се сортира по дължина и диаметър. Складовете трябва да отговарят на изискванията за съхранение на стомана.
-Студено уякчаване
Състои се в натоварване на стоманата с напрежене по-голямо от границата на провлачване, при което се променя видът на работната диаграма. В резултат на това в стоманата се повишава якостта и с 20 – 30%, стоманеният прът се удължава с 3 – 9%, а сцеплението на стоманата с бетона се увеличава два пъти.
-Сипово калиброване
Осъществява се със специално устройство, като за стомана с диаметър 10 мм се използват механични, а за по-големи диаметри – хидравлични устройства.
- Студено прищипване
Стоманеният прът минава между зъбни валци, който се притискат, деформират и студено уякчават. По повърхността на пръта се получават сплесквания. Те са двустранни или четиристранни. В резултат на това се постига увеличаване на якостта до 25%, удължаване на пръта до 7% и увеличаване на сцеплението с бетона около два пъти.
-Студено влачане
Стоманения прът се изтегля през специална конична дюза, която има диаметър и малката основа по-малка от диаметъра на пръта. Като резултат се получава намаляване на напречното сечение на пръта с 10 – 20% и повишаване на якостта с 20%. Този метод се прилага за гладка стомана, клас А-I с диаметър 10 мм.
-Свързване
Използва се черна горена тел с малко въглеродно съдържание. Тя има диаметър от 1 до 1,5 мм. при свързването се затяга със специални армировъчни клещи.
От електричния ток се получава топлина, която разтопява стоманата в местата на допиране на прътите. При кристализацията на получената обща разтопена маса се образува заварено съединение. По този начин се получава свързване или удължаване на прътите. В зависимост от начина на допиране на прътите има 3 вида заваряване.
-контактно-точково
Прилага се при използване на армировъчни мрежи от пръти с диаметър по-малък от 10 мм. Използват се автоматични и полуавтоматични устройства, които включват проводници, електроди и понижаващ трансформатор.
-контактно-челно
При необходимост от удължаване на армировъчните пръти с диаметър по-голямот 12 мм. Прътите се допират челно, обхващат се от електродите, при което електрическата верига се затваря и заварката се осъществява.
-електро-дъгово
Прилага се за удължаванена армировъчните пръти, когато не е възможна контактно-челна заварка. Използва се действието на електрическата дъга.
Основен процес при армировъчните работи.
- Изправяне на армировъчната стомана
Извърша се ръчно или механизирано, като се използва съоръжение включващо лебедки, захващащи планки, стоманено въже и опора.
-Рязане
След изправянето споменения прът се реже с необходимата дължина според армировъчния план. За стомана с диаметър до 10 мм рязането става с ръчни ножици и преси, за по-големи диаметри се използват механизирани преси.
- Огъване
Има за цел да придаде на пръта формата, която се изисква според плана. Извършва се ръчно или механизирано, като принципа на действие и в двата случая е еднакъв.
Монтаж на армировката в кофража.
Армировъчната стомана се доставя на връзки и скелета по конструктивни елементи или части от сградите и съоръженията. Преди да започне монтажа на армировката, кофражната обшивка трябва да е добре почистена и приета. Армировката се поставя в кофражната форма във вид на скелети, на елементи от тях или чрез използване на заварки. Трябва да се осигури минимално допустимите разстояния между армировъчните пръти, които се осигуряват чрез заварки, чрез столчета от бетонна стомана, разграничителни пръти и други. Трябва да се осигурят необходимите минимални покрития от бетон, които се осигуряват чрез фиксатори, които се закрепят между кофражната форма и армировката, така че да не се разместват при бетонирането. За тази цел се използват метални, пластмасови и бетонни фиксатори. Армировката трябва да се полага в зависимост от проектните планове. Трябва да се осигури стабилността на армировъчните прътове против разместване при бетониране. Устойчивостта на монтираната армировка се осигурява чрез връзване на пръти на кръстовища или със стремена на повече места. |
64433 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64433 | Покрив | Покривът е горното покритие на сградите, което предпазва вътрешността от атмосферното влияние, дъжд и сняг. Друга основна функция на покрива е топлоизолацията (запазване на топлината и защита от прегряване.
Покривът представлява горен завършек на сгради и съоръжения, който има съществена роля за защита от атмосферните влияния и предоставя уют и комфорт на жителите. Този структурен елемент може да бъде изграден от разнообразни материали като черепица, метал, плоскости от стъкло, бетон и др. В зависимост от климатичните условия и архитектурния стил, покривите могат да придобият различни форми и наклони.
Освен защитния аспект, покривите са важни и за визуалния аспект на сградите. Те могат да бъдат артистично обработени, допринасяйки за естетиката на обекта. Допълнително, покривите могат да интегрират възобновяеми енергийни системи като слънчеви панели или зелени насаждения, допринасяйки за устойчивостта на сградите.
Исторически, покривите са израз на културното наследство и архитектурното разнообразие на различни региони. Техните форми и материали понякога отразяват местните обичаи, климатични условия и наличните ресурси. Развитието на нови технологии и материали продължава да променя начина, по който се проектират и изграждат покривите, съчетавайки функционалност и иновации.
Терминология, свързана с покривите.
Според това, колко равнини изграждат покрива, могат да се различат:
В зависимост от разположението на пресичащите се равнини, покривите могат да бъдат още "двускатен скосен", "четирискатен скосен", "мансарден", "пирамидален", "шедов" ("трионообразен") и др.
При изграждането на покривна конструкция, за да се избегне традиционния изглед на сградите или по други съображения, се използват елементи от други геометрични повърхнини, при което се получава "цилиндричен", "дъгов", "куполен" и други видове покриви.
В строителството се използват определени термини за частите на покрива:
Дървен покрив.
Традиционно в строителството на къщи в България се използва класическа дървена покривна носеща конструкция. Нейните основни елементи са:
Други видове материали за покриви.
Покривите могат да се определят и според използваното покритие: |
64446 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64446 | Сирене | Сиренето е млечен продукт, претърпял физико-химични и биохимични промени под действието на сирищния ензим и ензимите на млечнокиселите микроорганизми. То е концентриран продукт от белтъчни вещества, млечна мазнина, соли, витамини и притежава приятни вкусови и ароматни вещества.
В България думата „сирене“ обикновено се използва за бялото саламурено сирене, но всъщност сирената са хиляди видове, всяко от тях със свои уникални характеристики, получени в зависимост от вида мляко, технологията, мястото на производство. Общото за всички сирена е, че се получават след коагулация на белтъка, след което коагулиралата маса се отцежда от остатъчната суроватка и се подправя и дообработва според съответната технология.
Сиренето притежава висока калоричност и физиологична пълноценност, които се обуславят от високо съдържание на белтъчни вещества и мазнини, от наличието на добре усвоими от човешкия организъм пептиди, свободни аминокиселини, витамини и микроелементи.
Исторически сведения.
Сиренето е храна с древен произход. Липсват сигурни сведения за това къде е произлязло, но се предполага, че това е станало едновременно в района на Европа, Централна Азия и Близкия изток. Според Плиний Стари сирене се е произвеждало в земите на Римската империя още преди възникването ѝ, а римляните само усъвършенстват технологията на производство. Смята се, че сирене се произвежда от около 8000 г. пр.н.е. Това е периодът на одомашняване на първите тревопасни животни. Вероятно първото сирене е създадено случайно от номадски племена в Централна Азия. Традиционно млякото в тези области се е съхранявало в кожи от одрани животни. В резултат на пресичането му се е образувал коагулум. При клането на сукалчета древните хора забелязвали, че млякото се пресича в стомаха им. Това вероятно е подтикнало любопитството на хората да използват стомашно съдържание за подсирване на млякото. Най-ранните археологически доказателства за производство на сирене са от откритите останки в египетска гробница датирани от около 2000 г. пр.н.е. Предполага се, че първите видове сирена са били доста кисели и солени, подобни по структура на пресечена извара или на саламурени сирена произвеждани днес на Балканския полуостров. Сиренето произведено в Европа, където климатът е по-хладен от този в Близкия изток, изисква по-малко сол за консервиране. С по-малко сол и киселинност, сиренето става подходяща среда за развитието на полезни микроорганизми и плесени. Така постепенно възникват съвременните видове сирена с изявени и интересни вкусове.
За разлика от народите в съвременен Китай и Индия, които постигнали високо развитие на цивилизацията, но не и на добива на мляко и преработката му в различни млечни продукти народите на средиземноморския район имали добре развито животновъдство и се занимавали с производство и преработка на мляко. Гърците много ценели този продукт и благодарение на тях технологията на производство на сирене се разпространява в цялата Римска империя. През Средновековието в Европа сирене е произвеждано в манастирите, където се усъвършенства технологията на производство и се утвърждават различни видове сирена, много от които са известни и днес.
Етимология.
Думата за сирене в английския идва от латинската caseus, и означава казеин. Тя от своя страна произлиза от протоиндоевропейската дума "kwat-", означаваща „ферментирам, вкисвам“. В много европейски езици се използва дума произлизаща от латинската. На западнофризийски е "tsiis", нидерландски: "kaas", немски: "Käse", испански: "Queso" и португалски: "Queijo". В повечето от романските езици думата е различна и придобива известност от римските легионери. Тя произлиза от латинската "formaticum" като означава в буквален смисъл „форма, оформен“. Във френския се нарича "fromage", на италиански: "formaggio". В славянските езици прадумата за сирене означава „суров“, като вероятната причина за това е, че в миналото, а и днес в някои части на България за приготвянето на сирене се е използвало сурово мляко. Турската дума за сирене "peynir" и азербайджанската "pendir" имат общ произход от персийската дума "panīr", означаваща „произведено от мляко“.
Общи характеристики.
В зависимост от начина на производство сиренето съдържа от 10 до 30% белтъчни вещества. Голяма част от тях в процеса на зреене се ражграждат до аминокиселини определящи биологичната му стойност. Най-ценни са незаменимите аминокиселини в него като левцин, изолевцин, лизин, метионин, цистеин, фенилаланин, тирозин, треонин, триптофан и валин. При поизводството му около 70% от калциево-фосфатните соли в млякото се задържат в сиренето. Съдържанието на липиди също варира от 10 до 30% от общата му маса. Те са под формата на емулсия и определят неговата масленост. При млечнокиселата ферментация на лактозата се получават както млечна, пропионова, оцетна киселина така и ароматни вещества, които определят вкуса на сиренето. В сиренето се съдържат мастноразтворимите витамини А, D и Е и водноразтворимите B1 и В12.
Видове закваски.
Пастьоризацията на млякото предназначено за сирене унищожава голяма част от млечнокиселите бактерии участващи в зреенето му. За различните видове сирене е необходима типичната за него микрофлора. Тя се нарича сиренарска закваска и е необходимо условие за правилното зреене на сиренето. Благодарение на вложените в млякото микроорганизми от разграждането на млечната захар, казеина и мазнините се получават нискомолекулни вещества с висока усвояемост и придаващи специфичния аромат на сиренето. Използваните закваски биват течни и твърди. Течните закваски са по-активни, но са по-нетрайни за разлика от сухите.
При производството на сирене с ниско второ подгряване се влагат мезофилни млечнокисели стрептококи. Влагат се както киселиннообразуващи видове като "Lactococcus lactis" така и ароматообразуващи видове като "Streptococcus diacetilactis". Ароматообразуващите култури ферментират млечната киселина и солите, в резултат на което се образува въглероден диоксид. При производството на швейцарските видове сирена се влагат и Пропионобактерии ("Propionobacteria schermanii" и "Propionobacteria petersoni"), които разлагат млечната киселина до пропионова и въглероден диоксид. Той се отделя вътре в сиренето и притиска сиренината като образува характерните за този вид сирена шупли.
При производството на сирене с високо второ подгряване се влагат термофилни млечнокисели коки като "Streptococcus termophilus" и пръчици "Lactobacillus bulgaricus", "Lactobacillus helveticum" и "Lactobacillus casei". При производството на бяло саламурено сирене се влага закваска от "Lactobacillus lactis" и "Lactobacillus casei"
При много видове меко и полутвърдо сирене освен типичните млечнокисели микроорганизми се влагат плесени, а при други и слузообразуващи бактерии. Зреенето на сирена с плесени се осъществява при развитието на чисти култури от "Penicillium roqueforti" и "Penicillium camamberti". При производството на сирене със слузеста повърхност се влага закваска от "Oidium lactis" и "Brevibacterium linens".
Препарати подсирващи млякото.
Още от дълбока древност за подсирване на млякото се използвал ензимът химозин. Традиционно той е добиван от същинския стомах на преживни домашни животни сукалчета (обикновено агнета) при тяхното клане. Стомахчетата се освобождават от съдържание издуват се и се оставят да изсъхнат за около седмица. След това се нарязват на тънки ленти и се екстрахират на воден разтвор. След това още около седмица екстрактът се претака с цел ензимът да премине в разтвора. Екстрактът се филтрира и прецежда. Получава се напълно бистра мая със специфичен мирис. Посредством пресичане със солна киселина, отделяне на получените коагулуми и допълнителната им обработка се получава суха мая.
Химозинът се проявява като подсирва казеина и незначителното му пептонизиращо действие. Той не действа върху лактоалбумина и лактоглобулина и тези белтъци попадат в суроватката.
Пепсинът е също сирищен ензим но 3 – 4 пъти с по слаба активност от химозина. Това налага влагането му в по-голямо количество, но е възможно да вгорчи сиренето поради силното му протеолитично действие.
Бактерийните протеази се получават от някои щамове протеолитични бактерии. Приложението им за подсирване на млякото е ограничено.
Оцветяващи сиренето средства.
За постигане на яркожълт цвят при някои от сирената се добавят и оцветители преди подсирването на млякото. При някои български саламурени млечни продукти се добавят избелващи добавки. Сирена, в които са добавени такива придобиват леко син или зеленикав оттенък.
Технология на производство.
Подсирване.
Същинското подсирване на млякото се извършва в големи сиренарски вани. Млякото предварително се пастьоризира или термизира след което се охлажда. Сирищната мая се разрежда с чиста вода и се добавя при непрекъснато разбъркване на млякото. Постепенно от течно състояне млякото преминава в коагулирало. Причината е, че казеинът в него от състояние зол преминава в състояние гел. Така калциево-фосфорният казеинов комплекс преминава в калциево-фосфорен параказеинат. Процесът на подсирване продължава за около 20 до 60 минути.
Нарязване и изпичане.
След подсирването е необходимо полученият коагулум да бъде нарязан с цел отделянето на течната му част и да се намали наличието на вода в сиренината с 50 – 70%. Извършва се с помощта на сиренарски нож. При меките и полутвърдите сирена сиренината се нарязва до парчета от 2 до максимум 6 cm³. При твърдите сирена парчетата са с големина от царевично до пшенично зърно. По този начин се повишава повърхността на коагулума и се улеснява отделянето на вода. Отделянето ѝ се повишава от допълнителното ниско или високо второ подгряване. При този процес масата се разбърква допълнително. Така получените зърна бързо се обезводняват и стягат. Този процес се нарича "изпичане на сиренината". При консумация на такива зърна те хрущят в устата.
Отцеждане, формиране и пресоване.
Водата съдържаща се в сиренината бива:
Най-лесно и бързо се отделя междукапилярната вода. Капилярната се отделя много трудно и от нея зависи водното съдържание на сиренето. Хидратната не се отделя или това става изключително трудно. Процесът на отделяне на суроватка от сиренината се нарича "отцеждане". Този процес протича на два етапа. Първият е при нарязването, изпичането и пресуването на сиренината, когато се отделя основното количество. Вторично отцеждане се получава след осоляване на сиренината. При този процес се регулират деминерализацията и делактозацията на сиренината, което определя и хода на зреенето и оформянето на органолептичните качества на сиренето. Отцеждането се извършва през сита или цедилки.
Пресоването е следващия процес. То се извършва като се пресова цялата обща маса или сиренината се отделя и се пресова в калъпи. По този начин процесът на пресуване на сиренето се движи успоредно с придаване на специфичната му търговска форма (формиране). При пресуването се използват преси с тежести. Предизвиква се слепване на отделните зърна и допълнително отцеждане на водата. При меките и някои от полутвърдите сирена се прилага самопресуване и самоотцеждане. При твърдите се използват преси с възможност за постоянно натоварване и увеличаване на тежестта.
Осоляване.
Осоляването е следващия процес, на който се подлага сиренината. Основава се на процесите на дифузия и осмоза. То влияе върху регулирането на водното съдържание в сиренето и протичането на микробиологичните и физико-химичните процеси в него. С този процес се възпрепятстват загнивните процеси в сиренето и се образува кора при твърдите сирена. Според начина на осоляване то бива:
Зреене.
Това е последният етап от приготвянето на сирене, при който се получават сложни промени в съставните му части. Това е периодът в който се формират органолептичните свойства придаващи характерните за вида на сиренето особености. Най-съществени промени настъпват в белтъците и в по-малка степен при мазнините. В първите часове след подсирването микроорганизвите от закваската се намножават бурно. Лактозата се разгражда до глюкоза и галактоза, а от там и до млечна киселина. Постепенно се повишава общата и титруемата киселинност. Получената млечна киселина отнема калция от калциевия параказеинат като го превръща в монокалциев. Полученото ново съединение има свойството да набъбва и спомага за слепването на отделните зърна и придаването на еластичност на сиренето. За получаването на характерните органолептични и хранителни свойства на сиренето най-голямо значение има промяната в казеина. Тя преминава през няколко етапа:
При зреенето на сиренето в резултат на получените разпадни продукти се получават специфичния вкус и мирис. Съвкупността от вкуса и аромата се нарича „букет на сиренето“. Вкусовите качества основно се дължат на някои аминокиселини. От тях глутаминовата киселина определя най-силно букета на сиренето. При формирането на аромата и вкуса вземат участие около 130 вида летливи вещества. Сред тях са и амините тирамин, триптамин, хистамин, метилаланин, диметил и триметиламин и други.
Приема се, че в първите дни от зреенето белтъците се разграждат от химозина. След 12 – 14 дена започва действието на протеолитичните ендоензими, освободени след смъртта на млечнокиселите микроорганизми.
При сирената с плесенова закваска мазнините в тях претърпяват най-големи промени. Под действието на липолитичните ензими мазнините се разграждат и се образуват свободни мастни киселини. Минимални количества от маслена, капронова и каприлова киселина придава на сиренето изразен вкус и мирис. При сирена тип Рокфор и Камамбер специфичният мирис се придава от разграждането на висшите мастни киселини до метилкетони.
Отклонения от органолептичните показатели.
В процесът на изготвяне на сирената се наблюдават нарушения в технологията на изготвяне в резултат на което се получават промени във вида, вкуса и миризмата на сиренето.
Световно производство и консумация на сирене.
По данни на ФАО през 2004 г. в света са произведени около 18 милиона тона сирене. Приравнено към населението на света се падат около 3 kg сирене на глава. Около една трета от световното производство се пада на САЩ, следвани от Германия и Франция.
Най-големият износител на сирена приравнено във валута е Франция. На второ място се нарежда Германия, но тя е първенец в износа на килограм продукт. От първата десетка Ирландия, Нова Зеландия, Нидерландия и Австралия са страни, които произвеждат продукт основно с цел износ, съответно 95%, 90%, 72% и 65% от собственото производство се изнася. В страната първенец (Франция) едва 30% от произведеното сирене се изнася. САЩ макар и първенец в производството на сирене произвежда този продукт основно с цел задоволяване на собствения пазар.
Германия е първенец във вноса на сирене. Великобритания и Италия са съответно втори и трети в тази класация.
Населението в Гърция консумира най-голямо количество приравнено на глава от населението. Основният дял (около 75%) от консумираното в страната сирене се пада на местния продукт Фета. След нея е Франция с 24 kg сирене консумирано от глава на населението. Основният дял се пада на сирената Ементал (използван основно при приготвянето на продукти) и Камамбер. От 1970 г. консумацията на сирене в САЩ непрекъснато нараства. Сиренето Моцарела е най-консумираното и заема около 30% от общия дял. Основната причина за това, е че то се влага предимно като съставна част при приготвянето на пица.
Сирене и здраве.
Узрялото сирене е лесно смилаемо и добре усвоимо от организма. То улеснява процесите на храносмилане и пречи на развитието на гнилостни бактерии в червата. Усилва отделянето на стомашен сок и така подобрява апетита. Сиренето може да се прилага като храна след прекарано боледуване от остри инфекциозни заболявания, за изтощени болни. Използва се при наличие на болестни процеси в храносмилателната система като хронични гастрити свързани с понижена киселинност на стомашната секреция, при остри и хронични ентероколити, при които преобладават гнилостните процеси, при заболявания на черния дроб и жлъчката, при безапетитие и други. Високото съдържание на аминокиселини, калций и фосфор го правят ценна храна при заболявания свързани с разграждане на тъканните белтъци, както и при загуба на калций (рахит, остеопороза). Поради това, че сиренето е наситено с калций ежедневната му консумация помага за укрепването на костите и пречи на развитието на кариеси. При бременност помага за нормалното развитие на плода.
Изследване на финландски учени сочи, че ежедневната употреба на сирене повишава имунната защита на организма. Една от възможните причини за това е наличието на пробиотици в него.
Консумацията на некачествено произведено сирене може да повиши сериозно риска от заразяване с инфекциозни причинители. Най-често това се получава при използването на непастьоризирано мляко. Консумацията на такива сирена може да причини разпространение на листериоза, бруцелоза, салмонелоза и туберкулоза сред хората.
Сиренето в България.
В България основните асортименти сирене са бялото саламурено и кашкавалът. След Втората световна война постепенно българските млекокомбинати започват да налагат и нови продукти. Такива са сирене „Дунавия“, „Крема“, топено сирене (натурално или с добавени допълнителни продукти).
До 1989 г. основният дял от износа на българско сирене е насочен към бившия СССР и арабските страни. След промените в страната поголовието от млечни животни прогресивно спада. Успоредно с това спада и производството на млечни продукти. Производителите променят и стандартните технологии на производство на сирене и кашкавал като основно се съкращава периодът на зреене. Влагат се и сухо мляко и растителни маснини с цел производство на евтин продукт. Макар и сравнително малък производител България изнася сирене като през 2006 г. износът е бил близо осем пъти по-голям от вноса (в млн. USD)
Сиренето присъства често в българското народно творчество:
Широко употребявана е поговорката „Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари“.
В България е общоприето с думата сирене да се означава бялото саламурено. Другите видове сирена често погрешно са определяни като кашкавал, незряло или развалено (мухлясало) сирене. Саламуреното сирене е един от продуктите в приготвянето на шопска салата. |
64447 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64447 | Хелоуин | Хелоуин (, също "All Hallows' Eve" или "All Saints' Eve") е празник, който се провежда на 31 октомври.
Произход.
Началото си Хелоуин води от келтския езически ритуал Сауин ("Samhain") – фестивал на плодородието и новогодишен празник, празнуван в края на октомври. Тогава, според вярванията на древните келти, в нощта срещу новата година, починалите през изминалата навестяват света на живите, в търсене на живи тела, в които да се вселят. За да се предпазят, хората гасят огъня в огнищата си и се събират около огньовете, палени по случая от жреците-друиди, които устройват гадания. Събралите се се опитват да изглеждат колкото се може по-страшно, обличайки и надявайки животински кожи и глави, с намерението да изплашат привиденията и да ги отблъснат назад в света на мъртвите.
Ритуали.
Подобни на първоначалния езически обред, свързан с Хелоуин, са тези характерни за кукерството, където присъстват същите атрибути – маски с рога и зловещо изражение, животински кожи, но при тях целта е гонене на злото, а не на душите на мъртвите, за които поначало се предполага, че вселяването им е нещо лошо, оттам същото се разпростира с времето и върху Хелоуин (гонене на злите сили).
В по-късните вариации на празника е развита насоченост към изпълнение на обичая преди всичко от деца – в резултат се набляга основно на забавната им страна. Те носят „страшни“ (но главно – шеговити, макар и обикновено изобразяващи разни зловещи фигури, като вещици и караконджули) или възприемани повече като магически, приключенски и екстравагантни костюми и маскировки, но също носещи известен страховито-смешен заряд (например на принцеси, пирати, феи, супер-герои или симпатични животни), обикалят, често в ръка с тиквени фенери, насам-натам и искат бонбони и сладки, предупреждавайки, че ако не ги получат, ще „изиграят номер“ на неотзивчивите (популярен е изразът: "Лакомство или пакост?", но с идеята произнасящите го да получат нещо вкусно, дори и ако човекът не е уплашен от възможността да сторят някоя беля).
Празници на Вси светии.
Въпреки характерните за християните вярвания във възможността за контакт с душите на починалите (например в обстановката на задушница), в наличието на бродещи зли сили (например – вампири) и въобще в силата на магията, както и в неспирното общение между земния и небесния свят (най-вече посредством ангелите и светците), по-близко до каноническото разбиране е, че едно такова връщане на мъртвите сред живите, като залегналото в основата на Хелоуин, не е възможно (предвид представите около Страшния съд).
Същевременно Хелоуин е 1 ден преди честването на католическия ден на Вси светии и поради това представите за тях се смесват. Самата дата е избрана нарочно – през 835 г. папа Григорий IV, в опит да замени съществуващия езически ритуал, утвърждава 1 ноември като Ден на Вси светии в католицизма, като ден за прослава на всички и мъченици. Оттам произхожда и названието Хелоуин – нощта преди/навечерието на Деня на Вси Светии.
В православието празникът на Вси светии е "Неделя на всички светии" и се отбелязва през пролетта, в първата неделя след Петдесетница. Празникът на всички български светии е специално на втората неделя след Петдесетница. |
64454 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64454 | Хайфа | Хайфа () е град в Северен Израел.
География.
Той е третият по население в страната (след Тел Авив и Йерусалим) с около 268 200 жители на града и 1 048 900 души в агломерацията (2010).
Градът е разположен на 3 тераси по планината, гледаща към Средиземно море. Най-богатото население живее най-високо, а по-бедните – край морето.
Забележителности.
В Хайфа се намира световният център на бахайската вяра. През 2008 година в Канада на годишната конференция на ЮНЕСКО бахайските градини са обявени за обекти на световно културно наследство, редом до пирамидите в Египет и др.
В града е седалището на технически университет, известен като „Технион“ – сред най-добрите в света.
Инфраструктурата е забележителна, градът е много поддържан и чист. Разполага с най-голямото пристанище на еврейската държава. Той е единственият град в Израел, в който от 1959 г. действа системата за подземен транспорт „Кармелит“ – фуникулер с дължина около 2 километър и 6 станции. Единствено там градският транспорт не спира дори в "шабат" – събота, ден на еврейската седмична молитва, когато не се работи. |
64455 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64455 | Петах Тиква | Пѐтах Тиква̀ () е град в Израел, няколко километра източно от Тел Авив. Има 240 357 жители (по приблизителна оценка от декември 2017 г.).
История.
Градът е основан през 1878 г. от преселници от Яфо. Той е първото еврейско селище в тогавашната Палестина.
Първите обитатели на селището са имали първоначално огромни трудности поради лошите реколти и маларията. С течение на времето маларийните блата в района са пресушени и районът е превърнат в център за отглеждане на цитрусови култури. От 1888 г. жителите на града получават помощ от барон Едмонд Ротшилд, а през 1937 г. Петах Тиква е обявен за град.
Съвремие.
В днешни дни градът е център не само на селскостопанска дейност, а и на много индустриални дейности. Развиват се металообработващата и текстилната промишленост. Тук се намира и седалището на фармацевтичния концерн TEVA.
Спорт.
Градът е известен с втория най-стар израелски футболен клуб – Макаби (Петах Тиква), основан през 1912 г. Най-старият клуб е Макаби (Тел Авив), създаден през 1906 г. |
64461 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64461 | Калмарска уния | Калмарската уния е поредица от лични унии, започнали през 1397 г. и обединяващи трите кралства на Дания, Норвегия и Швеция под властта на датската кралица Маргрета I. На отделните части е даден суверинитет, но не и независимост. Проблемите в разпределянето на областите на влияние предизвикват бавно отслабване през 30-те години на XV в. и пълно разпадане на 6 юни 1523 г.
Начало.
Началото на унията е поставно от датската кралица Маргарета I (1353–1412), след разгрома на шведския крал Албрехт Мекленбургски. Загубата на подкрепа от шведската аристокрация и надигащите се бунтовнически вълни, подкрепени от датския и норвежки регент Маргарета I, са причината за победата над Албрехт Мекленбургски през 1389 г. Албрехт е неспособен да плати налога за освобождението си в размер от 60 000 сребърни марки и като компенсация е създаден съюз между Дания, Норвегия и Швеция в град Калмар.
За крал на новосъздадната уния е провъзгласен официално на 17 юни 1397 г. племенникът на Маргарета I - Ерик Померански. По време на неговото владение Калмарската уния е най-голямото кралство е Европа.
Конфликти.
Швеция е страдала от честите войни на Дания с Шлезвиг, Холщайн, Мекленбург и Померания заради затрудненията в експорта на шведско желязо към останалата част на континента. Друга основна конфликтна точка е централизацията на управлението на Калмарската уния в ръцете на Дания. Шведският кралски съветник заявява равнопоставеност в рамките на самоуправление. Единството на съюза се нарушава през периода на 30-те години на XV в., а напрежението нараства дори до точка на въоръжена съпротива (Енгелбрехтски бунт).
Бунтовническите вълни са причина за навлизането на датски войски в Швеция. Ерик Померански е детрониран (1438-1439) и заменен от бездетния Кристофър Баварски. След смъртта на Кристофър през 1448 г., Швеция издига Карл VIII като крал на унията, с намерението за запазване на единството, но под управлението на шведската корона. На следващата година Карл VIII е провъзгласен и за крал на Норвегия. Доминацията на Холщайн над обединеното шведско и норвежко влияние в унията водят до решението на датския кралски съветник да провъзгласи Кристиан I Олденбургски за крал на Калмарската уния. Следващите седем десетилетия съюзът е разкъсван от постоянни войни между Дания и Швеция.
Завземане на Швеция от датския крал Кристиан II и последвалата Стокхолмска кървава баня през 1520 водят до нови бунтове от шведска страна. След успешен опит за изтласкване на датчаните от шведските земи през 1521 краят на унията е бил предизвестен.
Разпадане.
След множество бунтове и войни през 1520 и 1521 г., запазването на единството е било невъзможно. Калмарската уния просъществува до 6 юни 1523, когато е декларирана независимостта на Швеция с провъзгласяването на Густав Васа за крал. Тази дата се смята основаването и обединението на съвременна Швеция.
Празнуване.
От 2005 г. 6 юни е въведен като национален празник на Швеция. Преди тази дата денят е честван с тържество в Стокхолм, на което шведския крал Густав XVI е раздавал флагове на различни организации в Швеция.
Юбилеи.
600-тната годишнина от Калмарската уния е чествана в град Калмар с официалното присъствие на държавните глави на Дания, Швеция, Норвегия, Исландия и Финландия. |
64481 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64481 | Светослав Гаврийски | Светослав Велеславов Гаврийски е български финансист и политик, министър на финансите през 1997 година и управител на Българската народна банка през 1997-2003 година.
Биография.
Светослав Гаврийски е роден е на 18 декември 1948 година в Свищов. Завършва 23-та гимназия в София. През 1972 година завършва икономика на външната търговия във Висшия икономически институт „Карл Маркс“. Оттогава до 1997 работи в Министерство на финансите, като през 1991-1992 година е заместник-министър, а през 1995-1997 година - първи заместник-министър. През 1997 е министър на финансите в служебното правителство на Стефан Софиянски и подготвя документите за въвеждане на валутен борд.
През юли 1997 XXXVIII народно събрание го избра за управител на Българската народна банка. Ръководи провеждането на паричната реформа и въвеждането и поддържането на валутния борд. Дванадесет години (от 1992 до 2003) е представител на България в Международния валутен фонд. Води и участва в преговорите с Парижкия и Лондонския клуб.
През 2005 г. партия Демократи за силна България (ДСБ) издига кандидатурата му за кмет на София на частичните местни избори. Гаврийски остава трети на първия тур, проведен на 29 октомври, и не се класира за балотаж.
След изборите става главен изпълнителен директор на банката „Алианц България“ с мандат до 25.02.2020 г. От 25.01.2020 г. е член на надзорния съвет на Обединена българска банка. |
64483 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64483 | Мартин Лутер | Ма̀ртин Лутер () е немски духовник и теолог, който поставя началото на протестантската Реформация. Енергичен опонент на възгледа, че освобождаването от божието наказание за греховете може да бъде откупено с пари, той се противопоставя на продавача на индулгенции Йохан Тецел със своите „95 тезиса“ от 1517 година. Отказът му да се отрече от тях по искане на папа Лъв X през 1520 година и на император Карл V по време на Вормската диета през 1521 година довежда до неговото отлъчване от папата и до обявяването му извън закона от императора.
Лутер проповядва, че спасението не се печели с добри дела, а се получава като безплатен дар от Божията благодат чрез вярата в Исус Христос като изкупител на греховете. Неговата теология оспорва авторитета на папата на Римокатолическата църква, настоявайки че Библията е единственият източник на божествено разкрито познание. Той се противопоставя и на изключителното посредничество на духовенството между миряните и Бог, смятайки всички кръстени християни за свещеници. Последователите на учението на Лутер се наричат лутерани.
Мартин Лутер превежда Библията на говоримия немски език, вместо традиционната латинска версия, което я прави по-широко достъпна и оказва огромно влияние върху църквата и цялата германска култура. Издаването на Лутеровата Библия насърчава формирането на стандартна форма на немския език, въвежда някои принципи в теорията на превода и оказва влияние върху последвалите преводи на Библията на други говорими езици. Химните на Лутер се отразяват на развитието на църковното пеене, а бракът му с Катарина фон Бора става образец за практиката протестантските свещеници да се женят, противно на католическите правила.
Към края на живота си Мартин Лутер заема крайно антисемитски позиции, обявявайки се за разрушаване на домовете на евреите, изгаряне на синагогите, конфискуване на парите им и ограничаване на свободите им. Тези възгледи правят Лутер силно противоречива фигура за мнозина съвременни историци и теолози.
Биография.
Ранни години.
Мартин Лутер е роден в семейството на Ханс Лудер и неговата съпруга Маргарете (родена Линдеман) на 10 ноември 1483 година в Айслебен, част от малкото графство Мансфелд в Свещената Римска империя. Той е кръстен като католик на следващата сутрин, на празника на свети Мартин от Тур. На следващата година семейството се премества в Мансфелд, където бащата е концесионер на мини и леярни за мед и е един от четиримата представители на градското съсловие в местния съвет. Макар по-късно противниците на Лутер да описват майка му като проститутка и помощничка в баня, в действителност тя е средно заможна представителка на търговското съсловие. Мартин Лутер има няколко братя и сестри и изглежда е сравнително близък с един от тях, Якоб.
Ханс Лутер има амбицията Мартин, неговият най-голям син, да стане юрист. Той го изпраща в латинското училище в Мансфелд, през 1497 година – в Магдебург, а през 1498 година – в Айзенах. И трите училища наблягат на класическия тривиум – граматика, реторика и логика. По-късно самият Лутер сравнява този период от образованието си с чистилище и ад. През 1501 година, деветнадесетгодишен, той постъпва в Ерфуртския университет, който по-късно описва като бирария и бардак. Обучението там изисква ставане в четири сутринта за „ден на механично наизустяване и чести изтощителни духовни упражнения“. Лутер получава магистърската си степен през 1505 година.
Според желанието на баща си, през същата година Мартин Лутер се записва в правната школа на Ерфуртския университет, но се отказва почти веднага, недоволен от неустановеността на правната наука. Търсейки устойчиви възгледи за живота, той е привлечен към теологията и философията, като проявява особен интерес към Аристотел, Уилям Окам и Габриел Бил. Силно влияние му оказват двамата му преподаватели, Бартоломеус Арнолди фон Узинген и Йодокус Трутфетер, които го учат да се съмнява дори в най-великите мислители и да проверява всичко чрез собствения си опит. Философията се оказва незадоволителна за Лутер, който смята, че Бог не е познаваем по разумен път, а само чрез божественото разкриване, което насочва интереса му към Библията.
Академична кариера.
Лутер решава да стане монах, след като, според собствения му разказ, на 2 юли 1505 година близо до него пада мълния, предизвикала ужас от смъртта и божия съд. Той напуска правната школа, разпродава книгите си и на 17 юли постъпва в затвореното августинско братство в Ерфурт. Негови приятели смятат, че решението за постъпване в манастира е продиктувано от скръбта на Лутер след смъртта на двама приятели. Баща му остава много недоволен от решението му, смятайки, че по този начин Мартин Лутер е пропилял образованието си.
След постъпването си в Августинския орден Мартин Лутер се отдава на монашески живот – постене, продължителни молитви, поклонничество и чести изповеди. По-късно той отбелязва, че „ако хората могат да отидат в рая, заради това, че са монаси, то аз определено бих бил един от тях“. Лутер описва този период от живота си като дълбоко духовно отчаяние. Той казва: „Изгубих досег с Христос Спасителя и Утешителя и го превърнах в тъмничар и палач на бедната ми душа“.
През 1507 година той е ръкоположен, а на следващата година вече преподава теология във Витенбергския университет. На 9 март 1508 година получава бакалавърска степен по библеистика, а на следващата година – още една бакалавърска степен върху „Сентенции“ на Пиетро Ломбардо. На 19 октомври 1512 година Лутер става доктор по теология, а два дни по-късно става член на сената на теологическия факултет на Витенбергския университет. До края на академичната си кариера той остава на този пост.
Начало на Реформацията.
На 31 октомври 1517 г. на вратата на Дворцовата църква във Витенберг Лутер окачва списък с 95 тезиса и с това полага началото на Реформацията. Какво съдържат тезите? Първите тезиси са насочени срещу индулгенциите. Отхвърля властта на папата над чистилището. Поставя под съмнение каноничното право – правото на църквата да взема и дава от името на Бога. Поставя под съмнение богатството на църквата. Накрая като извод от тезисите Лутер поставя под съмнение правото на съществуване на църковния клир и структурите на църквата. Tака Лутер нанася първия удар срещу Римската църква.
Отначало бавно, но след това все по-бързо се разпространява вестта за тезисите му. Идеите му все още не се разбират ясно и се налага да напише обяснение към тях. Той все още не се опълчва открито срещу папата.
През 1519 г. Лутер е поканен на диспут с теолога Йохан Ек. Именно тук той поставя под съмнение законността на тези събори и с това властта на папата. За него е валидно само Писанието, в което липсва църковният институт в съвременния му вид. В отговор папа Лъв X издава була, в която Лутер е отлъчен от църквата.
Окончателният разрив с църквата става през пролетта на 1521 г., когато Лутер е извикан пред германския Райхстаг във Вормс, на който присъства и императорът. Пред него той не се отказва от съчиненията си, защитата му е блестяща, той не приема съда на католическата църква, но приема този на императора. Въпреки това се приема едикт за отлъчването му от църквата, трябва да бъде арестуван. Влиянието му в германските земи е нараснало и едиктът не се изпълнява цялостно; Фридрих Мъдри му дава убежище, където Лутер остава дълги години и продължава да пише своите съчетания. Тогава Лутер превежда библията на немски език.
Ликвидиран е монополът на Римската църква, нанесен е силен удар върху икономическото ѝ състояние. Реформацията носи по-голяма свобода в светската култура и наука. Преминаването на почти цяла Северна Европа към протестанството предизвиква съответната реакция на католическата църква. Започва епохата на т.нар. Контрареформация, засилване на борбата срещу протестанството.
Последни години.
Към края на живота си Мартин Лутер заема крайно антисемитски позиции, обявявайки се за разрушаване на домовете на евреите, изгаряне на синагогите, конфискуване на парите им и ограничаване на свободите им. Тези възгледи правят Лутер силно противоречива фигура за мнозина съвременни историци и теолози.
Лутер умира на 18 февруари 1546 година, на 62-годишна възраст.
Произведения от Мартин Лутер.
-Малък Катехизис 1529
-Голям катехизис
-Превод на Библията на немски
-„За евреите и техните лъжи“, 1543 |
64484 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64484 | Хургада | Хургада () е курортен град в Египет, административен център на мухафаза Червено море. В миналото курортът е бил малко рибарско селище, но сега със своите чисти брегове и рифове се нарежда сред най-добрите египетски курорти. Населението му е 195 675 жители (по приблизителна оценка от юли 2018 г.).
С повече от 20 км плажна ивица изпъстрена с много хотели, Хургада предлага атракции като гмуркане с акваланг, уиндсърфинг и пустинни сафарита. Хурагда е често посещавана дестинация от руснаци, немци и чехи, както и от други европейски туристи.
Курортът се обслужва и от летище, което провежда полети до Кайро и някои големи европейски градове.
Хургада е познат и като град с активен нощен живот. Почти всеки хотел има собствена дискотека, както и много кръчми, като най-известни са Калипсо и Папас Бийч. През 2007 г. отваря врати нощният клуб Ministry of Sound.
Температурите на въздуха дори и през зимата не падат под 20 – 25 °C, а на водата – 20 – 22 °C. |
64487 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64487 | Шкодренско езеро | Шкодренското езеро, или Скадърско езеро (; ) е най-голямото езеро на Балканския полуостров, разположено на границата между Черна гора и Албания, на 5 m н.в., с площ от 356 до 370 km² (в зависимост от сезонното колебание на нивото му). По-голямата му част е на територията на Черна гора. Носи името на съседния град Шкодра в Северна Албания. Дължина от северозапад на югоизток 43 km, ширина до 26 km, дълбочина 44 m, обем 1,93 km³. Заема тектонско понижение североизточно от планината Румия. Северния и източния му брегове са ниски, на места заблатени, а западния и югозападния – планински. Площ на водосборния му басейн е 5490 km², като най-голямата река вливаща се н него от север е Морача. От югоизточния му ъгъл при град Шкодра изтича река Буна (Бояна, 41 km), която се влива в Адриатическо море. Има местно корабоплаване и се развива риболова. Черногорските брегове на езерото и територията в непосредствена близост до тях са обявени за национален парк през 1983 г. По езерото са локализирани някои от най-големите птичи колонии в Европа, като се срещат 270 вида птици. |
64489 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64489 | Национално знаме на Швеция | Знамето на Швеция е създадено в настоящия си вид около 1500 г. Счита се, че за основа са използвани жълтите корони върху синьо поле от герба на Швеция, оформени като Скандинавски кръст по примера на датското знаме Данебруг. Общата форма на знамената на държавите от калмарската уния е запазена и до днес в знамената на Дания, Исландия, Норвегия, Швеция, Финландия, Шетландските острови, Фарьорските острови.
Официално определение.
Съгласно шведски закон 269/1982, знамето се изпълнява в пропорции 10:16 (височина:ширина). Вътрешните сини полета са с размер 4:5, външните полете – 4:9, а жълтите ивици на кръста са съответно 2:16 и 10:2 (ширината е равна на половината от височината на сините полета).
Съгласно шведски закон 826/1983, съгласно Натуралната цветна система цветовете са следните:
История.
През 1810 г. Жан-Батист Бернадот, маршал на Франция, получава покана да стане наследник на бездетния шведски крал Карл XIII. На 5 ноември той е осиновен като Карл Йохан. Като кронпринц и регент той провежда външна политика, ориентирана към присъединяване на Норвегия като компенсация на Финландия, загубена през 1809 г. в резултат на Руско-Шведската война. През 1818 г., с възкачването си на шведския трон като Карл IV Йохан Шведски (и ставайки основател на днешната шведска кралска династия), той завършва процеса приемайки също титлата крал на Норвегия (като Карл III Йохан Норвежки).
Неговия син Оскар I въвежда нови флагове, които символизират съюза и равнопоставеността на двете кралства. Горния ляв ъгъл на шведския и норвежкия флагове са заменени с елемент, комбиниращ лявата и дясната страна на шведския с горната и долната страни на норвежкия флаг. |
64497 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64497 | Бенгази | Бенгази () е пристанищен град и област в североизточната част на Либия. Населението на града възлиза на 650 629 души.
История.
Градът възниква през 7 век пр. Хр. като гръцка колония под името Хесперидес. Сегашното му название произхожда от името на мюсюлманския светец Бен Гази До.
Сегашното име Benghazi идва от името на религиозния благодетел награда Ghazi или „Sidi Ghazi“
, както местните са го наричали. Той умира през 1450 г. Градът е преименуван „Bani Ghazi“, което значи син или потомък на Ghazi. Войник който преживява важна война или сблъсък придобива това име. Ghazi означава ветеран от ислямската култура. Д. Радулов
До държавния преврат ръководен от Муамар Кадафи през 1969 година, там е бил кралският дворец. През 1986 г. градът е бомбардиран от американската авиация поради предполагаемата подкрепа на либийското правителство на тероризма.
Съвремие.
В днешни дни Бенгази е вторият по големина град на Либия и център на областта Киренайка.
Основният поминък на населението на Бенгази е преработката на селскостопанска продукция и риболовът.
Бенгази е университетски град.
В края на 1999 в детската болница е Бенгази е установена HIV инфекция, с която са заразени около 400 пациенти. Либия обвинява за това български медици и един палестински лекар. Те са арестувани и осъдени на смърт. На 24 юли 2007 г., с помощта на френската първа дама Сесилия Саркози и комисарят по външните връзки на ЕС – Бенита Фереро-Валднер, петте български медицински сестри и палестинският лекар се завръщат в София на борда на френски правителствен самолет. Техните смъртни присъди са заменени с доживотен затвор, но при пристигането си в България са помилвани от президента Георги Първанов. |
64498 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64498 | Сеута | Сѐута () е автономен испански град, разположен на средиземноморския бряг на Северна Африка, срещу Гибралтар.
Има площ от 18,5 km2 и представлява полуостров, който е отдалечен на 21 km от испанския бряг. Населението е 84 180 жители (2013). Градът е известен като пункт за нелегална емиграция на африканци към Испания и страните от Европейския съюз. През 2002 година, в опит да намали вълната от нелегални имигранти от Мароко, испанското правителство изгражда петметрова ограда, с телени заграждения около целия град ("La Valla de Ceuta") и Мелиля. Оградата и нейната сянка се виждат от сателит и могат да бъдат видени чрез "Google Earth". |
64502 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64502 | Аристофан | Аристофан (на старогръцки Ἀριστοφάνης) е древногръцки драматург, автор на комедии и един от най-ярките автори на политическа сатира, известен и като "„Бащата на комедията“". Едни от най-знаменитите му произведения са "Птиците" и "Облаците".
Биография.
Датите на раждането и смъртта на Аристофан не са известни с точност, но са определени приблизително по данни от неговите произведения и други източници. В древността се оспорва атинският произход на Аристофан, като според различни източници той е роден на Родос, в Егина и дори в Египет. В същото време запазени надписи казват, че той е бил пълноправен гражданин на Атина. Той е син на Филип и принадлежи на дема Кидатенайон. В по-късен, но вероятно достоверен източник, майка му е наречена Зенодора. Аристофан има поне двама синове – Филип и Арар – и двамата комически поети. Понякога се споменава и още един син, Никострат или Филетър, също комедиограф. Не се знае кое име е правилно и напълно възможно всъщност синовете му да са били четирима.
Аристофан е автор на поне 40 пиеси, 11 от които са запазени до днес. Това са единствените напълно запазени примери на старата атическа комедия, въпреки че са оцелели и значителни фрагменти от пиеси на Кратин и Евполид. Пиесите на Аристофан са писани за двата големи атински фестивала – Дионисии и Ленеи. Аристофан живее по времето на Пелопонеските войни и на политическите битки около и след тях. Много от пиесите му имат политически характер и често осмиват известни атиняни и тяхното поведение по време на войната и след това.
Първата от пиесите му, "Пируващите", която не е достигнала до нас, е поставена през 427 г. пр.н.е. под чуждо име, когато Аристофан е нямал още 20 години. Пиесата му "Облаците" осмива Сократ, в когото той вижда опасен софист. Като цяло в първите си пиеси, писани преди Никиевия мир, Аристофан често осмива политика Клеон и настоява да се сключи мир със Спарта, за да се върнат селяните към земеделските си работи.
Пиеси.
"Ахарнците" ("Acharnéis" , 425 г. пр.н.р.) е най-ранната измежду запазените комедии на Аристофан. Поставена е по време на Пелопонеската война; чрез нея авторът се опитва да внуши на атиняните необходимостта да бъде сложен край на войната.
Комедията "Конниците" ("Hippeís") е насочена срещу демагога Клеон и неговата политика; донася първа награда на Аристофан през 424 г. пр.н.е.
"Облаците" ("Nephélai" , 423 г. пр.н.е.) е най-известната, а според автора – и най-сполучливата му пиеса. Насочена е срещу упадъчното влияние на софистическото образование, представено (неоснователно) чрез образа на Сократ.
"Осите" ("Sphékes" , 422 г. пр.н.е.) е сатира срещу слабостта на атиняните да участват в съдебни процеси.
"Мира" ("Eiréne" , 421 г. пр.н.е.) подхваща разглежданата тема за мира и войната.
В "Птиците" ("Orníthes" , 414 г. пр.н.е.) са отразени настроението и надеждите, които атиняните възлагат на т.нар. Сицилианска експедиция.
В "Лизистрата" ("Lysistráte", 411 г. пр.н.е.), след катастрофата в Сицилия е показан комичният заговор, който жените от цяла Елада организират, за да бъде сключен мирен договор.
В "Женският празник" ("Thesmophoriázusai") жените решават да отмъстят на Еврипид заради пренебрежителното му отношение към тях.
"Жабите" ("Bátrachoi" , първа награда, 405 г. пр.н.е.) също е насочена срещу Еврипид, който е обвинен за настъпилия в трагическото изкуство упадък.
В "Жените в Народното събрание" ("Ekklesiázusai", 391 г. пр.н.е) е разработена пародийно идеята за равенството между жените и мъжете.
"Плутос" ("Plútos"), поставена през 388 г. пр.н.е., е нов вариант на по-стара постановка. В нея е представено излекуването на бога на богатството от слепота, с което се слага край на несправедливото разделение на благата.
Последните две творби на Аристофан, които не са достигнали до нас, са били поставени от сина му Арарот. Едната от тях – „Еолозикон“ ("Aiolosikón") е без хорови песни и парабаза, а другата – „Кокалос“ ("Kóicalos") въвежда мотиви и похвати, характерни за новата атическа комедия.
Блестящ в реалистичния си диалог, Аристофан еднакво добре пародира всякакви стилове: на политическа реч, на съдопроизводството и свещенослужението, на епоса, трагедията и лириката. Сквернословието като естествена и дори необходима страна на първоначалния обред на плодородието е налице в старата атическа комедия, която има подчертано карнавален характер. Аристофан намалява ролята и мястото на хора в комедията.
"Лизистрата".
Рисунки на Обри Биърдсли, вдъхновени от комедията на Аристофан (1896): |
64504 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64504 | Методи Кецкаров | Методи Антонов Кецкаров () е български скулптор и художник, работил предимно в България и Франция, но и в днешна Северна Македония, Египет и другаде.
Биографични данни.
Роден е в София в охридския род Кецкарови, познат с просветителската си и обществена дейност. Баща му Антон Кецкаров е деец на ВМОРО и общественик, негов брат е генерал Владимир Кецкаров. Завършва Художественото индустриално училище (днес Художествена академия), както и специалност Дипломация в Свободния университет в София, (сега УНСС). Преподавател по изобразително и пластично изкуство в София.
По време на Българското управление във Вардарска Македония през Втората световна война е директор на Охридската гимназия от 1942 до 1945 година. Като директор на гимназията през есента на 1944 година има активно участие при спасяването от страна на охридчани на избягалите от немски плен 25 български войници.
През 1946 гозина Методи Кецкаров се завръща в България, а в края на 1947 г. заминава на специализация във Франция, където с прекъсвания остава до края на живота си. Установява се в Париж, в градчето Юзес и в курортното селище Валон Пон д'Арк. Във Франция се жени за художничката Маргьорит Кескар.
Творчество.
В по-голямата част от своето творчество Методи Кецкаров се изявява като скулптор. Преди 1941 г. участва в няколко групови и самостоятелни изложби в България, както и две в Египет, една от които е самостоятелна. Най-често срещаните творби на М. Кецкаров от този период са гипсови бюстове. Сред обществените дейци, чиито скулптори Кецкаров създава са Гоце Делчев (1932), Даме Груев (1932), Христо Матов (1933), Васил Априлов (1934), Патриарх Евтимий (1934) Васил Левски (1934), Тодор Александров (1935), проф. Цено Тодоров (1937), барелефът на Св. Климент Охридски в едноименната гимназия в Охрид (1942) и други.
След 1947 г. Методи Кецкаров работи предимно във Франция, с изключение на няколкомесечен престой в Кайро, Египет, където жъне успех. Във Франция освен със скулптори Методи Кецкаров става известен и с керамичните си творби. Наред с това е автор на живописни творби, предимно пейзажи. |
64505 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64505 | Иван Шишман (художник) | Иван Шишман е български художник от Украйна.
Биография.
Роден е в град Измаил, Бесарабия през 1963 г. През 1985 г. завършва Художествено-графичния факултет на Одеския педагогически институт „К. Д. Ушински“. След 1983 г. взима участие в изложби на български художници от Украйна, както и в други колективни и самостоятелни изложби в Украйна и извън нея. От 1993 г. е член на Националния съюз на художниците в Украйна.
Иван Шишман работи предимно като живописец, включително и в областта на църковната живопис. |
64507 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64507 | Владимир Кюрчев | Владимир Степанович Кюрчев е украински художник, етнически българин.
Работи в областта на живописта, дизайна, изкуствата и занаятите. Редица негови картини се намират в частни колекции в Канада, САЩ, Германия, Гърция, България и страните от ОНД. Участва в изложби в Санкт Петербург, Вилнюс, Ереван, както и в градски, регионални и републикански изложби в Украйна. Председател е на дружеството на художниците „Азоварт“ в гр. Бердянск и активен член на българското дружество Родолюбие.
Биография.
Владимир Кюрчев е роден на 22 август 1954 г. в град Бердянск, Запорожка област, Таврия. През 1973 г. завършва Днепропетровското художествено училище (днес Днипровски театрално-художествен колеж) в град Днипро, а през 1980 г. завършва Санктпетербургската художествено-промишлена академия „Александър Щиглиц“ в град Санкт Петербург. Родният му град се намира на брега на Азовско море, което определя една от основните теми в творчеството му – морето и морските пейзажи. |
64509 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64509 | Деспина Ванди | Дѐспина Вандѝ (), сценичен псевдоним на Дѐспина Малѐа (), е гръцка певица от понтийски произход, родена в Тюбинген, Германия. Семейството ѝ се завръща в Кавала, когато тя е на шест години, и там завършва средното си образование. След това започва да учи педагогика, психология и философия в Солунския университет. По това време тя привлича вниманието на известния гръцки певец Василис Карас, който я кани да му акомпанира всяка вечер в собствения му клуб. В началото на 90-те години се премества в Атина и подписва договор с музикалната компания "Minos EMI". Деспина Ванди е една от най-успешните гръцки певици през последните 15 години.
Живот и кариера.
1994 – 1996 г.: Ранни години.
Първият албум на Ванди излиза през 1994 г. и носи заглавието „Γέλα μου“ („Усмихни ми се“). От албума се отличават песните „Γέλα μου“, „Αδιέξοδο“ („Безизходица“) – в дует с Янис Париос и „Δεν υπάρχει τίποτα“ („Не съществува нищо“), на която по-късно е направена кавър версия от Тони Дачева на български със заглавието „Губя те“.
През 1996 г. излиза вторият ѝ албум, озаглавен „Εσένα περιμένω“ („Тебе чакам“). Повечето песни в него са написани от нейния приятел и музикален директор Тони Кондаксакис. Голям успех имат песните „Δεν πεθαίνει η αγάπη“ („Не умира любовта“), „Έφυγες“ („Тръгна си“), „Εσένα περιμένο“ и „Έρωτας αλήτης“ („Истинска любов“). Деспина вече е известна не само в Гърция – изнася множество концерти пред сънародниците си в САЩ, Австралия и Европа.
1997 – 1999 г.: Сътрудничество с Фивос и пробив.
1997-а е годината, в която Ванди прави пробив в гръцката музика, партнирайки си с известния композитор Фивос, който дотогава работи с Кети Гарби. Същата година излиза албумът „Δέκα εντολές“ („Десет заповеди“), който е продаден в над 100 000 копия. Успех бележат песните „Ο περιττός“ („Излишният“), „Δέκα εντολές“, „Νυχτολούλουδο" („Нощно цвете“) и „Ουτοπία“ („Утопия“). Партньорството на Ванди и Фивос ще се окаже едно от най-забележителните в гръцката музикална индустрия и те ще продължат да имат успех и през следващите години.
През 1998 г. Ванди издава сингъла „Σπάνια“ („Рядко“). Същата година е поканена да играе гост-звезда в хитовото телевизионно шоу „Δύο ξένοι“ („Двама чужди“) и получава добри отзиви за актьорския си талант.
Следващият албум е „Προφητείες“ („Предсказания“), който в деня на издаването си е сертифициран златен, а за два дни – платинен. През 1999 г. продава 70 000 копия, което го прави най-продавания албум на певица за съответната година. През 2000 г. са продадени още 80 000 екземпляра и албумът става три пъти платинен. С този албум Ванди вече е в Светата троица на гръцката поп-сцена заедно с Ана Виси и Гарби. Хитове от албума стават „Άπαπα“, „Προφητείες“, „Στα 'δωσα όλα“ („Дадох ти всичко“), „Κλείνομαι“ („Заключвам се“), „Γιατρικό“ („Лекарство“), „Το κοριτσάκι σου“ („Момичето ти“) и „Άκρως τολμηρό“ („Крайно смело“).
2000 – 2009 г.: Преместване в "Heaven Music" и търговски пик.
През 2000 г. излиза сънгълът „Υποφέρω“ („Страдам“), който се състои от 4 песни. Заглавната песен месеци наред оглавява класациите. „Υποφέρω“ става най-продаваният сингъл за всички времена със 150 000 копия или шест пъти платинен.
През следващата 2001 г. Деспина отива в новата компания "Heaven Music" – част от мощна медийна групировка. От "EMI" издават двоен диск с 25 от най-големите ѝ хитове. През декември същата година излиза двоен албум с 21 песни – „Γειά“ („Здравей“). Успехът е невероятен – само за 11 дни се продават 200 000 диска, което го прави най-продавания албум на века; до този момент успехът му не е надминат. Този проект утвърждава Деспина като една най-големите гръцки звезди. Заглавната песен става суперхит също из страните на Балканите и Ливан. Деспина прави отворен концерт в Солун, на който събира 60 000 души. Песните „Γειά“, „Έλα“ („Ела“), „Θέλω να σε δω“ („Искам да те видя“), „Λάθος άνθρωπος“ („Грешен човек“), „Ανάβεις φωτιές“ („Палиш огньове“), „Όλα οδηγούν σε σένα“ („Всички водят към теб“), „Όλο λείπεις“ („Все липсваш“), „Αχ, καρδούλα μου“ („Ах, сърце мое“), „Δέστε μου τα μάτια“ („Вържете ми очите“) и „Χριστούγεννα“ („Коледа“) стават едни от най-големите гръцки хитове.
През 2002 г. се появява сингълът „Άντε γειά“ („Сбогом“) с 3 нови песни. Оценили потенциала на „Γειά“, Деспина и Фивос решават да атакуват и англоезичния пазар. Песента е записана на английски и е закупена от най-влиятелния лейбъл за денсмузика "Ministry of Sound". Издаден в множество страни, достига челни позиции в класациите (№ 1 във Великобритания). Клипът, заснет в Мароко, също активно се върти по MTV. На световните музикални награди в Монте Карло Деспина Ванди получава награда за „Най-успешен гръцки артист по света“, която посвещава на родината си.
На 7 септември 2003 г. Деспина, бременна в четвъртия месец, изнася концерт на живо от театър „Ликавиту“. Изпълнява над 60 песни, свои и вечни гръцки хитове. Записът от този концерт в двоен диск става платинен само за 2 дни. На концерта изпълнява две нови песни: „Φεύγουμε, καρδιά μου“ („Тръгваме, сърце мое“) и „Ό,τι ονειρευόμουν“ („Каквото мечтаем“). Омъжена за гръцкия футболен национал Демис Николаидис, имат дъщеря Мелина. В рамките на 3 месеца – май, юни и юли, Деспина издава диск с ремикси на 13 хита от албума „Γειά“, и синглите „Come Along Now“ (4 варианта на песента с подкрепата на „Кока-кола“) и „Opa opa“ (в 5 варианта), който се разпространява в цял свят чрез "Ministry of Sound".
През декември 2004 г. на пазара се появява поредният диск на звездата „Στην αυλή του Παραδείσου“ („В двора на рая“), който съдържа 11 песни по текст и музика на Фивос, включително и дуети с Василис Карас и новата звезда на гръцката сцена Танос Петрелис. Само за един ден албумът става платинен, с което Ванди подобрява собствения си рекорд. След това албумът е преиздаден като специално издание с 4 нови песни и DVD. Като хитове се налагат песните „Happy End“, едноименната „Στην αυλή του Παραδείσου“, „Να τη χαίρεσαι“ („Да ѝ се радваш“), „Αχάριστη κι αλήτισσα“ („Неблагодарница и скитница“), „Jambi“ и „Amane“ („Аман“). Специалното издание на албума е разпространено в Русия, Украйна, Румъния, България, Унгария и Турция.
През 2006 издава сънгъла „Κάλαντα“ („Коледна песен“), на която песен Анелия прави кавър на български със заглавието „Дъх“. На 27 август 2007 г. Ванди ражда второто си дете, което кръщава Йоргос. Същата година издава нова песен, озаглавена Θέλω“ („Искам“), на която Емилия записва кавър на български със заглавието „История“. На 6 декември същата година издава албума „10 χρόνια μαζί“ („Десет години заедно“). Това е двоен албум, състоящ се от три диска, като първите два са с нови песни, а третият – с ремикси на стари хитове. Албумът бележи 10-годишното сътрудничество на Ванди с Фивос. Големи хитове от албума стават песните „Αγάπη“ („Любов“) и „Η γη κι η σελήνη“ („Земята и луната“), „Θα 'θελα“ („Бих искала“) и „Φαντάσου απλά“ („Представи си просто“). Албумът е четвъртият най-продаван за зимния сезон, тъй като е победен по продажби от албумите на Михалис Хадзиянис, Пеги Зина и Нотис Сфакианкис.
През 2008 г. изнася концерти в Австралия, а през 2009 – в САЩ и Канада. След две години, през които не е издавала нова песен, Деспина Ванди се завръща с песента „Υπάρχει ζωή“ („Има живот“), която се превръща в хит № 1. През лятото на 2009 г. започва турне с разпродадени над 150 000 билета; турнето става най-успешното за 2009 г.
2010 – 2012 г.: "The Spicy Effect".
През 2010 г. излиза песента „Κορίτσι πράμα“ („Момиче и половина“) и става първият изпълнител в каталога на "Spicy Effect" – музикалната компания на Фивос. На 13 юни същата година е издаден осмият албум на Ванди, озаглавен „C'est la vie“ („Такъв е животът“). С видеоклипове се сдобиват хитовете „Κομμάτι απ' την καρδιά σου“ („Парче от сърцето ти“) и „Έρωτα θέλει η ζωή“ („Любов иска животът“). През лятото на същата година започва съвместно турне с Ели Кокину.
През ноември 2011 г. издава песента „Μου 'χεις περάσει“ („Преодолях те“), към която е заснет и видеоклип, а песента е хит № 1 в 12 класации, като в класацията на радио „Rithmos 949“ е със само 1 глас пред Ана Виси.
В началото на 2012 г. излиза видеоклип към песента „Γυρίσματα“ („Кръговрати“), която също става голям хит. На 27 април е издаден албумът ѝ „Άλλαξα“ („Промених се“), който има голям успех и за по-малко от месец става двойно платинен. Първа от новите песни, избрана да се сдобие с видеоклип, е „Το νησί“ („Островът“), която е водещата песен от албума. Става огромен хит, който 3 месеца не слиза от класациите. На 21 юни на наградите на "MAD TV" Ванди печели наградата „Текст-атака“ за песента „Γυρίσματα“, а с микса, който се представя, взривява публиката. Голям успех има и втората поред песен в албума – „Τ' αστέρι μου“ („Моята звезда“). Въпреки че песента се сдобива с видеоклип едва в края на ноември, от септември до края на годината е хит номер 1, с който Ванди заема първите места и стои над основния си конкурент Виси. Любими песни на публиката са още „Καταλαβαίνω“ („Разбирам“) и „Μου φτιάχνεις τη μέρα“ („Оправяш ми деня“).
2013 – настояще: „Гласът на Гърция“ и завръщане в "Heaven Music".
На Деспина Ванди е било предлагано многократно да представи Гърция на песенния конкурс „Евровизия“, но тя винаги е отказвала. През 2013 и 2014 г. е водеща на представянето на песните за конкурса, а през 2014 и 2015 г. заедно с Андонис Ремос, Мелина Асланиду и Михалис Куйнелис е треньор в предаването „Гласът на Гърция“. Победителката от първия сезон, Мария Елена Кириаку, е от нейния отбор. През 2013 г. излиза песента „Χάνω εσένα“ („Губя те“), която 10 седмици е на върха в класациите.
На 22 декември 2014 г. Ванди издава нов албум, озаглавен „Δε με στάματησες“ („Не ме спря“). Това е първият албум от 1997 г., в който нито една от песните не е дело на Фивос. Вместо това тя сътрудничи с Димитрис Кондопулос, Елени Янацуля, Олга Влахопулу, Йоргос Сабанис, Никос Морайтис и Василис Гаврилийдис. Песните „Καλημέρα“ („Добро утро“), „Όλα αλλάζουν“ („Всичко се променя“) и „Κάνε κάτι“ („Направи нещо“) са издадени веднага след завръщането ѝ в "Heaven Music".
През пролетта на 2015 г. е заснет клип към песента „Αν σου λείπω“ („Ако ти липсвам“), която е голям хит от албума. На 18 септември изнася голям концерт в театър „Веакио“. Концертът е записан, за да бъде издаден като концертен албум.
През есента излиза „Μια ανάσα μακριά σου“ („На дъх разстояние от теб“), а през декември е подкрепена с видеоклип. На 24 декември в коледно предаване певицата представя нова песен, озаглавена „Το μαξιλάρι“ („Възглавницата“).
На 21 февруари 2016 г. Деспина изнася концерт в България в „Зала 1“ на НДК, на който изпълнява най-известните си песни. В началото на април е издадена нова песен – „Για κακή μου τύχη“ („Заради лошия ми късмет“) по музика на Такис Бугас и текст на Елени Янацуля. Видеото на песента излиза на 1 юни, заснето е в Корфу от Костас Капетанидис. На 26 септември е излиза нова песен със заглавие „Πέρασα να δω“ („Минах да видя“) – заедно с нея е обявено и излизането на поредния албум на Ванди – „Αυτή είναι η διαφορά μας“ („Това е разликата ни“), който излиза на 6 октомври.
Награди.
Arion Music Awards
Greek Pop Corn Music Awards
MAD Video Music Awards
World Music Awards |
64510 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64510 | Химн на Израел | „Ха Тиква̀“ (на иврит: הַתִּקְוָה, в превод "„Надеждата“") е националният химн на Израел.
Британското правителство забранява за кратко публичното изпълнение и излъчване на химна през 1919 г., в отговор на увеличаването на арабската антиционистка политическа дейност. |
64511 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64511 | Диви разкази | „Диви разкази“ e една от най-значимите литературни творби на Николай Хайтов, написана през 1967 година. Записана е в сборник с автентични разкази, описващи бита и нравите на родопчани. Те са записани от сътрудници на сп. „Родопи“ и предимно от Екатерина Томова. Сред разказите от този сборник, придобили най-широка популярност, са „Мъжки времена“, „Сватба“, „Засукан свят“ и „Дервишово семе“. Някои от включените в сборника разкази са филмирани. Претърпяла множество издания в България и чужбина, „Диви разкази“ е книгата, донесла най-много популярност на Николай Хайтов.
Разказите, според второто издание от 1969 г..
В началото на 1969 излиза второто издание на сборника – 17 разказа, с предговор от Иван Цветков. Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив.
Подредени са така:
Единадесетото издание на сборника от 1992 г. (Издателство „Христо Ботев“, Издателство „Български писател“, София) съдържа и разказите: |
64512 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64512 | Шахбокс | Шахбоксът () e спорт, съчетаващ шахмата с бокса посредством редуване на рундовете в последователност. Следва принципа за „mens sana in corpore sano“ („здрав дух в здраво тяло“).
Синтезът от шахмат и бокс представлява спортна и приложна дисциплина, хибриден метод за развитие на интелектуалните и физически способности на човека, преподаване на способността за комбиниране на умствена и физическа активност в екстремни бойни условия. Една от основните задачи на шахбокса е да научи подрастващите, младежите и възрастните да мислят, анализират, решават сложни проблеми в областта на интелектуалната борба, както и паралелно да пидобиват практически бойни умения от бокса за спорт, професионални и защитни цели. Други задачи включват такива аспекти като поддържане на здравословен начин на живот; обучение на професионални кадри в областта на сигурността и спорта; развитие на интелектуалните и физически способности на съвременния човек .
Срещата между двамата съперници се състои от 6 рунда шахмат и 5 рунда бокс . Започва с четириминутна игра на шах, след което се продължава с двуминутен или триминутен бокс (в зависиомост от формата на съответното състезание), и т.н. След всеки рунд има една минута пауза, през която съперниците имат време да свалят ръкавиците си. Играе се бърз шах, като общото времетраене на шахматната среща е 12 минути . Съперниците могат да спечелят срещата чрез нокаут, мат или по решение на съдията . Ако 12-те минути на единия състезател свършат, другият печели .
Kонцепцията, спорта и правилата на шахбокса са подробно представени в статията на GROUPCHESS . Детайлен исторически преглед, данни и факти по години са поместени на страницата на Chessboxing Sport .
История.
Следвайки хронологията на активното използване на шахмата и бокса в професионалния спорт , те се практикуват от забележителни личности – световни шампиони по шахмат като Макс Еве (1901 г. -1981 г.) и Боби Фишер (1943 г. -2008 г.). Нидерландецът Макс Еве е практикувал усилено бокс докато се е подготвял за шахматните турнири , както и Боби Фишер (САЩ) който публично представя своята боксова подготовка пред медиите. В официалния доклад „Истинската история на Боби Фишер (включително снимков материал)“ 1972 г. той представя на широката публика своята физическа подготовка с бокс, която му помага в забележителната му професионална шахматна дейност . Въпреки че през този ранен период на XX век, шахбоксът все още не се е формирал като официален хибриден спорт, тази дейност на едни от най-добрите шахматисти в света като Еве и Фишер със сигурност са заинтересовали спортните фенове към шахмата и бокса . Последващия период (след края на 70-те години на ХХ век), за потенциална връзка между шахмата и бокса се прави в арт, филмовата (например: „Mystery Of Chessboxing“ aka (Ninja Checkmate) (1979) ; Uuno Turhapuro herra Helsingin herra (1991)) и музикалната индустрии (например песента на Wu-Tang Clan „Da Mystery of Chessboxin“ в първия им албум Enter the Wu-Tang (36 камерен) (1993). Продуцент Wu-Tang RZA), както и се правят опити за паралелно практикуване на двата спорта в тренировъчен процес . Идеята за пряка корелация между шахмата и бокса в единна концепция шахбокс води началото си от карикатуриста Енки Билал, когато в произведението си „Froid-Équateur“ от 1992 г. важна роля играе шахбоксов мач . Тази идея се реализира през пролетта на 2003 от холандския художник Ипе Рубинг Жокера , който официално създава Световната шахбокс организация (WCBO с централа Берлин, Германия / 2003 ), която управлява като президент през целия си живот. През 2020 г. (14.05.2020 г.) водещия шахматен новинарски сайт ChessBase (Германия), издател на професионална шахматна литература и собственик на сайта Playchess (ок. 275 000 регистрирани потребители, данни за 2020 г.) публикува подробни биографични данни за артиста и спортиста Ипе Рубинг, както и неговата активна дейност, с която се откроява през жизнения си път .
Шахбоксът е организиран от Световната Шахбокс Организация (World Chess Boxing Organisation – WCBO ), чието мото е „Битките се водят на ринга, а войните се провеждат на дъската“ . Първият световен шампионат е проведен през 2003 в Амстердам и е спечелен от самия Йепе Рубинг . Първото европейско първенство по шахбокс се състои в Берлин на 1 октомври 2005 , като Тихомир Тичко Тигъра (България, пълно име Тихомир Атанасов Доврамаджиев) побеждава Андреас Шнайдер (Германия) след победа на българина в деветия рунд . Шампионатът е широко отразен в редица местни , международни медии и издания като: Eurosport , CNN , Los Angeles Times , Die WELT , ChessBase и други . Подробен видео репортаж за събитието излъчва немската телевизия RBB . В този период от време, паралелно с включването си към WCBO, Тичко активно се състезава на професионални шахматни турнири, като през сезона 2003/4 печели първо място с отбора на SV Nashuatec – Берлин, на немската Landesliga, (22/2/0) . Преди преминаването си в немската лига, се е състезавал за различни български отбори, като в различни години на 90-те на XX век печели редица национални младежки първенства, както и има международни класирания 2 – 3 м. на ЕП и 3 – 4 м. на СП за младежи . Притежава международната шахматна титла ФИДЕ майстор (FIDE Master) с международен рейтинг ело 2356 (2011 г.) .
Световната Шахбокс Организация (WCBO) е формирана от асоциирани членове организации по шахбокс като: Германия с център Берлин (CBCB), Шахбокс Организация на Индия (CBOI), Шахбокс Федерация Русия, Италианска Федерация по Шахбокс (FISP), Иранска Шахбокс Организация (CBOIR), Шахбокс организациите на Китай (CBCN), САЩ, Испания, Мексико и др. Освен Световната Шахбокс Организация (WCBO), има и Световна Шахбокс Асоциация (World Chess Boxing Association – WCBA) . WCBA е юридически призната организация по шахбокс. Основана е през 2013 г. (10 години след основаването на WCBO) и се намира в Лондон, Великобритания . Настоящият президент на Англия Тим Вулгар е шампион на Великобритания по Шахбокс . Настоящите членове на WCBA са: Британската Асоциация за Шахбокс, Руската Федерация по Шахбокс , Италианската Федерация по Шахбокс. WCBA работи в сътрудничество с международните и локални организации членове и на двете световни организации, признава шампионите по шахбокс, както и координира дейноста си с WCBO, като в същото време провежда своя шахбокс спортна и маркетингова дейност .
Политиката на световните шахбокс организации (WCBO и WCBA) е пряко свързана с редица активни дейности като: създаване на местни клубове, привличане на експерти от различни спортни, публични и административни области, както и активна комуникационна дейност с медиите и други . Това води до бързата популяризация на спорта в цял свят .
Световни шахбокс организации WCBO и WCBA.
Към момента (юли 2022 г.) юридически признати, съществуват две водещи световни шахбокс организации, които обединяват националните федерации и клубове, и провеждат местни и международни шахбокс състезания :
Шахбокс спортен календар.
Световната организация по шахбокс (World Chess Boxing Organisation – WCBO) и в качеството си на настоящ лидер Индийската организация по шахбокс (Chess Boxing Ogranisation of India – CBOI) публикува периодично отчети за своята спортна дейност по години (секция MINISTRY COMPLIANCE) . Публично е представен доклад включващ периода от официалното включване на CBOI в WCBO през 2011 г. (официален документ) . С подкрепата на Италианската шахбокс федерация и Италианския олимпийски комитет съвместно е определено провеждането на 4-тия световен шампионат да бъде осъществен в Италия поради глобалната епидимична обстановка и невъзможност на първоначалната локация – Русия, но впоследствие отново е променена локацията и времето . Вследствие на тези събития Турция осъществява световния шампионат през месец ноември 2022 г., а година по-късно през ноември 2023 г. Италианската Шахбокс Федерация (FISP) реализира V световен шампионат по шахбокс (версия WCBO в Ричоне, Италия ) с участие на представители от Австралия, Великобритания, Гамбия, Германия, Индия, Италия, Казахстан, Канада, Киргистан, Латвия, Русия, Франция, Чехия и други. Резултатите по държави са поместени на официалния сайт на шампионата, като в шахбокс (Chessboxing, версия на WCBO), в челната тройка са отборите от Русия (с медали: 9 златни, 5 сребърни и 2 бронзови), следвани от Германия (с медали: 6 златни, 2 сребърни и 1 бронзов) и Казахстан (с медали: 3 златни и 1 сребърен) . Във версия Chessboxing Light+Fit на WCBO, първата тройка по медали са отборите на Русия (с медали: 7 златни, 5 сребърни и 6 бронзови), Германия (с медали: 4 златни) и Канада (с медали: 3 златни и 1 сребърен) . Шампионатът е организиран с подкрепата на местната община (Commune di Riccione), регионален парламент (Regione Emilia Romagna), спортни организации като Association Sportive e Social Italian (ASI) ,Италианската шахматна федерация (FSI) и олимпийския комитет на Италия (CONI) .
2021 г. вклюва следните официални турнири с международно значение :
2022 г. са определени :
2023 г. са включени :
Шахбокс и наука.
Паралелно с развитието на шахбокса като спорт, той намира все по-голямо място в редица научни трудове на водещи учени, които изследват потенциала на приложение на концепцията в различни области . |
64519 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64519 | Радослав Гайдарски | Радослав Ненков Гайдарски е български лекар и политик. Министър на здравеопазването от 2005 г. в кабинета на Сергей Станишев от квотата на „Коалиция за България“. Почетен гражданин на Видин и София. Специалист в областта на коремната хирургия.
Медицинска кариера.
Радослав Гайдарски е роден на 25 декември 1937 г. в с. Градец, област Видин. Завършва видинската гимназия и Медицинската академия (1962) в София, а след това работи в болницата във Видин, където взема специалност по обща хирургия (1967). Специализира в ИСУЛ, Медицинската академия, ВМА, Националния онкологичен медицински център, както и в болница „Кошен“ в Париж.
Хабилитира се през 1983 г. и е избран за доцент в Катедрата по обща и оперативна хирургия. Доктор на науките от 1989, професор от 1990 г. Работи като асистент във II хирургия в Медицинската академия. Оглавява Клиниката по жлъчно-чернодробна и панкреатична хирургия от 1983 г. до 2003 г.
Началник на клиниката по хирургия в Университетска болница „Лозенец“, където работи от 2003 г. Републикански консултант по хирургия. На 19 октомври 2004 г. получава наградата „Лекар на годината. Носител на званието „Лекар на България“ от 6 април 2005 г.
Има над 160 научни публикации. Член на Световната асоциация по гастрохирургия. Признат за автор на 8 рационализации на оперативна техника.
Политическа дейност.
Проф. Гайдарски е избран за депутат в VII велико народно събрание (1990 – 1991) и в XL народно събрание (2005 – 2009). Министър на здравеопазването от 17 август 2005. Преди да бъде назначен за министър, критикува здравната реформа, като например изказва недоволство от сумите, които Националната здравноосигурителна каса заделя за чернодробни операции .
При встъпването му в длъжност на здравен министър някои от задачите, които стоят пред Гайдарски, са:
Гайдарски става известен с хуманното си отношение към лекарите и онкоболните. Като министър успява да издейства две минимални заплати за специализиращите млади лекари. След многократни опити успява да наложи в Министерския съвет увеличаването на парите за онкоболните и за някои редки заболявания, от 30 млн. лв. на 120 млн. лв. Увеличава финансовите средства на Министерството на здравеопазването за капиталови разходи на болниците от 33 млн.лв на 190 млн. лв., с което се реновират оперативни и реанимационни отделения (клиники) на „Александровска болница“, „ИСУЛ“, „Пирогов“, Окръжна болница „Св. Анна“ – в София, и университетските болници в Пловдив, Варна и Плевен. Като специалист в областта на чернодробната и панкреатична хирургия ежедневно извършва оперативни намеси при раково болни в тези области. Всепризнат внедрител на нови оперативни техники и нови технологии в областта на коремната хирургия. Подготвил многобройни кадри – негови ученици са днес известни доктори на науките, доценти и професори.
Семейство.
Радослав Гайдарски е женен за Росица Борисова Гайдарска. |
64540 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64540 | Национално знаме на Русия | Държавното знаме на Руската федерация e държавен символ на Руската федерация и представлява трицветен правоъгълник. Трите цветови ивици са разположени в следния ред: най-отгоре – бял, в средата син и най-отдолу – червен. Отношението между ширината и дължината на знамето е 2:3.
Символика.
Според едно от тълкуванията, символиката на цветовете е: червеното символизира държавността, синьото е цветът на Божията майка, а бялотo – цветът на свободата и независимостта. Има и други тълкования на цветовете на руското знаме. Според една трактовка от времето на Руската империя белият цвят символизирал Белорусия (Беларус), синият – Малорусия (Украйна) и червеният – Великорусия (Русия).
История.
Държавното знаме в Русия се появява в началото на XVII-XVIII век, в епохата на подем на Руската държава. За първи път бяло-синьо-червен флаг се издига на първия руски военен кораб „Орел“ по време на царуването на Алексей, баща на Петър I. През 1699 г., след престоя си в Холандия, Петър I решава, че руските кораби също трябва да имат свой собствен флаг. На 20 януари 1705 той издава указ, според който на всички руски търговски плавателни съдове трябва да се вдигне бяло-синьо-червен флаг. Самият цар начертава образеца и определя реда на хоризонталните ивици.
През 1858 г. Александър II одобрява рисунка „с разположение на герба с черно-жълто-белите цветове на империята на банери, знамена и други предмети за украса по улиците по време на специални поводи.“ На 1 януари 1865 г. Александър II издава указ с който цветовете черно, оранжево (злато) и бяло (сребро) са обявени за „руски национални цветове.“ Черно-жълто-белият флаг се използва до 1883 г., когато с указ на Александър III, за руско знаме се обявява знаме, състоящо се от три ленти: горна – бяла, средна – синя и долна – червена. Официално бяло-синьо-червеното знаме е одобрено като държавно знаме на Русия едва в навечерието на коронацията на Николай II през 1896 г.
След Октомврийската революция флагът на страната е заменен с червено знаме с изобразени сърп и чук. На 22 август 1991 г. бяло-синьо-червеният трикольор отново става държавно знаме на Руската Федерация.
Дизайн.
Конституцията на Руската федерация не дава точно описание на знамето на Русия. Описанието на знамето, както и неговата употреба са установени със закон № 1-ФКЗ от 25 декември 2000 г. Според този закон, знамето е определено както следва.
Цветовете и деталите на знамето не са точно определение в закона, а е приложена цветна скица. Съгласно междуправителствения стандарт "ГОСТ Р 51130 – 98" цвета на всяко поле трябва да съответсва на номер на цвят в каталога на цветовете дефиниран от ВЦАМлегпром (Всесоюзный центр развития ассортимента товаров легкой промышленности, моды и культуры одежды) или в каталога с цветове от цветовата схема Pantone. Редица руски държавни органи при определяне на държавния флаг използват следните цветове от схемата Pantone: Бял (цвят без допълнителни оттенъци), син (pantone 286С) (solid coated), червен (pantone 485С) (solid coated).
Употреба.
Националното знаме се издига постоянно (самостоятелно или заедно с други знамена) на сградите на федералните органи на изпълнителната власт, в резиденцията на президентски представители във федералниге области, както и сгради на държавни органи на субектите на Руската федерация и местните власти. То се издига също на сградите на дипломатическите мисии, консулските служби, резиденции на ръководителите на дипломатическите мисии и консулските служби, както и сградите на други официални представителства извън Руската федерация. Държавното знаме се окачва на сградите на органите на местно самоуправление, обществени сдружения, предприятия, институции и организации, независимо от формата на собственост, както и на жилищни сгради по време на държавните празници на Руската федерация.
Държавното знаме се издига ежедневно на места за постоянно разполагане на военни части и отделни звена на Въоръжените сили на Руската федерация, на други военни части и военни формации.
Кораби, плаващи под знаме на чужда държава трябва при навигиране във вътрешните морски води на Руската федерация или докато са на пристан в руско пристанище, в допълнение към техния флаг, да издигат и националния флаг на Русия в съответствие с международните морски обичаи.
Държавното знаме на Руската федерация не може да се използва като хералдическа основа за знамената на субектите на Руската федерация, общини, обществени сдружения, предприятия, институции и организации, независимо от формата на собственост.
В дните на траур, на върха на знамето се поставя черна лента, дължината на която е равна на дължината на знамето. Националното знаме на Руската федерация, издигнато на мачта, се спуска до половината височина на мачтата.
Злоупотребата с държавното знаме на Руската федерация се наказва с ограничаване на свободата до една година, с арест за период от три до шест месеца или с лишаване от свобода до една година. |
64541 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64541 | Великолепната петорка | „Великолепната петорка“ (Queer Eye for the Straight Guy) е американско реалити шоу с продължителност 1 час. Излъчването му стартира на 15 юли 2003 г. по кабелния канал „Браво“.
Шоуто.
Създадено от Дейвид Колинс и Дейвид Мецлър, предаването е представено от петима открити хомосексуални мъже (Тед Алън, Кайън Дъглас, Том Филиша, Карсън Крисли и Джей Родригес). Всеки от петорката има свой „талант“, съответно – кулинария, стил, вътрешна архитектура, мода, култура.
Във всеки епизод хетеросексуален мъж следва съветите на самопровъзгласилата се за „страхотна петорка“ (в оригинал – Fab Five) и се подготвя за дадено (най-често романтично) събитие. Петимата посещават мястото, където участващият живее, като коментират начина му на живот, а после и въвеждат промени в дома му, както и стила му на обличане, и т.н.
След началото предаването получава предимно позитивна критика (и от хетеросексуални, и от хомосексуални) и дори печели наградата Еми през 2004. Успехът предизвиква създаването на предавания със същото (или почти същото) име във Великобритания, Австралия, Финландия.
Комедийното шоу Comedy Central (букв. "комедийна централа") прави версия, наречена "Straight Plan for the Gay Man" („Хетеро-план за хомо-мъжа“), където четирима хетеросексуални мъже помагат на един гей да не изглежда като такъв.
„Queer Eye for the Straight Guy“ изневерява на традицията си няколко пъти, когато петимата помагат на момиче, на тексасец, на британец и на гей.
Саундтрак.
Пуснат за разпространение на 10 февруари 2004, саундтракът към предаването застава на първа позиция в класацията за електронна музика на САЩ. Не е издаден легално в България. Съдържа:
В България.
В България шоуто се излъчва по Фокс Лайф, правейки дебюта си в българския ефир на 14 октомври 2007. |
64542 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64542 | Алпи | Алпи е най-високата и обширна планински вериги, която е изцяло в Европа, простираща се приблизително на 1200 km през осем алпийски държави (от запад на изток): Монако, Франция, Швейцария, Италия, Лихтенщайн, Германия, Австрия и Словения.
Алпийската верига се простира от Ница на западното Средиземно море до Триест на Адриатическо море и Виена в началото на Панонския басейн. Планината се е образувала в продължение на десетки милиони години при сблъсъка на африканската и евразийската тектонични плочи. Изключителното скъсяване, причинено от събитието, води до издигане на морски седиментни скали чрез избутване и нагъване във високи планински върхове като Монблан и Матерхорн.
Монблан обхваща френско-италианската граница, с височина от 4809 м е най-високият връх в Алпите. Областта на алпийския регион съдържа 128 върха, по-високи от 4000 м.
Надморската височина и размерът на ареала оказват влияние върху климата в Европа; в планинската верига нивата на валежите варират значително и климатичните условия се състоят от различни зони. Диви животни като козирозите живеят по високите върхове до надморска височина от 3400 м, а растения като еделвайс виреят в скалисти райони на по-ниски и на по-високи възвишения.
Доказателства за човешко обитаване в Алпите датират от епохата на Палеолита. Мумифициран човек („Йоци“), чиято възраст е определена на 5000 години, е открит в ледник на австрийско-италианската граница през 1991 г.
Към 6 в. пр. н. е. келтската латенска култура е добре установена. Ханибал прекосява Алпите със стадо слонове, а римляните имали селища в региона. През 1800 г. Наполеон пресича един от планинските проходи с 40-хилядна армия. През 18 и 19 век се наблюдава приток на натуралисти, писатели и художници, по-специално романтиците, последвани от златния век на алпинизма, когато алпинистите започват да изкачват върховете на Алпите.
Алпийският регион има силна културна идентичност. Традиционни практики като земеделие, производство на сирене и дървообработване все още процъфтяват в алпийските села. Туристическата индустрия обаче започва да расте в началото на 20 век и се разширява значително след Втората световна война, като в крайна сметка се превръща в доминираща индустрия до края на века.
Зимните олимпийски игри са се провеждали в Швейцарските, Френските, Италианските, Австрийските и Баварските Алпи. Към 2010 г. регионът е дом на 14 милиона души и е посещаван от 120 милиона души годишно.
Етимология.
Думата "Алпи" произлиза от френското и латинско "Alpes", за което в един момент се е смятало, че произлиза от латинската дума "албус" („бял“). Терминът "алп" ("алм" или "алпе") се отнася за високопланинските пасища в алпийските райони под ледниците, а не за върховете. "Алп" е високо пасище, до което се водят кравите на паша по време на летните месеци, а терминът „Алпите“, отнасящ се за планините като цяло, е погрешно възприето название. Думите за планинските върхове варират според нацията и езика: думи като "хорн", "кьогел", "гипфел" и "берг" се използват в немскоговорещите региони, "мон" и "егюий" във френскоговорещите; а "монте" или "чима" – в италианската езикова област.
Първоначалното значение може да произлиза от „бял“ по отношение на постоянния сняг. Терминът може би е общ за итало-келтските езици, тъй като в келтските езици има думи за високи планини, производни от "алп". Немското "Alpen" е винителен падеж по произход, но е в именителен падеж в съвременния немски, както и "alm".
Друга теория е, че латинското "Alpes" е име от неиндоевропейски произход (което е общо за планини и планински вериги в региона на Средиземно море). Според Old English Dictionary, латинското "Alpes" би могло да произтича от доиндоевропейските езици, от думата "alb", „хълм“, като например "Албания " е свързана производна. Интересното е, че думата Албания (която е чуждо име за съвременните албанци) е била използвана като име на редица планински райони в цяла Европа. През римската епоха Албания е името на Източен Кавказ, а на английски език "Албания" (или "Albany", Олбани) понякога се използва като име на Шотландия.
Райони на Алпите.
Напречните долини между Боденското езеро и езерото Комо разделят Алпите на по-високите Западни Алпи (височина до 4809 m – Монблан) и по-ниските и широки Източни Алпи (височина до 4049 m – планината Бернина)
Следва да се отбележи, че според френската традиция Западните Алпи е прието да се делят на Западни и Централни. В такъв модел, границата между трите части на Алпите практически съвпада с държавните: Западните Алпи се оказват във Франция, Централните – в Швейцария, а Източните – в Австрия.
По-долу е списък на основните райони на Алпите. Следва да се отбележи, че той има доста условен характер, тъй като различните източници дават различни граници.
На свой ред, съществува и по-подробно деление на тези райони. Така например Алпите северно от Инсбрук се делят на Ветерщайнгебирге и Карвенделгебирге, а южно от града – на Щубайералпен и Туксералпен.
География.
Релеф.
Алпите обикновено се разделят на Западни и Източни, като разделението е по линията между езерото Комо и Боденското езеро, следвайки течението на река Рейн. Западните Алпи са разположени на територията на Италия и Франция, а Източните – в Австрия, Германия, Италия, Лихтенщайн и Словения. На територията на Швейцария се намират части и от двата дяла. Най-високата точка на западния дял е връх Монблан във Франция (4809 m), след него по височина се нареждат Дюфур (4634 m) и Матерхорн в Швейцария (4478 m) и Бернина на италианско-швейцарската граница (4052 m). Дължината на Алпите е около 1000 km, а ширината достига до 250 km. 28,5% от Алпите се намират в Австрия, следвани от Италия (27,2%) и Франция (20,7%).
Няколко по-ниски планински вериги са разположени паралелно на Алпите, включително Френските Предалпи. На северозапад Швейцарското плато ги отделя от планината Юра.
Четирихилядници в Алпите.
В Алпите се намират общо 82 върха с височина над 4000 m, като 55 от тях са изцяло в една от Италия, Франция и Швейцария, а 27 са гранични.
Реки и езера.
Най-дългите реки, които текат през Алпите, са Ин и Драва. Езерата в Алпите са образувани от някогашни ледници. Едни от най-красивите езера в Алпите са Лаго Маджоре, от което идва притокът на реката По, и езерото Лаго ди Гарда, намиращо се близо до река Адидже.
Ледници.
За алпийския пояс е характерно значителното разпространение на планинско-ледниковите форми на релефа. В планините, на височина над 3000 метра над морското равнище, през зимата пада повече сняг, отколкото може да се разтопи. По тези места, където снегът е целогодишен, поради тежестта му, разтапянето и замръзването на горния му слой се образуват основите на ледник. Постепенно, със стапянето на вода по повърхността на ледника, ледените участъци се придвижат по долините. Ледът се плъзга, като по пътя си разрушава горния слой на почвата, повлича и носи със себе си части от камъни, пясък или земя. Повърхността на ледника е покрита с пукнатини с различни размери.
Линията на вечния сняг се намира на север на височина от 2,5 km, а на юг – от 3 до 3,2 km. Общата площ на съвременното заледяване е 4140 km². Ледниците в Алпите са около 1200, като най-голям е Алечкият в Бернските Алпи с площ от 81,7 km². От ледниците водят началото си реки като Рона, Рейн и други.
Проходи.
През вековете Алпите са прекосявани за война и търговия, както и от поклонници, студенти и туристи. Преминаването е по маршрути по шосе, с влак или пеша, които са известни като "проходи", и обикновено се намират в депресии в планината, в които долините започват от равнините и хълмистите предпланински зони. В Средновековието по върховете на много от основните проходи са основани заслони от религиозни ордени. Най-важните проходи са Бренер, Симплон, Шплюген, Сен Готар, Семеринг, Мон Сени и Стелвио. Първият проход (който свързва Алпите с Апенините, е Кадибона.
Прекосявайки италианско-австрийската граница, проходът Бренер разделя Щубайските и Цилерталските Алпи и се използва като търговски маршрут още от XIV век. Най-ниският алпийски проход, Семеринг – 985 m, свързва Долна Австрия с Щирия, като се използва от XII век, когато е построен заслон. В средата на XIX век по трасето на прохода е построена железопътна линия с тунел. С височина от 2469 m, Голям Сен Готар е един от най-високите в Алпите и пресича италианско-швейцарската граница на изток от Пенинските Алпи, покрай склоновете на Монблан. Проходът е използван от Наполеон Бонапарт, който през 1800 г. прекосява планината с 40 000 войници. Сен Готар съединява Централна Швейцария с Тичино – в края на XIX век през него е построен тунел, който свързва Люцерн в Швейцария с Милано в Италия. С височина 2756 m, проходът Стелвио в северната част на Италия е един от най-високите алпийските проходи – през 1825 година през него е построен път.
Климат.
Климатът е планински. Средногодишните валежи в Алпите са 1450 mm.
Алпите се делят на пет климатични зони, всяка с различен вид на околната среда. Климатът, растенията и животинския свят се различават в различните части или зони на планината.
Алпите са важна климатична разделителна линия на Европа. На север и запад от веригата са разположени територии с умерен климат, а на юг – субтропични средиземноморски ландшафти. Валежите на наветрените западни и северозападни склонове са 1500 – 2000 mm, на места – до 4000 mm на година. В Алпите се намират изворите на няколко големи реки (Рейн, Рона, По, Адидже, десни притоци на Дунав), както и многобройни езера с ледников и тектонично-ледников произход (Боденско, Женевско, Комо, Лаго Маджоре и други).
Ясно е изразена височинната поясност на ландшафтите. До височина 800 метра климатът е умерено топъл, по южните склонове – средиземноморски, с много лозя, градини и ниви, средиземноморски храсти и широколистни гори. На височина от 800 до 1800 m климатът е умерен, влажен, с широколистни гори от дъб и бук, които нагоре постепенно се заменят с борове. На височина 2200 – 2300 m климатът е хладен, с дълго застояване на снегове (така наречения субалпийски пояс). Преобладават храсти, ливади с високи треви и летни пасища. По-нагоре, до границата на постоянните снегове, е така наречената алпийска зона със студен климат и нискотревни алпийски ливади, които през по-голямата част от годината са покрити със сняг. Още по-нависоко е нивалния пояс с ледници, снежни полета и каменисти склонове.
Геология.
Основните геоложки концепции са формулирани основно от натуралистите, започнали да изучават скалите в Алпите през XVIII век. В средата на XIX век, за обясняване на наличието на „гънки“ на планинските вериги, е използвана теорията на геосинклиналите. Към средата на XX век получава широко разпространение теорията за тектоника на плочите.
Формирането (процесът на планинообразуване) на Алпите е епизодичен процес, който започва преди около 300 милиона години. През палеозойската ера суперконтинентът Пангея е образуван от една тектонична плоча, която се сформира от няколко плочи в течение на мезозойската ера, а древният океан Тетис се разпростира между Лавразия и Гондвана по време на юрския период. Нагънатата структура на Алпите е създадена основно от движения през последните 50 милиона години. Най-високата – аксиалната зона на Алпите, се състои от стари кристални (гнайс, шисти слюда) и метаморфни (кварц-филитови шисти) скали и се отличава с широко разпространение на планинско-ледников релеф и съвременно заледяване. Общата площ на ледниците е над 4000 km², като общо има около 1200 ледника, най-големият от които са Алеч, Фишер, Мер дьо Глас и Горнер. На север, запад и юг от аксиалната зона има участъци от варовик и доломит от мезозоя и по-младите флишови и моласови формации на Предалпите – в среднопланинския и нископланинския релеф.
Алпите са източник на минерали, добивани от човека в продължение на няколко хиляди години. В епохата на Халщатската култура (VIII – VI век пр.н.е.) келтските племена добиват в планината мед, а по-късно римляните добиват злато за монети в района на Бад Гащайн. Находищата в Щирия са източник на висококачествена желязна руда за стоманолеярната промишленост. Освен това на територията на голяма част от алпийския регион се срещат кристали и минерали като цинобър, аметист и кварц. Залежите на цинобър в Словения са важен източник за различни пигменти.
Природа.
Флора.
Растителните пояси в Алпите постепенно се сменят с изкачването нагоре по планината. Естествената височинна граница на растителността е определена от основни широколистни видове – дъб, бук, ясен и явор. Те не достигат до едно и също ниво, нито се срещат често заедно, но горната им граница отговаря достатъчно точно на промяната от умерен към по-студен климат, което допълнително се доказва от промяната на тревистата растителност. Тази граница обикновено се намира на около 1200 m над морското равнище – от северната страна на Алпите, а на южните склонове често се издига на 1500 m, понякога дори до 1700 m.
Този регион невинаги е белязан от присъствието на характерните дървета. Човешката намеса почти ги е унищожила в много области, и с изключение на буковите гори на австрийските Алпи, широколистните гори са рядко срещани. В много райони, където някога са съществували такива гори, сега са заменени от бял бор и смърч, които са по-нечувствителни към опустошенията от кози, които са най-големите врагове на такива дървета.
Над горите често се срещат отделни малки групи от клек, който на свой ред е заменен от храсти – обикновено Rhododendron ferrugineum (върху по-киселинни почви) или Rhododendron hirsutum (върху по-алкални почви). Над тях са високопланинските ливади, а още по-високо растителността става все по-рядка. В Алпите са регистрирани няколко вида растения над 4000 m, включително Ranunculus glacialis (вид лютиче), Androsace Alpina и Saxifraga biflora.
В района на Алпите учените идентифицират 13 000 вида растения. Алпийските растения са групирани по тип местообитание и почва, която може да бъде варовикова или не. Растенията виреят в различни диапазони на условия на околната среда: от ливади, блата, гори (широколистни и иглолистни) и райони, незасегнати от сипеи и лавини, до скали и хребети.
Едно от най-известните планински растения е ледниковото лютиче, което държи рекорд сред растенията с височина на виреене от 4200 m. Малки групи растения се намират на надморска височина от 2800 m. Много от тях, като например Eritríchium и Lýchnis имат специфична форма, която ги предпазва от тревопасни животни, които живеят на тези височини, и от загубата на влага. По този начин младите филизи са защитени от вятър и студ. Известният еделвайс е покрит със слой от бели власинки, които успешно задържат топлината.
Фауна.
Алпите са дом на 30 000 вида животни. Бозайниците обитават Алпите целогодишно, като някои от тях спят зимен сън. Само някои видове птици остават в планината през цялата година. Има птици, живеещи в Алпите, които напълно са се адаптирали към негостоприемната среда. Например снежната чинка строи гнезда в пукнатините на скалите над границата на гората и търси храната си (семена и насекоми) по планинските склонове. Жълтоклюната гарга също гнезди по скалите много над границата на гората. През зимата тя образува големи ята, които се събират около туристическите центрове и станции, където се хранят основно с отпадъци. Особено внимателно се подготвя за зимата сокерицата – през есента тази птица трупа запаси от семена и ядки, които заравя в земята. Преди началото на зимата сокерицата събира повече от 100 000 семена, които крие в около 25 скривалища. С невероятната памет, тя намира повечето от скривалищата си под снега през зимата, дебелината на който може да бъде повече от един метър. Със семената от складовете си сокерицата храни малките си.
Най-често срещаното животно в Алпите е алпийският мармот. Освен него се отличават скалният орел, алпийският козирог, дивата коза, жълтоклюната гарга, пъстрогушата завирушка, брадатият лешояд, кафявата мечка, рисът, благородният елен, вълкът и тундровата яребица. В Алпите има 14 национални парка, които осигуряват опазването на алпийската фауна.
История.
През 1991 г. в Алпите е открит Йоци, запазена мумия на човек, живял около 3300 пр.н.е. През 218 пр.н.е. картагенският военачалник Ханибал предприема поход през Галия и Алпите с войска и бойни слонове с цел да нападне Римската империя изненадващо от север. Около половината от войниците умират при прехода. Въпреки това Ханибал печели Битката при Тичино.
През 46/47 г. римляните построяват първия римски път през Алпите – Виа Клаудия Аугуста – свързващ Аугсбург (тогава Кастра Аугуста) с Венеция през Алпите, през прохода Решен. Пътят бил с ширина достатъчна за преминаването на четириколки. Построяват се много други пътища през Алпите. До XI век много от тях са разрушени.
През XVIII век са построени много нови пътища, с цел бързо превозване на стоки от търговци и бързо превозване на оръдия по време на Наполеоновите войни. Наполеон анексира териториите, по-рано контролирани от Хабсбургите и Савоя. През 1798 г. той създава Хелветската република в Швейцария, две години по-късно пресича Алпите с армията си и завладява почти всички алпийски региони.
През XIX век манастирите и приютите, построени високо в Алпите по време на средновековния период за подслон на пътници и като места за поклонение, се превръщат в туристически дестинации. Такива например са бенедиктинските манастири в Люцерн, Швейцария и Оберамергау, цистерцианските в Тирол и на Боденското езеро и августинските абатства в Савоя и Интерлакен, Швейцария. Приютът в Голям Сен Готар, построен на върха на едноименния проход като подслон за пътници и място за поклонници през IX или X век, от XIX век се превръща в туристическа атракция – сред първите му известни посетители са Чарлз Дикенс и планинарят Едуард Уимпър.
На 16 май 1854 г. е открита първата железопътна линия в Алпите – между Виена и Грац. През 1882 г. е открит 15-километровият тунел Готард, през който минават влаковете от Люцерн за Милано. Така времето за пътуване се скъсява от няколко дни на осем до десет часа. Днес то е под четири часа с влак и под три часа с автомобил.
На 23 септември 1910 г. перуанско-френския авиатор Гео Чавез става първият човек, прелетял над Алпите, но се разбива малко преди да кацне. През 1913 г. швейцарецът Оскар Бидер успява да повтори полета и да кацне успешно. На 24 декември 1934 г. в Давос е открит първият модерен ски-влек. В първия сезон е използван от ок. 70 000 туристи. През 1908 г. в Болцано е пуснат в употреба първият въжен лифт.
През 1974 г. е завършена първата автомобилна магистрала през Алпите, свързваща Инсбрук и Модена. През 1959 г. по него минават около 20 000 камиона годишно, а в началото на XXI век са 5000 дневно.
Население.
95 процента от населението в Алпите живее на височина под 1000 m. През 2001 г. общата численост на населението в Алпите е 12 милиона и 300 хиляди души, по-голямата част от които са французи, германци и италианци. Голяма общност в планината са и словенците.
Най-големите градове в Алпите са Гренобъл (Франция) с население 155 100 души, Инсбрук (Австрия) – 127 000 души, Тренто (Италия) – 116 893 души и Болцано (Италия) – 98 100 души.
Туризъм.
Алпите са район за международен алпинизъм, ски-спортове и туризъм. Те са популярна дестинация както през лятото, така и през зимата, като място за отдих и спорт. Ски-спортове, сноуборд, шейни, разходки със снегоходки и ски-турове са възможни в повечето райони на планината от декември до април. През лятото Алпите са популярни сред туристи, планински колоездачи, парапланеристи, планинари, а многобройните алпийски езера привличат плувци и сърфисти. Най-ниско разположените райони и градове на Алпите са свързани чрез магистрали и скоростни пътища, но по-високите планински проходи и пътища могат да бъдат опасни дори и през лятото. Много планински проходи са затворени през зимата. Развитието на туризма допринася за големия брой летища около Алпите, както и за добрите железопътни връзки с всички съседни страни.
В планината има много курорти – някои от тях допринасят много за туризма там. Годишно Алпите се посещават от повече от 100 милиона туристи. Около 15% от живущите в Алпите работят в областта на туризма. Санкт Мориц е един от най-известните курорти в Алпите. През Алпите минават 5 от 11-те европейски маршрути E1, E2, E4, E5, E10.
Транспорт.
Районът се обслужва от 4200 km пътища, използвани от 6 милиона превозни средства. Пътуването с влак е добре развито в Алпите – например със 120 km линии за всеки 1000 km² територия за страна като Швейцария. Повечето от най-високите железници в Европа се намират в планината. Освен това в ход са планове за изграждане на 57 km дълъг подалпийски тунел, свързващ големите тунели Льотшберг и Готар, построени през XIX век.
Някои високопланински селища, като например Авориаз (във Франция), Венген и Цермат (в Швейцария) са достъпни единствено чрез кабинков лифт или зъбна теснолинейка, и нямат автомобили. Други високопланински селища в Алпите също обмислят превръщането си в свободни от коли зони или ограничаването на броя на автомобилите от съображения за предпазване на крехкия алпийски терен.
По-ниските райони и по-големите градове на Алпите са обслужвани от магистрали и главни пътища, но по-високите планински проходи и пътища могат да бъдат коварни дори и през лятото. Много проходи са затворени през зимата. Множество летища около Алпите (някои в самата планина), както и железопътните връзки от всички съседни страни, позволяват по-лесен достъп на голям брой чужди туристи.
Спорт.
В Алпите са се провели 10 от 21 зимни олимпийски игри – в Шамони (1924), Санкт Мориц (1928 и 1948), Гармиш-Партенкирхен (1936), Кортина д'Ампецо (1956), Инсбрук (1964 и 1976), Гренобъл (1968), Албервил (1992) и Торино (2006). |
64544 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64544 | Списък на паричните единици по страни | А · Б · В · Г · Д · Е · Ж · З · И · Й · К · Л · М · Н · О · П · Р · С · Т · У · Ф · Х · Ц · Ч · Ш · Щ · Ю · Я__БЕЗСЪДЪРЖАНИЕ__
Описани са официалните парични единици и подразделенията им в 187 държави и класирането им според броя на страните, в които основното им име е едно и също.
Най-разпространените парични единици по броя на страните.
Евро – 26: Австрия, Андора, Белгия, Ватикана, Германия, Гърция, Естония, Ирландия, Испания, Италия, Кипър, Косово, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Монако, Португалия, Сан Марино, Словакия, Словения, Финландия, Франция, Холандия, Хърватия, Черна гора.<br>
Франк – 23: CFA – 13: Бенин, Буркина Фасо, Габон, Гвинея-Бисау, Екваториална Гвинея, Камерун, Република Конго, Кот д'Ивоар, Мали, Нигер, Сенегал, Того, Чад;<br> CHF – 2: Швейцария, Лихтенщайн;<br>Други франкове – 7: Бурунди, Гвинея, Джибути, Комори, Демократична република Конго, Мадагаскар, Руанда.<br>
Долар – 23: USD – 5: САЩ, Еквадор, Палау, Маршалови острови, Източен Тимор;<br>
Други долари – 18: Австралия, Антигуа и Барбуда, Барбадос, Бахамски острови, Белиз, Бруней, Гаяна, Доминика, Зимбабве, Канада, Либерия, Намибия, Нова Зеландия, Сингапур, Соломонови острови, Суринам, Тринидад и Тобаго, Фиджи, Ямайка.<br>
Лира – 8: Великобритания, Гибралтар, Египет, Ливан, Малта, Сирия, Судан, Турция.<br>
Динар – 8: Алжир, Бахрейн, Ирак, Йордания, Кувейт, Либия, Сърбия, Тунис.<br>
Песо – 8: Аржентина, Доминиканска република, Колумбия, Куба, Мексико, Уругвай, Филипини, Чили.<br>
Рупия – 8: Индия, Индонезия, Мавриций, Непал, Пакистан, Сейшелски острови, Шри Ланка.<br>
Крона – 5: Дания, Исландия, Норвегия, Чехия, Швеция.<br>
Риал – 5: Иран, Йемен, Катар, Оман, Саудитска Арабия.<br>
Шилинг – 4: Кения, Сомалия, Танзания, Уганда.<br>
Рубла – 2: Беларус, Русия.<br>
Лея – 2: Молдова, Румъния.<br>
Вон – 2: Северна Корея, Южна Корея.<br>
Манат – 2: Азербайджан, Туркменистан.<br>
Дирхам – 2: Мароко, Обединени арабски емирства.<br>
Квача (куача) – 2: Замбия, Малави.<br>
Лев – 1: България.<br>
Юан – 1: Китай.<br>
Йена – 1: Япония.<br>
Реал – 1: Бразилия.<br>
Денар – 1: Македония.<br>
Марка – 1: Босна и Херцеговина.<br>
Бир – 1: Етиопия.<br>
Ескудо – 1: Кабо Верде.<br>
Накфа – 1: Еритрея.<br>
и др. |
64546 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64546 | Цугшпице | Цугшпице (), с височина 2962 м, е най-високият връх в Германия. Той се намира в Баварските Алпи, на австрийско-германската граница — в окръг Гармиш-Партенкирхен, провинция Бавария.
248 дни в годината върхът е в мъгла.
Първото документирано изкачване на върха е осъществено от група, водена от лейтенант Йозеф Наус, на 27 август 1820 г. |
64548 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64548 | Галиция | Галиция, или още Галичина, е историческа област в Централна Европа.
Местоположение.
Географски тя е разположена между Карпатите на юг (Бескидите на югозапад, Източните Карпати на югоизток) и река Висла на северозапад, както и реките Бяла (на полски: Biała; приток на Висла) на запад и Збруч (на полски: Zbrucz) на изток. Най-общо казано, южните полски области, простиращи се до полско-украинската граница, понастоящем се наричат Западна Галиция, а тези на изток – Източна Галиция.
Територията на бившата Западна Галиция днес е част от Южна Полша – Малополско и Подкарпатско войводство, както и малка част от Силезийското воеводство, районът около Белско-Бяла и Живец. Бившата Източна Галиция днес се състои от западно-украинските Лвивска област, Ивано-Франкивска и Тернополска област, както и части от Чернивецка област).
История.
Включена в състава на Киевска Рус от великия княз Владимир I през 981 г., Източна Галиция (наричана също Червена Рус или Червена Русия), представлява земите около град Галич (наричан също Халич).
След разпада на Киевска Рус областта Галиция стават част от новообразуваното Галицко-Волинско княжество (1199–1349 г.), наречено на неговите два основни града Галич и областта Волиния. След рухването му, Галиция е разделена между Кралство Полша и Великото литовско княжество. Последните две се обединяват през 1569 г. посредством лична уния в една Полско-литовска държава, в която съответно попада за напред Галиция. Там тя е част от административно-териториалната единица, наречена Рутенско войводаство с център град Лвов (днес в Украйна).
През 1772 г. части от Малополша, Подолието, Рутения и Подкарпатието, които дотогава принадлежат на Полско-литовската държава, биват анектирани от австрийската династия Хабсбург в хода на Първата подялба на Полско-литовската държава и по този начин стават част от Хабсбургската монархия. В хода на Третата подялба на Полско-литовската държава през 1795 г. Австрийската империя получава град Краков и околностите му, както и големи територии в северозападната част на страната, така че границата на Галиция се простира чак до портите на Варшава.
От Галиция е образувано т. нар. "Кралство Галиция и Лодомерия", правейки препратка към историческите княжества, регионът е присъединен като съставна част на Австрийската империя през 1804 г., а към него е била добавена и областта около град Краков под името Велико краковско херцогство; по-късно от 1867 г. до 1918 г. тези земи са кронланд на цислейтанската част на Австро-Унгарската империя.
Границите на кралство "Кралство Галиция и Лодомерия" се променят нееднократно: през 1786-1849 г. то включва и областта Буковина, през 1795-1809 г. – територията между реките Западен Буг и Пилица; през 1809–1815 г. Тернополският окръг пък е завладян от Руската империя; през 1809–1846 г. от кралството е отделен град Краков с окръга му и от тях през 1815 г. е създадена Краковската република.
През 1848 г., под влияние на революционните събития, австрийското правителство премахва крепостното право.
През 1867 г. Галиция получава от Австро-Унгария известна автономия, благодарение на която е създаден местен регионален парламент и са въведени изборни органи на местната администрация. През 1869 г. полският език става официален език на администрацията в Галиция.
През Първата световна война (1914 – 1917) в Галиция се водят много боеве между руската и австро-германската армия.
От 1918 г. Галиция e върната на Полша.
В навечерието на Втората световна война в пакт „Рибентроп-Молотов“ от 24 септември 1939 г. е подписан таен протокол, според който Съветския Съюз и Третия Райх се споразумяват, коренното германско малцинство на Източна Галиция да бъда преселено на територията под германски контрол, а украинците, руснаците, белорусите и русините да бъдат преселени от Западна Галиция в Съветския Съюз.
През 1936 г. населението ѝ е около 8,2 млн. жители. Главни градове са Лвов и Краков.
През 1939 г. източната част на Галиция е присъединена към Съветска Украйна.
През 1941 г. по време на Втората световна война Източна Галиция, като част от Украйна, е окупирана от германски нацистки войски, а еврейското население на Галиция е напълно унищожено; в Западна Галиция е действал лагерът на смъртта Аушвиц.
В началото на 1945 г. Галиция е освободена от Червената армия и е върнат на Полша и на Съветска Украйна.
Границата, която съществува между Полската народна република и Украинската съветска социалистическа република от 1945 г., е и граница между Република Полша и независима Украйна от 1991 г.
Население.
Между 1776 и 1848 г. населението на Галиция почти се удвоява.
В Западна Галиция живеят предимно поляци, а в Източна Галиция предимни русини (украинци). Евреи живеят и в двете части на Галиция, но предимно в градовете на Източна Галиция, тъй като в много градове на Западна Галиция все още е в сила закон от XVI век, който позволява те да бъдат дискриминирани, поради което те избягват да живеят там.
Според оценки на неселението в Галиция живее малко германско малцинство: през 1786 г. германците са били 18 000 души, през 1812 г. – 26 000 души, през 1846 г. – 49 300 души, през 1869 г. – 67 500 души, през 1880 г. – 75 500 души, през 1900 г. – 77 500 души, а през 1910 г. – 69 500. Делът им от общото население на Галиция е бил не повече от един до три процента през целия период.
В края на XIX век пренаселеността и недостигът на работни места водят до продължаваща емиграция, особено към Съединените американски щати и Канада. През 1900 г. около 80 % от населението на Галиция все още работи в сферата на селското стопанство. |
64549 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64549 | Матерхорн | Матерхорн (, , ) е връх в Алпите (Пенински Алпи), висок 4478 m. Представлява живописен остатък (карлинг) от скален блок, издигнат от движенията на земната кора преди 50 млн. години, когато са се сблъскали континентите Африка и Европа. Той е разположен на границата между Швейцария и Италия. Има вечни снегове и ледници. Матерхорн е най-късно изкаченият от високите алпийски върхове. Красивата пирамидална форма на върха може да бъде видяна от швейцарския град Цермат и от италианските алпийски градове Брьой-Червиния и Валтурнанш.
Матерхорн е вероятно най-разпознаваемият връх в Алпите, благодарение на своята специфична пирамидална форма.
История.
През 1789 г. швейцарският физик, геолог и изследовател Орас Бенедикт дьо Сосюр, който преди това е изкачил Монблан, решава да покори и Матерхорн, но опитът му е неуспешен.
Първо изкачване.
Между 1861 и 1863 г. англичанинът Едуард Уимпър прави няколко неуспешни опита да изкачи Матерхорн от италианска територия, но през 1865 г. решава да опита от швейцарска страна, по ръба Хьорнли. Уимпър и младият лорд Франсис Дъглас наемат за помощници планинския водач от Цермат Петер Таугвалдер и едноименния му син. В Цермат срещат англичаните Чарлс Хъдсън и Робърт Хедоу, водени от французина Мишел Кро, също с цел върха Матерхорн, и двете групи се сливат. Сутринта на 13 юли 1865 г. групата от общо седем души потегля и на 14 юли успява да покори Матерхорн. При спускането първите четирима в навързаната колона (Кро, Дъглас, Хъдсън и Хедоу) пропадат и свързващото въже между тях и останалите трима се къса, вследствие на което и четиримата загиват. Уимпър и двамата Таугвалдер успяват да достигнат Цермат на следващия ден.
Три дни по-късно Матерхорн е изкачен и от италианска страна – Жан-Антоан Карел успява при своя девети опит, заедно с Жан Биш.
Изкачване на Северната стена.
Премиерното изкачване на Северната стена, един от последните големи проблеми на Алпите, е осъществено от братята Франц и Тони Шмид през 1931 г. Изкачването започва на 31 юли и след бивак на стената двамата достигат върха на 1 август. Любопитен е фактът, че двамата нямат пари за пътуването и пристигат от Мюнхен с велосипеди.
Първото солово изкачване е през 1958 г. от Дитер Мархарт.
Първото зимно изкачване е през 1962 г. – на 4 февруари Хилти фон Алмен и Паул Етер успяват да изкачат стената, а на следващия ден това правят и още две свръзки.
През 1965 г. италианският алпинист Валтер Бонати смайва света, извършвайки едновременно зимно, солово и премиерно изкачване по нов път, преминавайки изключително сложни пасажи. Постига го за 5 дни (18–23 февруари).
Първото българско изкачване по Северната стена на Матерхорн е направено от Христо Проданов и Трифон Джамбазов от 21 до 26 септември 1974 г., при тежка снежна буря.
Първото българско зимно изкачване на стената е осъществено през 1982 г. от Николай Петков, Любомир Илиев и Иван Масларов. Изкачването продължава три дни (22–24 януари), свръзката прави два бивака по стената.
Днес ежегодно около 2000 души се опитват да изкачат Матерхорн. Нещастните случаи не спират, като приблизително 15 алпинисти годишно загиват.
Височина.
Матерхорн има две отделни връхни точки, разделени от 100-метров скален гребен: швейцарски връх (4477,5 m) на изток и италиански връх (4476,4 m) на запад. Имената им са свързани с първите изкачвания, а не с географското им разположение, тъй като и двете лежат на границата между Италия и Швейцария. През август 1792 г. Орас Бенедикт дьо Сосюр прави първото измерване на височината на Матерхорн с помощта на секстант и 15-метрова верига, разгъната върху ледника Теодул. Изчислената от него височина е 4501,7 m. През 1868 г. италианският инженер Феличе Джордано измерва височина от 4505 m с помощта на живачен барометър, който носи със себе си на върха. Последните изследвания (1999 г.), проведени с GPS-технология, позволяват височината на Матерхорн да бъде измерена с точност до един сантиметър и промените в нея да бъдат проследявани. Резултатът от тези измервания е 4477,54 m.
Други.
Върхът е емблема на шоколадовия десерт „Тоблерон“. |
64550 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64550 | Юнгфрау | Юнгфрау ( - името означава „девойка“) е връх в Алпите, който със своите 4158 м един от най-високите в Бернските Алпи и в Швейцария. Обикновено е разпознаваем от северната страна, откъдето заедно с Айгер и Мьонх образува една от най-известните алпийски гледки. Десет-километровата мощна стена на трите върха е обърната към Бернски Оберланд - планинска зона на север, където има много панорамни места, гледащи натам. Четири курортни градчета предлагат тази атракция - Лаутербрунен, Гринелвалд, Мюрен и Венген. Най-впечатляващата страна на панорамата е голямата денивелация: от Лаутербрунен (800 м) до Юнгфрау тя е повече от 3000 м.
История на изкачването.
Юнгфрау е покорен много по-рано от останалите алпийски върхове, в епоха, когато подобно начинание се е считало за екстравагантност. Героите на този успех са братята Рудолф и Йеронимус Майер от град Аарау. През 1811 г. след драматична и необикновена експедиция те заявяват, че са се качили на върха - нещо, което и тогава, и сега се поставя под съмнение. На следващата година други двама братя от семейството правят нов опит и отново с недоказан успех. Първото сигурно изкачване е дело на експедиция, ръководена от Петер Бауман през 1828 г., последвано от други през 1841 и 1863 г. През 1865 г. англичаните Джефри Йънг и Брук Джордж се справят с предизвикателството на западната стена, което вече е алпинистко постижение.
Железница Юнгфрау.
От 1896 до 1912 г. е построена прочутата зъбчата железница Юнгфрау, която предлага едни от най-красивите гледки в Алпите. Дължината на линията е 9,5 км и има пет гари, една от които - гарата Юнгфрауйох ("Jungfraujoch") е на височина 3454 метра. Тя е най-високо разположената в Европа. Тръгвайки от Клайне Шайдег, през повечето време влакчето върви през прочутия Юнгфрау тунел, прокопан през върховете Айгер и Мьонх. Някои от гарите представляват площадки на отвесните стени на тези върхове, давайки възможност на пътниците да се любуват на суровата им красота. |
64555 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64555 | Rosenrot | Rosenrot е петият студиен албум на немската индъстриъл метъл група Rammstein, издаден през 2005 година. Албумът включва шест неиздадени парчета от албума „Reise, Reise“, които са пропуснати, и пет нови парчета.
Първоначалното албума бива озаглавен "„Reise, Reise vol. 2“" тъй като остават шест песни от предния албум Reise, Reise, но на 18 август 2005 г. е публикуван като "„Rosenrot“".
Обложката е снимка на ледоразбивача "USS Atka" направена на 13 март 1960 г. в станция Макмърдо, Антарктида. |
64563 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64563 | Списък на терористични атаки | Следва списък с някои по-известни терористични атаки в световната история.
Масовите убийства, както и показните убийства, и атентати срещу известни личности не се включени в тази статия.
Вижте също.
Тероризъм |
64566 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64566 | Осемте Безсмъртни | Осемте Безсмъртни се считат за патронни богове на Дао религията. Те са представители на популярните индивиди в обществото и символизират богатсвото и нищетата, старостта и младостта, мъжеството и женственноста. Китайците вярват, че обикновения човек може чрез усърдно изучаване да усвои тайните на Природата и да добие безсмъртие. Тези безсмъртни са идолизирани и респектират зарад своята мъдрост, шегаджийство и морални поучения. Те са обект на легенди, които почти всеки човек е чувал.
Символи на добър късмет и щастие, техните фигури и имена могат да се видят на украшения, картини, скулптури, сгради и проследят в литературата векове наред. При все че са индивиди постигнали безсмъртие по време на различни времена (династии) те често се изобразяват заедно.
<br><br><br><br><br><br><br> |
64571 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64571 | Контратенор | Контратенорът е мъжки певчески глас, най-високата разновидност на тенора. Вокални партии за контратенор се срещат предимно в музиката от епохата на Барока. Поради припокриващият им се диапазон, често пъти вокални партии за контратенор се изпълняват от певици с контраалтов глас. Контратенорът е най-рядко срещания мъжки певчески глас. |
64572 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64572 | Джей Родригес | Джей Родригес () е американски актьор и музикант. Родригес е специалистът по култура в американското реалити шоу Queer Eye for the Straight Guy.
Биография.
Роден е на 22 юни 1979 в Брентууд, Ню Йорк, САЩ. Корените му са пуерторикански и италиански.
Джей е известен с театралните си роли в „Rent“ и „Zanna, Don't!“ През 2003 г. е издаден дебютният му сингъл – „Love Is Good“, а през 2007 г. и първият му самостоятелен албум.
През август 2005 г. Джей участва в сериала „One Life to Live“ на американския канал АВС.
През 2005 г. Джей е прицел на жълтите издания в САЩ, като основна тема е предполагаемата му „бисексуалност“. Причина за това става негова почитателка, която продава на таблоидите история, в която твърди, че е имала интимни отношения с него на парти.
Колегата му от „Queer Eye for the Straight Guy“ Тед Алън дава интервю за гей ориентирана радио станция и заявява, че почитателката всъщност е вманиачена преследвачка, която има за цел да „излекува“ Родригес от хомосексуалността му. Джей нарича твърденията ѝ „глупости“ и се целува открито с различни мъже на събиране на хомосексуални. Същевременно американският вестник „Дейли Нюз“ публикува статия, в която актьорът „признава“ бисексуалността си. Джей твърди, че това е добавено от журналиста, който го е интервюирал, след като го видял да танцува със стара негова приятелка. Родригес по-късно потвърждава, че е гей. |
64573 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64573 | Персонален компютър | Персоналният компютър е компютър, предназначен за използване от един потребител (за разлика от многопотребителските компютри, позволяващи работа с много потребители едновременно). Персоналните компютри могат да се използват за най-разнообразна работа като текстообработка, редактиране на изображения, аудио и видео, организиране на информация в база от данни и сърфиране в Интернет. На тях може да се играят компютърни игри, да се слуша музика, да се гледат филми и извършват други дейности, без които е немислим днешният свят.
История.
През 1970-те години напредъкът на микроелектрониката довежда до появата на първите микрокомпютри. Това са малки, евтини компютри, които могат да бъдат притежавани от частни лица и малки предприятия и през 1980-те те години стават масови. Все още е въпрос на дебат коя точно система е първият микрокомпютър, тъй като въз основа на микропроцесори Intel 4004 и Intel 8008 са разработени няколко любителски системи, но е общоприето, че първият търговски достъпен модел е Altair 8800, представен през януари 1975 в уводната статия на американското списание "Popular Electronics". Той има процесор Intel 8080, но е доста ограничена система: има само 256 байта динамична памет с произволен достъп (DRAM), светодиоден дисплей и панел с превключватели вместо клавиатура. Въпреки това, той става изненадващо популярен като през първата година са продадени няколкостотин броя. Няколко доставчика веднага започват да предлагат допълнителни платки, които могат да се свързват с компютърна шина S-100.
През април 1975 г. на Хановерския панаир, Оливети представя първата в света персонална компютърна система P6060, която прилича на електрическа пишеща машина. Централният процесор е реализиран на две платки с TTL компоненти, а не с микропроцесор. Той се предлага с едно или две 8" флопи дискови устройства и 80-колонен графичен термопринтер, 48 Kb RAM, и език за програмиране BASIC. Тежи 40 кг и цената на минималната конфигурация е 7950 долара. Като цялостна система, той е значителна стъпка напред в сравнение с Altair, макар и да не постига същия успех. Той се състезавал с подобен продукт на IBM, който имал външно флопи.
От 1975 до 1977 г. микрокомпютри като Altair 8800 и някои версии на Apple I се продават като комплекти за "направи-си-сам". Предварително сглобените системи нямат голяма популярност, докато през 1977 не излиза Apple II и подобните на него Tandy TRS-80 и Commodore PET. С тези достъпни домашни системи започва ерата на персоналните компютри, често наричана „революция“. Тя е неразривно свързана с основаването на Apple Inc. (1976) от Стийв Возняк и Стийв Джобс, както и с програмните продукти на Майкрософт (1975) и Бил Гейтс.
Конфигурация.
Този раздел описва конфигурацията на обичайния персонален компютър, наречен настолен компютър. Другите видове персонални компютри имат същата основна конфигурация, като обикновено липсват някои периферни устройства. Сглобяването на една компютърна система се нарича асемблиране на персонален компютър.
Твърд диск.
Твърдият диск служи за съхраняване на всичкия софтуер, който инсталирате и записвате в компютъра, като текстове, видео, изображения и т.н. На него са записани операционната система, с която работите и управлявате компютъра (Windows, Linux и др.), както и всички програми, които използвате – Word, Excel, Photoshop, Internet Explorer, Winamp и т.н. Когато пуснете компютъра, от него те се зареждат в оперативната памет, където изпълняват своите функции. Когато оперативната памет е недостатъчна, операционната система резервира част от мястото на твърдия диск, което да използват като виртуална RAM памет. Файлът, който се създава, се казва „swap“ файл.
Оперативна памет.
Самото значение на RAM паметта е Random Access Memory, което означава, че тази памет служи за съхраняване на информация, която текущото приложение/игра/система могат да използват всеки момент. Тя се нарича така, защото приложенията постоянно записват и трият из оперативната памет някаква информация, която представлява работни файлове – които са различни от файловете на твърдия диск, защото всеки път може да са различни и не са нужни за стартирането на програмата по принцип, а само за текущата сесия. Веднъж заредена в оперативната памет, информацията подлежи на непосредствен достъп във всеки един момент, защото програмата знае точно на кой адрес в оперативната памет се намира нужният ѝ ресурс.
Как работи?
Персоналният компютър пази всякаква важна информация за себе си в памет с батерийно захранване (CMOS), а освен това на енергонезависима памет (EPROM) е записана неговата базова входно-изходна система (BIOS). Тази система се зарежда веднага след като се стартира компютърът. След това чете първите сектори на твърдия диск (в най-общия случай), откъдето зарежда някаква операционна система, която представлява интерфейс между потребителя и хардуера. Хардуерът може да е годен за автоматизирано управление на космически кораб, но докато няма програми/приложения, този хардуер остава неизползван. Програмите са тези, които използват ресурсите на компютъра. След като се зареди операционната система – а тя се зарежда в малка част от оперативната памет, компютърът е готов да прави каквото потребителят му укаже.
В общи линии процесът е следният: |
64574 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64574 | Фантомът от Операта (пояснение) | Фантомът от Операта може да се отнася за: |
64575 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64575 | Фантомът от Операта (мюзикъл) | „Фантомът от Операта“ () е мюзикъл от британския композитор Андрю Лойд Уебър.
Базиран е на романа „Фантомът от Операта“ на Гастон Льору. Вокалните партии за ролята на Кристин Дайе са композирани специално за гласа на Сара Брайтмън, тогава негова съпруга. Либретото е дело на Чарлс Харт и Ричърд Стилгоу.
За пръв път мюзикълът е представен пред публика на 9 октомври 1986 г. в Лондон, където се играе и до днес. Мюзикълът се поставя и на „Бродуей“, Ню Йорк, където заема първо място по брой представления.
Основните действащи лица са Кристин Дайе, Фантомът, Раул и Карлота. |
64586 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=64586 | Всемирно бяло братство | Всемирно бяло братство, Окултно учение на Всемирното бяло братство, Окултна школа на Всемирното бяло братство e учение и школа създадено от Петър Дънов в България през 1897 г. Първоначално се е наричало Синархическа верига, а от 1922 г. – Окултна школа Всемирно бяло братство. В разговорния език е най-известно като дъновизъм. Според самия Дънов то представлява "„учение за развитието на душата, ума и сърцето... носи спокойствие на сърцето, носи светлина на ума, обнова на душата и сила на духа“".
Идеология.
Главни категории в учението на Всемирното бяло братство са: любов, мъдрост, истина, правда и добродетел, схващани като атрибути на „историческия, космическия и мистичния Христос“. Основен космогоничен възглед в учението е т.нар. Велико всемирно братство. То се описва като организъм, съставен от еволюиралите човешки души („ложи на Великите посветени и техни ученици“) и деветте йерархии от свръхсетивни същества (ангели, архангели, начала, власти, сили, господства, престоли, херувими и серафими). Според Петър Дънов, върховен ръководител на Великото всемирно братство е Христос.
Различните аспекти на учението са изложени и развити в около 4000 проповеди на Дънов, говорени и стенографирани в периода 1914 – 1944 г. Публикувани са в няколко многотомни поредици: „лекции пред Общ окултен клас“, „лекции пред Специален окултен клас“, „неделни беседи“, „съборни беседи“, „утринни слова“ и др.
Основни методи за изучаване на трудовете на Дънов в Школата на Всемирното бяло братство са: духовни събрания, музикални упражнения, четене на Дънов, посрещане на изгрева на Слънцето, планински екскурзии, живот в братски общности, годишни събори и други. Специални методи са "Завета на цветните лъчи на Светлината", "Шестте гимнастически упражнения" и Паневритмията. Тези методи са окултни практики, с които дъновистите целят „преживяване на Христос посредством целостта на човешкото същество и специално чрез неговото етерно тяло“.
Главни символи на Окултната школа на Всемирното Бяло Братство са пентаграм в кръг и котва в равностранен триъгълник, а основни негови девизи са „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа“ и „Глава на Твоето Слово е истината“.
Име.
Дънов нарича своето учение „Учение на Бялото братство“, а последователите си „ученици на Бялото братство“. Под „Бяло братство“ Дънов разбира невидима общност от същества, завършили своята духовна еволюция в материалния свят и постигнали съвършенство (по смисъла и на евангелието на Матей 5:48), които вземат дейно участие в целокупния живот на човечеството във всичките му измерения. В широк план терминът „Бяло братство“ е възприет от последователите на П. Дънов за обозначаване на собственото им движение.
Статут дейност в различни държави.
В България.
Петър Дънов винаги е бил против регистриране на организация. Той не одобрява действията на хора от русенския кръжок на последователите му, които през 1921 г. си съчиняват устав, за да се регистрират като юридическа личност, избират си управителен съвет, правят си членски карти и т.н. (уставът им е утвърден от Министерството на вътрешните работи на 13 юли 1921 г. и от Министерството на земеделието на 22 юни 1922 г. и са регистрирани се като "Общество Бяло Братство"). Становището му е, че тяхната общност няма нужда от такава организация: „"Ами че какво се нуждае това общество от устави? Като имат другите общества устави, защо не седите при тях? Всичката ви грешка седи в това, че вие искате да дойдете тук да се проявите като в света. Не, тук ще се проявите най-естествено, по Божествено"“. Според него не трябва да се уповават на човешките разпореждания и уредби, а да живеят по Бога, защото доброто и любовта с устави не върви. Той не разрешава да се прави устав в София и да се минава през съда и МВР.
След смъртта му през 1944 г. и установяването на комунистическия режим сформираният Братски съвет решава, че признаване на Братството за вероизповедна общност би му дало възможност, като обществена организация с нестопанска цел, да развива дейността си, и прави съответните постъпки. През 1948 г. е регистрирано общество "Бяло Братство" като верска общност. Това признаване обаче не означава получаването на официален статут – според Закона за изповеданията от 1949 г. той се получава чак след одобряване на устава на съответното вероизповедание. Уставът на Бялото братство така и не е одобрен до края на комунистическото управление в България и това го лишава от статута на юридическа личност и съответно правото да притежава недвижима собственост и да извършва стопанска дейност. В това положение са и други организации в България (Католическата църква и шест евангелски деноминации), което довежда по появата на нов термин – „в положение на търпимост“. Когато към БКП се отправят упреци за липса на религиозна свобода в страната, тя ги оспорва с факта, че са официално регистрирани, но само след одобрение на устава те биха станали официално признати. Политиката на режима е да ги държи в постоянна несигурност, а при необходимост неустановеното правно положение да бъде използвано за натиск върху ръководствата им. Бялото братство е регистрирано още веднъж при Комитета по въпросите на БПрЦ и РК при МВнР на 14 декември 1951 г.; отменено е на 20 октомври 1956 г. През 1957 г. започват акции срещу организацията – обиски, изземване на всякаква литература, свързана с Петър Дънов, унищожаване на хиляди томове, ръкописи и всякакъв вид материали, финансови ревизии. Арестувани и изпратени в затвор са председателят на Братския съвет Борис Николов и други. През 1958 г. се одържавяват всички парцели, собственост на жителите на Изгрева. Печатницата „Житно зърно“ е затворена, а на мястото на салона, в който Дънов изнася беседите си, по-късно се построява посолството на СССР.
След падането на комунистическия режим през 1989 г. Бялото братство е регистрирано по чл. 6 от Закона за вероизповеданията под името "Духовно общество „Всемирно Бяло Братство“" – уставът му е утвърден от МС на 7 ноември 1990 г., а на 6 февруари 1991 г. Дирекцията по вероизповеданията регистрира и неговото ръководство с председател на Управителния съвет Илиян Стратев. Регистрирането под това име предизвиква смущения и несъгласие сред братството. Част от хората образуват "Духовно общество „Бяло Братство“" (март 1992) и подават в МС молба за регистрация като вероизповедание. Групата на Илиян Стратев обаче, с цел да запази това име, още същия месец регистрира по Закона за лицата и семействата "Духовно общество „Бяло Братство“" с председател Благовест Жеков, огранизира Общо събрание, приема нов устав и моли Дирекцията по вероизповеданията да бъде прието новото име и новия устав. Дирекцията, след известно колебание и неуспешен опит да обедини двете дъновистки групи, прави предложение до МС и той на 26 май 1995 г. утвърждава нов устав на регистрираното вече вероизповедание с името "Общество „Бяло Братство“." На 13 декември е регистрирано новото ръководство с председател на УС Благовест Жеков. Седалището е в София.
Според последователите на Петър Дънов Бялото братство е земната реализация на "спиритуалната общност" на Всемирното Бяло Братство, което е неземна общност (небесен архетип), така че Бялото братство съществува на няколко нива:
Във Франция.
През 1947 година Михаил Иванов (1900 – 1986), ученик на Петър Дънов, живеещ във Франция от 1937 година, създава организацията "Всемирно бяло братство". Прави го чрез преименуване на една съществуваща организация в Париж, наречена „Международен културен център“ ("Centre international culturel") във „Всемирно бяло братство“ ("Fraternité blanche universelle"). Съставът на бюрото ѝ също е променен, а седалището ѝ е преместено от Париж в Севър. През 1953 г., в околностите на Фрежус, Иванов създава център на Всемирното бяло братство „Бонфен“, който продължава да функционира и след неговата смърт.
Михаил Иванов през 1948 г. е арестуван и осъден на затвор, „подбуждане на малолетни към разврат“ (официална формулировка, по източник от самата му организация) и „практики, съчетаващи окултизма с най-необузданата сексуалност“. В спомените на български дъновисти има разкази за подобни действия. Има мнения (Пиер Рифар), че осъждането му е било по фалшиви свидетелства. Източници от средите на неговата организация Всемирно Бяло братство твърдят, че през 1960 г. е реабилитиран от Апелативния съд на Екс ан Прованс, като са му поднесени писмено официални извинения.
През 1999 г., обезпокоени от финансовото надигане на сектите, депутати от френската Национална асамблея (долна камара на парламента) образуват специална анкетна комисия, която да разследва натрупването на огромно финансово състояние от страна на сектите и да обозре „"развитието на различните секти, за да покаже до каква степен тези движения са намалили духовните си измерения, но са засилили меркантилизма си, което пряко повишава тяхната зловредност"“. В същия доклад, комисията пише още: „"Разрастването на сектите остава, преди всичко друго, симптом за разболяването на едно общество. Дори да няма 'стандартен адепт', профилът на кандидата за жертва може да бъде ясно очертан: това е човек, който, с или без причина, вярва че прекалено често се сблъсква с несправедливости и лишения, който страда от емоционални лишения, и който, без значение какъв е социалният му статус и интелектуалното му ниво, престъпва един праг на неустойчивост, което го прави особено уязвим за сектанските изкушения"“. Всемирното бяло братство (), чието френско отделение е основано от Михаил Иванов е предмет на разследването на дейността на сектите, действащи на френска територия, според тази парламентарна комисия. Всемирното бяло братство е в списъка на сектите, в които членуват до 2000 души, чието недвижимо имущество се равнява на няколко десетки милиона франка (към 1999, няколко милиона евро), които се предполага да са придобити от търговия с псевдотерапевтични продукти, като например „"Морска изотонична плазма"“. Оказва се, че Всемирното бяло братство, и други секти, използващи подобни прийоми, не развиват и псевдотерапевтична дейност, а събират жертвите си на скъпоструващи сеанси, на които предлагат „духовно“, в комплект с материално, прочистване.
Идеологични насоки.
В част от учението на Бялото братство са залегнали различни псевдонаучни идеи. Някои от тях:
Езотеричен расизъм и славянски месианизъм.
Подобно на Рудолф Щайнер (за когото е естествено най-„зрялата“ раса да обитава Европа, и да е единствената без недостатъци) и Елена Блаватска (за която семитските народи са по-нисша издънка на арийската раса, „духовно изродени и усъвършенствани в материалността“), Петър Дънов дава обобщения за расите, като приписва определени различни морални характеристики на всяка раса, и обявява, че душите от бялата раса са най-напреднали, и че те ще преминат в шестата раса. Душите от другите раси първо трябва да преминат през бялата раса, преди да преминат в шестата. Бялата раса, според Дънов, е направила много повече от черната и жълтата. Джеймс Уеб и Никълъс Гуудрик-Кларк, в техни трудове по история на окултизма, говорят за силно влияние на идеите на Блаватска над учението на Бялото братство, отделяйки специално внимание на развитието на идеите за последователност на расите при Блаватска. Това Гуудрик-Кларк нарича езотеричен расизъм, а Кумари Джаявардена, в труд за ролята на жените в борбата срещу колониализма, определя възгледите на Блаватска като цяло като нерасистки. В учението на бялото братство, езотеричният расизъм на Блаватска е смесен с визия за славянски месианизъм. Според Джеймс Уеб за Дънов сегашната еволюционна епоха е тази на бялата раса, по-специално в нейния англосаксонски клон, а бъдещето принадлежи на славяните. Относно расите Дънов казва следното:
Различия с християнските църкви.
От гледна точка на православното, католическото и протестансткото богословие, това учение се различава от християнството по някои основополагащи характеристики:
Християнската църква не приема много от тезите на Бялото братство. |
71892 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71892 | Ада (река) | Ада () е река в Северна Италия (регион Ломбардия), ляв приток на По. Дължина 313 km, площ на водосборния басейн 7979 km².
Географска характеристика.
Извор, течение, устие.
Река Ада води началото си от изкуствено създаденото езеро Канкано, разположено на 1887 m н.в., в Ретийските Алпи в крайната североизточна част на региона Ломбардия. В горното си течение (до езерото Лаго ди Комо) протича в дълбоката и тясна трогова долина Валтелина, в началото на юг, после на югозапад, а преди вливането си в езерото – на запад между Ретийските Алпи на север и Бергамските Алпи на юг. При град Колико се влива в голямото дълго и тясно планинско езеро Лаго ди Комо. След 40 km, при град Леко изтича от югоизточния залив на езерото (разположено на 198 m н.в.) и пресича предпланинските хълмисти части на Ломбардските Предалпи. Западно от град Бергамо навлиза в северната част на обширната Паданска равнина, като до устието се тече в южна и югоизточна посока. В този участък Ада е типична равнинна река с широка и плитка долина, в която силно меандрира. Тук, по цялото си протежение коритото ѝ е оградено с водозащитни диги. Влива се отляво в река По, на 36 m н.в., на 9 km западно от град Кремона.
Водосборен басейн, притоци.
Водосборният басейн на Ада обхваща площ от 7979 km², което представлява 11,24% от водосборния басейн на река По. На запад водосборният басейн на Ада граничи с водосборните басейни на реките Ламбро и Тичино (леви притоци на По), на север – с водосборните басейни на реките Рона (от басейна на Средиземно море) и Ин (десен приток на Дунав), а на изток – с водосборните басейни на реките Адидже (от басейна на Адриатическо море) и Ольо (ляв приток на По).
Основни притоци: леви – Брембо (74 km, 935 km²), Серио (124 km, 1256 km²); десни – Мера (50 km, влива се в езерото Лаго ди Комо).
Хидроложки показатели.
Река Ада има смесено снежно-дъждовно подхранване с ясно изразено пролетно пълноводие (в резултат от снеготопенето) и две вторични, по-слаби – лятно (от топенето на ледовете) и есенно (от дъждовете през този сезон). Среден годишен отток в устието около 250 m³/sec.
Стопанско значение, селища.
В горното течение по течението на реката са изградени няколко валки ВЕЦ-а. По време на пълноводие Тичино е плавателна за плиткогазещи съдове от устието до езеро Лаго Маджоре, като частично и успоредно на коритото ѝ са съоръжени плавателни канали. В долното течение от Ада се отклоняват няколко канала, в т.ч. канала Мартезана до град Милано. В долното течение част ог водите на Ада се използват за напояване.
По цялото си протежение долината ѝ е гъсто населена, като най-големите селища са градовете: Бормио, Сондало, Тирано, Тельо, Сондрио, Морбеньо, Колико, Беладжо, Леко, Калуско д'Ада, Трецо сул'Ада, Ваприо д'Ада, Касано д'Ада, Риволта д'Ада, Спино д'Ада, Лоди, Пицигетоне.
Историческа справка.
В миналото долното течение на Ада е служило за граница между Венецианската република и Миланското херцогство след Договора от Лоди от 1454 г.
По бреговете на Ада са водени няколко много важни битки: |
71894 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71894 | Танаро | Та̀наро () е река в Северозападна Италия (региони Пиемонт и Лигурия), десен приток на По. Дължина 276 km, площ на водосборния басейн 8234 km²
Географска характеристика.
Извор, течение, устие.
Река Танаро води началото си на 2268 m н.в., от южното подножие на връх Маргуаре (2651 m), в източната част на Приморските Алпи, в непосредствена близост со френската граница. В горното ки течение протича в дълбока и тясна долина, в началото на изток, а след това на север, като отделя Приморските Алпи на запад от Лигурийските Апенини на изток. При град Чева излиза от планините и тече през хълмистата историко-географска област Монферато. Тук долината ѝ значително се разширява, а в нея реката силно меандрира. Южно от град Бра завива на североизток, а при град Асти – на изток, където навлиза в югозападната част на обширната Паданска низина. Тук долината ѝ значително се разширява, а коритото ѝ по цялото си протежение е оградено с водозащитни диги, предпазващи от наводнения. Влива се отдясно в река По, на 72 m н.в., на 15 km североизточно от град Алесандрия.
Водосборен басейн, притоци.
Водосборният басейн на Танаро обхваща площ от 8234 km², което представлява 11,6% от водосборния басейн на река По. На изток водосборният басейн на Танаро граничи с водосборния басейн на река Скривия (десен приток на По), на юг и югозапад – с водосборните басейни на река Тине и други по-малки реки, вливащи се в Лигурийско море, а на северозапад и север – с водосборните басейни на река Майра и други по-малки десни пиртоци на По.
Основни притоци: леви – Елеро (35 km, 197 km²), Стура си Димонте (1155 km, 1579 km²), Борборе (45 km, 506 km²), Верса (39 km, 200 km²); десни – Белбо (95 km, 469 km²), Бормида (153 km, 3663 km²).
Хидроложки показатели.
Река Танаро има предимно дъждовно подхранване с ясно изразено есенно пълноводие. Среден годишен отток в устието 132 m³/sec. Често явление са епизодичните (предимно през зимата) прииждания на реката в резултат на поройни валежи във водосборния ѝ басейн, които причиняват катастрофални наводнения. От 1801 до 2001 г. реката е причинила 136 по-големи или по-малки наводнения, като през ноември 1994 г. град Алесандрия е тотално наводнен и частично разрушен.
Стопанско значение, селища.
В средното и долното течение водите на Танаро се използват предимно за напояване. Долината ѝ е гъсто населена, като най-големите селища са градовете: Чева, Алба, Асти и Алесандрия. |
71895 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71895 | Мирмидони | Мирмидоните или Мирмидонците () са митично ахейско племе от остров Егина. Според някои митове те произлези от Мирмидон, син на Зевс и Евримедуза. Според друг мит след като островът бил обезлюден от страшна чума, Зевс, по молба на Еак, превърнал мравките в страната в човешки същества и затова новият народ започнал да се нарича мирмидонци (от гр. μύρμηξ, „мравки“). По време на Троянската война мирмидонците се сражават под водачеството на Ахил.
Съществува литературно отъждествяване на мирмидонците от древността със средновековните прабългари. В „Хронография“ на византийския летописец Йоан Малала пише: „пристигна с атридите и самси Ахил със своя собствена войска, наричани някога мирмидоняни, а сега българи, 3000 души“. За връзка на мирмидоните с българите се споменава и от Йоан Цеца, който пише: „и тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби, и заедно с тях Ахил, синът на Пелей и на Тетида, дъщерята на философа Хирон, водейки войска от хуни-българи-мирмидонци на брой две хиляди и петстотин“. През 11-ти век Михаил Аталиат нарича народа рус мирмидонци.
Според византолога Андрю Иконому, това са умишлени сравнения на античните езичници мирмидони със средновековни варвари, предназначени да неглижират подвизите им пред средновековните християни и в крайна сметка да заличат спомена за тях. |
71896 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71896 | Число на Мах | Число на Мах (или само мах, означава се с M) е отношението на скоростта на дадено тяло към скоростта на звука в средата, в която то се движи. Тъй като изразява отношение на две скорости, то е безразмерна величина.
където:
История.
Наречено е на името на австрийския физик и философ Ернст Мах ("Ernst Mach"). Във времената преди достигане скоростта на звука, инженерите първоначално използват термина „число на Мах“ ("Mach's number") за означаване на самата скорост на звука. По дефиниция скорост Мах 1 на даден обект е равна на скоростта на звука в същата среда, в която се движи обектът. Тъй като е безразмерна величина, стойността се изписва след мерната единица (т.е. Мах 2, а не 2 Мах).
Числото на Мах е полезно, тъй като поведението на флуида е аналогично при дадено число на Мах, независимо от другите променливи. Скоростта на звука е правопропорционална на температурата на средата, и тъй като температурата в атмосферата като цяло намалява с увеличаване на надморската височина, скоростта на звука също намалява. При сух въздух, на морското равнище и температура 15 °C, скоростта на звука е 340,3 m/s. На 11 000 m надморска височина при стандартна температура −56,5 °C, скоростта на звука е 295 m/s, и при тези условия толкова е Мах 1, или 86,7% от стойността на морското равнище.
Видове скорост.
Числото на Мах се ползва за сравняване на дадена скорост с тази на звука. Казваме, че скоростта на едно тяло е: |
71905 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71905 | Бон Скот | Роналд Белфорд „Бон“ Скот () е австралийски рокпевец, автор на текстове и фронтмен на австралийската хардрок група „Ей Си/Ди Си“ (АС/DC).
Биография.
Роден е във Форфар, Шотландия. Син е на Чарлз (Чик) и Иза Белфорд. Има 2 братя – Дерек, Греъм, и сестра Валери. Семейството се премества в Австралия през 1952 г. Установяват се в предградието Съншайн на Аделаида. През 1956 г. на Греъм е открита астма и семейството се премества в град Фримантъл.
Бон свири от малък на пиано, акордеон, гайда и барабани. На 15 години напуска училище и работи на разни места. На 17 години е задържан за дребно криминално престъпление и прекарва година във възпитателно училище.
Започва да се занимава с музика в Пърт от 1966 г. Първата му група е „Спекторс“, където пее и бие барабани. После става член на „Валънтайнс“. Групата няма особен успех и се премества в Мелбърн. През 1969 г. членовете на групата са арестувани за притежание на дрога и през следващата година се разпада. В края на 1970 г. Бон влиза в състава на групата „Фратернити“, чийто лидер е неговият стар приятел Брус Хауи. През 1972 – 1973 г. групата прави европейско турне във Великобритания и Германия. В кралството „Фратернити“ съпровожда Джорди, чийто вокалист е Брайън Джонсън. В крайна сметка турнето е неуспешно, групата се завръща в Австралия и се разпада.
Бон се присъединява към „Лофт Монтли Рейнджърс“. През 1973 г. преживява тежка катастрофа с мотор, при която е в тридневна кома, с много наранявания и се възстановява едва след тримесечно лечение. През това време за него се грижи бившата му съпруга (разведени от предната година) Ирен Торнтън. Инцидентът слага край на участието му в групата.
Още не напълно възстановен, но решен да промени начина си на живот и да започне сериозно да свири истински рок енд рол, Бон се установява в Аделаида, като работи при Брус Хауи, който е музикален мениджър. Именно Брус го представя на младата група AC/DC и той става неин вокалист. Първото шоу на групата е новогодишно, на 31 декември 1973 г.
Бон Скот умира едва на 33 години в Лондон в ранните часове на 19 февруари 1980 г. Причината за смъртта му е отравяне с алкохол. |
71906 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71906 | Филоктет | Филоктет () в древногръцката митология е син на цар Поянт, владетеля на Мелибея в Тесалия и Демонаса. Той бил един от претендентите за ръката на Хубавата Елена и участник в похода на аргонавтите и Троянската война.
По пътя към Троя Филоктет е ухапан от змия на остров Хриси () и тъй като раната му загнояла и миришела ужасно, той бива изоставен на о-в Лемнос в тежки мъки цели 10 години, докато не станал отново нужен на гърците.
Според митовете Филоктет, като приятел и оръженожец на Херкулес, бил опитен стрелец с лък. На него умиращият Херкулес подарил своя лък, с непропускащите целта си стрели. След като гадателят Калхант (или плененият троянец Елен) казал, че без лъка и стрелите на Херкулес, с които Троя била превземана вече веднъж, не може да бъде превзета сега, Одисей и Диомед (по други версии – Неоптолем) отишли на Лемнос за Филоктет. В ахейския лагер Филоктет бил дълбоко приспан от Аполон и в съня си, благодарение на лекаря Махаон, излекуван от раната. Когато от неговата стрела загинали много троянци, включително Парис и Троя паднала, Филоктет се върнал в Мелибея, но жителите на града въстанали срещу него и той отплавал за Италия, където основал Петилия (в Калабрия) и Кримиса, и построил храм в чест на Аполон Странник, на когото посветил своя лък.
Филоктет загива в борбата с прибиваващите в Италия родосци; гробът му бил в Макала, където се намирало и неговото светилище. Филоктет участвал и в похода на аргонавтите. До наше време цяла е достигнала трагедията на Софокъл „Филоктет“, в което поетът разказва история за избавлението на Филоктет от самотното съществуване на Лемнос.<br> |
71907 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71907 | Гаврил Генов | Гаврил Генов Димитров е деец на българското и международното работническо и комунистическо движение.
Биография.
Гаврил Генов е роден на 1 февруари 1892 г. в с. Живовци, Монтанско. Средно образование
завършва във Врачанската гимназия. Член на БРСДП (т.с.) от 1912 г.
Участва във войните за национално обединение. Завършва ШЗО. Взводен и ротен командир по време на Първата световна война в Двадесет и пети пехотен драгомански полк.
Секретар на Окръжния комитет на БКП във Враца (1920-1923). По време на Септемврийско въстание (1923) ръководи въоръжените действия във Врачанско. Член на главния военно-революционен комитет. След смазването на въстанието емигрира в Югославия.
През 1925-1926 г. е член на Задграничното бюро на ЦК на Българската комунистическа партия. От 1927 г. е в СССР, където работи в Селския интернационал и българската секция на Комунистически интернационал. Редактор е на съчиненията на Владимир Ленин на български език.
Умира на 20 януари 1934 г. в Москва.
Врачанския партизански отряд в Съпротивителното движение през Втората световна война е наименуван „Гаврил Генов“. Село в Северозападна България е наименувано Гаврил Геново. |
71908 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71908 | Тристранен пакт | Тристранният пакт е военно-политически съюз на Германия, Италия и Япония, основен участник във Втората световна война. Към него се присъединяват Унгария, Румъния, България, Словакия и Хърватия.
Създаване.
Тристранният пакт е създаден след започването на Втората световна война (1 септември 1939 г.). Подписва се на 27 септември 1940 г. в Берлин от министрите на външните работи на Германия – Й. Рибентроп, на Италия – Галеацо Чано, и на Япония – Сабуро Курузу, като продължение на Антикоминтерновския пакт.
На практика Пактът формализира сътрудничеството на трите държави във военната област и поделя света на сфери на влияние – Европа, Африка и Близкият изток за Германия и Италия, Източна Азия и Пасифика – за Япония. Предвижда създаването на Нов световен ред. Отправя и своеобразно предупреждение към САЩ да запазят неутралитет, за да не бъдат принудени да воюват на два фронта.
Пактът предвижда 10-годишно сътрудничество и е своеобразно продължение на сключения през 1936 г. антикоминтерновски пакт. От друга страна, той има за цел да сближи отново Германия и Япония, раздалечили позициите си след пакта „Молотов – Рибентроп“, подписан през август 1939 г.
С Тристранния пакт се осигурява взаимодействието между тези държави при осигуряването на интересите им в европейски и световен мащаб, окончателното премахване на Версайската мирна система и преразпределението на световните сили. В специален секретен протокол е набелязано създаването на обединени комисии за разрешаването на военни, военноморски и икономически въпроси.
Присъединяване на други държави.
На 20, 23 и 24 ноември 1940 г. към Тристранния пакт се присъединяват последователно Унгария, Румъния, Словакия, а Югославия става член на Оста на 25 март 1941 г., но излиза от пакта два дни по-късно, след извършен държавен преврат от пробритански сили).
На 7 септември 1940 г. под диктата на СССР и Германия се сключва Крайовската спогодба между България и Румъния. На България се връща територията на Южна Добруджа, загубена след Междусъюзническата война. Извършва се и размяна на население. След решение на правителството от 20 януари, тържествено в двореца Белведере във Виена на 1 март 1941 г. министър-председателят Богдан Филов подписва договора за присъединяване на България към пакта, с което се слага край на политиката на неутралитет и България става съюзник на Германия. Със сключването на спогодбата Клодиус-Попов (1941 г.) и спогодбата Нойбахер (1941 г.) България се обвързва и икономически с Германия. България скъсва или свежда до минимум дипломатическите си отношения с другите страни извън Тристранния пакт.
Пактът започва да се разпада още през 1943 г. с излизането от него на Италия след акостирането на съюзнически войски на италианска територия, но фактически престава да съществува едва след разгрома на Германия и Япония в края на Втората световна война (1939 – 1945 г.).
Съдържание.
Тристранен пакт подписан между правителствата на Германия, Италия и Япония. 27 септември 1940 г.
"Член 1. Япония признава и уважава ръководството на Германия и Италия в създаването на нов ред в Европа."
"Член 2. Германия и Италия признават и уважават ръководството на Япония в създаването на нов ред във великото източно-азиатско пространство."
"Член 3. Германия, Италия и Япония са съгласни да си сътрудничат на посочената по-горе основа. Те поемат задължение да се поддържат с всички политически, стопански и военни средства, в случай че едната от трите договарящи се страни е нападната от друга държава, която не участва в Европейската война и в китайско-японския конфликт."
"Член 4. За осъществяване целите на настоящия пакт се създава без отлагане смесена комисия, назначена от правителството на Япония, правителството на Германия и правителството на Италия."
"Член 5. Германия, Италия и Япония заявяват, че даденото споразумение в никакъв случай не засяга политическия статут на съществуващото в сегашния момент споразумение между трите държави и Съветския съюз. "
"Член 6. Настоящият пакт влиза в сила от момента на неговото подписване. Срока на действие на пакта е десет години от деня на влизането му в сила. Договарящите се страни по искане на една от държавите, сключили пакта, обсъждат въпроса за неговото преразглеждане във всеки момент до изтичането на този период."
На 18 декември 1940 г. Хитлер подписва Директива № 21, план "Барбароса" за нападение срещу СССР. |
71909 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71909 | Масови безредици | Масовите безредици или граждански вълнения и размирици са различни форми на размирици с участие на група от хора. Те са форма на краен протест, която често се появява като отговор на сериозни и значими социо-политически проблеми, като крайността на действието рефлектира на неудовлетворението, на което е израз, като може да граничи с бунт или дори революция. Те се разграничават от обичайните протести по това, че се провеждат без одобрението, предварително, на властите (са спонтанни), или са активизиране на крайни реакции при иначе легални протести. Това е реакция от несъгласието от дадена ситуация, като резултат от политики на властта, които предизвикват конфликт с тази власт, който отхвърля обичайните форми на диалог и улично действие от страна на гражданите, и по тази причина се смятат от органите на реда за „нарушение на обществения ред от множество хора“.
Проявява се в масово нарушение на системата от отношения, определени в правните норми и правила на обществото, чието спазване осигурява неприкосновеността на гражданите, охраната на имуществените и лични права, нормалната дейност на държавните органи и обществени организации, предприятия, учреждения, длъжностни лица и охраната на собствеността .
Психология и видове.
Обикновено хората са обхванати от нервна възбуда, резултат на отрицателна реакция на постъпка или действие на обществен субект. Участниците изразяват остро чувство на недоволство, поради несправедливост или нередност, към която имат отношение, както и несъгласие е някаква постъпка или действие. Възможни са случаи, когато възползувайки се от конкретни обстоятелства – затруднения на правоохранителни органи, аварии, катастрофи (дори аварийно спиране на електрозахранването, както в Ню Йорк през 1970-те години) големи групи от хора, наред с нарушенията на обществения ред, да извършват престъпления. Поведението на хората се обяснява с отслабване на нравствено-психологическите задръжки, за което способствуват присъствието на много хора обладани от едни и същи чувства и настроения. Също така отсъствие на познати хора, от нормалния кръг на взаимоотношения. Тези фактори ограничават съзнанието и чувството за лична отговорност и засилва тенденцията към импулсивно поведение. В случаите, когато проявите на недоволство от страна на гражданите представлява принуда срещу орган на властта, безредицата се определя като метеж, тоест задружна престъпна дейност на повече лица, които действуват като тълпа.
Безредиците могат да имат организиран характер (организирани или провокирани от отделни лица или организации) или да възникнат стихийно внезапно. Тъй като организирането или провокирането на безредици изисква подготовка, оттук и възможността на правоохранителните органи да разкрият и предотвратят безредиците. Внезапно (стихийно) възникналите безредици, нямат предварителни признаци за настъпване, проявяват се с голяма сила за кратко време и трудно могат да бъдат предотвратени и спрени. За възникването на този вид безредици има предпоставки, които могат да се предвидят, ликвидират или да се ограничи влиянието им. Когато на едно място са събрани много хора може да се формира тълпа. В този случай отделните членове губят своето чувство за отговорност, своята индивидуалност, нямат респект от официалната власт и се сливат с масата. Подобни ситуации се подчиняват на правилата на тълпата, действа психологията на тълпата и анонимността.
Безредиците може да се класифицират според поведението на тълпата (участниците в безредиците). Поведението на тълпата се определя от нейната численост, степен на възбуда, ръководи ли се или не, кой я ръководи и подстрекава.
Тълпата се класифицира като агресивна, търсеща и бягаща. Агресивната тълпа напада или защитава някакъв обект (човек, сграда и т.н.), който е причина или вероятна причина за явление от което е недоволна. Търсещата тълпа има за цел да придобие нещо конкретно – оръжие, храна, човек (група хора), документи и др. Бягащата тълпа е мотивирана от паниката. Хората искат да се предпазят с бягство от някаква заплашваща ги опасност – наводнение, пожар, бойни действия и др. Хората са обхванати от ужас и липса на разумна преценка. При безредици на различни етапи от тяхното развитие, една и съща тълпа може да се държи ту агресивно, ту като търсеща, ту като бягаща.
Според нейната подвижност тълпата може да се класифицира като подвижна или неподвижна. Според степента на организираност тълпата се дели на предварително подготвена, възникнала стихийно и впоследствие насочвана към определени действия и стихийно възникнала. Посочената класификация има значение за избора на тактика за предотвратяване на безредиците и за възстановяване на обществения ред при възникването на безредици. |
71912 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71912 | Викинги | Викингите, наричани също нормани ("Nordmann" – „мъже от Севера“), варяги и народността рус, са социална група, изпълнявала специфична роля в племенното общество на предхристиянска Южна Скандинавия през ранното Средновековие. В основната си част свободни селяни от датски, норвежки и шведски произход, викингите са етнически разнородна група от воини, земеделци, занаятчии, мореплаватели и търговци, които ограбват, заселват или завоюват нови територии, до които обикновено достигат по море или река. Тяхното разселване извън Скандинавия се разглежда като Епоха на викингите.
От 517 до 1066 г. различни племена на викингите напускат родните си земи и предприемат походи – от Винланд до Биармия и от Каспийско море до Северна Африка. Някои от тях завоюват земи в Средна и Източна Европа, и се заселват завинаги там. Шведските викинги пътешестват на изток и са споменавани в древноруски и византийски източници под името "варяги". Норвежките и датските викинги се придвижват основно на запад и са известни от латински източници под името "нормани".
През 2011 година се съобщава за намерени останки на викингски войн на територията на днешна Южна Англия. Това, което привлича вниманието на археолозите са изпилените линии в предните му два зъба. Учените са на мнение, че са направени с цел сплашване на врага, като не е изключена възможността в тях дори да са поставяни цветни пигменти. По всяка вероятност процесът на изпиляване е бил особено болезнен за мъжа, но само най-изтъкнатите сред племето са имали привилегията да имат подобни линии по зъбите.
Етимология.
Думата "викинг" произлиза от древнонорвежкото "vikingr", което, според най-разпространената версия, е свързано със скандинавските думи за залив и фиорд, като съвпада и с названието на областта Вик в днешна Норвегия. Според тази интерпретация думата "викинг" ознчава „човек от фиорда“, което съвпада с документираната историческа представа за морски разбойници, действали в крайбрежните води и укриващи се в закътани заливи и фиорди. За еднокоренни се приемат древносаксонската "wîk" и древногорнонемската "wîch" (и двете обозначават място за живеене, подслон). В славянските езици думата е заимствана във формата "витяз".
Заселване в Скандинавия.
На територията на днешна Дания и останалите скандинавски страни се заселват ловуващи племена още в края на последния ледников период (35 000 – 11 000 пр.н.е.). През Античността, този район е населяван от племена от германската група, а римските легиони не успяват да достигнат тези земи заради гъстите гори, суровия климат и свободолюбивите обитатели (но римляните проникват в Германия). След разделянето на Римската империя и Великото преселение на народите, някои от старите племена са изтласкани от други, например от англите и ютите, които се преселват с кораби от Дания в Британия, а даните, дошли от изток, се заселват в земите на британците, откъдето идва и наименованието на Дания. Някои скандинавски племена се придвижват на запад, заедно с готите, заради нахлуващите от изток варварски орди на хуните. Знае се, че племето на тимберните преминава хиляди километри през Източна и Централна Европа, докато се засели в Дания.
Бит и облекло.
Обществото на скандинавците разчита за прехраната си основно на продуктите на стопанствата си, както и на риболов. Хората в северните части на полуострова се занимават предимно със земеделие, но зависят до голяма степен и от животновъдството, лова и риболова; хората на юг, където климатът е по-благоприятен, се изхранват основно от земеделие. Те отглеждат различни зърнени култури – ечемик, ръж и овес, както и грах, хмел и зеле, а също и лен, от който изработват тъкани. Отглеждат овце и едър рогат добитък, по-рядко се срещат кози и прасета. Викингите от тази епоха живеят в изолирани, отдалечени едно от друго стопанства. Богатите стопанства създават условия за оформянето на отделни общности, в рамките на самите имения. Населението на населените места рядко надвишава 100 души. Център на такова стопанство е дългата къща, в която живеят, ядат и спят всички – от господаря до робите. Този тип сграда има правоъгълна форма и на дължина достига 30 метра. Строи се от дърво, камък, от измазан плет или дори от чимове. Прозорци рядко се правят, обикновено те са малки заради студеното време. В по-богатите къщи рамките на прозорците са били изработвани от полиран рог.
Подобни къщи са имали най-много три стаи. По-малките стаи се използвали за складове или обори, а просторната стая в средата на дългата къща е била мястото, където живеели хората от стопанството. Подът на основното жилищно помещение бил от пръст, понякога покрита с рогозки. В средата на пода е била издълбавана продълговата яма за огнище. Край стените се оформяли пейки от пръст, които били покрити с дъски и се ползвали за сядане, работа, хранене и сън. В центъра на стаята, на една от пейките край стените, обикновено било мястото на господаря, оградено с резбовани колони. Тези колони са били подвижни, защото викингите имали обичай да ги взимат със себе си при поход. В повечето къщи срещу една от стените се намирал тъкачен стан. По другите стени обикновено се закачали оръжията и сечивата. Близо до огнището били поставяни сапунения камък, глинени и дървени съдове за готвене и съхраняване на хранителни продукти. Дрехите се държали в дървени сандъци, в които се складирали и кожите.
Около 790 година е основано селището Бирка, важен търговски център в кралството на свеите, считано за първия шведски град. Първото писмено упоменаване на града е от 870 година, в книгата "Vita sancti Ansgarii" на архиепископ Римберт и в "Дела на епископите от Хамбургската църква" (лат. Gesta Hammaburgensis ecclesiae pontificum, ок. 1075 г.) от Адам фон Бремен. В разцвета си, градът има 700 – 1000 жители и в него най-напред търгуват търговци от арабските страни, а след това и от южна и западна Европа. Местните търговци продават желязо, кожи, рогове и кехлибар и получават в замяна сребърни монети и редки луксозни стоки като коприна, стъкло и подправки. По неясни причини Бирка престава да съществува в края на X век, когато се заменя от Сигтуна в политически, религиозен, икономически и културен аспект.
Социално устройство.
Макар мъжът да е господар на къщата, реалната власт и грижата за стопанството са в ръцете на жената – тя носи всички ключове от домакинството. Преди да се омъжи, викингската жена се намира под опеката на баща си или настойника си. След брака, съпругът ѝ има големи права над нея: може да държи наложници; има право да я убие, ако му е изневерила; може да убие някое новородено от нея, ако то не е здраво. Въпреки това, викингската жена може свободно да получи развод (за разлика от други общества в Европа по това време), като обяви пред свидетели мотивите си – за напълно основателна и достатъчна причина се смятала например мъжката импотентност. Освен това жените могат да притежават и земя – вдовиците унаследяват недвижимите имоти на съпрузите си.
Във викингското общество се счита, че жените притежават познанието за отбрана от злини и болести. То се предава от майка на дъщеря. Жените използват билки и магически формули за лечение. Малко викинги доживяват 40 години, а много от бебетата умират от инфекциозни болести още през първата зима.
Според хрониста Адам фон Бремен „когато става въпрос за жени те (викингите) нямат мярка. Всеки притежава една, две, три или дори повече, в зависимост от имането си“.
Дрехите на скандинавците, вълнени или ленени, са пригодени за суровия северен климат. Мъжете носят ризи; дълги долни гащи, върху които слагат панталони, затегнати на кръста с колан или пояс; най-отгоре обличат туника и се опасват с колани, на които закачат ножове и кесии. Жените носят блузи с къс ръкав, дълги свободни рокли и шалове. И мъжете, и жените носят наметала, ръкавици и шапки от въ̀лна или кожа.
По-богатите украсяват дрехите си с накити. Украшенията на викингите се изработват от сребро и злато, използват се и цветно стъкло и кехлибар, блед кварц и червен халцедон. Често тези украшения представляват змиевидно навити верижки, или върху тях са изваяни преплетени абстрактни или животински форми.
През първите векове от новата ера, скандинавците имат общ начин на живот, въпреки различията между отделните географски райони, които варират от ниските равнини на Дания и Южна Швеция до високите норвежки планини на север и насечения от фиорди западен бряг на Скандинавия. Животът им е свързан със земята и семейството. Скандинавците ловуват и ходят за риба, но основното им занимание е земеделието – на север организирано в изолирани стопанства, на юг – в малки общности, които обикновено обхващат всички членове на едно или повече семейства. Това земеделско общество се състои от три класи: роби, свободни хора и благородници.
Робите са най-ниско в социалната структура. Правата им не надвишават тези на кучето или коня – робите могат да бъдат убити, ако собственикът им пожелае. Роби има в почти всяко стопанство – по закон, всяко достатъчно голямо стопанство, което може да поддържа 12 крави и два коня, има право най-малко на трима роби. Големите имения се нуждаят от 30 и повече роби.
Свободните формират гръбнака на скандинавското общество. Те може да са освободени роби, тъй като класовата структура при скандинавците е либерална и допуска такова придвижване нагоре – робите могат да платят с пари свободата си и много господари насърчават този процес, като им предоставят земя за обработване. Но повечето свободни поначало са родени с правата на свободни. От тази група произлизат рибарите, корабостроителите, ковачите, дърводелците и други занаятчии, многобройните земеделци. Най-силни и най-богати сред свободните обаче са т.нар. "boendr" – букв. „тези, които стоят на едно място“. Това са тези, които притежават земя. Тяхната отстоявана независимост отличава скандинавското общество от останалите европейски общества от това време – поземлените владения на земевладелците не са обвързани със задължения към върховен господар, за разлика от другите общества през феодализма. Именно земевладелците и другите свободни извършват викингските походи през подходящия за корабоплаване период – пролетта и лятото.
Земевладелците формират съюзи, които обикновено са предвождани от най-силните и най-богатите сред тях – те съответно образуват скандинавската аристокрация. Тези вождове, наричани и „ярл“ (от тази дума произхожда английската титла "earl"), обикновено са местни владетели, чиято власт е ограничена от географските граници на един фиорд или малка провинция. Кралете управляват по-големи области или дори няколко области, а по-късно; със започналата в средата на 8 век и продължила до средата на 11 в. трансформация на тази родово-племенна организация в държави; и над съответните скандинавски народи.
Законова уредба.
Първоначално тези слоеве на населението са свързани чрез старата племенна система на управление и законодателство. Всеки свободен, който притежава дори и минимално количество земя, има право да присъства на публични събрания, известни като тинг. Тингът е елементарна форма на парламент, при чиито събирания се изработват закони или се съдят техните нарушители. Всяка местна общност или област има свой тинг. Общността обикновено е част от по-голяма единица и съответно тингът на по-голямата област съставя събранията си от представители на местните тингове.
Тингът изработва правните норми, регулиращи и политическия, и ежедневния живот. Нормите се помнят и предават устно – до 12 в. в Скандинавия не съществува писмено право. Законите засягат всички страни от живота на индивида – от уреждане на границите на поземлена собственост до разрешаване на кръвните вражди. Индивиди, спорещи помежду си, могат да отнесат спора си за решаване пред тинга като тъжителите се изправят пред всички членове на събранието (или избрана част от тях). Обвиняемият има право да призове свидетели, а може и да се позове на правото на "Божи съд". Това е своеобразна възможност за постигане на решение, при която обвиняемият може например да хване нагорещено до червено желязо и да го държи няколко секунди. Ръката се превързва и след четири дни се преглежда от тинга. Ако участниците в събранието решат, че раната е чиста, те обявяват обвиняемия за невинен. Ако обаче не е, тингът определя наказание, което, в зависимост от престъплението, варира от плащане на глоба до обезглавяване.
В правните норми на тинга има и друго отличително наказание, което по своята тежест отстъпва само на смъртното. Това е поставянето на даден индивид завинаги извън закона, и превръщането му в "жив мъртвец". Индивидът е лишен от цялото си имущество и от всичките си права̀. Всеки друг има право да го убие, без риск от наказание. Събранията решават и въпросите, свързани със законодателството и общата сигурност на обществото, и имат правото да одобряват избора на ярли, съответно и на крале.
Образуване на първите държави.
На практика обаче, определящо е влиянието на местните и регионалните владетели. До голяма степен, именно тези владетели повлияват върху образуването и развитието на ранните държави в Скандинавия. Някои от тях, с одобрението на местните тингове, избират свой крал. Най-силните от тези крале налагат властта си над другите, избирани по същия начин. Така един владетел може да обедини няколко области и да стане суверен на образуваната народност. Първият викингски владетел, който успява да обедини няколко области по такъв начин, е Харал Прекраснокосия.
Харал е владетел на областта Вестфол в югоизточна Норвегия, където утвърждава надмощието си през 70-те години на 9 в. Според легендите, „той дал обет да не реже русите си коси, докато не премахне онези местни вождове, които оспорват правото му да управлява“. Харал продължава да разширява властта си в съседните области, като съчетава дипломацията с активни военни действия. Около 885 г. коалиция от ярли и крале, които отказват да се подчиняват на Харал, претърпява поражение в морска битка близо до Хафрсфьорд на югозападния бряг. Едва тогава Харал е признат за крал на цяла Норвегия.
Около век по-късно се образуват и другите държави в днешна Скандинавия – Дания (през 985 г., начело със Свен Велобрадия) и Швеция (през 993 г., под управлението на Олаф Скьотконунг). Шведският владетел е първият по-добре познат от писмени източници крал в Скандинавия. Известно е, че подкрепя християнството и се стреми към по-тясно политическо обединение на провинциите в Южна и Централна Швеция.
Експанзия.
Причини за експанзията.
Причините за експанзията на викингите, която протича под различни форми (търсене на нови земи и преселения, грабителски нападения, пиратство и големи военни походи, търговски отношения, тясно преплитащи се с пиратство и грабежи), са разнообразни – разпадането на общинно-родовия строй при шведи, датчани и норвежци, съпровождано с възход на аристокрацията, за която военната плячка служи като важен източник на богатство. Много обикновени членове на общините (бонди) напускат родните си места, вследствие на относителната пренаселеност на крайбрежните райони на Скандинавския полуостров и недостига на обработваема земя. Прогресът на корабостроенето при скандинавците също спомага за възможността да плават не само в Балтийско море, но и във водите на Северния Атлантик и в Средиземно море.
След хунската експанзия и разпадането на Римската империя започва възходът на викингите, които създават свои владения в Северна Европа и достигат далечни земи със своите дракари.
Насоченост и сведения за експанзията.
Всяка от формиращите се скандинавски народности има своя сфера на действие, обособена най-вече от географското разположение на страната ѝ. Шведите, жители на източното крайбрежие, развиват предимно търговията. Те прекосяват Балтийско море, а след това по големите реки на Русия и Централна Европа достигат дори до Константинопол, столицата на Византия. Датчаните владеят Северно море и Ламанша и тероризират Англия и Франция, където завладяват и заселват големи райони. Норвежката експанзия е на запад – първоначалните набези на норвежките викинги са от V и VI век срещу Англия, но след това се насочват към Ирландия, Шотландия и техните острови. Те поемат предизвикателството да плават в непознати води и колонизират Исландия (874 г.) и Гренландия (875 г.).
Първите сведения за нашествия на викинги са от 8 юни 793 г., когато плавателни съдове акостират на остров Линдисфарн и опустошават манастира „Свети Кътбърт“. Гробниците са разбити, а според думите на хрониста Алкуин "телата на светците са стъпкани като тор по улиците". През следващото десетилетие са опустошени манастирите Джароу на река Тайн (794 г.), „Света Колумба“ на остров Йона (795 г.), както и отдалечените манастири на островите Инисбафин и Инисмърей край западния бряг на Ирландия. През 799 г. е превзет манастира „Свети Филиберт“ на Ноармутие, в устието на Лоара, където е създадена база за нападения навътре в сушата.
Викингите са първите откриватели на Северна Америка, почти 500 години преди Колумб, но така и не успяват да колонизират огромния континент. Експедицията на Лейф Ериксон достига Новия континент ок. 1000 г. и впоследствие на източния бряг на Канада е построено викингското селище Винланд. Първото държавно обединение в Скандинавия е Норвежкото кралство (872) и по времето на крал Кнут (Канут), който след като наследява Дания през 1019 г., превзема Норвегия и част от Швеция, а от 1397 до 1523 е Калмарската уния за обединение на Дания, Норвегия, Швеция и Исландия под короната на датската кралица Маргрете I.
Скандинавците са развивали активна морска търговия чрез пристанища в Северна Европа (Бирка, Каупанг, Рибе, Ралсвайк, Сийбърг или Сигтуна и културен обмен между скандинавци, славяни, саксонци, балти и франки. Най-голямо значение има пристанището Хайтхабу (днес в Шлезвиг, Германия), разрушено през 1055 г. в битката между Харолд Хардраада и Свен II и изпепелено през 1066 от западните славяни. Шведският остров Готланд е най-важен в търговията с балтийските страни и Източна Европа. Викингите ограбват и се заселват в Нормандия, която им се дава от френския крал, за да не превземат Париж. Те стигат до Северна Африка и около 1000 г., както съобщава Адам от Бремен в неговата „История на архиепископията Хамбург“ (1076 г.), достигат като първи европейци чрез Исландия и Гренландия източния бряг на Америка – (Винланд).
През 911 година викингите основават в Северна Франция своя държава, наречена Норманско херцогство. След като Вилхелм I Завоевателя става английски крал, тези земи стават владение на Англия. И до днес тази област носи името на викингите.
Корабоплаване.
Най-силно въздействие върху живота на скандинавците оказва морето – от 4000 г. пр.н.е., те плават във фиордите, по реките и езерата на Скандинавия – за търговия или риболов. Дори дългото над 2500 km западно крайбрежие на полуострова е благоприятно за корабоплаване. През 8 век, развитието на корабното строителство прибавя към скандинавските лодки (които дотогава разчитат единствено на гребци) големи платна и мачти. Това води и до усъвършенстване на кила, за да се осигури стабилност на кораба. Тези нововъведения позволяват на викингите да предприемат дълги пътувания в открито море.
Съществуват два основни вида викингски кораби: дракар (произлиза от норвежката дума за „дракон“ – "Drakkar") и кнор. Дракарите са с дължина около 17 метра и широчина 2,50 метра и са предназначени за военни цели и за изследване, като са създадени с цел постигане на висока скорост и подвижност. Оборудвани са с гребла, които се използват от екипажа, наброяващ около 60 души, в помощ на платната, както и за навигиране, независимо от вятъра. Дракарите имат дълги и тесни корпуси, и малко газене на кораба (драфт) с цел по-лесното акостиране и развръщане на войските в плитки води. Кноровете са търговски кораби, предназначени за превоз на товари. Проектирани са с по-широки корпуси, с по-голямо газене на кораба и ограничен брой гребла (използвани предимно за маневри в пристанища или други подобни ситуации) и разполагат с по-малък екипаж. 16-метров кнор, натоварен с 20 тона стока, гази едва на 1,30 метра във водата. Една от викингските иновации е „бейтасът“ – мачта, привързана към платното, което позволява на кораба да плава ефективно срещу вятъра. Скандинавците ценят корабите си повече от всяка друга собственост. Корабите са украсявани с най-различни произведения на изкуството, с внушителни изображения на носа и изящна дърворезба.
Изработката на един дракар отнема половин година и в нея участват 30 до 40 мъже и жени. За целта те използват повече от 90 дървета, 4500 метра, липови клони, изковават 8000 пирони, предат с 200 кг прежда и горят месеци наред борове, за да добият борова смола. Корабите са в състояние да плават в продължение на до 30 години.
Освен тези видове кораби съществуват още по-големи кораби от дракарите, дължината на които надхвърля 20 метра и принадлежат на вождове или жрици, които по този начин демонстрират могъществото си. За риболов по крайбрежието и китолов викингите ползват по-къси лодки с дължина около 10 метра. За изследването на брегове и плаването по малки реки викингите разполагат с допълнителни лодки с дължина около 6,50 метра, с които могат да плават дори по реки с дълбочина от 30 см.
Корабите биват изграждани на бреговете, където са необходимо, от дървета, растящи в местността. Викингите не използват скици, а разчитат на опита и преценката си.
Освен това викингите са и добри навигатори. Моряците умеят да използват всички познати природни явления за определяне на курса – от полета на птиците до характерни особености на океана (цвят, температура, течения). Викингите (които не са познавали компаса), определят местоположението си и с груби инструменти, като използват за ориентир Слънцето и Полярната звезда, както и по движението на птиците.
С такива кораби плаването от Норвегия до Исландия отнема четири дни, а от Исландия до Гренландия – три дни.
Митология и религия.
Скандинавските пантеистични вярвания са оформени от суровите условия на живот на север. Боговете на викингите са груби и жестоки, представлявайки вариант на общоарийския пантеон от аристократични войнствени богове. Догмите и ритуалите се променят, отразявайки светът такъв, какъвто го познават езичниците.
Според вярванията на скандинавците, в началото е съществувала само празнота от мъгла и скреж. От тази празнота се появил гиганта Имир, от когото са произлезли мразовитите великани – най-древните богове. Младите великани направили от тялото на Имир земята и я поставили насред океана. В центъра на земята е Мидгард – място, оградено от високи планини, където живеят хората. В ледените пустини на север се намира Утгард, където са затворени оцелелите мразовити великани. Под Мидгард, дълбоко в земята, е царството на богинята мрака – Хел, както се наричало и подземното царство, където отивали хората, умрели от старост и болести. Високо над земята е Асгард, домът на младите богове, които живеят в дворци със сребърни покриви. Тук се намира и Валхала (вечното жилище на падналите в сражение), славният рай, където умрелите воини празнували и очаквали своето завръщане за последната битка – Рагнарьок, в която светът щял да бъде унищожен с огън и лед.
Върховно божество е Один, богът на сътворението, на битките и смъртта. В света на хората неговите пратеници са гарваните. Сред другите главни богове са Тор (често поставян наравно или дори пред Один), богът на гръмотевицата и повелител на бурите и Фрей – богът на плодородието и плодовитостта. Сестрата на Фрей – Фрея, е богинята на любовта.
Съществуват множество други второстепенни божества. Важно място сред тях заема Ран – жестоката богиня на разгневеното море, която иска душите на удавниците. По-низши от боговете са вълшебните същества – джуджета, гномове, елфи. Подобно на други езически общества, скандинавците вярват, че почти всичко в природата – планини, гори, реки, дървета; има свой дух-пазител.
Главните религиозни празници се ръководят не от жреци, а от вождовете, и са свързани със сезоните. Провеждат се в средата на зимата и лятото, както и след жътва. В церемониите важно място заема жертвоприношението на животни, а понякога и на хора. Жертвоприношението често е придружавано от предсказания, направени с кръвта на жертвеното животно. Церемониите завършват с изяждането на убитото животно, като по този начин се смята, че се установява връзката между боговете и хората.
Писменост и литература.
Характерна за празниците и въобще за живота на скандинавците е важната роля на устното слово. Според тях, думите имат вълшебна сила, която произлиза от Один. Скандинавците не са записвали първоначално своите поеми и митове, макар да имат писменост, т.нар. руни – древна азбука, произлязла до голяма степен от латинската и други южноевропейски азбуки. През епохата на викингите, руните включват 16 букви, всяка от които се използва както за означението на звук, така и като название на предмет или идея от първостепенна важност. Руните също произлизат от Один и имат магическа сила – името им произлиза от старонорвежката дума "rún", която е в смисъл на „тайнство“.
Формата на руните е съобразена с необходимостта да могат да се изписват лесно върху дърво или камък. Всяка буква се състои от прости прави черти – подходящи за изписване, но трудни за разчитане. Едва през 11 век викингите възприемат по-лесни начини за изписване на митовете си.
Важно място в културата на викингите заема скалдическата поезия, изпълнена със сложни и трудно разгадаеми словосъчетания, натоварени с дълбока символика. Дългите повествования съчинени в този стил се наричат еди и саги, а изпълнителите им – скалди. Литературата на викингите е ценен източник за тяхна история, бит и вярвания. Сред по-известните им произведения са „Сага за изгарянето на Нял“ (третираща обстановката, в епохата на християнизацията на Исландия), „Сага за гренландците“ (за плаванията, довели до откриването на Винланд, в Северна Америка и за опитите на викингите да колонизират нея и други страни), „Сага за Гунлауг Змийския език“ (приключенията и творческата дейност на един прочут скалд), „Поетичната Еда“ и „Прозаичната еда“.
Християнизация на Скандинавия.
Макар християнството да прониква в Скандинавия още в края на 8 век (благодарение на сакски и други търговци), първите по-сериозни стъпки за християнизация на викингите са предприети от Ансгар – монах от манастира Корвѐ във Вестфалия. През юни 826 г. кралят на Ютланд Харалд Халфдансон, заедно със съпругата, сина и приближените си, е покръстен в Ингелхайм, и император Людовик Благочестиви заповядва на Ансгар да остане с тях. Той, заедно с монаха Антберт, съпровождат Харалд обратно в Ютланд. Там те успешно започват да разпространяват християнството, но през 827 г. са принудени да се завърнат, когато Харалд е прогонен от Хорик I.
През 831 г. Ансгар е назначен за първия епископ на Хамбург – територията на епархията по това време обхващала целия германски север. Когато датските викинги нападат Хамбург през 845 г., Ансгар е принуден да избяга. Две години по-късно е назначен за епископ на Бремен, откъдето успешно продължава разпространяването на християнството в Дания и Швеция.
През 850 г. Ансгар построява църква в Хедебьо, през 861 г. предприема мисионерско пътешествие в Швеция. а на следващата година склонява краля на Ютланд Хорик II да приеме християнството. Хорик построява църква в Рибе, в която като свещеник е оставен най-добрия ученик на Ансгар – Римберт.
Християнизацията протича заедно с походите на викингите и оформянето на държавите на полуострова. Новата религия навлиза не толкова поради достойнствата си, а главно поради инициативата на кралете на новообразуваните държавици, които осъзнават предимствата, които им дава добре организираната религия с нейната йерархия, да заздравят централизираната си власт. Първи се покръстват датчаните – към края на 10 век, а след около половин столетие – норвежците и шведите. През 1000 г. и Алтинга на Исландия приема решение за доброволната християнизация на страната, опасявайки се, че новата религия може да бъде наложена със сила, което би довело до загубване на политическата самостоятелност, с която се отличава. Остава в сила обаче обичаят да се принасят жертви на предишните богове. |
71913 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71913 | Ляв тероризъм | Лявоекстремисткият тероризъм е вид тероризъм, който се характеризира със стремежа да се разруши капитализма като система.
Левият тероризъм се подразделя на: марксистко-ленински, маоистки, интернационален, анархистки и др. Най-опасният е тероризма на маоистка идеологическа основа. Целта е създаването на държава, сходна с тази на "Червените кхмери" в Камбоджа през 70-те години. Характерните черти на лявоекстеримисткия тероризъм са: елитното членство - почти изцяло от слоевете на интелегенцията - студенти, преподаватели; здрави, дълбоко законспирирани структури; дългосрочни програми; гръмка революционна фразеология; обекти на техните терористични актове са ръководния политически елит, военни и др. Най-характерни лявоекстремистки терористични организации са RAF (фракции на Червената армия) - Германия (действаща до 1992 г.), BR (Червени бригади), - Италия, AD (Пряко действие) - Франция, Революционни ядра - Германия, 17 ноември - Гърция, Сияйна зора и Тупак Амару - Перу. Към момента в Германия опасна лявоекстремистка терористична организация е „Антиимпериалистическо ядро за съпротива на името на Надя Шебадах“, осъществила няколко взривявания на щаб-квартири на политически партии. Съществува тенденция за интернационализиране и преминаване в стадий на партизанска война (Латинска Америка). Левият тероризъм се активизира при изостряне на вътрешни кризи. |
71914 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71914 | Десен тероризъм | Дясноекстремисткият тероризъм е вид тероризъм, който се характеризира с ярко изразено политическо насилие, ограничена динамика във времето, антисемитизъм и расизъм.
Той се дели на неофашистки и неонацистки, националистически, контрасепаратистки. Представители на дясноекстремистки терористични организации са: „Федерация за национално и европейско действие“ – Франция, „Италианско социално движение“ – Италия, „Юни – 78“ – Гърция, „Сивите вълци“ в Турция (организацията е извършвала по 6-7 убийства дневно до военния преврат 1982 г. Поддържа връзки със сепаратистите от Северен Кавказ), „Ескадрони на смъртта“ – Салвадор, Бразилия, Аржентина и др. Дясноекстремисткият тероризъм се активизира при възможност леви сили да вземат политическата власт. |
71915 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71915 | Главна дирекция „Гранична полиция“ | Гранична полиция са сили на полицията на България за охрана на държавната граница на България. Понастоящем се ръководи от Главна дирекция „Гранична полиция“ от структурата на Министерството на вътрешните работи на Република България.
История.
Погранична стража (1887 – 1946).
На 22 декември 1887 г. Народното събрание приема първия "Закон за пограничната стража". Той предвижда охраната на границите да се „извършва от една погранична стража, която се състои от конни и пеши стражари, разделени на младши и старши“. На всеки стражар се пада за охрана отрязък от граничната линия, не по-къс от 2 и не по-дълъг от 6 километра.
Пограничната стража участва в Балканската (1912 – 1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915 – 1918 г.), съвместно с частите на Българската армия.
Съгласно чл. 69 от Ньойския мирен договор от 1919 г.: „България ще може да образува гранична стража, която ще се набира чрез доброволно постъпване и не надминава 3000 души, от тях не повече от 150 офицери и 200 подофицери“.
В периода 1940 – 1944 г. се формират нови гранични поделения, които се разполагат в района на българо-турската граница и черноморското крайбрежие в готовност да отразят евентуална агресия.
Гранични поделения (Четвърта гранична бригада) вземат участие във Втората световна война при отбраната на границата срещу германските войски (септември 1944 г.) и в Нишката и Косовската операции през октомври-ноември 1944 г.
Гранична милиция, Гранични войски (1946 – 1997).
След Втората световна война държавните граници на България се охраняват от 6 гранични сектора към съответните дивизиони области, разделени на 25 участъка, 75 подучастъка и 463 поста, от които 33 морски и 12 гранични контролно-пропускателни пункта.
На 10 август 1946 г. е утвърден "Закон за създаването на Граничната милиция". Той освобождава Министерството на войната се от грижите по охраната на границата и при Министерството на вътрешните работи се учредява Управление на граничната милиция, на която се възлага пазенето на границата. Служителите на Граничната милиция имат права на служителите на войската. На 8 октомври 1946 г. с постановление на Министерския съвет Граничната милиция се преименува в Гранични войски.
От 1948 г. до 1957 г. функционира Гранична школа за подготовка на кандидат-подофицери (сержанти), а от 1950 г. до 1955 г. – Народно военно гранично училище, което подготвя младши офицери за нуждите на Граничните и Вътрешните войски. През 1948 г. се създава Централен развъдно-дресировъчен пункт, в който се подготвят също и квалифицирани водачи на служебни кучета. По-късно пунктът се реорганизира в школа.
През периода голямо внимание се отделя на инженерно-техническото оборудване на границата. От 1959 г. в експлоатация са електронни съоръжения, които през следващите няколко десетилетия се налагат като основно средство в охранителната дейност. Ефикасно контролиращо средство е контролно-следовата полоса (КСП). Важен дял от силите и средствата на Граничните войски са и военно-инженерните, сигнализиращите, контролиращите и възпрепятстващите съоръжения, сигналните средства, автомобилната техника. Чрез тях се охраняват значително по-големи участъци от границата.
Полагат се грижи, за да се подобрят отглеждането и дресировката на служебните кучета и да се осигури тяхното по-широко използване в борбата с престъпността и в защитата на границите. Като съставна част от силите и средствата на Граничните войски те се използват в граничните наряди. Добре подготвените служебни кучета със своето поведение своевременно предупреждават нарядите за приближаването на нарушителите и оказват голяма помощ при претърсване на местността за издирването и задържането им. По времето на граничната стража служебното куче е верен помощник на граничаря.
Преди снабдяването на Гранични войски с моторни превозни средства ездитните коне са единственото средство за бързо придвижване между подразделенията и населените места. По-късно те се използват за патрулиране на граничните наряди и за бързо изнасяне на резервите.
През 1947 г. на Граничните войски се предават първите морски единици – 2 катера тип „МО-4“, а през 1949 г. граничното морско подразделение се попълва с корабна техника. На 9 и 10 октомври 1950 г. моряците граничари старши лейтенантите Стефан Славков и Никола Димитров – командири на стражеви катери № 301 и 304, задържат 7 души с моторна лодка, извършили тежки престъпления.
От 1 януари 1948 г. паспортните бюра се преименуват в гранични контролно-пропускателни пунктове (ГКПП – сухоземни, пристанищни и на аерогарите) и организационно се подчиняват на Управление „Гранични войски“. От 1962 до 1972 г. Граничните войски са на подчинение на Министерството на народната отбрана, но ГКПП остават към МВР. От 1990 до 1991 г. Граничните войски са обединени с Вътрешните войски (жандармерията) под общо командване и общо наименование Войски на МВР.
В средата на 20 век обстановката на държавната граница е усложнена. За периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. През следващите 2 години граничните наряди срещат още 218 въоръжени нарушители. През този период се осъществява организирано включване на местните жители в помощ на Граничните войски. През 1947 г. се създават групи за съдействие, които се попълват от граничното население. През 1960 г. те са включени в паравоенната организация Доброволни отряди на трудещите се (ДОТ). От по-късен етап са специализираните отряди „Млад граничар“.
От 1950 г. до 1997 г. излиза вестник „Граничар“ като седмичен печатен орган на Граничните войски. В сложно и динамично време той изпълнява задачите си и спомага за успешното решаване на задачите по охраната на държавната граница на България.
Гранична полиция (от 1997 г.).
През 1997 г. Национална служба „Гранична полиция“ (НСГП) е изведена от състава на Въоръжените сили и е обособена като специализирана полицейска служба за охрана на държавната граница и контрол за спазването на граничния режим. Функциите и задачите на Граничната полиция и правомощията на органите включват наблюдението на зелената и синята граница и граничния (вкл. паспортен) контрол на ГКПП. В състава на граничните сектори, които охраняват морската и речната граница, са включени звена от гранични кораби.
С приемането на новия Закон за МВР през 2006 г. Граничната полиция е включена в състава на Национална служба „Полиция“. Днес Главна дирекция „Гранична полиция“ е подчинена пряко на министъра на вътрешните работи.
Началници и инспектори.
Гранични войски.
Званията са към датата на заемане на поста: |
71916 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71916 | Константин Никифоров | Константин Никифоров Попконстантинов е български офицер от артилерията, майор, първият българин военен министър (1885 – 1886).
Биография.
Роден е на 19/31 октомври 1856 г. в семейството Никифор Попконстантинов–Мудрон, който тогава учителства в Габрово. Първоначално учи в родния си град, а после и в Елена, откъдето е баща му. Като възпитанник на Южнославянския пансион на Тодор Минков завършва реално училище в гр. Николаев. През 1876 г. постъпва в Константиновското артилерийско училище в Санкт Петербург, но прекъсва обучението си, за да вземе участие в Руско-турската война (1877 – 1878). На военна служба е от 1 септември 1876 г. По време на войната служи в XXVI артилерийска бригада на Руската армия и е повишен във военно звание подпоручик.
Непосредствено след Освобождението служи за кратко в I полска видинска батарея. През 1879 г. постъпва в Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург, която завършва с отличие през 1883 г.
При завръщането си в България започва да работи за организирането на българската артилерия като помощник-началник на артилерията и преподавател по артилерия във Военното училище. Капитан Константин Никифоров става първият българин – военен министър (в правителството на Петко Каравелов). Той заема този пост на 9/21 септември 1885 г., след като руското правителство се противопоставя на Съединението на България и изтегля своите офицери от страната.
Сръбско-българска война (1885).
За по-малко от 2 мес. подготвя армията за Сръбско-българската война (1885). Подпомага взаимодействието на корпусите с щаба на войската. За заслугите си по време на войната е повишен в звание майор и награден с орден „За храброст“ II степен. На 22 ноември/4 декември е утвърден като постоянно заемащ длъжността военен министър на страната.
След русофилския военен преврат от 9/21 август 1886 г., имащ за цел детронирането на княз Александър I Батенберг, Константин Никифоров е включен без негово съгласие в кабинета на митрополит Климент Търновски. Той е смятан за близък с лидера на Либералната партия Петко Каравелов и подобно на него, нито подкрепя преврата, нито твърдо му се противопоставя. Никифоров отказва да заеме поста военен министър в новото правителство, подава си оставката и преминава в запаса.
През следващите години Константин Никифоров се отдава на преподавателска и литературна дейност. Автор е на „Ръководство за артилерията“, ч. I и II (1889 – 1891). Проявява се и като пионер в създаването и развитието на родната военно-теоретична мисъл и доктрина.
В края на 1890 г. Константин Никифоров заминава на лечение в град Меран в Австро-Унгария, където умира на 20 януари / 1 февруари 1891 г. По време на 25-годишния юбилей на Сръбско-българската война през 1910 г. останките му са тържествено препогребани в София. |
71919 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71919 | Цариградска конференция | Цариградската посланическа конференция е конференция на посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта, провела се в периода 23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г.
Причини за конференцията.
Поводите за провеждането на Цариградската конференция са въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., Априлското въстание в България, както и последвалата война между Сърбия и Черна гора, от една страна и Османската империя, от друга. Подготовката на Русия за война кара британския премиер лорд Дизраели да се съгласи със свикването на посланическа конференция в османската столица.
В конференцията участват представителите на Великите сили:
Първоначално (от 30 ноември до 10 декември 1876 г.) маркиз Солсбъри и граф Игнатиев разговарят относно политическото устройство на българските земи и на Босна и Херцеговина. След това започват предварителните заседания на конференцията (11 – 22 декември) без османски представители.
Проект за териториални промени в Западните Балкани.
По време на предварителните заседания посланиците на великите сили излизат с общ план за решаването на проблемите в Западните Балкани и установяване на мир между Сърбия и Черна гора и Османската империя. Планът предвижда създаване на автономна област от Босна и по-голямата част на Херцеговина с един главен управител. Сърбия получава малка поправка на границата си, а Черна гора се разширява териториално в Южна Херцеговина и Северна Албания.
Проект за териториални промени в българските земи.
По отношение на българските земи участниците в конференцията предлагат различни решения.
В окончателния план на конференцията се налага британското предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. На заседанието на 8 януари 1877 г. маркиз Солсбъри заявява, че „в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население, нито районите, които не са били изложени на лошата администрация, която даде възможност да се извършат зверствата от миналото лято.“
Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак.
В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска.
Така българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско, Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.
Аргументът, който британските представители Солсбъри и Елиът изтъкват за вертикалното разделяне на българските земи, е, че в Източната област живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно.
Органически устав на българските области.
Пратениците на Великите сили изработват и проект за органически правилник за двете български области, който предвижда:
Историческо значение на Цариградската конференция.
На 21 декември изготвеният на конференцията план е връчен на Високата порта. Но междувременно султан Абдул Хамид II назначава за велик везир привърженика на младотурската партия и на конституционното управление Мидхат паша. И на официалното откриване на конференцията на 23 декември 1876 г. Савфет паша става и прогласява „великия акт на промяна на 600-годишната форма на управление на империята. „Негово величество султанът ощастливи империята с конституция.“ С това се заявява началната турска позиция, че конференцията е излишна, тъй като новата конституция дава на империята нужните реформи.
Великите сили отхвърлят турските внушения за ненужност на предложените реформи. На последващите пленарни заседания на конференцията Турция представя възражения и контрапредложения които също са отхвърлени от Великите сили, а опитите за преодоляване на различията остават безуспешни. На 18 януари 1877 Великият везир Мидхат паша обявява окончателния отказ на Турция да приеме решенията на конференцията. Държавите – участнички в конференцията отзовават своите посланици от Цариград.
На 19 (31) март 1877 в Лондон е подписан т.нар. Лондонски протокол – последен дипломатически опит за въздействие върху Османската империя от страна на Великите сили с оглед решаването на проблема по мирен път. Отказът на Високата порта да изпълни решенията на Цариградската посланическа конференция и на Лондонския протокол слага край на мирните опити за решаването на Източния въпрос, и дава повода за Руско-турската война 1877 – 78. Заедно с Априлското въстание, конференцията е решаваща стъпка по пътя към Освобождението. С нейните решения международната общност по най-авторитетен начин легитимира българските стремежи за възстановяване на българската държавност, като очертава и естествените граници на българския етнос към втората половина на деветнайсети век.
Връх Цариград на остров Смит, Южни Шетландски острови е наименуван в чест на Цариградската конференция. |
71923 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71923 | Дендрология | Дендрология ( и – „дърво“) е част от ботаниката, наука за дървесните растения (дървета и храсти).
Възниква като самостоятелна учебна дисциплина и научна област главно във връзка с обучаването на специалистите по горско стопанство (лесовъди) и във връзка с горскостопанската наука.
Предмет на дендрологията са биологичните особености и екологичните изисквания на дървесните видове, главно във връзка с практическото им използване, но бидейки част от ботаниката, тя се занимава и с таксономията и с други фундаментални аспекти, свързани с дървесните видове. В редица случаи от нея се отделя една специфична дисциплина, наречена „Декоративна дендрология“, насочена към използването на дървесни видове в парковото изкуство.
В България, като академична дисциплина, дендрология се преподава от 1926 г., след като през 1925 г. в Агрономическия факултет на Софийския университет е създаден Лесовъдният отдел (катедра) и по този начин е поставено началото на университетското лесотехническо образование в страната. Преди това българските лесовъди са получавали образованието си в чужбина – Германия, Австрия, Чехословакия, Русия и др. Днес като самостоятелна дисциплина тя се изучава в Лесотехническия университет и в специализираните техникуми по горско стопанство и озеленяване, както и като свободно избираем предмет в някои други училища.
Крупна фигура в българската дендрология е академик Борис Стефанов – ботаник със световна известност и признание, който е първият професор по дендрология в България и автор на първите български учебници по тази дисциплина. Други изтъкнати преподаватели и учени, оставили следа в тази област, са проф. Атанас Ганчев, доц. Желез Дончев и проф. Недялко Делков, които са, повече или по-малко, ученици на акад. Стефанов. |
71924 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71924 | Лесотехнически университет | Лесотехническият университет (съкратено ЛТУ) е висше училище в София с 6 факултета и 30 катедри.
Основните сгради на университета се намират в жк. „Студентски град“ в близост до Техническия университет и Химикотехнологичния и металургичен университет.
Университетът разполага със следните учебни центрове:
Вече над 90 г. ЛТУ е единственият университет в България, в който се обучават специалисти в областта на горското стопанство, технологията на дървесината и производството на мебели, инженерния дизайн на мебели и озеленяването (сега преименувано на ландшафтна архитектура). В ЛТУ се обучават също и специалисти по екология и опазване на околната среда, ветеринарна медицина, агрономство и растителна защита, стопанско управление и алтернативен туризъм.
Университетът е водещ учебен и научен център в областта на управлението и устойчивото ползване на природните ресурси.
След приемането на Закона на висшето образование през декември 1995 г. в университета е въведена 3-степенната форма на обучение: „бакалавър“, „магистър“ и „доктор“, а няколко години по-късно и Европейската система за трансфер на кредити (ECTS).
Девизът на университета е: "„С български традиции и европейски стандарти в образованието“". Стремежът на ЛТУ при обучението на студентите е да създаде академична среда, в която се набляга на ценности като професионализъм, свобода на словото и мисленето, хуманизъм, сътрудничество и толерантност.
История.
Важни факти.
През 1923 г. към Агрономическия факултет на Софийския университет (СУ) се открива катедра „Частно лесовъдство“, като така се подготвя създаването на Лесовъдния отдел, от който води началото си Лесотехническият университет. През 1925 г. този отдел се обособява като самостоятелен и на 20 февруари 1925 г. Академичният съвет на СУ взема решение занятията в Лесовъдния отдел да започнат веднага, като за обучение са приети 10 студенти.
През 1947 г. Лесовъдният отдел към СУ се обединява с Лесовъдния отдел към Пловдивския университет и се създава Лесовъдският факултет в СУ. Този факултет е сред 4-те факултета, които са в основата на създаването на Селскостопанската академия през 1947 г. С указ на Президиума на Народното събрание от 12 януари 1953 г. Селскостопанската академия се преструктурира и се обособяват 3 самостоятелни висши учебни заведения: Селскостопанската академия „Георги Димитров“, Висшият ветеринарно-медицински институт и Висшият лесотехнически институт.
Висшият лесотехнически институт се преименува на Лесотехнически университет с указ на Народното събрание на Република България от 27 юли 1995 г.
Ректори.
Декани на Лесовъдния факултет в СУ (1947 – 1953) са били:
След 1953 г. ректори на Лесотехнически университет са били:
През януари 2024 за ректор на Лесотехническия университет е избран доц. д-р Христо Михайлов, а заместник-ректори са: доц. Калин Христов, проф.Петър Антов, доц.Елена Драгозова и пом.ректор д-р инж. Дамян Дамянов.
Структура.
Факултети.
В ЛТУ има следните факултети и катедри:
Учебно-опитни центрове.
Учебно-опитното горско стопанство „Г. Ст. Аврамов“ е разположено на 15 км от гр. Велинград на границата между планините Рила и Западни Родопи. Насажденията на територията на стопанството с площ 5190 хектара са основно от иглолистни видове, включващи бял бор (40%), обикновен смърч (30%) и обикновена ела (26%), а делът на бука и другите широколистните е 4%.
Учебно-опитното горско стопанство „Петрохан“ се намира от североизточната страна на прохода Петрохан в Западна Стара планина. То се простира на площ от 7192 хектара. Основен дървесен вид е букът, който заема 82% от залесената площ на стопанството. Останалите дървесни видове са: бял бор – 6%, обикновен смърч – 4%, обикновен габър – 4% и други широколистни – 4%.
Учебно-опитното стопанство „Враждебна“ е предназначено за извършване на учебна, научноизследователска и производствено-земеделска дейност. В него се обучават студентите от Агрономическия факултет и факултета „Ветеринарна медицина“, които използват създадените трайни насаждения, ниви с полски и зеленчукови култури, лозя, оранжерии, декоративен разсадник и животновъдна ферма. |
71927 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71927 | Мюдюрин | Мюдюрин (тур.) е турски подуправител от преди освобождението на България, стоящ начело на нахия (или яка-колу), в която са влизали неголям брой села. Мюдюрин е имало например в Копривщица, Клисура, Елена и Пещера по време на Априлското въстание. |
71939 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71939 | Фредерик Мистрал | Фредерик Мистрал () е френски поет и прозаик, носител на Нобелова награда за литература за 1904 г.
Биография и творчество.
Роден е на 8 септември 1830 година в Прованс, Франция, в семейството на местен земевладелец. Учи в колежа в Авиньон, където се поражда интересът му към провансалските култура и език. Още като ученик пише първите си стихотворения.
След завършване на Юридическия факултет в Университета Екс в Марсилия, започва да се занимава по-сериозно с провансалска литература. През 1854 г. участва в сбирка на провансалските поети във Фонтсегюн. Във Фонтсегюн се появява първото официално литературно движение на фелибристите – „Фелибридж“, в което Фредерик Мистрал заема основно място.
Първото негово произведение, което добива широка известност е поемата „"Mirèio"“ (Mireille), която създава по легенда.
През 1904 г. получава Нобелова награда за литература за „неговата ярка оригиналност и вдъхновението на поетичното му творчество, с което отразява естествения дух на народа си“. С парите от наградата прави в град Арл колекция за бита, традициите, религиозните вярвания и изкуството на Прованс. През 1909 г. в града е открита негова статуя.
Умира на 25 март 1914 година в Маян, близо до Арл, на 83-годишна възраст. |
71950 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71950 | Население на Ливан | Религия.
Ливан е остров на християнството в мюсюлманския свят. Числеността на различните християнски групи достига до 40% от населението (по други данни – около 39%), а в 1920 г., при френския мандат, тя е повече от половината. Преобладават униатите.
На територията на Ливан съществуват 6 униатски (източнокатолически) църкви – маронитска (западносирийска), халдейско-католическа, гръцко-католическа, арменско-католическа, сиро-католическа и копто-католическа, основани тук от Ватикана в периода между 1552 и 1824 години.
Най-многочислената мюсюлманска общност в Ливан са шиитите (40% от населението). Те са съсредоточени, главно, в граничните със Сирия източни части на долината Бекаа, а в граничния с Израел Южен Ливан са 80% от населението и в южната част на столицата Бейрут.
По-малка част от мюсюлманското население на Ливан са сунитите и друзите.
Език.
Мнозинството от ливанците говорят ливански диалект на арабския език. От малцинствените групи се говори арменски език. Успоредно с арабския широко разпространени са френският и английският езици. |
71952 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71952 | Популационна генетика | Популационна генетика (наричана също генетика на популациите) представлява дял от генетиката, изучаващ най-общо предаването на наследствената информация в потомството не на отделния индивид, а на популацията като цяло. Популационната генетика възниква в началото на 20 век, когато през 1908 г. английският математик Годфри Харди и немският лекар Вилхелм Вайнберг независимо един от друг формулират закономерностите на разпределението на генотиповете в един локус в следващите поколения на популацията. Откритата от тях закономерност носи името "„Закон на Харди – Вайнберг“".
Съществено развитие популационната генетика претърпява през първата половина на XX век, главно в резултат на трудовете на трима „гиганти“ в тази област на науката – Роналд Фишер и Джон Холдейн в Англия и Сюъл Райт в САЩ. По-късно значителни приноси в тази област на генетиката имат френският учен G. Malecot (Малеко), японският учен M. Kimura (Кимура), американецът J. F. Crow (Кроу) и др.
Теоретичната популационна генетика изследва параметрите на генетичната изменчивост (разпределение на генната и генотипна честота и др., производни от тях), предаването им в следващите поколения и изменението им под въздействие на най-различни фактори и при различни „сценарии“. Този дял от популационната генетика на практика представлява и дял от приложната математика.
Експерименталната популационна генетика изследва главно генетичната изменчивост в реалните популации и предаването ѝ в следващите поколения, както и влиянието на различни фактори върху генетичната изменчивост: отбор, мутации, генетичен дрейф, миграции, изолация и пр. Казано с други думи, тя проверява „на практика“ откритията и предвижданията на теоретичната популационна генетика. |
71953 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71953 | Робърт Йънг | Робърт Франклин Йънг () е американски писател на научна фантастика.
Биография и творчество.
Роден е в щат Ню Йорк, САЩ през 1915 г.
Първата му научнофантастична публикация е разказът "The Black Deep Thou Wingest", който излиза на страниците на списанието "Startling Stories" през 1953 г. През своята писателска кариера Робърт Йънг пише най-вече по-кратки произведения (повести и разкази). Въпреки това са издадени и няколко негови романа.
През 1975 г. е издаден неговият роман "La Quete de la Sainte Grille", който излиза само като издание на френски език. |
71959 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71959 | Крум (певец) | Крум Любомиров Сираков, по-известен само като Крум, е български попфолк певец. |
71961 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71961 | Крум (пояснение) | Крум може да се отнася за: |
71963 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71963 | Пневмония | Пневмонията е възпаление на белите дробове. Заболяването засяга поотделно, но по-често едновременно, извършващите газообмена между вдишания въздух и кръвта алвеоли и заобикалящата ги белодробна тъкан, наречена интерстициум, при което се нарушава нормалният процес на дишане. Пневмонията може да бъде предизвикана от различни причини, като инфектиране с бактерии, вируси, гъби или паразити, от химическо или физическо нараняване на дробовете, някои лекарства и други състояния, като например автоимунни заболявания..
Типични симптоми, свързвани с пневмонията, са кашлица, болка в гърдите, треска и задух. За нейното диагностициране се използват рентгенови снимки и изследване на храчките. Лечението зависи от причинителя на заболяването, като най-разпространените бактериални пневмонии се лекуват с антибиотици.
Пневмонията е често срещана болест, разпространена сред всички възрастови групи, и е нерядка причина за смърт при млади, стари и хронично болни. Всяка година приблизително 450 милиона души се разболяват от пневмония, което представлява седем процента от общото население, като резултатът от това са около 4 милиона смъртни случая. Макар и пневмонията да се счита за „капитан на армията на смъртта“ от Уилям Ослър през 19 век, усъвършенстването на антибиотичните терапии и ваксините през 20 век бележи подобрения в броя на преживели болестта.Въпреки това в развиващите се страни и сред хората в напреднала възраст, най-младите и хронично болните, пневмонията си остава водеща причина за смъртност.
Признаци и симптоми.
Хората, страдащи от заразна пневмония, често се оплакват от влажна кашлица, температура, придружена от втрисане, недостиг на въздух, остра или пронизваща болка в гърдите при дълбоко поемане на въздух и повишена дихателна честота. При хората в напреднала възраст помраченото съзнание може да бъде един от най-явните признаци. Типичните признаци и симптоми при деца под пет години са температура, кашлица и ускорено или затруднено дишане.
Високата температура не е твърде характерен симптом, тъй като се наблюдава при доста други често срещани болести и може да отсъства при сериозно болните или страдащите от недохранване. Освен това кашлицата често отсъства при деца на възраст под 2 месеца. По-сериозните признаци и симптоми могат да включват: синкаво оцветяване на кожата, намалена жажда, конвулсии, упорито повръщане, екстремни стойности на температурата или намалено ниво на съзнание.
Бактериалната и вирусната пневмония обикновено показват подобни симптоми. Някои причини са свързани с класически, но неспецифични клинични характеристики. Пневмонията, причинена от "Легионела" може да се прояви с болки в корема, диария или помрачено съзнание, докато пневмонията, причинена от "Стрептококус пневмоние" е свързана с ръждиви на цвят храчки, а пневмонията, причинена от "Клебсиела" може да се изрази в кървави храчки, често описвани като „боровинково желе“. Кървавите храчки (известни като хемоптиза) също могат да се проявят при туберкулоза, грам-отрицателна пневмония и абсцеси на белите дробове, както и по-често при остър бронхит. "Микоплазмена" пневмония може да се прояви във връзка с подуване на лимфните възли на шията, болка в ставите или възпаление на средното ухо. Вирусната пневмония се проявява по-често с хрипове, отколкото бактериалната пневмония.
Причина.
Пневмонията се дължи предимно на инфекции, причинени от бактерии или вируси и по-рядко от гъбички и паразити. Въпреки че са идентифицирани над 100 щама на заразни агенти, само няколко от тях са причина за повечето случаи на заболяването. Смесени инфекции от вируси и бактерии едновременно могат да се проявят при до 45% от инфекциите при децата и 15% от инфекциите при възрастните. При приблизително половината случаи на заболяване причинителят не може да бъде изолиран, въпреки внимателното тестване.
Терминът "пневмония" понякога се прилага по-широко към всяко състояние, водещо до възпаление на белите дробове (причинено например от автоимунни заболявания, химически изгаряния или реакции от лекарства); по-точно е обаче такова възпаление да се нарече пневмонит. В миналото заразните агенти са се разделяли на „типични“ и „атипични“ въз основа на предполагаемите им прояви, но доказателствата не подкрепят такова разграничение и поради тази причина вече не се набляга на това.
Условията и рисковите фактори, които предразполагат към пневмония, включват: тютюнопушене, имунна недостатъчност, алкохолизъм, хронична обструктивна белодробна болест, хронична бъбречна недостатъчност и чернодробно заболяване. Употребата на киселинно потискащи лекарства, като инхибитори на протонната помпа или H2 блокери е свързана с увеличен риск от пневмония. Напредналата възраст също предразполага към пневмония.
Не трябва да се бърка пневмонията с бронхит. Това са две различни здравословни състояния. Докато при пневмонията се засягат алвеолите на белите дробове, при бронхита се възпаляват бронхите. Общото на двете заболявания е, че се причиняват от инфекция. Ако не се лекува бронхитът, може да доведе до развитие на пневмония. Симптомите на двете състояния са почти идентични. При по-тежките случаи на пневмония, за да се диагностицира се прилагат пулсова оксиметрия, пълна кръвна картина и радиография на гърдите.
Бактерии.
Бактериите са най-честата причина за придобита в обществото пневмония (ПОП), като "Стрептококус пневмоние" е изолирана в приблизително 50% от случаите. Други често изолирани бактерии включват: "Хемофилус инфлуенце" в 20%, "Хламидофила пневмония" в 13% и "Микоплазма пневмония" в 3% от случаите; "Стафилококус ауреус"; "Мораксела катаралис"; "Легионела пневмофила" и грам-отрицателни бацили. Все по-често се срещат резистентни на лекарства варианти на горните инфекции, включително резистентната на лекарства "Стрептококус пневмоние" (DRSP) и метицилин резистентен Стафилококус ауреус (MRSA).
Разпространението на организмите се улеснява при наличие на рискови фактори. Алкохолизмът се свързва със "Стрептококус пневмоние", анаеробните организми и с "Микобактериум туберкулозис". Тютюнопушенето улеснява влиянието на"Стрептококус пневмоние", "Хемофилус инфлуенце", "Мораксела катаралис" и "Легионела пневмофила". Експозицията на птици се свързва с "Хламидия пситаци", на домашни животни с "Коксиела бурнети", вдишването на стомашно съдържание с анаеробни организми и кистозна фиброза с "Псевдомонас аеругиноза" и "Стафилококус ауреус". "Стрептококус пневмоние" се среща най-често през зимата и се счита, че е налична при хора, които вдишват голямо количество анаеробни организми.
Вируси.
При възрастните, вирусите причиняват приблизително една трета, а при децата около 15% от случаите на пневмония. Най-честите причинители включват: риновируси, коронавируси, инфлуенца вирус, респираторен синцитиален вирус (RSV), аденовирус и параинфлуенца. Херпес симплекс вирус рядко причинява пневмония, освен сред следните групи: новородени, раково болни, реципиенти на трансплантация и хора със значителни изгаряния. Хората с трансплантация на орган или такива, които по друга причина са с нарушен имунитет, показват висок процент случаи на пневмония от цитомегаловирус. Страдащите от вирусни инфекции могат да получат вторично заразяване с бактерията "Стрептококус пневмоние", "Стафилококус ауреус" или "Хемофилус инфлуенце", особено при наличие и на други здравословни проблеми. През различните периоди от годината преобладават различни вируси, например през грипния сезон инфлуенца причинява над половината от случаите на вирусни заболявания. От време на време настъпват и епидемии от други вируси, включително "хантавируси" и "коронавирус".
Гъбички.
Гъбичната пневмония е рядко срещана, но се наблюдава най-вече при хора с отслабена имунна система поради СПИН, имунопотискащи лекарства или други медицински проблеми. Тя най-често е причинена от "Хистоплазма капсулатум", бластомикози, "Криптококус неоформанс", "Пневмоцистис цировеци" и "Кокцидиодиди имитис". Хистоплазмозата се среща най-често в Речния басейн на Мисисипи, а кокцидиоидомикоза се среща най-често в Югозападните щати на САЩ. Броят на случаите се увеличава през втората половина на 20 век, поради увеличените пътувания и потискане на имунитета сред населението.
Паразити.
Белите дробове могат да бъдат засегнати от различни паразити, включително: "Токсоплазма гондии", "Стронгилоидес стеркоралис", "Аскарис люмбрикоидес" и "Плазмодиум маларие". Тези организми обикновено навлизат в тялото чрез директен контакт с кожата, поглъщане или чрез насекоми, пренасящи зарази.С изключение на "Парагонимус вестермани", повечето паразити не засягат точно белите дробове, а засягат белите дробове второстепенно чрез други области. Някои паразити, по-специално тези, които спадат към рода на "Аскарис" и "Стронгилоиди", стимулират силна еозинофилна реакция, която може да доведе до еозинофилна пневмония. При други инфекции, като маларията, засягането на белите дробове се дължи предимно на системно възпаление, причинено от цитокин. В развитите страни тези инфекции се срещат най-често при хора, които се завръщат от пътуване, или сред имигрантите. В световен мащаб тези инфекции се срещат най-често при хора с имунна недостатъчност.
Идиопатична пневмония.
Идиопатичните интерстициални пневмонии или незаразните пневмонии представляват клас от дифузни белодробни болести. Те включват: дифузно алвеоларно увреждане, организираща пневмония, неспецифична интерстициална пневмония, лимфоцитна интерстициална пневмония, десквамативна интерстициална пневмония, интерстициална белодробна болест, свързана с респираторен бронхиолит и обикновена интерстициална пневмония.
Патофизиология.
Пневмонията често започва като инфекция на горните дихателни пътища, която се придвижва към долните дихателни пътища.
Вирусни.
Вирусите могат да достигнат до белия дроб по много различни пътища. Респираторният синцитиален вирус обикновено се прихваща, когато хората пипат заразени предмети и след това пипат очите или носа си.Други вирусни инфекции настъпват, когато през устата или носа се вдишат носени по въздуха заразени капки.Щом навлязат в горните дихателни пътища, вирусите могат да си проправят път в белите дробове, където нахлуват в клетките, които покриват дихателните пътища, алвеолите или белодробния паренхим. Някои вируси, като морбили и херпес симплекс, могат да достигнат белите дробове чрез кръвта. Инвазията на белите дробове може да доведе до различни степени на клетъчна смърт. Когато имунната система реагира на инфекцията, може да се получи дори още по-голямо увреждане на белите дробове. Белите кръвни клетки, предимно едноядрените клетки, предизвикват възпалението. Освен че увреждат белите дробове, много вируси едновременно с това засягат други органи и по този начин нарушават други функции на тялото. Вирусите също така правят тялото по-податливо на бактериални инфекции. По такъв начин може да възникне бактериална пневмония като коморбидно състояние.
Бактериални.
Повечето бактерии навлизат в белите дробове чрез малки вдишвания на организми, които живеят в гърлото или носа. Половината от нормалните хора правят такива малки вдишвания по време на сън. Докато гърлото винаги съдържа бактерии, потенциално заразни бактерии живеят там само в определени моменти и при определени условия. Малко видове бактерии, като например "Микобактериум туберкулозис" и "Легионела пневмофила" достигат белите дробове чрез заразени капки, носени от въздуха. Бактериите могат да се разпространят също и чрез кръвта. Щом достигнат белите дробове, бактериите могат да нахлуят в пространствата между клетките и между алвеолите, където магрофагите и неутрофилите (защитни бели кръвни клетки) се опитват да ги дезактивират. Неутрофилите също така освобождават цитокини, което предизвиква общо активиране на имунната система. Това води до висока температура, втрисане и умора, които са обичайни при бактериалната пневмония. Неутрофилите, бактериите и течностите от заобикалящите кръвоносни съдове изпълват алвеолите, а това води до консолидация, както се вижда на рентгеновата снимка.
Диагноза.
Пневмонията обикновено се диагностицира въз основа на комбинация от физически признаци и рентгенова снимка. Може обаче да е трудно да се потвърди основната причина, тъй като няма категорични изследвания, които да направят разлика между бактериалния и небактериалния произход. Световната здравна организация е дефинирала пневмонията при деца, като клинично основана или на кашлица, или на затруднение при дишането, или учестено дишане, вдишване с гърдите, или понижено ниво на съзнанието. Учестеното дишане се дефинира като дихателен процес с над 60 вдишвания в минута при деца под 2 месеца, 50 вдишвания в минута при деца между 2 месеца и 1 година или над 40 вдишвания в минута при деца между 1 и 5 години. При децата учестеното дишане и долното гръдно дишане се долавят по-лесно по отношение на чувствителност, отколкото могат да се чуят влажните хрипове със стетоскоп.
При възрастните обикновено не са необходими изследвания при леките случаи: има много малък риск от пневмония, ако всички жизнени показатели и аускултацията са нормални. При хората, които се нуждаят от хоспитализация, се препоръчват пулсова оксиметрия, радиография на гърдите и кръвно изследване – включително пълна кръвна картина, серумни електролити, ниво на С-реактивния протеин и евентуално изследвания на чернодробната функция. Диагноза за грипоподобно заболяване може да бъде поставена въз основа на признаците и симптомите. За потвърждаване на грипна инфекция обаче се налага да се направят изследвания. По този начин лечението често се основава на наличието на грип в общността или на бърз диагностичен тест за грип.
Физически преглед.
Физическият преглед понякога може да установи ниско кръвно налягане, ускорен сърдечен пулс или ниско насищане с кислород. Скоростта на дишане може да е по-бърза от обичайното и това може да се прояви един-два дни преди другите признаци. Прегледът на гърдите може да бъде нормален, но може да покаже и понижена експанзия в гръдния кош откъм засегнатата страна. Хриптящите звуци при дишането от големите дихателни пътища, които се пренасят през възпаления бял дроб се наричат бронхиално дишане и се чуват при аускултация със стетоскоп. Влажните хрипове (хриповете) могат да се чуят над засегнатата област по време на инспирация. Перкусията може да е притъпена над засегнатия бял дроб и по-скоро с повишения, отколкото понижения вокален резонанс се различава пневмонията от плевралния излив.
Образна диагностика.
Радиографията на гръдния кош често се използва за поставянето на диагноза. При хора с лека форма на заболяване образната диагностика е необходима само при тези с потенциални усложнения, тези, при които няма подобрение от лечението и тези, при които не е точно определена причината. Ако лицето е достатъчно зле, за да е нужна хоспитализация, се препоръчва да се направи радиография на гръдния кош. Резултатите невинаги отговарят на тежестта на заболяването и не правят надеждна разлика между бактериална инфекция и вирусна инфекция.
Рентгеновите изображения на пневмония може да бъдат класифицирани като лобарна пневмония, бронхопневмония (позната също като лобуларна пневмония) и интерстициална пневмония. Бактериалната, придобитата в общността пневмония, класически показва белодробна консолидация на един сегментен лоб на белия дроб, което е познато като лобарна пневмония.Резултатите обаче може да варират и при други видове пневмония да са често срещани други модели. Аспирационната пневмония може да се прояви с двустранни затъмнения главно в основите на белите дробове и в дясната страна. Радиографиите на вирусната пневмония може да изглеждат нормални, с хиперинфлация, да имат двустранни нееднакви участъци или да са подобни на бактериалната пневмония с лобарна консолидация. Радиологичните резултати може да не присъстват в ранните стадии на заболяването, особено при наличие на дехидратация или може да се окаже трудно да бъдат интерпретирани при хора с пълнота или с епикриза на белодробно заболяване. КТ сканиране може да даде допълнителна информация при неустановените случаи.
Микробиология.
При пациенти, които се лекуват комунално, определянето на причиняващия агент не е изгодно и обикновено не променя лечението. При хора, които не реагират на лечение, трябва да се помисли за взимане на проба от слюнката и проба за "Микобактериум туберкулозис" при хора с хронична продуктивна кашлица. Пробите за други специфични организми се препоръчват по време на епидемии с оглед на общественото здраве. За тези, които са хоспитализирани за остра форма на заболяването, се препоръчват изследване на слюнка и кръвни култури, както и изследване на урината за антигени на "Легионела" и "Стрептокок". Вирусните инфекции може да се потвърдят чрез откриване на вирус или неговите антигени с проба или полимеразна верижна реакция(PCR), освен другите техники. Причиняващият агент се определя само в 15% от случаите чрез рутинни микробиологични изследвания.
Класификация.
Пневмонитът се отнася до белодробното възпаление. Пневмонията се отнася до пневмонит, обкновено причинен от инфекция, но понякога е неинфекциозен и има допълнителната характеристика пулмонарна консолидация.Пневмонията най-често се класифицира според това къде или как е придобита: придобита в общността, аспирация, асоциирана с оказването на медицинска помощ, придобита в болница и вентилатор-асоциирана пневмония. Може също да бъде класифицирана според областта на белия дроб, която е засегната: лобарна пневмония, бронхиална пневмония и остра интерстициална пневмония или според причиняващия организъм. Пневмонията при децата може допълнително да се класифицира въз основа на признаците и симптомите като неостра, остра или много остра.
Диференциална диагноза.
Има няколко болести, които може да проявят подобни признаци и симптоми като пневмонията, като например: хронична обструктивна белодробна болест (ХОББ), астма, белодробен едем, бронхиектазна болест, белодробен карцином и белодробна емболия. За разлика от пневмонията, астмата и ХОББ обикновено се проявяват с хриптене, белодробният едем се проявява с ненормални показания на електрокардиограмата, белодробният карцином и бронхиектазната болест се проявяват с по-дълготрайна кашлица, белодробната емболия се проявява с остра болка в гърдите и недостиг на въздух.
Превенция.
Превенцията включва ваксинация, мерки за околната среда и подходящо лечение на други здравословни проблеми. Смята се, че ако се въведат подходящи превантивни мерки глобално, смъртността сред децата може да се понижи с 400 000 и ако има достъп до подходящо лечение в целия свят, смъртността в детството може да се намали с още 600 000.
Ваксинация.
Ваксинацията предотвратява определени бактериални и вирусни пневмонии и при децата, и при възрастните. Грипните ваксини са умерено ефективни срещу грип А и B.Центърът за контрол и превенция на заболяванията (CDC) препоръчва ежегодна ваксинация за всеки човек на 6 месеца и по-възрастни. Имунизирането на здравните работници намалява риска от вирусна пневмония сред техните пациенти. Когато избухнат грипни епидемии, лекарствата като Амантадин или Римантадин може да помогнат да се предотврати това състояние. Не е известно дали Занамивир или Оселтамивир са ефективни поради факта, че компанията, която произвежда Оселтамивир отказа да разкрие данните от изпитването за независим анализ.
Има добри доказателства в подкрепа на използването на ваксините срещу "хемофилус инфлуенца" и "стрептококус пневмоние. Ваксинирането на децата срещу „Стрептококус пневмоние" е довело до намаляване на честотата на тези инфекции при възрастни, тъй като много възрастни се заразяват от децата. За възрастни съществува ваксина "стрептококус пневмоние" и е установено, че тя намалява опасността от инвазивно пневмококово заболяване. Други ваксини, за които е потвърден защитният ефект против пневмония включват: коклюш, варицела и морбили.
Други.
Препоръчителни са спиране на тютюнопушенето и намаляването на замърсяването на въздуха на закрито, както и на това от готвенето с печка на дърва или тор. Пушенето се оказва единственият най-мощен рисков фактор за пневмококова пневмония при иначе здрави възрастни. Хигиената на ръцете и кашлянето, прикривайки лицето с ръкав, също могат да са ефективни превантивни мерки. Носенето на хирургически маски от страна на болните също може да предотврати заболяване.
Правилното лечение на основни заболявания (като HIV/СПИН, захарен диабет и недохранване) може да намали риска от пневмония. При децата на възраст по-малко от 6 месеца изключителното кърмене намалява и риска, и тежестта на заболяването. При болните от HIV/СПИН и брой на CD4 под 200 клетки/uL антибиотикът триметоприм/сулфаметоксазол намалява риска от "пневмоцистна пневмония" и също може да е полезен за превенция при хора със слаба имунна система, но без HIV.
Тестването на бременните жени за стрептококи от група B и "хламиди трахоматис" и назначаването на антибиотично лечение, ако е необходимо, намалява нивата на пневмония сред новородените. Ефективни могат да са и мерките за предотвратяване на предаването на HIV от майката на детето.Няма данни за ползата от изсмукването на амниотична течност, съдържаща мекониум през устата и гърлото на новородените за намаляване на нивата на аспирационна пневмония и то дори може потенциално да навреди, затова тази практика не се препоръчва в болшинството от ситуациите. При възрастни хора с крехко здраве, добрите грижи за здравето на устната кухина могат да намалят риска от аспирационна пневмония.
Мерки за противодействие.
Обикновено орално приложение на антибиотици, покой, обикновени аналгетици и течности са достатъчни мерки за излекуване. Все пак хора, които имат и други заболявания, по-възрастните или тези, които имат значителни затруднения в дишането, може да имат нужда от по-сериозни грижи. Ако симптомите се влошат, пневмонията не се подобри с домашно лечение или се появят усложнения, може да се наложи хоспитализиране. Приблизително 7 – 13% от случаите при деца по целия свят завършват с хоспитализиране, докато в развитите страни в болница се приемат между 22 и 42% от възрастните с придобита в обществото пневмония. Точките от скалата ОУДК-65 са от полза при определяне на необходимостта от приемане на възрастните в болнично заведение. Ако резултатът е 0 или 1, хората обикновено могат да се лекуват в къщи, ако е 2 е необходимо постъпване за кратко в болница с последващо проследяване на болестта, ако е 3 – 5 се препоръчва хоспитализация. При децата тези, които имат дихателна недостатъчност или кислородно насищане по-малко от 90%, трябва да бъдат хоспитализирани. Все още не е определена ползата от физиотерапия на гръдния кош при пневмония. Неинвазивна вентилация може да е от полза за тези, които са постъпили в интензивно отделение.Не е установена полза от продаваните без рецепта медикаменти против кашлица, нито от употребата на цинк при децата.Доказателствата в полза на муколитиците са недостатъчни.
Бактериална.
Антибиотиците подобряват изхода на заболяването при болните от бактериална пневмония. Изборът на антибиотик зависи основно от характеристиките на засегнатото лице, като възраст, общо здравословно състояние и мястото, на което е придобита инфекцията. В Обединеното кралство се препоръчва емпирично лечение с амоксицилин като пръв избор при придобита в обществото пневмония, с доксициклин или кларитромицин като алтернативи. В Северна Америка, където са по-чести „атипичните“ форми на придобита в обществото пневмония, макролидите (като азитромицинът или еритромицинът) и доксициклинът са заместили амоксицилина като първа линия на амбулаторно лечение при възрастните. При децата с по-леки или умерени симптоми на първа линия остава амоксицилинът. Използването на флуороквинолоните в неусложнени случаи не се препоръчва, поради опасения за странични ефекти, предизвикване на фоточувствителност, които надхвърлят клиничната полза.Продължителността на лечението традиционно е между седем и десет дни, има все повече доказателства за това, че по-кратки курсове (три до пет дни) имат същата ефективност. Препоръките при придобита в болница пневмония включват медикаменти от трето и четвърто поколение цефалоспорини, карбапенеми, флуороквинолони, аминогликозиди и ванкомицин. Тези антибиотици често се прилагат интравенозно и се използват в комбинации. От хората, лекувани в болница, повече от 90% се подобряват с основните антибиотици.
Вирусна.
За лечение на вирусна пневмония, предизвикана от вирусите на (инфлуенца A и инфлуенца B) могат да се използват инхибитори на невраминидазата. Неспецифични антивирусни медикаменти се препоръчват за другите типове придобита в обществото пневмония, включително вирусите ТОРС коронавирус, аденовирус, хантавирус и параинфлуенца. Инфлуенца тип A може да се лекува с римантадин или амантадин, докато инфлуенца тип А или Б може да се лекува с оселтамивир, занамивир или перамивир. Те оказват най-добро въздействие, ако приемът им започне в рамките на 48 часа от проявяването на симптомите. Много щамове на H5N1 инфлуенца A, известна също и като инфлуенца по птиците или „птичи грип“, показват резистентност спрямо римантадин и амантадин. Употребата на антибиотици при вирусна пневмония се препоръчва от някои експерти, тъй като не е изключено възникването на усложняваща бактериална инфекция. Британското торакално общество препоръчва въздържане от употреба на антибиотици при пациенти с умерено заболяване. Употребата на кортикостероиди е противоречива.
Аспирационна.
По правило аспирационната пневмония се лекува консервативно с антибиотици, показани само за аспирационна пневмония. Изборът на антибиотик зависи от няколко фактора, включително от организма-причинител и дали пневмонията е придобита в обществото или в болнична обстановка. Общите възможности включват клиндамицин, комбинация от бета-лактамен антибиотик и метронидазол или аминогликозид.
Кортикостероидите понякога се използват при аспирационна пневмония, но няма достатъчно доказателства, подкрепящи тяхната ефективност.
Прогноза.
При лечение повечето типове бактериална пневмония се стабилизират в рамките на 3 6 дни. Често са необходими няколко седмици, преди симптомите да отшумят. Обикновено рентгеновите находки се избистрят в рамките на четири седмици и смъртността е ниска (по-малко от 1%). При по-възрастни болни или хора с други белодробни проблеми възстановяването може да отнеме повече от 12 седмици. При хора, които се нуждаят от хоспитализация смъртността може да е до 10%, а при нуждаещите се от интензивно лечение може да достигне 30 – 50%. Пневмонията е най-разпространената придобита в болница инфекция, завършваща със смърт. Преди появата на антибиотиците смъртността сред хоспитализираните обикновено е била 30%.
Усложнения могат да се появят конкретно при по-възрастни и хора с основни здравословни проблеми. Освен всичко друго това може да включва: емпием, белодробен абсцес, облитериращ бронхиолит, синдром на остра дихателна недостатъчност, сепсис и влошаващи се основни здравословни проблеми.
Правила за клинично прогнозиране.
Правилата за клинично прогнозиране са разработени, за да се прогнозира по-обективно изходът от пневмонията. Тези правила често се използват за вземане на решение за хоспитализация на пациента.
Плеврален излив, емпием и абсцес.
При пневмонията събиране на течност може да запълни пространството, заобикалящо белия дроб. Понякога микроорганизми инфектират тази течност и емпиема. За да се разграничи емпиемът от по-често срещания парапневмоничен излив, може да се вземе с игла проба от течността (торакоцентеза) и да се изследва. Ако се открият доказателства за емпиема е необходим пълен дренаж на течността, който често налага дренажен катетър. При тежки случаи на емпиема може да се наложи хирургична намеса. Ако инфектираната течност не се дренира, инфекцията може да е упорита, тъй като антибиотиците не могат да проникнат добре в плевралната кухина. Ако течността е стерилна, тя трябва да се дренира само ако не е разрешен предизвикващият я проблем.
По-рядко бактериите в белия дроб оформят джоб, пълен с инфектирана течност, наречен белодробен абсцес. Белодробните абсцеси могат обикновено да се видят с рентген на белите дробове, но често се налага да се направи изследване с компютърна томография, за да се потвърди диагнозата.Обикновено абсцесите се появяват при аспираторната пневмония и често съдържат няколко типа бактерии. Дългосрочната употреба на антибиотици обикновено е адекватна за лекуване на белодробен абсцес, но понякога абсцесът трябва да се дренира от хирург или радиолог.
Дихателна и съдова недостатъчност.
Пневмонията може да доведе до дихателна недостатъчност чрез предизвикване на синдром на остра дихателна недостатъчност (СОДН), който е резултат от комбинацията на инфекция и възпалителен отговор. Белите дробове бързо се напълват с течност и стават нееластични. Тази нееластичност, в комбинация със сериозните затруднения при извличането на кислород поради алвеоларната течност, може да изисква дълги периоди механично обдишване за оцеляване.
Сепсисът е потенциално усложнение на пневмонията, но обикновено се появява само при хора със слаба имунна система или хипоспленизъм. Организмите най-често включват "Стрептококус пневмоние", "Хемофилус инфлуенце" и "Клебсиела пневмоние". Може да са налице и други причини или симптоми като миокарден инфаркт или белодробна емболия.
Епидемиология.
Пневмонията е често срещано заболяване, засягащо средно 450 милиона души годишно и срещащо се във всички части на планетата.Тя е основна причина за смъртност сред всички възрастови групи, завършваща със смърт в 4 милиона случая (7% от общата смъртност на планетата) годишно. Най-висока е смъртността при деца под пет години и възрастни над 75 години. Среща се около пет пъти по-често в развиващите се страни, отколкото в развитите страни. При около 200 милиона от случаите се касае за вирусна пневмония. В Съединените щати към 2009 г. пневмонията е на 8-о място като причина за смъртност.
Деца.
През 2008 г. пневмония е открита при приблизително 156 милиона деца (151 милиона в развиващите се страни и 5 милиона в развития свят). В 1,6 милиона случая е завършила със смърт, или 28 – 34% от всички смъртни случаи при деца под пет години, 95% от които са в развиващите се страни.Страните с най-голямо разпространение на заболяването са: Индия (43 милиона), Китай (21 милиона) и Пакистан (10 милиона). Тя е водещата причина за детска смъртност сред децата в държавите с нисък доход. Много от тези смъртни случаи настъпват през периода непосредствено след раждането. Световната здравна организация преценява, че всеки трети смъртен случай на новородено е вследствие на пневмония. Приблизително половината от тези смъртни случаи теоретично могат да бъдат предотвратени, тъй като са предизвикани от бактерии, за които има налична ефикасна ваксина.
История.
Пневмонията е била често срещано заболяване в историята на човечеството. Симптомите са описани от Хипократ (прибл. 460 пр.н.е. – 370 пр.н.е.):„Перипневмонията и плевритните увреждания се забелязват по следните признаци: Ако температурата е висока и има болки от едната страна или от двете и ако има хрема и кашлица и отделяните храчки са с жълтеникав или синкав цвят или са прозрачни, пенести или оцветени, или ако имат какъвто и да е вид, различен от обичайния... Когато пневмонията е в разгара си, случаят е нелечим, ако човекът не се прочисти и е лошо, ако има диспнея, урината на болния е рядка и парлива и той се поти около врата и главата, тъй като такова изпотяване е лошо, понеже се предизвиква от задушаването, хриповете и силата на болестта, която го надвива.“ Хипократ обаче нарича пневмонията заболяване „именувано от древните.“ Той докладва и резултатите от хирургически дренаж на емпиеми. Маймонидес (1135 – 1204 пр.н.е.) наблюдава: "Основните симптоми, появяващи се при пневмония и които никога не липсват, са следните: внезапна температура, остра плеврална болка отстрани, къси и бързи вдишвания, учестен пулс и кашлица." Това клинично описание е твърде подобно на тези, които се срещат в съвременните учебници и отразява разширяването на медицинските познания през Средновековието до ХIX век.
Едвин Клебс е бил първият, който е наблюдавал бактериите в дихателните пътища на хора, починали от пневмония през 1875 г. Основовната работа по идентифицирането на двата най-срещани бактериални причинителя "Стерптококус пневмоние" и "Клебсела пневмоние", е извършена от Карл Фрийдландер и Алберт Франкел, съответно през 1882 и 1884 г. Основният труд на Франкел е грам-оцветяването, основен лабораторен тест, който все още се използва в днешно време за разпознаване и категоризиране на бактериите. Трудът на Кристиян Грам, който описал процедурата през 1884 г., е помогнал да се диференцират двете бактерии и показал, че пневмонията може да се предизвика от повече от един микроорганизъм.
Сър Уилиям Ослър, известен като „бащата на съвременната медицина“, отчита смъртността и недъзите, причинявани от пневмонията, като я нарича „капитан на армията на смъртта“ през 1918 г., тъй като тя е надминала туберкулозата като една от водещите причини за смъртност по онова време. Тази фраза първоначално е била използвана от Джон Бъниън във връзка с „охтиката“ (туберкулозата). Ослър също така описва пневмонията като „приятел на старците“, тъй като смъртта често е бърза и безболезнена, докато има толкова много по-бавни и мъчителни начини човек да умре.
Няколко разработки през 1900-те подобряват последствията за хората с пневмония. С появата на пеницилина и други антибиотици, съвременните хирургически техники и интензивните грижи през ХХ век, смъртността от пневмония, която по-рано е била близо 30%, рязко намалява в развитите страни. Ваксинирането на новородените срещу "Хемофилус инфлуенце" тип B започва през 1988 г. и води до драматично спадане на броя на случаите скоро след това. Ваксинацията против "Стрептококус пневмоние" при възрастните започва през 1977, а при децата – през 2000 г., и води до подобен спад.
Общество и култура.
Поради високия риск от заболеваемост в развиващите се страни и сравнително ниската информираност относно заболяването в развитите страни, глобалната здравна общност обявява 12 ноември за световен ден за борба с пневмонията, ден, в който загрижени граждани и политици да предприемат действия срещу заболяването. По изчисления глобалните икономически разходи за придобита в обществото пневмония възлизат на 17 милиарда щатски долара.
Класификация.
В зависимост от размерите на засегнатия от инфекцията участък, пневмонията бива:
Възпалението може да се причини от различни вдишвани химични и физични агенти в газообразно състояние (например токсични и дразнещи газове), от радиация, от попаднали чужди тела в бронхите. Най-честата причина за поява на пневмонията обаче е биологична и на този признак се различават:
В някои случаи пневмонията става хронична.
Вирусна пневмония.
Вирусните пневмонии се причиняват от проникване на вируси в дихателните пътища, което става по въздушно-капков път. Вирусната пнемвония често започва като грип и е най-тежкото усложнение на зимните вирусни инфекции. Развива се бързо и протича с висока телесна температура, задух, кашлица със секрет. Вирусните пневмонии се лекуват с витамини, бронхолитици, отхрачващи средства, кислород.
В хода на болестта е възможно да се развие миокардит, ако възпалението да засегне и сърцето, и тогава настъпва сърдечно-съдова недостатъчност.
Често биват засегнати половите органи и се появява сериозен риск от загуба на фертилност. Болестта повишава температурата в областта на половите органи и това води до нарушаване баланса на функционирането им.
Бактериална пневмония.
Бактериалната пневмония се дължи на попаднали в белите дробове болестотворни бактерии, най-често пневмококи, стрептококи, стафилококи, клебсиела и други. Бактериална пневмония възниква при вдишване на секрет от носоглътката, съдържащ бактерии, които бързо причиняват възпаление в дробовете.
Болестта започва с втрисане и покачване на телесната температура, със затруднено дишане, болки в гръдния кош, и кашлица, която в началото е суха, а след няколко дни започва да се отделя секрет. Лечението е с антибиотици, химиотерапевтици и противогъбични медикаменти, болкоуспокояващи, спазмолитици и отхрачващи средства. При по-леки случаи и навреме започнало лечение възстановяването отнема до месец, а по-тежко протичат пневмониите, причинени от стафилококи или гъбички или тези, при които лечението не е започнало своевременно.
Алергична пневмония.
Алергичната пневмония се развива вследствие от алергично белодробно заболяване и се причинява от екзоалергени и ендоалергени. Протича на пристъпи, като пациентите се оплакват от задух, кашлица с храчки, покачване на телесната температура. При по-тежко протичане общото състояние се влошава и могат да се развият усложнения като миокардит, сърдечно-съдова и дихателна недостатъчност. Лечението се провежда в болнично заведение с приложение на противоалергични медикаменти, кортикостероиди, кислород, антибиотици и сулфонамиди, витамини.
Хронична пневмония.
Хроничната пневмония е резултат от хроничен възпалителен процес на белите дробове, който периодично се изостря. Най-често причината е просъществувала повече от три месеца остра пневмония. При хроничната пневмония в белите дробове постепенно се развива фиброзна (съединителна) тъкан (фиброза), която нарушава функцията на белите дробове. Болестта се проявява в задух и кашлица, отделяне на обилен жълтеникав слузест секрет. За лечение се прилагат антибиотици, химиотерапевтици, отхрачващи и бронхолитични средства, инхалации, кислород, климатолечение. Възможни усложнения са пневмосклероза, бронхиектазия, абсцеси, дихателна и сърдечна недостатъчност.
Профилактиката срещу хронична пневмония се състои в своевременно ефективно лечение на острите възпалителни заболявания на белите дробове, избягване на вредни фактори като тютюнопушене, простуда, излагане на влажен, запрашен и замърсен въздух.
Признаци и симптоми.
Болните от инфекциозна пневмония често имат кашлица със зеленикави или жълти храчки и силна треска, понякога придружена с втрисане. Често се наблюдава задух, както и болка в гърдите, или изпитвана при дълбоко вдишване и кашляне, или усилвана от тях. Болните могат да отхрачват кръв, да изпитват главоболие или да се потят обилно. Други възможни симптоми са загуба на апетит, умора, цианоза, прилошаване, повръщане, резки промени в настроението и болки в ставите или мускулите. Някои редки форми на пневмония могат да предизвикат и други симптоми. Например, пневмонията, предизвиквана от "Legionella", може да доведе до болки в корема и диария, а предизвикваната от туберкулоза или "Pneumocystis" може да води само до загуба на тегло и нощно изпотяване. При старите хора проявите на пневмония рядко са типични. При тях може да се развие ново или да се влоши съществуващо объркване (делириум) или да се прояви нестабилност, водеща до падания. Децата, болни от пневмония, могат да развият много от изброените симптоми, но в много случаи те са само сънливи или с намален апетит.
Симптомите на пневмония изискват незабавна преценка от лекар. Физически преглед може да покаже наличието на треска, а понякога и на понижена телесна температура, ускорено дишане, ниско кръвно налягане, тахикардия или ниска кислородна сатурация. Хора със затруднения в дишането, делириум или цианоза имат нужда от незабавна помощ.
Състоянието на белите дробове при физически преглед може да изглежда нормално, но често в засегнатата част се проявява намалено разширяване на гърдите, а при преслушване със стетоскоп там се чуват проявени хрипове. Макар тези признаци да имат отношение към пневмонията, те не са достатъчни за надеждното установяване на нейното наличие или отсъствие.
Причини.
Причинители са обикновено гноеродните коки – пневмококи, стафилококи за пневмониите са болестотворни микроорганизми, които при наличие на простуда или някои тежки изтощителни заболявания засягат белите дробове.
Диагностика.
Пневмонията обикновено се диагностицира посредством медицински преглед и рентгенография на белите дробове . Причините за пневмонията, често са трудно доловими, но съществуват тестове за разграничаването на пневмония с бактериален и не-бактериален произход . Световната здравна организация препоръчва при диагностика да се отчетат факторите като кашлица, затрудненост на дихателния процес, учестено дишане или намален обем на гръдния кош . Учестеното дишане при децата се дефинира като дихателен процес с над 60 вдишвания в минута при деца под 2 месеца, 50 вдишвания в минута при деца между два месеца и една година и 40 вдишвания в минута при деца между една и пет години.. При децата учестеното дишане и намаления обем на гръдния кош са много по-чувствителни показатели, отколкото чуването на хрипове при преглед със стетоскоп.
При възрастни хора, медицинският преглед и преслушването на белите дробове, заедно с наличието на други симптоми се използва за диагностика на пневмония. Допълнителни изследвания могат да включват рентгенографски анализ на белите дробове и редица кръвни тестове – пълна кръвна картина, отчитане на нивото на серумните електролити, нивото на C-реактивниа протеин и някои допълнителни изследвания на функцията на черния дроб . Допълнителното индентифициране на причинителя може да включва редица бактериологични тестове.
Епидемиология.
10/1000; 6-о място като причина за смърт; 5% смъртност при млади хора, 40% при коморбидни възрастни. |
71976 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71976 | Изменчивост | Изменчивост в генетиката е свойството на белезите да варират в определени граници, а също така и да се проявяват нови белези. Изменчивостта, заедно с наследствеността представляват две неразделни свойства на живите организми. Благодарение на изменчивостта съществува заобикалящото ни разнообразие от живи организми и биологичния свят е в непрекъсната еволюция.
Видове изменчивост.
В генетиката съществуват няколко вида изменчивост:
Модификационна изменчивост.
Модификационната (или още фенотипна) изменчивост се характеризира с това, че белезите не се предават в потомството, тъй като са изменения само във фенотипа, без да бъде засегнат генотипът на дадения индивид. Модификациите са причинени от конкретни условия на средата и чрез тях индивидите се приспособяват към дадени условия. Модификациите са обратими.
Генотипна изменчивост.
Генотипната изменчивост засяга генотипа, т.е. генетичния материал. Получава се по два начина:
За разлика от модификационната изменчивост, генотипната се унаследява като засяга качествени белези. Имат необратим характер. |
71977 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71977 | Алел | Алѐл е всяка една от формите на различните състояния на един ген, определящи различни фенотипни белези. Алелите се наричат също "алтернативни функционални състояния на гените".
Алелите биват "доминантни" и "рецесивни". В зависимост от съчетанието им, в генотипа се получава различен фенотип от фенотипа на всеки алел поотделно. Съществуват различни видове алелни взаимодействия, като кодоминиране, пълно или непълно доминиране, нелетално и летално (смъртоносно) взаимодействие, взаимодействие между алелите на един и същи ген, при което двата алела в хетерозиготните организми се проявяват фенотипно самостоятелно. |
71978 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71978 | Фенотип | Фенотип е термин от генетиката, с който се означава съвкупността от всички забележими белези на даден организъм, проявени в резултат на точно определен генотип (генетична програма) и влиянието на факторите на средата.
В по-тесен смисъл терминът фенотип се използва за характеристика на ограничен брой черти, за които има информация от генетичен експеримент, могат да бъдат наблюдавани и оценени в рамките на една популация. В този смисъл се говори за фенотипна проява на избраните черти. Като примери могат да се посочат: фенотип „син цвят на очите“, фенотип „кафяв цвят на косата“, без да се споменават други характеристики на индивида, като например ръст или цвят на кожата. Съвкупността от всички възможни характеристики обаче представлява фенотипа на индивида в широк смисъл.
Историческа справка.
Терминът „фенотип“ е предложен за пръв път от Вилхелм Йохансен през 1911 г., заедно с концепцията за генотип.
Фактори, определящи фенотипа.
Някои фенотипни характеристики са резултат единствено от гените, които носи организмът, като например цветът на очите. Други са повлияни значително от взаимодействието на организма с околната среда – например еднояйчните близнаци могат да се различават по ръст, тегло или по други основни физични характеристики, въпреки че носят едни и същи гени. Разликата се дължи на влиянието, което средата е оказала в течение на индивидуалния им живот.
Повечето фенотипни признаци се определят от повече от един ген, както и от факторите на средата, което прави изключително трудно, а понякога и невъзможно предсказването на даден фенотип по информацията, налична от един или няколко гена.
Генетиците обикновено правят изводите за генотипа на даден организъм при наблюдаването на фенотипа му, както и от информацията от родословното му дърво.
Фенотипна вариация.
Фенотипната вариация (дължаща се основно на генетичната вариация) е главна предпоставка за еволюцията при намесата на естествения отбор. Приспособимостта на организмите е зависима от характеристиките, които притежават, т.е. от специфичния фенотип. Без разлики между фенотиповете на организмите всички биха били с еднакви шансове за оцеляване.
Факторите, от които зависи фенотипното разнообразие, са генетичната програма (генотип), условията на средата и честотата на случайна вариация (мутации), резюмирани в следната зависимост:
Пример за влиянието на случайните вариации са разликите в броя на фасетките в окото при индивид от плодовата мушица – срещат се индивиди с различен брой в лявото и дясното око, ситуация, в която всеки от двата случая отговаря на различен генотип. Възможно обяснение е, че в процеса на развитие (онтогенеза) е настъпила мутация, определила различен генотип, а оттам и фенотип за двете страни.
Тъй като с понятието фенотип се означава всяка характеристика на организма, била структурна, биохимична, физиологична и дори поведенческа, всяко малко отклонение от нормата дава различен шанс за оцеляване. |
71979 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71979 | Ангелски рангове | Според средновековните християнски богослови има девет ангелски чина, разделени в три йерархии.
Въпреки голямата популярност на тази класификация през средните векове много други подредби и разделения са предложени по рисунките на Дионисий Ареопагит, а някои са съвсем различни (някои автори намаляват броя на ангелските чинове на 7).
Ангелите-пазители нямат определен чин. Не всички религии са на това мнение. Някои ги причисляват към ангелите, а други смятат, че пазител може да е ангел от всякактв чин. |
71980 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71980 | Герб на Сърбия и Черна гора | Гербът на Съюзна република Югославия (от 2003 г. Сърбия и Черна гора) е приет през 1993 г.
Гербът има модерен дизайн и представлява комбинация на историческите гербове на Сърбия и Черна гора, поставени на червен щит и обединени от бял двуглав орел. |
71981 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71981 | Двуглав орел | Двуглавият орел е стар символ, появил се за пръв път в Месопотамия около 15 век пр.н.е. като дуалистичен символ на стара религия. Този раздвоен символ се свързва със Зороастрийското учение, според което добрият бог на светлината Ахура Мазда се бие с бога на мрака Ариман.
Аналогии в Древна Гърция.
В древногръцката цивилизация през 8 век пр.н.е. върховен бог става Зевс, господар на небето, гръмотевиците и времето. Според гръцките легенди бог Зевс седял на престола си на планината Олимп, държал в лявата си ръка светкавица, а в дясната – скиптър с изправен върху него орел.
Първи царски символ.
В развалини близо до турското село Уъйюк, намиращо се в древната област Кападокия, на границата с друга древна област Асирия е намерено изображение на двуглав орел, отнасящо се към епохата на мидийския цар Киаксар (635-596 г. пр.н.е). Едноглавия орел у персите служи като знак за върховна власт, откъдето може да се предположи, че находката от Уъйюк символизира обединението на Мидийското царство с Асирийското през 598 г. пр.н.е.
Римският и византийският орел.
През 2 век пр.н.е. римляните вземат в пантеона си бог Зевс под името Юпитер и едноглав орел става символ на римската държава и военните легиони.
Още преди времето на император Константин Велики, във Византия също се е използвал едноглав орел като символ на старата римска държавна власт. Според някои източници символиката на двуглавия орел е пряко свързана с Юстиниан I (527-565), който обединява под един скиптър Източната и Западна Римска империя.
Християнски символ.
В християнската традиция орелът е знак на свети Йоан Богослов и символизира духовните висини, до които се е изкачил този създател на Евангелията и на Апокалипсиса.
През 10 век във Византия отново се появява древният двуглав орел, но сега вече като символ на христовите думи: „Кесаревото - кесарю, Божието - Богу“, т.е. символизира баланса между божественото и земното. Този византийски двуглав орел с полуразперени крила в хералдиката е познат като двуглав орел в полет. След падането на Византия двуглавия орел се появява като символ на държави, считащи себе си за Трети Рим, като приемници на "Източния Нов Рим" - Свещената Римска империя, Руската империя, а също и на фамилии, произхождащи от Византия или имащи тесни династични връзки с тях.
Двуглавият орел се отнася към групата на фантастическите гербови фигури и изобраява орел, имащ две глави, обърнати на дясна и лява хералдическа страна.
В западноевропейската хералдика тази фигура се появява за пръв път през XIII век, на монетите на Людвиг Баварски 1330 г. и гербовете на бургграфофе на Вюрцбург и Савойскте графове. Като държавна емблема на Свещената Римска империя двуглавият орел е приет още през XV век. Той е черен на златен щит, със златни клюнове и нокти; главите на орела са окръжени с ореоли. Едва в по-ново време орела е увенчан с корони, а в ноктите поставят скиптър и държавен меч — в десните и държава – в лявата.
Двуглавият орел се среща още:
Двуглавият орел в българската държавна традиция.
Двуглавият орел се среща и върху фрагмент от саркофага на Иван Александър, докато лъвът като български държавен символ е отбелязан за първи път от марокански пътешественик по времето на Иван Шишман. |
71983 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71983 | Бензин | Бензинът е течност от различни съставки, предимно въглеводороди получени при преработката на суров петрол (нефт). Употреба намира преди всичко в двигатели с вътрешно горене, главно автомобилни, но също така и като разтворител, суровина в нефтохимията и др.
От 60-те години на XIX в. бензинът е известен като страничен продукт при първичната преработка на нефт с цел получаване на керосин (газ за лампи), който по това време е главният продукт с пазарна стойност. Поради липса на пазар бензинът обикновено просто е бил изхвърлян или изгарян. Едва след като в края на XIX в. започва масовото производство на автомобили, бензинът, поради своята достъпност, ниска цена и подходящи физически и химически свойства, се превръща в главен продукт на нефтопреработката, какъвто е и до днес.
Свойства.
Бензинът е безцветна до леко жълтеникава, прозрачна и лесно изпаряваща се течност с характерна миризма, смес от стотици видове въглеводороди, повечето от които наситени, с 4 до 12 атома въглерод (като правило от 5 до 12); може да се смесва с други моторни горива (виж по-долу). В състава му преобладават алкани, нафтени (циклоалкани), ароматни въглеводороди и олефини. Па̀рите на бензина образуват с въздуха леснозапалима смес, което позволява той да бъде подаван към двигателя с помощта на прости механични устройства (карбуратори, инжектори), които го смесват с въздух, било то преди горивната камера (карбуратори и инжектори във всмукателния колектор) или в самата камера (инжектори за пряко впръскване). Повечето бензини, предназначени за автомобилни двигатели, имат диапазон на температурата на кипене между 30 – 35 докъм 200 °C.
В зависимост от климатичните условия се произвеждат и предлагат на пазара бензини с коригирани свойства, отговарящи на температурата на околната среда и условията на експлоатация на двигателя:
Оцветяване.
За да се контролира търговията с горива, както и за да се различават различните партиди и видове бензини, в много държави, включително и в България, се добавят оцветители в бензина.
Октаново число.
Определение.
В двигателите с вътрешно горене коефициентът на полезно действие (КПД) зависи от разликата в налягането на газовете в работния обем на двигателя и атмосферното налягане на въздуха. Поради това още в първите години на двигателостроенето конструкторите се опитват да повишат КПД на бензиновите двигатели чрез повишаване на степента на сгъстяване (компресия) в цилиндрите на двигателя, което води и до по-високо средно индикаторно налягане в работния обем при изгаряне. Много скоро обаче, те се сблъскват със самовъзпламеняването на въздушно-бензиновата смес преди правилния момент, последвано от детонационно горене или разговорно – „чукане“ в двигателя. За съпоставка на антидетонационните свойства на бензините, на бензин, състоящ се изцяло от изо-октан (i"-октан, 2,2,4-триметилпентан) се присвоява октаново число 100, а на бензин, състоящ се само от нормален хептан (n"-хептан) се присвоява октаново число 0. Дадено октаново число означава, че съответният бензин има антидетонационни свойства като тези на бензин, състоящ се от пропорционално количество i"-октан и n"-хептан (напр. бензин „98 октана“ има антидетонационни свойства като тези на смес от 98% i"-октан и 2% n"-хептан). Има химически съединения, които са с по-добри антидетонационни свойства от октана, поради това съществуват бензини с октаново число над 100 (до към 140 – 145), което се оценява чрез екстраполация.
Изчисляване.
За определяне на октановото число има два основни метода – изследователски и моторен (англ. research octane number – "RON" и motor octane number – "MON"). И при двата се използва специална октан-машина, разработена през 30-те години на XX в. Тя представлява едноцилиндров двигател с изменяема степен на сгъстяване.
Типичните стойности на октановото число за въглеводороди от газовата гама, които имат точки на кипене между 30 и 350 °F, варират от по-малко от 0 до над 100, като с екстраполиране се генерират крайните стойности. Като цяло, при измерването на октановото число на различни чисти въглеводороди влизащи в състава на бензина, стойностите на "RON" никога не са по-ниски от тези на "MON", въпреки че съществуват изключения от това правило. За чисти съединения, разликите между "RON" и "MON" варират от 0 до 15 единици в полза на "RON". Като следствие, изследователският метод системно завишава резултатите за октановото число ("RON)" спрямо моторния "(MON)", обикновено с около 10 единици. Моторният метод ("MON") обаче е по-близък до реалното поведение на двигателите и бензина, и в такъв смисъл е практически „по-важен“.
Употреба.
В производството и търговията на едро обикновено спецификациите на бензина включват изисквания към минималното октаново число и по двата метода, но в търговията на дребно се обявява само едно октаново число. В Европа (включително България) октановото число на бензина се обявява по изследователския метод ("RON"), но в други държави това не е така. Например в САЩ бензинът в търговската мрежа се маркира със средната стойност на октановото число получено по моторния и по изследователския метод ("RON+MON")/2, т.е. бензин с обявено в САЩ на колонката октаново число 91 съответствува приблизително на бензин 96 октана в бензиностанциите в България.
В България имаше практика октановото число да се означава по изследователския метод за едни марки бензини и по моторния метод за други марки. Бензините, маркирани по изследователския метод, имаха в индекса си буквата „И“ (напр. АИ-93, т.е. „бензин автомобилен с октаново число по изследователския метод 93“, а маркираните по моторния метод – не (напр. А-86, т.е. „бензин автомобилен с октаново число по моторния метод 86“). Бензините без олово съдържаха в индекса буквата „Н“ ("неетилиран бензин", напр. А-93Н). Тази практика, която може да породи объркване у потребителя, е на изживяване и почти повсеместно в страната маркировката днес е само с октановото число по изследователския метод, напр. "А95", т.е "бензин автомобилен с октаново число по изследователстия метод 95".
Методи за повишаване.
Бензинът, получаван при първичната преработка на нефт (), има октаново число максимум 76, което още в средата на XX в. започва да става недостатъчно. Изследванията показват, че въглеводороди с ациклични „прави“ верижни молекули (напр. алкани) имат по-лоши антидетонационни свойства от тези с разклонени или циклични молекули. Съответно са разработени процеси на допълнителна („дълбочинна“) преработка на нефтопродуктите, получени при първичната преработка, с цел получаване на високооктанови компоненти на бензина: термичен (от 1913 г.) и каталитичен крекинг (от около 1930 г.); по-късно сярно-кисело алкилиране, полимеризация, каталитичен реформинг, изомеризация и др. Продуктите на тези процеси имат разклонена или циклична структура на молекулата (от последните особено значение имат бензенът и толуенът) и са с високо октаново число. Така при нефтопреработката рязко се покачват както рандеманът на бензина, така и неговото октаново число. Същевременно се появява нужда да се контролират емисиите на циклични (ароматни) въглеводороди във въздуха, тъй като те имат твърде вредно въздействие върху здравето (канцерогенност).
Компоненти.
Типични въглеводородни компоненти на бензина са реформатът (високооктанов продукт на каталитичния реформинг с богато съдържание на ароматни въглеводороди и ниско съдържание на олефини), крекинг-бензинът (продукт на каталитичния крекинг със средно високо октаново число, високо съдържание на олефини и средно на ароматни въглеводороди), хидрокрекинг бензинът (продукт на хидрокрекинг процес, със средно до ниско октаново число и средно съдържание на ароматни), нискооктановият бензин (продукт на атмосферната дестилация на суров нефт, с ниско съдържание на ароматни и почти нулево на олефини), алкилатът (продукт на сярно-кисело алкилиране, високооктанов, състоящ се почти само от разклонени алкани) и изомеризатът (получен чрез изомеризация на нискооктанов бензин, с ниско съдържание на ароматни). За получаване на бензин с желаното октаново число тези компоненти се смесват по определена „формула“, която държи сметка и за другите необходими качества на бензина (изпаряемост, максимално допустимо съдържание на ароматни въглеводороди и т.н.).
За производството на високооктанови въглеводородни компоненти на бензина особено значение имат алкилатите. Те се получават при алкилиране на олефини с изобутан в присъствието на катализатор – сярна киселина. Алкилирането на изобутан с леки олефини позволява включването на нискокачествените олефини в производството на висококачествен компонент за бензини, подобряващ едновременно с това качествата на бензиновата смес. Алкилатът е леснозапалима безцветна течност с молекулно тегло 114,23, плътност 691,9 kg/m3, температура на топене 107,34 °С, температура на кипене 99,23 °С, неразтворим във вода. Температурата на самозапалване е 430 °С. Областта на възпламеняване е 0,95 ÷ 6 %об. Гори с максимална скорост на горене до 0,34 m/s. Октановото число на алкилата по моторния метод (MON) е от 88 до 95, а по изследователския (RON) – от 93 до 98.
Добавки.
Освен „формулирането“ на бензина само от въглеводородни компоненти, друг начин за повишаване на октановото число е добавянето към бензина на различни невъглеводородни вещества (металоорганични съединения, етери, спиртове и др.). Възможно е използването на няколко метода за повишаване на октановото число едновременно, например реформулирането на въглеводородните съставки и едновременно с това ползването на невъглеводородни добавки.
Олово.
Сред металоорганичните добавки целящи повишаване на октановото число, най-голямо историческо значение има тетраетилоловото (tetraethylead, TEL – от 1920 г.) – силно токсична течност. Близка до тетраетилоловото по свойствата си добавка е тетраметилоловото (tetramethylead, TML). Освен потенциалните преки тежки последствия за здравето при контакт с тетраетил- и тетраметилолово и бензини с етилоловни добавки, тези добавки водят до емисия от бензиновите двигатели във въздуха на оловни аерозоли, които при вдишване или навлизане по друг път в организма (например при употреба за храна на растения, върху които са попаднали оловни аерозоли) водят до вредни последствия, особено при деца (забавяне на развитието). Поради тази причина производството и употребата на бензини, съдържащи олово („етилирани“ бензини), днес са забранени в повечето страни в света, включително България.
В самия двигател употребата на оловни добавки води до отлагане на олово и оловни окиси върху челото на буталата, по свещите и клапаните, намалявайки износването на последните. Оловните добавки никога не се ползват в чист вид, а само в смес със съединения на хлора и брома (етилен дибромид и етилен дихлорид), които при реагиране с олово в горивната камера образуват летливи вещества, изпускани заедно с продуктите на горенето на другите съставки на бензина.
От друга страна, хлорните и бромни летливи вещества причиняват силна корозия, особено по електродите на свещите, но и по други части на двигателя (включително клапаните), където могат да доведат до абразия на частици желязо и попадането им в маслото. За предотвратяване на тези явления, при двигатели ползващи етилирани бензини се препоръчва моторното масло да е с добавки на неутрализиращи вещества и по-честа смяна на моторното масло.
При преминаването към безоловни бензини, което в повечето държави по света става през 70-те и в началото на 80-те години на ХХ в., възникват съмнения за възможни повреди по двигателите, конструирани да работят с етилирани бензини, тъй като оставащото по седлата на клапаните и по самите клапани малко количество олово има ефект на смазка. Като предпазна мярка почти всички производители през 70-те и в началото на 80-те години започват да изработват леглата на клапаните от по-твърди материали с подобрена устойчивост на корозия. За предотвратяване на евентуални повреди, при някои автомобили, произведени до 80-те години на XX в.) при преминаване към работа с безоловен бензин може да се наложи замяна на леглата на клапаните с по-твърди.
Безоловни добавки.
Съществуват също така някои повишаващи октановото число добавки към бензина, имащи ефект на смазка на седлата на клапаните. Такава добавка е например метил циклопентадиенил манган трикарбонилът (methyl cyclopentadienyl manganese tricarbonyl, MMT), който се добавя към бензините, предлагани в търговската мрежа в Канада и Австралия. В бившия Съветски съюз приложение намира т.нар. „фероцен“ – желязосъдържаща добавка.
Сред етерите популярна невъглеводородна високооктанова добавка е метил-третичния-бутилов етер (МТБЕ), който измества тетраетилоловото. МТБЕ се получава при селективно каталитично свързване на изобутилен с метанол на повърхността на катализатор. Метил-третичния-бутилов етер (МТБЕ) представлява безцветна течност с температура на кипене 55 °С, плътност 0,74 g/cm3 и има остра задушлива миризма. Октановото число на МТБЕ по моторния метод е 101, а по изследователския метод е 115 – 120. МТБЕ е добавка, която съдържа кислород. Допълнителното количество на кислород подобрява горенето и намалява изпускането в атмосферата на вредни емисии от въглероден диоксид, а освен това намалява и вредните емисии от летливи органични съединения, азотни оксиди и твърди частици. Недостатък на МТБЕ е неговата токсичност при попадане във вода, поради което намира само ограничено приложение (до 2% в бензина). МТБЕ е забранен в САЩ от 1999 – 2000 г., но в Европа и в България все още се използва.
Сред алкохолите най-голямо приложение като добавка, повишаваща октановото число, има етиловият алкохол, но се използват също метилов, изопропилов и др. От около 2000 г. насам използването на етилов спирт в бензина не цели толкова покачването на октановото число, колкото заместването на моторните горива, произвеждани от нефт, с такива, произвеждани от възстановяеми суровини (захар, целулоза – вж. по-долу).
Като цяло, преминаването към безоловни бензини има положителен ефект поради избягването на тежките последици за здравето, причинявани от етилираните бензини. Етилирани бензини обаче все още се използват в авиацията, почти изключително в малки самолети оборудвани с бутални бензинови двигатели, напр. за спорт или в селскостопанската авиация. За избягване на недоразумения, аквиационните бензини се маркират с кодове, различни от тези на автомобилните бензини, напр. 100LL, и се продават под различно име ("avgas" - съкратено от "aviation gasoline" - авиационен бензин).
Практически ползи.
Подобряването на качествата на бензина с течение на времето позволяват да се покачи степента на сгъстяване (компресия) на двигателите (от около 4,5 през 20-те години на XX в. до над 10 днес) и свързаните с нея литрова мощност (съответно от около 14 к.с. на литър до над 100 к.с. на литър), КПД (от около 0,10 до 0,35 – 0,45 днес), да бъдат намалени теглото и размерите им и прочее, като същевременно се намалява относителният разход на гориво и емисиите на вредни вещества. При правилна експлоатация трябва да се зарежда само бензин с октаново число, равно или по-голямо на минималното октаново число, специфицирано за дадения двигател. Трябва обаче също така да се има предвид, че октановото число е най-важният, но не и единственият параметър, определящ антидетонационните свойства на бензина в практически условия. В съвременните двигатели се ползват сензорни датчици за детонация и компютърни устройства за изменение на предварението на запалването (от края на 70-те години на XX в.), които позволяват то автоматично да се изменя по време на движение в зависимост от условията на експлоатация. По-добрите такива устройства „усещат“ детонацията във всеки отделен цилиндър и изменят изпреварването индивидуално за всеки цилиндър, като от края на 90-те години те се прилагат в над 50% от новите автомобили, а след 2020 г. почти във всички нови автомобили с бензинов двигател. Поради това ползването на по-високооктанов бензин не носи никакви практически изгоди, освен ако не се наблюдава постоянно детонационно горене в двигателя при доста широк диапазон на обороти и мощност.
Други добавки към бензините.
В бензините се ползват и други добавки (понякога наричани „присадки“), нямащи отношение към октановото число, например съединения на хлора и брома в етилирани бензини с цел подобряване на изпаряемостта на продуктите на горенето на тетраетилоловото (тази практика също е на изживяване), антиокислители (с цел предотвратяване на отлагането на смоли), деактиватори на металите (с цел запазване на свойствата на бензина при контакт с метал в резервоара), антиобледенители (с цел предотвратяване на замръзването на вода в карбуратора) и др. В много бензиностанции и други магазини се продават различни добавки към бензина, но ползването им може да е неоправдано, тъй като още в рафинерията повечето производители смесват („формулират“, „блендират“ или „компаундират“) различните съставки на бензина по такъв начин, че той да отговаря на изискванията на съвременните двигатели, на сезона и на опазването на околната среда. Днес на пазара се предлагат почти изключително високооктанови неетилирани бензини (над 90 октана RON) от зимен и летен клас, които са произведени според строги стандарти за съдържание на ароматни въглеводороди и други потенциално вредни и опасни вещества.
Каталитичен конвертор.
Употребата на неетилирани бензини прави възможно използването на каталитичен конвертор на изгорелите газове („катализатор“), който намалява емисията на силно отровния газ въглероден окис, недоизгорял бензин и други вредни газове, чрез по-пълното им окисляване (изгаряне) в присъствието на катализатор в устройство, поставено в изпускателния колектор на автомобила. При автомобили, оборудвани с катализатор, употребата на етилиран (със съдържание на олово) бензин води до „запушване“ на катализатора – дори след кратък контакт с олово той губи свойствата си. Поради това използване на етилирани бензини в автомобили, които имат каталитичен конвертор не се допуска.
Производство на бензин от други суровини освен нефт.
Освен от суров нефт в нефтопреработвателните заводи (рафинерии), бензин се произвежда и от природен газ – от него се отделят в газопреработвателни заводи течни съставки като кондензат („фракция С5“ – пентан, или „лек газообразен бензин“, наричан още и „петролев етер“). Възможно е също така производството на бензин чрез синтез на течности от газове по процес, разработен от немските химици Фишер и Тропш през 20-те години на XX в (синтез на Фишер-Тропш). Като суровина може да бъдат използвани въглища, природен газ и дори отпадна биомаса. При употребата на въглища първоначално от тях чрез обработка с пара и кислород или въздух се получава синтезен газ (смес от водород и въглероден окис), който реагира в присъствието на катализатор, давайки смес от различни въглеводороди. От тази смес чрез разделяне (дестилация, ректификация) се получават дизелово гориво, бензин и други продукти. Първият завод за бензин от въглища е построен през 1938 г. в Германия и разрушен по време на Втората световна война. По-късно подобни заводи със суровина въглища са построени в Южна Африка, която по времето на апартейда е под ембарго за внос на нефт. При употребата за суровина на природен газ (метан) получаването на синтезен газ е облекчено, поради което тази технология е предпочитана („течности от газ“, ). Заводи със суровина природен газ са построени в Малайзия, Южна Африка, Катар и др. страни.
По същата технология (синтез на течни въглеводороди) се произвеждат синтетични смазочни масла (моторни, трансмисионни и проч.), като днес технологията GTL се прилага предимно с тази цел, а горивата (бензин, дизелово гориво, керосин) са страничен продукт.
Бензин може да се произвежда и от пластмасови отпадъци чрез каталитично разкъсване (каталитичен крекинг) на полимерната верига. Като катализатор се използва цинк.
Газохоли и оксигенати.
Като моторно гориво могат да се ползват и бензини, съдържащи алкохол (етанол или метанол), като обикновено бива предпочитан етанол поради по-малката си корозионност и високо октаново число. Етанолът обаче има по-малка топлотворна способност от бензин, съдържащ само въглеводороди, и освен това може да предизвика корозия на двигатели, които не са конструирани да работят с него. Поради това бензиново-алкохолни смеси могат да се ползват без ограничения само в съответно пригодени двигатели, а в търговската мрежа съдържанието на етанол в бензина е ограничено (напр. до 10% в Европа и някои щати в САЩ и т.н.). Смесите от бензин и етанол, наричани „газохол“, се маркират според съдържанието на етанол – например Е10 е смес с 10% етанол, Е85 е смес с 85% етанол и т.н. През последните години се появяват „гъвкави“ двигатели, способни да работят с бензини от Е0 до Е100, например в Бразилия. Тези бензини отговарят на всички други изисквания, като октаново число, съдържание на ароматни, налягане на парите и т.н., и освен това имат предимството да дават по-малко токсични емисии, тъй като съдържащият се в алкохола кислород помага за по-пълното изгаряне на бензиновата смес. Поради това газохолните смеси биват наричани и „оксигенирани“ бензини (с по-високо съдържание на кислород). Друга добавка „оксигенат“ е метил-трет-бутиловият етер (MTBE, methyl tertiary butyl ether, methyl "tert"-butyl ether) – до 2% – която обаче при попадане във вода е токсична. Поради това напоследък са предпочитани етанолно-бензиновите смеси. Предназначен за смесване в бензин етанол се произвежда от захар (захарна тръстика), зърно (царевица и др.), целулоза (слама) и други суровини, и има широко приложение в някои държави (Бразилия, САЩ и др.).
Заместители.
В обикновен двигател, предназначен за работа с бензин, могат да се ползват и други горива, било то въглеводородни, като например втечнен газ (пропан-бутанови смеси) или природен газ (сгъстен метан), или невъглеводородни – напр. синтезен газ получен от биомаса (газогенераторни автомобили с дърва). Пропан-бутановите смеси варират в зависимост от сезона за поддържане на достатъчна изпаряемост (през зимата съдържанието на пропан трябва да е по-високо), изискват монтирането на допълнително оборудване (балон за газ) и понякога намаляват мощността на двигателя поради по-ниската си топлотворна способност, но са с високо октаново число и сравнително ниска цена. Сгъстеният природен газ (метан), поради по-ниската си топлотворна способност, също може да намали мощността на двигателя и изисква монтирането на тежки и обемисти бутилки, нужни да поберат достатъчно гориво за що-годе приемлив пробег между зарежданията (обикновено до 250 км). Поради тези причини метан се ползва най-често от таксита, камиони и автобуси в градски условия. Газогенераторният вариант за заместване на бензина е ползван само при извънредни обстоятелства, например по време на Втората световна война.
Токсичност.
Бензиновото отравяне се получава при вдишване на пари от бензин, обикновено професионално. При тежко бензиново отравяне може да настъпят смущения в дишането, в сърдечната дейност, „бензиново опиянение“, гърчове, безсъзнание, дори смърт. При по-леко бензиново отравяне се наблюдават главоболие, смущения в централната нервна система, световъртеж, трепкане на мускулите, дразнене на лигавицата и др.
Съдържащите се в нефтопродуктите ароматни въглеводороди, вкл. бензен (бензол – ост.), са риск за човешкото здраве. Бензенът е доказан канцероген и увеличава риска от рак и други заболявания. Високо процентно съдържание на бензен (бензол) в бензина е тясно свързано с епидемологични, клинични и лабораторни данни за заболявания на кръвоносната система, като остра миелоидна левкемия (acute myeloid leukemia, AML), апластична анемия (aplastic anemia), милеодиспластик синдром (myleodysplastic syndrome, MDS), остра лимфобластична левкемия (acute lymphoblastic leukemia, ALL) и хронична миелоидна левкемия (chronic myeloid leukemia, CML).
Американският петролен институт (API) още през 1948 твърди, че „абсолютно безопасното количество бензен е нула“. Американският Департамент за здраве и човешки услуги (DHHS) класифицира бензена, който е главен прекурсор за синтез в химичната индустрия на циклични въглеводородни съединения, като човешки канцероген. Поради факта, че нефтопродуктите (вкл. бензинът) са сложна смес от различни вещества, рисковете, свързани с тези продукти, се свеждат до специфичната токсичност на съответните компоненти на сместа. В Европейския съюз съдържанието на бензен (бензол) в бензина е ограничено по силата на Директива 85/210/EEC и други документи, като от 2000 г. насам е по-малко от 1%.
Етимология.
Бензин произлиза от общоприетото наименование на бензена (C6H6), тъй като бензенът е бил в началото на ХХ в. един от главните компоненти на бензина. Поради високото октаново число на бензена (бензол - ост.), немските химици през Втора световна война възлагат големи надежди на бензена и го смятат за революционен компонент при производството на качествен бензин. Терминът се ползва предимно в немскоговорещите страни и в славянските езици, а също в Италия, Румъния, Холандия и др. Друго наименование на бензина е „газолин“ (gasoline), обикновено съкратено до "газ" (gas), което е наименованието на бензина в Северна Америка. Подобно е наименованието на бензина в Испания и повечето испаноговорещи страни – „gasolina“. Във Великобритания и други англоговорещи страни се ползва „петрол“ (англ. „petrol“, да не се бърка с „petroleum“ – суров нефт), а във Франция и френскоговорещите страни – „есенция“ (фр. „essence“). Съществуват обаче и доста други термини, означаващи разновидности на бензина съобразно качествата му и предназначението му, като например „бял спирт“ (англ. „white spirit“) – бензин-разтворител, лигроин (ligroine) – вид лабораторен разтворител, naphtha (тежък нискооктанов бензин, да не се бърка с българския термин „нафта“) и др.
Цена.
Цената на бензина по бензиностанциите в България се определя от два главни фактора, а именно цената на суровината (петрола) и акцизите и други данъци (преки и косвени), включени в цената и плащани от доставчиците и потребителите. Така например, от 2005 г. до края на 2014 г. цената се покачва двойно, от 1,16 лв. през 2005 г. до 2,50 в края на 2014 г. От началото на 2015 г. се забелязва известен спад на цената на бензина по бензиностанциите в страната, дължащ се на поевтиняването на суровия петрол на международните борси. Същите фактори определят цената на бензина в страната и днес, която към средата на 2024 г. е около 2.65 лв за литър бензин А95. |
71984 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71984 | Луна 21 | Луна 21 е апарат, изстрелян от СССР по програмата Луна с цел изследване на Луната.
Апаратът осъществява кацане на повърхността на Луната и доставя Луноход 2, дистанционно управляем апарат способен да се придвижва самостоятелно.
Основните цели на мисията са заснимане на лунната повърхност, изследване на осветеността и възможността за осъществяване на астрономически наблюдения, установяване на точното разстояние между Луната и Земята посредством огледало отразяващо лазерен лъч идващ от Земята, както и изследване на повърхностното магнитно поле и свойства на лунната почва.
Апаратът е ускорен към Луната от околоземна паркова орбита.
На 12 януари 1973 г. апаратът влиза в 90 × 100 km окололунна орбита с инклинация от 60°.
На 13 и 14 януари периселенът е сведен до 16 km.
На 15 януари се задействат двигателите за спускане и в 23:35 ст. време апаратът осъществява меко кацане в кратера Ле Мониер с координати 25,51° с. ш. и 30,27° и. д..
След около 3 часа апаратът Луноход 2 слиза от основната конструкция на повърхността и провежда самостоятелни изследвания в продължение на следващите 146 земни дни. |
71988 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71988 | Монета | Монетата е метален паричен знак. Това е парче метал, със строго определена форма, тегло, проба и номинал, което има функцията на официално узаконено средство за обращение и разплащане.
Описание.
Обикновено формата е кръгла, доколкото развитието на технологиите са позволявали изготвянето на кръгли форми. Но исторически са познати и монети с друга геометрия – във вид на опростени фигурки или квадратни (както например руските копейки от 1726 г. с размер 26х26 мм). В хода на историческото развитие като най-практична се наложила кръглата форма – заради своята простота на изготвяне и защото е най-удобно за пренасяне и съхраняване. Тя няма ръбове, не прорязва, не пробива кесиите, торбите, джобовете или портфейлите, в които се поставя.
Монетата има: лицева или предна страна ("аверс, лице"), на която се поместват номиналът, емитентът и други символи; обратна или опакова страна ("реверс, гръб") с изобразени на нея обикновено герб, лице на владетеля, принадлежност и други символи; гурт – обрез, външна страна на монетата, определена като плосък цилиндър. Аверсът и реверсът са част от иконографската схема и художествения проект. В повечето случаи и гуртът е част от художествения проект и също носи допълнителна информация. Той може да има назъбен или гладък релеф, надписи, геометрични фигури или друга украса.
До началото на 20. век монетите се изработвали предимно от благородни метали – злато, сребро, мед, – които не се окисляват, не потъмняват силно, не ръждясват и – не по-малко важно – не се намирали толкова често в природата, поради което не се обезценяват лесно. От началото на 20. век при сеченето на металните парични знаци започват масово да се използват евтини и по-широкодостъпни неръждаеми метали и техни сплави.
Функции.
Основните функции на монетата са: средства за обращение и за разплащания. Заедно с тях те изпълняват и други второстепенни функции.
Още от най-древни времена са служили като средство за политическа пропаганда и налагане на определена лична власт – всички владетели са се стремили да увековечават своите лица или символи в пусканите от тях монети.
Освен това металните късчета могат да бъдат и произведение на изкуството, културно-исторически паметници, редки уникални образци на човешкото творчество. В своите допълнителни роли монетите стават обект на нумизматичен интерес и на колекционерска страст.
История.
Историята на парите е неразривно свързана с историята на монетите. Първите пари били във формата на монети и до средата на 17. век си оставали единственият вид пари в Европа.
Думата „монета“ има латински произход и идва от прозвището на една от най-важните богини в римския пантеон – Юнона Монета (), край чийто храм на Капитолийския хълм отворил врати първият монетен двор. Всъщност прозвището Монета идва от глагола „предупреждавам“ (
). Според легендите ок. 396 – 390 г. пр.н.е., когато галите нападнали Апенинския полуостров и достигнали Рим, крясъкът на гъските около храма на Юнона разбудил жителите през нощта и ги предупредил за близостта на противника. В знак на благодарност за предупреждението, вследствие на което успели да спасят своя град и своята независимост, римляните дали ново прозвище на богинята „Монета“, т.е. предупреждаваща, съветваща, и обявили гъските, обитаващи околностите на храма ѝ за свещени, т.е. неприкосновени. Впоследствие бил издигнат голям храм на Юнона Монета на Капитолийския хълм, а край него била разположена имперската работилница за сечене на монети. Първоначално хората прехвърлили прозвището на богинята и върху самата работилница – тя станала „дворът на Монета“ или „монетен двор“, после и върху нейната продукция: малките метални късчета започнали да се наричат „монети“. Налагайки властта и културата си над половин Европа и по-голямата част от Средиземноморието, римляните въвели много от своите названия в езиците на подчинените народи. Едно от тях било „монета“. Първите надписи „moneta“ върху самите монети са от времето на император Домициан (81 – 96 г.), където в кръгова лента около паричния знак било написано „MONETA AVGUSTI“. По-късно думата „moneta“ се среща и в други надписи върху монети, включително и сечени през Средновековието.
В действителност първите монети, известни в историята, се появяват около 685 г. пр.н.е. в античното царство Лидия при цар Ардис II. Лидийците, намиращи се на важни търговски кръстопътища в западната част на Мала Азия (днешна Турция), решили да опростят съществуващата дотогава практика с разменни късове метал. Поради различната им големина и тегло, всеки път разменните късове трябвало да бъдат претегляни и да се установява колко тежат и каква стока може да се предложи срещу тях. Когато Иеремия, например, купил малко земя в Израил, той написал: „Претеглих му парите, седемнадесет сикли сребро.“ (Иеремия 32:9)
Лидийските администратори решили въпроса, като пуснали само строго претеглени и с еднаква форма късове метал, на които, за да им се гарантира теглото, се поставял държавния печат. Първите монети били изработени от естествена сплав от наносно злато и сребро, наричана електрум (електрон), и върху тях лежал печатът на управляващия владетел – глава на лъв или бик. Няколко десетилетия по-късно подобни монети започнали да се секат в гръцкия град Егина. А от Егина и Лидия тази практика бързо се разпространила из гръцките колонии в Средиземно море и на изток до териториите на днешен Иран. Независимо от Европа подобия на монети били изобретени и в Китай и Индия, но те имали само регионално значение и не допринесли за развитието на международната търговия.
Междувременно лидийският цар Крез (управлявал 556 – 541 г. пр.н.е.) заменил биметалните монети с други, изработени само от един метал – или само от злато, или само от сребро. Лидийците създали двуметална система, при която 12 монети с по-малка стойност, се равнявали на 1 монета от по-скъп метал. Тогава започнали да се появяват първите фалшификати, които съдържали по-малко количество от ценния метал.
През Средновековието доминират златните и сребърните монети, но към средата на 17 век притокът на благородни метали от Новия свят намалява, докато нарастването на икономическата активност води до засилена нужда от пари. Започват да се използват по-малоценни метали като мед. В Испания при Филип IV медният "велон" покрива около 90% от обращението. Във Франция по същото време Колбер увеличава сеченето на монети, но забранява износа на цветни метали. В Англия прочутата златна гвинея е отсечена през 1663 г., но към края на 17 век влизат в обращение медните монети от половин пени и фартингите. Швеция въвежда меден паричен стандарт още през 1625 г.
Дълго време монетите били единствените парични знаци, които се намирали в обращение, докато първото европейско отпечатване на банкноти става едва в средата на 17 век през 1660 г. Употребата им става популярна през 18 век. Оттогава монетосеченето бележи рязък спад в страните, които започват да използват банкноти.
Фалшифициране.
Фалшифицирането на монетите съществува оттогава, откакто са се появили самите монети. На археолозите са известни множество фалшиви монети още от зората на монетосеченето, както и инструменти за изготвянето им.
Във всички обществени формации правото на монетосечене е било запазено единствено за държавата и тя го е охранявала под заплаха от най-строги наказания за нарушителите. Още законите на Солон (634 – 559 г. пр.н.е.) предвиждали най-строги санкции за фалшификаторите. В Средновековието дори се е предвиждало смъртно наказание, предхождано от продължителни мъчения.
Фалшификацията на монетите се извършва по две основни причини. Първата е пускането им в обращение с цел да бъдат приети като законно платежно средство. Втората е с намерение за продажба в качеството им на антикварни нумизматични предмети с много по-голяма стойност от отбелязания номинал.
Съществуват различни способи на подправяне на монетите. Правят се отливки от по-малко ценен материал, които след това се покриват с тънък слой от благородния метал, от който е отлята оригиналната монета. Друг способ е в по-дебели оригинални монети да се прави прорез, от който се извлича част от ценния метал и се запълва с не толкова ценен. Този тип фалшификация изисква по-деликатна и търпелива обработка, но по-трудно се открива. Също така разпространен начин за подправяне – предимно с нумизматична цел – е, когато върху оригинална монета се пренабива по-стара дата или се правят корекции в графичното изображение.
Има и един особен вид „фалшиви“ монети, изготвени с цел да подражават на по-стари образци. Тази дейност възниква още в епохата на Ренесанса, когато се появява сериозен интерес към събирането на стари антики, монети и произведения на изкуството. Монетите-подражания не следва винаги да се приемат като фалшификати – много често те притежават ценността на самостоятелен исторически паметник. Подобен род монети се изработват – за разлика от истинските фалшификати – изцяло от скъпоценни метали и представляват подражание или варианти на известни типове монети. Особено многочислени са подправените монети от античния период, при това изработката на някои от тях е с такива високи художествени качества, че дори и специалистите трудно ги различават от оригиналите.
Съвременната техника позволява изготвянето на фалшиви редки монети с нумизматична стойност, които трудно се вместват в определението „фалшификати“. По този начин се подправят предимно монети, излезли от обращение, за което законодателствата в повечето страни предвиждат най-много глоба. На практика обаче в повечето страни съществуват твърде много законови празноти, които позволяват този вид дейност да се шири безпрепятствено в ущърб на запалените колекционери.
Съвременно състояние.
За всички периоди, през които са се пускали монети, е характерно износване, изтриване или обрязване на металната заготовка.
До края на 19 век сред монетите е преобладавал биметалният стандарт – използването на два благородни метала – златото и среброто – като еквивалент за размяна. В края на 19 век златото става единственият метал, от който се изработват основните парични единици.
От 1933 г. във всички страни започва поетапно въвеждането само на билонни монети, чийто номинал е по-голям от стойността на метала в тях и разходите за производство. Те се секат от сребро от невисока проба, мед, никел, алуминий и други сравнително евтини метали.
Емитирането на монети е ограничено от потребностите на паричния оборот. Разпределението между монетите с различен номинал, както и крайният срок на износването им се определя от практическия опит. В царска Русия например пускането им в обращение се е ограничавало до сумата 3 рубли на глава от населението. В съвременния свят всяка държава има и управлява свой монетен двор, който изработва както монети като разплащателно средство, така и висококачествени и художествени монети за колекционери и инвестиционни монети. |
71989 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71989 | Въглероден диоксид | Въглеродният диоксид (въглероден двуокис) е химично съединение. Молекулата му се състои от един атом въглерод и два атома кислород. Химичната формула на въглеродния диоксид е CO2. Той е газ без цвят и без миризма (при ниски до средни концентрации; при високи концентрации има остра и задушлива миризма). Получава се като продукт при дишането на живите организми, както и при горенето. Участва като изходно вещество при фотосинтезата на растенията. Натрупването му в по-големи от нормалните количества в атмосферата води до парников ефект.
Химични и физични свойства.
Въглеродният диоксид е безцветен газ. Плътността му при 25 °C е 1,98 kg/m³, която е 1,65 пъти по-голяма от тази на въздуха. Молекулата на въглеродния диоксид (O=C=O) съдържа две двойни връзки и има линейна форма. Последната няма диполен момент. Тъй като е напълно окислена, не е много реактивоспособна и в частност е невъзпламенима.
При температури под −78.5 °C въглеродният диоксид променя агрегатното си състояние от газообразно в твърдо – десублимация. Твърдият въглероден диоксид се нарича „сух лед“, процесът на получаване се нарича утаяване. При атмосферно налягане сухият лед преминава директно от твърдо в газообразно състояние при процес, наречен сублимация. Течен въглероден диоксид се получава само при налягане над 5,1 bar.
Въглеродният диоксид е разтворим във вода, при което той спонтанно се преобразува във въглеродна киселина (H2CO3) и обратно в CO2. Процесът се нарича „газиране“, а продуктът е „газирана вода“.
CO2 при големи концентрации предизвиква кисел вкус в устата и жилене (дразнение) на гърлото и носа. Тези ефекти са в резултат на образуването на слаб разтвор на въглеродна киселина на тези места.
Съдържанието на въглероден диоксид във вдишвания въздух или в някаква газова смес е субективният критерий, предизвикващ чувство на задушаване. Човек няма рецептори за недостатъчно съдържание на кислород, което е фатално.
Употреба и разпространение.
СО2 е крайният продукт, който организмите отделят, когато получават енергия при разграждането на захари и мазнини с кислород и е част от техния метаболизъм. Това важи и за всички растения, животни, много гъби и някои бактерии. При висшите животни СО2 се транспортира от хемоглобина в кръвта, от тъканите към белите дробове, където се отделя. При растенията участва във фотосинтезата. Океанът е един от големите консуматори на СО2.
Съдържанието на СО2 във въздуха варира между 0,03% (300 ppm) и 0,06% (600 ppm), в зависимост от района, а в издишания въздух е приблизително 4,5%. Когато СО2 се вдиша във високи концентрации (повече от 5% обемни), води моментално до опасност за живота и здравето на животните и хората. Максималното допустимо безопасно ниво за възрастни за 8-часов работен ден е 0,5% (5000 ppm), а за деца и възрастни с белодробни заболявания е значително по-ниско. Хората, които вдишат 7 – 10% СО2, могат моментално или след няколко минути да изпаднат в безсъзнание или кома.
Съдържание на СО2 в земната атмосфера.
През 1953 г. американският учен Чарлз Кийлинг започва да изследва как карбонатът постига химично равновесие в разтвор от вода, варовик и атмосферен въглероден диоксид. За тази цел конструира прецизен уред, който измерва извлечения от водата СО2. В отдалечена от производствени центрове и жилищни зони местност в окръг Монтерей, щата Калифорния, Кийлинг измерва концентрация на СО2 в земната атмосфера от 310 ppm (0,031%). Скоро след това открива денонощните и годишните колебания на концентрацията на СО2 в земната атмосфера.
Предвид общото тегло на земната атмосфера, което се оценява на 5,1х1018 кг, концентрация от 1 ppm означава общо съдържание на 5,1 Gt (гигатона) CO2 в нея. И понеже молекулната маса на въглеродния диоксид М(CO2) = 44, а молекулната маса на въглерода М(C) = 12, 1 ppm CO2 = 5,1 Gt (гигатона) CO2 = 1,39 Gt въглерод (С).
През 1956 г. Роджър Ревел от Института по океанография „Скрипс“ и Хари Уекслър от Метеорологичната служба на САЩ се присъединяват към изследванията на Кийлинг, като предлагат през предстоящата Година на геофизиката (1957-1958) да се проведе едно по-мащабно глобално измерване на атмосферните концентрации на CO2 в множество отдалечени и предполагаемо незасегнати от замърсяване локации. През март 1958 г. Кийлинг инсталира на Мауна Лоа първия си инфрачервен газов анализатор, който през първия ден регистрира концентрация на CO2 313 ppm (0,0313%).
През 2020 г. концентрацията на СО2 в земната атмосфера вече надвишава 415 ppm (0,0415%). За периода 1958 - 2020 увеличението е около 100 ppm, което е около 1,6 ppm годишно или 22,4 милиона тона CO2 на ден.
Парников ефект.
През последните двеста години, много промишлени процеси са били използвани за производство на енергия (главно изгаряне на изкопаеми горива), които отделят големи количества въглероден диоксид в атмосферата (заедно с други замърсители). Наред с намаляването на растителността на планетата, след обезлесяването и други фактори, естественият баланс на въглеродния диоксид и неговото количество в атмосферата е редуциран до такава степен, че днес нивото на въглероден диоксид в атмосферата е 1,5 пъти по-голямо, отколкото преди 200 години. Тъй като въглеродният диоксид е един от най-разпространените парникови газове, се предполага, че това покачване е причина за глобалното затопляне. |
71990 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71990 | Даймьо | Даймьо ( в буквален превод означава "голямо име" или "големец") е титла на едър земевладелец, който държи в подчинение при себе си други благородници - негови васали. Даймьо е на пряко подчинение на шогуна - едноличния владетел в средновековна Япония. Притежава земи, които се измерват в китайските мерни единици ли. В земите се включват села, оризища, гори. Даймьото разполага с живота на всеки негов поданик, а всяко от селищата се управлява от неговите васали, с чиито живот той също може да се разпорежда, както намери за добре. За европейците даймьо са аналог на древните варварски владетели в Европа, за които било напълно достатъчно да имат замък и селяни, за да се наричат крале. В книгите от поредицата Шогун на писателя Джеймс Клавел португалците и останалите европейци на островите са наричани даймьо – местни крале.
Даймьо разполагат с лична армия, която след възкачването на власт на Токугава Иеясу е отслабена и намалена като състав с оглед предотвратяване на преврати и въстания. На даймьо е наложен "санкин котай" - закон за доброволното заточение. В период от 4 или 5 месеца от годината даймьо прекарват живота си заедно със семейството си в столицата Едо, а през останалата част от годината - в личните си владения. Роднините и семействата им през това време стоят в столицата като залог за доброто поведение на даймьо. Нерядко поради една или друга причина шогунът налагал смъртно наказание на някой даймьо, което пристигало с предизвестие под формата на писмо-заповед с личния подпис на шогуна. То съдържало издадена заповед виновникът да извърши ритуално самоубийство - сепуку. След смъртта на дайми, шогунът конфискувал земите на мъртвия, като така решавал финансовите си проблеми или просто допълвал богатството си. Случвало се, освен главата на семейството да бъде екзекутиран, при провинение след това същата жестока съдба да последва и семейството му – близки и далечни роднини, както и хора, пряко или косвено свързани по един или друг начин с него.
Смъртта била нещо естествено, с което всеки в средновековна Япония бил свикнал - всичко се приемало с примирение и философски като карма. Тази нагласа е част от по-общото учение на воините - бушидо. |
71992 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71992 | Кокобийч | Кокобийч () е град в северозападен Габон, разположено на южния бряг на река Муни. Кокобийч е гранично селище. С ферибот от Кокобийч до екваториалногвинейския град Кого през реката се пресича границата с Екваториална Гвинея. Население 2591 жители (по данни от 2013 г.). |
71994 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71994 | Пежо 1007 | „Пежо 1007“ ("Peugeot 1007") е модел мини MPV автомобили (сегмент "M"), предназначен предимно за градско пътуване. Произвеждан е от френската компания „Пежо“ от 2005 до 2009 година в завода в Поаси, близо до Париж.
През октомври 2002 година на Парижкото автомобилно изложение е представена студията „Пежо Сезам“. През 2005 година на пазара е пуснато „Пежо 1007“, което няма официален предшественик. „Пежо“ произвеждат модел с четирицифрен номер за първи път. Предлага се като хечбек с три врати и четири места.
„Пежо 1007“ няма търговски успех и производството му е прекратено преди планираното, като общо са произведени около 144 хиляди броя.
Особености.
Характерните черти на този модел са страничните плъзгащи врати с електрическо задвижване, които осигуряват достъп до автомобила на тесни места и подобряват безопасността. Отвън вратите се отварят посредством устройство за дистанционно управление или с помощта на дръжките, а отвътре – с бутон или отново с дръжки. Вратите първо се отделят от каросерията, а след това се приплъзват назад. „Пежо 1007“ получава пет звезди по програмата за безопасност на EuroNCAP, след като събира 36 точки.
Друга особеност на модела е възможността за бърза подмяна на разцветките на 18 детайла от интериора като например тапицерията на седалките.
Автомобилът в различните си версии е снабден с четири до седем въздушни възглавници, включително една под кормилната колона; предпазни колани с предварително натягане и ограничаване на силата им; активни подглавници; система ISOFIX за детска седалка. Освен това предните и задни седалки могат да се плъзгат.
Двигатели.
„Пежо 1007“ първоначално се предлага в следната гама от двигатели: |
71996 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=71996 | Силикоза | Силикозата е професионално заболяване. То се причинява от вдишване на прах от кварц (свободен силициев диоксид) и отлагането му в белите дробове. Това е един от видовете пневмокониоза, неизлечимо и необратимо заболяване.
Етиология.
Силикозата се среща у миньори, грънчари, шлифовчици, каменоделци, стъклари, тунелджии. Болестта се развива постепенно в продължение на 5-8-10 години, даже и след като заболелият е отстранен от увреждащата професионална среда. В хода на заболяването в белодробната тъкан се образуват малки възелчета или по-големи туморовидни възли. Това определя и двете основни форми на силикозата – възловидна и туморовидна. И при двете форми в белите дробове прогресивно се разраства съединителната тъкан, която обхваща все по-големи участъци. В резултат на това настъпва дихателна недостатъчност.
Симптоми.
В началото болните нямат съществени оплаквания. С напредване на болестта се появяват кашлица с оскъдни жилави белезникави храчки, нерядко кръвохрак, задух при усилие и в покой. Постепенно задухът се усилва, появяват се болки и бодежи в гръдния кош. У повечето болни в късните стадии на болестта се появяват усложнения (туберкулоза, белодробно сърце, дихателна и сърдечна недостатъчност с прогресиращ ход). |
72001 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=72001 | Герб на Казахстан | Гербът на Република Казахстан (от хералдическа гледна точка - емблема) представлява изображение на „шанърак“ – най-горната сводеста част на юртата, на небесносин фон, от който във всички страни във формата на слънчеви лъчи се разпръскват уйки (опори на юртата). Гербът е завършен с два крилати тулпари (митически животни, наподобяващи еднорози или пегаси). В долната част на герба стои надпис „Қазақстан“. Цветното изображение на държавния герб на Казахстан е изпълнено в небесносиньо и златно.
Автори на държавния герб са известните казахски художници Жандарбек Малибеков и Шота Уалиханов.
Националният символ е утвърден на 4 юни 1992 година. |
72002 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=72002 | Национално знаме на Казахстан | Националното знаме на Република Казахстан има правоъгълна форма в небесносин цвят, в центъра на което е изобразено слънце с 32 лъча, под които се рее златен скален орел. В лявата част на знамето има национален орнамент, изпълнен също в златно. Пропорциите на знамето са 1:2.
Златният орнамент представлява изкуството и културните традиции на старото ханство на казахския народ. Светлосиният фон е символ на тюркските народи и се отнася за различните етноси, които днес формират казахкската нация (татари, монголи, уйгури и други). Той има религиозно значение, тъй като е символ на небесния бог Тенгри. Според някои по-нови итерпретации синият цвят е символ на небето и свободата на Казахстан. Златният скален орел се свързва с империята на Чингиз хан, който управлявал Казахстан под синьо знаме с орел. За степните народи, орелът е символ на сила, свобода и независимост и се е появявал на знамената на множество племена. |
72004 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=72004 | Блез Сандрар | Блез Сандрар () (1 септември 1887 – 21 януари 1961 г.) е псевдоним на швейцарския писател и поет Фредерик-Луи Созе.
Биография.
роден на 1 септември 1887 г. в буржоазно семейство на протестанти от Ла Шо дьо Фон, Швейцария. Той е писател със значителен принос в европейското модернистично движение.
На 16 години Фредерик бяга от дома си, като пътува с влак, който го отвежда в Москва. От там той продължава пътуването си с Транссибирския влак и пристига в Китай. За известно време той пътува и живее с Роговин, като те се издържат от продажбата на дребни вещи – отвертки, джобни ножчета, тирбушони и др. На 20 години Блез Сандрар, който впоследствие става натурализиран французин, за първи път пристига във Франция. Първото му начинание се оказва безуспешно, но началото на неговото богатство е отглеждането на пчели. След това той заминава за Брюксел и Лондон. В Лондон той е жонгльор в мюзикхол. Живее в една стая с един млад студент – Чарли Чаплин, който по това време също се е подвизавал с празни джобове.
Влюбен във Франция, Блез Сандрар се включва в Чуждестранния легион по време на Първата световна война – губи едната си ръка. Изпълненият с дързост и новаторство език на Сандрар описва зараждащия се свят на машините, гарите (които той сравнява с катедрали), притеснените или непознати лица, които среща по времето на един век, в който се открива пространството и скоростта.
Творчество.
Ето как описва раждането на писателя Блез Сандрар Клод Льороа:
По повод решението си да се отдаде на писането изцяло самият Блез Сандрар пише:
Легендата за Новгород.
В 1995 г. Кирил Кадийски оповестява, че е намерил уникално антикварно издание от първата творба на Сандрар, „Легендата за Новгород“, публикувана на руски език в Москва през 1907 г. Автентичността на находката е оспорена и следва контроверзия, но междувременно започва да се твърди, че екземплярът е влязъл в частна колекция и до него няма повече достъп. |
72009 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=72009 | Кабала | Кабалата ( – „получаване“) е религиозно-мистична традиция, окултно и езотерично течение в юдаизма. Появява се през 12 век и се разпространява през 16 век. Като цяло кабала почива върху специфично тълкувание на текстовете на Тора (петте книги на Мойсей или Закона в Стария завет), в съвременните си преводи и публикации на български език книгите са известни като „Битие“, „Изход“, „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“. При своето тълкувание на тези текстове кабала се спира върху „особения мистичен смисъл“ на значението на буквалния прочит на думите. Според изследователите, които не са пряко свързани с кабала като традиция, тя се е зародила като древно гадателско изкуство, което постепенно е прераснало в огромна религиозно-философска окултна система. Последователите на кабала смятат, че тя е шифърът, който мистично разкрива смисъла и значението на Словото Божие. „Зохар“ (The Zohar) е най-важната книга, обясняваща Библията дума по дума и посланията ѝ. Съществуват кабала центрове по цял свят, най-големият е в Лос Анджелис.
Определение.
Еднозначно определение за кабала не може да се даде. Определенията варират в зависимост от гледната точка и отношението на определящия. Тези мнения обаче могат да бъдат събрани в две основни групи. В първата попадат привържениците на кабала, според които тя не е религиозно учение или система, а просто ключ за правилното разбиране на свещените текстове. Дори практиките, свързани с изучаването на някое от кабалистичните учения (кабала е само основен принцип, върху който се изграждат множество системи на тълкуване), се възприемат като съпътстващи и условни. Критиците от своя страна твърдят, че кабалистите твърде условно тълкуват буквалния смисъл на Свещените писания, а от друга, че на базата на това тълкуване, изграждат свои, твърде условни системи. В този смисъл и отчитайки голямото историческо и обществено значение на кабала, трябва да се спрем на неутралното определение, според което кабала и изградените върху принципа ѝ учения, са важна съставна (не и безспорна) част от духовно-теоретичното наследство на човечеството.
Трябва да се отчете, че според критиците, кабала е философско-религиозно мистическо учение, изградило се на базата на юдаизма. Според някои от самите кабалисти, тя има по-дълбоки исторически корени, които се търсят още в Древен Египет, без това да омаловажава преклонението им към свещения текст на Тора.
Възникване и ранна история.
Идеологически кабала възниква на основата на предположението, че освен буквалното значение на текста на Свещеното писание съществува и тайно учение, достъпно за малцина избраници. В ранния писмен паметник „Трета книга на Ездра“ (която присъства в изданието на Св. Писание на св. Синод) се говори, че Бог е поръчал на пророк Ездра да напише книги, от които една част да направи достояние на всички, а останалите да запази само за мъдрите. Подобни разкази имаме и в каноничните старозаветни книги, което говори, че вярата в тайното предание е била широко разпространена. Първите адепти на учението на кабала предполагат, че всъщност тези тайни книги се съдържат в самия каноничен текст и чрез съответни методи той може да бъде разчетен. Така кабала може да бъде определена като опит (успешен или не) за разчитане на този смисъл.
Изграждане на кабала като самостойна мирогледна система.
В началните етапи от развитието си кабала е просто начин на тълкуване на свещените текстове. Едва в началото на ранното средновековие и във връзка с все по-широкото навлизане на Талмуда и окончателното фиксиране (също не безспорно) на старозаветния текст, отделните групи, привърженици на кабалистичната трактовка се обединяват. Именно 5-6 век и периодът, когато са „канонизирани“ текстовете на „Сефер Йецира“ и „Зохар“, които преди това са имали локално значение. От този етап нататък кабала започва да се изгражда като самостоятелно учение с всичките подобаващи атрибути – космогония, антропогония, етика.
Учение.
Последователите на кабала развиват всеобхватно учение, което трудно може да бъде обобщено, но има някои определяеми главни акценти. Всички те са обединени от тезата, че Бог твори света чрез своето слово (да не се бърка с християнския „Логос“) и по такъв начин правилното тълкуване на библейските текстове, най-вече на „Тора“, може да доведе до проникновено разбиране на дълбоките истини на мирозданието.
Основни положения.
Космогенезис.
За адептите на кабала е безспорно, че светът е сътворен от Бог. Сред самите тях обаче съществува спор по какъв начин именно Бог сътворява света и най-вече по повод, доколко се намесва той в бъдещото му развитие. Класическата кабала възприема, че Бог е принципен създател на определени сфери, като е заложил в тях божествения принцип на съзиданието. Тези сфери са десет:
Тези сфери са пряко свързани със „сефирите“ – чистите числа и заедно с тях и с 22-те букви на еврейската азбука са основните понятия, които могат да тълкуват същността и проявата на Единичното (Бога). Тези елементи са и в основата на тълкуването според кабала.
Антропогенезис.
За кабала човек е отражение на „първия Адам“. Адам, сътворен от Бога, съдържа в себе си хармонията на изброените сфери, но след грехопадението, тази хармония е нарушена. Смисълът на човешкото съществуване е именно във възстановяването на тази хармония. Самият човек се разглежда като микрокосмос, отразяващ и взаимно тъждествен с макрокосмоса. При хармонизирането на микрокосмоса може да се постигне хармонията и отъждествяването с макрокосмоса.
Етика.
Според кабала, човешката съдба е предопределена. Човешката личност може да я промени, като размести значенията на основополагащите елементи – сфери, букви и чисти числа. Това може да се осъществи както чрез мистично разместване на тези елементи, така и чрез житейското поведение, доколкото всяка активна промяна, според кабала, води до промяна в съотношението на тези основни елементи.
Методи.
Тъй като кабала изследва "скрития" смисъл на Свещените писания, тя използва методи, които от гледна точка на съвременната наука са просто мистификация. Сред тях по-важните са:
Съвременни суеверия, свързани с кабала.
От самото си начало кабала е оказвала силно влияние върху мисленето на хората, които по един или друг начин са се докосвали до нейното учение или практика. Така например още в първите векове на християнството, при анализа на числото на звяра (666) от „Апокалипсиса“, се използва една от най-разпространените кабалистични практики – търсенето на скрит смисъл зад думите в числената стойност на буквите, които ги съставят. Така някои от християните са виждали скрито зад това число името на римския император Нерон, чието име в числено изражение, при съответните интерпретации, дава точно 666. Във въведението на романа си „Под игото“ Иван Вазов, описва една практика, възхождаща към кабала, с анализа от страна на литературните герои на годината и асоциациите между цифрови и буквени значения на писмените знаци.
Модерните суеверия, свързани с кабала, могат основно да бъдат групирани в две основни направления.
Класически трудове.
Сред многобройната кабалистична литература, могат да бъдат откроени два основни труда: |
72010 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=72010 | Българска екзархия | Българската екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква, учредена с ферман на султан Абдул Азис от 27 февруари 1870 година и просъществувала до 1953 г.
История.
Предистория.
Спорът за установяването на българската национална църква продължава 40 години. Най-напред е поставено искането на българския народ сам да избира свещениците си, които да са от българска националност. Първите градове, които изразяват това желание, са Скопие и Самоков през 1833 година. На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия. Изискването за български свещеници и владици се допълва с отслужване на собствена литургия на български език и изграждане на училища. Гръцките свещеници и владици в българските епархии често са прогонвани със сила. Това става в много градове на Тракия, Македония и Мизия.
Създаване.
На 27 февруари 1870 година султанското правителство издава ферман, с който узаконява обособяването на българска църковна йерархия (наречена „екзархия“) от Цариградската патриаршия. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.
В устава и са утвърдени 2 начала:
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година Иларион Ловчански подава оставка и на негово място е избран видинският митрополит Антим I.
Територия.
Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член 10 от учредителния ферман:
Така член 10 от фермана разрешава и други, неупоменати във фермана епархии да бъдат признати за български, ако най-малко 2/3 на християнското население в нея го желае. Съобразно този параграф се извършва плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX век).
Скоро след това се прекъсва процесът на установяване на българските епархии в Южна Македония. Причина за това са Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската война от 1877 – 1878 г.
Дейност.
Дейност до 1878 г..
Цариградската патриаршия от своя страна се обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявила за схизматична, тъй като не признавала върховенството на патриарха. Някои съвременни православни богослови и историци се опитват да ревизират историческото значение на борбата за църковна независимост, интерпретирайки я като несъвместима с църковните канони (изпадането в схизма).
До освобождението на България от османско владичество екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия.
За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.
Дейност след 1878 г..
След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя.
По настояване на българите от Македония, начело с Методий Кусев, и с одобрението на цялото българско обществено мнение, в началото на 1880 г. екзарх Йосиф се завръща в Цариград, за да действа за укрепване и запазване на екзархийското ведомство в останалите под османска власт български земи.
Наред с грижите за поддържане на българските черкви, тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война (1912 – 1913 г.) влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Сярска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите – от екзархийски наместници.
След разгрома на България в Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София, а след Първата световна война Екзархията губи епархиите си, останали на територията на Сърбия и Гърция, както и ролята си на защитник на българските национални интереси в тези области.
По това време Българската екзархия губи много от своите архиереи – през 1914 година умират митрополитите Антим Търновски и Кирил Видински, през 1915 година – екзарх Йосиф I, през 1916 година – Макарий Неврокопски, през 1918 година – Йосиф Търновски и Партений Софийски, през 1919 година – Гервасий Сливенски. Някои от катедрите им остават вакантни дълго време, а на други са избрани по-млади духовници. В тази ситуация в Междувоенния период в Светия синод се оформят два лагера, които освен поколенчески и личностни различия имат и разногласия за новата роля на Екзархията като църква преди всичко на Царство България и нейните отношения с държавната власт – от една страна са най-старите архиереи Симеон Варненски и Преславски и Максим Пловдивски с по младите им привърженици Павел Старозагорски и Михаил Доростолски и Червенски, а от друга по-новото поколение митрополити – Неофит Видински, Стефан Софийски и Паисий Врачански.
След смъртта на екзарх Йосиф I през 1915 г. дълго време не се избира нов екзарх, а Екзархията се управлява колективно от Светия синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът „наместник-председател“ е заеман последователно от общо 6 митрополити: Партений Софийски, Василий Доростолски и Червенски, Максим Пловдивски, Климент Врачански, Неофит Видински и бъдещият екзарх Стефан I.
Конфликтът между двата лагера сред архиереите на Екзархията се изостря през 1934 година. По това време Светият синод се състои от четирима митрополити, избирани от общо събрание на митрополитите с двугодишен мандат между митрополитите с четиригодишен стаж. След смъртта на члена на Синода Макарий Неврокопски Светият синод отлага с няколко седмици избора на нов член, така че Паисий Врачански да достигне необходимия четиригодишен стаж, с което предизвикват остри критики на групата около Симеон Варненски, след което двете страни си разменят писма с изключително остри нападки. Паисий Врачански все пак е избран, но другата страна успява да прокара решение на архиереите за промяна на Екзархийския устав, така че Светият синод да включва всички митрополити.
Това не слага край на конфликта който още през следващото лято придобива широка публичност. На 21 юни 1935 година търновският митрополит Филип подава оставка заради влошеното си здраве, а основни кандидати за поста му са викариите на двамата основни опоненти Симеон Варненски и Стефан Софийски – Андрей Велички и Софроний Знеполски. Изборът се провежда на 22 септември и двамата получават съответно 25 и 26 от 48 гласа, след което Светият синод определя Софроний за митрополит. Изборът е оспорван, включително по съдебен ред, като проведеното полицейско разследване установява разпалена агитация и от двете страни, както и активната намеса на временно управляващия епархията митрополит Паисий Врачански и други представители на Светия синод в полза на Софроний. Съдът отхвърля обжалванията и Софроний е утвърден за митрополит от цар Борис III на 6 март 1936 година, но сред общественото мнение остава впечатлението, че Андрей е станал жертва на партизански манипулации на Светия синод.
Същевременно продължават и конфликтите около управлението на Екзархията, като доминираният от групата на Неофит Видински и Стефан Софийски Свети синод създава непрекъснати пречки пред реализирането на приетото решение за включване в Синода на всички архиереи. Това довежда до бойкот от Симеон Варненски, Павел Старозагорски и Михаил Доростолски на изборите за нови членове на Синода. Опитите на митрополит Борис Неврокопски да посредничи между двата лагера остават неуспешни и въпросът е решен едва след намесата в края на 1936 година на цар Борис III, след която през април 1937 година е променен Екзархийският устав и в Светия синод, свикван редовно два пъти в годината, са включени всички митрополити, а функциите на постоянно действащия му намален състав са ограничени.
На 23 октомври 1937 година на 97 години умира митрополит Симеон Варненски. Андрей Велички, който от години е негов викарий и е добре познат във Варна, е основен кандидат за негов наследник. Въпреки това Светият синод успява да осигури избора на 12 декември на свой кандидат – викария на софийския митрополит Йосиф Знеполски – макар след скандала в Търново да действа по-дискретно. Йосиф е обявен за митрополит на 26 декември, но в продължение на месеци не може да отиде в епархията си, където петима епархийски избиратели са осъдени на 6 до 12 месеца затвор за даване и получаване на подкупи в негова полза. С потушаването на поредния скандал в Църквата се ангажират правителството и цар Борис III – с тяхно посредничество Светият синод решава да отстрани епископ Андрей от Варненската епархия, като го назначава за управляващ новоучредената Американска епархия на Българската екзархия.
Със смъртта на Симеон Варненски, изпращането на Андрей Велички в Америка и смъртта на Павел Старозагорски през 1940 година групата на Неофит Видински и Стефан Софийски окончателно се налага в ръководството на Църквата и продължителния конфликт сред архиереите е преодолян.
Назначението е утвърдено с царски указ от 26 февруари 1938 година. На 3 март 1938 година е изпратен тържествено на софийската Централна гара от множество свои привърженици (според някои оценки 3 хиляди души) и от официални лица, сред които министър-председателя Георги Кьосеиванов, министъра на обществените сгради Спас Ганев, началника на Генералния щаб Йордан Пеев, коменданта на царския дворец Христо Бърдаров и кмета на Варна Янко Мустаков.
На 21 януари 1945 г., в катедралната църква „Света София“ в столицата Народно-църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за – както се оказва впоследствие – последен Български екзарх.
След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изреждат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.
На 10 май 1953 г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971 г. – ловчанският митрополит Максим.
Просветна дейност.
Екзархията развива активна просветна дейност в Македония и Одринско. Към края на деветнадесети век огромното мнозинство от славянското население в тези области изпраща децата си в български екзархийски училища.
Македонски въпрос.
Сръбската, гръцката, югославската и северномакедонската историографии представят Екзархията като „българизаторка на Македония“, независимо че македонските ѝ епархии се присъединяват към нея в резултат на плебисцити, на които често са гласували „против“ само православните небългарски жители – по канонични мотиви, а ръководители на Църковната борба като Панарет Пловдивски, Натанаил Охридски, Методи Кусев, Козма Дебърски и други са били родени в Македония. |
63200 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63200 | Сомалия | Сомалия (; , официално Федерална република Сомалия), известна преди като Демократична република Сомалия, е държава в Източна Африка. Сомалия е член на Организацията за африканско единство (1963), на ООН (1960).
Заема по-голямата част от Сомалийския полуостров, познат като „Африканския рог“. Има площ 637 700 km². Граничи с 3 страни: Джибути – 65 km, на северозапад; Етиопия – 1710 km, на запад и Кения – 720 km, на югозапад. На север има брегова линия с Аденския залив, на изток и юг – с Индийския океан. Дължината на брега е 3230 km – най-голямата в Африка.
В миналото страната е била разделена на 2 части, като по-голямата е италианска колония под името Италианска Сомалия, а съответно по-малката северна част на страната е под британска власт и е назовавана Британска Сомалия. Отделно от това се е оформила т.нар. Френска Сомалия (Джибути). В края на 20. и началото на 21. век държавата Сомалия съществува само де юре. Тя няма нито единно правителство, нито обща валута, нито каквито и да е атрибути на функционираща независима държава. Де факто в Сомалия управляват местните племенни военачалници на Сомалиленд (бившата британска колония), Пунтленд и други регионални кланови вождове.
География.
В североизточната част на Африка Сомалия заема голяма част от Сомалийския полуостров, познат като „Африканския рог“. Има площ 637 700 km². Граничи с три страни:
На север има брегова линия с Аденския залив, на изток и юг – с Индийския океан. Дължината на брега е 3230 km, която е най-голямата в Африка.
Природа.
Релеф.
Северната част на Сомалия е предимно платовидно-планинска. От тесния бряг на Аденския залив релефът се повишава рязко и достига височини до 2000 m. Най-високият връх е Шимбирис (2416 m). Това сомалийско плато се спуска на юг на няколко стъпала. На югоизток по протежение на Индийския океан, приморската низина, осеяна с многобройни дюни, е много по-голяма от крайбрежния регион в северната част.
Климат и води.
Сомалия е предимно пустинна страна с близо 2% обработваема земя и периодично сполетявана от суши. Климатът ѝ е горещ и пустинен на север и екваториален на юг, със сезонни мусони и неравномерни валежи. Средномесечните температури са 25 – 32°C. Максимални температури през лятото – от 30 до 40°C, а през зимата около 10 – 15°C. Годишното количество на валежите е от 100 до 600 mm. В най-южната част текат реките Веби Шабели и Джуба, образувайки обширна наносна равнина със селскостопанско значение.
Опазване на природата.
Гражданската война има голямо въздействие върху тропическите гори, улеснявайки добива на дървени въглища, над който който контролът временно отслабва. В резултат местните акациеви гори са съсипани.
Местната природозащитничка Фатима Жибрел (Fatima Jibrell) подема инициатива за забрана на износа на дървени въглища от страната и успява да постигне ограничаването му. Води борба и с горските пожари, както и за ограмотяване на младежта по различни екологични теми и относно възможностите за използване на възобновяеми енергийни източници (ВЕИ) в страната. Освен това участва и в организирането на друга екологична и социална акция (базирана в институт до Буран), наречена „Керван от камили“, способстваща за помирението между сомалийците. Жибрел е носител на наградата Златен природозащитник (присъждана в Сан Франциско, САЩ), борец за участие на жените в политиката – създател на Женската коалиция за мир и лидер на „Сомалийската организация за подпомагане и развитие на Африканския рог“.
История.
Ранна история.
Предполага се, че в земите на Сомалия са живели хора поне от 2500 г. пр. н.е. Сред ранните им обитатели са кушитски, оромски и сомалийски групи.
Към 1 век много пристанищни градове (например – Хафун) започват търговия с Римската империя (включително с гръцки градове под нейна власт).
между 3. и 7. век територията, която по-късно е северозападната част на Сомалия е в състава на царство Аксум (от 4. до разпада си през 10. век – предимно християнска страна). Регионът се ислямизира между 8. и 12. век под влияние на Персия, а Могадишу се превръща в център на неговото местно развитие. Възникват няколко султаната. При управлението на имам Ахмад ибн-Ибрихим ал-Гази, един от тях – Адалският султанат присъединява към територията си 3/4 от земите, които впоследствие са в състава на Етиопия. През Средновековието там възникват и още много градове-държави и малки царства.
Колониална Сомалия.
Според решенията на Берлинската конференция 3 европейски държави – Франция, Великобритания и Италия – имат право да колонизират Африканския рог.
Французите окупират най-северните райони и създават владението Френска Сомалия (от 1977 г. – независимата държава Джибути). Великобритания завзема териториите на югоизток от него, формирайки Британска Сомалия (сега – Сомалиленд), а Италия окупира най-южните части, създавайки Италианска Сомалия през 1892 г. Италианска Сомалия първоначално е най-обширната от тези колонии.
Един от опитите за антиколониална съпротива е оглавяван от местния поет, учител и политик Мохамед Абдула Хасан. Той приключва с поражение за сомалийските бунтовници и много цивилни жертви.
През 1935 г. фашистка Италия напада Абисиния (Етиопия) като част от плана на Мусолини за възкресяване на Римската империя. Нашествието е осъдено остро от Обществото на народите, но нито една държава не предприема мерки да защити или освободи Абисиния. На 3 август 1940 г. италиански военни части, включително сомалийски нередовни военни (т.нар. "дубати"), започват инвазия в Британска Сомалия и на 14 август град Бербера е окупиран от фашистите.
В началото на 1942 г. британски войски, подкрепяни от сомалийски опълчения, започват военна кампания откъм Кения за овладяване на Източна Африка и скоро превземат и Италианска Сомалия. След Втората световна война в Сомалия започват активна дейност движения за независимост (от Великобритания). Главните политически партии, които се борят за независимостта ѝ, са Сомалийски младежки клуб (СМК) и Сомалийска национална лига (СНЛ).
Обединена и независима Сомалия.
Независимостта на протектората Сомалиленд от Великобритания е обявена на 26 юни 1960 г., а обединението му със също доскоро подведомствената ѝ административна единица, в която е преобразуван Италиански Сомалиленд става 5 дни по-късно. Повечето от сомалийските кланове стават независими и се оформя страната Сомалия. Съперничеството между различните племена обаче остава, а много кланове твърдят, че са принудени да се оттеглят в провинцията.
Правителството се сформира от Абдуллах Иса, президент става Абдуллах Осман Даар, а Абдирашид Али Шермарке – премиер, по-късно и президент (от 1967 до 1969) През 1967 г. той назначава Мухамед Хаджи Ибрахим Егал за премиер.
Гражданската война в Сомалия.
След управлението на Шермарке, който е убит през 1969 г., в Сомалия настъпва политически вакуум. Военните се възползват от ситуацията и завземат властта, начело със Сиад Баре, който става новият президент на страната. Отначало Баре отбелязва значителни успехи, модернизирайки инфраструктурата на Сомалия и повишавайки грамотността на населението.
В този период страната се управлява по съветски социалистически модел и е съюзник на СССР. Разчитайки на помощта му, през 1977 г. Сиад Баре започва война между Сомалия и Етиопия, с цел окупирането на Огаден – гранична област населена предимно със сомалийци. Въпреки че Етиопия е традиционен съюзник на САЩ, тя е подкрепена от страни с комунистическо и просъветско управление, като Куба и Южен Йемен, както и от самия Съветски съюз, тъй като има по-голяма тежест в региона, а и след свалянето на последния негус Хайле Селасие управлението ѝ е с лява насоченост. Войната е неуспешна за Сомалия и това се отразява много зле на престижа на правителството ѝ сред гражданите. Баре се отказва от дружбата си със СССР (който изтегля военните си сили от територията на Сомалия) и се насочва към проамериканска политика, но режимът му придобива тоталитарен характер и постепенно отслабва през 80-те години на 20. век. Все пак той продължава да се полза с подкрепата на САЩ до края на периода на Студената война, след което е изоставен. Междувременно се разрастват бунтовнически настроения в страната, а най-вече – сепаратистки тенденции в Северна Сомалия (Сомалиленд). На това Сиад Баре се опитва да даде въоръжен отпор, отдавайки се и на сурови репресии. В последна сметка, Сомалиленд се отцепва и впоследствие е де факто независима република и сравнително по-устойчива от южните части на Сомалия страна, макар и непризната като независима държава от нито едно чуждо правителство.
През 1991 г. Баре е свален от власт. През януари 1991 г. Али Мухамед е избран за президент на цяла Сомалия; през февруари същата година след подкрепата на всички банки е избран за национален лидер, обаче между януари 1991 г. и август 2000 г. Сомалия няма работещо правителство и в страната цари глад и се води гражданска война.
След резолюция на ООН през 1992 г. в Сомалия са изпратени международни умиротворителни части (предимно от САЩ), които имат хуманитарна мисия. Отначало я изпълняват успешно, но после са замесени във военните действие и след като част от войниците им загиват, те се виждат принудени да се оттеглят.
Етиопско нашествие и Гражданска война от 2006 г..
Слабо парламентарно управление е създадено през 2000 г. с президент Абдикасим Салад Хасан, но през 2003 г. то завършва мандата си, без да успее да установи стабилен държавен контрол в страната. На 10 октомври 2004 г. временен парламент, който заседава в съседна Кения, избира за президент Абдула Юсуф Ахмед от влиятелния клан Дарод, а от също значимия Хавеи е излъчен нов премиер – Али Мохамед Геди. Но от съображения за сигурност и двамата се установяват в Найроби, Кения.
Конфликтът избухва отново в началото на 2006 г. между съюза на военачалниците на Могадишу известен като Съюз за възстановяването на мира и антитероризма (или СВМАТ) и милицията на ислямистите.
Съюзът е воден от шейха Шариф Ахмед. Когато на едно интервю е попитан дали СИС планира да разшири контрола си над Сомалия, той отговаря така:
Няколкостотин души, до голяма степен заловени от цивилните, умират по време на конфликта. Жителите на Могадишу описват този конфликт като най-лошата борба в повече от десетилетие. СИС обвиняват американците за финансиране на военачалниците чрез ЦРУ и предоставяне на оръжия, свързано с препречването на СИС да получи сила. От Държавния департамент на САЩ не приемат това твърдение, но в същото време и не отричат това; казват че САЩ не приемат никакво действие, което да нарушава международното оръжейно ембарго на Сомалия. Няколко електронни писма, описващи тайни нелегални операции от частни военни компании в прекъсване на регулации от ООН, са описани от Великобританския съботен вестник Observer.
В началото на юли 2006 г. Ислямистката милиция вече има контрол над Могадишу, след втората битка за Могадишу и последната крепост на СВМАТ, до града Джоуар, пада без много съпротивление. Останалите сили на СВМАТ се оттеглят на изток и към границата с Етиопия и съюзът им се срива напълно.
Поддържаното от Етиопия преходно правителство иска намесата на Африканските мироопазващи сили. СИС междувременно се противопоставят към това яростно с навлизането на външни войници – повечето етиопци – в Сомалия.
На 1 ноември 2006 г. преговорите между СИС и преходното правителство за мир пропадат. Международната общност се безпокои от факта, че може да избухне Гражданска война, заедно с етиопците и еритрейските сили, подкрепящи противоположните страни.
Войната избухва на 21 декември 2006 г. след изказване на лидера на СИС – шейх Хасан Дахир Ауейс: „Сомалия е в състояние на война и всички сомалийци трябва да участват в тази битка срещу Етиопия“ и тежкият бой избухва между ислямистката милиция от една страна и от друга страна Сомалийското преходно правителство в съюз с Етиопия.
През късния декември 2006 г. Етиопия започва въздушни удари срещу ислямистите през Сомалия. Етиопският информационен министър Берхан Хайлу заявява, че се цели във включването на град Буурхакаб в границите на Етиопия. Този град е в близост до Байдоа – прикритието на временното правителство. Етиопски реактивен изтребител бомбардира Международното летище в Могадишу, без да нанася сериозни щети, но етиопците подтикват да закрият летището. Други етиопски реактивни изтребители нападат военни летища западно от Могадишу.
Тогава етиопският премиер Мелес Зенави обявява, че неговата страна води война срещу СИС, за да защити суверенитета на страната. Изказването гласи така: „Етиопски отбранителни сили бяха принудени да влязат във войната към суверенитета „защита“ на страната и за да затъпят многократни атаки с ислямистки съдебни терористи и антиетиопски елементи, които те поддържат“.
На 28 декември 2006 г. съюзниците влизат в Могадишу, след като ислямските бойци напускат града. Ден по-късно, след преговори с водачите на местните кланове, премиерът Али Мохамед Геди обявява „началото на нов живот“ за Сомалия. Ислямистите, организирани в групировката „Ал Шабаб“, продължават съпротивата срещу правителствените войски.
Ислямистите отстъпват с ариергардни боеве на юг към град Кисмайо, а после към Рас Камбони, на границата с Кения. В началото на януари етиопците и временното сомалийско правителство започват офанзива, резултат от която е битката за Рас Камбони. Съединените щати се намесват открито, нанасяйки въздушни удари срещу ислямистите. След неколкодневни боеве ислямистката база в Рас Камбони е превзета.
На 19 януари 2007 г. Съветът за мира и сигурността на Африканския съюз решава да изпрати 7600 миротворци (включително от Уганда, Нигерия и Малави) в Сомалия за 6 месеца.
В следващите 15 години постепенно се стига до установяване на федерални власти в южната част на страната и постигане на известна степен на стабилност и съгласие в Сомалия, но все още не и до нейното фактическо обединение. В централните области действат ислямистки бунтовници, а северната е разделена основно между Пунтоленд и Сомалиленд, които са в конфликт помежду си.
Държавно устройство и административно деление.
Преди Гражданската война, Сомалия е разделена на осемнадесет района. Те са:
Де факто Северна Сомалия е разделена сред почти независимите държави – Сомалиленд, Пунтленд, Галмудуг и Маакир.
Население и икономика.
Население.
Населението на Сомалия е около 10,7 млн. според оценката на ООН за 2003 г. Близо 85% от тях са от сомалийската етническа група, което прави страната една от най-хомогенните в Африка в демографско отношение. Голяма част от населението води номадски начин на живот (около 30% номади и 20% полуномади), което затруднява точната оценка на броя на жителите. От друга страна, градското население е 34% от общото за страната, като урбанизацията е средно между 5 и 8% на година. Много от селата бързо прерастват в градове. Заради дългогодишната гражданска война, сомалийската диаспора е многобройна, една от най-големите в Африка. Само в Африка извън страната си живеят около 1 000 000 етнически сомалийци, без да се броят Огаден и Джибути.
Въпреки това населението на Сомалия е относително изолирано заради анархията. Положителен ефект от тази изолация е изключително ниският процент на заразените със СПИН – между 1,5 и 2% от общото население.
Почти всички сомалийци са сунити. Влиянието на християнството значително намалява през седемдесетте, когато повечето ръководени от църкви училища са закрити и мисионерите са изпратени у дома. От 1989 г. в страната има католически архиепископ; катедралата в Сомалия е управлявана много зле по време на Гражданската война от януари до февруари 1992 г. Сомалийската конституция обезсърчава развитието и разпространението на религия, различна от исляма. Това разграничава Сомалия от съседните държави, които са християнски или привърженици на африканските вярвания. Сомалия произвежда голямо количество литературни творби чрез ислямската поезия. С възприемане на латинската азбука през 1973 г. много сомалийски автори издават творби на латински, които добиват широка популярност. Един от тях е Нуруддин Фарах. Романите му са считани за важни литературни постижения и благодарение на тях той печели големи литературни награди през 1998 г. Една от най-известните сомалийски писателки е Уорис Дири, написала автобиографичната си книга „Пустинно цвете“.
С провалянето на централното правителство от 1991 г. образователната система става частна. Началните училища значително се увеличават – стават от 600 (до Гражданската война) до 1172 училища днес. Записването в основните училища се увеличава на 28% за последните 3 години. През 2006 г. Пунтленд поставя началото на безплатното първостепенно обучение в Сомалия с учители, които получават заплатата си от президентството на Пунтленд. В Могадишу се намират три от осемте университета в Южна Сомалия. В Пунтленд – два университета, а в Сомалиленд има три университета. Три сомалийски университета са в Топ 100 университета в Африка.
Селско стопанство.
Заетостта на повечето сомалийци се ограничава до животновъдство и земеделие. За много от тях отглеждането на камили е жизненоважно. Те доставят месо, мляко и кожи, които се продават и в други държави, те са и транспортно средство. Също се отглеждат и кози, крави и овце. Култивиране на земята е възможно само в долините на големите реки на юг, където се отглеждат предимно банани, захарна тръстика, памук и житни растения. Реколтите обаче не са достатъчни за населението, а случайни суши затрудняват още повече положението.
Полезни изкопаеми.
Съществуващите природни ресурси (сред които медна, желязна и калаена руда) не се използват заради липсата на капитал и специалисти, производствени предприятия почти няма. Сомалия зависи до голяма степен от помощи.
Комуникации.
Сомалия разполага с изключително ограничена мрежа от стационарни телефони, достъпна само в Могадишу. За сметка на това обаче процъфтява бизнесът с мобилни телефони. Сомалийските мобилни телекоми са с най-ниските цени в Африка и затова се радват на голяма популярност сред цивилното население, което може да си позволи телефон. Различните компании предлагат все по-ниски цени и това намалява цените за говорене по телефоните. Най-голямата компания е SOMTEL. В страната има 90 000 интернет потребители. Телефонният код на страната е 252. Съществуват 4 телевизионни центъра – 2 в Могадишу и 2 в Харгейса. През 2003 г. има 57 уеб страници.
Компании, предоставящи телекомуникационни услуги, са:
Транспорт и туризъм.
В Сомалия има 67 летища, като 7 от тях са с павирани писти – 3047 m. Общата дължина на пътищата в Сомалия е 22 100 km. Държавата има излаз на море, обаче корабоплаването не е много развито – цялостно количество – 1 кораб. Главни пристанищни градове са Бербера, Могадишу и Кисмайо. в страната няма жп линии. Плажовете по южния бряг и националните паркове са атрактивни и неоткрити туристически цели, но все още е много рисковано да се посещават, тъй като все още има опасност от размирици, преди всичко по южните и централни части на страната. През изминалите години има случаи на отвличане на чужденци.
Развлечения.
Сомалия се различава от другите африкански държави по това, че е една от малкото африкански страни, които са съставени почти изцяло от една етническа група – сомалийците. Традиционни групи като Уабери Хорсийд стават популярни из Сомалия. Други групи съчетават традиционната музика със съвременните стилове музика – рок, хип-хоп, джаз. Повечето сомалийски песни са ориентирани към любовта.
Кухнята на Сомалия варира от район на район, като обхваща различни начини на готвене. Нещото, което обединява сомалийската кухня, е халал – религиозните правила за хранене. Затова няма никакви ястия със свинско месо и не се сервира алкохол. Сомалийците сервират основното ядене много късно – 9 часа вечерта. По време на религиозния празник рамазан се сервира след молитвите, като има случаи, когато се сервира в 11 часа вечерта. Cambuulo е едно от най-популярните ястия в Сомалия. Прави се от добре сготвен фасул, смесен с масло и захар.
Футболът е най-популярната игра в Сомалия. Първият мач на национлания отбор на страната е през 1957 година срещу отбора на Кения. За пръв път футболното първенство в страната се провежда през 1967 година. Първият победител в това първенство е отборът на Сомалийска полиция Могадишу, известен още като Болиска.
Външни препратки.
Войната в Сомалия видео на CNN от 10 октомври 2007 г. |
63201 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63201 | Есватини | Кралство Есватини (, до 19 април 2018 г. Свазиленд, също Суазиленд) е малка държава в Южна Африка.
География.
Есватини е една от най-малките държави на континента Африка (по-малка от нея е само Гамбия). Разположена е на границата между Южноафриканската република на запад и Мозамбик на изток. Името произлиза от името на племето свази от групата банту.
Есватини предлага голямо разнообразие от пейзажи – от планини, разположени по границата с Мозамбик, до савани на изток и тропически гори на северозапад. Няколко реки преминават през страната.
История.
На територията на кралство Есватини са открити предмети, сочещи за човешка дейност още от каменната ера. Праисторически рисунки върху скали, датиращи още от 25 000 г. пр.н.е.
Най-ранните обитатели на тази територия са ловците Койсан. По-късно те са заменени от племената на Банту по време на техните миграции. Има следи от земеделие и използване на желязо още през 4 век. Хората са говорели език, предшественик на днешните соту и нгуни. Управляващият и днес род Дламини се установява през 18 век.
Държавата на свазите е била обявена за английски протекторат през 1906 година. На 6 септември 1968 страната е провъзгласена отново за независима. В същия ден Мбабане е обявен за столица.
Административно деление.
Есватини е разделен на 4 района:
Столицата Мбабане има население 95 207 души (преброяване 2007), а вторият по големина град в страната Манзини има 73 000 души население. Други по-големи градове са Лобамба, Ситеки и др.
Население.
Населението на Есватини към 1 юли 2008 г. е 1 128 814 души, като през 2005 е било 1 173 900 души, отрицателният естествен прираст се дължи на СПИН епидемията сред чернокожото население. Гъстота на населението е 66,1 жители на кв. км. Естественият прираст е 31. Средна продължителност на живота: мъже – 39.8 г., жени – 39.4 г. Страната е в състава на Британската общност. Името на страната идва от племето свази смесено с малко зулу и бели африканци, потомци най-вече на британци и африкана. Традиционно свазите са земеделци и животновъди, но сега повечето работят в сферата на градската икономика и в правителството. Някои свази работят в мините в Южна Африка. В Есватини също има и португалски заселници и черни бежанци от Мозамбик. Християнството в Есватини е смесено с традиционни вярвания и религии.
Държавно устройство.
Есватини е кралство, като от 1986 г. крал на страната е Мсвати III. Традиционно кралят управлява заедно с майка си Индовузаки (букв. "Голямата слоница"), като кралят е административен глава на държавата, а майка му е духовен водач.
Икономика.
Икономиката на страната зависи почти изцяло от селското стопанство, в което е заета преобладаваща част от населението. Главните култури са захарна тръстика, царевица, памук, просо, картофи. Животновъдство: едър рогат добитък, козе, овци, свине.
70% от населението живее в селата и в резултат на сушите хиляди хора остават без препитание. В страната има 40% безработица и почти 70% от населението живее с по-малко от 1 долар на ден. Есватини е на средно ниво според индекса на човешкото развитие (ИЧР).
Едни от най-големите проблеми за страната са ерозията на почвата, сушите и наводненията. През 2004 г. е оповестено, че 38,8% от населението на страната е заразено с вируса на СПИН (за повече информация: СПИН в Африка). Министър-председателят Темба Дламини обявява хуманитарна криза заради комплексния ефект от растящата бедност, големия брой на заразените със СПИН и многото суши през годината.
Есватини има добре поддържани връзки с Република Южна Африка, както и железопътни линии от изток на запад и от север на юг. |
63202 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63202 | Танзания | Танзания, официално Обединена република Танзания (), е държава в Източна Африка. Граничи с Кения и Уганда на север, Руанда, Бурунди и Демократична република Конго на запад и Замбия, Малави и Мозамбик на юг. На изток бреговете на Танзания се мият от водите на Индийския океан.
Името на държавата е образувано от първите срички от названията на съставилите я бивши държави Танганайка (с "едноименното" езеро на територията ѝ) и Занзибар (близоразположен архипелаг в Индийския океан). Двете са британски колонии до 1964 г., когато се обединяват под името "Обединена република Танганайка и Занзибар". По-късно през същата година името е променено на Обединена република Танзания.
През 1996 г. държавната администрация се премества от Дар ес Салаам в Додома, която съответно става столица. Въпреки това Дар ес Салаам продължава да бъде градът с най-голямо търговско значение.
География.
Разположение.
Танзания разполага с уникално географско разположение, съчетаващо най-високата точка на Африка – връх Ухуру, с равнини, езера и дълга брегова линия на Индийския океан.
Площта на Танзания е 945 087 km2, което я нарежда на 31-во място в света (преди нея е Египет с приблизително 1 000 000 km², а след нея – Нигерия с площ 923 768 km2). Общата дължина на държавните граници е 3402 km. На североизток Танзания граничи с Кения (769 km), на северозапад с Уганда (396 km) Руанда (217 km) и Бурунди (451 km), на запад с ДР Конго (473 km), на югозапад със Замбия (338 km) и Малави (475 km) и на югоизток с Мозамбик (796 km). Бреговата линия възлиза на 1424 km.
Релеф и води.
В североизточната част на страната релефът е планински. Там се намира Килиманджаро, най-високата планина на африканския континент с върха Кибо (Ухуру). На север и запад граничи съответно с две от т.нар. велики езера – езерото Виктория, най-голямото в Африка, и езерото Танганика, най-дълбокото в Африка и известно с уникалната си ихтиофауна. В централната част на страната е разположено голямо плато, покрито с равнини и обработваема земя. Климатът по източните брегове е горещ и влажен, а остров Занзибар в Индийския океан е отдалечен на 35 km от континенталната част на Танзания.
Танзания притежава много красива и разнообразна природа. Освен саваните, които са разположени в южната и западната част на страната, в северната и североизточната са планинските райони с влажни вечнозелени гори.
В северозападната част на страната е прекрасното езеро Виктория, а още и езерата Танганика, Малави, Руква, Натрон, Еяси, Маняра и Бабати.
Главни реки в страната са Руфиджи и Пангани, които се вливат в Индийския океан.
Климат.
Климатът е тропичен, като планинските райони са с по-ниски температури от останалата част на страната – между 10 и 20 градуса съответно в хладния и горещия период. В равнините и по крайбрежието температурите рядко падат под 20 градуса, а най-горещите месеци са между ноември и февруари. Майските и априлските дъждове са проливни и дълги, докато октомврийските и декемврийските са кратки.
Флора и фауна.
Тук се намират едни от най-известните национални паркове и резервати в Африка – Нгурдото, Килиманджаро, Серенгети, Маняра, Нгоронгоро, Рунгва.
Известни природни обекти на Танзания са:
История.
Ранна история.
Танзания е сред най-отдавна населените части на света – на територията на страната са открити останки от хора и по-ранни човекоподобни на възраст над 2 милиона години.
Преди около 2 хиляди години вътрешността на страната е засегната от разселването на банту. Преди него тя е населена с преднеолитно население с предполагаем кушитски или койсански произход. То е изтласкано или асимилирано от няколко вълни на етнически групи, говорещи езици от групата банту, които познават земеделието и обработват желязо. По-късно в страната се заселват и скотовъдци с нилотски произход, като този процес продължава дори през 18. век.
Крайбрежни търговски колонии.
Пътешественици и търговци от района на Персийския залив и западна Индия започват да посещават източноафриканското крайбрежие през 1 хилядолетие. Крайбрежието на днешна Танзания, включително островите на Занзибар, стават част от областта Суахилски бряг, в която още през 8 – 9 век започва да прониква ислямът.
В края на 17. век Занзибар става владение на султаните на Оман.
През този период в някои части във вътрешността на страната съществува развито земеделие, за което свидетелстват откритите в Енгарука напоителни съоръжения.
19. век и европейска колонизация.
През 19. век Занзибар се превръща в един от световните центрове на търговията с роби. Влиятелни търговци създават цели мрежи за снабдяване с роби, които установяват контрол над обширни области във вътрешността на континента – Мирамбо в северната част на днешна Танзания, Типу Тип на запад от него, Мсири в Катанга. По това време между 65% и 90% от населението на Занзибар са роби. Според някои оценки за целия 19. век от Суахилския бряг са изнесени 718 хиляди роби, а други 769 хиляди остават да живеят като роби там. Занзибар придобива такова икономическо значение, че през 1840 година султанът на Оман Саид ибн Султан премества там своята столица. След неговата смърт през 1856 година владенията му са разделени между синовете му и е образуван самостоятелен Занзибарски султанат.
В края на 19. век Германия завладява континенталната част на днешна Танзания, включително крайбрежните владения на Занзибарския султанат, които стават основа на създадената през 1885 година колония Германска Източна Африка. През 1890 година самият султанат става протекторат на Британската империя.
По време на Първата световна война британците нападат Германска Източна Африка, но германският командващ Паул фон Летов-Форбек организира успешна партизанска съпротива, продължила до края на войната в Европа. След войната Германска Източна Африка е разделена на три части – Триъгълникът „Кионга“ на югоизток е присъединен към Португалска Източна Африка, на северозапад е създадена територията Руанда-Урунди, а в основната част от колонията, съвпадаща с континенталната част на днешна Танзания – територията Танганика. Тези 2 територии са поставени под контрола на Общество на народите, което дава мандат за управлението им съответно на Белгия и Великобритания.
Британското управление в Танганика приключва през 1961 година след мирен, в сравнение със съседна Кения, преход към независимост. През 1954 година Джулиъс Ниерере, бивш учител и интелектуалец, създава политическата организация Танганайски африкански национален съюз (ТАНС), която си поставя за основна цел постигането на суверенитет за Танганика. През следващите години ТАНС набира голям брой членове и се превръща в най-влиятелната политическа сила в страната. През 1960 година Ниерере е назначен от британската администрация за министър и организира процеса по получаване на независимост, приключил през 1961 година.
Малко по-късно, през 1963 година, независимост получава и Занзибарският султанат, където през 1964 година Занзибарската революция сваля султана от власт. На 26 април 1964 година архипелагът се съединява с Танганайка и образува държавата Танзания, запазвайки известна автономия в рамките на новата държава. Съюзът на двете дотогава отделни области предизвиква полемика сред много занзибарци (дори сред тези, които симпатизират на революцията), но е подкрепен от правителството на Ниерере и от Революционното правителство на Занзибар, които споделят общи политически възгледи.
Независимост.
Скоро след независимостта Ниерере е избран за пръв министър-председател на Танганика. През 1967 година той отчетливо се насочва към лявата политика, особено след декларацията от Аруша, която се ангажира със социализъм от панафрикански тип и се застъпва за социална солидарност, колективна жертвоготовност и семейственост (уджамаа) (семейственост). След обявяването на декларацията банките и определени индустрии са национализирани.
В началото на 1970-те години Танзания се ориентира политически към Китай, привличайки китайски инвестиции в големи проекти, като железопътната линия Тазара, свързваща Дар ес-Салаам със Замбия. В края на 70-те икономическото положение се влошава, след като цените на основни износни стоки спадат, цената на нефта рязко нараства, а насилствената колективизация разстройва селскостопанското производство.
През 80-те години икономическите трудности започват да засягат и социалните ангажименти на държавата. В средата на 80-те години правителството е принудено да търси финансиране от Международния валутен фонд, приемайки извършването на структурни реформи в страната – ограничаване на публичния сектор и дерегулиране на пазарите, особено във финансовия и селскостопанския сектор. През следващите години брутният вътрешен продукт на Танзания започва бавно да нараства, а бедността да намалява.
Население.
През 2010 г. населението на Танзания възлиза на 42 747 000 души с годишен прираст от около 2 %. Разпределението на населението е изключително неравномерно – в сухите части на страната гъстотата е около 1 човек на квадратен километър, в по-влажните райони е до 54 души на квадратен километър, а на Занзибар – 134 души на квадратен километър. Около 80% от населението е селско. Дар ес Салаам е най-големият град и икономическият център на страната, докато Додома е новата официална столица и в нея се намират правителствените институции.
Големи градове:
Етнически групи.
Над 120 различни етнически групи пребивават в Танзания, от които над 1 милион представители има от сукума, ниямвези, чага, ньокюса, хая, хехе, бена, гого и маконде. Други многобройни етноси са паре, зигуа, шамбала и нгони. По-голямата част от танзанийците принадлежат към сукума и ниямвези, които са банту-народи. Масаите и луо са нилотски народ, а сандаве и хадза говорят характерни по-скоро за региона на Калахари койсански езици. Значителен брой араби, пакистанци и индийци също живеят в Танзания, заедно с по-малък брой европейци и китайци. Броят на азиатците около 54 000 души, на арабите – към 70 000, а европейците са близо 10 000. Арабите биват по-голям брой преди Занзибарската революция от 1964 година, но вследствие на потушаването ѝ много от тях са избити или прогонени. Разбивката на народите в Танзания е, както следва:
Религия.
Населението на Танзания се състои, по груби оценки, от 62% християни, 35% мюсюлмани и 3% последователи на местни религии. От 1967 г. в националното преброяване не се задава въпрос за религиозна принадлежност, тъй като това се счита за чувствителна тема. Танзанийците се гордеят с верското разнообразие в страната си и като начин да се избягват конфликти, често пъти християнските и мюсюлманските групи са определяни с приблизително равномерно разпространение. Всички данни по този въпрос са в най-добрия случай догадки и не може да се каже със сигурност дали християните или мюсюлманите са повече. Знае се обаче, че делът на традиционните вероизповедания значително е намалял.
Християните са най-вече католици, с по-малки групи изповядващи православие, протестантство и петдесятничество. Сред протестантите има голям брой лютерани, дължащ се на немското колониално управление, както и известен брой англикани от Танганайка.
На Занзибар 97 % от жителите са мюсюлмани. В континентална Танзания мюсюлманите са съсредоточени в крайбрежните райони и по старите търговски пътища. Повечето от тях са сунити. Съществуват и други религиозни групи, например будисти, индуисти и бахайци.
Езици.
Официални езици в Танзания са английски и суахили. Суахили обикновено се използва като език за междуетническо общуване, което е особено актуално за държава с толкова богато етнично и лингвистично разнообразие. Въпреки това английски и суахили са като втори и трети език, предвид това, че родният език на огромна част на танзанийците е езикът на тяхната етническа група.
Според езиковата политика на Танзания суахили трябва да се използва в социалната и политическата сфери, както и в началното образование. Английският е езикът на средното и висшето образование, технологиите и върховния съд на страната. В последните години се наблюдава тенденция на намаляване ролята на английския за сметка на суахили.
В Танзания се говорят 128 езика, повечето от групата на езиците банту. След независимостта правителството на страната осъзнава, че това може да се превърне в проблем, и въвежда изучаването на суахили в училищата. Суахили и английски са официалните езици на Танзания, като последният има статут на "национален език". Разпространението на малобройните племенни езици не се потиска, но много от тях изчезват.
Държавно устройство.
Танзания е президентска република, като Занзибар се ползва със значителна автономия и има собствен президент и парламент. Президентът се избира за срок от 5 години и има широки правомощия. Той назначава министър-председателя и правителството измежду членовете на парламента.
Народното събрание, парламентът на Танзания, също има петгодишен мандат. Избраният през 2010 година парламент има 350 члена, 8 от които са назначени от президента, а главният прокурор участва по право. 30% от местата на избраните депутати са резервирани за жени.
Правната система на Танзания съчетава елементи на обичайното племенно, ислямското и английското общо право. Съдебната система е петинстанционна. Съдиите в двете най-горни инстанции се назначават от президента, а останалите – от назначения от него главен съдия.
От независимостта на страната до наши дни в Танзания управлява Революционната партия. До 1992 година режимът в страната официално е еднопартиен. След това опозиционните партии са разрешени, но политическото им влияние остава ограничено. Последните президентски и парламентарни избори са проведени през 2010 година, когато за президент е преизбран Джакая Киквете, а Революционната партия получава 259 от 350-те места в парламента.
Административно деление.
Танзания е разделена административно на 26 региона: Аруша, Дар ес Салаам, Додома, Иринга, Кагера, Кигома, Килиманджаро, Линди, Маняра, Мара, Мбея, Морогоро, Мтвара, Муанза, Пемба-север, Пемба-юг, Пвани, Руква, Рувума, Шинянга, Сингида, Табора, Танга, Централен/Южен Занзибар, Северен Занзибар и Западен Занзибар.
Икономика.
Основни показатели.
Танзания е икономически слабо развита аграрна страна. Възползвайки се от помощта на Световната банка и Международния валутен фонд, правителството работи за развитие на страната в икономическо отношение, залагайки предимно на селско стопанство и туризъм.
Структура.
Икономиката на страната е разпределена по отрасли така:
В селското стопанство са заети 80% от активното население на страната, които произвеждат карамфил (един от най-големите износители в света), памук, кафе, чай, тютюн, сизал, маниока, царевица, банани, плодове, зеленчуци. Животновъдството е по-слабо развито, отглежда се предимно едър рогат добитък. Има и слабо развита риболовна промишленост.
Сравнително добре развит е рудодобивът – добиват се въглища, магнезий, графит, диаманти и злато. Има индустриални предприятия за производство и преработка на селскостопанска продукция, нефтена рафинерия, заводи за цимент, няколко завода за производство на обувки и дървообработка.
В последните години изключително бързо се развива туризмът. Благодарение на природните красоти, с които разполага страната, националните паркове и резервати, Индийския океан, кратера Нгоронгоро, планината Килиманджаро, езерата Танганайка и Виктория, страната отчита около 400 млн. щ.д. приходи от туризъм, които се увеличават ежегодно. Има много добре изградена инфраструктура в туризма.
Инфраструктура.
Образование.
Нивото на грамотност в Танзания е около 73%. Задължително е седемгодишното образование, но много ученици престават да посещават училище по-рано, а една част изобщо не ходят. По данни от 2000 г. само около 57% от децата на възраст от 5 до 14 години посещават училище.
Здравеопазване.
Смъртността сред децата до 5 г. е 76 на 1000. Средната продължителност на живота е около 51 години (50.06 при мъжете и 52.88 при жените) Около 5,7% от възрастното население на страната са носители на вируса на ХИВ. Най-разпространената причина за смъртност при децата е маларията, сред възрастните тази причина е ХИВ/СПИН. Според данни от 2006 г. 55% от населението имат достъп до съвременни източници на питейна вода, а 33% имат достъп до съвременни санитарни условия.
Култура.
Литература.
Танзанийската литература се пише предимно на суахили. По-известни писатели са Шаабан Робърт, Годфри Муакикагиле и Едуин Семзаба.
Кухня.
Едно от основните ястия е угали, твърда царевична каша, която се оформя с ръце на топка,
Готвят се също зеленчукови яхнии и различни видове задушено месо, |
63203 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63203 | Того | Того (), официално название Тогоанска република (), е държава в Западна Африка. Граничи с Гана на запад, с Бенин на изток и с Буркина Фасо на север, а на юг има излаз към бреговете на Гвинейския залив, където е разположена столицата Ломе. С площ около 57 000 квадратни километра Того е една от най-малките държави в Африка, а населението ѝ е към 7,5 милиона души.
География.
Географско положение, граници, брегове.
Того е държава в Западна Африка, разположена покрай северния бряг на Гвинейския залив на Атлантическия океан. На запад граничи с Гана (дължина на границата 877 km), на север – с Буркина Фасо (126 km), а на изток – с Бенин (644 km). Обща дължина на сухоземните, в т.ч. речни граници 1647 km. На юг се мие от водите на Гвинейския залив на Атлантическия океан с дължина на бреговата линия 56,8 km. Бреговата линия е праволинейна, слабо разчленена. Страната има удължена форма от север на юг с дължина 580 km и ширина от запад на изток до 135 km. Крайните точки на Того са:
Релеф, геоложки строеж, полезни изкопаеми.
Южната част на страната е заета от приморска акумулативна низина с няколко лагуни, а в останалата част преобладават сабохълмистите цокълни равнини и плато в надморска височина от 200 до 400 m. През страната от югозапад на североизток се простира ниската планина Того (средна височина 700 m), която постепенно се разпада на север в отделни хълмисти групи. Най-високата точка на Того се намира в масива Агоу (Бауман 986 m).
В геоложкия строеж на страната участват главно нагънатите скалисти формации от архая (системата Дахомей), долния и горния протерозой (сериите Атакора и Буем, от Западноафриканския нагънат пояс), полегато залягащите комплекси от горния протерозой (системата Волта и синеклизата Волта), палеоген-антропогеновите наслаги от падината Нигер и кредно-кайнозойски слоеве на крайбрежните равнини. Основните полезни изкопаеми в Того са железните руди (запаси около 100 млн. т), свързани с пясъчниците, кварцитите и тилитите от системата Буем, а находищата на злато са привързани към кварцовите жили. Най-големите залежи на фосфорити са открити в еоценските седименти, в крайбрежните части на Того, в района на Акупаме (запаси около 100 млн. т). Други по-важни полезни изкопаеми са варовик при Атакпаме (запаси от 200 млн. т.), мед при Палиме, боксит, хромови руди, графит, мрамор при Талигбо (20 млн. т).
Климат, води, почви, флора, фауна.
Климатът на Того е субекваториален, по крайбрежието са два максимума (от март до юни и през септември и октомври) и два минимума на валежите. Във вътрешността на страната има един дъждовен летен (от април-май до септември-октомври) и един сух зимен сезон. Средните месечни температури варират от 20 – 25 °C до 28 – 32 °C, а годишната сума на валежите – от 750 – 1000 mm до 1400 – 1500 mm.
Най-големите реки са Моно (дължина 467 km), протичаща изцяло на територията на Того и част от горното течение на река Оти (900 km) – в северната част. През дъждовния период те са многоводни, а през сухия период нивото им силно спада.
По-голямата част от територията на Того е заета от високотревисти савани, развити върху червени фералитни почви. По склоновете на планината Того и по долините на реките растат вечнозелени гори, а по крайбрежието – храстовидна растителност и кокосови палми. Фауната е представена от биволи, лъвове, леопарди, жирафи, антилопи, чакали. В горите има много маймуни, птици и змии. Голям е броят на насекомите: термити, муха цеце и др.
История.
Археологическите находки свидетелстват за сравнително високо равнище на материалната култура на най-древните заселници на страната. Много от населяващите днес Того народи – еве, йоруба и др. – са се преселили тук още през средните векове от съседните територии. Няма много информация за Того преди идването на португалците в страната през късния 15 век. През периода 11 – 16 век различни племена нахлуват в региона от няколко посоки. Повечето се установяват по бреговата линия. В средата на 15 век по крайбрежието проникват португалци, които извозват роби към Америка. Когато търговията с роби се разширила през 16 век, племената Мина имали най-голяма полза. През следващите двеста години регионът е един от основните източници на роби за Европа. Того и заобикалящите го региони получили името „Робския бряг“. Търговията с роби през 17 – 18 век нараства до огромни размери, обезлюдява крайбрежието на Гвинейския залив и задълго задържа историческото развитие на тези народи. През 19 в. на територията на Того се образуват големи племенни съюзи със силна централна власт. През 1884 г. е подписано споразумение, с което Германия обявява брега и вътрешните територии за свой протекторат. През периода 1891 – 1901 г. избухват многочислени въстания. До края на Първата световна война страната е немска колония. След Първата световна война Англия и Франция си поделят територията на Того. До 1946 г. Того е подмандатна територия на ОН, а след това става подопечна територия на ООН, управлявана от Англия и Франция. След Втората световна война се разгръща движение за национална независимост и през 1957 г. Британско Того (33 хил. кв. км) се присъединява чрез референдум към Гана. През август 1956 г. Франция предоставя вътрешна автономия, а през октомври същата година след провеждане на референдум Френско Того става автономна република, управлявана от френски върховен комисар. На 27 април 1960 г. Того става независима република. При проведените избори партията „Тогоанско единство“ печели изборите и съставя правителство, като нейният лидер С. Олимпио става първи президент на Того. Още през следващата година е въведен еднопартиен режим и опозиционните партии са забранени. През 1963 г. чрез военен преврат властта преминава в ръцете на коалиционно правителство. През 1967 г. нов военен преврат довежда на власт Гнасингбе Ейадема. Отново всички партии са забранени, а от ноември 1969 г. е установен еднопартиен режим. През януари 1972 г. е проведен референдум, с който се узаконява положението на Ейадема като държавен глава. През декември 1979 г. се провеждат избори за депутати в Националното събрание и е приета нова конституция. Того изиграва значителна роля при създаването на икономическата общност на западноафриканските страни, чийто фонд се намира в Ломе. През януари 1980 г. е приет закон за освобождаване на селяните от данъци, за повишаване на заплатите в държавните учреждения и частния сектор с 10%. България установява дипломатически отношения с Того през 1974 г.
Население.
Неравномерно разпределено – предимно съсредоточено по крайбрежието и североизточните райони. Населението обхваща около 45 народи и етнически групи. Южната и централната част са населени от народите на гвинейската езикова група: еве, мина, уачи, фор, аджа, йоруба, ана и др. Към народите от езиковата група гур (около 40%) спадат кабре, лосо, котоколи, чокоси, басари и др. Има още фулбе, моси, хауса, неафриканци (французи и ливано-сирийци), живеещи предимно в градовете и по крайбрежието. В селата преобладават племенно-родови отношения.
Държавно устройство.
Глава на република Того е президент, избиран за 5 години. Той е главнокомандващ армията, има право на законодателна инициатива и може да разпуска Националното събрание (парламента). Изпълнителната власт се осъществява от президента и правителството. Законодателната власт принадлежи на Националното събрание – еднопалатен парламент от 81 депутати, избирани за 4 години.
Административно деление.
Того е разделена на 5 региона, които са подразделени на 30 префектури и 1 комуна.
Регионите са:
Икономика.
На земеделието се пада основният дял в икономиката на Того. То генерира 40% от БВП. Основните култури, които се отглеждат са памук, какао и кафе. Отглеждат се и царевица, касава, ямс, фъстъци, сорго и просо. Столицата Ломе има голямо пристанище, което играе важна роля за снабдяването със стоки не само на Того, но и на Буркина Фасо, Нигер и Мали. Страната е важен преразпределителен център за регионален износ на автомобили втора ръка, парфюми, алкохол и цигари. Голямото "маршѐ" (от френски – пазар) в Ломе предлага широка гама от вносни стоки и местни ръчни производства. Добивът на фосфати също има значителен принос за икономиката – Того е на четвърто място в света по производство на тази суровина. БВП (ППС) на страната е $5,43 млрд., на глава от населението – $900. Основен търговски партньор е Китай. Того е слабо развита аграрна страна, силно зависима от външния пазар, с монокултурно стопанство. Три стоки: кафе, какао и фосфати, обхващат 77,7% от стойността на износа. В икономиката господства чуждият капитал. Селското стопанство е основен отрасъл на икономиката. Производството за вътрешно потребление е недостатъчно, което налага внос на ориз пшеница и др. Обща селскостопанска площ 1600 хил. ха, в т. ч. 84,3% обработваема, 4% с постоянни култури и 12,5% ливади и пасища. Горските площи заемат само 0,6% от общата площ на страната. Добивите са ниски, което се дължи на изостаналите методи за обработка на земята, липсата на механизация, на вода, неприлагане на торове.
Докато основните хранителни продукти (маниока, царевица, просо, ямс, ориз) се отглеждат в почти всички части на страната, износните култури (какао и кафе) заемат една малка част от използваната площ и лежат във влажните западни райони на платото и планината. В източната част на страната се отглежда памук; фъстъци се садят в средната част на Того, кокосови и маслодайни палми – в крайбрежните райони. Животновъдството е пасищно, натурално и играе подчинена роля. Стадата във вътрешността на страната страдат от периодичната липса на вода. Отглеждат се от номади, най-често от племето фулбе. Отглеждането на едър рогат добитък (особено в средните части на Того) служи по-скоро за престиж на притежателите, отколкото за икономически цели. Гори има главно в централните райони и по-високите части на страната. Някогашните значителни масиви в голяма степен са унищожени (особено в южната част на страната) за създаване на селскостопански площи. Днес правителството се стреми да запази особено ценните видове и да увеличи горските площи чрез залесяване предимно с породата тик. Риболовът е примитивен. Крайбрежният риболов е сезонен, като целогодишен е само в лагуните. Липсата на хладилни инсталации и преработвателни предприятия затруднява развитието на този отрасъл. Того има слаба енергийна база. 45% от снабдяването с електроенергия е в ръцете на държавата. В столицата и някои областни градове работят електроцентрали с вносни нефтени продукти. Минните и някои промишлени предприятия имат собствени електроцентрали. Голямо количество от необходимата електроенергия се внася от Гана. Значението на добивната промишленост непрекъснато расте. Фосфатните залежи при езерото Того се експлоатират от Т. КОТОМИБ. Известните големи находища на желязна руда (40% съдържание на метал), мед, хромит, боксит, доломит все още не са достатъчно разработени.
Култура.
Културата на Того отразява влиянията на многобройните му етнически групи, най-големите и влиятелни от които са еве, мина, тем, чамба и кабре.
Език.
Освен местните езици в страната се използва като официален френския език в администрацията и обществения живот. Образованието се осъществява по френски образец. Освен държавни училища, където образованието е безплатно, но не задължително, има голям брой мисионерски и други частни училища.
Религия.
Около 50% от населението на страната са анимисти. Другите основни религии в страната са християнството – 35% и ислямът – 15%.
Спорт.
Както в по-голямата част от Африка футболът е най-популярната игра в Того. До 2006 страната е много малка сила в световния футбол, но подобно на близките нации като Сенегал, Нигерия и Камерун и Того успява да се класира за световното първенство през 2006 г. Тимът на страната е елиминиран от другите отбори в групата (Южна Корея, Швейцария и Франция), но въпреки това е успех за малката западноафриканска република. |
63204 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63204 | Централноафриканска република | Централноафриканската република (съкр. "ЦАР", , ) е държава в Централна Африка. Столица на страната е Банги. Граничи с Чад на север, със Судан и Южен Судан на изток, с Република Конго и Демократична република Конго на юг и с Камерун на запад. Две трети от територията на страната се намира в басейна на река Убанги, а останалата една трета в басейна на река Шари.
Страната получава независимост от Франция на 13 август 1960. Оттогава до края на Студената война ЦАР е управлявана от президенти, завзели властта чрез сила. Първият президент Давид Дако установява еднопартийна система, но на 31 януари 1965 г. е свален от Жан-Бедел Бокаса. Той суспендира конституцията и разпуска народното събрание, самообявява се за държавен глава, президент и министър-председател, а през 1976 г. за император на Централноафриканската империя, след като заменя републиката с монархия. Ексцентричните му кампании и диктаторското управление в крайна сметка довеждат до свалянето му от власт от предшестващия го Давид Дако. Първите демократични избори са били проведени през 1993 г.
Централноафриканската република е една от най-бедните държави в света, и е сред десетте най-бедни в Африка. Според списание „Еколоджист“ обаче, тя заема първо място в света по устойчиво развитие.
История.
Смята се, че територията на днешна ЦАР е била заселена още 1000 г. пр.н.е. Към 7 век след новата ера тези земи попадат под влиянието на Канемската империя, царствата Уадаи и Багирми. За разлика от останалите части от Африка, ислямът тук се е разпространил значително по-късно, а влиянието му далеч не е било толкова голямо както в по-северните територии. Французите окупират днешна ЦАР заедно с Борнуанското царство и Република Конго, и го включват във Френска екваториална Африка под името Убанги-Шари. През август 1940 много жители на колонията изявяват желание да се сражават за свободна Франция срещу частите на Оста. През 1958 територията получава полуавтономен статут, а през 1960 – независимост. Първият президент е Давид Дако, който през 1962 установява диктатура и еднопартийна система. Макар и авторитарно, управлението му отчасти увеличава икономиката на страната, най-вече чрез премахването на монопола върху диамантите. Така се е улеснил износът им и съответно са се увеличили печалбите. Построена е и фабрика за преработка на диаманти в столицата. ЦАР, подобно на всяка друга диктатура, се е нуждаела от разширена бюрократична система, която в случая е била корумпирана, а част от служителите ѝ – недостатъчно квалифицирани. На 31 януари 1965 Дако е свален чрез почти безкръвен преврат от Жан-Бедел Бокаса. На следващата година, през януари 1966 Бокаса прави изявление, в което се самообявява за държавен глава, президент, министър-председател и ръководител на единствената партия в страната – Движение за социална еволюция в Черна Африка. Шест години по-късно получава доживотно президентско звание. Заради природните богатства на страната, включващи уран и диаманти, Жан-Бедел Бокаса е подкрепян от страни като Швейцария, САЩ и Франция. На 4 декември 1976 републиката е заменена с монархия. Постът президент е заменен с император, а страната преименувана на Централноафриканска империя. Бокаса провежда серия от странни кампании за налагане на европейска култура в империята. Най-активно е печатането на пощенски марки, на които са изобразени европейски писатели, като Виктор Юго и Оноре дьо Балзак, различни породи кучета, известни изследователи и откриватели. Идеята е била тези марки да се продават на богати колекционери и да носят печалби. Самият Бокаса се самопровъзгласява за император с титлата Бокаса I. Освен тези ексцентрични „нововъведения“, имперският период се характеризира с икономически подем, макар и донякъде възпрепятстван от корупцията. През 1979 Жан-Бедел Бокаса е свален чрез преврат, организиран от Франция. Президентският пост е поет от Давид Дако, който малко след това възстановява републиканския строй. След две години управление и Дако е свален от власт, но този път от Андре Колингба, генерал от армията. Неговото военно правителство е сменено чрез демократични избори през 1993. Следва период на нестабилност и вътрешни конфликти, които днес са намалели заради значителното присъствие на мироопазващи контингенти от различни страни.
Държавно устройство.
Централноафриканската република е президентска република, където президентът има широки правомощия и изпълнява функцията едновременно на държавен глава и глава на правителството. Новата конституция е одобрена чрез референдум на 5 декември 2004 година. Изпълнителната власт е в ръцете на правителството, а законодателната – на правителството и парламента.
Административно деление.
Централноафриканската република се поделя на 14 административни и две икономически префектури. Столицата на страната – град Банги, е обособена в отделна административна единица – автономна комуна. Префектурите са разделени на общо 71 подпрефектури.
Административните префектури са:
Двете икономически префектури са Нана-Гребизи и Санга-Мбаере.
География.
Централноафриканската република няма излаз на море. Намира се в централната част на африканския континент. Голяма част от страната е заета от саванна растителност и е разположена на равнинна или хълмиста повърхност, която представлява плато. Средната надморска височина е около 500 m. В североизточната част са разположени фертитските хълмове, в югозападните части се намират разпокъсани хълмове. На север се намира масива Яде, който представлява гранитно плато с надморска височина около 1150 m.
Голяма част от южната граница е образувана от притоците на р. Конго, като р. Мбому от изток се съединява с р. Уеле, формирайки р. Убанги. На запад р. Санга протича през част от територията на страната. Източната граница е близо до периферията на речния басейн на р. Нил.
75% от територията на страната е покрита с гори, като в южната част на страната горските ресурси са най-големи. Сегашният темп на обезлесяване е 0,4% на година. Незаконното изсичане на горите е често срещана практика.
Икономика.
Икономиката на републиката е ориентирана главно към отглеждането и износа на продоволствени култури като маниока, фъстъци, царевица, сорго, просо, сусам и на банани. Свидетелство за по-голямото значение на продоволствените култури спрямо културите, отглеждани изцяло за износ, е фактът, че общата продукция на маниоката, която е основната храна на населението на страната, е около 200 – 300 хил. тона годишно, докато производството на памук (първо място по износ в страната) е ок. 25 – 45 хил. тона годишно.
Продоволствените култури не се изнасят в големи количества, но въпреки това износът им е най-голям за страната, защото населението извлича много по-големи доходи от периодичния износ на излишната селскостопанска продукция, отколкото от стоки главно за износ (памук, кафе и др.)
Голяма част от женското население превръщат селскостопанската продукция в алкохолни напитки като бира или ликьор от сорго, продажбата на които им осигурява значителни приходи.
Част от приходите от продажбата на храна и алкохол не се регистрира и поради това при изчисляването на БВП на глава от населението се получават неточни данни. Често за БВП на глава от населението се приема сумата от около 300 американски долара годишно, което нарежда страната в долната половина на страните в света по този показател, но при изчисляването му не се взима предвид печалбата от продажбата на храна, алкохол, диаманти, слонова кост, месни продукти от диви животни и лекарства.
Инфраструктура.
Банги е транспортният център на Централноафриканската република. От 1999 г. осем пътя свързват града с други основни градове в страната, Камерун, Чад и Южен Судан. От тях само пътищата, за които се изисква платена тол такса са павирани. През сезона на дъждовете от юли до октомври някои пътища са непроходими. Речните фериботи плават от пристанището на река Банги до Браззавил и Зонго. Реката може да се движи през по-голямата част от годината между Банги и Браззавил. От Бразавил, стоките се транспортират с железопътен транспорт до Поант Ноар, атлантическото пристанище на Конго. Речното пристанище се справя с по-голямата част от международната търговия на страната и има товароносимост от 350 000 тона; има 350 метра дължина на пристанищата и 24 000 квадратни метра складово пространство. Международното летище Бангуи М'Поко е единственото международно летище на Централна Африка. От юни 2014 г. то редовно провежда редовни директни полети до Бразавил, Казабланка, Котону, Дуала, Киншаша, Ломе, Луанда, Малабо, Нджамена, Париж, Поант Ноар и Яунде.
От 2002 г. е планирано свързването на Банги с железопътна линия към Транскамерунската железница.
Население.
Населението на страната се състои от 80 етноса, всеки от който говори на собствения си език. Най-многобройната етническа група е бая (33%), следвана от банда (27%), манджия (13%), сара (10%), мбум (7%), мбака (4%) и якома (4%), а последните 2% се заемат от останалите народи, сред които има и европейци.
Според вероизповеданието си 35% от населението имат местни вярвания, 25% са протестанти, 25% са римокатолици и 15% са мюсюлмани. |
63205 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63205 | Чад | Чад (; ) е държава в Централна Африка. На север граничи с Либия, на изток със Судан, на юг с Централноафриканската република, а на запад с Камерун, Нигерия и Нигер. Страната е наречена на едноименното езеро, разположено в западната ѝ част. То е най-големият водоизточник за населението. Заради голямата отдалеченост от каквито и да било други големи водни басейни Чад често е наричана „мъртвото сърце на Африка“. В Централен Чад е разположена част от областта Сахел, която разделя цялата страна приблизително на плодороден Юг и неплодороден Север.
Като независима страна, Чад им за столица град Нджамена, който е и най-големият и най-населеният там. Развитието на Чад в този период е затормозено от чуждестранни нахлувания и граждански войни. Преди това, в течение на около половин век, територията е подвластна на Франция, която образува от няколко местни владения относително голяма, но бедна и в значителна степен занемарена колония.
География.
По площ Чад се нарежда на 21-во място в света. Общата дължина на държавните граници е 5968 километра. От тях:
Теренът е разнообразен – на север преобладава пустинята, макар и в крайните северозападни части да има планински масиви. В централните части има сухи равнини, а южните са заети от сравнително плодородни низини. Климатът е тропичен на юг и пустинен на север.
Разстоянието от столицата Нджамена до най-близкото пристанище е над 1600 километра. Регионът Борку-Енеди-Тибести е най-сухата част от Сахара. Там валежните количества не превишават 50 мм годишно. Местностите по границата с Камерун и ЦАР обаче са доста по-влажни – там валежните количества са от порядъка на 600 – 900 мм на година, като понякога достигат дори 1300 мм. В централните части те са между 300 и 600 мм.
Макар да променя размерите си според сезона, езерото Чад е считано за втория по големина воден басейн на територията на Африка. Площта му днес възлиза на 17 806 кв. км., но в миналото е бивало и многократно по-обширно, а е имало и периоди на пълно пресъхване. Двете най-големи реки са Шари и Логон, които на известно разстояние от него се сливат и после се вливат в езерото Чад, често образувайки големи разливи. Най-високата точка е вулканът Еми Куси – 3445 метра над морското равнище. Това е най-високият връх в пустинята Сахара. Най-ниската точка в Чад е долината Джураб (160 метра над морското равнище).
В страната има значително по мащабите си биоразнообразие, относително успешно съхранявано благодарение на многобройните резервати.
Административно деление.
Устройството на административната система на Чад е повлияно от това на френската. Най-голямата административна единица в Чад са регионите (22 на брой). Всеки регион е управляван от губернатор, пряко избиран от президента. Префектите управляват по-малките административни единици – департаментите (61 на брой в цялата страна). Те се състоят от 200 под-префектури, които на свой ред са съставени от общо 446 кантона.
Това е нова система, въведена през 2008 с цел децентрализация на страната. Тя заменя предишното административно деление, при което вместо региони е имало префектури. Взето е решение за замяна на кантоните със „селски общини“ ("communautés rurales"), чиято цел е увеличаването на ролята на селското население в собственото му икономическо развитие.
Регионите са следните:
История.
Страната е изключително богата на археологически обекти, датиращи от дълбока древност, което се дължи на относително ранното й заселване от разпознаваеми човешки култури - в Северен Чад, където земята по това време е много по-плодородна, отколкото в по-късни времена, то започва между VIII и VII хилядолетие пр.н.е. Някои известни находки в страната са поне от III хилядолетие пр.н.е.
Един от първите народи, основали държава по тези земи, вероятно са били малко проучените сао, вероятно впоследствие победени и асимилирани от Канемската империя, една от най-дълго просъществувалите африкански държави, разпространител на исляма в тези части на Сахара. Страната е включена и в обсега на Транссахарската търговия. С отслабването на империята, районът става оспорван между редица местни общности и феодални държави, което проправя пътя за покоряването му от европейските колонизатори.
През 1900 година Франция създава протектората Чад, който се превръща в пълноправна колония през 1920 година, част от Френска Екваториална Африка. Управлението на територията е съсредоточено върху използването й като източник на основната й ценна суровина - памукът от юга на Чад - както и на евтина работна ръка и на военни набори. Извън това, контролът на страната е слаб и не е повсеместен, а властта по места - редовно отстъпвана на местни вождове и султани, нерядко поставяни на власт от самите французи, без явно намерение населението, което е изключително разнообразното от етническа гледна точка, да бъде обединено и сплотено. Малко се прави и за постигане на модернизация и създаване на ефективна инфраструктура. Бойци от колонията участват на френска страна в световните войни през I-та половина на 20. век, включително и като част от Свободна Франция.
Чад получава своята независимост на 11 август 1960 г. От 1965 до 1990 г. и в първото десетилетие на 21. век страната страда от поредица от граждански войни, отблъсквайки междувременно либийска инвазия. Но и по-късно северните и източните части на страната, по-специално граничните области със Судан, са особено размирни, поради наличието на стотици бунтовнически групировки, част от които често правят неуспешни опити за преврат (известен е такъв случай от 2008 г.) ООН предупреждава, че насилието, което пораждат, може да ескалира в хуманитарна криза и дори - геноцид. Предвид това, повечето западни страни предупреждават гражданите си да избягват пътувания в Чад.
Първият президент на Чад е Франсоа Томбалбайе, излъчен от Прогресивната партия. Той забранява всички опозиционни партии и става авторитарен водач на страната. През 1965 г. избухва гражданска война. 10 години по-късно Томбалбайе е свален от власт и убит, но напрежението и сраженията в Чад продължават. През 1979 година бунтовнически групировки завземат столицата Нджамена, предизвиквайки пълна децентрализация и срив на правителствената система. С това намалява и френското влияние. Либия изпраща свои войски по време на политическия вакуум, но претърпява грандиозно поражение и до 1987 е отблъсната напълно в т.нар. Чадско-либийски конфликт.
Новият президент – Хисен Хабре, е подкрепян от Франция. Той установява диктатура, характеризираща се с масовото избиване на различни племенни малцинства, при което загиват между 30 000 и 40 000 души, поради което Хабре си спечелва прякора „Африканският Пиночет“. Свален е от власт през 1990 с военен преврат, предвождан от генерал Идрис Деби. При управлението на последния, в Чад започва да се добива промишлено петрол, приходите от който укрепват икономиката и дават надежди за по-мирно бъдеще. Създава се многопартийна система, макар че и така президентът остава почти пълновластен разпоредител с живота на поданиците на страната. През юни 2005 година успешно е проведен референдум за промяна на конституцията, която премахва ограничението от 2 мандата на поста и му позволява да се кандидатира за трети, което той и прави печелейки отново изборите. Известно време след смъртта на Идрис Деби, президент на Чад става синът му Махамат Деби Итно, който е президент на страната и сега (2024 г.)
Държавно устройство.
Политика.
Президентът е държавен глава и има значителни правомощия. Избира се пряко от народа и има 5-годишен мандат. Той е и върховен главнокомандващ на армията и в случай на голяма заплаха може да обяви бедствено положение в цялата страна. Президент към 2024 г. e Махамат Деби Итно.
Законодателната власт е в ръцете на Народното събрание. То има 155 членове, всеки с 4-годишен мандат. При прокарване на нов закон президентът трябва да го одобри или отхвърли в рамките на 15 дни.
В Чад съществуват около 80 политически партии. Президентът избира министър-председателя (или заема и неговия пост) и правителството и има голямо влияние върху избора на съдии, прокурори, генерали и т.н. Правосъдната система се базира на френската. Най-висшите ѝ институции са Върховният съд и Конституционният съвет. Множество проучвания сочат Чад за най-корумпираната страна в света.
Въоръжени сили.
Въоръжените сили на Чад са сравнително многобройни, като общата численост на личния състав е между 20 000 и 35 000 души. По-големият род войски са сухопътните, а военновъздушните сили заемат относително малък дял в отбраната на страната. Към военните понякога се причисляват и номадски въоръжени формирования и милиции. Голяма част от въоръжението се състои от стари съветски и френски машини. Бронираната техника включва 40 танка Т-55, 115 БРДМ-2, около 30 БТР-60 и десетина ЕЕ-9 Каскавел. Военновъздушните сили разполагат с един тежкотоварен транспортен самолет C-130 Херкулес, два бойни вертолета Ми-24, 6 Су-25 и два леки щурмовика Aermacchi SF-260W като офанзивно средство.
Най-голямата война, в която Чад е участвал, е Либийско-чадската. Тогава Либия претърпява поражение заради лошата си тактическа организация.
Франция има свой контингент от около 250 войници на територията на страната, както и малък брой военни инструктори.
Общи показатели.
Според индекса на човешкото развитие на ООН, Чад е петата най-бедна държава в света. Около 80% от населението живее под линията на бедността. Високата корупция пречи за развитието на стабилна пазарна икономика.
Номиналният БВП се изчислява на около 7 592 000 000 щ.д. за 2010 г. Годишният растеж на БВП е 2% към края на 2010.
Валутните и златни резерви на страната възлизат на 868 млн. щ.д., на 115-о място в света. Външният дълг е относително малък в сравнение с общия БВП и се оценява на около 1,749 млрд. щ.д. за 2008. Чад е страната с най-високата дефлация в света (-8,8%).
Износът на стоки за 2010 се оценява на 3,036 млрд. щ.д., а вносът – на 2,631 млрд. Основни търговски партньори на Чад са САЩ, Китай, Франция, Германия и Камерун.
Сектори.
Работната ръка, която е около 4,29 млн. души, е заета почти изцяло в земеделския сектор. Основни негови продукти са памук, сорго, фъстъци, тютюн, ориз, говеда, овце, кози и камили. Недостигът на вода е един от най-големите проблеми на Чад. Достъп до питейна вода имат само 48% от населението, а до канализация – едва 2%. Хората разчитат на дървесината и животинската тор за готвене и отопление.
Индустриалната дейност включва нефт, готови памучни тъкани, бира, сапун, цигари, строителни материали и пакетиране на месо.
Нефтодобивната промишленост, развивана от 2005 г. нататък, носи най-много приходи в държавната хазна и дава надежди за по-стабилно икономическо бъдеще. Тя е обект и на чуждестранни инвестиции, сред които и такава оценявана на 3,7 млрд. щ.д. – разработването на петролни полета край Доба от 2 големи американски корпорации. Интерес в същия сектор проявяват и китайски компании. През 2006 година Чад подписва меморандум на Световната банка, според който 70% от петролните приходи трябва да бъдат похарчени за инфраструктурни проекти и развитие на страната.
Енергийният сектор е сред най-недоразвитите. В Чад има само 1 енергийна компания – STEE, която е полу-държавна. Тя осигурява електричество за 15% от жителите на столицата и само за 1,5% от общото население. От природна гледна точка има предпоставки и за производство на слънчева и ядрена енергия, съответно заради географското разположение на страната (в зона със значително слънчево греене и обширни пустинни райони) и заради залежите на уранова руда в северната й част.
Комуникации и транспорт.
Телекомуникационната система на Чад е ограничена. Стационарните телефонни линии са 13 000 и почти всички постове се намират в столицата Нджамена. Мобилните телефони се изчисляват на 2 686 000 за 2009 г. Има един телевизионен център в столицата и 10 частни радиостанции в цялата страна. Печатните медии са ограничени, най-вече заради ниската грамотност на населението.
Транспортната инфраструктура е неадекватно малка за нуждите на страната. Железопътна система липсва. През 2004 година са съществували малко повече от 550 км асфалтирани пътища. Честите пясъчни бури правят голяма част от пътната мрежа неизползваема за няколко месеца през годината. Не навсякъде в цялата страна съществува снабдяване с гориво за моторни превозни средства.
Чад разчита предимно на речната си флотилия, за да изнася стоките си през Камерун. Съществуват 56 летища, от които само 8 са с асфалтирани писти. Има директни полети до Париж и някои по-големи африкански столици.
Население.
Общо населението на Чад възлиза на близо 11 млн. души за 2010 г., с годишен прираст от 2,009%. Гъстотата на населението варира силно, което се предпоставя от природните условия – в северната, пустинна и полу-пустинна част на Чад е 0,1 души на км², в столицата – над 55 души/км², а повече от 1/2 от жителите на страната населяват южните ѝ, най-подходящи за земеделие, райони. Сред по-големите градове са Сарх, Мунду, Абеше и Доба, които се разрастват много бързо и започват да заемат все по-голям дял в развитието на икономиката. Същевременно едва 28% от населението живеят в градове, останалите 72% живеят в селските райони, но ръстът на урбанизацията е 4,8% на година.
На север преобладава арабско-мюсюлманското население, а на юг - чернокожото християнско или анимистично население. Най-големите етнически групи са Сара, араби и Майо-Кеби. Характерно за населението на север е полуномадският му начин на живот и свързаното с него животновъдство, докато на юг преобладава поливното земеделие. Жителите на Нджамена се занимават предимно с търговия.
Християнството се появява в Чад по време на френската окупация. Католическата Църква (най-голямата християнска институция) е разделена на 8 административни единици: 1 архиепархия (Нджамена), 6 епархии (Доба, Горе, Лаи, Мунду, Пала и Сарх) и 1 апостолически викарият (Монго). Според конституцията населението има пълна религиозна свобода. Враждите на религиозна основа са много по-редки, отколкото в останалите африкански държави. Религиозният състав е следният:
Средната възраст на жителите на Чад е 16,8 години, като при мъжете тя е 15,6, а при жените – 17,9 години. Средната продължителност на живота е 48,33 години. Детската смъртност е много висока – средно 95,31 смъртни случая на 1000 раждания, но между 2005 и 2010 тя е намаляла с около 6 пункта. Населението има следният възрастов състав:
Населението на страната се състои от почти 200 различни етноса, които често говорят собствени езици и диалекти. Официалните и най-разпространени езици в Чад са арабски и френски. Чадската разновидност на арабския се е превърнала в лингва франка за почти всички северни етноси. Заради изключителното разнообразие от етноси страната има богато културно наследство. Правителството полага големи усилия за запазването и популяризирането му зад граница.
Култура.
Празници.
През годината се празнуват 6 национални празника, и множество ислямски и християнски празници. Най-популярни са:
Музика.
Нелицензираното записване и разпространение (т.нар. пиратство) остава проблем пред развитието на музикалната индустрия, но освен това населението трудно възприема по-съвременните музикални стилове, а харесва и поддържа местните и традиционните за страната. Те са базирани на богато разнообразие от музикални инструменти, от които някои са традиционни за по-големите етнически групи. От струнните инструменти най-разпространени са "кинде" (вид арфа) и "хуху" (струнен инструмент, подобен на китара, който използва кратуни като резонаторни кутии). Популярни са и барабаните "коджо", както и разнообразни флейти, арфи и ударни инструменти.
Храна и напитки.
Просото е основната земеделска култура, която се отглежда в страната. От него се правят десетки видове ястия и напитки. Едно от тях е "алиш" – тестени топчета от просо, потопени в различни сосове, подобно на супа. На юг това ястие е по-известно като "бия". Езерото Чад е основен източник на риба. Пушената риба се нарича "банда", а изсушената на слънце – "саланга".
Традиционните (ползвани предимно в южните райони) напитки включват сладко питие ("каркадже"), чиято захар се добива от листа на хибискус и бира, която се прави от просо. Бирата от червено просо е известна като "били-били", а тази от бяло просо се нарича "кошат".
Здравеопазване.
От медицинска гледна точка в Чад съществува риск от заболявания като жълта треска, дифтерит и тетанус. Болниците в страната са малко и в лошо състояние.
Литература.
Поради икономическите и политически трудности на страната много малко автори от Чад успяват да получат признание, въпреки са известни поне 100 техни произведения.
По-известните писатели са:
През 2003 година единственият литературен критик на Чад – Ахмат Табойе, създава антология на чадската литература.
Кино.
Киноиндустрията е слаборазвита, главно заради липсата на средства и годините на политическа нестабилност и войни. В страната има само 1 кино. Успешни местни режисьори са Иса Серж Коело и Махамат Салех Харун, чийто филм „Дарат“ печели специалната награда на журито на 63-тия кинофестивала във Венеция.
Спорт.
Най-популярният спорт в Чад е футболът, а националният футболен отбор на страната постепенно се усъвършенства. Други харесвани спортове са борбата, баскетболът, боксът и лекоатлетическите дисциплини. Много местни спортисти са участвали, макар и с ограничен успех, в много летни олимпиади. |
63206 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63206 | Катар | Катар (, "Dawlat Qaṭar"), с официално наименование Държавата Катар, е държава в Западна Азия. Намира се на малкия Катарски полуостров на североизточния бряг на Арабския полуостров в Близкия Изток; споделя единствената си сухоземна граница със Саудитска Арабия на юг, а останалата част от територията ѝ е заобиколена от Персийския залив. Бахрейнският залив, тесен провлак в Персийския залив, разделя Катар от близкия Бахрейн. Столица на Катар е Доха, където живеят над 80% от жителите на държавата, а земната ѝ площ е заета предимно от равнинна, ниско разположена пустиня.
Катар се управлява като наследствена монархия от рода Тани, откакто Мохамед бин Тани подписва договор с британците през 1868 г. за признаване на самостоятелния му статут. След края на управлението на Османската империя в началото на XX век Катар става британски протекторат и остава такъв до обявяването на независимостта си през 1971 г. Емирът на Катар, понастоящем Тамим бин Хамад ал-Тани, притежава почти цялата изпълнителна и законодателна власт съгласно Конституцията на Катар и контролира съдебната система. Той назначава премиера, понастоящем Н.Пр. шейх Халид бин Халифа бин Абдул Азиз Ал-Тани, и кабинета на Катар. Частично избраната Консултативна асамблея може да блокира законодателството и има ограничени правомощия да освобождава министри.
В началото на 2017 г. общото население на Катар е 2,6 милиона души, като 313 000 от тях са катарски граждани, а 2,3 милиона – чужденци. Официална религия в държавата е ислямът.
Катар заема четвърто място в света по брутен вътрешен продукт на глава от населението, и е единадесети по брутен национален доход, преизчислен в щатски долари с помощта на метода Атлас. Катар се нарежда на 42-ро място в Индекса на човешкото развитие, което е третото най-високо класиране на държава в Арабския свят. Развива икономика с високи доходи, подкрепена от третите по големина в света запаси от природен газ и от нефт.
Катар е един от най-големите износители на втечнен природен газ и най-големият замърсител с въглероден диоксид на глава от населението в света. През XXI век се превръща в средна сила в арабския свят благодарение на богатството си от ресурси, както и на разрастващата се в глобален план медийна група Al Jazeera Media Network. Има сведения, че по време на Арабската пролет подкрепя финансово няколко бунтовнически групи.
Катар е част от Съвета за сътрудничество в Персийския залив. Състоянието на правата на човека в Катар се оценява от учени и неправителствени организации като лошо поради ограничения на гражданските свободи, като например свободата на сдружаване, свободата на изразяване и медийната свобода, както и третирането на хиляди работници мигранти по начин, който се равнява на принудителен труд за проекти в страната.
Домакинството на Световната купа по футбол през 2022 година е присъдено на Катар при спорни обстоятелства, с което Катар става първата в историята Арабска държава и първата в Близкия изток, която домакинства събитието. През 2006 г. е домакин на Азиатските игри, чието организиране и провеждане ще повтори през 2030 г.
Етимология.
На римския писател Плиний Стари принадлежи най-ранния летопис, отнасящ се до жителите на полуострова около средата на I век, като ги нарича с името Катаррей – наименование, което може да е произлязло от името на видно местно селище. Един век по-късно Птоломей създава първата позната карта, която изобразява полуострова, като се има предвид, че е Catara. Картата споменава и град Cadara на изток от полуострова. Терминът Catara (жителите, съответно, Cataraei) е използван до XVIII век, след което Katara се очертава като най-често признавания правопис. В края на краищата, модерното производно Катар е прието за име на страната.
В стандартния арабски името се произнася "qɑtˤɑr", докато в местния диалект е "ɡitˤar".
История.
Античност.
Първите свидетелства за човешка дейност на територията на днешен Катар датират от преди 10 000 години. На полуострова са открити селища и инструменти, датиращи от Каменната епоха. Месопотамските артефакти, произхождащи от Убаид (6500 – 3800 г. пр. Хр.), са открити в изоставени крайбрежни селища. Ал Дааса е селище, разположено на западното крайбрежие на Катар, което е най-важният район от Убаид в страната и се смята, че някога е настанявало малък сезонен лагер.
Касит Вавилонският материал, датиращ от второто хилядолетие пр.н.е., открит на островите Ал Хор, свидетелства за търговските отношения между жителите на Катар и Каситите в съвременния Бахрейн. Сред артефактите са били 3 млн. счукани черупки от охлюви и касити. Предполага се, че Катар е най-ранният известен район за производство на багрила от черупкови организми, благодарение на промишлеността, която съществува на брега.
През 224 г. пр. Хр. Сасанската империя придобива контрол над териториите около Персийския залив. Катар играе роля в търговската дейност на империята, като допринася поне за две стоки: скъпоценни перли и лилаво багрило. При управлението на Сасанидите много от жителите на Източна Арабия приемат християнството след разпространението му на изток от месопотамските християни. Изградени са манастири и по време на тази епоха са основани по-нататъшни селища. По време на последната част от християнската епоха Катар представлява район, известен като „Бет Катрайе“ (на сирийски „къща на катарите“). Районът не се ограничава с Катар; той включва също Бахрейн, остров Тарут, Ал-Хат и Ал-Хаса.
Ранна история.
Ислямът се разпространява в целия арабски регион до края на VII век в резултат на ислямизацията на местните арабски езичници. С разпространението на исляма в Катар ислямският пророк Мохамед изпраща първия си пратеник Ал Ала Ал – Хадрами до владетеля на Бахрейн (който се простирал от бреговете на Кувейт на юг от Катар, включително Ал-Хаса и Бахрейнските острови) през 628 г. и го подканва да приеме исляма, както вече е поканил други царства и империи от времето му, като Византия и Персия. Mundhir, в отговор на Мохамед, съобщава, че приема исляма и жителите на Катар стават мюсюлмани, възвестявайки началото на ислямската ера в Катар.
По времето на управлението на Умаядиии Абасидите в Дамаск и Багдад, е имало разрастване на търговията с Катар. Якут аль-Хамави, арабски историк и биограф, който починал през 1229 г., виждал Катар като населено място, известно с развъждането на камили и коне, по времето на Умаядии. По време на възхода на Абасид в Багдад се разраства перлената индустрия в богатите води около Катар. Търсенето на катарската перла се увеличило на Изток, като достигнало чак до Китай. С разширяването на търговските дейности по бреговете на Катар населените места започнали да се разрастват и на север от Катар, особено в Мурваб с повече от 100 малки каменни къщи.
В началото на VI век Португалската империя повишила своята власт и влияние над Персийския залив след установяването на власт над Ормузкия проток. Португалската империя създала търговски отношения с много пристанища от Персийския залив, включително Катар, където се изнасяло злато, сребро, копринени тъкани, карамфили, всички видове перли, кехлибар и коне. Това продължило, докато португалците не били изгонени от Катар и Оман през 1522 г. от Османската флота.
През XVIII век мигранти създали селища за добив и търговия по крайбрежието на днешен Катар. В началото на века хората на Бани Халид разширили властта си в Източна Арабия с площ от Катар до Кувейт. Зубарах, което вече се е било очертало като едно от ключовите морски пристанища в Персийския залив, с намерения за разширяване на търговията с перли до много части на света, станало щаб на администрацията на Бани Халид в Катар и главно пристанище за техния регион и страните от централните арабски територии. Продуктите, които са се внасяли от Сурат, намиращ се в Индия, до пристанището Зубарах, включвали: син памук, „Камбей“ памучни дрехи, чадри, шалове, бамбук, кафе, захар, черен пипер, подправки, желязо, калай, масло, топено масло и ориз. Някои от внесените стоки оставали в Зубарах за ползване на място, а останалите били транспортирани с камили.
Управлението на Бахрейн (1783 – 1868 г.).
През 1783 г. Катар е завладян от рода Ал Халифа от Бахрейн.
През 1821 г. като наказание за пиратството, кораб на Източно-индийската компания бомбардира Доха, унищожавайки града и принуждавайки стотици жители да избягат. Жителите на Доха нямат представа защо са нападнати. В резултат, катарски бунтовнически групи започнали да се появяват, за да се борят с Ал-Халифа и да търсят независимост от Бахрейн. През 1825 година е създадена Камарата на Тани с шейх Мохамед бин Тани като първи ръководител.
Въпреки че Катар е имал правен статут на зависимост, негодувание избуяло срещу Бахрейн Ал Халифа по протежението на източното крайбрежие на Катарския полуостров. През 1867 г. Ал Халифа започнал инициатива да смаже катарските бунтовници, изпращайки масивни военноморски сили към Ал-Уакра. Това довело до морската катаро-бахрейнска война от 1867-1868, където бахрейнските сили разрушили и разграбили Доха и Ал-Уакра. Въпреки това агресията на Бахрейн била в нарушение на англо-бахрейнскя договор от 1820 г. Тази атака и катарската контраатака подтикнали британския политически агент полковник Луис Пели да наложи споразумение през 1868 г. Неговата мисия за Бахрейн и Катар и мирният договор били постижение в историята на Катар, защото така мълчаливо признал независимостта на Катар от Бахрейн и изрично признал позицията на шейх Мохамед бин Тани, който бил важен представител на племената на полуострова. Дипломатическият отговор на британците за това нарушение задействало политическите сили, които щели да допринесат за основаването на Държавата Катар на 18 декември 1878 г. (поради тази причина датата 18 декември се чества всяка година в Катар като национален празник). В допълнение към порицанието на Бахрейн за нарушаване на договора Британският протекторат (на полковник Луис Пели) поискал да преговаря с представител на Катар.
Искането завършило с мълчаливото признаване на статута на Катар като независим от Бахрейн. Катарците избират за свой преговарящ предприемача и дългогодишен жител на Доха Мохамед бин Тани. Ал Тани бил взел сравнително малко участие в политиката в Персийския залив, но дипломатическият набег гарантирал тяхното участие в движението за независимост и тяхната хегемония като бъдеща управляващата фамилия и династия, която продължава и до днес.
Османско владичество (1871 – 1916 г.).
Под военен и политически натиск от страна на губернатора на Османския вилает от Багдад, Мидхат паша, Камарата на Тани в Катар преминала под османско владичество през 1871 г. До края на тази година османското владичество се простряло от Кувейт до Катар. Османското правителство наложило реформистки (Танзимата) мерки относно данъчното облагане и регистрирането на земята, за да се интегрира напълно в тези области на империята.
През март 1893 г. в битката при Вабах (10 мили западно от Доха) шейх Ясим бин Мохамед ал Тани побеждава османците. Въпреки че Катар не получава пълна независимост от Османската империя, резултатът от битката е мирен договор, който по-късно ще бъде послужи за основа на очертаването на Катар като отделна автономна държава в рамките на империята.
Британците първоначално се отказват от Катар и Персийския залив като точка посредник, която е на път към своите колониални интереси в Индия, въпреки че откриването на петрол и други въглеводороди в началото на 20 век ще дадат нов тласък на интереса им.
Британското владичество (1916 – 1971 г.).
Османската империя изпада в безпорядък, след като губи битки на различни фронтове в Близкия изток по време на Първата световна война. Катарците участват в арабския бунт срещу османците. Бунтът е успешен и османското владичество в Катар се срива.
Обединеното кралство и Османската империя предоставили своето признание на шейх Абдула бин Джасим ал Тани и на неговите наследници, да властват над целия Катарски полуостров. Османците се отказали от правата си в Катар и след избухването на Първата световна война шейх Абдула бин Ясим ал Тани, който бил про-британец, принудил турците да се откажат от Доха през 1915 година.
В резултат на разделянето на Османската империя Катар става британски протекторат на 3 ноември 1916. На този ден Обединеното кралство с цел да наложи своята система на администрация подписва договор с шейх Абдула бин Ясим ал Тани. Докато шейх Абдула се съгласява да не влиза в никакви отношения с всяка друга власт без предварително съгласие от страна на британското правителство, Перси Захария Кокс, политически агент в Персийския залив, който е подписал договора от името на своето правителство, гарантирал защита на Катар „от всяка агресия по море“.
На 5 май 1935 г. шейх Абдула подписва друг договор, който е в състояние да получи съгласието на Великобритания за защита на Катар отвътре, както и всякакви атаки от външни сили. Петролни залежи за първи път са открити през 1939 г. Но експлоатацията им е забавена заради Втората световна война.
Обсегът на Британската империя се намалил след Втората световна война, особено след обявяването на независимостта на Индия през 1947 г. През 1950 г. нефтът започва да заменя добива на перли и риболова като основен източник на Катар. Приходите от петрола започват да финансират разширяването и модернизацията на инфраструктурата на Катар. Натискът за британско оттегляне от арабски емирства в Персийския залив се увеличава през 1950 г. и британците признават независимостта на Кувейт през 1961 г. Когато Великобритания официално обявява през 1968 г., че ще се откаже от политическите си насоки (но не и икономически) от Персийския залив след три години, Катар се присъединява към Бахрейн и седем други членки във федерация. Регионални спорове обаче бързо принуждават Катар да се оттегли и да обяви независимост от коалицията, която скоро се превръща в държавата Обединени арабски емирства.
Независимост.
На 3 септември 1971 г. Катар официално получава своята независимост от Великобритания и става независима суверенна държава. През 1972 г. халифът бин Хамад ал Тани завзема властта в двореца с преврат от управляващата фамилия. През 1991 г. Катар изиграва значителна роля във войната в Персийския залив, особено по време на битката при Хафиджи, в която катарски танкове навлизат по улиците на града и подкрепят националната гвардия на Саудитска Арабия, които воюват срещу иракската армия. Катар също разрешил коалиционните войски на Канада да използват страната като авиобаза за боен въздушен патрул (CAP), както и въздушни сили на САЩ и Франция да ползват територията ѝ.
През 1995 г. емир Хамад бин Халифа ал Тани завзел контрола на страната от баща си Халифа бин Хамад ал Тани с подкрепата на въоръжените сили и на кабинета, както и на съседни държави. Под емир Хамад Катар е имал умерена степен на либерализация, включително стартирането на Ал Джазира, телевизионна агенция (1996 г.), резолюцията на избирателно право на жените или правото да гласуват в общинските избори (1999 г.), изготвянето на първата писана конституция (2005 г.), както и откриването на Римокатолическата църква (2008). През 2010 г. Катар е избран за домакин от ФИФА за Световната купа по футбол през 2022 г. и е първата страна в Близкия Изток домакин на турнира.
Катар е служил като централно седалище за командване на САЩ и една от основните нови площадки на американската инвазия в Ирак през 2003 г. През март 2005 г. самоубийствен атентат убива британски учител в театър в Доха, шокиращо за страната, в която не е имало терористични актове. Атентатът бил извършен от Омар Али Ахмед Абдулах, египтянин, пребиваващи в Катар, който е подозиран за връзки с Ал Кайда в Арабския полуостров. През 2011 г. Катар се присъединява в операциите на НАТО в Либия. Също така е основен източник на финансиране на оръжия за бунтовническите групи в Сирия за гражданската война. Катар иска да подпише мирно споразумение с Афганистан и през януари 2012 г. афганистанските талибани заявили, че създавали политически офис в Катар за улесняване на преговорите.
Емирът казва, че Катар ще проведе първите си национални законодателни избори през 2013 година. На 25 юни 2013 г., Шейх Тамим бин Хамад ал-Тани става емир на Катар, след като баща му предава властта в телевизионно обръщение.
География.
Страната заема малкия полуостров Катар, на североизточния бряг на по-големия Арабски полуостров, като се простира между 24°28′ и 26°11′ с.ш. и 50°45′ и 51°39′ и.д. На юг има сухоземна със Саудитска Арабия 53 km и ОАЕ 37 km, а от запад, север и изток е обградена от водите на Персийския залив с дължина на брегавата линия 430 km. Бреговете му са предимно ниски, заравнени, на места силно изрязани с малки заливи, обкръжени с коралови рифове. Повърхността му е изградена основно от варовици и представлява низинна, камениста, на места заблатена равнина. На запад има малки хълмове, а най-високата точка е на юг – връх Курейн Абу ал-Баул (височина 103 m). В страната се разработват богати залежи на нефт (запаси около 778 млн. т) и природен газ. Климатът е пустинен, а валежите са много оскъдни – под 100 mm годишно и падат предимно през зимата, когато има силни бури. Средната януарска темперятура е около 16°С, средната юлска около 32°С, а максималната около 45°С. В страната няма постоянно течащи реки, а има само сухи долини (уади), по които вода протича само при епизодични интензивни валежи. Прясна вода се добива от подземни води, но Катар разчита основно на обезсоляващите инсталации, които преработват морската вода в сладка вода за пиене. Растителността е пустинна и само в оазисите се отглеждат земеделски култури.
Правителство и политика.
Катар е абсолютна монархия под ръководството на семейство Ал-Тани, чиито корени могат да бъдат проследени назад във времето до племето Бану Тамим. Династия Ал-Тани управлявала Катар, откогато шейх Мохамед бин Тани, поставя началото на династията през 1825 г. Не е имало независима законодателна власт, а политическите партии са забранени. Парламентарните избори, които първоначално са обещани за 2005 г., са отложени за неопределено време.
Осмият емир на Катар е Тамим бин Халифа Ал-Тани, чийто баща Хамад бин Халифа ал-Тани му предава управлението на 25 юни 2013 г.
Върховният канцлер има изключителното право да назначава и освобождава министър-председателя и министри от кабинета, които заедно с Министерския съвет са най-висшият изпълнителен орган в страната. Съветът на министрите също инициира законодателство. Закони и постановления, предложени от Министерския съвет, се предават на Консултативния съвет за обсъждане, след което те се представят на Емира за ратификация.
Консултативното събрание или Меджлис Ал Шура е ограничен законодателния орган, чиято задача е да изготви и одобри законите, но емирът има последната дума по всички въпроси. Парламентарни избори не са провеждани до 1970 г., когато има частични избори. Изборите за Меджлис Ал Шура са обявявани, а после отлагани на няколко пъти. През 2011 г. седмият емир обявява, че изборите на Съвета ще се проведат през втората половина на 2013 г.
През 2003 г. Катар приема нова конституция, която предвижда преки избори на 30 от 45-те членове на Консултативния съвет. От 2012 г. Съветът е съставен изцяло от членове, назначени от емира.
Избираемият 29-членен Централен общински съвет (ЦОС) има ограничен консултативен орган, насочен към подобряване на общинските услуги. ЦОС отправя препоръки към Министерството на Общински работи и селското стопанство. Несъгласие между ЦОС и Министерството може да бъде доведено до Министерския съвет за резолюция. Общинските избори се насрочват на всеки четири години. Най-скорошните избори за Съвета са през май 2011 г. Преди 1999 г., членовете на ЦОС са били назначавани от правителството.
Законодателство.
Шериатът (ислямският закон) е основният източник на катарското законодателство и се прилага за аспектите на семейното право, наследството и за престъпни деяния.
Кодифицирано семейно право е въведено през 2006 г. Шериатските съдилища са премахнати през 2003 г., но шериатските принципи все още се прилагат по въпросите, свързани с личния статус (като брак, развод и попечителство на дете). В някои случаи свидетелството на една жена е на стойност половин човек и в някои случаи жени свидетели не се приемат въобще.
Консумацията на алкохол е разрешена в Катар. Луксозните хотели имат право да продават алкохол само на възрастни клиенти. Чуждестранни граждани могат да получат разрешение за закупуване на алкохол за лична консумация. Дистрибуторската компания (дъщерно дружество на Катар Еърлайнс) има разрешение да внася алкохол и свинско месо, като притежава единственият магазин за алкохол и свинско месо в страната, които продава само на хора с лиценз.
До неотдавна в ресторантите на Пърл-Катар (изкуственият остров в близост до Доха) е позволено да сервират алкохолни напитки. През декември 2011 г. обаче на ресторантите на Пърл е забранена продажбата на алкохол. Не е дадено обяснение за забраната. Предположенията за причината включват желанието на правителството да проектира по-набожен образ преди първите избори в страната за царския консултативен орган и слуховете за финансови спорове между правителството и собствениците на курорта.
Много случаи на малтретиране на имигрантския труд са наблюдавани. Катар не поддържа стандарти за заплатите за имигрантите. Съгласно разпоредбите на спонсорство на Катар, спонсори имат едностранното право да спрат разрешителните за работа на чуждестранните работници, да забранят възможността за промяна на работодателите, да докладват даден работник, укрил се от полицейските органи и да откажат разрешение да напусне страната. В резултат на това спонсорите могат да ограничат движението на работниците и те се страхуват да докладват злоупотреби или да търсят правата си.
Считано от 2005 г. някои от разпоредбите на Катарския наказателен кодекс позволяват наказания като бичуване и замерване с камъни да бъдат налагани като наказателни санкции. Комитетът на ООН срещу изтезанията, намират тези практики за нарушение на задълженията, наложени от Конвенцията на ООН против изтезанията. Катар запазва смъртното наказание, най-вече за заплахи срещу националната сигурност.
Външна политика.
Катар е от първите членове на ОПЕК и един от основателите на Съвета за сътрудничество в Персийския залив. Той е член на Арабската лига.
Катар е домакин на въздушната база Ал Юдеид, която действа като център за всички американски въздушни операции в Персийския залив. Катар има двустранни отношения с различни чужди сили. Това позволява на американските сили да използват военновъздушната база, за да изпращат доставки до Ирак и Афганистан.
Катар подписал споразумение за сътрудничество в отбраната със Саудитска Арабия, с която споделя най-голямото газово находище в света. Това е втората нация, като първата е Франция, обявила публично признаването на Преходния национален съвет на либийската опозиция като законното правителство на Либия, сред либийската гражданска война през 2011 г. Отношенията на Катар с Бахрейн и Обединените арабски емирства са обтегнати, поради възприеманата близостта между катарското правителство и Мюсюлманското братство.
Историята на сключваните съюзи на Катар дава представа за основите на неговата политика. Между 1760 г. и 1971 г. Катар иска помощ от османците, британските сили и Ал-Халифа срещу Бахрейн, персите и уахабитите от Саудитска Арабия.
Според изтеклите документи, публикувани от Ню Йорк Таймс, катарските антитерористичните усилия били най-лошите в региона, въпреки че Катар е щедър домакин на американските военни.
Катар е домакин на академични, религиозни, политически и икономически конференции. 11-ият ежегоден форум в Доха включва ключови мислители, професионалисти от различни области, както и политически фигури от цял свят, за обсъжданет на демокрацията, медиите и информационните технологии, свободната търговия и въпроси за водната сигурност. Тази година е първата година на форума, който включва конференция за бъдещето на икономиката на Близкия изток.
Военна дейност.
Катар поддържа скромна военна сила от около 11 800 души, включително армия (8500), флота (1800) и въздушни сили (1500). През 2008 г. Катар похарчил $ 2,355 милиарда за военни разходи, 2,3%, приблизително на 4,2% от брутния национален продукт през 1993 г. и 1,5% от брутния вътрешен продукт през 2010 г., последната година в статистическата база данни на SIPRI. Катар подписва договори за отбрана със Съединените щати и Обединеното кралство, както и с Франция по-рано през 1994 г. Катар играе активна роля в усилията за колективна отбрана на Съвета за сътрудничество в Персийския залив; останалите пет членове са Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн, ОАЕ и Оман. Наличието на голямата въздушна база „Ал Удеид“, управлявана от Съединените щати и няколко други държави от ООН, осигурява гарантиран източник на защита и национална сигурност. Катарските специални части са обучавани от френски и други западни страни и се смята, че притежават значителни умения. Те също така помагат на либийските бунтовници по време на битката при Триполи през 2011 г.
Стокхолмският международен институт за изследване на мира (SIPRI) установява, че през 2010 – 14 г. Катар е 46-ият по големина вносител на оръжие в света. Въпреки това SIPRI пише, че плановете на Катар за трансформиране и значително разширяване на въоръжените сили се ускоряват. През 2014 г. поръчките за 62 танка и 24 самоходни оръдия от Германия са последвани от редица други договори, включително за 24 хеликоптера, 3 самолета за ранно предупреждение и контрол от САЩ и 2 танкера от Испания. През 2015 г. Катар е 16-ият по големина вносител на оръжие в света, а през 2016 г. той е 11-ият по големина, според SIPRI.
Катарските военни участват в ръководената от Саудитска Арабия операция в Йемен срещу Шиа Хутис. През 2015 г. „Ал Джазира Америка“ съобщава: „Многобройни доклади показват, че водената от Саудитска Арабия коалиция срещу опозиционните групи в Йемен, неоткрито атакува цивилни граждани и използва касетъчни бомби в цивилни населени места, в нарушение на международното право“.
Демография.
Преброяването на населението през 2010 г., е отчело общо население от 1 699 435 души. През януари 2013 г. статистическият орган на Катар отчел повишаване на населението на страната до 1 903 447, от които 1 405 164 са мъже и 498 283 жени. По време на първото преброяване, проведено в 1970 г. населението било 111 133. Населението на страната се е утроило през десетилетието до 2011 г., в сравнение с малко над 600 000 души през 2001 г., оставяйки катарските граждани, като по-малко от 15% от общия брой на населението. Притокът на мъжете работници е нарушил равновесието между половете, като жените са само една четвърт от населението.
Разпределението на етническите групи е както следва: катари (арабски) 15%, други араби 13%; индийци 24%; непалци 16%; филипинци 11%; шриланкийци 5%; бангладешци: 5%; пакистанци 4%, други: 7%. През 2010 г. имало 250 000 филипинци в Катар, което ги е правило третите по големина сред имигрантите.
Прогнозите, публикувани от Катар показват, че общия брой на населението на Катар може да достигне 2,8 милиона до 2020 г. В стратегията на Катар за 2011 – 16 е изчислено, че населението на страната ще достигне 1,78 милиона през 2013 г., 1,81 милиона през 2014 г., 1,84 милиона през 2015 г. и 1,86 милиона през 2016 г. – годишния темп на растеж е само 2,1%. Но населението на страната се увеличило с 1,83 милиона до края на 2012 г., което показва 7,5% ръст спрямо предходната година.
Религия.
Преобладаващата религия в Катар е сунитският ислям. Според преброяването през 2004 г. 71,5% от населението са мюсюлмани – сунити и шиити около 10%, 8,5% са християни, а 10% са „други“. Повечето граждани практикуват уахабизма.
Чуждите граждани са свободни да изповядват религии, различни от исляма, например християнството, индуизма, сикхизма, будизма, джайнизма и бахайската.
През март 2008 г. в Доха е осветена римокатолическа църква. Мисионери не са допускани в общността. Църквата не афишира външни християнски символи като кръстове, камбани или камбанария.
Християнското население се състои почти изцяло от чужденци. Чуждестранни мисионерски групи не извършват открито дейност в страната, но правителството позволява църквите да провеждат богослужения. От 2008 г. е позволено на християните да строят църкви на земя, дарена от правителството. В Доха има действащ източноправославен храм.
Икономика.
Основа на икономиката представлява добивът и преработката на нефт и природен газ. Нефтените запаси се оценяват на около 16 млрд. барела, с дневен добив около 790 500 барела. Със сегашния темп на производство запасите ще стигнат за идните 23 години. Годишният добив осигурява над 60% от БВП и 70% от държавните приходи. Около 85% от добива е предназначен за износ. Катар е разположен върху едно от най-големите находища на природен газ в света. Запасите от тази суровина надхвърлят 25,5 трилиона куб. м, което представлява повече от 5% от световните запаси. По този показател страната се нарежда на трето място в света след Русия и Иран. През изминалото десетилетие Катар привлече значителни чуждестранни инвестиции за развитие на залежите с газ и през 2007 г. се очаква да се превърне в най-големия износител на втечнен природен газ (износът на втечнен газ започна през 1997 г.). За експлоатацията на най-голямото находище „Норт фийлд“ (Северно поле) са създадени две акционерни компании – „Катаргаз“, „Расгаз“ и „Расгаз-2“ с участието на японски, американски, френски и южнокорейски капитали. Основни вносители на катарския газ са Япония и Южна Корея, с чиито компании са сключени перспективни сделки за 25 години напред.
Страната си поставя за цел да се превърне във водеща държава в енергийния сектор сред останалите членки на Съвета за сътрудничество в Залива. През последните години Катар е с положителен търговски баланс вследствие на високите приходи от продажбата на петрол и засиления износ на природен газ. За 2006 г. износът е на обща стойност 33.25 млрд. щ.д., а вносът – 12.36 млрд.щ.д. (f.o.b.). Страната е една от най-бързо развиващите се икономики в света, като доходът на глава от населението също е един от най-високите (29 400 щ.д. за 2006 г.). В доклад на Световната търговска организация за 2006 г. Катар е признат за най-перспективния пазар в Персийския залив. От 2000 г. насам Катар развива конгресния туризъм. Столицата Доха е домакин на 2 – 3 световни и регионални форума годишно. Катар е важен финансов център, в който функционират 14 банки, в т.ч. 10 чуждестранни. Според годишно изследване на Световната банка за 2006 г., пет катарски банки се нареждат сред стоте най-големи финансови институции в Близкия изток. Финансовите операции се регулират от Държавната валутна агенция, включваща 16 търговски банки. Основен проблем представлява недостигът на работна сила, от която само около 20% е от коренното население.
Катар инвестира милиарди долари в строителството и развитието на инфраструктурата. Проведените в началото на декември 2006 г. Азиатски олимпийски игри бяха повод да се ускори завършването на повечето нови инфраструктурни проекти. Външният дълг на Катар през 2006 г. е достигнал 25.7 млрд.щ.д. По данни от 2005 г. основни партньори в износа са: Япония (36,9%), Южна Корея (19,4%), Сингапур (8,2%). Катар внася предимно от Франция (11,5%), Япония (10,5%), САЩ (10,4%), Германия (8,4%), С. Арабия (7,3%), Обединеното кралство (7%), Италия (6,5%), Южна Корея (5,5%) и ОАЕ (4,8%), като структурата на вноса се състои най-вече от машини, транспортни съоръжения, храни и химикали. Отношенията между ЕС и Катар не са на желаното от Брюксел равнище. Според някои източници, финансовите ресурси на Катар, Бахрейн и Кувейт, които трите държави са готови да инвестират в отрасли на световната икономика, надхвърлят 300 млрд. щ.д. Тези данни привличат вниманието на европейските делови среди.
Местната валута – Катарски риал (QAR) – е с фиксиран към щатския долар курс (3.65 QAR = 1 USD).
Езици.
Арабският език е официалният език на Катар. Английският е широко разпространен. На фона на мултикултурната разновидност в страната много други езици са също говорими, включително френски, хинди, урду, тамилски и тагалог.
Култура.
Местната култура на Катар е подобна на тази на другите арабски държави от Персийския залив и е силно повлияна от Исляма. Тя е пренесена от арабските племена от Саудитска Арабия, мигрирали в Катар и на други места в Персийския залив.
Официални празници на Катар са 18 декември – Национален празник на Държавата Катар; 3 септември – Ден на независимостта; и всички мюсюлмански празници, съобразно религиозния календар.
Традиционната храна е типично близкоизточна. Диетата не включва свинско месо. Богата е на подправки и пикантен вкус.
Административно деление.
Емирство Катар е разделено на 10 общини (на арабски: "баладияхи"), които понякога се превеждат и като губернатории или провинции:
Стопанство.
Катар е една от най-бедните на водни ресурси страна в света и същевременно една от най-богатите страни по доход на глава от населението. През 1949 г. започва добивът на нефт в Катар, което променя коренно стандарта на живот в дотогава бедната арабска страна. Тя става член на ОПЕК.
Особено перспективен е газодобивът. След Русия Катар е втората страна в света по запаси на природен газ – според местни данни страната разполага с 900 трилиона куб. м природен газ. Тя е крупен износител на природен газ, трети в света след Русия и Иран.
Освен добива на нефт и газ традиционно развити отрасли на местната икономика са риболовът и търговията с перли.
Транспорт в Катар.
Няма жп линии, шосетата са 2.5 хил. км, от които половината асфалтирани. Пристанища – Доха и Ум Саид. В столицата има голямо международно летище. Летището "Doha International" се намира в близост до Доха и е едно от най-натоварените в Катар. Кодът DOH се използва за съкращаване името му. Летището има два терминала и се използва както от най-големите превозвачи, така и от нискотарифните авиокомпании за вътрешни, международни и трансконтинентални полети. Националният превозвач "Qatar Airways" е една от малкото 5-звездни авиокомпании и е сред най-бързо развиващите се в областта. |
63208 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63208 | Малдиви | Малдѝви (среща се и като Маледиви, – "Дивехи Радже"), официално име Репу̀блика Малдѝви ( – "Дивехи Раджжеге Джумухурийя"), е малка островна държава в Индийския океан, състояща се от група атоли, намираща се на юг-югозапад от Индия и на около 700 км югозападно от Шри Ланка. Това е най-голямата „коралова“ държава в света и най-малката азиатска държава по население и по територия. Името Малдиви означава „огърлица от острови“.
Малдивите имат най-ниската надморска височина от всички страни в света. Най-високата точка е 2,3 метра над морското равнище, а средната височина е 1,5 м. Общата площ е 298 км². Столицата Мале се намира на най-големия атол. Малдивите нямат нито една река или голямо езеро и се чувства недостигът на питейна вода. Температурата на въздуха целогодишно е от 24 °C до 33 °C.
Малдивите са президентска република. Официалната държавна религия е ислям. Най-развитите отрасли в икономиката на страната са туризмът и риболовът.
История.
Архипелагът е бил заселен преди повече от 2000 години от и индоарийци – имигранти от Цейлон (сега Шри Ланка) и Южна Индия. Жителите му са били будисти още по времето на великия Ашока около III век пр. н. е. Араби и персийци започват да се заселват в района около V–VI век.
Първото писмено споменаване на островите датира от 947 г., вероятно когато ги е посетил арабски проповедник. На 7 юли 1153 г. Малдивите за първи път се споменават като султанат. Ислямът навлиза на островите и е обявен за официална религия на повечето острови от архипелага през 1153 г. Проповедникът на исляма се самопровъзгласява за султан и основава династия, която просъществува няколко века. През 1344 г. на островите пристига известният арабски пътешественик Ибн Батута, който служи като кадия в продължение на 18 месеца.
Малдивите попадат под владичеството на Португалия през 1558 г., когато португалците създават малък гарнизон и търговски пункт на Малдивските острови. Опитите за налагане на християнството на островите и атолите провокират местното население към въстание, водено от Мохамед Такуруфану ал-Азам и двамата му братя, които прогонват португалците от Малдивите 15 години по-късно. Това събитие сега се празнува като Национален празник на Република Малдиви. В средата на XVII век холандците от нидерландската Ост-Индия заменят португалците като доминираща сила в Цейлон и установяват хегемония на Малдивите от 1654 г., без да навлизат особено в местните дела, които са регулирани в съответствие с вековните ислямски обичаи.
През 1796 г. британските войски изгонват холандците от Цейлон и включват Малдивите в списъка на своите колонии. През 1860 г., в резултат на поредица от въстания, водени от членове на ислямистката организация „Мусталитив“, британските войски са били принудени да напуснат Малдивите. Скоро победата на клана Какааге, който е бил на страната на Англия, над клана Азириге, връща британците на архипелага, които в края на 1887 г. обявяват Малдивите за протекторат на Англия.
Малдивите получават независимост на 26 юли 1965 г., а на 11 ноември 1968 г. след проведен референдум са обявени за република. Момун Абдул Гаюм става президент през 1978 година и остава на този пост до 2008 година, тъй като е преизбиран 6 последователни пъти в отсъствието на опозиция и служи 6 петгодишни мандата. След разрешаване на политическите партии на негово място с всенародни избори е избран Мохамед Нашид.
Държавно устройство.
Малдивските острови са президентска република. Президентът е държавен и правителствен глава и се избира пряко за 5 години и ръководи висшия изпълнителен орган – министерския съвет. Висшият законодателен орган (народният меджлис) е еднопалатен парламент от 50 депутати (8 от тях се назначават от президента, а 42 се избират за 5 години от населението).
Политическите партии са разрешени от 2005:
Малдивите са една от най-независимите държави в света.
Административно деление и въоръжени сили.
В страната има 26 естествени провинции (атола), но правителството ги е групирало в 20 административни провинции, за да улесни администрацията на държавата: 19 островни групи и един дистрикт – Мале. Въоръжените сили се състоят от сили за бързо реагиране, сили на безопасността и морски стражи. Според данни от 2003 година годни за военна служба са 37 100 души.
География.
Малдивският архипелаг образува 2 паралелни вериги, състоящи се от 26 атола, обединяващи 1196 коралови острова, които се простират на територия от 90 000 квадратни километра, което прави Малдивите една от най-разкъсаните и разпръснати на голяма територия държави в света. Най-северната точка се намира на 7°06′22″ с. ш. и е разположена на остров Тураанкуну в атола Ихавандифулу, а най-южната – на 0°42′13″ ю. ш. и е разположена на остров Ган в атола Аду. Състои се коралови рифове и пясъчни ивици по продължението на 960 км дълга подводна планинска верига, издигаща се от дълбините на Индийския океан. Само 203 острова са обитаеми. На най-големият остров Мале се намира единственият град – едноименната столица – и единственото пристанище. Повечето острови са обкръжени от коралови рифове. Всеки атол има средно по 5 до 10 населени острова и 20 до 60 ненаселени. Малдивите са и най-ниската държава в света – най-високата точка на територията ѝ достига едва 2,3 метра. На някои острови обаче има дюни, които достигат 3 метра височина.
През 2008 година президентът след избирането си обявява намерението си за закупуване на земи в Австралия, Индия и Шри Ланка поради загрижеността от глобалното затопляне на климата и повишаването нивото на световния океан. Земите ще бъдат закупени със средства от туризма. Около 600 хил. туристи посещават архипелага всяка година.
За последните 100 години нивото на океана в този район се е издигнало с 20 сантиметра. Около 1970 година обаче нивото е паднало с около 20 сантиметра. Някои прогнози показват, че има вероятност около 2050 година островите да изчезнат напълно. Други прогнози предричат, че нивото на океана в тази част на света ще се издигне с около 60 см около 2100 година.
Земетресението в Индийския океан от 2004 година и последвалото го цунами нанася големи щети на икономиката, обществото и природата – много хора остават бездомни, а на заобикалящата среда са нанесени необратими вреди.
Почвата представлява около 15 сантиметра хумус, под него се намират около 50 – 60 см пясъчници и след това пясък. Кокосовите палми са националното дърво на страната и се намират в изобилие на островите. Поради недостига на прясна вода обаче другите видове растителност са рядкост. Някои дървета, като например манго, започват да умират поради просмукването на солена вода в почвата. Повечето постоянни жители разчитат на дъждовна и грунтова вода за питейни нужди.
Климат.
Малдивите имат стабилен тропичен мусонен климат (Am) според климатичната класификация на Кьопен, който се влияе от доста голяма площ от Южна Азия. Тъй като Малдивите имат най-ниската надморска височина в света, температурите са постоянно горещи, а влажността е висока. Това причинява различно нагряване на земята и водата. Температурите на въздуха варират между 24 и 33 °C през цялата година, а средната им стойност е 28,2 °C. Най-ниските средни минимални температури са през ноември (25,2 °C), а най-високите средни максимални – през април (31,6 °C). Температурата на водата през цялата година е от 27 до 29 °C. Средно на денонощие има от 6,68 слънчеви часа през септември до 9 слънчеви часа през март. Средните годишни валежи са 2540 милиметра на север и 3810 милиметра на юг. Най-малко са валежите през февруари (38 мм) и март (74 мм), а най-много през май, ноември и декември (216 – 231 мм). Влажността на въздуха е висока, но не се усеща осезателно поради постоянния бриз. Има постоянен приток на влажен морски въздух от Индийския океан чрез мусоните.
Преобладават два сезона с различни мусони: сух през зимата (януари – април) и дъждовен през лятото (май – декември) със силни ветрове и бури. Преходът от сухия североизточен мусон към влажния югозападен мусон се случва през април и май. През този период югозападните ветрове допринасят за образуването на югозападния мусон, който достига Малдивите в началото на юни и преобладава до края на август. Метеорологичните условия на Малдивите обаче невинаги съответстват на мусонните режими в Южна Азия. Мусонното влияние е по-голямо на север от Малдивите, отколкото на юг – това се дължи на наличието на екваториални течения.
Стопанство.
Водещи отрасли в икономиката на страната са туризъм, риболов, корабоплаване и търговия. Добиват се също така бисери и корали.
Туризъм.
Малдивите са почти напълно непознати до 1970-те. Населени са само 200 острова от общо 1192 и на тях живеят 328 536 души (според преброяването от 2012). Туризмът представлява около 30 % от брутния вътрешен продукт и основната причина за развитието на икономиката на тази страна и създаването на работни места. Първият курортен комплекс отваря врати през 1972 година.
Съгласно официалната правителствена страница за туризма 1972 година бележи началото на прехвърляне на тежестта на икономиката от риболова към туризма. Днес страната има 89 курортни комплекса с капацитет от 17 000 легла за 600 000 туристи, които ежегодно посещават Малдивите. Те са предпочитано място заради сравнително умерения климат, чистата синя вода, белите пясъчни ивици, възможността за практикуване на водни спортове целогодишно и заради изключително интересния и богат подводен свят.
Риболов.
Риболовът е вторият по значимост сектор на промишлеността след туризма. Според националната традиция и думите на президента риболовът е основен за оцеляването на нацията.
Малдивите имат изобилие на различни видове риба – риба тон, баракуда, махи-махи (делфинова риба) и много други. Освен индустрия, риболовът е и развлечение, както за местните жители, така и за туристите. Той е бил основно препитание за жителите от векове. Дори и днес в него е заето половината от трудоспособното население на държавата, съсредоточено в частния сектор. Около 50 % от улова се изнася навън – основната част заминава за Шри Ланка, а останалата за Япония, Сингапур, Тайланд и Германия. 90% от експорта на рибата е или замразена, в консерви или изсушена. Само 10% от нея е прясна.
Земетресението от 2004 година и последвалото цунами не успяват да нанесат съществени вреди на кораловия риф и на риболова като цяло.
Рибарите са имали водеща роля в икономиката до 1985 година, когато туризмът ги измества на второ място. Въпреки това риболовът и туризмът остават взаимосвързани и осланящи се преди всичко на кораловия риф за своето оцеляване. Около 22 хил. души са ангажирани по един или друг начин с риболовната индустрия.
Земеделие и търговия.
Земеделието играе сравнително малка роля в икономиката на страната. С разрастването на туризма намалява и така по принцип оскъдна обработваема земя. Друг проблем е недостигът на вода за напояване. Значителна част от селскостопанската продукция се внася. Основната култура, която се отглежда е кокосовата палма, а също така хлебно дърво, банани, манго, както и птици. Промишлеността е представена от малки занаятчийски работилници, текстилни и рибо-консервни предприятия, които произвеждат основно дрехи, сувенири и лодки.
Демография.
Малдивите са съставени от смесица от различни етноси и култури, които са населявали островите по едно или друго време. Най-вероятно първите заселници са дошли тук от Южна Индия и Шри Ланка.
В държавата има сложно социално разслоение, което се базира на професия, имотно състояние, семейни връзки, произход и ислям. Основно населението се дели на благородници (bēfulhu) и обикновени граждани. Социалният елит живее в столицата Мале – единственият град и пристанище на архипелага, разположен на едноименния атол. Вероятността туристите да се срещнат с местното население е много малка, тъй като туристическите курорти не са построени на островите с местно население.
През 1905 г. населението е 100 000 души и остава непроменено до 1970-те. След получаване на независимост през 1965 г., здравеопазването се подобрява и през 1978 г. броят на населението се удвоява. Около 2000 година той достига 300 000.
Според данни от април 2008 г., около 70 000 чуждестранни работници и 33 000 нелегални имигранти представляват 1/3 от населението на страната. Общият брой на населението е 301 475 (юли 2000), 369 031 (юли 2007) и 379 270 (2020).
Култура, език и религия.
Културата на Малдивите е повлияна от различни видове източници, но най-важните са намиращите се в близост Шри Ланка и Индия. Забелязват се и отделни елементи от африканската култура, пренесена тук основно от освободени в миналото роби, доведени на островите от благородници.
Официалният и най-широко разпространен език е дивехи, който спада към групата на индо-европейските езици. Езикът е със санскритски произход. В него има основно арабски влияния. Английският език се ползва широко в търговията и някои правителствени училища.
Древните крале пренасят будизма от континента на островите. След дългия будистки период мюсюлманите донасят със себе си сунитския ислям, който се налага като религия около XII век. Суни е официалната религия за цялото население и изискване за получаване на гражданство. Въпреки че това е преобладаващата религия, се забелязват и отделни части със суфизъм, като например някои мавзолеи, които днес се считат за културно наследство.
Малдивите са една от седемте държави в света, в които атеизмът е незаконен и наказуем със смъртно наказание.
Отношения с България.
Дипломатически отношения между двете държави са установени на 14 август 1984 г. по инициатива на България. От 2014 г. посланикът на България в Делхи се акредитира и за Малдивите. През януари 2005 г. българският гражданин Борислав Дионисиев е назначен за почетен консул на Малдивите в България.
Политическият диалог е спорадичен. Първата визита на ниво държавен глава е през септември 2003 г., когато президентът Георги Първанов посещава страната като част от азиатска обиколка, включваща също ОАЕ, Индонезия, Сингапур и Тайланд, и се среща с тогавашния президент на Малдивите Маумун Абдул Гаюм.
На 13 август 1996 г. в Мале е подписана двустранна Спогодба за въздушни съобщения.
Стокообменът между двете държави е ограничен. |
63209 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63209 | Таджикистан | Република Таджикистан (; ) е високопланинска държава в Средна Азия, без излаз на море. Преди 9 септември 1991 г. Таджикистан е част от СССР като Таджикска съветска социалистическа република. Страната граничи на юг с Афганистан, на север с Киргизстан, на запад с Узбекистан и на изток с Китай. "Таджикистан" на персийски означава „земя на таджиките“. Страната е член на ОНД, на Организацията Ислямска конференция и на Евразийската икономическа общност.
История.
Земите на днешен Таджикистан са били заселени още от дълбока древност. През 1 век пр.н.е. те влизат в състава на държави като Согдиана, Бактрия, Персия, Империята на Селевкидите, Гръко-бактрийското царство, Кушанското царство, Кидаритското царство. От Индия прониква будизмът, а от Персия – манихейство и зороастризмът.
В началото на 6 век Държавата на ефталитите подчинява цяла Средна Азия, Афганистан, част от Северна Индия и някои райони на Източен Туркестан. Столица на ефталитската държава е град Бадиан. В средата на 6 век Средна Азия попада под нашествието на тюркски племена. След решаващата битка между тюрки и ефталити (около 562 – 565) завършва с пълната победа на Тюркския хаганат.
Към средата на 8 век Средна Азия е завоювана от арабите. Военните гарнизони са попълвани от местни войници (на арабски: "таджик") от ирански произход, приели исляма от сунитското му направление. Тези войници са ядрото на етногенезиса на таджикския народ.
Държава на Саманидите (875 – 999).
Първата таджикска държава е образувана през 875 от Исмаил Самани с център град Бухара. Държавата на Саманидите е унищожена от нашествието на узбекски племена.
Таджикска ССР.
През 1925 Таджикистан влиза в състава на СССР като автономна република в състава на Узбекската ССР. Град Душанбе става негова столица, който е образуван едва през 1924 година в резултат на сливането на три села: Сариосие, Шохмансур и Душанбе.
През 1929 година Таджикистан влиза в състава на СССР като съюзна република.
Независим Таджикистан.
През 1991 г. в Таджикистан се появява ислямска опозиция. След разпадането на СССР независимата таджикска държава е ръководена от Рахмон Набиев – бивш номенклатурчик от Ленинабад (Худжанд). Още слабата държавна власт е атакувана от ислямската опозиция в страната. На 11 май 1992 г. ислямската опозиция идва на власт като Набиев запазва поста си. През юни 1992 година антиислямската опозиция (секуларисти) в страната начело със Сангак Сафаров предприемат преврат в южния град Куляб. Противопоставянето довежда до междуетнически конфликт и гражданска война в Таджикистан (1992 – 1997) между секуларистите – поддръжниците на светския режим (северните райони на Худжанд и Хатлон) и ислямистите (произлизащи от бедните райони на Гарма и Горни Бадахшан). На 27 септември секуларистите завземат Кургантеппа. Кулябските метежници се реорганизират в отряди на Народния фронт, който получава поддръжката на Северен Таджикистан (Худжанд), а също и съседен Узбекистан и Русия, тъй като ислямизацията на Таджикистан заплашва геополитическото статукво в тези страни.
На 24 октомври 1992 година е направен първият опит за щурм на столицата Душанбе от страна на секуларистите. Начело на метежниците застава сподвижникът на Сафаров Емомали Рахмон. През декември 1992 година метежниците успяват без бой да завземат столицата. Сформирано е правителство, оглавявано от Емомали Рахмон. Ислямистите са изтласкани в източните части на страната и в съседен Афганистан. След засилването на властта на талибаните в Афганистан, на 27 юни 1997 година е сключено примирие между правителството на Рахмон и ислямската опозиция. Ислямистите са интегрирани в държавните структури, включително в парламента и армията.
На 3 – 10 ноември 1998 е извършен опит за метеж на секуларисткия полковник Худойбердиев в северния таджикски град Худжанд, поддържан от съседен Узбекистан.
През 1999 е извършен опит за навлизане на въоръжени отряди на узбекската ислямистка опозиция в Таджикистан, под предводителството на Намангани, от територията на Таджикистан (Гарм) в Узбекистан чрез територията на съседен Киргизстан, а по-късно и от Северен Таджикистан при град Наугарзан.
След края на гражданската война в страната започва процес на стабилизация. През 1999 се провеждат свободни избори, които опозицията определя като нечестни и фалшифицирани. На тези избори президента Емомали Рахмон е преизбран с голямо мнозинство. Руски бази и военни части продължават да пазят южната граница на страната със съседен Афганистан. След терористичното нападение от 11 септември, американски и френски военни части също са разположени на територията на Таджикистан.
Държавно устройство.
Веднага след провъзгласяването на независимостта на страната започва гражданската война в Таджикистан, в която участват проруски и ислямистки фракции, поддържани от Русия и Иран. В резултат на разпадането на Съветския съюз и гражданската война от близо 400 000 руснаци и рускоезични в Таджикистан остават едва около 60 000 души, а останалите емигрират в Русия. До 1997 гражданската война е прекратена, в страната започва процес на стабилизация, а централната власт започва да се сформира след провеждането на мирни избори (1999).
Официално Таджикистан е президентска република. Начело на държавата стои президент. Законодателната власт в страната се осъществява от таджикския парламент – "Маджлиси Оли". Той се състои от две камари – горната камарата на представителите ("Маджлиси мамояндоган") и долната камара на националното събрание ("Маджлиси миллӣ"). Последните избори от 2005, както и при предходните, международните наблюдатели и опозиционните партии отчитат известни нарушения от страна на президента Емомали Рахмон.
Ексклави.
Поради многонационалния характер на Средна Азия и особено на Ферганската долина, а и в резултат на провежданата от СССР политика на национално обособяване на народите в средноазиатската част на бившия Съветския съюз, са прокарани границите на съветските републики. Те често биват коригирани и така се стига до оформянето на няколко анклава и ексклава във Ферганската долина.
Таджикистан има три ексклава , разположени на териториите на съседните Киргизстан и Узбекистан. Най-големият от тях е ексклава Ворух. Разположен е на 45 км южно от град Исфара навътре в киргизка територия. Ексклавът заема площ от около 95 – 130 км². Населението му наброява между 23 и 29 хил. души, като от тях 95% са етнически таджики и 5 % узбеки, населяващи 17 населени места.
Другият таджикски ексклав обхваща село Сарван. Той се намира на узбекска територия, заема дълга ивица от 15 км и широка едва 1 км, намира се близо до главния път между узбекските градове Коканд и Ангрен.
Най-малкият таджикски ексклав е малко село, разположено недалеч от киргизко-таджикската граница, близо до крайната железопътна гара в киргизкия град Кайрагач.
На територията на Таджикистан няма анклави.
Административно деление.
В административно отношение Таджикистан е разделен на три области (на таджикски: "вилояти"), една столична област и една автономна област (на таджикски: "вилояти мухтори"):
Природа.
Около 93 % от територията на Таджикистан е заета от високи планини. Около 50% от планините в страната имат надморска височина над 3000 метра. Планините на Таджикистан са основен водосборен басейн и водоизточник, като захранват всички големи реки на Средна Азия с вода – Пяндж и Амударя. Преобладава тревиста и храстова растителност, гори почти няма.
Климатът е суров, континентален със значителни денонощни и сезонни колебания на температурата на въздуха, малко количество валежи, ниска относителна влажност и незначителна облачност. Средната температура през януари се колебае от 2 до −2 °C в долините и предпланинските райони в югозападната и северната част на Таджикистан и стига до −20 °C в ниските части на Памир. Абсолютният минимум на температурата по върховете на Памир (Булункул) през зимата достига до −63 °C. Средната температура през юли е от 30 °C в ниските долини в югозападната част на страната до 0 °C и по-ниска в Памир. Абсолютният максимум на температурите през лятото достига до 48 °C (в Долен Пяндж).
Население.
Според последното преброяване в Таджикистан от януари 2000 година в страната живеят 6 127 500 души. Към 1 януари 2005 година по неофициални данни броят на населението е нараснал на 7 163 506 души. Населението на Таджикистан расте с бързи темпове. през 1959 година в страната са живели 1 981 000 души, а през 1989 то наброява 5 109 000. За разлика от европейските страни на ОНД, то продължава да нараства и след 1989 година, въпреки значителната емиграция (437 хил. души за 11 години). Основният фактор, способстващ за ръста на населението е високия естествен прираст.
Ако през съветския период в страната е нараствало градското население, то за последните 11 години то намалява. Този факт се обяснява с изселването от Таджикистан на руското население, което е предимно градско. Така селското население на Таджикистан нараства на 1 063 700 души (на 30,9 %) и делът на градското население в страната спада с 33 % през 1989 и с 26 % през 2000 година.
Намаляването на градското население като цяло води и до намаляването на населението в по-голямата част от градовете в Таджикистан, включително и това на столицата.
За 11 години рязко се изменя националният състав на населението на Таджикистан. По данни от последното преброяване делът на руското население се оказва значително по-нисък от очаквания. През 1989 година в страната има 388 500 руснаци. По данни от 1996 година те наброяват 189 500, но преброяването през 2000 година отчита едва 68 200 руснаци. Драстичното намаляване на дела на руското население се обяснява с емиграцията, породена от гражданската война в страната и естествената смъртност. Намалява и делът на узбеките в страната. От 23,5 % през 1989 до малко над 17 % през 2000 година. Този факт е свързан с емиграцията и процесите на асимилация сред узбеките. Делът на киргизите в таджикското население запазва равнището от малко над 1 %. На фона на намаляването на малцинственото население в Таджикистан се увеличава обратнопропорционално процентът на таджиките. През 1989 година те наброяват 3 172 400 или 62,3 % от населението, а през 2000 г. техният брой е вече 4 898 400 или 79,9 %.
Официалната религия в страна е ислямът, като по-голямата част от мюсюлманите (около 90%) са сунити.
Стопанство.
Таджикистан е предимно аграрно-индустриална страна. Спада към една от най-бедните страни в света, въпреки че има голям икономически потенциал. Продължителната гражданска война и последвалите разрушения и човешки жертви довеждат до рязък спад в икономиката на страната (БВП през 1995 съставлява едва 41 % от показателите за 1991)
Последвалите процеси на стабилизация благоприятстват за развитието на икономиката и жизненото равнище на населението значително се подобрява. БВП на Таджикистан се сформира от три сектора: селско стопанство 30,8 %, индустриалния сектор – 29,1 % и сферата на услугите – 40,1 %. Основният сектор в икономиката е държавният. На него принадлежи голямата част от крупните промишлени предприятия.
Селско стопанство.
В Таджикистан се отглеждат следните селскостопански култури:
Енергетика.
Поради наличието на големи водни ресурси в Таджикистан е добре развита енергетиката и преди всичко ВЕЦ. Страната е една от най-обезпечените с водни ресурси в света – на осмо място по абсолютни запаси (300 млрд. кВт/ч. за година). В страните от ОНД Таджикистан заема 2-ро място след Русия, а в Средна Азия – първо по запаси от водни ресурси и електричество.
Големи ВЕЦ-ове в страната са Нурекска, Сангтудинска и Рагунската ВЕЦ:
Промишленост.
В Таджикистан е развита минната промишленост (въгледобивна и газодобивна), цветната металургия (олово, цинк, бисмут, волфрам, молибден и злато) и леката промишленост, тясно свързана с преработката на памук.
Външна търговия.
Вносът се равнява на 890 млн. щатски долара (2003). Състои се от внос на черни метали, продукция от леката промишленост, автомобили, селскостопанска техника, фармацевтична продукция, медицинско оборудване и други.
Износът се равнява на 750 млн. щ.д. Състои се от износ главно на алуминий, олово, цинк, редки метали (ванадий, уранов окис), продукция на леката промишленост (памучен и копринен текстил), памук, селскостопанска продукция (зеленчуци и плодове).
Езици.
В Таджикистан се говорят следните езици:
Таджикският език (забони тоҷикӣ) спада към източния клон на иранските езици на индоевропейското езиково семейство. Заедно с персийския, говорен в Иран и този в Афганистан, наричан още "дари" или "дари персийски", съставя общ диалектен континуум. До 16 век таджиките и персийците в Иранското плато и Хорасан говорят общ език, но със създаването на две отделни държави – на Шайбанидитите (узбеки), под чиято власт попадат таджиките, и Сафавидската империя , започва отделянето на таджикския диалект. През 1929 съветските власти заменят персийско-арабската писменост с латиница, а в 1940 се въвежда кирилицата. Също така в началото на 20 век „таджикски“ (тоҷикӣ) започва да се използва като название на персийския, говорен в Централна Азия. Дотогава думата „таджик“ основно е използвана за означаване на народите в Централна Азия, говорещи ирански езици, етимологията не е напълно изяснена.
Днес таджикски се говори в Таджикистан, Узбекистан и Афганистан. Има четири основни групи диалекти:
В северните диалекти има влияние и заемки от тюркски езици, най-вече от узбекски, за разлика от южните, които са по-близо до дари. |
63210 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63210 | Туркменистан | Туркмениста́н () е държава в Централна Азия. Граничи с Афганистан и Иран на юг, Казахстан на север, Узбекистан на североизток, а на запад с Каспийско море. Общата площ на страната е 491 120 км2, от които 467 055 км2 суша и 24 065 км2 вода. Почти 80% от територията на страната е заета от пустинята Каракум. Столицата на Туркменистан е Ашхабад.
Туркменистан е държава с богата история, включваща много велики владетели и завоеватели. Държавата става независима през 1991 година и е първата неутрална държава в света, призната за такава от ООН през 1995 година.
Населението на Туркменистан е 5,17 милиона души. По-голямата част от населението са мюсюлмани (предимно сунити) – 89%. Официалният език е туркменският.
География.
Със своите 491 120 км2 Туркменистан е 52-рата страна по територия в света. Почти 80% от територията на страната е покрита от пустинята Каракум. В централната част на страната е разположена депресията Туран. В крайната южна част на страната е планинската верига Копетдаг (най-висока точка – връх Ризе, 2942 м). Нейното североизточно разширение са ниски реликтни планини Малък Балкан (до 777 м) и Голям Балкан (връх Арлан 1881 м). На север от Копетдаг се простира предпланински равнина, минаваща на запад в по-голямата Каспийско низина. Близо до брега на Каспийско море се намира малкото Красноводско плато (до 308 м). На северозапад в пределите на Туркменистан влизат южните покрайнини на платото Устюрт с височина до 400 – 460 м.
През страната преминават реките Амударя, Мургаб и Теджен. Туркменският бряг около Каспийско море е дълъг 1768 км. Каспийско море е безотточно езеро и няма достъп до Световния океан.
Климатът на Туркменистан е сух, субтропически с малко валежи през годината. Зимите са кратки и сухи с най-много валежи от януари до май. Най-много валежи падат в планинската верига Копетдаг.
Във флората на Туркменистан има много ендемични видове. Богатството на флората може да се прецени от факта, че само в Копетдаг има около две хиляди вида висши растения, а в пустините и низини – не по-малко от хиляда. Генетично цялата флора има тесни връзки със Средиземноморието и Близкия изток.
В Туркменистан животните са добре приспособени към живот в пустинята. Много от тях са нощни. Някои могат да изкарат без вода дълго време и се характеризират със способността да тичат бързо на дълги разстояния. В страната има 91 вида бозайници, 372 вида птици, 74 вида влечуги и приблизително 60 вида риби.
История.
Туркменистан е държава с богата история, включваща много велики владетели и завоеватели.
През II хилядолетие пр.н.е. на територията на съвременен Туркменистан съществувала Маргианската цивилизация.
През VI – IV век пр.н.е. районът бил под властта на персийските царе от династията на Ахеменидите, а след това на Александър Велики.
От III век пр.н.е. е част от Партската империя (столица – Ниса), по-късно е в състава на Сасанидската империя.
През V – VIII век. територията се завоюва последователно от ефталитите, турците и арабите. През 776 – 783 година населението участва в антиарабско въстание под ръководството на Хурамит Хашим ибн Хаким (Мукана).
През IX – X век е в състава на държавите на Тахиридите и Саманидите.
През XI век територията на Туркменистан е завладяна от огузки племена, които се смесват с местните ирански племена, създавайки туркменския етнос. Туркмените са един от най-старите тюркски народи.
През XI – XIII век се създава първата туркменска държава на Селджуките със столица Мерв.
До началото на XIII век територията на Туркменистан е в състава на държавата на Хорезм шаховете.
В първата четвърт на XIII век тя е покорена от монголите и по-късно става част от Илханското ханство, а след това е в състава на държавата на Тимуридите.
През XVI – XVII век е част от ханствата на Хива и Бухара.
През 1869 – 1885 г. територията на съвременен Туркменистан е присъединена към Руската империя (Закаспийска област, по-късно включена в Туркестанския край).
През ноември – декември 1917 година се установява съветска власт. На 7 август 1921 г. основната част от територията на Туркменистан става част от Туркестанската автономна съветска социалистическа република. На 27 октомври 1924 г. е образувана Туркменската съветска социалистическа република.
На 6 октомври 1948 г. в Ашхабад се случва много силно земетресение, което отнема живота на между 60 и 100 хиляди души.
През октомври 1990 г. Върховният съвет на Туркменската ССР създава длъжността Президент на Републиката.
На 26 октомври 1991 г. се провежда референдум за независимостта на Туркменистан. На въпроса: „Съгласни ли сте нормативно да бъде създаден Туркменистан като независима демократична държава“ положителен отговор са дали 93% от гражданите на Туркменската ССР. На следващия ден Върховният съвет на Републиката приема Декларацията за независимост и одобрява новото име на страната – Туркменистан.
Език.
Официалният език на Туркменистан е туркменският език, който принадлежи към огузската група на тюркските езици. Той също така има някои особености на къпчакската езикова група. Географски е разпространен в Туркменистан, Иран, Афганистан, Турция, Ирак, Каракалпакстан, Таджикистан, Казахстан, Узбекистан, в района на Ставропол и в Астраханския регион на Русия. В Туркменистан, освен туркменски, са разпространени и руски, английски и узбекски езици.
Религия.
По-голямата част от населението на Туркменистан е мюсюлманско (предимно сунити) – 89%. Християните съставляват около 9% от населението, а останалите 2% изповядват други религии. Според официални данни от 2010 г. в страната има 398 джамии. Всички вероизповедания са разрешени под строгия контрол на държавата – през 1994 г., за да ги контролира е създаден Генгеш (Съвет) по религиозните въпроси, в който са включени мюфтията, заместник-мюфтията, православният наместник, както и държавен служител. Членовете на Съвета по религиозните въпроси, въпреки светския характер на държавата, получават заплати от бюджета, както и членовете на провинциалните съвети по вероизповеданията (начело с техния местен главен имам). Държавата не ограничава възможността за Хадж – през 2015 г., съгласно Указ на Президента, разрешение за поклонение в Мека са получи 188 души.
Проучването на международната благотворителна християнската организация „Отворени врати“ за 2015 г. поставя Туркменистан на 20-о място в списъка на страните, в които правата на християните се ограничават най-много. Повечето християни в страната са православни. В Туркменистан има също редица протестантски църкви – около 1100 души петдесетници, баптисти, лутерани, адвентисти и др. От март 2010 г. в страната е отворен център на Римокатолическата църква.
Държавно устройство.
Независимостта на Туркменистан е обявена на 27 октомври 1991 г. Страната е член на ООН от 2 март 1992 г. и е неутрална държава.
В съответствие с Конституцията от 1992 г. Туркменистан е демократична, правна и светска държава, в която върховенството на държавата е под формата на президентска република. Президент на Туркменистан е Гурбангули Бердимухамедов. Той е избран и встъпва в длъжност на 14 февруари 2007 г.
По-голямата част от населението изповядва ислям.
Държавни символи.
Символите на Туркменистан като суверенна държава са: знамето, гербът с изображение на Ахалтекински кон и националният химн, които са установени и защитени със специален закон.
Национално знаме.
Настоящето национално знаме на Туркменистан е утвърдено на 19 февруари 1992 г. На 26 декември 1994 г. тогавашният президент на Туркменистан Сапармурат Ниязов подписва указ „За празника на знамето на Туркменистан“. Знамето е зелено, с отвесна червена ивица и пет орнамента в основата му. Под тази ивица има маслинови клонки. В непосредствена близост до ивицата под горния ръб на знамето – бял полумесец и пет бели звезди. Петте орнамента в ивицата, заимствани от туркменските килими, представляват петте области на страната. Маслиновите клонки символизират провъзгласения през 1995 г. неутралитет на Туркменистан.
Национален химн.
Националният химн на Туркменистан се нарича „Химн на независим и неутрален Туркменистан“ (туркм. „Garaşsyz, bitarap, Türkmenistanyň döwlet gimni“). Мелодията на химна е написана от туркменския композитор Вели Мухатов през 1997 г. От обявяването на независимостта на страната до 1997 г. се е изпълнявал химнът на Туркменската ССР, но във версия без думи.
Герб.
Държавният герб на Туркменистан е осмолъчна звезда в зелено, с жълто-златист ръб, в която са изписани два кръга в сини и червени цветове. Кръговете са разделени от жълто-златни ивици с еднаква ширина. На зеления фон на осмоъгълната звезда около червен кръг са изобразени основните елементи на националното богатство и символите на държавата: памук и пшеница. В посока на часовниковата стрелка в червен кръг са изобразени петте основни символа на различните туркменски килими: Теке, Салир, Ерсар, Човдур и Йомут, които символизират приятелството и солидарността на туркменския народ. В синия кръг е изобразен Янардаг – конят на първия президент на Туркменистан Сапармурат Туркменбаши, който е класически представител на знаменитата Ахалтекинска порода.
Административно деление.
Страната е разделена на 6 административно-териториални единици, 5 от които са вилаети, а шестата е град Ашхабад (столица на Туркменистан) с права на вилает.
Вилаети в Туркменистан са:
От своя страна вилаетите се поделят на етрапи ("райони") и градове със самоуправление.
Население.
До 2000 г. населението на Туркменистан е нараствало с много бързи темпове. Според преброяването от 1959 г. населението е било 1,516 млн. души; според преброяването от 1979 г. – 2,759 млн. души според преброяването от 1989 г. – 3,534 млн. души и според преброяването от 1995 г. – 4,481 млн. души.
От края на 2006 г. и до момента (2015 г.) няма официално публикувани данни за населението на страната. Косвено за действителния брой жители в страната, може да се съди по резултатите от президентските избори и участвалите в тях: според официални данни на 12 февруари 2012 г., 2 987 324 избиратели са регистрирани в страната. В изборите за Меджлиса през декември 2013 г., са участвали 3,063 млн. гласоподаватели. Според оценките на населението по възрастова структура, делът на жителите, които не са достигнали 18-годишна възраст и не са били включени в избирателните списъци е около 33% от населението – това означава, че общият брой на хората в страната ще бъде приблизително в размер на около 4,5 млн. души. Щатското бюро за преброяване оценява населението на Туркменистан в размер на 5 113 000 милиона души към средата на 2013 г., като населението на възраст над 18 години е в размер на 3 448 000 души, което е 12,6% повече от официално публикуваните данни за броя на избирателите.
Според ООН, към 1 юли 1995 г., в страната са живеели 4 188 000 души, а в средата на 2012 г., около 5.17 млн. души.
Коефициентът на общата раждаемост през 2011 г. е бил 2,14. Според данните, базирани на най-новите оценки на Отдела по населението на ООН от 2016 г., населението на Туркменистан е 5,438 670.
Политическо устройство.
Туркменистан е демократична, правна и светска държава. Форма на държавно управление – президентска република. Държавният глава е Президентът.
Доживотен президент на Туркменистан до 21 декември 2006 г. е Сапармурат Ниязов, обявен за Туркменбаши (глава на всички туркмени). Понастоящем президент на Туркменистан е Гурбангули Бердимухамедов.
Законодателният орган на страната е Меджлисът (парламент, състоящ се от 125 членове). Депутатите се избират за 5 години в едномандатни райони. В компетенциите на Меджлиса влизат: приемането на закони, приемане и изменение на Конституцията. До 2013 г. в Меджлиса е представена само една законна политическа партия в страната – Демократическата партия на Туркменистан (партия от комунистически тип). На 10 януари 2013 г. туркменистанският парламент приема нов закон „За политическите партии“. Законът определя правното основание за създаването на политически партии, правата и задълженията им, гаранциите за тяхната дейност. Този закон урежда също и отношенията на политическите партии с правителствените учреждения и други организации. На 21 август 2012 г. е създадена втората партия – Партията на индустриалците и предприемачите. До този момент в страната е функционирала еднопартийна система. През декември 2013 г., след парламентарните избори, в парламента влизат две политически партии, а също така и организации и независими депутати. Всички депутати изцяло подкрепят правителството, начело с президента. През 2014 г. се появява трета политическа партия – Аграрната партия на Туркменистан.
По-рано в Конституцията е бил записан и още един законодателен орган – назначаван и избиран. Това бил Народният съвет (Народен съвет, над парламент, 2507 членове). Той се е състоял от заместниците на председателя на Меджлиса, избирани за 5 години, от народните представители (народните съветници), представители на съдебната власт, министри, ръководители на регионални администрации (провинции и региони), представители на обществени организации, както и на старейшините. Народният съвет е обсъждал проблемите на националната политика (промени в конституцията, провеждането на избори и референдуми, одобряване на програми за развитие на страната, и др.). Сесиите се провеждали най-малко веднъж годишно. Пожизнен председател на Народния съвет до 2007 г. е бил Сапармурат Ниязов. През 2007 г. за Председател на Съвета е избран Гурбангули Бердимухамедов. В съответствие с измененията в Конституцията, Народният съвет прекрати съществуването си, като неговите правомощия са прехвърлени на Меджлиса и Президента.
Външна политика на Туркменистан.
Към февруари 2015 г. Туркменистан е установил дипломатически отношения със 140 държави по света. Туркменистан има открити 29 дипломатически мисии и консулства. В Туркменистан работят над тридесет дипломатически мисии на чужди държави, както и представителствата на петнадесет международни организации. Основните държави-партньори са Беларус, Иран, Казахстан, Русия, Индия, Турция и Китай. Туркменистан участва в много световни и регионални международни организации: ООН, ОССЕ, Движението на необвързаните, Организацията за икономическо сътрудничество (ECO), Организацията Ислямската конференция, Световната здравна организация (СЗО), Международната организация по миграция, Международната агенция за атомна енергия, Организацията на страните износителки на газ.
Постоянен неутралитет.
На 16 декември 1995 г. Туркменистан обявява своя постоянен неутралитет. Той е приет с Резолюция на Общото събрание на ООН № 50/80, в която се изразява надежда, че „статутът на постоянен неутралитет на Туркменистан ще допринесе за мира и сигурността в региона.“ В тази резолюция Организацията на обединените нации „признава и подкрепя провъзгласения статут на постоянен неутралитет на Туркменистан.“ Такъв уникален документ се приема за пръв път в дейността на ООН. Подкрепата за постоянния неутралитет от страна на ООН е рядко явление в повече от половинвековната история на тази международна организация. Общото събрание на ООН призовава да се уважава и подкрепя неутралитетът на Туркменистан. За приемането на резолюцията, на сесията на Общото събрание гласуват 185 страни членки на международната общност.
Двустранни българо-туркменистански отношения.
Дипломатически отношения.
Дипломатическите отношения между България и Туркменистан са установени в края на месец декември 2014 г., на равнище посланици, но без постоянно действащи в София и Ашхабад посолства. За Туркменистан отговаря българското посолство в Азербайджан, Баку, докато от туркменска страна за България отговаря посолството на Туркменистан в Руската федерация, Москва.
Между двете страни е в сила визов режим, като визите за туркменски граждани се получават в българските консулски служби в Москва, Истанбул и Одрин. Съответно за български граждани визите се получават в консулството на Туркменистан в Москва, Истанбул или на летището в Ашхабад.
Няма пряка авиовръзка между двете страни, авиовръзките между София и Ашхабад се осъществяват посредством прекачвания в Москва или Истанбул.
Търговско-икономически отношения между България и Туркменистан.
Стокообмен (в млн. щ.д.)
Двустранното икономическото сътрудничество на Република България с Туркменистан се развива и осъществява в рамките на приетата стратегия на ЕС за Централна Азия. Основната цел на стратегията е да се подобри достъпа до съществуващите инфраструктури и да се развият нови пътища за доставка на енергопродукти към Европа.
Общото незадоволителното състояния на взаимния стокообмен се дължи главно на трудните комуникационни връзки между двете страни, липсата на изградена нормативно-правна база и голямата конкуренция от съседни на Туркменистан страни.
Независимо от затрудненията, през изминалата година стокообменът е нараснал с 27,6%, но салдото остава в полза на Туркменистан.
Над 93% от вноса от Туркменистан се формира от нефтени масла.
Използването на перспективните възможности за осигуряване на алтернативни източници на енерго-ресурси при осъществяване на трансконтиненталните инфраструктурни проекти ще бъде основното направление на икономическото сътрудничеството между България и Туркменистан.
Туристическите връзки между двете страни макар и бавно, бележат динамика по отношение на договорно-правната база – действа двустранното Споразумение за сътрудничеството в областта на туризма между България Туркменистан, което е в сила от 27 август 2009 г.
Междуправителствена комисия за икономическо сътрудничество.
През март 2011 г. в София се проведе първото заседание на Междуправителствена българо-туркменска комисия за икономическо сътрудничество.
На заседанието бяха набелязани редица мероприятия за активизиране на българо-туркменските икономически отношения а именно: в областта на развитие на търговско-икономическото сътрудничество, в сферата на горивно-енергийния комплекс.
През юли 2014 г. в Ашхабад се проведе второто заседание на Междуправителствена българо-туркменска комисия за икономическо сътрудничество.
Комисията предложи засилване на сътрудничеството по следните направления:
Създаване на смесена българо-туркменистанска Палата;
Обмен на информация за областите на диверсификация на енергийните доставки, стимулиране на енергийната ефективност и използването на възобновяеми енергийни източници;
Реализиране на важни инфраструктурни енергийни проекти;
Активизиране сътрудничеството в областта на производството и защитата на растенията, отглеждането на сортове лозя и овощни насаждения, подходящи за условията в двете държави;
Въпроси, отнасящи се към фитосанитарното дело;
Активизиране сътрудничеството в областта на ветеринарното дело и в частност обучения на специалисти в областите на особено опасните паразито-зоонози, контрол на хранителни продукти от животински произход;
Активизиране на сътрудничеството с цел развитие на договорно-правната база между двете страни.
Българо-туркменистанска индустриално-търговска палата.
БТИТП е учредена в изпълнение на Решенията на второто заседание на Междуправителствена българо-туркменска комисия за икономическо сътрудничество и в отговор на нарастващия интерес от представители на бизнеса на двете страни, осъзнали множеството възможности за партньорство.
Палатата е основава, чрез която български и туркменски фирми, предприятия и организации да намират пресечната точка на своите интереси.
БТИТП е юридическо лице със седалище в гр. София, България и адрес на управление ул. „Тракия“ № 15, ет. 3, София 1527, България.
В дейността си тя се ръководи от законодателството на страната, от устава си и от добрата търговска практика.
По състав БТИТП е смесена палата. В нея могат да членуват български и туркменски юридически и физически лица, както и многонационални/чужди компании с пазарни интереси в двете страни. Не могат да бъдат членове на Палатата държавни органи, политически партии, синдикати и религиозни организации.
Въоръжени сили.
Числеността на туркменската армия е ограничена поради неутралния статус на страната. Тя е малочисленна-общо 26 000 души и заема 91-во място в списъка на страните по брой на действащи военнослужещи.
Основните видове танкове са – Т-90 и Т-72.
Бойни машини – БМП-1 / БМП-2 / БМП-3, БРМ-1K, БРДМ / БРДМ-2.
Бронирани превозни средства – БРДМ / БРДМ-2.
Противотанкови оръдия МТ-12.
Противотанкови управляеми ракети „Малютка“ (ПТРК), „Конкурс“ (ПТРК), „Щурм“ (ПТРК), „Метис“ (ПТРК).
Ракетни системи за залпов огън: БМ-21, „Град“ BM-21, „Град“ -1, БМ-27 „Ураган“, „Смерч“ BM-30.
Артилерийски системи: 2С9 „Нона-С“, 2C1 „Карамфил“, 2С3 „Акация“, 122 мм гаубици Д-30, 152-мм оръдейни гаубици Д-1, 152-мм оръдейни гаубици Д-20, ПМ-38.
Военновъздушни сили.
След разделянето на Туркестанския военен окръг на Съветския съюз между независимите държави от Централна Азия, на Туркменистан се падна най-голямата авиационната група в Централна Азия, разположена в 2 големи авиобази – Мари и Ашхабад. Численият състав на Военновъздушните сили на Туркменистан в края на 2000 г. е 3000 души. Военновъздушните сили на Туркменистан разполагат с 250 хеликоптера и различни модификации самолети.
Военноморски сили.
Военноморските сили на Туркменистан са на подчинение на командването на граничните войски. Основната им база се намира в пристанището на Туркменбаши (по-рано Красноводск). В град Нелиф на река Амударя има малка база на речната флотилия.
Икономика.
Брутният вътрешен продукт на Туркменистан е в размер на 16,24 милиарда щатски долара през 2009 г., като индустрията е с 34%, селското стопанство с 10%, а сектора на услугите – 56%. След 6,1% през 2009 г. ръстът на БВП достига до 9,2% през 2010 г. в резултат на увеличен износ на газ, особено за Китай и устойчиви публични инвестиции и достига до 14.7 на сто през 2011 г., 11.1 на сто през 2012 година, 10,3%-през 2014 г. Сумарно през 2013 г. брутният вътрешен продукт на Туркменистан е 41,85 милиарда щатски долара, а през 2014 г. – 47,93 млрд. щатски долара
Външна търговия – основен дял в износа заемат газът, петролът и петролните продукти; памук, продукти от памук, килими и черги.
Износът през 2008 г. съставлява 11,9 милиарда щатски долара. През 2014 г. външната търговският оборот достига близо 33 милиарда щатски долара, като износът е 54% от общия външнотърговски оборот.
Основните потребители през 2008 г. са: Украйна 51,6%, Полша 10%, Унгария 8%. Значително увеличаване на дела на външната търговия има в последните години с Китай. Обемът на износа за Армения, Азербайджан, Иран, Узбекистан, Турция, Афганистан и Индия постоянно нараства. Основните партньори в износа за 2014 г. са Китай, Русия, Иран, Италия, Азербайджан и Афганистан.
Външнотърговски внос: индустриални продукти, храни, химикали, фармацевтични продукти.
Вносът през 2008 г. е в размер на 5,7 милиарда щатски долара, като основни доставчици са Русия 16,8%, Китай 16,7%, Турция 13,8%, Украйна 7,8%, Германия 5,5%.
През 2014 г. Туркменистан внася стоки от 85 страни, основните от тях са Турция, ОАЕ, Китай и Русия. Значително увеличение има на вноса от страни от ЕС: Великобритания, Франция, Австрия, Дания, Естония, Португалия, Словения. В стоковата структура на вноса най-голям дял заемат продуктите за индустриални цели.
Валута.
Манат —това е официалната парична единица на Туркменистан, който е равен на 100 тенге. Кодът на валутата по ISO 4217 TMT. Манатът е в обращение от 1 ноември 1993 година. Деноминация на туркменския манат е извършена през 2009 и 2015 г. Дизайнът на всички съвременни банкноти е разработен от английската фирма „Thomas de la Rue“.
Обменен курс на Централната банка на Туркменистан от 1 януари 2015 г.: 1 щатски долар = 3,5 маната.
Полезни изкопаеми.
Туркменистан заема 4-то място в света по запаси на природен газ. Има второто по големина находище на газ в света. От 1993 г. в Туркменистан снабдяването с ток, вода и газ за населението е безплатно, което е без аналог в света.
В недрата на Туркменистан има много ценни минерали: нефт и природен газ, сяра, олово, йод, бром. Страната също така разполага с разнообразие от суровини за преработващата промишленост: варовик, мергел, доломит, гранит, гипс, рефрактерна глина, кварцов пясък, чакъл, пясък. С природните ресурси на Каспийско море са тясно свързани такива сектори на икономиката, като нефтената и газовата индустрия, както и рибната промишленост.
Комуникации.
На 27 април 2015 година в 07.30 часа, източно стандартно време, от Кейп Канаверал, беше изстреляна ракета с първия национален спътник. Ракетата-носител Falcon на частната американска компания SpaceX, беше изстреляна с първия туркменски сателит TurkmenAlem52E / MonacoSat. Сателитът е произведен от френската компания Thales Alenia Space.
В астрономията.
В чест на Туркменистан е наречен астероид 2584, който беше открит на 23 март 1979 г. от руския астроном Николай Черних в Кримската обсерватория.
Газопроводи.
В Туркменистан съществува голяма мрежа от газопроводи. Действащи са газопроводите „Каспийски газопровод“ и „Централна Азия-Център“. През 2009 г. в експлоатация влиза газопроводът „Туркменистан-Китай“, а през 2010 г. „Туркменистан-Иран“. Туркменистан се включва активно в изграждането на газопровода „Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия“ (TAPI).
Транспорт.
Автомобилен транспорт.
Изграждане на нови и модернизирането на съществуващи пътища играе важна роля в развитието на страната. Във връзка с увеличаването на потока на трафика се коригират вече построени пътища и се планира изграждането на нови магистрали. За развитие на автомобилния транспорт и укрепване на материално-техническата база туркменистанският президент, Гурбангули Бердимухамедов, подписва постановление, според което държавният концерн „Туркменавтоелари“ придобива автопревоза на „МАЗ“ по силата на договор с фирма „Търговски дом – Ярав“ – официален представител на завода МАЗ. Подписан е и договор с руската компания за изграждането на магистралата до град Туркменбаши.
Строителство на пътища и развитието на автомобилния транспорт винаги е било приоритет на държавата. През 2015 г. Туркменистан има най-ниската цена за бензин в страните от ОНД, литър бензин струва 1 манат.
Авиационен транспорт.
Най-големите градове на Туркменистан и столицата Ашхабад са свързани с въздушен трафик. Най-голямото летище се намира в Ашхабад, където има редовни международни полети. В страната има 3 международни летища. Освен от Ашхабад, международни полети има и от Туркменбаши.
Държавна организация за управление и регулиране на гражданското въздухоплаване на Туркменистан е Националната служба „Туркменховаелари“. Авиокомпаниите, опериращи на туркменския въздушен пазар са „Туркменистан Еърлайнс“ – национален превозвач на Туркменистан и Пътнически парк „Туркменховаелари“, състоящ се от 21 самолета на американската компания „Боинг“ („Боинг-717“, „737“, „757“, „Боинг-737-700“, „Боинг-737-800“, за дълги разстояния "Боинг-777-200LR). В арсенала си туркменските авиолинии имат също 3 транспортни самолета „Ил-76“, както и хеликоптери „Сикорски“, „Супер Пума“ и руски Mi-171. Държавната авиокомпания ежедневно превозва в страната повече от две хиляди пътника, а чрез международните полети – повече от половин милион души годишно. Редовни полети на туркменските авиолинии има до Москва, Лондон, Франкфурт, Бирмингам, Банкок, Делхи, Абу Даби, Амритсар, Киев, Пекин, Истанбул, Минск, Алмати, Ташкент, Санкт Петербург, Лвов, Донецк, Париж.
Железопътен транспорт.
Железниците са един от основните видове транспорт в Туркменистан. Железопътният транспорт се използва в Туркменистан от 1880 г. Първоначално той е бил част от Транс-Каспийската железница, а след разпадането на железопътната мрежа на Съветския съюз –част от железницата на Централна Азия. Железопътната мрежа на Туркменистан е държавна собственост и се управлява от Министерството на железопътния транспорт на Туркменистан. Общата дължина на железопътните линии през 2012 година е 3550 км. Все още няма електрифицирани железопътни линии. Превозът на пътници от железопътния транспорт на Туркменистан е ограничен в националните граници на страната, с изключение на областите, през които транзитно преминават влакове от Таджикистан за Узбекистан. През 2006 г. е построена Транс-Каракумската железница. През 2014 г. е открита железопътната линия Казахстан-Туркменистан-Иран, която свързва трите държави. В процес на изграждане е железопътната линия на Туркменистан с Афганистан и с Таджикистан.
Локомотивите са дизелови, серия 2ТЕ10Л, 2ТЕ10У, 2М62У, има и няколко китайско производство и казахско производство TE33A. Маневрените работи се изпълняват от локомотиви ТЕМ2, ТЕМ2У, ЧМЕ3.
Култура.
От всички централноазиатски страни и народи Туркменистан, може би, най-много се придържа към традиционните национални одежди. Много хора в страната с очевидно удоволствие носят и рунтавите шапки, и дългите ватирани халати, и подобните на шалвари широки панталони. Жените често се обличат в дълги копринени рокли и раирани панталони, скриват косата си под леки шалове и кърпи. И това не е заради етническите различия – това облекло просто е удобно в горещия и сух местен климат, а орнаментите служат също и като амулети.
Голям брой от обичаите и традициите придружават жителите през целия им живот и са част от семейния бит. Например, едно сватбено тържество – едно от най-важните събития в живота на туркменските хора, а не само на булката и младоженеца, е важно за цялото семейство, за цялата общност. То може да трае няколко дни и обикновено се канят няколко стотици гости.
Туризъм.
Отрасъл, който се развива много бързо през последните години. Особено интензивно се развива медицинският туризъм. Това се дължи преди всичко на създаването на туристическата зона „Аваза“ на брега на Каспийско море. Всеки турист трябва да получи виза преди да влезе в Туркменистан. За получаване на туристическа виза гражданите на повечето страни се нуждаят от визова подкрепа от местната туристическа агенция.
За туристите, които посещават Туркменистан, са организирани екскурзии с посещение на историческите забележителности в Дашогуз, Конеургенч, Ашхабад, Ниса, Мерв, плажни почивки в „Аваза“ и медицински екскурзии и почивки в Молакаре, Йили суве и Арчман.
Охраняеми територии.
Резерватите на Туркменистан – това са територии включени в научноизследователски управления, създадени, за да се запазят непокътнати характерните и редки природни комплекси, както и да се даде възможност за изучаването на природните процеси и събития. Най-големите резервати са: Репетек, Копетдаг и Амударя.
Забележителности.
Три обекта, разположени на територията на Туркменистан са включени в списъка с обекти на световното културно наследство на ЮНЕСКО: Ниса, Древният Мерв и Кьонеургенч. Изключително внимание заслужават и:
Килимарство.
Килимарството е една от най-старите традиции на страната и един от символите на туркменския народ. За туркмена-номад, килимът винаги е бил единствената мебел – лесно преносими и топли и служат за покриване на външните контури на юртите „Кара-ой“, както и за украса на пода и леглото.
Туркменският килим е един от най-известните ръчно изработвани килими в света Отличителни черти на този килим са красотата и дълготрайността. В края на XX век килимарството в Туркменистан се превръщаа в един от най-важните сектори на икономиката. Най-големият килим в света е туркменски ръчно изработен килим с обща площ от 301 квадратни метра, който е изтъкан през 2001 г. и през 2003 г. е вписан в книгата на Гинес.
Туркменска кухня.
Отличителна черта на туркменски кухня винаги е била извънредната обилност на блюдата и относителната простота на тяхната подготовка, което обаче, не означава „примитивен вкус“. Номадското минало е оставило доста силен отпечатък върху туркменската кухня – в основата на всичко е месото: овнешко, козе, камилско, месо от дива патица и пиле. Говеждото се консумира много по-малко, просто защото този продукт се появява на масата много по-късно. Туркмените въобще не ядат конско. Също така са популярни: оризът, топеното масло от камила, млякото и млечните продукти, зърнените храни, пъпешите, сусамовото масло, продуктите от брашно. Консумират се много зеленчуци, билки и подправки, които са включени в националната кухня, от началото на XX век, но бързо заемат основно място в националната кухня.
В Туркменистан всички ястия имат свое собствено име на туркменски. Например, пилафът се нарича „палов“, пелмените – „берек“ и т.н.
Спорт.
Спортът в Туркменистан има древни корени. Много видове борби традиционно се считат за национален спорт, но най-популярните спортове са футбол и борбата кураш (на туркменски гьореш).
V Азиатски игри на закрито и по бойни изкуства ще се проведат в Ашхабад през 2017. Ашхабад е избран за столица на игрите на 19 декември 2010 г. в Кувейт и е първата столица на страна от Централна Азия, получила правото да бъде домакин на Азиатските игри на закрито.
Ще се проведат състезания по шахмат, футзал, тенис, Тайландски бокс, самбо, кураш, джиу-джицу, боулинг, колодрум, плуване, лека атлетика, вдигане на тежести, баскетбол, таекуондо, спортни танци, кикбокс, борба и билярд.
Футбол.
Футболът е една от ключовите области за спортна дейност в страната. Футболът в продължение на много десетилетия се смята за един от най-любимите спортове. Туркменистан е дал на футболния свят не малко големи футболисти от различни националности, такива като, Курбан Бердиев, Владимир Байрамов, Вахит Оразсахедов, Руслан Мингазов, Виталий Кафанов, Дмитрий Хомуха, Артур Геворкян, Вячеслав Кренделев, Ролан Гусев и др.
Футболната федерация на Туркменистан е управителното тяло на футбола в страната. Базирана в Ашхабад, федерацията има също така и регионални офиси. Тя организира националния шампионат, Купата на страната, Супер-купата, както и програмата на националния отбор. Занимава се и с развитието и популяризирането на футбола като цяло. През 1994 г. Туркменската футболна федерация е приета в АФК и ФИФА. |
63214 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63214 | Михаил Ничкович | Михаил Василев Ничкович е български духовник.
Биография.
Ничкович е свещеник в Ловеч от 1844 до 1862 година. Заточен в Рилския манастир (1862-1865). За неговото освобождение ходатайства Найден Геров. Спомоществовател за издаването на 10 книги (1844-1860). |
63215 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63215 | Никола Чернокожев | Никола Бочев Чернокожев е български просветен деец от Ловеч.
Биография.
Никола Чернокожев е роден през 1849 година в град Ловеч, Османската империя. Семейството е на заможен търговец. Учи в родния си град Ловеч при учителя Манол Лазаров, на когото става помощник. Работи като учител в София (1871 – 1872). Васил Караконовски му издейства руска стипендия и Чернокожев учи в Цариград. Завършва гимназия в гр. Николаев и химическия отдел на Технологическия институт в Санкт Петербург (14 октомври 1878). Председател на стопанския комитет и училищен инспектор при Априловската гимназия в гр. Габрово.
Народен представител в Учредителното събрание.
Присъства в списъка с депутати за 1 ВНС за избор на княз.
Умира на 30-годишна възраст в град Габрово на 19 юни 1879 година. |
63216 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63216 | Константин Павлов (революционер) | Константин (Коста) Павлов Павлов е български лекар, участник в църковната борба и националреволюционер.
Биография.
Константин Павлов е роден в гр. Ловеч. Семейството е на ловчанския свещеник Павел Павлов. Брат е на Михаил Павлов. Учи в гимназия в Киев, Русия (1849-1853) и философския отдел на Белградския лицей. Издържа се със стипендия на Ловчанската община. Следва медицина в Прага и Виена, подпомаган от Петър Берон, Хаджи Бакалоглу, Михаил Павлов и др. През 1861 г. се дипломира и работи като лекар в Ловеч и Свищов (1861-1870).
Участва в националреволюционните борби. Бори се за независима Българска църква. Заместник е на д-р Стоян Чомаков в Цариградския църковен събор (1862). Член е на Свищовския частен революционен комитет.
Източници.
Лит. енциклопедия. Българската интелигенция..., С. 1988, с. 484 |
63217 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63217 | Коста Павлов (свещеник) | Коста Попмихалев Павлов е свещеник, брат на свещеника Павел Павлов от Ловеч.
Свещеник в Ловеч от 1840-те до 1870-те години и деен участник в църковно-освободителните борби.
Притежава богата библиотека, ограбена през 1877 г. по време на Руско-турската война. Спомоществовател за изданието на 6 книги.
Източници.
Енциклопедия „Българската интелигенция“, С. 1988, с. 484 |
63218 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=63218 | Михаил Павлов | Михаил (Мирю) Павлов Павлов е български просветен деец.
Биография.
Михаил Павлов е роден в гр. Ловеч. Син е на свещеника Павел Павлов и брат на Константин Павлов. Около 1850 г. е търговец, общественик и книжовник в Букурещ.
През 1870 г. се връща в Ловеч, където участва в църковните борби. Ловешки представител на Първия църковно-народен събор в Цариград (1871), училищен и църковен настоятел в Ловеч (1874), участник в революционното движение.
Автор на „Речник на думи турски и гръцки и язика болгарский сбран от г-на Михаила Павлева, а наредил и оимотил Александър Т. Живков, плевнянин“. Изд. първо. Букурещ, в книгопечятнята И. Копайнигова, 1855. Кореспондент на Г. С. Раковски, сътрудник на в. „Право“, сп. „Читалище“ (1869-1876), дописник на цариградски вестници, настоятел на в. „Източно време“ (1874-1877) в Ловеч.
По време на Руско-турската война (1877-1878) отбранява Ловеч при превземането му от ордите на Рифат паша. Загива в уличните боеве на 15 юли 1877 г. |