id
stringlengths 3
6
| url
stringlengths 39
42
| title
stringlengths 1
136
| text
stringlengths 6
185k
|
|---|---|---|---|
83677 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83677 | ЛАРП | ЛАРП (от английското "LARP" – „"Live Action Role Playing"“) е форма на ролева игра, свързана с настолните ролеви игри, но подобна повече на импровизиран театър. На български са наричани и „ролеви игри на живо“, тъй като за разлика от настолните такива, при ЛАРП играта се разиграва не „на думи“, във въображението на играчите, а на живо – от тях се изисква да отиграват своите персонажи.
История.
Според практикуващите го, ЛАРП се играе от столетия. В подкрепа на това те изтъкват, че играта на стражари и апаши, други подобни детски и военни игри по същество представляват ролеви игри на живо. Играта получава по-сериозен тласък като културно явление през 1970-те и 1980-те години с развитието на определени литературни жанрове (фантастика и фентъзи), а също така и на настолните ролеви игри, както и с разпространяването на постмодерните идеи за интерактивност.
Днес ЛАРП е популярна игра в цяла Европа, САЩ и Русия и се организира както от любителски клубове и сдружения с нестопанска цел, така и от търговски структури, занимаващи се с производство на ЛАРП-екипировка, бизнес туризъм и др.
Описание.
ЛАРП-игрите протичат в предварително определен контекст – играчите са се разбрали за „света“ в който ще се изиграе играта. Това най-често е имагинерен или измислен свят, вдъхновен или наподобяващ световете от книгите на писатели като Дж. Р. Р. Толкин, но също така може да бъде футуристичен или съвременен. Освен фентъзи, ларповете могат да бъдат научнофантастични, исторически (без да са точни възстановки), военни, шпионски и др.
ЛАРП-игрите могат да бъдат с ролева насоченост или със състезателен фокус. В първия случай се отделя повече внимание на качеството на изиграване на ролите и се развиват по-сложни сюжети. Във втория те повече наподобяват военни игри или, според изказването на практикуващите го, „средновековен пейнтбол“.
В зависимост от тематиката на играта, тя се провежда на място, което в най-голяма степен удовлетворява контекста на света и да насърчава и подпомага играчите да импровизират адекватно. Най-често това е място сред природата (гори, поляни) – това е характерно за фентъзи ларповете. Но ако конкретната игра е в съвременен контекст, тя може да се проведе и на изоставена строителна площадка или дори в града, като задачата е с повишена трудност, защото участниците трябва да се съобразяват и с реакцията на цивилните минувачи на техните привидно странни действия.
Със своите особености ЛАРП-игрите подпомагат уменията за разбиране на други хора и други действителности, развиват фантазията, насърчават интереса към литературата, историята и антропологията, както и любовта към природата, подтикват към физическа активност. Според практикуващите ги, ЛАРП-игрите възпитават в привързаност към принципи и ценности като чест и дълг, защото дори за героите, които се възприемат „отрицателни“ се открива, че много често в действителност са ръководят от принципи, от които се ръководят и „положителните“ герои – сред които верността, смелостта, приятелството и дори любовта – откритие, което учи и на толерантност.
Особености.
За разлика от настолните ролеви игри, при ЛАРП:
За разлика от театъра, при ЛАРП:
В България.
В България ЛАРП се играе организирано от 2004 г., въпреки че практикуването на ролеви игри датира от по-отдавна. Зад популяризирането на играта в страната стоят няколко почитателски клуба от областта на литературната фантастика, музиката, историята и др., сред които Българската Бард Гилдия, Българското Толкин общество, Прабългарската школа „Багатур“, бургаският Клуб Валарома, варненският клуб „Землемория“ и др.
Към 2020 г. Българската ЛАРП общност наброява няколкостотин играчи от цялата страна, с групи във всички по-големи градове. Поддържат се активни връзки с общностите в другите балкански страни, които са превърнали България в регионален ЛАРП център.
Сред най-големите игри в страната са: |
83678 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83678 | Полог | Пологът или Тетовското поле (; ) е историко-географска област в северозападната част на Северна Македония. Същото име означава статистически регион в страната. Най-големите градове са Тетово и Гостивар.
Етимология на името.
Етимологията на "Полог" е от славянското наименование на мястото, в което птиците снасят яйца. Алтернативен вариант за етимология е от "Подлог" със значение "под планина". За пръв път за "Полог" говори Хоматиан в началото на XIII век, който казва, че „в областта Полог живеят дръговичи“.
„Това е една хоризонтална долина в подножието на Скардус, 10 часа път дълга и 2 часа широка, която се оросява от Вардар по цялото си протежение... Българите се занимават със земеделие, а албанците в планинските села със скотовъдство... Долината е една голяма градина, в която нито педя земя не е останала пуста“, пише немският ботаник Аугуст Гризебах в „Пътуване през Румелия към Бурса“, 1839 г.
„Весела и живописна“ нарича долината българският революционер и фолклорист Гьорче Петров.
Историко-географска област.
Представлява котловина, оградена от планината Шар с ридовете ѝ Рудока и Враца от запад, с рида на Бистра планина Буковик от юг и с планините Сува гора и Жеден от изток. Котловината е дълга 55 km, широка е от 8 до 10 km и се намирана на надморска височина от 300 до 600 метра. През Полога тече в североизточна посока река Вардар, която в края на котловината завива рязко на югоизток и през пролома Дервент излиза в Скопското поле.
Пологът има тектонски произход. През терциера и кватернера в долината има езеро, което след големи тектонски размествания се оттича през Дервента към Егейско море. Тектонската котловина е разположена върху 2 разседни линии, от които едната минава под Шар, а втората - под Жеден и Сува гора. През нея минават и напречни разседи, които са повлияли върху оформянето на релефа в този регион.
Река Вардар и потоците, които се спускат от Шар планина и се вливат в нея, правят полето много плодородно. Оформеното котловинно дъно е изключително удобно за земеделска обработка, а околният планински терен за скотовъдство. Тези два фактора привличат хората още от най-ранни времена и те са основна причина Пологът да е винаги изключително гъсто населен, а селата са главно в подножието на Шар, Сува гора и Жеден, за да могат едновременно да се използват и равнината и планинските склонове.
В етнографско и диалектологично отношение котловината се разделя на "Горен Полог" и "Долен Полог" (или "Горни" и "Долни Полог"), като границата между тях най-общо минава на север от село Бървеница. Днес жителите на Полога са около 30% македонци и 70% албанци. Основните населени места са градовете Тетово в Долен Полог и Гостивар в Горен Полог.
Статистически регион.
Статистически регион Полог има площ 2.417 km2 и население 304.125 души (2002). Включва 9 общини:
Полог е единственият статистически регион в Северна Македония, където македонците не са мнозинство. Етническият състав (2002) е доминиран от албанците: |
83679 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83679 | Трънско ждрело | Трънското ждрело (или "Ломнишко ждрело", "Ждрелото на река Ерма") е каньоновиден пролом (ждрело) на река Ерма в Западна България, в най-източната част на планината Руй, в Община Трън, област Перник, на около 3,5 km северно от град Трън.
Географско описание.
Цялата дължина на ждрелото е около 2,8 km, а надморската му височина е около 650 m. Започва югоизточно от село Ломница на 677 м н.в. и се насочва на североизток. След около 300 m е най-тясната му част (дължина около 100 м и ширина 5 m), където надморската височина е около 650 м, след което проломът малко се разширява и оградните му склонове стават сравнително наклонени. Завършва югозападно от малкото село Богойна на 630 м н.в.
Реката се е всякла на около 120 m в горноюрските варовици и оградните склонове са стръмни, на места отвесни.
В геоложко отношение феноменът е изграден от здрави варовици, образувани преди около 200 млн. г. в морски басейн, със сложен и разнообразен строеж. Той е съвсем тесен в основата си и реката образува карстови улеи и малки водопади. До средната си част стените му са отвесни, а широчината им не надвишава 10 – 15 m. Извисяващите се над реката канари се наричат Църквището и Жилав камък. Самото ждрело представлява дълбока над 120 m теснина с дължина 150 м. Образувало се е в продължение на хиляди години ерозионен процес от въздейстието на реката, която малко по малко си е проправяла път през скалата. Въпреки че се намира в пограничен район, в миналото тази защитена местност, е била много посещаван туристически обект. Имало е изградени хижа, ресторант, почивна база с парк и езеро. През 90-те години всичко това е занемарено и днес до него се стига по лошо поддържан асфалтов път. Друга връзка, по която се стига до ждрелото, е тунел, останал от Втората световна война. Той е прокопан от немците, но развоят на военните събития налагат прекратяването на строежа и той остава незавършен. На това място има запазени дървени мостове над реката, от където се разкрива невероятна гледка.
Красотата на ждрелото е възхвалено от Алеко Константинов в негов пътепис, където написва: „Какво, Швейцария ли?“
Легенда.
Трънското ждрело е свързано с местна легенда за невъзможната любов между двама влюбени – богата девойка и беден младеж. Майчина клетва ги проклела и те се превърнали в две скали от двете страни на река Ерма, така че да са винаги близо един до друг, но никога заедно. Водите на реката били подхранвани от сълзите на двамата разделени.
Туризъм.
Мястото е изключително живописно, лесно достъпно и в близост до столицата. От град Трън до Трънското ждрело разстоянието е 3 км, има поставени табели. От южния край на ждрелото води началото си Трънската екопътека, която е с дължина 13 км, като преминаването по цялата ѝ дължина отнема около 8 часа. Друг изходен пункт за екопътеката е село Банкя, в близост до което се намира и Ябланишкото ждрело. Пътеката съдържа серия от равни участъци предимно край реката, но има и много стръмни изкачвания и слизания, мостове и стълби. Не се препоръчва посещението на обекта във влажно или мъгливо време. По целия маршрут са препоръчителни затворените и стабилни обувки, тъй като камъните са хлъзгави дори в сухо време. По цялата екопътека няма извори с питейна вода.
При тръгване от паркинга в началото има изграден кът за отдих с беседки, маси с пейки, детски люлки и катерушки. В началото се върви по левия бряг на реката, после по дървен (стар, но стабилен) мост се минава на другия бряг. След това се преминава през изкуствено прокопан тунел. 20 м след изхода му може да се слезе от широката пътека по вече стръмна и тясна пътечка, отвеждаща право до ждрелото на река Ерма (има обозначителна табела, която е занемарена и трудно се забелязва). Самото ждрело не е по-дълго от 100 м. Долу при реката има малко, но много подходящо място за разпъване на палатка. През реката има мост откъдето се вижда ждрелото от другата му страна. След него се препоръчва да се върнете обратно, но може да се продължи от другата страна на моста с много стръмно изкачване по скалите чак до подножието на зъберите Църквището и Жилав камък. Тази част от пътеката обаче вече не е благоустроена и е много трудна. Отгоре се излиза на открито място в с обзорна площадка с хубава гледка към района. Слизането е по стръмна пътека или по черен път с по-полегат наклон, който води обратно към паркинга.
През 1961 г. ждрелото е обявено за природна забележителност с площ от 9 ha. Трънското ждрело на река Ерма е под номер 39 в стоте национални туристически обекта на Българския туристически съюз. Печатът се намира в механа Ерма на километър преди ждрелото и в туристическия информационен център на град Трън.
Забележителностите наблизо са: Музей на киселото мляко в Студен извор; скален параклис в град Трън, където е живяла света Петка. |
83682 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83682 | Босилеград (община) | Община Босилеград () се намира в Пчински окръг, Източна Сърбия. Заема площ от 571 km², в рамките ѝ влизат 36 населени места с общо население 8129 души. Административен център е град Босилеград, чието население е 2530 души (2011 г.). Общината е част от землището на Западните покрайнини, населено предимно с българско население.
География.
Босилеградският край обхваща една част от планинската област Краище, която се простира от двете страни на сръбско-българската граница. В сръбската част Краището захваща планините Варденик, Доганица, Дукат, Тлъмино, Гложка планина и Босилеградска котловина. Областта представлява сложна мозайка от планински ридове и долини, твърде характерно за Босилеградския край.
Той се отличава още и със сурова природа и изключително планински релеф. От останалата част на Сърбия Босилеградският край е откъснат с планинските масиви Бесна кобила, Власина и Страшер.
Най-високият връх в този планински район е планината Бесна кобила с 1936 m надморска височина. Затова в зимния период Босилеград и по 6 месеца е откъснат от Сърбия, поради завеяни и непроходими пътища през този планински масив.
Босилеградската котловина е с дължина 5,5 km, средна широчина 1,5 km и 730 m надморска височина.
Населени места.
Община Босилеград е съставена от 36 населени места – 1 град и 35 села. Населените места в общината са: Барие, Белут, Бистър, Босилеград, Бранковци, Брестница, Буцелево, Гложие, Голеш, Горна Лисина, Горна Любата, Горна Ръжана, Горно Тлъмино, Груинци, Долна Лисина, Долна Любата, Долна Ръжана, Долно Тлъмино, Доганица, Дукат, Жеравино, Зли дол, Извор, Караманица, Милевци, Млекоминци, Мусул, Назърица, Паралово, Плоча, Радичевци, Райчиловци, Ресен, Рибарци, Църнощица и Ярешник.
Население.
Според преброяването от 2011 година община Босилеград има 3042 домакинства, с общ брой на населението 8129 жители, от които 368 души пребивават в чужбина. Общото число на жилищата е 5278.
Населението на общината през 2002 година е 9931 души. Тогава общината има 3899 домакинства, от които повечето – 2771, се занимават със селско стопанство. Пенсионерите в общината са около 1400 души, в обществения и частния сектор работят 2300 души, а към 1000 души са безработни. 60 % от незаетите са под 30-годишна възраст.
Етнически състав.
Според преброяването през 2002 година, записаните като българи са 7037 души (70,86%), като сърби 1308 души (13,17%), югославяни – 287 души (2,9%), македонци – 42 души (0,5%), а неопределени са 1122 души (11,3%).
Религия.
Църкви.
На територията на община Босилеград съществуват множество православни храмове като част от културно-историческото наследство на този край. Те са част от Архиерейско наместничество Босилеградско на Вранска епархия, част от Сръбската православна църква, по тази причина датите на храмовите празници са по стар стил. |
83684 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83684 | Нощенки | Нощенките (Noctuidae) са биологично семейство насекоми от разред пеперуди (Lepidoptera), обикновено класифицирани в подразред Macrolepidoptera заради сравнително големите си за разреда размери. Ларвите (гъсениците) им също са сравнително големи, а някои видове нощни пеперуди имат земеровни ларви, които поразяват корените на растенията. Възрастните индивиди се привличат от светлината и са активни нощем, откъдето и идва името на семейството. |
83688 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83688 | Суонзи (пояснение) | Суонзи може да се отнася за: |
83693 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83693 | Суонзи | Суо̀нзи (; – Аберта̀уе, звуков файл за произношение , []) е графство и вторият по големина град в Уелс.
География.
Намира се в Южен Уелс. От 1996 г. е главен град на едноименното графство Суонзи. Пристанище на залива Суонзи Бей при устието на река Тауе към Бристълския канал. Има железопътна гара и летище. морски курорт. Население – около 227 100 жители (2006).
На територията на графство Суонзи има 3 града и 75 села. Имената на градовете са:
История.
Първите сведения за града датират от края 11 век, когато след Нормандското завладяване на Англия е създадено крайграничното лордство Гоуър. Тогава Суонзи е определен за главен град на лордството. През 1106 г. е построен първият замък. През 1550 г. става най-важното пристанище в района. През 1720 г. става център на цветната металургия. От 1974 г. до 1996 г. е главен град на бившия окръг Западен Гламорган.
Спорт.
Представителният футболен отбор на града се казва АФК Суонзи Сити. Състезавал се е в Първа и Втора английска лига. През сезон 2012/13 се състезава в Английската висша лига. |
83696 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83696 | Иван Методиев (футболист) | Иван Методиев Иванов е български футболист и треньор, играл е на поста полузащитник. Роден на 8 септември 1955. Играл е за отборите на ПФК ЦСКА (1974 – 1980), Локомотив (София) (1980 – 1982), ФК Сливен (1982 – 1985).
Има 161 мача и 26 гола в „А“ ПФГ. Шампион на България за 1975, 1976, 1980. Носител на купата на Съветската армия за 1974. Има 5 мача за националния отбор по футбол на България. Европейски шампион за младежи през 1974 г. От 1995 работи в ДЮШ на ЦСКА, където има 6 титли. |
83697 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=83697 | Морга | Морга е част от отделенията по патоанатомия в медицинските заведения, където при ниска температура се съхраняват телата на починали или загинали при различни обстоятелства хора. В моргата се извършват и аутопсии на телата.
Състои се от няколко основни помещения: трупохранилище с хладилни камери, дисекционни зали, зала за подготовка на труповете за погребение, стая за получаване на труповете.
Устройството и хигиената на моргите се подчиняват на строги санитарни изисквания. |
74441 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74441 | Смилец (династия) | Смилец е българска царска династия от края на 13 век.
Династията е кръстена на българския цар Смилец, управлявал от 1292 до 1298 г. След няколко поредни неуспешни опита да спре татарското влияние в България цар Георги I Тертер принудително абдикира. Тогава Смилец заема българския престол със съгласието на татарския хан Ногай. След като става цар, започва война с Византия, но претърпява пълен неуспех. Впоследствие след още няколко неуспешни опита във вътрешната и външната политика на страната Смилец губи и малкото доверие, което някога е имал сред болярското съсловие.
Вторият представител на династията е синът на Смилец - Иван поради малолетието си управлява заедно с майка си Смилцена и деспота на Крън Алдимир. През есента на 1299 г. синът на починалия вече хан Ногай - Чака и синът на цар Георги I Тертер - Теодор Светослав успяват да стигнат до Търново с малка войска, където Теодор Светослав подкупва болярите, за да влезе в столицата. Там те провъзгласяват сина на Ногай за цар на България. Смилцена и синът ѝ Иван IV Смилец бягат първоначално в Крън, а след това в Константинопол. |
74442 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74442 | Тертеровци | Тертеровците ("Тертер, Terterids, Terterovtsi") са българска царска династия с кумански произход (по линия на рода Тертероба) от края на XIII и началото на XIV век, странична линия на династията Асеневци, която управлява по времето на Втората българска държава между 1280 и 1292 г. и между 1300 и 1323 г.
История.
Първият български цар представител на династията е Георги I Тертер, управлявал от 1280 до 1292 г., женен за българката Мария. В началото на неговото управление татаро-монголите опустошават на няколко пъти България, с което принуждават Георги Тертер да се признае за васал на Ногай. През 1292 г. Георги I Тертер абдикира. Неговият по-малък брат Алдимир е деспот на Крънското деспотство от 1298 до 1305 г.
Следващия цар на България от династията е татаринът Чака – съпруг на дъщерята на Георги I Тертер Елена. През 1299 г. Чака превзема Търново и се възкачва на българския трон. След заговор на Тодор Светослав Чака е хвърлен в тъмница и впоследствие е убит.
Синът на Георги I Тертер Тодор Светослав се възкачва на трона на мястото на Чака и управлява от 1300 до 1321 г. Той успява да сключи мир с татарите. Впоследствие византийската армия е разбита при Крън, а другият претендент за трона севастократор Радослав Смилец е пленен. След това, през 1303 г., цар Тодор Светослав предприема поход и завзема редица крепости в Източна Стара планина. През 1304 г. превзема Анхиало, Месемврия, Агатопол и Созопол. Византийският император Андроник II изпраща нови войски. В сражението край Созопол ромейските войски претърпяват пълен провал. Тодор Светослав води успешна външна политика и успява да постигне вътрешна стабилизация на държавата. Умира от естествена смърт през 1321 г. и е наследен от своя син, цар Георги II Тертер.
Георги II Тертер е войнствена натура и, атакувайки Византия, успява временно да превземе Пловдив и други градове. Впоследствие обаче е разбит от византийската армия и умира през 1322 г. Най-вероятно е убит при заговор. Български цар става бъдинският деспот Михаил III Шишман Асен.
Дъщерята на Георги I Тертер Анна Тертер е трета съпруга на Стефан Милутин и майка на две от децата му – Стефан Дечански и Анна-Неда. |
74445 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74445 | Окситоцин | Окситоцинът е хормон, който се синтезира от паравентрикуларното ядро в хипоталамуса, оттам се складира в задния дял на хипофизата, откъдето се и отделя в кръвния поток. Секретира се по време на раждане, тъй като предизвиква ритмичното свиване на матката по време на родилния процес. Неговата секреция се потиска от половите хормони, за да се осигури безпрепятствено вгнездяване на яйцеклетката в матката. Той има отношение и за установяване на положително социално поведение майка – дете. Също така спомага за по-бързото възстановяване на матката след раждане.
Счита се, че при мъжете окситоцинът се асоциира с емоционалното обвързване. Окситоцинът е хормон с пептидна структура. |
74447 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74447 | Тиреотропин-освобождаващ хормон | Тиреотропин-освобождаващ хормон, наричан още тиреолиберин, е трипептиден хормон, който се отделя от хипоталамуса и контролира секрецията на тиреотропния хормон от предния дял на хипофизата като стимулира секрецията му. По структура е невропептид. |
74448 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74448 | Паратироиден хормон | Паратироидният хормон или паратхормон се отделя от околощитовидните жлези. Той съдържа 84 аминокиселини. Паратхормонът оказва влияние върху калциевата и фосфорната обмяна в организма, както и върху равновесието между разтворените соли и свързаните в костната субстанция калциеви и фосфатни съединения.
При увеличено производство на този хормон от костите започват да се отделят соли (на рентген в тях се появяват петнисти просветления), стават лесно чупливи, твърдата им субстанция изтънява. Повишението на калциевото ниво в кръвта се отразява върху нормалната нервна и мускулна дейност. Възбудимостта намалява и мускулатурата се отпуска. Реакциите стават по-бавни. Ако се премахнат оперативно околощитовидните жлези, калциевото ниво в кръвта спада под нормалните стойности. Като резултат настъпва споменатата вече повишена възбудимост на мускулатурата (тетания), която след даване на калций бързо изчезва. |
74450 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74450 | Словио | Словио е писмен и говорим конструиран славянски език, създаден от словака Марк Хучко, публикуван през 2001 година в интернет. Словио е международен спомагателен език, създаден, за да помогне на говорещите славянски езици да общуват помежду си.
Думата словио идва от праславянската дума слово, която е запазена в подобна форма на български, хърватски, сръбски, македонски, босненски, чешки, словашки, полски, руски и украински.
Към декември 2005 г. езикът словио съдържа 33 000 словосъчетания.
Азбука.
Словио може да се пише и на кирилица, и на латиница.
Други букви по избор са:
Примерен текст на словио.
"На кирилица:" Словио ес новю межународю язика ктор разумиют чтирсто милион лудис на целою земла. Учийте Словио тпер!
"На латиница:" Slovio es novju mezxunarodju jazika ktor razumijut cxtirsto milion ludis na celoju zemla. Ucxijte Slovio tper!
"Превод на български език:" Словио е новият международен език, който се разбира от четиристотин милиона люде (души) по цялата земя. Учете словио сега!
"Превод на украински език:" Словіо – нова міжнародна мова, яку розуміють чотириста мільйонів людей на всій землі. Вчіть Словіо тепер!
"Превод на руски език:" Словио – новый международный язык, который понимают четыреста миллионов людей на всей земле. Учите Словио теперь!
"Превод на полски език:" Slovio jest nowym międzynarodowym językiem, który rozumie czterysta milionów ludzi na całej Ziemi. Uczcie się slovio teraz! |
74451 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74451 | Антибогомилски църковен събор | Първият търновски църковен събор е поместен събор на БПЦ, провел се в столицата на възстановената Българска държава в началото на 13 век.
На 11 февруари 1210 г. по настояване на цар Борил се свиква антибогомилски църковен събор в Търново. На него присъстват всички висши духовници и столични боляри. Ръководи го царят, който води и разпита на доведените богомили. Целта на събора е публичното разобличаване и общественото отрицание на идеите и на основните постулати на богомилското учение. Проклятията и суровите наказания на богомилските ръководители трябва да бъдат назидание за техните многочислени последователи. Богомилските ръководители Петър Кападокийски, Лука и Матей Родоболски са низвергнати от обществото, осъдени на тежки телесни наказания и заточени. Последователите им в страната са подложени на преследване.
По нареждане на българския владетел решенията на събора са записани в т. нар. „Синодик на цар Борил“. Основата му е преводът на един византийски антиеретичен синодик от 10 век, към който са прибавени решенията на антибогомилския събор в Търново. Документът съдържа разнообразна и конкретна информация както за богомилските вярвания и ритуали, така и за духовната атмосфера в българското средновековно общество. Направените по-късно добавки към него документират важни събития от българската история през 13 и 14 век. Последователно добавяните славословения за българските царе, царици и патриарси разкриват механизма за поддържане на историческата приемственост в българската вътрешна политика. Документът е многократно преписван и разпространяван в България и в съседни страни. Синодикът на цар Борил е един от най-интересните извори, с разнообразна и точна информация за историята на Второто българско царство. |
74452 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74452 | Космическа медицина | Космическата медицина се занимава с изследването на човешкото здраве в условията на космическото пространство.
Основна нейна задача е провеждането на научни опити, свързани с поведението на космонавтите в състояние на безтегловност. Потвърдено е опитно, че процесите, които протичат в състояние на безтегловност значително се отличават от тези, които се извършват на Земята.
Днес по света добре оборудвани лаборатории за провеждане и изследване на космическата медицина има в Русия, САЩ, Германия, Великобритания. |
74453 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74453 | Вирусология | Вирусологията (от лат. "virus" – отрова и "logos" – наука) е наука, дял от микробиологията, пряко занимаваща се с изучаването на вирусите. Тя изследва точните механизми и начини на функциониране на вирусите в живата клетка, тяхната еволюция и структура. Обект на изследване са начините на инфектиране, размножаването на вирусите, тяхното взаимодействие с атакувания организъм и имунната му система, болестите, които предизвикват, както и начините да бъдат изолирани и култивирани лабораторно с цел изследване и разработване на терапия. Вирусологията е млада наука, която се развива паралелно с развитието на молекулярната биология. През последните 10 години самата наука бележи успех, съсредоточавайки в себе си ресурси, за изучаването и унищожаването на вирусните агенти по човека, животните и растенията. |
74455 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74455 | Бактериофаг | Бактериофаги (или само фаги, от „бактерия“ и гръцката дума "phagein", „изяждам“) са вирусни частици, паразитиращи само в прокариотни организми. Бактериофагите съдържат протеини, ограждащи генетичен материал. Генетичният материал при повечето фаги е ДНК, но има и РНК-фаги. Тези частици са много по-малки от бактериите, които унищожават, и размерите им варират от 20 до 200 nm. Открити са през 1917 г.
Устройство.
Бактериофагите имат специфично устройство, което е характерно за всички видове вируси от тази група. Устройството на фага е следното: глава (наподобяваща призматична фигура, изградена от белтъчни молекули), шийка, централна част, базална пластинка и въси. Главата защитава от външната среда ДНК-носителя на фага. Въсите служат за прикрепването на фага по повърхността на бактериалната клетка. Опашката на фага може да се съкращава подобно на мускул. Това подпомага фагът да „инжектира“ нукленовата си киселина в клетката.
Фагите са инфекциозни агенти, които паразитират в бактерийни клетки. Наименованието им идва от това, че „изяждат“ бактериите (от гръцки „фагос“ – изяждам). Фагите са вируси със сложно устройство. Нуклеиновата им киселина (НК), която се намира в главата на фага, е ДНК. Тя е защитена от голям брой белтъчни молекули, наречени капсомери. От своя страна капсомерите образуват капсид – външната обвивка на вируса. Някои по-сложно устроени вируси имат и „суперкапсид“ – допълнителна обвивка, която е изградена от липиди и белтъци, свързани със захари. Шийката на фага свързва главата с кухата му опашка, която се съкращава подобно на мускул. Благодарение на нея е възможно „инжектирането“ на вирусната НК в клетката гостоприемник. Вирусът използва АТФ, след освобождаването на Са+, които се намират в капсомерите. Чрез макроергичните връзки на универсалния носител на енергия за кл-АТФ се съкращава опашката. Така НК (ДНК) преминава от главата през кухата опашка, докато не достигне до базалтната пластинка. Тази пластинка се намира в края на опашката и е обградена от 6 броя шипови израстъци, благодарение на които фагът адсорбира (закрепя се за клетката). Базалната пластинка отделя специален ензим-лизозим, чрез който разкъсва клетъчната мембрана и образува ниши, през които навлиза НК.
Възпроизводство.
Фаговите белтъци не попадат в инфектираната клетка, а остават на повърхността ѝ. В клетката попада само фаговата ДНК, която се вгражда в ДНК на клетката-хазяин и може дълго да остане там без да образува нови бактериофаги.
Когато фагът е вграден в бактерийната ДНК, без тя да дава указания за синтеза на нови фаги, той се нарича умерен фаг. При определени условия умерените фаги се активират, клетката започва усилен синтез на фагова ДНК и фагови белтъци, образуват се множество фагови частици, клетката се разрушава и новите фаги заразяват други клетки. |
74456 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74456 | Щаб | Щабът е орган за управление на войскови части, съединения и обединения от всички видове въоръжени сили. Ръководи се от началник на щаба и е подчинен непосредствено на командира (командващия). Осигурява ръководството на подготовката и бойната дейност на войските. Подготвя данни за решението на командира и организира изпълнението му. |
74458 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74458 | Али ибн Аби Талиб | Али ибн Абу Талиб (), понякога изписван Али ибн Абу Талиб и Али бин Талеб, е сахаби и ислямски водач.
Братовчед е на пророка Мохамед и, женейки се за дъщеря му Ал Саида Фатима, той става негов зет.
За сунитите Али е 4-тият и последен от праведните халифи. За шиитите Али е първият имам и първият законен наследник на Пророка.
Али е роден в Мека около 599 г. Според шиитите е роден в Каабата - най-святото място за мюсюлманите, докато сунитите оспорват това твърдение. Баща му Абу Талиб е член на рода Бану Хашим на арабското племе кураиши и чичо на Мохамед. Той приема в дома си осиротелия Мохамед и го отглежда заедно с Али като братя. Приема исляма на 9 годишна възраст, което го прави първото момче приело исляма.
Шиитите и някои сунити вярват, че Али е първият, повярвал на Мохамед и приел исляма. Освен него в спора за първенството е посочван Абу Бакр.
Спорът кой трябва да е наследник на Мохамед и водач на мюсюлманите е причина за разделението на сунити и шиити. Според сунитите законният наследник е Абу Бакр, който е и първият правоверен халиф, докато за шиитите законният наследник е Али, докато Абу Бакр е само узурпатор. |
74460 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74460 | Миряна Башева | Миряна Иванова Башева е българска поетеса и журналистка, авторка на текстове на песни и на сценарии.
Биография.
Родена е на 11 февруари 1947 година в София в семейство по произход от Прилеп. Дъщеря е на Иван Башев, външен министър на България в правителствата на Тодор Живков и Станко Тодоров (1962 – 1971). Учи в английска гимназия, след което следва английска филология в Софийския държавен университет, но не се дипломира.
Отдава се на журналистическа работа. Продължително време работи в списание „Отечество“, след това във вестниците „24 часа“ и „Сега“. Известно време работи и в Българската телевизия.
Творчество.
Прописва стихове сравнително по-късно около 1971 г. Характерна особеност на нейните стихове е оригиналната мисъл и мелодичността. Ето защо не е случайно, че Миряна Башева става търсен автор на текстове на популярни песни. Автор е на текстове за песни по музика на Петър Чернев, Михаил Белчев, Стефан Димитров, Атанас Косев, Юри Ступел, Валди Тотев и др. Песните ѝ са изпълнявани от много звезди на българската естрада. Стиховете ѝ са преведени на много европейски езици.
През 1979 г. пише стиховете към филма „Войната на таралежите“ на Иванка Гръбчева. По покана на Рангел Вълчанов Башева пише сценария на игралния филм „Последни желания“ (1983г.) и на няколко документални филма на същия режисьор.
Има включени стихове в антология с българска поезия излязла в САЩ – антологията „Глина и звезда – съвременни български поети“ (1992), подготвена за печат от българския поет и преводач Георги Белев, заедно с Lisa Sapinkopf. |
74465 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74465 | Космонавтика в СССР | Началото на усвояването на космоса е на 4 октомври 1957 г. със старта на първия изкуствен спътник на Земята в Съветския съюз. Началото на пилотираната космонавтика е полета на съветския космонавт Юрий Гагарин на 12 април 1961 г.
Най-важните етапи на усвояването на космоса.
Дълго време всякаква информация за ракетите, спътниците и хората, съпричастни към тази техника е била засекретена. Сега една от тайните може да се разкрие: изкуствения спътник на Земята е бил разработен в подмосковското селище Болшеве (сега е „наукоград“ Корольов). Това официално е зарегистрирано в книги, посветени на съветската космонавтика и даже на мемориална дъска, сложена на улица Тихонравова. За реализацията на задачата за създаване на ядрено оръжие и средствата за неговата доставка на 13 май 1946 г. Съвета на Министрите на СССР издаде постановление за започване на мащабна работа по развитие на отечественото ракетостроене.
В съответствие с това постановление в Болшеве на територията на бившето инженерно училище се формира Научноизследователски артилерийски институт за реактивно въоръжение №4. За директор на института бил назначен генерал А.И. Нестеренко, негов заместник по специалност „Балистични ракети с течно гориво“ е полковник М.К. Тихонравов, съратник на Корольов в ГИРД и Реактивния институт. Михаил Тихонравов е бил известен като създател на първата ракета с течно гориво, изстреляна в Нахабино на 17 август 1933 г. В 1945 г. той оглавил проект за издигане на двама астронавти на височина 200 километра с помощта на ракета тип ФАУ-2 и управляема ракетна кабина. Проектът бил поддържан от Академията на науките и одобрен от Сталин. Обаче в трудните следвоенни години на ръководството на военния отрасъл не им е било до космически проекти, които са се възприемали като фантастика, пречеща на изпълнението на главната задача по създаване на „далекобойни ракети“.
Изследвайки перспективите за развитие на ракетите, създавани по класическа последователна схема, Тихонравов е стигнал до извода за тяхната непригодност за междуконтинентални разстояния. Изследвания, проведени под ръководството на Тихонравов са показали, че пакетната схема от ракети, създадени тогава в „КБ Корольов“, ще обезпечи четири пъти по-голяма скорост, отколкото при обикновената схема. С внедряване на „пакетната схема“ групата на Тихонравов се приближила към осъществяване на своята заветна мечта за полет на човека в космическото пространство. Те продължавали изследванията на проблемите, свързани с изстрелването и връщането на Земята на изкуствени спътници.
16 септември 1953 г. по заповед на „ОКБ Корольов“ в института била открита първата научноизследователска задача с космическа тематика „Изследвания по въпроса за създаване на първия изкуствен спътник на Земята“. Групата на Тихонравов, имаща солидна подготовка по тази тема я изпълнила оперативно.
През 1956 г. Тихонравов с част от своите сътрудници се прехвърлил от института в ОКБ Корольов като началник на отдела по проектиране на спътници. При неговото непосредствено участие са се създали първите изкуствени спътници, пилотирани кораби, проекти на първите автоматични междупланетни и лунни апарати.
Космическа програма и полети на кораби в СССР.
Изкуствени спътници.
Спътници на СССР: Електрон // Метеор // Екран // Радуга // Хоризонт // Мълния // Гейзер // Алтаир // Купон // Глонасс // Парус
Списък на ракети-носители.
Базови разработки.
Р-1, Р-7, Р-9, Р-12, Р-14, P-15, Р-16, Р-22, Р-24, Р-26, Р-36, Р-36М, Р-46, Р-56, РТ-2ПМ
Ракети-носители.
Зенит // Космос // Днепър // Циклон (Циклон 2, Циклон 3, Циклон 4)
Семейство ракети-носители създадени на базата на Р-7:
Восток // Восход // Луна // Мълния (Мълния-М) // Полет // Союз (Союз-ФГ, Союз-У, Союз-2) // Спутник // Ямал
Други ракети-носители:
Ангара // Вълна // Квант // Космос // Н-1 //Протон // Рокот // Старт // Енергия
Разгонни блокове:
Байкал // Бриз-М // ДМ // ДМ-SL // Корвет // Л // Фрегат //
Бойни ракети и ракетни комплекси.
Бойни ракети (Класификация на НАТО):
SS-4 // SS-5 // SS-6 // SS-9 // SS-18 (Satan) // SS-19 (Stileto) // SS-24 (Скалпел)
Бойни ракетни комплекси:
Р-7 // Р-9 |
74466 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74466 | Алма алтер | „Алма алтер“ е студентски професионален театър в Софийския университет.
Театърът е основан през 1968 година, но по идеологически съображения след това е закрит. След близо 30-годишно прекъсване по инициатива на ректора на СУ професор Боян Биолчев, театърът е възстановен от своя основател режисьора Николай Георгиев.
„Алма алтер“ е театрална лаборатория, представяща на своята публика авангардни режисьорски решения, и „различен“ театър – „живия театър“ – синкретичен, авторски, силно неконвенционален, интерактивен и дързък. В неговата основа стои „случването“ – тук, сега, с тези хора, което съответно води и до различността и уникалността на всяко едно представление. Публиката е пряк участник в процеса на създаването на всяка постановка и само от нея зависи развитието на представлението.
Като университетски театър трупата се състои изцяло от студенти на СУ „Климент Охридски“. Всяка година Университетският театър е в официалната селекция на няколко международни артистични форума (Германия, Полша, Египет, Румъния, Италия, Сърбия, Словакия, Хърватия, Великобритания), на които винаги остава забелязан, и привлича вниманието на фестивалната публика и журито, със стила на представленията си.
Освен това, всяка година „Алма алтер“ организира мащабни публични събития – „Любовни бракове“ на 8 декември и 24-часов нон-стоп театрален маратон, „Култура или смърт“, по повод Международния ден на театъра, които винаги намират широк обществен и медиен отзвук.
„Алма алтер“ е и редовен партньор в други обществени събития – Деня на книгата, съвместно с Министерството на културата; присъединяването на България към Европейския съюз, съвместно с Министерство на външните работи; „Блумов ден“ и много други.
Освен в спектакловата форма „Алма алтер“ прави и пара-театрални акции. Театърът има богат опит в организирането и провеждането на улични акции, пърформънси, събития и презентации за своите партньори, които се отличават с уникален стил и силно въздействие върху аудиторията.
По традиция от няколко години, в нощта на Оскарите, от 19:30 часа театър „Алма Алтер“ раздава награди в различни категории, като получателите на призовете се определят от публиката. |
74467 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74467 | Кюстенджа | Кюстѐнджа (, "Констанца"; , "Кьостендже") или Конста̀нца е град в Северна Добруджа, административен център на окръг Кюстенджа, най-големият град в Добруджа и най-голямото румънско пристанище. Населението му е около 283 872 души към 2011 г. , с което е на пето място по големина в страната.
География.
Разположен е на площ 124,89 km² в югоизточната част на страната, заобиколен от Добруджанското плато и Черно море. Плажната ивица на града е с дължина 13 km, а кварталът Мамая е най-големият и най-модерен румънски морски курорт, възползващ се и от минералните извори в района. Климатът е влажен умереноконтинентален, с топло лято, мека зима и равномерно разпределение на валежите през годината.
Кюстендженска метрополия.
Метрополия Кюстенджа е създадена през 2007 г. и включва община Кюстенджа, градовете Нъводари, Овидиу, Ефорие, Мурфатлар, Текиргьол и осемте кметства: Михаил Когълничану, Кумпена, Валу луй Траян, Лумина, Тузла, Аджиджа, Корбу и Поарта Алба. Тя е с население от 425 916 и заема зона, съставляваща 63% от окръг Кюстенджа.
История.
Кюстенджа се смята за най-стария непрекъснато обитаван град в днешна Румъния. Той е основан в началото на VI век пр.н.е. при Великата гръцка колонизация от заселници от малоазиатския град Милет и първоначално носи името Томи. Селището придобива статут на полис едва през IV век пр.н.е. Пристанището е използвано от гърците за търговия с местното население – гети, скити и келти, което води до разцвет на Томи през III век пр.н.е. Дълго време доминиран от Одриското царство, през 29 година пр.н.е. градът е завладян от римляните. Тук прекарва в изгнание последните осем години от живота си известният римски поет Овидий, описващ града като разорено от войните и културно изостанало селище на края на империята. Томи става важен християнски център, като разпространението на православието в региона се приписва на свети апостол Андрей.
Първоначално част от римската провинция Мизия, след реформите на Диоклециан Томи става център на провинция Малка Скития. Малко по-късно градът получава името "Констанция", дадено му от император Константин I Велики в чест на неговата полусестра Констанция. В края на VI век градът е обсаждан от аварите, а след това става част от Първата и Втората българска държава. През XIV век Констанца е в границите на Добруджанското деспотство, а около 1419 година е присъединен към Османската империя.
По време на Кримската война, през пролетта на 1854 година в Кюстенджа е извършено клане от башибозуци над местни жители. Две оцелели български момчета са спасени от британски кораб и по искане на кралица Виктория отведени в Англия.
След края на войната на около 25 мили от Кюстенджа е основан нов град с име „Меджидие“, в който са заселени татари от Русия. За няколко седмици в Кюстенджа пристигат около 18 000 татари, от където са закарани с влак до Черна вода и оттам разпределени в различни райони. Местната търговия в Кюстенджа бързо минава в техни ръце.
През 1860 година е изградена железопътна линия, свързваща Кюстенджа с град Черна вода на река Дунав. В строежа ѝ участват английски работници.
Още с учредяването на Българската екзархия през 1870 година градът е част от нея. След Руско-турската война от 1877 – 1878 година Кюстенджа, заедно с цяла Северна Добруджа, става част от Румъния. Градът се превръща в главно морско пристанище на страната и основен транзитен пункт за румънския износ. В 1889 година е построена внушителна българска църква (на днешната Strada Razoarelor при Strada Izvor) до българското училище (Şonţu Gheorghe Maior 7). След изграждането на моста при Черна вода през 1895 година Кюстенджа се свързва с румънската железопътна мрежа, по същото време се открива редовна линия до Цариград.
През следващите години румънските правителства взимат сериозни мерки за колонизация на региона, заселвайки го с румънци от всички краища на страната, за да изменят съотношението в етническия състав на населението, което дотогава е съставено в преобладаващата си част от българи, турци и татари. Според Географския речник на Ж. Чанков през 1879 година Кюстенджа има около 5000 жители, като румънци няма. Към 1918 година населението на града наброява над 25 000 души, от които една трета румънци, а останалите са българи, турци, евреи, гърци и други. Чанков описва Кюстенджа като богат и многолюден град, с голямо политическо и стопанско значение. По време на Първата световна война градът се дели на стара и нова част.
При избухването на Балканската война в 1912 година 3 души от Кюстенджа са доброволци в Македоно-одринското опълчение. През Първата световна война, на 22 октомври 1916 година, Кюстенджа е завзета от български, германски и османски войски. Съгласно нератифицирания от Румъния Букурещки договор от 1918 година градът остава в частта от Добруджа, поставена под съвместен контрол на Централните сили, но след капитулацията на България през септември 1918 година Румъния си връща контрола над областта.
През междувоенния период Кюстенджа продължава да се разраства като търговски център и през 1930-те години над половината от румънския износ преминава през неговото пристанище. Крайовската спогодба от 1940 година, с която Румъния отстъпва на България Южна Добруджа, предвижда и обмен на население, като част от българите от Кюстенджа се преселват в България. По време на Втората световна война Кюстенджа и най-вече нейното пристанище е тежко засегнато от масивни англо-американски бомбардировки.
Население.
В метрополиса на Констанца живеят 387 593 души.
Икономика.
Кюстенджа е важен пристанищен град, както и популярна туристическа дестинация.
В града се намира пристанище Кюстенджа, най-голямото в страната на Черно море със своите 3182 ha (суша и акватория). Летището на града е в близкото селище Българи, с днешно име Михаил Когълничану.
Известни личности.
Владимир Григоров Радев (Тулча, 60-те години на 19 в. – Загреб, среда на 20 в.) – кмет на Кюстенджа (1916 – 1917)
Други.
На Кюстенджа е наречена улица в квартал „Лагера“ в София (). |
74468 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74468 | Салют (програма) | Салют е серия от орбитални станции на СССР, под общото название "Салют". Изведени са в орбита в периода от 1971 до 1982 г. Представляват конструкции от един-единствен монолитен модул, извеждан в орбита само с едно изстрелване. Станциите са извеждани в орбита с помощта на ракетата-носител „Протон“.
Програмата предвиждала дългосрочни проучвания свързани с живота в космоса, разнообразни астрономически и биологични експерименти и др. Знанията и опита получен от програма Салют е използван при конструирането на модулните станции Мир и Международната космическа станция, като и двете притежават базов блок подобен на този при станциите Салют.
Дълговременните орбитални станции ("ДОС") са разработка на "ЦКБЕМ", а орбиталните станции от тип Алмаз са разработени от "ЦКБМ" за задачите на Министерството на отбраната.
Станциите Салют.
Програмата е съставена от ДОС (орбитални комсически станции) и от ОПС (Орбитални пилотирани станции). ДОС са станциите за научни цели, докато ОПС са създадени с военна цел. Всички станции са произлезли от Алмаз ОПС, проект на Владимир Челомей. Промените направени по военните станции са минимални, докато модификациите на станциите ДОС са важни за еволюцията на космическите станции. Прибавени са слънчеви панели, доизграждат се отсеци за скачване с корабите Союз и др.
Салют-1.
Салют-1 (ДОС-1) е изстреляна на 19 април 1971 г. Това е първата изведена станция. Нейната първоначална орбита е приблизително кръгова: максимално разстояние от земната повърхност 222 km, минимално 200 km, период на обиколка около Земята 88,5 мин. След няколко обиколки по команда от Центъра за управление на полета са включени двигателите на станцията и орбитата е коригирана. Първия изпратен екипаж до станцията е Союз 10, но поради повреда в механизма на скачване, космонавтите неуспяват да влязат в станцията. Следващия полет Союз 11 е успешен и екипажа остава на станцията 23 дни. За нещастие при връщането на екипажа, една клапа се отваря и въздуха от капсулата за връщане излиза и екипажът загива от задушаване. Салют-1 е свалена от орбита на 11 октомври 1971 г.
ДОС-2.
ДОС-2 е изстреляна на 29 юли 1972 г. По конструкция е близка до Салют-1. При изстрелването втората степен на ракета Протон се проваля и това означава, че ДОС-2 никога не е достигнала орбита. Станцията пада някъде в Тихия океан.
Салют-2.
Салют-2 (ОПС-1) е изстреляна на 4 април 1973 г. Тази станция не е като останалите от програмата, а е от секретните военни станции Алмаз. Позивната Салют-2 ѝ е дадена за да се прикрие истинската цел на станцията. Въпреки доброто изстрелване, станцията има някаква повреда и прекарва само 54 дни в космоса. Свалена е от орбита на 28 май 1973 година.
Космос 557.
Станцията, на която Алмаз е заместник е обозначена с ДОС-3 и е изстреляна на 11 май 1973, 3 дни преди изстрелването на Скайлаб. Поради грешка в ръководенето на полета, двигателите за корекция на орбитата изразходват всичкото си гориво. Станцията е засечена от Западни радари и затова СССР обозначава станцията като Космос 557 и без много шум я оставя да изгори при обратното навлизане в атмосферата седмица по-късно. Години след това се разкрива, че това всъщност е космическа станция от серията Салют.
Таблица с информация за станции Салют.
За Салют-8 се смята станция "Мир". |
74480 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74480 | Стивън Лий | Стивън Лий () е английски професионален играч на снукър. Роден е в Троубридж, Уилшър.
Стивън Лий става професионален играч през 1992 г., след като същата година става първи на Английското първенство по снукър за аматьори. От 1999 г. той остава в или близо до челните осем места в световната ранглиста. Въпреки това той има само три победи в турнири за световната ранглиста и никога не е достигал по-напред от полуфинала на Световното първенство. Стивън Лий успява да направи първия си максимален брейк от 147 точки на Matchroom league през 2008 г.
Стивън и неговата приятелка имат 4 деца.
На финала на Откритото първенство на Уелс през 2006 г. Стивън ли побеждава световния шампион Шон Мърфи с резултат от 9 на 4 фрейма. След тази своя победа Стивън Лий влиза в топ 16 на предварителното класиране за Световната ранглиста.
На Световното първенство през 2006 г. Стивън Лий е 11-ият поставен играч в основната схема на състезанието. В първи кръг на първенството Лий побеждава Алистър Картър с резултат 10 на 8 фрейма, новъв втория кръг е победен от австралийския квалификант Нийл Робъртсън с 13 на 9 фрейма.
През януари 2008 г. достига финал на Masters, като губи от Марк Селби в 10:3, след като води с 3:2. За Селби това е първа титла от голям турнир. |
74482 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74482 | Естепона | Естепо̀на () е испански морски курортен град.
География.
Градът се намира в провинция Малага на автономната област Андалусия. Населението към 2006 г. е 58 603. Простира на 137 кв. км. 21,4 км. е плажната и ивица. Средната годишна температура на въздуха е около 18,7 Cº на водата около 18 Cº. Слънчевите лъчи греят над Естепона повече от 325 дни в годината.
История.
Съществува неяснота относно създаването и наименованието на града.
Първо преди етапа на финикийците, римляните и арабите Естепона била една спирка за лодките които пътуват между Кадис и Малага, които по онова време се казвали Кадир и Малака. В онези дни Естепона се наричала Астапа (Astapa). Рибарите оставали в Естепона, когато времето не било благоприятно за риболов.
По време на Арабското царство се използвали три имена: Алекстебуна (Alextebbuna), Астебуна (Asttebbuna) и Истебуна (Istebbuna).
Третата теория разказва че името на града идва от епохата на Кордовския халифат, когато един човек се установил да живее в Естепона в къща в Сиера Бермеха (Sierra Bermeja, Алената планина) от където да се радва на слънцето и плажа. Неговото име било Caí от Benestepar и се знае като първият турист.
Икономика.
Основни отрасли в икономиката на Естепона са морският туризъм, отглеждането на цитрусови плодове и риболова. |
74488 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74488 | Вълчан войвода | Вълчан войвода е легендарна личност. Приема се, че е действал първоначално в Странджа планина, а след събиране на голяма постоянна дружина от 70 души, започва да действа на територията на цяла България от Тимок до Тулча и от Македония до Цариград.
Биография.
Вълчан войвода е много известна личност в народните предания в Северозападна България, в Самоковско, Търновско, в Странджа, Сакар, Източна Стара планина, Лудогорието и Добруджа. Според най-разпространената легенда е родом от с. Осеновлаг до Своге в Стара планина, или с. Косача, Пернишко. Според други от Лозенградско или Малкотърновско в Странджа. Като много млад убил турчин, който се заглеждал по годеницата му и трябвало да бяга от родния край, стигнал до Бяло море и там се побратимил с гръка Спирос Димитър, който го научил на рибарство и мореходство. Двамата мислили да се занимават с пиратство около Цариград, но с малкия им каик било безумие и Вълчан решил да събере дружина и да завардят някой пролом. Спирос дошъл с него, а Кара Емин ага, когото познавали от Цариград щял да им бъде шпионин и да съобщава за богати кервани. Работата потръгнала със смелия и съобразителен Вълчан начело, събрала се голяма дружина, а неговият побратим – поп Мартин, Спирос Димитър, Маленко Сърбин, Емин бей и Петър били подвойводи. Вълчан другарувал и с Индже войвода, Христо войвода и Кара Кольо. С последните построили Устремският манастир, наречен затова „Хайдушки“ в Сакар планина, а с поп Мартин и другите – Манастира 7-те престола в Стара планина. Така Вълчан се издигал в нещо като главен български войвода, имал знаме от син атлаз със златен рис и всяка година правел сбор на всички хайдути и войводи, които имало в България в центъра ѝ – в местността Станчов полугар до Троян, където събирали пари за челядта на пострадалите си другари и за освобождението на България, а Вълчан давал много пъти над всички. Събраното държели в пещерата „Общата маара“, която само той знаел и можел да ходи. Легендите за войводата са безкрай, някои свързват „трезора“ на хайдутите, не с планината, а с лагуните при Ропотамо, където бил рибарувал, или с разни вирове или с други планини, като Сакар, а не с Балкана. Друга легенда сочи, че имането е открито от комунистите по време на режима им или, че упорито е търсено, но не е открито, че Вълчан става хайдутин със сестра си Рада – за да я спаси от „пашата на Орхание“ и войводата бил уловен от леденишкия спахия, стария Ахладоолу, или минал Дунава, че и в сборника Български народни песни от Македония на братя Миладинови народът и в този български край тачи и пее за Вълчан Войвода. Изследователят Йордан Перчинков в труда си „Вълчедръм – докосване до миналото“. цитира една приписка от тогавашното хайдушко време, в която се казва следното: "„Ние бяхме 99 души без майки и бащи. Турска вяра не щем. Боже, Боже, пари и богатство ни даде, и юначни години, но българско царство не ни даде…“." (Вълчан войвода, поп Мартин, Али бей врачански и Бела Рада)
Неустрашим хайдутин, непреклонен в решенията си. Интересното е, че в неговата дружина е имало хайдути и от турски произход (Емин ага, който по-късно с помощта на чичовците си достига до поста писар на хазнатаря и подава информация на Вълчан за пътищата на хазните), най-близък съратник му е бил поп Мартин. Като байрактар в първите години от неговото хайдутуване, е бил Кара Кольо, по-късно заместен от Стоян Берберина. Кара Кольо става байрактар на Инджето. През 1811 г. Вълчан се среща с капитан Георги Мамарчев (1786 – 1846 г.) в Букурещ, вуйчо на Георги Раковски. Раковски в своите мемоари пише за Кара Кольо: „моят духовний отец Черний Кольо“. Вълчан войвода е поддържал тесни връзки с „бащите“ на революцията в България, като съществуват непотвърдени сведения, че той е финансирал техните начинания.
Водил дружина, Вълчан войвода много години и много добрини е сторил; известно е, че е платил на зидари да построят каменен мост на река Резовска. С побратимите си в хайдушкия занаят построил 2 манастира.
Друга черта, която се приписва на Вълчан войвода, е, че той е събирал съкровища не само от турските бейове, но намирал и стари римски и тракийски съкровища. Но всичко било с една цел – да бъде за освобождението на България. Пращал е много младежи да учат в чужбина, за да има учени хора след Освобождението (издържал ги е напълно). Много места и местности се свързват с името на Вълчан войвода в България.
По време на Въстанието в Тракия през Руско-турската война (1828 – 1829) 53-годишният легендарен войвода участва с четата си заедно с българския доброволчески отряд на Стойко Маврудов в освобождаването и отбраната на Созопол заедно с руските флотски части срещу турците.
Семейство.
Най-ранните известия го свързват с района на село Тагарево (днеш. Вълчаново) и с. Факия. По бащина линия произлиза от големия род на Бимбеловци от с. Факия.
Според семейното родословно дърво на русенската фамилия Хаджииванови, след неспокойните хайдушки години Вълчан войвода се установява на постоянно местожителство в големия български град Тулча в Северна Добруджа. Тук той създава семейство, като се жени за монахинята Епраксина, от която има четири деца – Иван, Васил, Петра и Оксана. Скицата на семейното дърво на Хаджииванови сочи, че след смъртта си Епраксина била погребана в женския манастир Чипика в Тулчанско. Синът на Вълчан и Епраксина – Хаджи Иван Вълчанов Иванов става едър търговец. Той има трима синове и две дъщери. Единият от синовете му – Петър Иванов Хаджииванов се преселва в Русе и се оженва за Тонка Винарова, дъщеря на Никола Станев-Шарапчията.
Смърт.
Скицата на семейното дърво на Хаджииванови сочи, че Вълчан войвода завършва земния си път в Тулча. Според Петко Славейков Вълчан войвода е заловен от леденишкия спахия Ахладоолу и тогава предводител става Рада войвода.
Памет.
На Вълчан войвода е наречена улица в квартал „Дървеница“ в София (). |
74491 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74491 | Сянката на Цион | „Сянката на Цион“ е книга на българския журналист и антисемит Георги Ифандиев, посветена на еврейството, юдаизма, ционизма и тяхното влияние върху световната история. Книгата се състои от пет части, разположени в осем тома. Частите от III до V са по два тома всяка.
Според автора, "„Сянката на Цион“" е неофициално забранявана за разпространение. Той твърди, че представянето на първия том от нейната трета част, проведено в и по покана на книжарницата „АБВ-Писмена“, разположена в ниското тяло на Националния дворец на културата, е прекъснато от директора му Христо Друмев по оплакване от посолството на Израел, намиращо се в съседство. Случаят е описан от Ифандиев в Епилога към втория том на третата част.
През 2006 г. започва преиздаването на всички томове на книгата, преработени и допълнени от автора. |
74493 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74493 | Стефан Солаков | Стефан Георгиев Солаков е български журналист – телевизионен водещ, кореспондент. Издигнат е за кандидат за президент от партия Национален фронт за спасение на България на 31 юли 2011 г.
Биография.
След завършване на средно образование следва висше по специалност „Ориенталистика“ (източни езици и литература). Като ученик и студент е активен спортист – баскетболист.
Членува в БКП. От 1967 до 1989 г. е щатен служител на Първо главно управление на „Държавна сигурност“, а след това е платен нещатен служител с псевдоним Сидер.
В журналистиката.
В продължение на 7 г. е кореспондент в Турция на БТА, БНР и БНТ в Анкара и Истанбул.
Известно време е в ръководния екип на информационна агенция „София прес“ като главен редактор на „Балкански страни“. Редактор е за 6 мес. в католическото списание „Мисси“ в Лион, Франция.
Водещ е на предаванията „Телевизионен форум“ и „Фронтално“ по Национална телевизия „Скат“ до февруари 2020 г.
Има издадени няколко книги, сред които „Вълците на терора“ и „Реална заплаха“. Публикувал е над 200 статии, анализи, интервюта в авторитетни световни медии като „Ройтерс“, „Франс прес“, АПН, „Ню Йорк Таймс“, „Монд“, „Гардиън“, Анадолската агенция, десетки турски и арабски медии.
В политиката.
Кандидат-президент е от партия „Национален фронт за спасение на България“ на изборите през 2011 г. Изказва се за полупрезидентска република – президентът да има допълнително правомощия да разпуска правителството и парламента при определени обстоятелства на криза и да обявява парламентарни избори. Негов кандидат за вицепрезидент е Галина Асенова Василева.
На президентските избори постига много висок резултат (имайки предвид краткото време от учредяването на партията му на 17 май 2011 г. в Бургас), като събира 84 205 гласа (2,5 %) и се нарежда на 5-о място сред претендентите, изпреварвайки редица професионални политици от партии и коалиции с традиции – СДС, РЗС, ВМРО-БНД, ЕНП, БЗНС и др.
След напускането на ТВ „СКАТ“ се включва в съвременната партия Народно социално движение.
Солаков е женен, има син. Умира при пандемията от коронавирус на 30 януари 2022 г. |
74495 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74495 | Мунтения | Мунтѐния () е историко-географска област на територията на Румъния, частта от Влашко на изток от река Олт. В чуждоезични източници може да се срещне още като „Голяма Валахия“ (, , Голямо Влашко).
География.
Разположена е в североизточната част на Балканския полуостров между Южните Карпати и река Дунав. На север Карпатите я разделят от Трансилвания, на североизток реките Сирет и Милков от Молдова, а на изток и юг Дунав е водна граница съответно със Северна Добруджа и Мизия.
Включва долините на реките Прахова и Арджеш. Долината на Прахова е една от най-известните и най-посещавани туристически зони на Румъния.
Административно в Мунтения се включват съвременните окръзи Арджеш, Браила, Бузъу, Дъмбовица, Гюргево, Илфов, Калараш, Прахова, Телеорман, Яломица, части от окръг Олт и самостоятелната столична община Букурещ.
История.
На 24 януари 1859 г. Александру Йоан Куза става войвода на Мунтения, което заедно с получената по-рано титла войвода на Молдова отваря възможността за обединението в новата държава Румъния.
След обединението главният град на Мунтения, Букурещ, става столица на Румъния. |
74498 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74498 | Олтения | Олтения () е историческата западна част на Влашко (източната е Мунтения).
Наименованието възниква вследствие от клаузите на Пожаревския мирен договор, с който тази част от Влашко е откъсната и предадена във владение на Свещената Римска империя (по-късно Австрийска империя). През 1737 година ведно със Смедеревския санджак (който е върнат на Османската империя) е възстановено единството на Влашко и предишното статукво между Високата порта и Австрийските Хабсбурги.
Областта граничи с Трансилвания на север, Банат на запад, на юг е ограничена от Мизия с Дунав, а от Мунтения условно я дели река Олт. Административно Олтения се подразделя на два окръга – Горж и Долж с главен град Крайова. |
74501 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74501 | Кър | Кър (наричана още в някои части на България бум, ура или шмайзер) е широко разпространена българска детска игра от края на 70-те години на 20 век.
Играта се играе върху разчертан на асфалт или друг вид паваж чертеж (вижте картинката). В нея участват два отбора с неопределен, но равен брой играчи, разположени в поле №1 и поле №2. Целта е някой от отбора да успее да излезе през коридора извън чертежа, да влезе в противниковия коридор и да настъпи с крак триъгълника в ъгъла на противниковото поле, извиквайки "кър" (съответно "бум", "ура" или "шмайзер"). Докато минава по коридорите играчът няма право да стъпва върху линия или извън чертежа, защото така изгаря, тоест излиза от играта. Играчите от противниковия отбор – от тяхното поле или вече излезли извън чертежа – могат да го дърпат или блъскат, за да настъпи линия или излезе извън чертежа. Когато играчът се намира в незатворения кръг, наречен "бомба", никой не може да го дърпа или блъска. Също така и излезлите извън чертежа играчи от противниковите отбори не могат да се блъскат взаимно вътре.
В края на 80-те играта за няколко години добива масова популярност в България и на много улици и паркинги се появяват чертежи за кър, направени с блажна боя. |
74505 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74505 | Александър Христов (журналист) | Александър Стоев Христов е журналист от България с македонско национално съзнание, един от основателите и пръв главен редактор на вестника с македонистка ориентация „Народна воля“, поет.
Биография.
Роден е в село Яново в 1929 година. Политически имигрант. Работи в ЮНЕСКО в Париж и в Лондон, като машинописец в българската редакция на BBC. През 1980 година в Австралия заедно с Ангеле Вретовски, Георги Чочков, Митре Мойсоски и други македонисти, слага началото на вестник „Народна воля“. Заради издаваното от него анархо-македонисткото списание „Народна воля“, многократно е заплашван с уволнение и отстраняван от работа от ръководството на ВВС.
Негов брат е журналистът Георги Христов, известен като Ян Пирински. |
74507 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74507 | Кръсто Янчев | Кръсто Димитров Янчев или Енчев () е български анархист и македонистки емигрантски активист и журналист в Австралия.
Биография.
Роден е в 1912 година в село Лехово, Демирхисарската кааза (околия). След войните семейството му се заселва в Яново. През 1952 година емигрира през Гърция в Австралия, където се включва в дейността на македонската диаспора. Влиза в Движението за освобождение и обединение на Македония и участва във всичките му конференции. Привърженик е на антиквизацията и е един от редакторите на „Глас на македонците“.
Заедно с Александър Христов и други емигранти през 1980 година основава македонисткия емигрантски вестник „Народна воля“. Той е един от основателите на Народната македонска революционна организация в Сидни.
Последните години от живота си е в инвалидна количка. Умира на 20 март 2004 година в Сидни. |
74509 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74509 | Доминик Дейл | Доминик Дейл () е професионален уелски играч на снукър, извънреден коментатор на снукър в BBC. Той е роден в Ковънтри, Англия на 29 декември 1971 г.
В своята кариера Доминик Дейл има 2 спечелени ранкинг турнира от световната ранкинг система – Гран При през 1997 г. и Шанхай мастърс през 2007 г. На финалите на тези състезания той побеждава съответно Джон Хигинс с 9 на 6 фрейма през 1997 г. и сънародника си Райън Дей 10 години по-късно с 10 на 6 фрейма. Най-доброто му постижение на световния шампионат е през 2000 г. където достига до 1/4 финалите.
Стилът му на обличане и прическата му го определят като един от по-ексцентричните професионални играчи на снукър. |
74512 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74512 | Криеница | Криеницата (от "крия се, крие се") е една от най-популярните детски игри в света. На практика играта е вариант на гоненицата, при който един или няколко играчи се крият, а един или няколко ги търсят.
В България.
В България играта има много имена, като всички те произлизат от глаголите "крия се", "жумя" и "мижа": криенка, кришка-мишка, мижитарка (Велинград), миждарка (Пловдив), миженка, миженица, жумичка, жмичка (София), жуменка, жоменка, жоменица.
Криеницата в България се играе от неопределен брой играчи, които се броят един друг с някоя броенка и последният играч, когото броенката посочи, жуми (мижи), т.е. скрива очите си с ръце и се захлупва на пейка, дърво, камък или друго предварително избрано място за жумене. Жуменето продължава определено време като играчът брои бавно до определено число или казва на глас някоя броенка, докато останалите играчи се крият. След приключването на броенето или на броенката жумещият отваря очи и започва да търси скритите играчи. Когато открие някого, той трябва да се затича до мястото за жумене и да го "заплюе", т.е. да пипне мястото за жумене с ръка и да извика на висок глас „Пу за Иван“, например, ако откритият е Иван. (В някои области на България заплюването действително се извършва с плюене вместо с ръка.) Същевременно криещите се играчи трябва да се доберат до мястото за жумене и да се заплюят сами, т.е. да кажат „Пу за мен“. Последният заплют от търсещия играч жуми следващата игра. (На някои места брои първият заплют)
За да не може някой играч да стои точно зад жумящия и да се заплюе веднага след започването на играта, преди да отвори очи жумящият играч обикновено казва "Кой пред мен, кой зад мен, кой от двете ми страни, три пъти подред жуми, отварям аз очи!".
Ако търсещият играч сбърка при заплюването, т.е. сбърка някого от криещите се играчи с друг, играта се повтаря като отново той жуми. Грешката се известява на криещите се играчи с викове "Спукано гърнето, млякото тече!" (Или само "Спукано гърне!"). Ако търсещият не успее да заплюе никого, отново той жуми следващата игра.
Вече заплюлите се играчи могат да издават на криещите се местоположението на търсещия с викове – "Салам, стой си там!", ако търсещият е близо до мястото за заплюване и излизане би било неподходящо или "Суджук, бързо тук!", ако търсещият играч е далеч и моментът за заплюване на криещите се е подходящ.
Когато търсещият реши, че последният играч, когото той е заплюл е най-добре да жуми следващата игра, той може да обяви "Царски път до десет", при който се брои бавно до десет и всички криещи се могат да излязат и да се заплюят, без да се притесняват, че търсещият ще ги заплюе. Царски път се обявява и когато все още има неоткрити играчи, но търсещият не може да ги намери. Ако те не се появят след като търсещият преброи до десет на висок глас, той може да ги преплюе и последният преплют играч жуми. Възможно е, при по-големи игри, когато времето на царския път е било недостатъчно, да се даде последващ с по-голяма продължителност (напр. "Царски път до 20").
Други версии в България.
В България има много различни версии на криеницата, те обаче не се различават толкова много от оригиналната игра.
Версия #2 (Детска): По-малките деца играят играта, като броят до 10 и се крият. Ако броящият намери всички играчи играта приключва.
Версия #3: Играчите могат да поставят краката си и един определен от тях започва да рецитира различни стихове (Подобни на "„Онче бонче“"). Последният останал започва да жуми. Първият заплют жуми. Ако той не се помести поне с 11 крачки брои три пъти, като се извиква „Закован пирон“. Останалите правила от другите видове криеница важат.
Сардини.
Във Великобритания, Ирландия, САЩ, Канада и другите англоговорещи страни е разпространен вариант на криеницата, наречен сардини – . Това е игра, която на практика обратна на българската криеница. В сардини само един човек се крие, докато останалите броят. След това броящите се пръскат и започват да търсят криещия се. Когато някой играч го открие, той се присъединява към него на същото място за криене, после следващия, който ги открие и т.н. (оттук името "сардини", защото играчите се натъпкват в едно и също място за криене). Играта свършва, когато остане само един търсещ играч, който е губещият и се крие в следващата игра. Понякога се крие първият, открил мястото за криене. Сардини обикновено се играе по тъмно. |
74515 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74515 | Готланд (община) | Община Готланд () е община разположена на едноименните остров, провинция и лен Готланд, югоизточна Швеция с обща площ 3183,72 км2 и население души (към ). Административен център е град Висбю.
Населени места.
Население към 31 декември 2005 г. |
74516 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74516 | Световна ранглиста по снукър за 2003/2004 | Това е таблица на първите 32 играчи в Световната ранглиста по снукър през сезон 2003/2004. |
74525 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74525 | Пирекс | Стъклото „Пирекс“ е открито през 1915 г. и започва да се произвежда от "Corning Incorporated Works". По състав е бор-силикатно стъкло с уникални свойства. В състава влизат следните оксиди:SiO2=80,6%,B2O3=13,0%, Na2O=4,0%, AI2O3=2,3%. Пирексът намира широко приложение в много области. Поради своите отлични физико-механични свойства - нисък коефициент на температурно разширение, висока прозрачност, много добра химична устойчивост и др. - се използва за направа на широка гама изделия: лабораторна апаратура, термоустойчиви съдове, лещи за телескопи, кинескопи и др. Химическите му свойства са също толкова впечатляващи. Устойчиво е на вода, киселини, основи и други реагенти в много по-голяма степен от обикновеното стъкло. Лабораторната стъклария се произвежда предимно от този вид стъкло. Чистотата на продуктите получени в дестилационна уредба, направена от Пирекс, се конкурира само от същата направена от платина. Огледалото на най-големия оптичен рефлекторен телескоп в обсерваторията Паломар е изработено от Пирекс. |
74526 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74526 | Държавно устройство на Турция | Турция е президентска република от 2017 г., когато изменение на конституцията, прието с референдум, променя формата на управление от парламентарна република на президентска република.
Изпълнителна власт.
Президент.
Президента на Турция е държавен глава, той представлява страната в отношенията ѝ с международната общност и олицетворява единството на нацията, гарантира прилагането на конституцията и нормалното функциониране на органите на държавната власт. Президентския мандат е в срок от 5 години и има право най-много два мандата. Кандидатите за президент на републиката трябва да са навършили 40 години към момента на избора.
Законодателна власт.
Законодателен орган на Турция е еднокамарен парламент, състоящ се от 600 депутата, избирани за срок от 4 години, изборната бариера е 10 процента. |
74527 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74527 | Абсент | Абсентът () е напитка с високо съдържание на алкохол. Получава се от цветовете и листата на медицинското растение "Artemisia absinthium" (пелин). Абсентът често се асоциира с френските артисти и писатели от края на XIX и началото на XX век, като тогава най-известната марка е била "Pernod Fils".
Абсентът е бил описван като опасен и водещ до пристрастяване. До 1915 г. той бива забранен в САЩ и в повечето европейски страни, с изключение на Великобритания, Швеция, Испания, Португалия, Дания и Австро-Унгария. Въпреки че е бил хулен, няма доказателства да е по-опасен от обикновените алкохолни напитки. Неговите психоактивни свойства, отделно от алкохолните, са били силно преувеличени.
Преоткриването му започва в 1990 г., когато страни в Европейския съюз започват да преузаконяват производството и продажбата му. До февруари 2008 г. се произвеждат над 200 марки абсент в дузина страни, най-вече Франция, Швейцария, Испания и Чехия. Комерсиализацията му в САЩ започва отново през 2007 г.
История.
Точният произход на абсента е неясен. Най-ранните доказателства за появата на абсент датират от 18 век. Според легендата, за първи път абсент е бил приготвен около 1792 година от френския доктор Пиер Ординар, живял в Швейцария. През 1797 г. Анри-Луи Перно открива първия завод за абсент в Швейцария, а малко по-късно прави най-голямата фабрика във Франция. Популярността му нараства стремглаво от 1840 г., когато се дава на френските войници като защитно средство срещу треска. През 1860 г. добива такава популярност, че в повечето френски кафенета и кабарета се обявява "I'heure verte" („зелен час“). Напитката остава скъпа и се консумира главно от представителите на буржоазията и ексцентричните бохемски артисти. След 1880 г. цената ѝ спада и до 1910 г. французите консумират 36 милиона литра за година.
Алкохолизмът при пиячите на абсент е бил наричан абсентизъм, поради вярата, че е бил по-различен от нормалния алкохолизъм. През 1905 г. Джин Ландфрей, под влияние на абсент, избива цялото си семейство и се опитва да се самоубие. Фактът, че е бил алкохолик, и е изпивал големи количества алкохол, освен двете чашки абсент сутринта, е бил пренебрегнат и вината е била стоварена единствено върху абсента. С тази новина пада последната капка и абсентът се забранява в много държави.
След един век абсентът се завръща. През 2004 г. парламентът в Швейцария отменя закона от 1907 г., който го забранява, малко по-късно и Амстердам признава за недействителен закона от 1907 г. Според ограничение, въведено от Европейския съюз, пелинът в напитката не трябва да надвишава 10 мг/л.
Съставки.
Освен пелин абсентът съдържа и анасон, копър, исоп, както и друго растение от същия род – "Arthemisia pontica". Може да включва и корени от ангелика, листа от росен, кориандър, вероника, хвойна, индийско орехче и различни планински билки.
Кипването на пелина без допълнителна дестилация води до получаването на изключително горчива напитка, чийто вкус се дължи на водно-разтворимата субстанция – абсинтин. След дестилация се получава безцветен алкохолат, който напуска дестилатора с алкохолно съдържание около 82%. Ако се остави така, продуктът се нарича "la bleue" или "la blanche". Зеленият цвят може да се получи по изкуствен път или с хлорофил от допълнителни съставки. Необходимо е разреждане с вода. С течение на времето хлорофилът се разгражда и дава жълто-зелено до кафяво оцветяване. През 19 век при производството на евтини марки се добавят мед, цинк, индигово растение и други за добиване на зелен цвят, а антимониевият трихлорид води до помътняване на питието – т.нар. "louche" ефект.
Рецепта 25 грама изсушен горчив пелин (листа и цветове) – Artemisia absinthium
50 грама резене (див копър) – Foeniculum vulgare
50 грама семена от анасон – Green Anise
Залива се с един литър 85 % спирт. Оставя се на стайна температура и тъмно място в затворен съд за две седмици, като ежедневно се разтръсква по няколко пъти. Долива се половин литър вода и всичко се поставя в дестилатор. След дестилацията се получава един литър бистър алкохол, който трябва да се оцвети в характерния зелен цвят за абсента, и да се добавят допълнителни вкусове и аромати. Оцветяването става по следния начин:
Взимат се 0,4 литра от алкохола и в него се накисват следните треви:
10 грама исоп – Hyssop / Hyssopus officinalis; 5 грама маточина – Melissa / Melissa officinalis; 1 – 3 грама горчив пелин – Artemisia absinthium. (Пелинът придава допълнителна горчивина, която не е приятна на всеки, затова може да не се слага изобщо. По желание могат да се прибавят кори от лимон и портокал.
Сместа се филтрира (подходящ е филтър за кафе) и се смесва с останалия алкохол. Разрежда се до 70 – 75 %. Желателно е да се остави да отлежи от седмица до месец. Това не е единственият начин за получаване на абсент. Съществуват голям брой рецепти с най-различни съставки, но тази е една от базовите. Има и начин чрез накисване на тревите в спирт, но той не е толкова добър както дестилацията. В последните години се ползва и овкусяване на спирт с етерични масла, извлечени от споменатите треви, но този начин не е на почит сред любителите на това питие.
Поднасяне.
Абсентът се налива в чаша, върху която се поставя специална лъжичка с процеп (решетъчна лъжичка). В лъжичката се поставя кубче захар, напоява се с абсент и се запалва. Залива се с тънка струя ледено-студена вода. Така неразтворимите във вода съставки се утаяват, което води до помътняване на питието – "louche" ефект. Церемонията по поднасяне на абсент е била една от основните причини, привличаща „пиячите“ в пивниците, даже в голяма част от тях имало човек, специално занимаващ се с тази церемония. Тези пивници събирали елита (популярни личности, известни със злоупотребата си с абсент, са: Артюр Рембо, Пол Верлен, Едгар Алън По, Ван Гог, Оскар Уайлд и други). |
74528 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74528 | Гагаузия | Гагау̀зия () е автономен район в състава на Република Молдова, създаден на 23 декември 1994 г. Официалното название на областта е „Териториална административна единица Гагаузия“ (). Столицата на автономията е Комрат.
География.
Гагаузия е разположена в равнинната степна част на Бесарабия. Територията на автономията е съставена от района около столицата Комрат и територии, включващи също така градовете – Вулканещи и Чадър Лунга, както и 2-те малки анклавни селища Копчак и Карбалия.
Статут и устройство.
Нормативните актове, определящи устройството на Гагаузия, са Конституцията на Република Молдова и Законът за особения правен статут на Гагаузия.
Висше длъжностно лице на автономията е главата на Гагаузия ("башкан"). Избира се за срок от 4 години и е член на правителството на Република Молдова. След дългогодишното управление на Георги Табуншчик, сегашният башкан е Михаил Формузал, който е избран през декември 2006 г. . През декември 2010 г. е избран за башкан на Гагаузия за втори мандат.
Висш представителен орган е Народното събрание на Гагаузия ("Халк Топлусчу"), което се състои от 35 депутати, избирани за срок от 4 години.
Висш орган на изпълнителната власт е Изпълнителният комитет на Гагаузия ("Баканнък Комитети").
Висш съдебен орган на автономията е Трибуналът на Гагаузия.
В състава на Гагаузия влизат 32 населени места:
Административен център на Гагаузия е град Комрат.
В Гагаузия има 3 официални езика: молдовски, гагаузки и руски. Коренспонденцията с републиканските власти, учреждения, организации и предприятия, намиращи се извън Гагаузия, е на молдовски или руски. Българският език в Гагаузия има статут на местен език и се изучава в училищата, в които има български ученици, в Комратския държавен университет има катедра българска филология. |
74530 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74530 | Форталеза Ешпорте Клубе | Форталеза (, Форталеза Ешпорте Клубе) е бразилски футболен клуб създаден във Форталеза на 18 октомври, 1918 г. Освен футболен отбор съществуват тимове, които носят същото име и практикуват Футзал, баскетбол и хандбал.
Форталеза е един от традиционните бразилски отбори от североизточната част на страната.
Титли.
1960 (Второ място – "Taça Brasil"),
1968 (Второ Място – "Taça Brasil"),
2002 (Второ място – Кампеонато Бразилейро, Серия Б (втора дивизия)),
2004 (Второ място – Кампеонато Бразилейро, Серия Б (втора дивизия)). |
74531 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74531 | Егида | Егида произлиза [айгис] ( [егида]) – така в древна Гърция се е наричала козята кожа и по аналогия така се е наричал щитът (бронята) от козя кожа.
С козя кожа древните гърци са покривали голотата си, а също са я използвали в средствата за лична отбрана, тъй като подплатяването на щитовете с козя кожа е осигурявало допълнителна защита.
Егида се е наричал и щитът на Зевс, който е бил изработен от бог Хефест от кожата на козата Амалтея, с млякото на която е израсъл Зевс. Хефест украсил щита с прекрасни релефи. Само в извънредни случаи Зевс давал щита на най-любимите си деца – богинята Атина и бог Аполон. Поетът Омир нарича Зевс "αἰγίοχος", точно защото държал егида – щит от козя кожа.
При сраженията си с Титаните Зевс използвал щита, за да се защити. Първоначално козята кожа била украсявана със змии като ресни, тогава била главният символ на Зевс и на Атина. По-късно егидата се превърнала в броня от кожени плочки, като не служела само за отбрана, но и за нападение. За тази цел в средата ѝ била поставена главата на Горгона Медуза, вкаменяваща всички, които я погледнели. През историческата епоха егидата станала знак за божествената сила, с която били облечени царете и императорите на Рим. |
74533 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74533 | Държавно устройство на Германия | Федерална република Германия, накратко ФРГ или Германия (), е създадена на 24 май 1949 г. и е разширена след обединението на Германия през 1990 г.
Към политическата система на Германия се отнасят федералните институции, процесите по взимане на политически решение и тяхното съдържание. Основата на германската политическа система е парламентарната демокрация и федерално държавно устройство. От голямо значение за държавното устройство е силната конкуренция между политическите партии, поради което политическата система на Германия се отличава по своята т. нар. партийна демокрация.
Създаване.
След края на Втората световна война и разгрома на нацистка Германия страната е разделена на окупационни зони, които по-късно формират 2 отделни държави. В съветската зона се създава Германската демократична република (), а зоните на САЩ, Великобритания и Франция са обединени във Федерална република Германия, чието име остава и след вливането в нея на ГДР след падането на Берлинската стена през 1989 г.
Двукамарна система.
Система, при която законодателният орган на държавата се състои от 2 органа или от един орган с две камари с различен начин на образуване. Обикновено в едната камара представителството е териториално (по окръзи, области, щати, републики, провинции и пр.), а в другата е популярно (по гласоподаватели от цялата държава). В Германия, като долна камара, представляваща целия народ, може да се разгледа Бундестага, а като горна камара, състояща се от представители на отделните провинции – Бундесрата.
Държавно устройство.
Германия е федерална република, която се дели основно на 16 федерални провинции. Всяка провинция има републиканско държавно устройство със свой провинциален парламент, правителство, съдилища, министър-председател и пр. Причината за това административно деление на Германия е историческа – 24 немскоговорещи държави в Европа (кралства, велики херцогства, херцогства, княжества и градове-държави) през 1871 се обединяват в една Германска империя, и до днес федералните провинции на Германия са израз на тези културно-исторически различния в отделните части на страната.
Държавният глава се нарича Федерален президент, избиран за срок от 5 г. от специално свикано "Федерално събрание" (), което се състои от депутатите в Бундестага и равен на тях брой представители на 16-те германски федерални провинции, които от своя страна биват избрани от провинциалните парламенти, като те могат да бъдат политици и други публични личности. Федералният президент има предимно представителни функции, въпреки че де юре има и по-широки правомощия като например да отказва подписа си под новоприети закони и така да възпрепятства влизането им в сила, но по обичайно право това не се случва. Федералният президент извършва проверка дали приетият закон е възникнал в съответствие с конституционно установения ред и дали по своето съдържание той не нарушава очевидно конституцията. След това той подписва (утвърждава) закона и го публикува във Федералния държавен вестник. С това законът е обнародван. Ако в закона не е посочена специална дата на влизане в сила, той автоматично влиза в сила от 14-ия ден след публикацията във Федералния държавен вестник.
Законодателен орган на федерално равнище е федерален парламент наричан Бундестаг (в превод ), който се избира на принципа на общи, преки, свободни, равноправни и тайни избори за срок от четири години. Освен парламента съществува и Бундесрат (в превод ), който не се избира пряко, а се състои от членове на отделните правителства на 16-те германски федерални провинции, и представлява интересите на провинциите на федерално ниво като инициира законопроекти и участва във създаването на всеки един федерален закон. Степента, до която Бундесратът участва във федералната законодателна дейност варира според типа закон, който се планира. Разграничават се два типа:
При първия тип законопроекти се изисква изричното одобрение на Бундесрата, без което те иначе не могат да се приемат; в този случай Бундесрата има право на абсолютно вето. Кога дадени законопроекти спадат към този тип, е изрично и изчерпателно установено в Основния закон на Германия (конституцията). Това са законопроекти, които целят изменение на Основния закон, или оказват въздействие върху финансите на провинциите, или ограничават организационния и административен суверенитет на провинциите.
Втория тип законопроекти са всички останали. При тях, Бундесратът има право на възражение, което се явява отлагателно вето, и което може да бъде преодоляно от Бундестага.
Двата органа, Бундестаг и Бундесрат са два отделни конституционни органа, а не две камари (палати) на един общ парламент, което е често срещано погрешно възприятие.
Изпълнителен орган е Федерално правителство, на чело на което стои Федерален канцлер, който се избира от Бундестага. Министрите се назначават от президента по предложение на канцлера. Всяка провинция има своя конституция, парламент и правителство. През 1949-90 държавата е разделена на Германска демократична република (ГДР) на изток и Федерална република Германия на запад.
Особености на федералното деление.
Федерализмът е сред утвърдените конституционни принципи на Германия. Съгласно германската конституция някои въпроси като външните работи и отбраната са от изключителната отговорност на федерацията (т.е. федералното равнище), докато други попадат в отговорността на провинциите; провинциите запазват остатъчните законодателни правомощия за всички други области, включително културата, която в Германия включва не само теми като финансово подпомагане на изкуствата и науките, но и повечето форми на образование и професионално обучение. Това е причината за факта, че в Германия има 16 различни образователни системи с различни видове училища и изучавани предмети. Също така всяка провинция си има своя полицейска система и тайни служби, а федерацията отделно и тя си има своя полиция и тайни служби, което води до факта, че в Германия има общо 17 полицейски системи. Въпреки че международните отношения, включително международните договори, са основно отговорност на федералното равнище, провинциите имат определени ограничени правомощия в тази област: по въпроси, които ги засягат пряко, те имат правомощия да сключват международни договори „със съгласието на федералното правителство“. Освен това, всяка провинция има свое представителство (тип посолство) пред Европейския съюз в Брюксел, наред с посолството на Германия като цяло. Представителства на провинциите защитават интересите им, например, в областта на европейското финансиране на регионалното развитие.
Провинциите защитават интересите си на федерално ниво чрез Бундесрат (, в буквален превод: "Федерален съвет"). Той не се избира пряко, а се състои от членове на правителствата на отделните провинции. Броят на членовете, които всяка провинция има право да изпрати, варира между 3 и 6 според големината на населението ѝ. Разликите в населенията обаче са твърде големи и броят членове все пак не се получава да е пропорционален спрямо населението. Това е компромис между „федералното“ изискване за равнопоставеност на провинциите от една стана, и демократичния идеал за точно представяне на съответния брой жители от друга страна. Това решение има за цел да гарантира, че големите провинции няма да се налагат над малките, но и че малките провинции няма да командироват по-големите. Буднесратът има право да инициира федерални законодателни процедури, да приема резолюции, и да налага абсолютно или отлагателно вето срещу федерални закони, приети от федералния законодател – това е Бундестага (, в буквален превод: "Федерален конгрес") – т.е. националния парламент на Германия. Абсолютно вето Бундесратът има при законопроекти, целящи изменение на конституцията или при федерални закони, които пряко засягат финансите или административния суверенитет на провинциите, се изисква изричното одобрение на Бундесрата в законодателната процедура. При всички останали законопроекти Бундесратът има отлагателно вето, което може да бъде преодоляно с определено мнозинство в Бундестага.
Провинциите защитават интересите си на федерално ниво също така чрез свои представителства ("посолство") във федералната столица Берлин. Всяка провинция има свое представителство, което се ангажира в полза интересите на провинцията чрез контакт с федералните служби, а също и с други чуждестранни посолства или организации, имащи седалище в столицата. Като пример може да се даде Представителството на провинция Бранденбург пред федерацията. Освен това, всяка провинция има свое представителство (тип посолство) пред Европейския Съюз в Брюксел, наред с посолството на Германия като цяло. Представителства на провинциите защитават интересите си в Брюксел например в областта на европейското финансиране на регионалното развитие.
Парламенти.
Всяка една от 16-те провинции има свой парламент и своя конституция. |
74534 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74534 | Зоопарк Сан Франциско | Зоопарк Сан Франциско (на английски: San Francisco Zoo) е зоопарк в град Сан Франциско, щата Калифорния, САЩ. Разполага с 250 животински вида и се намира в югозападната част на града близо до Тихия океан. Непосредствено до зоопарка се намират също плажа Оушън Бийч и Голдън Гейт парк. |
74535 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74535 | Инцитат | Инцитат () се нарича любимият кон на римския император Калигула.
Опонентите на Калигула, разпространяват слух, че той възнамерявал да го провъзгласи за консул, за да докаже силата на своята власт и да се подиграе със сената.
Според Светоний в „Животът на дванадесетте цезари“ конят е имал конюшня от мрамор, с ясли от слонова кост, пурпурна сбруя и юлар със скъпоценни камъни.
Дион Касий (155–235 г. сл. Хр.) сочи, че конят е бил обслужван от нарочни слуги и е бил хранен с овес, примесен със зърна злато. |
74537 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74537 | Броенка | Броенка (наричана също "броеница" или "броилка") е детско стихче, което се използва най-често като жребий в детските игри в България, за някакъв друг жребий, като средство за измерване на определен период от време или просто за отмерване на такт (при игра на ластик, например). Когато се използва като жребий хората, които ще участват в жребия – като например играчите на криеница, се събират и един от тях започва да ги брои с броенката, като на всяка нейна сричка отговаря един човек. Човекът, с когото броенката свърши, не участва в по-нататъшното броене и изтеглил жребия – добър или лош – е човекът, който остане последен. Когато се използва за измерване на време, броенката се произнася също бавно и на срички.
Някои български броенки.
Трети вариант: В джунглата шум се вдига, мирише на прясна кръв. Негрите ходят боси по заповед на царя лъв. Една баба Цоцолана, яхнала едно магаре, а след нея сто деца, яхнали една овца.
Пр. Ойлари-лари-лари /3/
хей бум.
Султанът имал дъщеря - красавицата на света.
Веднъж, отивайки на лов, султанът паднал в един ров.
Тогава младият Хасан извадил стария султан.
Сребро и злато ще ти дам му казал старият султан.
Не искам злато и пари, аз искам твойта дъщеря.
За нищо, нищо на света
не дал той свойта дъщеря.
Оженили се тайно те
родили си едно дете
И кръстили го те Аслан
станал най-великият султан. |
74540 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74540 | Петър Драганов | Петър Данилович Драганов е руски филолог и славист от български произход.
Биография.
Петър Драганов е роден на 1 февруари 1857 година в Комрат. По произход е българин от Бесарабия на руска служба. Следва история и филология на университета в Санкт Петербург. По покана от Българската екзархия, от 1885 до 1887 г. работи като преподавател в Солунската българска мъжка гимназия. В Солун поддържа близки връзки с местното руско генерално консулство.
По време на престоя си в Солун Драганов събира фолклорен материал, който след връщането си в Русия издава. Според него Македония представлява отделна етнографска област на Балканите, а славянските македонски говори съставляват самостоятелен македонски език. Според някои автори със своите публикации в Русия Драганов поставя основите на македонистиката. Драганов работи във времето, когато в германоезичната и руската наука много учени се надяват да открият неизвестен славянски език и с това да запишат имената си в науката. Както е известно, тези опити не са се увенчали с успех. Като пример може да се посочи Карл Вернер, който се е опитвал да открие неизвестен славянски език в Прибалтийския район. В Санкт Петербург П. Драганов се опитва да чете научни реферати, но среща много остра критика в славистичните среди и преди всичко – от страна на големия славист Пьотър Лавров. В университета неговата теза за македонския е била смятана за несериозно твърдение на самоук любител.
Издаденият от Драганов сборник с народни умотворения среща остра критика от страна на българската фолклористика, тъй като е създаден от текстове, които учениците от долните класове на Българската солунска мъжка гимназия е трябвало да запишат по родните си места като домашна работа. По тази причина тези ученически записи са пример за недобро събиране на фолклорен материал. Друга част от текстовете за сборника на Драганов, както той сам пише, са събрани от ученички в Солунската българска девическа гимназия и са предоставени на Драганов от известния с антибългарските си позиции руски генерален консул в Солун Иван Ястребов.
В рецензията си „Неколко бележки върху Македонско-славянския сборник на П.Драганов“, публикувана в излезлия в 1895 година в София „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ възрожденецът от Македония Кузман Шапкарев пише за целите на Драганов: „Добре; според г. Драганова, македонците не са ни българи, ни сърби; ами що са? – Славяни, ще ни отговори. Да ни извини господство му! В Македония татулът не е по-изобилен от колкото в Бесарабия. Ние знаем, че не само македонците са славяни, ами и русите, и чехите, и сърбите, и поляците, и хърватите, и пр., но славянското им име е общо за всичките славянски народи, а всекой славянски народ отделно има си свое собствено име. Тогава на македонския славянски народ какво име ще му дадем? Македонци ли? Но това име днес не представлява вече народ, а живущите в историческа Македония, между които има: българи, турци, гърци, власи, евреи, цигани, албанци и пр., болшинството от които имат първите. Но знаете ли какво? – Ето какво: като се докаже веднъж чрез Драгановия и Ястребовия сборник, че македонците са славяни, а не българи; а от друга страна, че тези последните не са славяни, а татари, монголи или китайци, ето че ще се пристъпи към втората крачка, да се доказва, че македонците, като особен славянски народ, немайки си особено друго име, непременно ще да са от един народ с некой от съседните славянски народи; следователно, като нема по-съседен до них славянски народ друг, освен сърбите, то, по необходимост, требва да са част от сръбския народ, т. е. македонските славяни не са друго освен чисти сърби побългарени до негде чрез екс. българска пропаганда! Ето макиавелската сръбска политика, горещ привърженец на която е и г. П. Драганов, а не че не принадлежал “ни къ болгарофилам, ни къ сербофилам.” Историческите обаче свидетелства и самото живо население в тая страна съвсем друго доказват…“. |
74542 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74542 | Министър-председател на Япония | Министър-председателят на Япония () е главата на правителството на Япония. Министър-председателят оглавява кабинета на Япония и има възможността да избира и освобождава неговите държавни министри.
Министър-председателят е главнокомандващ на Японските сили за самоотбрана и е член на Камарата на представителите (долната камара). Министър-председателят се назначава от императора на Япония, след като е номиниран от Националния парламент. Премиерът трябва да запази номинацията на долната камара и да отговаря пред парламента, за да остане на поста.
Позицията и естеството на тази титла позволяват на притежателя да живее и работи в официалната резиденция на министър-председателя в Токио, близо до сградата на Националната диета. Шигеру Ишиба е настоящият министър-председател на Япония, който заменя Фумио Кишида на 1 октомври 2024 г. |
74543 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74543 | Геолого-географски факултет (Софийски университет) | Геолого-географският факултет на Софийския университет съществува от 1963 година. Първи курсове по геология и минералогия в Софийски университет се четат от 1891. През 1904 се създават катедрите по геология и палеонтология и по минералогия и петрография в рамките на тогавашния Физико-математически факултет. През 1898 в Историко-филологическия факултет се учредява катедра по география и етнография. Съществуващият дотогава Биолого-геолого-географски факултет е разделен на Геолого-географски факултет и Биологически факултет. Образованието по геология в Университета започва още 1891 г. с откриването на специалността Геология. През 1898 г. в Историко-филологическия факултет се учредява катедра по география и етнография с което се полага началото на обучението по специалност География. Специалност Туризъм се разкрива през 1967, История и география (съвместно с Исторически факултет) през 1999 г., География и Биология (съвместно с Биологически факултет) през 1999 г., Регионално развитие и политика през 2005, География и английски език през 2018 г., а Геопространствени системи и технологии през 2019 г. Към момента във факултета се обучават студенти в четири основни професионални направления – „Науки за Земята“, „Администрация и управление“, „Туризъм“ и „Педагогика на обучението по…“.
История.
Основател и ръководител на първата катедра по География повече от 35 години е академик проф. Анастас Иширков, а научните ѝ основи са свързани с класическата антропогеография. Основите на преподаването и научните изследвания по геология и география полагат световноизвестните учени като акад. Георги Бончев, проф. Анастас Иширков, проф. Иван Батаклиев, проф. Георги Златарски и др.
През 1951 двете специалности са включени в новосъздадения Биолого-геолого-географки факултет, който през 1963 се разделя на два факултета: Биологически и Геолого-географски.
Днес в шестте бакалавърски специалности на факултета се обучават приблизително 600 български и чуждестранни студенти, редовна и задочна форма. Учебните занятия се провеждат от екип от 83 висококвалифицирани професори, доценти и асистенти, които в учебноизследователската работа се подпомагат от 32 специалисти.
Специалности.
В ГГФ има прием в пет специалности за бакалавърска степен:
Към всяка от четирите бакалавърски специалности, има разкрити общо 20 програми за магистърска степен:
Структура и ръководство.
Органи на ГГФ са "Общо събрание на факултета", "Факултетен съвет", "Деканатско ръководство" и "Факултетен студентски съвет".
Факултетът се състои от катедри, обединяващи отделни научни направления. Катедрите са:
Факултетен студентски съвет (ФСС) на ГГФ.
Факултетният студентски съвет (ФСС) на ГГФ се състои от представителите на студентите и докторантите в Общото събрание на ГГФ. Те се избират веднъж на две години чрез преки мажоритарни избори и в тях може да участва всеки студент и докторант, редовно обучение. Общото събрание на ГГФ се свиква веднъж годишно, а на всеки 4 години избира нов декан. Тримата студенти, членове на ОС на СУ са по право членове на ФСС. От ФСС се избират двама за членове на Факулттния съвет (ФС) на ГГФ. Повече информация за структурата на управление на СУ, ГГФ, Студентски съвет и ФСС може да видите в:
Основната мисия на ФСС на ГГФ е защита на правата, интересите и задълженията на студентите и докторантите на ГГФ. Заседанията на ФСС на ГГФ, както и дейността, която се извършва са напълно отворени за всеки, който желае да присъства, да участва в дейности и проекти, да спонсорира, рекламира и т.н. Всеки от вас, които има свежи идеи и иска да промени нещо в ГГФ може да участва в дейността на ФСС. Все пак много неща зависят само от нас и от нашата активност. |
74546 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74546 | Арсенал | Арсеналът е военна организация за съхранение, производство, поддръжка и ремонт на оръжие и муниции. В миналото са съществували частни и обществени арсенали, включително кралски или в по-ново време собственост на държавата. Прототипът на арсеналите в Новото време е Венецианският арсенал, чието изграждане започва в началото на XII век. |
74548 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74548 | Халанд (лен) | Халанд () е лен, разположен на западния бряг на Швеция. От североизточна към югоизточна посока граничи съответно с лените Вестра Йоталанд, Йоншьопинг, Крунубери и Сконе. Западната граница на областта са бреговете на пролива Категат от Северно море.
Общини в лен Халанд.
В рамките на административното си устройсто, лен Халанд се разеделя на 6 общини със съответно население към : |
74557 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74557 | OSI модел | OSI () е теоретичен модел, описващ принципния начин на комуникация и строежа на телекомуникационните и компютърните мрежи. Като главна градивна единица са използвани така наречените слоеве – всеки слой предоставя интерфейс и услуги към по-горния слой, като в същото време получава услуги от слоя под него.
OSI моделът предоставя обща рамка, която производителите и разпространителите да следват при проектиране на хардуера, операционните системи и протоколите, като дефинира стандартните спецификации за комуникация между системите.
Информацията, изпращана по мрежата, е във вид на данни или пакети от данни. Ако два сървъра (А и В) желаят да обменят информация, данните от предаващия А първо трябва да бъдат снабдени със служебна информация относно транспорта им и капсулирани (пакетирани). Информацията се придвижва от А към В, като при преминаване през различните системи, данните претърпяват промяна вследствие на работата и функциите на отделните нива (наречени слоеве). Приемащият сървър В приема данните, като при него обработката на информацията се състои в премахване на служебната информация, прибавена за целите на транспорта при изпращача.
История.
През 1982 г. Международната организация по стандартизация (ISO) в сътрудничество с ITU-T започва нов проект в областта на мрежовите технологии, наречен "взаимодействие на отворени системи", или OSI.
Преди това мрежовите технологии са били изцяло частна собственост (собственически софтуер, ), основан на предимно щатски корпоративни стандарти като SNA, Decnet и XNS. OSI представлява опит за създаване на мрежови стандарти, осигуряващи оперативна съвместимост на устройствата и решенията, предоставени от различни доставчици. Дотогава много от големите мрежи са принудени да поддържат по няколко протокола за взаимодействие и включват голям брой устройства, които не могат да комуникират с устройства от други производители поради липсата на общи протоколи.
Еталонът на OSI е голяма крачка напред в създаване на концепцията за модерните мрежи. Тя популяризира идеята за единен модел на протоколи, разположени на различни нива и определящи взаимодействието между мрежовите устройства и софтуера.
Слоеве.
OSI моделът е концептуален и съдържа описания за различните функции и операции, необходими за обмен на данни. Тези описания са групирани логически в отделни етапи (слоеве), като всеки слой съдържа близки по същност и замисъл операции, общо представяне на данните и има относителна функционална независимост от другите слоеве. Макар практическата реализация на мрежовите комуникации често да нарушава тези граници или да обединява съседни слоеве, тя винаги запазва логическата последователност и зависимости.
Във всеки един от слоевете в OSI модела, освен в първия и последния, се извършва групиране (пакетиране) на данните на порции, при което се образуват два или повече пакета. При пакетирането всеки слой добавя своята служебна информация, като поредност, код за грешка, евентуално адреси или номер на услугата и други параметри в зависимост от необходимата функционалност на даденото ниво.
Процесът на предаване и приемане на информация между източника и приемника се осъществява по строго определени правила, наречени протокол. Протоколът представлява сбор от правила, определящи форма̀та на данните и начина на предаване и приемане за съответния слой (за транспортирането се грижат протоколите от по-долните нива, с изключение на каналното ниво, където транспорт трудно може да се дефинира). Обикновено протоколът не засяга повече от един или два слоя на OSI модела, т.е. предназначен е за комуникация вътре в слоя или между съседни слоеве. Това позволява оперативна съвместимост и преносимост на протоколите в различни преносни среди (допустими са различни реализации на по-долните слоеве). Свързването на протоколи от различни слоеве става с помощта на предварително дефинирани интерфейси, като всеки по-долен слой ограничава и определя възможностите за предаване на информация на по-горните. По време на този процес протоколите от всеки слой си разменят специфична информация/данни, наречени PDU (Protocol Data Unit)
Приложен слой.
Приложният слой () е най-горният слой от OSI модела, който се отнася за приложения (програми) като интернет браузъри, мениджъри за отдалечено управление, клиенти за обмен на съобщения, HTTP, FTP, DNS сървъри и др. Този слой позволява на потребителските приложения да заявяват услуги или информация, а на сървър приложенията – да се регистрират и предоставят услуги в мрежата.
Някои от основните услуги, които се регистрират на приложния слой са електронна поща (e-mail), достъп до Web, файлови и принтерни услуги (приложения с мрежови услуги) и др. Някои от по-важните протоколи, функциониращи на този слой, са FTP, TFTP, DNS, HTTP, SMTP, Telnet и др.
Представителен слой.
Представителният слой () се грижи за представяне на данните във вид, разбираем за получателя, като осигурява общия им формат за различни платформи. Извършва конвертиране и „превеждане“ на данните, компресиране/декомпресиране, както и криптиране/декриптиране на информацията. Към протоколите, отнасящи се към представителния слой, спадат XDR, NFS и др.
Сесиен слой.
Сесийният слой () управлява създаването (и съответно прекъсването) на сесиите (диалога) между представителните слоеве на две (или повече) системи. Контролира и диалога между две приложения на различни сървъри и управлява потоците от данни посредством точки на синхронизация (checkpoints). Това включва поставянето на маркери в потока от данни. При некоректно предаване на информацията или при прекратяване на връзката в мрежата, данните трябва да бъдат предадени само в частта им след последния коректно предаден маркер.
Ефективността на управление на потока зависи от комуникационния режим – пълен дуплекс или полу-дуплекс (при първия вид и двете станции могат да „говорят“ едновременно, докато при полу-дуплекса в даден момент данни може да предава само едната страна). Типичен протокол, функциониращ в този слой, е NetBIOS.
Транспортен слой.
Транспортният слой () осигурява комуникация от край до край (end-to-end) между процеси, изпълнявани на различни сървъри. Предоставя на по-горните слоеве услуги с или без установяване на връзка (connection-oriented или connectionless), в зависимост от застъпените протоколи. Слоят използва адресите на клиентските и сървърните портове, за да идентифицира различните процеси. Извършва сегментиране на данните, подадени му от сесийния слой, с цел правилното им подреждане от получателя, като определя пореден номер за всеки сегмент. Протоколи, отнасящи се към транспортния слой, са TCP и UDP (първият – осигуряващ надеждност, а вторият – бързина при трансфера на данните).
Мрежов слой.
Мрежовият слой () има за основна цел да задава логически адреси на източника и местоназначението, както и да определя най-добрия път за маршрутизиране на данните. За постигане на възможно най-добра маршрутизация устройствата от мрежовия слой (маршрутизаторите) използват превключване на пакети (packet switching), което накратко се състои в това, че четейки адреса на логическото местоназначение, получен от един интерфейс, маршрутизаторът изпраща трафика (пакетите) чрез друг интерфейс към местоназначението. Протоколи, работещи на този слой, са IP, IPsec, ICMP, IGMP, OSPF и др.
Канален слой.
Каналният слой () има за цел да предава и да приема кадри (), а също така отговаря за тяхното физическо адресиране. Преди предаването на всеки пакет тук се прибавят глава (хедър) – в началото – и ремарке (трейлър) – в края, превръщайки го по този начин в кадър. Хедъри към данните прибавят и мрежовият и транспортният слоеве, но трейлърът се добавя само на ниво Data-link. Каналният слой се разделя на два подслоя, LLC и MAC, като първия добавя още контролна информация, служеща за правилното транспортиране на данните, а вторият осигурява достъп до преносната среда (медията). Някои от основните характеристики на слоя са контрол на достъпа до преносната среда, добавяне на хардуерни (MAC) адреси на източника и местоназначението, подготвяне на пакетите за предаване (чрез капсулирането им в кадри, описано по-горе), изчисляване на контролната сума на кадъра (FCS), както и кодирането на електрическите, светлинните или електромагнитните импулси в преносната среда. При предаване на данни изпращащите устройства изпълняват алгоритъм за циклична проверка с остатък (CRC) или контрол на последователността на данните (FCS), като записват получената стойност в трейлъра на кадъра. Станцията-получател изпълнява същия алгоритъм и сверява стойностите, като по тази начин се установява дали кадърът се е повредил по време на преноса. Към този слой се отнасят протоколи като Frame Relay, ISDN, HDLC, PPP и др.
Физически слой.
Физическият слой () е най-долният слой от модела и работи само с единици и нули (битове), изграждащи кадъра. Основната му функция е да предава битове по комуникационна линия. Битовете са кодирани като физически състояния на преносната среда. При жичните кабели това са електрически сигнали, при оптичните влакна – светлинни импулси, а при безжичните връзки – електромагнитни вълни. В този слой имат значение електрическите и механичните характеристики, които определят представянето и формирането на сигналите. Към този слой има спецификации за отделните типове преносна среда и конектори, като форма, структура и състав. |
74568 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74568 | Слънчева енергия | Слънчевата енергия е излъчваната светлина и топлина от Слънцето. Тя е възобновяем източник на енергия и е екологично чиста, т.е. не произвежда вредни отпадъци по време на активната фаза на експлоатация. Добива се чрез все още развиващи се технологии, които са категоризирани като пасивни или активни.
Същност.
За една година Земята получава от Слънцето около 1,96.1021 килокалории лъчиста енергия, която е към 10 пъти повече от всички нейни енергийни запаси взети заедно. Почти същото количество енергия се излъчва от Земята обратно в космоса – затова температурата ѝ не се отклонява от тази, необходима за съществуване на живота в този вид, в който го познаваме (част от енергията, която Земята излъчва в космоса се получава от ядрения разпад).
Слънцето не е просто източник на енергия – то е източник на "нискоентропийна енергия". То излъчва фотони с енергия, която е по-висока от енергията на фотоните, които Земята излъчва в космоса (фотоните с по-висока енергия имат по-ниска ентропия). Животът на планетата е възможен благодарение на ниската ентропия, която ни осигурява Слънцето.
Ефективност на производството на електроенергия от слънчева енергия.
Използването на слънцето за енергийни цели е познато от древността. То е най-големият напълно възобновяем ресурс за производство на електроенергия, не само на Земята, но и на всички планети и спътници в слънчевата система. Не е тайна, че всички космически кораби и извънземни станции, изпратени от Земята, ползват за основен енергиен източник слънчева енергия. Именно благодарение на това, фотоволтаичните системи имат много висока степен на технологичност и са с много дълъг икономически живот – до 30 години. Те не бяха използвани масово в енергетиката през миналия век. Но в края му и в началото на 21 век, те все по-широко навлизат в гражданските сфери. Това е свързано с два известни факта: Първо – дефицитността на конвенционалните енергогорива и второ, но не по-малко важно – напълно природосъобразното производство на електричество.
Мащабното ползване на слънчевата енергия за производство на електричество означава оборудването на големи площи със съоръжения за „улавяне“ на слънчевите лъчи в регионите, където излъчването на нашия основен светлинен и топлинен източник е най-силно и където блестящите синкави ареали биха пречили най-малко на населението. Получената по този начин електрическа енергия би могла да служи за разделяне на водата на водород и кислород, като полученият водород бъде транспортиран с кораби или магистрални тръбопроводи до потребителите. Специалистите предполагат, че това ще бъде осъществено до 2050 г. В Исландия се изпитват възможностите за оползотворяване на водорода, макар и на основата на топлината, отделяна от земята, и на водната сила. Предстои да бъде извършена още много изследователска работа. Слънчевата батерия трябва да стане по-ефективна, по-надеждна и преди всичко да функционира по-икономично. При това в бъдеще размерът на елементарните частици ще играе решаваща роля. Благодарение на най-новите покрития с полупроводникови наночастици, чиято големина е само една милионна част от милиметъра, може да се очаква икономия на разходи в размер на 80% в сравнение с използваните днес силициеви технологии за производството на слънчеви батерии. Разработена е нова концепция за чувствителни на цветове нанокристални полупроводникови покрития, която е довела до увеличаване на КПД (коефициент на полезно действие) дори при слабо дифузно осветление – решение, което е идеално за региони с оскъдно слънце. Налагането на фотоволтаичните модули като масов продукт вече е факт. Но цената им все още не е достатъчно конкурентна. Разработването и усъвършенстването продължава да е труден процес и много от първоначалните очаквания не са изпълнени. Независимо от казаното, през последните 20 години цената на съоръженията със слънчеви батерии е паднала с близо 60%.
Разходи за производство на слънчева електроенергия.
През последните години се наблюдава значителен технологичен напредък и спад в цените на слънчевите панели.
Видове технологии.
Има много технологии за използване на слънчевата енергия. Те се прилагат в жилищния, търговския, индустриалния, земеделския и транспортни сектори. Слънчевата енергия може да се използва за производство на храна, топлина, светлина и електричество. Гъвкавостта на слънчевата енергия се проявява в множеството технологии за използването ѝ.
Земеделие и градинарство.
Фотосинтезата е изключително важно фотохимично взаимодействие. По-голяма част от живота на Земята зависи от способността на растенията да фотосинтезират светлина. Въпреки че лесно може да бъде пренебрегнато, ефективното използване на слънчевата енергия е основополагащ принцип в земеделието. Този принцип е особено важен в периоди на недостиг както се наблюдава по време на Малката ледникова епоха когато средновековните европейски фермери използвали сложни техники за ориентиране на посевите и термична маса, за да преобразуват възможно повече слънчева светлина в храна. С напредъка на земеделието продължава да се оптимизира наличието на светлина чрез различни методи като времето за засаждане, ориентацията на редовете, наличието на бразди между редовете, гъстотата на засяване и много други.
Човешките общества са използвали растителен материал, особено дървесен, за гориво от векове насам. Днес биомасата се счита за форма на възобновяема енергия, а не като слънчева енергия, защото производството ѝ е индиректно. Изкопаемите горива също първоначално са създадени от използваната от растенията слънчева енергия. Използването на изкопаеми горива не се смята за възобновяема енергия.
Парниците внимателно контролират използването на слънчева топлина и светлина за отглеждане на специални насаждения. Примитивните парници са използвани първоначално в римско време за отглеждане на краставици за император Тиберий. През 16 век е построен първият модерен парник в Италия за опазване на тропически растения, с които се завръщали пътешествениците. Парниците все още са важна част от модерното градинарство. Най-големият парников комплекс в света е в Уилкокс, Аризона, където се отглеждат 106 хектара домати и краставици.
Архитектура и градоустройство.
Слънчевият дизайн може да осигури светлина, комфортни температури и подобрено качество на въздуха чрез ориентация на сградата, пропорции, поставяне на прозорци и материални компоненти, съобразени с местния климат и околна среда. Както климатът е различен в различните региони, така и характеристиките на сградите със слънчев дизайн ще са различни. По думите на римския архитект от първи век Витрувий:
Градските топлинни острови (UHI) са урбанизирани части, в които температурата е по-висока от съседните територии. Тези по-високи температури се дължат на използваните материали като асфалт и бетон, които имат по-ниско албедо и по-голям топлинен капацитет от естествената околна среда. Директен метод за противодействие на UHI ефекта е да се боядисват сградите и улиците в бяло или ярки и наситени цветове (жълто, оранжево) и да се садят дървета. Хипотетична програма за „прохладни общности“ в Лос Анджелис прогнозира, че градските температури могат да се намалят с около 3 °C след засаждане на десет милиона дървета, подмяна на покривите на пет милиона жилища и боядисване на една четвърт от пътищата. Приблизителната стойност на такава програма е около 1 милиард долара, а средногодишната полза е оценена на $170 милиона в резултат на намалените разходи за климатици. Допълнително могат да бъдат спестени 360 милиона долара годишно медицински разходи в резултат на намаления смог.
Слънчево осветление.
Историята на осветлението е доминирана от използването на естествена светлина. Римляните признавали правото на светлина още от времето на Corpus Iuris Civilis, а английското законодателство въвело това право в Закона за неписаните правила от 1832. Чак през двадесети век изкуственото осветление става основен източник на светлина в сградите. Нефтената криза от 1973 и енергийната криза от 1979 обръщат внимание на мерки за пестене на енергия и използването на естествена светлина, но интересът намалява след възстановяване на енергийните доставки. Около 22 процента (8.6 EJ) от електричеството, използвано в САЩ, е за осветление. Когато се прилагат подходящите техники за слънчева светлина, естествената светлина може да е достатъчна за по-голяма част от деня.
Системите за осветление с естествена светлина заменят изкуственото осветление и по този начин директно пестят енергия, а пестят енергия и индиректно, като намаляват потреблението за охлаждане. Въпреки че е трудно да се измери, използването на естествено осветление има и физиологични и психични ползи в сравнение с изкуственото осветление. Дизайнерът на естествено осветление подбира внимателно вида на прозорците, размера и ориентацията им и може да предвиди и външни сенници. Тези проекти могат да се включат във вече съществуващи сгради, но са най-ефективни ако се интегрират в пасивни слънчеви сгради. Архитектурата все повече признава естествената светлина като ключов елемент от устойчивия дизайн.
Хибридното слънчево осветление (HSL) е активен метод за използване на слънчева светлина за осветление. Системите за хибридно слънчево осветление събират светлина чрез насочени огледала, които я отвеждат чрез оптичен кабел до вътрешността на сградата. В едноетажни сгради тези системи могат да пренесат 50 процента от директната слънчева светлина.
Лятното и зимно часово време използват слънчевата енергия като напасват съществуващата слънчева светлина с времето през деня, когато е най-необходима. Смяната на часовото време премества използването на електричество от вечерта към сутринта и по този начин намалява енергийните пикове вечер. В Калифорния през зимата този метод намалява с 3 процента пиковото електопотребление и спестява 3400 MWh..
Слънчеви топлинни приложения.
Слънчевите топлинни приложения съставляват най-широко използваната категория на слънчеви технологии. Тези технологии използват слънцето за затопляне на вода и отопление, вентилация, готвене, дестилиране и дезинфекция на вода и мн. други.
Затопляне на вода.
Слънчевите системи за топла вода използват слънчева светлина за затопляне на вода. Комерсиалните системи за вода се появяват в САЩ през 1890-те години. Употребата им нараства до 1920-те, но постепенно се заменят от сравнително евтини и по-надеждни системи на горива. Икономическото предимство на конвенционалните топлинни горива се променя през времето, в резултат на което периодично нараства интересът към слънчевата топла вода. Покачването на цените и непредсказуемостта на доставките на горива подновяват интереса от слънчеви топлинни технологии през последните години. Около 14 процента (15 EJ) от общото количество на използваната енергия в САЩ е за затопляне на вода. В много климатични зони слънчевите системи за топла вода могат да доставят от 50 до 75 процента от потребностите от топла вода в бита.
През 2006 г., общите инсталирани мощности на слънчеви системи за топла вода са 104 GWh и растежът е 15 – 20 процента годишно. Китай е най-големият производител на слънчеви системи за топла вода с 80% от пазара. Израел е водещ в използването на слънчеви системи за топла вода на глава от населението, като 90% от домовете използват тази технология. В САЩ затоплянето на плувни басейни е най-успешното приложение на слънчевата топла вода.
Технологиите за затопляне на вода от слънцето имат висока ефективност в сравнение с други слънчеви технологии. Ефективността зависи от избора на място и разположението, но плоските и тръбни колектори се очаква да имат ефективност над 60 процента при нормални условия на опериране. Затоплянето на вода от слънцето е особено подходящо за приложения при по-ниски температури (25 – 70 °C) като плувни басейни, битова гореща вода и отопление на сгради.
Отопление, охлаждане и проветряване.
Системите за отопление, охлаждане и проветряване на сгради са тясно свързани. Всички те целят постигане на температурен комфорт, добро качество на въздуха в сградите и рационални разходи за инсталиране, опериране и поддръжка. Конвенционалните такива системи са отговорни за 40 процента от енергията, използване в САЩ и Европейския съюз. Много слънчеви технологии за отопление, охлаждане и проветряване могат да се използват за намаляване на този разход на енергия. |
74573 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74573 | Нямц (окръг) | Окръг Нямц e окръг в област Молдова в Румъния.
Граничи с окръзите Харгита на запад, Сучава на север, Яш и Васлуй на изток и Бакъу на юг.
География.
Окръгът заема площ от 5896 km2. Намира се в североизточната част на Румъния, на границата между Източните Карпати и Молдовските възвишения.
Формите на релефа нарастват на височина от запад на изток. В западната част на Нямц са Източните Карпати с височина над 1800 m, като най-впечатляващ е планинският масив Чахлъу. На изток най-ниската точка в окръга е долината на река Сирет, с надморска височина около 160 m.
Река Биказ е създала впечатляващия каньон Кеиле Биказулуи ("Cheile Bicazului"). Изградената на река Бистрица язовирна стена през 1950-те години прегражда най-големия изкуствен язовир в Румъния.
Население.
През 2002 г. в Нямц живеят 557 000 души, а гъстотата на населението е 99/km2.
Над 99% от населението са румънци. Има малки циганско и унгарско малцинства.
В окръг Нямц има 5 града:
Рознов е най-„младият“ град в окръга – статут на град е получил едва през октомври 2003 г.
Икономика.
Развити са най-вече: химическа промишленост, машиностроене, текстилна промишленост, хранително-вкусова промишленост, производство на строителни материали.
Туризъм.
Нямц е известен като региона с най-много манастири на квадратен километър в света.
Тук са пръснати щедро както разнообразни и красиви природни форми, така и множество културни и исторически забележителности. Местните хора са известни с гостоприемството си.
Молдовският стил на изкуство съчетава по оригинален начин готическите елементи с византийски стил.
Сред най-посещаваните туристически атракции в Нямц са: |
74578 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74578 | Теория на числата | Класическата теория на числата е клон на математиката който изследва свойствата на целите числа. От сравнително по-скоро теорията на числата се занимава с по-широк клас проблеми, които естествено възникват при изучаването на целите числа. Тя се разделя на няколко подобласти, в зависимост от методите които се използват и типовете въпроси които се разглеждат.
Терминът „аритметика“ се използва понякога като синоним на „теория на числата“. Това е сравнително старо значение и понастоящем не е много популярно. Теорията на числата се е наричала "висша аритметика", но този термин също е отпаднал от употреба. Въпреки това все още участва в някои наименования (аритметична функция, аритметика на елиптичните криви, основна теорема на аритметиката). Това значение на термина аритметика не трябва да се бърка с елементарната аритметика.
Области.
Елементарна теория на числата.
В елементарната теория на числата, целите числа се изучават без да се използват методи от други области на математиката. Тя се занимава с въпроси като делимост, използване на алгоритъма на Евклид за намиране на най-голям общ делител, разлагане на целите числа като произведение на прости, изследване на съвършените числа, сравнения и други. Някои от важните открития в тази област включват: малката теорема на Ферма, теоремата на Ойлер, китайската теорема за остатъците и закона за квадратичната реципрочност. Изучаване на свойствата на мултипликативните функции като например функцията на Мьобиус и функцията на Ойлер, целочислени редици, функцията факториел и числата на Фибоначи също попадат в тази област.
Много теоретико-числови проблеми могат да се изкажат с термини от елементарната теория на числата но въпреки това изискват много по-дълбоки изследвания и методи от други области на математиката. Например:
Теорията на диофантовите уравнения е доказано неразрешима (виж Хилбертови проблеми).
Аналитична теория на числата.
Аналитичната теория на числата използва средствата на диференциалното и интегрално смятане и комплексния анализ, за да отговаря на въпроси за целите числа. Законът за разпределение на простите числа и свързаната с него хипотеза на Риман са области от аналитичната теория на числата. Други проблеми включват: проблемът на Уоринг (касаещ представянето на дадено цяло число като сума на квадрати, кубове и т.н.), хипотезата за простите числа близнаци и хипотезата на Голдбах. Доказателствата, че π и "e" са трансцендентни, също принадлежат на аналитичната теория на числата. Въпреки че твърденията за трансцендентните числа на пръв поглед нямат много общо с изучаването на целите числа, те всъщност изучават възможните стойности на полиноми с цели коефициенти пресметнати например в числото "e". Те също са свързани с теорията на диофантовите приближения, която изучава колко добре дадено реално число може да се приближи с рационално число.
Алгебрична теория на числата.
В алгебричната теория на числата, понятието число е разширено до алгебричните числа които са корени на полиноми с рационални коефициенти. Те съдържат елементи аналогични на целите числа, така наречените цели алгебрични числа. При тях познатите свойства на целите (например еднозначно разлагане на прости множители) невинаги се запазват.
Много теоретико-числови въпроси могат най-добре да се атакуват като се разгледат "по модул p" за всяко просто "p" (вижте крайно поле). Това се нарича "локализация" и води до конструкцията на p-адичните числа. Те се изучават в област от математиката наречена локален анализ, която произлиза от алгебричната теория на числата.
История.
Древна Гърция.
Теорията на числата е популярна тема за древногръцките математици от късната Елинистична епоха. През 3 век в Александрия те вече изследват някои специални случаи на диофантовите уравнения, които по-късно получават името си от това на александриеца Диофант. Той прави и опити за намиране на целочислени решения на линейни неопределени уравнения, като например formula_2. Диофант открива, че много неопределени уравнения могат да бъдат сведени до форма, за която определена категория от решения е известна, въпреки че дадено конкретно решение не е.
Индия.
Диофантовите уравнения са подробно изследвани в Индия в средата на първото хилядолетие. Там са създадени първите систематични методи за определяне на цели корени на диофантовите уравнения. През 499 година в своето съчинение „Ариабхатия“ Ариабхата прави първото явно описание на общо целочислено решение на линейното диофантово уравнение formula_3. Методът му, смятан за неговия най-значим принос към чистата математика, се основава на използването на верижни дроби, и Ариабхата го използва за решаване на системи от линейни диофантови уравнения, намиращи приложение в астрономията.
През 628 година Брахмагупта използва метода чакравала за решаване на квадратни диофантови уравнения, включително варианти на уравнението на Пел, като formula_4. Неговите работи са преведени на арабски през 773 година и на латински през 1126 година, оказвайки влияние върху ислямската и западната теория на числата. През 1150 година Бхаскара II прилага модифицирана форма на метода чакравала и стига до общо решение на уравнението на Пел. Подобно решение е открито повторно в Европа едва през 18 век.
Ранна съвременна история.
Теорията на числата се възражда през шестнадесети и седемнадесети век в Европа, с Франсоа Виет, Bachet de Meziriac, и особено Ферма, чийто метод на безкрайното спускане е първата обща идея за решаване на диофантови уравнения. Основни приноси през осемнадесети век правят Ойлер и Лагранж.
Начало на систематична теория.
Около началото на деветнадесети век книги на Льожандър (1798), и Гаус излагат първите систематични теории. Може да се каже, че книгата на Гаус "Disquisitiones Arithmeticae" (1801) поставя началото на модерната теория на числата.
Гаус пръв формулира теорията на сравненията. Той въвежда означението
и изследва по-голямата част от тази област. През 1847 Чебишев публикува труд на руски език.
Освен обобщаване на предишни резултати, Льожандър излага законът за квадратичната реципрочност. Този закон, първоначално формулиран от Ойлер е за пръв път доказан в книгата на Льожандър "Théorie des Nombres "(1798) за някои частни случаи. Независимо от тях Гаус открива закона през 1795, и е първият който дава общо доказателство. Към предмета също допринасят: Коши, Дирихле, Якоби, който въвежда символа на Якоби; Лиувил, Айзенщайн, Кумер, и Кронекер. Теорията се разширява и включва кубична и биквадратична реципрочност.
На Гаус дължим и представянето на числата като квадратични форми.
Теория на простите числа.
Плодотворна тема в теорията на числата е изучаването на разпределението на простите числа. Още като тийнейджър, Гаус формулира хипотеза относно броят на простите числа, които не надвишават дадено число (виж Закон за разпределение на простите числа).
Чебишев (1850) дава полезни ограничения отгоре и отдолу на същия брой. Риман пръв използва комплексен анализ в изследването на дзета функцията на Риман. Това води до намирането на връзка между нулите на дзета функцията и разпределението на простите числа, което в крайна сметка дава доказателство на закона за разпределение на простите числа, намерено едновременно от Адаманд и Вале-Пусен през 1896. По-късно, през 1969 Пал Ердьош и Атле Селберг дават елементарно доказателство на теоремата. Тук "елементарно" означава че не се използват техники от комплексния анализ, доказателството обаче, е доста трудно. Хипотезата на Риман, би ни дала много по-точна информация по въпроса, но все още не е известно дали тя е вярна. |
74579 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74579 | Сучава (окръг) | Окръг Сучава e окръг в област Буковина в северната част на Румъния. Административен център на окръга е гр. Сучава (с население 118 670 души).
Граничи с окръзите Марамуреш и Бистрица-Насауд на запад, с Украйна на север, с окръзите Ботошани и Яш на изток, окръг Харгита и Муреш на юг.
География.
Окръгът заема площ от 8553 km2.
В западната част на окръга са Източните Карпати: планините Родна, Раръу и Джумалъу. Височината им намалява на изток, достигайки най-ниската си точка в долината на р. Сирет.
Население.
През 2002 г. в окръг Сучава живеят 688 435 души, а гъстотата на населението е 80,5 жит./ km2.
Основната част от населението са румънци. Има циганско, украинско, полско и словашко малцинства.
По-големите градове в окръг Сучава са:
Икономика.
Развити са най-вече:
Туризъм.
Сред най-посещаваните туристически обекти са:: |
74581 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74581 | Сълаж | Сълаж e окръг в област Трансилвания, в северозападната част на Румъния, с административен център град Залъу (с население 71 580 души).
География.
Граничи с окръзите Бихор на запад, с Марамуреш и Сату Маре на север и Клуж на юг и изток.
Окръгът заема площ от 3864 km2. Заема територията между планината Апусени и Източните Карпати, известна като долината на р. Сомеш.
През 2002 г. в окръг Сълаж живеят 248 015 души, а гъстотата на населението е 64 жит./ km2. Основната част от населението са румънци, а 23,07% от населението са унгарци.
В окръг Сълаж има 4 града:
Икономика.
Развити са най-вече:
Туризъм.
Сред най-посещаваните туристически обекти са: |
74582 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74582 | Йемтланд (лен) | Йемтланд () е лен разположен в северната част на Швеция. От североизточна към югоизточна посока граничи съответно с лените Вестерботен, Вестернорланд, Йевлебори и Даларна, а на запад с норвежките фюлке Нор-Трьонелаг и Сьор-Трьонелаг. Територията на лена обхваща бившите историческите провинции Йемтланд и Хередален, както и части от историческите провинции Онгерманланд и Хелсингланд. Лен Йемтланд заема 12 % от територията на Швеция със своята площ от 49 443 km2, което го прави третият най-голям лен по площ в страната. В рамките на Йемтланд живее 1,5 % от населението на Швеция или едва , което го прави и един от най-рядко населените ( д/km2). Административният център на лена е град Йостершунд и от 1 юни 2008 година областен управител е Брит Болин Олсун.
Обособяването на лена като регионална единица става през 1810 година, което е събитие от вътрешно- и външнополитически характер. През 1810 година, ленът или по-скоро историческата провинция е всъщност Йемтланд-Хередален, факт отразен върху герба на лена. Гербът на лена е разделен на две и в отделните части присъстват символите на историческите провинции Йемтланд и Хередален.
В политиката на съвременния лен Йемтланд доминират народните партии, като например Социалдемократичната партия и Централната партия, нещо което е необичайно за Швеция, но подобно на ситуацията в норвежкия фюлке Нор-Трьонелаг.
История.
Йемтланд и Хередален са административно независими области в ранната история на Швеция. Хередален е бил съставна част на Трьонелаг, докато Йемтланд е независим до 1178 година, а по-късно самостоятелна провинция на Норвегия. Йемтланд е бил със статута на независима територия в рамките на Норвегия, подобно на Исландия, Шетландските острови, Оркни и Ферьорските острови до края на 15 век. Църковното настоятелство на Йемтланд е било под юрисдикцията на архдиоцеза на Упсала, докато това на Хередален е под контрола на диоцеза на Нидарос в Норвегия. По-късно областта Йемтланд-Хередален е контролирана от Дания, която завладява Норвегия през 1536 година. В резултат на мирния договор от 1645 година в Брьомсебру, Йемтланд и Хередален са присъединени към територията на Швеция, към съответни административни единици – Хередален към привинция Худиксвал, а Йемтланд към провинция Херньосанд. Това разделение просъществува за 13 години до подписването на мирния договор от Роскиле през 1658 година. Тогава Швеция получава Трьонелаг и Йемтланд-Хередален. След нова война и мирният договор от Копенхаген, Трьонелаг се присъединява към Дания, а Йемтланд-Хередален остава в рамките на Швеция. Йемтланд-Хередален става част от лен Вестернорланд до 1762 година. През 1762 година, Хередален се отделя, а Йемтланд остава в рамките на лен Вестернорланд.
Формиране на лен Йемтланд.
Йемтланд се обособява като собствена административна единица през 1810 година, когато се отделя от лен Вестернорланд. Това е в резултат на решение, прокарано от единствения представител на областта в парламента – Андерш Нилсон. В писмо, което мотивира акта на разделяне, Андерш Нилсон посочва, че областта има собствен контрол и евентуалната самостоятелност е необходима за просперитета на региона. Според Нилсон, именно посредством заздравяването Йемтланд е възможно да се отвоюва отново Финландия, която е загубена предишната година във война с Русия. Поради първоначалната относително слаба подкрепа на местно ниво решението не е прието лесно от парламента. Новото временно правителство, избрано след преврата над Густав IV Адолф обаче решава да отдели Йемтланд в самостоятелна единица, въпреки всеобщото недоволство към бюджетни разходи за обществения сектор.
Георг Адлерспаре, който оглавява временното провителство и успешния преврат срещу Густав IV Адолф, е близък приятел на Андерш Нилсон. Временното правителство в лицето на Георг Адлерспаре и Балтзар фон Платен, изявява жалание за скандинавски съюз и предлага датския принц Карл Август за наследник на трона. Именно в тази политическа интрига, областта Йемтланд играе важна роля, поради стратегическото си положение на кръстопът между Швеция и Норвегия, северно от Вермланд. Така една силна местна власт около Йостершунд, би предложила голямо предимство за контрол върху границата.
През 1810 година е формирано областно управление на лен Йемтланд в лицето на десет души. Първият областен управител е Андерш Васел, поддръжник на Георг Адлерспаре и близък приятел на Андерш Нилсон. Опозицията срещу съществуването на новия лен не изчезва бързо и е забележива в местните енорийски събрания и в представители на парламента. Отделни представители на Йемтланд и Хередален, настояват за премахване на новообособения лен, но жителите на град Йостершунд са в подкрепа на отделянето.
От отделянето на Йемтланд, ленът започва да се разраства, като през 1864 година приобщава части от лен Йевлебори, а през 1974 година и части от лен Вестернорланд.
География.
Йемтланд е лен, разположен в средата на скандинавския полуостров в Северна Европа, без излаз на море. Йемтланд граници с Даларна на юг, Йевлебори на югоизток, Вестернорланд на изток и Вестерботен на север, а на запад граници с норвежките фюлке Нор-Трьонелаг и Сьор-Трьонелаг. Границите на лена с Норвегия се оформят след Втория мирен договор от Брьомсебру от 1645 година, когато територията е предадена на Швеция.
На територията на лен Йемтланд се разполагат три големи речни корита, съответно на реките Юснан, Юнган и Индалселвен. Тези реки започват течението си от скандинавските планини, преминават през Швеция и се вливат в Балтийско море. Реката Кларелвен тече в южна посока към западните части на Хередален. Общата дължина на реките и потоците в рамките на лена е около 2800 km.
Източната част на лена има масивна носеща скала, която се разпростира от езерото Флошьон до областта на град Брунфлу. Носещата скала е изградена от гнайс, диабаз, амфиболити и шисти, а в югоизточната посока се открива и гранит.
Средният дял на лена, известен като „централнойемтландска силурска област“, започва от езерото Сторшьон, продължава до Стрьомс Ватудол и стига до Вемдол. Носещата скала на тази част е основно изградена от камбрийски и силурски шисти смесени с варовик. Поради състава на носещата скала, почвите на тази част от лена са плодородни.
Западният регион на лена е предимно планински, разполагащ се на запад от езерото Сторшьон и формира източната част на планинска верига. Най-високата планина е Хелагсфьелет, гвайсов масив, която представлява най-южната висока планина на Швеция и единствения шведски глетчер на юг от полярния кръг. Ленът притежава няколко планински плата. Най-високото село в Швеция е разположено в рамките на лен Йемтланд – Хьогволен. В рамките на лена има и много равнини, простиращи се между планините.
За формирането на климата в Йемтланд, голямо влияние оказва западното крайбрежие на Норвежко море.
Когато последният глетчер се оттегля преди около 10 000 години, се оголват големи маси от морени, които са градивните елементи на по-голяма част от почвите в региона. В Йемтланд има и множество торфени блата и тресавища.
Около 9 % от територията на лена (4500 km2) се заема от езера, чиито общ брой достига до около 17 000. Сторшьон е най-голямото в областта и шестото по-големина в цяла Швеция. Според местните легенди езерото е обитавано от морско чудовище – Сторшьонодюрет (на шведски Storsjönoduret), което дори е било в списъка на защитените животни за около двадесет години. Не са представени достоверни научни доказателства за съществуването му, поради което представлява преди всичко туристическа атракция.
Гори покриват около 55 % от територията на лена, като Йемтланд притежава около 12 % от горите на цяла Швеция.
Население.
Лен Йемтланд е с много ниска гъстота на население – едва д/km2. Популацията е неравномерно разпределена в рамките на лена, като голяма част от населението живее в региона на около езерото Сторшьон. Съгласно статистическите данни от 2005 година, 43 666 души или 34,4% от населението на лена, населява малки селища и населени места извън големите урбанизирани райони. Това прави Йемтланд лена с най-високия процент жители, които не са съсредоточени в големи населени места. Едва 1% от територията на Йемтланд е застроена и развита, което заедно с наличието на един-единствен град с исторически статус – Йостершунд, дефинира лена предимно като провинциален.
Общини в лен Йемтланд.
В рамките на административното си устройсто, лен Йемтланд се разеделя на 8 общини със съответно население към :
Демографска картина.
Около 142 000 души в цяла Швеция са родени в лен Йемтланд, а около 69% (90 000 души) от популацията на лена е родена и живее в рамките на областта, който процент е значителено повече от средния за страната. От тези, родени в лен Йемтланд, но не живеещи на територията му, голяма част са в лен Стокхолм (15 600), в лен Вестернорланд (6500), в лен Вестра Йоталанд (5000), в лен Йевлебори (3900) и лен Упсала (3000). От жителите на Йемтланд, които са родени в друг лен, но живеят в рамките на Йемтланд, 9000 души са от лен Вестернорланд, 6400 от лен Стокхолм и 3000 от лен Вестерботен.
В лен Йемтланд, има най-малко кандидатстващи за статус на бежанец в сравнение с други области – едва 0,2 бежанци на 1000 души население.
Популацията на лен Йемтланд е с най-висока средна възраст за сключване на граждански брак в цялата страна. Средната възраст за сключване на брак при мъжете е 37,2 години, а за жените 33,8 години. 72,1 процента от всички новородени в лен Йемтланд са на неомъжени майки, като средно жените имат над 2 деца преди сключване на граждански брак. Въпреки това, населението на лена е под средностатистическите данни за Швеция относно възрастта за придобиването на първото дете, като това е средно на 28,7 години при жените и 31,3 години за мъжете. |
74583 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74583 | Менго (пояснение) | Менго може да се отнася за: |
74593 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74593 | Димитър Атанасов (агроном) | Димитър Атанасов Страгачев е български агроном, основоположник на съвременната фитопатология в България. За кратко е министър на земеделието и държавните имоти в първото правителство на Георги Кьосеиванов (1935-1936).
Биография.
Димитър Атанасов е роден на 23 февруари (11 февруари стар стил) 1894 година в Грамада, Кулско. Завършва земеделското училище в Садово през 1910 година. През 1914 година следва агрономство в Лайпцигския университет, а през 1917 година завършва Земеделския колеж в Ийст Лансинг и става първият български агроном, завършил висше образование в Съединените щати. След това специализира фитопатология в Уискънсинския университет в Медисън при Луис Ралф Джонс (1917 – 1918), работи като редовен асистент там (1918 – 1919) и защитава докторат през 1920 година.
През 1920 – 1921 година специализира в Биологичния институт за земеделие и лесовъдство в Берлин, а през периода 1921 – 1925 година работи във Фитопатологичния институт във Вагенинген, Нидерландия. Там среща младата ботаничка Сиберта Хрунефелд от стар нидерландски род, с която сключва брак. В България се завръща със семейството си през 1925 г., тъй като е поканен да стане доцент и пръв преподавател по фитопатология в Агрономическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“.
От 1928 година е извънреден професор, а от 1939 година – редовен професор и ръководител на катедра „Частно земеделие“. Професор Атанасов е основател и пръв директор на Института за защита на растенията в София през периода 1935 – 1941 година. Създава експериментална градина в село Мрамор. През 1943 – 1944 година е декан на Агрономическия факултет. След Деветосептемврийския преврат през февруари 1945 г. Атанасов е уволнен, а през 1948 г. семейството е изселено в Плевен. През 1951 г. Атанасов е подложен на репресии, обвинен в „шпионаж“, арестуван и измъчван във връзка с т.нар. „холандски шпионски процес“.
През 1954 г. Атанасов се връща на научна работа като старши научен сътрудник и работи до пенсионирането си през 1964 година. Същата година градината в село Мрамор („имение“ в очите на властимащите) не просто е „национализирана“ – тя е стъпкана, а дърветата отскубнати от корен и парцелът включен в тамошното ТКЗС.
Димитър Атанасов умира на 14 юли 1979 година в София.
Научна и приложна дейност.
Димитър Атанасов внедрява в България холандския сорт картофи „Бинте“, създавайки поминък на населението в Самоковско. Участва в написването на първия Закон за опазване на растенията от болести и неприятели (1930 г.); на Закона за защита на родната природа (1936 г.), по силата на който Витоша се обявява за национален парк. Като министър на земеделието през 1935 – 1936 г. Димитър Атанасов е инициатор за изработването на "Закон за контрол на химическите средства, използвани в земеделието". Разработва първия "Правилник за контрол на химическите средства за борба с болестите и неприятелите по растенията".
Научната дейност на Димитър Атанасов е свързана с развитието на българската растителнозащитна наука. Той написва първия учебник по фитопатология на Балканите, който е преведен на румънски и сръбски език; обучава първите специалисти в тази област. Проучва вирусните болести по растенията и публикува над 100 научни труда в областта на фитопатологията.
Член е на: Американското дружество на отличените изследователи „Сигма кси“, Американското и Холандското фитопатологично дружество, Дружеството за растителна патология и ентомология – Париж, научен съвет на Международния институт по земеделие – Рим, Дружеството по приложна ботаника – Берлин – Даалем, Българско ботаническо и Българско земеделско дружества.
Проф. Димитър Атанасов изиграва решаваща роля за квалификацията на бъдещите професори в Агрономическия факултет и учени в нашите земеделски институти. Той е натоварен от Рокфелеровата фондация да подбира млади талантливи хора за специализации в Европа и Америка със стипендии на фондацията. С негова препоръка специализират ботаника и генетика М. Христов, генетика – Дончо Костов, фитопатология – Иван Ковачевски, Атанас Христов и Димитър Додов.
Памет.
На Димитър Атанасов е наречена улица в квартал „Белите брези“ в София ().
Бележки.
1: Част от Министерството на народното стопанство. |
74595 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74595 | Ланкър | Ланкър е измислена страна в книгите от поредицата "„Светът на Диска“" на британския писател Тери Пратчет. Разположена е в планините Овнерог, на около 500 мили от Главината по посока на Анкх-Морпорк. То е най-известното от стотици дребни кралства в планините Овнерог, сгушени по стръмния склон, гледащ към равнините Сто.
Ланкър е базиран като концепция предимно на Северна Англия (например Ланкъ(ши)р), но напомня и повечето провинциални места в Англия и другаде. Най-силна е обаче приликата му с брулените от вятъра хълмове на Северна Англия. Съдържа елементи и от Швейцарските Алпи и Апалачите. Единственото парче равна земя в Ланкър се намира в музея – като изключим, че там има неизчерпаеми количества равна земя, само дето е разположена вертикално. Пратчет описва тази мъничка страна като „материализиран фолклор“; там е мястото, където всички легенди на нашия свят "се случват реално". (Ролята на подобно място за градските легенди играе Анкх-Морпорк.)
Част от причините за това е, че планините Овнерог са основното място на заземяване на магията на Диска. Безглавите конници и ходещите дървета са нормална част от ланкърския пейзаж – както и, най-вече, вещиците. Ланкър е известен със своите вещици, особено след публикуването на „Радустта от Яденьето“ (еротична готварска книга, от „една Ланкърска Вещица“ (леля Ог). Освен това, Ланкър е входът към паразитната вселена на елфите.
Другото нещо, с което Ланкър е известен, е че младежите му го напускат и отиват да си търсят щастието на други места из Света на Диска (най-вече в Анкх-Морпорк).
География.
Повечето карти определят размерите на Ланкър на около 40 на 10 мили, но истинската му площ е неизвестна (и може би променлива) поради изкривяващия ефект на силната фонова магическа радиация. Пак поради нея, географията на някои части от Ланкър има особености, които съществуват или извън, или в добавка на традиционните измерения.
На някои места реалността може да е нагъната на дълбоки гънки. Това може да създаде илюзията, че две точки са съседни, когато те всъщност са на няколко мили разстояние, или обратното. Резултатът от това е, че Ланкър съдържа повече пейзаж, отколкото е нормално за кралство с неговите размери. (Подобен ефект се наблюдава в библиотеката на Невидимия университет, чийто диаметър е 100 метра, но радиусът ѝ е безкраен.)
Подобни места могат да бъдат открити от хора с магически усет, или от такива, които наблюдават как облаците или сенките сякаш се пречупват, когато минават през тях. Летенето над подобни области не е за вещици със слабо сърце, а ходенето през тях е изпълнено с опасности за невнимателните.
Ланкър съдържа също така неизвестен брой места, където пейзажът отразява състоянието на ума на тези, които вървят през него. Уверените в себе си пътници откриват ливади и бистри поточета на същото място и по същото време, където и когато обезкуражените се натъкват на дълбоки пропасти и бушуващи реки.
Ланкър е също така физическото място, където се намират поне два различни портала към паралелната паразитна вселена (или вселени?) на елфите. В миналото навлизанията на елфи са били чести. Преди много време обаче и двата портала са били запечатани откъм Ланкър, с изправянето на камъни от „гръмотевично желязо“ – метеоритно желязо, което е един от малкото източници на магнетизъм на Света на Диска. Хората могат да преминат през кръговете от такива камъни, но елфите – не (освен в изключителни случаи). Заради тези навлизания Ланкърският замък е бил построен прекалено голям, за да може да побере бягащите хора.
Правителство.
Ланкър е монархия. Негов крал към момента е Верънс II. Повечето хора (включително той самият) вярват, че е незаконен син на Верънс I; не може да се отрече, че е брат по бащина линия на официалния му син Томджон. Той е женен за кралица Маграт (по майка Чеснова), бивша вещица. Имат дъщеря – принцеса Есмерелда Маргарет Внимавай в Правописа Ланкърска.
Кралеубийството е често срещан (вероятно най-често срещаният) начин да станеш крал. Следва списък на някои от ланкърските монарси:
Главният „град“ на Ланкър е град Ланкър, благодарение на факта, че е малко по-голям от другите села, и че съдържа Ланкърския замък.
Гербът на Ланкър изобразява две мечки на фона на черно-златен щит.
Повече информация може да се открие в "„Туристически справочник за Ланкър“" от Тери Пратчет, Стивън Бригс и Пол Кидби. |
74596 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74596 | Юбервалд | Юбервалд е планината в "Света на диска", където живеят вампири и върколаци, както се споменава в романа „Захапи за врата“ Действието на книгата „Петият слон“, която е от поредицата за старжите, се развива в Юбервалд. |
74597 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74597 | Крайова | Крайова () е най-големият град в румънския регион Олтения и административен център на окръг Долж.
Население.
Градът има 269 506 жители (преброяване 2011 г.) , с което е на шесто място по големина в Румъния. Средногодишния прираст на населението е –0,8%. 15,5 % от населението е под 15-годишна възраст, а 3 % са над 75 години.
Исторически данни.
Археологически находки в днешна Крайова показват, че там е имало древни селища на гето-даките, датирани към 400-350 г. пр.н.е.
Румънски историци свързват името на града с царуването на Иван Асен I.
Името на Крайова е отбелязано за първи път писмено на надгробна плоча на Владислав I.
В края на 15 век Крайова е известен търговски център, а още в края на 14 век е назовавана във всички източници град.
Със засилването на властта на местните боляри (банове), Крайова става за сравнително кратък период един от най-важните политически центрове в страната, а владетелите ѝ дори са имали правото да секат собствени монети.
През средновековието Крайова е била важен военно-стратегически център в борбата срещу Отоманската империя.
През 18 век Крайова изживява особено труден период. Крайовското болярство посреща с особена враждебност фанариотската власт над Влашко, назначавана от султана. Затова, след победата над турците през 1718 г., тук със задоволство приемат австрийското управление. Когато обаче през 1726 г. боляринът Георге Кантакузино (Gheorghe Cantacuzino) е свален от власт, болярите от Крайова започват действия срещу хабсбургската администрация. Започва и силно хайдушко движение, на което властта не може да се противопостави и на практика е принудена да изостави Олтения.
През 1735-1770 г. Крайова става столица на анархичен регион, без реална власт. През този период Крайовската власт на бановете вече не е институцията, която в миналото е съперничела на държавната власт в страната. През 1761 г. постоянната резиденция на бановете се мести в Букурещ.
Едва през 1770-1771 г. Крайова отново става столица на Влашко, тъй като за Букурещ воюват Русия и турците.
Икономиката и развитието на Крайова понасят силни щети през 18 век и началото на 19 век, заради съкрушителното земетресение през 1790 г., чумната епидемия през 1795 г., опустошителния пожар през 1796 г. и заради факта, че градът става арена на военни действия при атаките на Пазван-оглу паша от Видин през 1806 г.
Градът се възстановява едва след руско-турската война от 1828-1829 г., когато настъпва период на относително спокойствие за Влашко. През 1848 г. населението на града е около 20 000 души.
В края на 19 век Крайова има вече над 40 000 жители, малки фабрики и работилници за химическа продукция, селскостопански машини, тютюнопроизводство и др.
През 1940 г. в Крайова се състои „Румънско-българска конференция“, на която, на 7 септември 1940 г., се подписва Крайовска спогодба, с която Южна Добруджа се връща на България.
През 60-те години градът става силен промишлен център – развиват се машиностроенето, локомотивостроенето, автомобилостроенето, самолетостроенето, химическата и хранителната промишленост, енергетиката.
Спорт.
Футболният клуб на града Университатя Крайова е един от най-популярните в страната, наред с букурещките грандове. |
74600 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74600 | Ромуло Галегос (награда) | Международната награда за роман „Ромуло Гайегос“ () е литературна награда за роман на испански език. Създадена е през 1964 от президента на Венецуела Раул Леони и е наречена на венецуелския писател и политик Ромуло Гайегос. Носителят на наградата се определя от правителството на Венецуела чрез Центъра за латиноамерикански изследвания Ромуло Гайегос (CELARG). Първоначално се връчва веднъж на пет години, а от 1987 – веднъж на две години. Също така, победителят получава златен медал, грамота и чек за 100 000 $. |
74602 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74602 | Тодор Пеев | Тодор Пеев (Пейов) Стоянов е деец на българското националноосвободителното движение, журналист, драматург и дипломат, член на Българското книжовно дружество.
Биография.
Тодор Пеев е роден през 1842 година в град Етрополе. Първоначално се образова в родния си град, след това в Ловеч и София. Учи във Френския колеж „Сен Беноа“ в Цариград (1863-1865). Работи като главен учител в Силистра, Кюстендил и Етрополе. Съдейства за откриването на девическо училище и на читалище „Напредък“ в Етрополе.
Включва се в националноосвободителните борби на българите. Избран е за председател на Етрополския частен революционен комитет на ВРО (1870). Взема участие в работата на Общото събрание на БРЦК в Букурещ (1872). Включен е в състава на комисията, която изработва програмата и устава на организацията. Пеев основава комитети в Кюстендил, Радомир и в Осоговския манастир „Свети Йоаким“, като стига до Крива Паланка. След Арабаконашия обир, към който има отношение, заминава за Браила (1872). Работи като деловодител на Българското книжовно дружество и редактира неговия печатен орган „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“. Взема участие в подготовката на Старозагорското въстание в 1875 година и на Априлското въстание на следната 1876 година.
Тодор Пеев се е познава и поддържа кореспонденция с много видни представители на национално-освободителното движение. В едно от писмата си до него Христо Ботев излива огорчението си от бездействието на революционните среди:
След Освобождението заема редица важни административни длъжности. Окръжен началник на Златишко, Кюстендилско, Варненско, Плевенско и Свищовско.
Окръжен управител във Варна е бил три пъти:
Търговски агент в Скопие (1899-1901). Член е на Българското книжовно дружество. Автор е на ценни мемоари и на пиесата „Фудулеску, прокопцаният зет на хаджи Стефания“.
Разочарован от следосвобожденската действителност се самоубива на 26 юли 1904 година в София.
Памет.
В центъра на Етрополе е издигнат паметник на Тодор Пеев от Явор Михов. Паметникът е открит на 21 декември 1984 г. от министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров.
На Тодор Пеев е наречена улица в квартал „Симеоново“ в София (). |
74605 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74605 | Дешпортива Сао Каетано | Асосиасао Дешпортива Сао Каетано () или по често наричан за кратко Сао Каетано е бразилски футболен клуб създаден в град Сао Каетано.
Външни препратки.
Официален уебсайт |
74606 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74606 | Борислав Михайлов | Борислав Бисеров Михайлов е български футболист, вратар. Полуфиналист от Световното първенство по футбол САЩ 1994 с Българския национален отбор по футбол и президент на Българския футболен съюз от 2005 до 2019 г. и отново през 2021 до 2023 г.
На заседание на БФС, на 28 април 2021 г. Михайлов оттегля подадената оставка и така отново се завръща като президент на БФС, също така се отменя и извънредният конгрес за нов президент. На 5 май 2021 г. Агенцията по вписвания отказва Михайлов да бъде вписан като президент на БФС. На 1 юни 2021 г. Софийски градски съд отменя отказа на Агенцията. На 6 август 2021 г. апелативният съд потвърждава, че Борислав Михайлов е президент на БФС.
На 12 октомври 2021 г. на извънреден конгрес на БФС за избор на нов президент, Михайлов получава 241 гласа, докато за основния му конкурент Димитър Бербатов гласуват 230. В интервю за Си Ен Ен Бербатов заявява, че 242 гласа са нужни за да бъде избран президент, но вместо да отидат на втори тур, ръководството незаконно обявява Михайлов за победител. На 27 ноември 2023 г., след масови протести от страна на футболни запалянковци, на конгрес на БФС Михайлов подава оставка като негов президент.
Биография.
Роден на 12 февруари 1963 г. в София. Син е на Бисер Михайлов, вратар на Левски (София) и националния отбор, и баща на националния вратар Николай Михайлов.
Играе в Левски (София) от 1981 до 1989 г. (180 мача за първенството), Белененсеш (Португалия) от 1989 до 1991 г., ФК Мюлуз (Франция) от 1992 до 1994, Ботев (Пловдив) в периода 1994 – 1995 г. От 1995 г. преминава в английския Рединг за цена от £ 800 000. Михайлов заема мястото на любимеца на отбора Шака Хислоп. В Славия играе през 1997 – 98 г. и за ФК Цюрих (Швейцария) през 1998/99 г.
Шампион на страната през 1984, 1985 и 1988 г., носител на купата през 1982, 1984 и 1986 г. В А група има 214 мача. С екипа на Левски е изиграл 34 мача за купата на страната и 18 мача в евротурнирите (6 за КЕШ, 7 за КНК и 5 за УЕФА). След финала за купата през 1985 г. между ЦСКА и Левски е сред наказаните с изключване от футбола, но е реабилитиран след половин година.
Има 93 мача за националния отбор и 9 за олимпийския – общо 102, от които 60 като капитан (рекорд за България). Дебютира на 4 май 1983 г. срещу Куба в София (3:2), последен мач на 5 юни 1998 г. срещу Алжир (2:0) в София. Неговият мач № 100 е на 6 ноември 1996 г. срещу Саудитска Арабия 0:1 като гост.
Участва на Световното първенство през 1986 г. в Мексико (осминафинал, играе 4 мача), полуфиналист от Световното първенство през 1994 г. в САЩ (в 7 мача), както и на Европейското първенство през 1996 г. в Англия (в 3 мача). Участва в мача Европа – Африка (4:0) през 2001 г. в Бари.
Борислав Михайлов е най-успешният вратар в историята на българския футбол. Избран за Футболист № 1 на България през 1986 г.
По-късно влиза в ръководството на Левски. От 2000 г. е член на Изпълкома на Българския футболен съюз (БФС) и заместник-председател на Държавната агенция за младежта и спорта. От 2001 г. е първи вицепрезидент на БФС. Избран е за президент на БФС на 21 октомври 2005 г. На 30 януари 2009 г. е преизбран на поста, след като за кандидатурата му гласуват 316 от 373 делегата на конгреса на БФС. На 22 март 2011 година Борислав Михайлов е избран за член на Изпълкома на УЕФА. Той е първият българин, избран на този пост. На 14 февруари 2014 г. е избран за трети път за президент на БФС. На 16 февруари 2018 г. е преизбран отново за президент на БФС.
На 15 октомври 2019 г. оставката му е поискана публично, лично от Министър-председателя Бойко Борисов, във връзка с расистки прояви на фенове по време евроквалификационния мач между националните отбори на България и Англия, след като губи от с 0:6 и след разследване на БФС от ГДБОП. Министър-председателят Бойко Борисов дава нареждане на министъра на младежта и спорта Красен Кралев да се преустановят всякакви отношения с Българския футболен съюз, включително и финансови, докато Борислав Михайлов не подаде оставка.
На 18 октомври 2019 г. официално депозира оставката си пред Изпълкома на БФС, след което дава пресконференция за журналистите, по повод дейността му като президент на БФС в последните 14 години.
Женен е за трикратната световна шампионка по художествена гимнастика Мария Петрова. Има три деца (две дъщери и син) – Бисера и Николай от първия си брак, и Елинор – от брака си с Мария Петрова. В края на 2008 г. се ражда първият му внук. |
74609 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74609 | Token Ring | Token Ring е вид технология за LAN мрежа, при която всички компютри са свързани последователно с кабел, така че се образува затворен кръг. Данните се предават последователно от един компютър към друг, докато стигнат до получателя. Това се извършва чрез маркер – (token), който представлява сигнал с дължина 3 байта и циркулира по кръга, като определя кой компютър е активен. В днешно време тази технология не е толкова популярна, както в миналото и е заменена от Ethernet и Wi-Fi.
Въпреки че за създател на LAN стандарта Token-Ring се счита IBM, той реално е патентован през 1967 г. от доктор Олаф Солдерблум в Швеция. IBM придобива технологията от д-р Солдерблум и с помощта на Texas Instruments я доразработва.
Излязлата по-късно спецификация IEEE 802.5 на стандарта, който дефинира Token Ring, е почти идентична и напълно съвместима с Token Ring мрежата на IBM. Понятието Token Ring се отнася както за разработката на IBM така и за IEEE 802.5.
Въпреки пълната съвместимост на Token-Ring и IEEE 802.5 мрежите, има и малки различия в спецификациите на двете технологии.
Token-Ring използва логическа топология "token-passing" (предаване на маркер), според която данните се предават само в една посока. Кръговата топология и предаването на маркера, осигуряват пренасянето на данните без риск от колизии (сблъсъци на пакетите информация), защото в даден момент само компютърът-притежател на маркера може да предава данни.
Начин на функциониране.
Token-passing мрежите (FDDI е другата такава мрежа) придвижват малък кадър, наречен маркер, по кръга. Притежанието на маркера дава право за предаване на данни. Ако станцията получила маркера няма информация за предаване, предава маркера на следващата станция в потока, като всяка станция може да задържи маркера за определен период от време.
Станция получила маркера и имаща информация за трансфер, го задържа и променя един бит в него, като го превръща в начало на кадър с данни, добавя информацията която трябва да се предаде и изпраща кадъра към следващата станция по кръга. Докато информационен кадър се придвижва по кръга няма маркер в мрежата (освен ако не се използва ранно освобождаване на маркера, обяснено малко по надолу), което означава че останалите станции имащи данни за предаване изчакват до освобождаване на маркера. Информационният кадър обикаля по кръга докато достигне станцията местоназначение, която го копира за обработка. Кадърът продължава да се движи по кръга докато достигне до станцията която го е изпратила. Тя проверява завръщащият се кадър за да разбере дали станцията местоназначение го е видяла и впоследствие копирала, след което го премахва и освобождава нов маркер.
Ако се поддържа ранно освобождаване на маркера, след предаването на информационния кадър излъчващата станция освобождава нов маркер който ”гони” кадърът с информация. Така или иначе в даден момент има само един маркер по кръга.
За разлика от CSMA/CD мрежите (като Ethernet) token-passing мрежите се определят като предвидими, което на практика означава че може да се изчисли максималният период от време който ще мине преди всяка станция да може да предава. Поради тази причина Token-Ring мрежите са идеални за приложения при които закъснението трябва да е предвидимо и надеждността на мрежовите операции е от първостепенно значение.
В Token-Ring мрежите се използва приоритетна система позволяваща на определени станции (избрани от администратора) да използват по-често мрежата. Всяко устройство има стойност на приоритет като колкото по-голяма е тази стойност, толкова по-често въпросният хост може да използва мрежата, ”предреждайки” станции с по-малък от неговия приоритет. Token-Ring кадрите имат две полета контролиращи приоритета, това са priority и reservation полетата.
Само компютри (станции) със стойност на приоритет по-голяма или равна на стойността на приоритет съдържаща се в маркера могат да го задържат и да предават данни. След като маркера е задържан и променен в информационен кадър, само станция с приоритет по-висок от този на изпращащата, може да си резервира маркера за следващото му преминаване по кръга. Станцията която увеличава стойността на приоритет на маркера е задължена да върне тази стойност в първоначалното и положение след като приключи с предаването на данните.
Мрежите изградени на база на технологията Token-Ring използват няколко механизма за засичане и справяне с грешките възникващи по време на работа. Една от станциите в мрежата се определя за „активен монитор“ "(active monitor)". Тази станция (произволно избрана, може да е всяка една) действа като централен източник на синхронизираща информация за всички останали в кръга и изпълнява различни функции свързани с управлението му. Една от тези функции например е отстраняването на кадри обикалящи продължително време по кръга. Това се получава когато станцията източник на данните отпадне от мрежата по различни причини (изключване, блокиране и др.), преди да отстрани информационният кадър който е излъчила. Примомняме че станцията източник има за задача да отсрани кадъра и да освободи нов маркер. Ако се получи горе описаната ситуация, то кадъра би продължил да се движи по кръга вечно, като ”заключи” мрежата за използване от другите станции. Станцията определена за активен монитор има за задача да засича и премахва такива кадри както и да освобождава нов маркер.
Token-Ring използва алгоритъм наречен "beaconing" за намиране и отстраняване на грешки. Когато станция засече сериозен проблем в мрежата (например прекъснат кабел), тя изпраща специален кадър наречен "beacon frame", имащ за цел да определи областта на ”пропадане” на мрежата. Тази област обхваща всичко между станцията сигнализираща за пропадането и най-близкият и активен съсед нагоре в потока. Алгоритъмът стартира процес на самоконфигурация "(autoconfiguration)" при който крайните устройства от отпадналата област изпълняват автоматично диагностични операции и се опитват да преконфигурират мрежата с цел заобикаляне на отпадналата част. Практически MAU могат да постигнат това чрез електрическо преконфигуриране (игнориране на отпадналите станции).
Token-Ring и IEEE 802.5 поддържат два основни типа кадри – маркер и даннов/команден кадър. Маркерът е с дължина 3 байта и се състои от стартов разделител, байт за контрол на достъпа и краен разделител. Данновият/команден кадър е с различна дължина в зависимост от големината на информационното поле. Целта на данновите кадри е да пренасят информация предназнечена за протоколи от по-горен слой, докато командният кадър съдържа контролна информация и няма данни предназначени за протоколи от горните слоеве на OSI модела.
Станциите идентифицират сигнала като маркер, като проверяват състоянието на маркерния бит в полето за контрол на достъпа. Ако битът е 0 тогава това е кадър с маркер, ако е 1 – това е кадър с данни/команди. Когато имаме даннов/команден кадър, полето MAC/LLC следващо непосредствено след адреса на източника показва дали кадърът е команда или пренася данни (MAC – команда, LLC – данни). |
74621 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74621 | Изола Тиберина | Остров Тибър или Тибърски остров (; ) е единственият остров в река Тибър в Рим, Италия.
Разположен е в направление северозапад – югоизток на завой на реката в центъра на града. Има форма на лодка с размери около 270 метра на дължина и 67 м на ширина. Образуван е от вулканична скала, подобна на тази, върху която се издига близкият хълм Капитолий.
История.
На острова е имало античен храм на Асклепий – древногръцкият бог на медицината.
През 998 г. по заповед на императора на Свещената Римска империя Ото III на мястото, където се е намирал храмът на Ескулап (Асклепий), е построена базилика в чест на св. Адалберт Пражки. Днес тя е наречена „Сан Бартоломео“, в която се съхраняват мощите на апостол Вартоломей. Там са изолирани болните по време на чумата през 1656 г. Традицията да се лекуват болни на острова продължава. На него се намира болницата „Фатебенефратели“.
Легенди.
Легенда за произхода на острова е свързана с мразения владетел Луций Тарквиний Горди (534 – 509 пр.н.е.) След като го свалили от власт, ядосаните хора хвърлили тялото му в Тибър. То потънало на дъното и около него се натрупали пръст и тиня. Според друга версия хората събрали брашното и зърното на своя презрян владетел и го хвърлили в Тибър и това послужило за основа на острова.
Друга легенда разказва, че през 3 век пр.н.е., по време на чумната епидемия, римляните се отправили на кораб към светилището на Асклепий в Епидавър, Гърция, за да го питат как да се избавят от това наказание. По обратния път от реката изскочила змия и се качила на върха на острова. Това било знак островът да бъде посветен на бога.
Мостове.
Островът е свързан с града чрез 2 моста: Фабричо на север, Честио на юг. Има останки от стар мост.
Фабричо (Фабрициев мост) е най-старият мост в Рим, достигнал до нас неразрушен. Носи името на консула, който го построява през 62 г. пр.н.е. – Фабрициус. Наричан е от римляните Мост на четирите глави. Свързва острова с низината Марсово поле ("Campus Martius"). В миналото е наричан Мост на евреите, защото свързва острова с Гето – квартала на евреите.
Честио (Мост на Цестий) е от 46 г. пр.н.е. Свързва острова с квартал Трастевере на юг.
На острова се виждат руини от моста Рото, който е рухнал в края на 16 век. |
74622 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74622 | Тревери | Треверите ( или "Treviri") са галско племе, най-известното от групата на белгите, което е населявало бреговете на река Мозел в днешна Западна Германия. Живели са между земите на нервиите, медиоматриките, ремите и десния бряг на река Рейн. Археологични находки на келтските племена има от 3 до 1 в. пр.н.е. Особено от втората половина на 2 в. пр.н.е. и втората половина на 1 в. пр.н.е. треверите, както всички келтски племена са в разцвет – имат парично стопанство, занаяти и търговия. Строят се градове (Мартберг, Отценхаузен), крепости (Валендорф) и села с отбранителни стени.
Главният им град е Августа Треверорум (лат. "Augusta Treverorum" – „Град на Август в страната на треверите“, днешният Трир), основан от император Август през 30 г. пр.н.е.. Според Юлий Цезар, който пръв ги споменава в своите „Записки за Галската война“ (I, 37; II 24; III 11; IV 6, 10; V 2 – 4, 24, 47, 53, 55, 58; VI 2, 3, 5 – 9, 29, 32, 44; VII 63), те имали германски произход, но говорели на келтски. Съседните племена на сегните, кондрусите и ебуроните зависели от треверите, които се управлявали от 113-те члена на техния сенат, намиращ се в съюз с Рим. Славили са се с храбрата си конница. Подчиняват се на Цезар, но в 54 г. пр.н.е. вождът им Индуциомар е победен от Лабиен и през 30/29 г. въстават (победени са от Ноний Гал). Въстанието на Юлий Флор през 21 г. е потушено от римляните, както и въстанието през 68 – 70 г.
В Трир са намерени техни храмове и различни божества, особено женски. Делили са се на три класи: благородници, народ и роби. По-късно, към втората половина на 5 в., треверите биват асимилирани от немскоезичните франки. |
74623 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74623 | Йон Ким | Йон Ким (правопис по системата на Маккюн-Райшауер "Young Kim") е професионална състезателка по голф.
Тя е родена в Южна Корея на 2 февруари 1982 г. Играе в Професионалната асоциация по голф за жени. |
74626 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74626 | Ракета носител | Ракета носител е ракета, предназначена за извеждане на полезен товар в космическото пространство.
Ракетите носител се разделят на еднократни и многократни според възможността им за повторно използване и на едностепенни и многостепенни според броя на елементите, от които са съставени. Най-широко разпространение са получили еднократните многостепенни ракети.
Еднократните ракети се отличават с висока надеждност благодарение на максималното опростяване на всички елементи. Наличието на няколко степени позволява относително голяма маса на полезния товар спрямо началната маса на ракетата. В същото време при многостепенните ракети е необходима по-голяма налична площ за безопасно падане на междинните степени.
Изцяло многократна ракета носител все още не съществува. Частична многократна система е Космическата совалка.
Първата ракета носител, доставила товар в орбита, е съветската Р-7 (1957 г.). |
74629 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74629 | Пир за врани | „Пир за врани“ () е четвъртата книга от фентъзи поредицата „Песен за огън и лед“ на американския писател Джордж Р. Р. Мартин. През 2006 г. получава номинация за награда Хюго за най-добър роман. Първоначално Мартин смята да издаде само една книга на мястото на 4 и 5, но поради големия листов обем той ги разделя на две – „Пир за врани“ и „Танц с дракони“. |
74630 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74630 | Даки | Даките са севернотракийски племена с келтски и скитски влияния и обитавали в продължение на най-малко няколко столетия области в днешна Влахия (сега Румъния).
Римският император Траян превзема околните области и образува римска провинция (Дакия). Провинцията е заемала около една четвърт от земите в границите на днешна Румъния (Влахия), като е включвала долината на Панония – части от днешни Сърбия и Унгария, както и малки части от днешни Словакия, Молдова и България. |
74632 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74632 | Приднестровие | Приднестровската молдовска република, наричана още Приднестровие, е самопровъзгласила се държава в източната част на Република Молдова.
На 2 септември 1990 г. е провъзгласена Приднестровска молдовска република (съкр. ПМР), която няма международноправен статут. Република Молдова със закон обявява автономия на региона през 2005 г.
География.
Територията на Приднестровие представлява дълга и тясна ивица на левия бряг на река Днестър, на север включва и малък район на десния бряг на реката. На изток граничи с Украйна.
Населена е основно с руснаци, украинци, молдовани и българи (село Паркани). Административно се дели на районите Григориопол, Слобозия, Дубосари, Рибница, Каменка и градовете Тираспол и Бендери (на десния бряг на Днестър).
Градове: Тираспол, Бендери, Каменка, Рибница, Дубосари, Григориопол, Слобозия.
История.
През ранното Средновековие регионът е населен от славянските племена "уличи" и "тиверци", както и от прабългари, печенеги, узи и кумани. Части от територията му са били в Първата и Втората български държави, по-късно и в Киевската Рус, а през 15 век – във Великото литовско княжество. Северната част на Приднестровие влиза в историческия регион Подолие, а южната през 1504 г. попада под властта на Османската империя.
Регионът, все още слабо населен, влиза в състава на Руската империя през 1792 г. В края на 18 век Руската империя извършва колонизация на този район с цел защита на своята югозападна граница. Руските власти поощряват миграцията в територията на днешното Приднестровие на украинци, руснаци, българи и немци.
През 19 век цялото Приднестровие с големите градове Бендери и Тираспол е в състава на Русия (Подолска и Одеска губерния). От време на време претенции към региона предявява Румъния, но тя никога – дори след Първата световна война – не го завзема. Единствено изключение представлява град Бендери, който от 1918 до 1940 г. влиза в състава на румънската провинция Молдова. Останалата част от Приднестровието през 1917 г. влиза в състава на Украйна, а през 1922 г. заедно с Украйна става част от СССР.
През 1924 г. в Приднестровието е създадена Молдовска автономна съветска социалистическа република (МАССР) в състава на Украинска ССР. По замисъл на Сталин тя е трябвало да бъде плацдарм за завръщане на Молдова, тъй като СССР никога не се примирява с нейната загуба (спрямо територията на Руската империя). За официални езици са обявени руски, украински и молдовски език (според лингвисти молдовският език е изкуствено създаден по идея на Сталин, който го обявява за отделен от румънски език и връща използването на кирилица вместо латиница). Столица на МАССР става град Балта (украински град, включен в състава на МАССР заедно със съседните му райони за увеличаване на нейната територия и за намаляване на процентното превъзходство на румънското население), но столицата е пренесена (1929) в Тираспол, който изпълнява тези функции до 1940 г.
Според съветско-германския Пакт Молотов-Рибентроп от август 1939 година източната част на Румъния е включена в сферата на влияние на СССР. Ключовият фактор, възпиращ Сталин от незабавна окупация на Бесарабия, са споразуменията за приятелство и взаимопомощ между Франция и Румъния. Такива гаранции са предоставени и на Полша от страна на Великобритания, в резултат на което Великобритания обявява война на Германия след нейното нападение над Полша. След поражението на Полша във войната с Германия съветските войски окупират териториите на Западна Украйна и Западен Беларус през септември 1939 г. След капитулацията на Франция през юни 1940 г. СССР в ултимативна форма иска от Румъния да му предаде територията на Бесарабия, Северна Буковина и областта Херца. Лишила се от поддръжката на Франция и сблъскала се с териториалните претенции на Унгария и България, Румъния е принудена да приеме отправения от Сталин ултиматум. Анексираната от СССР територия на Бесарабия (с изключение на Южна Бесарабия, която е включена в Одеска област на Украинската ССР) е обединена с МАССР в Молдавска съветска социалистическа република със столица Кишинев. Град Балта и прилежащите ѝ райони са върнати в състава на УССР. Северна Буковина и областта Херца образуват Черновицка област и са включени в границите на УССР.
Новата геополитическа ситуация не се запазва дълго. Още през 1941 г. Германия и нейните съюзници нападат СССР и Румъния получава възможност да си върне териториите, окупирани по-рано от СССР. В границите на Велика Румъния ("Romania Mare") влизат не само териториите, изгубени през 1940 г., но и цялата област между реките Южен Буг и Днестър (включително гр. Балта, Виница и Одеса), които общо се наричали Транснистрия ("Задднестровие").
През 1944 г., с напредване на Червената армия на Балканите, границите са върнати от времето отпреди войната (според някои сведения Сталин планирал да присъедини към СССР цяла Румъния, но тези планове така или иначе не са осъществени).
Статут.
На 27 август 1991 г. Молдавската ССР обявява независимост. С това се изострят отношенията между централната власт и местното предимно рускоезично население. Започват арести на руски и украински националисти, което води до разпалване на тлеещия конфликт. На арестите на политическите активисти и ръководители самопровъзгласилата се ПМР отговаря с формиране на собствени въоръжени формирования ("Републиканска гвардия") и взима под свой контрол местните органи на милицията.
Провъзгласена е Приднестровска молдовска република на 2 септември 1990 г. със столица град Тираспол. Химнът на ПМР е "Мы славим тебя, Приднестровье" („Славим те, Приднестровие“). Първият президент на ПМР е Игор Смирнов, наследен (2011) от Евгений Шевчук.
До 2000 година на официалното знаме на ПМР отсъства съветската символика, но в последно време на него отново се появяват сърп и чук като по времето на Молдавската ССР.
Международноправният статут на Приднестровската молдовска република не е уреден – не е получила признание на суверенна държава от международната общност, включително и от България, а е призната (2006) само от няколко нови държави с оспорван статут: Южна Осетия, Абхазия, Нагорно-Карабахска република.
В самопровъзгласилата се република има демократично избрани органи на властта, признати от някои членове на световната общност като законни представители на населението на Приднестровието, разполагащи с пълномощия за водене на преговори от тяхно име.
Българският външен министър Соломон Паси посещава Приднестровието през 2004 г. в качеството си на председателстващ ОССЕ. Той се среща с Игор Смирнов и посещава село Паркани, което е може би най-голямото българско селище извън сегашните граници на България.
Към момента фактически съществува граница между ПМР и Молдова, с 3 гранични пункта – от молдовска и приднестровска страна и на силите на ОССЕ между тях.
На 22 юли 2005 г. парламентът на Молдова одобрява законопроект за статута на Приднестровието, според който руските военни части трябва да напуснат областта до 31 декември 2006 г. Приднестровието се лишава от статута на суверенна държава и влиза с голяма автономия в състава на Молдова. Статутът на Приднестровието е определен като „"административно-териториално образувание във форма на република в състава на Република Молдова"“. Областта трябва да влезе в единното икономическо, митническо и валутно пространство на Молдова, но получава собствена конституция и правителство, сформирано от Върховния съвет на Приднестровието – законодателен орган, който ще се избира след всенародно гласуване. Този закон е сдържано негативно оценен от посредниците в урегулирането на конфликта (Русия, Украйна и ОССЕ). Към днешна дата преговорите за окончателния статут продължават.
На 17 септември 2006 г. e проведен референдум за определяне на статута на Приднестровието. Гражданите трябва да отговорят на 2 въпроса:
С преобладаващо мнозинство населението на Приднестровието се произнася за независимост и съюз с Русия. Резултатите от референдума обаче са оспорени от т. нар. Международна общност. Молдова също не го признава. |
74637 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74637 | Салют-1 | Салют-1 (ДОС 1) е първата орбитална станция от програмата Салют и е първата създадена от човек космическа станция. Изстреляна е на 19 април 1971 г. от космодрума Байконур на ниска околоземна орбита с ракета носител Протон.
Първият ѝ екипаж е изстрелян със Союз-10, но не успява да се скачи заради проблем със скачващия механизъм.
Вторият екипаж на станцията е изстрелян със Союз-11 и след успешно скачване остава на борда на станцията 23 денонощия, изпълнявайки програмата на полета. На 29 юни е извършено разкачване на кораба Союз-11 с орбиталната станция, но една от клапите за изравняване на налягането в кораба Союз-11 се отваря, предизвиква разхерметизация на спускаемия апарат и тримата космонавти загиват трагично.
На 11 октомври 1971 г., след 175 дена на орбита, орбиталната станция Салют-1 контролирано навлиза обратно в атмосферата на Земята и е потопена в Тихия океан.
Структура.
При изстрелването обявената цел на Салют е да се тестват елементи на системите на космически станции и за провеждането на научни изследвания и експерименти. Станцията е била разработена да бъде 20 m дълга, 4 m да е максималния диаметър, 99 m³ вътрешно помещение и маса от 18 425 kg. Три от петте отделения са били под налягане (100 m³ общо) и в две е можело да влиза екипаж.
Трансферно отделение.
Първото отделение е било трансферно и е било директно скачено за кораб Союз. Конусообразният док е бил 2 m в диаметър от единия край и 3 m от към кърмата.
Главно отделение.
Второто и главно помещение е било с диаметър около 4 m. Имало е достатъчно място за осем големи стола, няколко контролни панела и 20 отвора за инструменти.
Помощно отделение.
Третият отсек под налягане е запънен с контролно и комуникационно оборудване, оборудване за доставяне на електричество, животопъддържащата система и други помощни оборудвания.
Четвъртият отсек не е бил под налягане имал е диаметър около 2 m и е съдържал двигателните инсталации и сързващи контролни системи. Салют-1 е имал буферни химически батерии, резервни запаси от кислород и вода, и системи за регенерация. Отвън на станцията са били монтирани две двойни мрежи от слънчеви батерии, които са се простирали като крила от по-малките отделения в краищата, система за регулиране на топлината и системите за ориентация и контрол.
Космическа обсерватория Орион 1.
Астрофизическата обсерватория Орион 1 проектирана от Григор Гързаян от Бюраканската обсерватория в Армения е била инсталирана на Салют-1. Обсерваторията е разполагала с ултравиолетов телескоп с оптична система Мерсен и спектрограф използващ филм чувствителен към дългата ултравиолетова област. Дисперсията на спектрофрафа е била 32 Å/mm (3,2 nm/mm).
Пилотирани мисии.
Союз-10.
Союз-10 достига Салют-1 24 часа след началото на полета, скачва се със станцията и остава така 5 часа и 30 мин. Екипажът не успява да се прехвърли на станцията.
Обратно навлизане в атмосферата.
Салют-1 е преместена в по-висока орбита през юли и август 1971 г. за да са сигурни, че станцията няма да бъде разрушена от постоянното орбитално снижение. На 11 октомври Салют-1 включва двигателите си запоследно, за да се снижи и да поеме курс към Тихия океан. След 175 денонощия в орбита, първата космическа станция ще бъде разрушена. За престоя си в орбита, Салют-1 е направила достатъчно измервания и експерименти от различен вид. |
74645 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74645 | Дин Дзунхуей | Динг Джунхуи (, на пинин: "Ding Junhui") е китайски професионален играч на снукър. Роден е в Исин, Дзянсу (близо до Шанхай), Китай и живеещ в Англия по време на спортния сезон.
Динг Джунхуи започва да играе снукър, когато е едва на девет години. С времето той започва да се занимава по 8 часа на ден с играта и през 2003 г. става първи в класацията на играчите на снукър в Китай.
През 2002 г. името му става известно и извън границите на Китай, след като през тази година той печели три юношески състезания по снукър. В крайна сметка е награден от Световната асоциация по снукър през 2003 г., което му позволява през септември същата година да стане професионален играч.
През февруари 2004 г. Динг е допуснат до състезанието Мастърс в Лондон, където в първия кръг той успява да победи Джо Пери. Във втория кръг Динг е победен от Стивън Лий с 6 на 5 фрейма, след като в началото на мача повежда с 5 на 2 фрейма. Изпълнението му на това състезание впечатлява много спортни коментатори, които го определят като бъдещ световен шампион.
През март 2005 г. той празнува своя рожден ден с победа на Откритото първенство на Китай. По пътя си към финала Динг отстранява трима играчи от топ 16 на световната ранглиста - Питър Ебдън, Марко Фу и Кен Дохърти. На финала Динг се изправя срещу класирания тогава под номер 3 в световната ранглиста Стивън Хендри. Победата му в този мач с 9 на 5 фрейма се превръща в неговата първа победа от ранкинг турнир и в може би най-голямата изненада на този сезон.
През декември 2005 г. той побеждава още трима играчи от топ 16 на световната ранглиста като по този начин достига до финала на Британското първенство. На финала на състезанието той се изправя срещу легендата в снукъра Стив Дейвис и го побеждава с 10 на 6 фрейма. По този начин той става първият носител на титлата, роден извън Британските острови. След победата си в състезанието Динг отива с близо 30 места по-напред в ранглистата (като е класиран на 31 място в ранглистата за следващия сезон).
През август 2006 г. на Трофея на Северна Ирландия Динг Джунхуи отстранява последователно Пол Дейвис с 5 на 4, Антъни Хамилтън с 5 на 3, Джон Хигинс с 5 на 3 и Кен Дохърти с 5 на 1 и по този начин достига до полуфинала на състезанието. Там той побеждава Стивън Лий с 5 на 1 фрейма и се класира на финал срещу Рони О'Съливан. Във финалния мач Динг побеждава О'Съливан с 9 на 6 фрейма и по този начин става едва третия човек в историята на спорта, който е успял да спечели 3 турнирни титли преди да навърши 20 години. Другите двама са Рони О'Съливан и Джон Хигинс.
На 14 януари 2007 г. Динг Джунхуи прави максимален брейк от 147 точки в мача си срещу Антъни Хамилтън по време на участието си в началната фаза на турнира Сага Иншурънс Мастерс. В историята на този турнир това е едва вторият максимален брейк, първият е дело на Кърк Стивънс през 1984 година. Динг Джунхуи, само 19-годишен, е най-младият играч в историята на играта направил максимален брейк в телевизионно отразен мач. Младият китаец достига до финала на Мастърс, където среща Рони О'Съливан, от когото губи с резултат 9 на 3 фрейма. Динг е единственият китаец, достигнал до финал на Мастърс.
На 16 декември 2008 г. Динг Джунхуи постигна втория си максимален брейк в кариерата в мач срещу Джон Хигинс от осминафиналите на Британското първенство.
На 16 януари 2011 г. Динг спечели Мастърс за първи път, побеждавайки Марко Фу с 10 на 4 фрейма, след като победи Джейми Коуп с 6 на 3 фрейма на полуфинала. |
74650 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74650 | Тасмания | Тасмания () е австралийски остров на границата между Тихия океан и Индийския океан.
Наречен е на холандския мореплавател Абел Тасман, който е първият европеец, посетил го през 1642 година. Името, което Тасман дава на острова, е "Земя Ван Димен" или "Земя на Ван Димен" – губернатора на Нидерландска Индия. Съвременните австралийци го наричат още "Ябълковия остров".
Островът е посещаван от експедициите на Джеймс Кук, Д'Антъркасто и Дюмон Дюрвил. На север от Тасмания се намират островите Кинг и Фърно.
Има площ от 67 000 km² и предимно планински и хълмист релеф с най-висока точка връх Оса (1617 метра). Климатът е умерен и влажен, а на север – със субтропични елементи. На Тасмания живеят редица животински и растителни ендемити. Голяма част от биоразнообразието е унищожено след заселването на европейци. Местното население е напълно унищожено през 19 век. В края на 1836 г. белите заселници организират акции за избиване на местните аборигени. От тях остава само 1 живо момиченце, което било наречено Лала Рук и държано като атракция. Тасманийците са били представители на австралоидна раса, тасманийски расов тип.
Остров Тасмания попада в зоната на смесените гори. По-голямата част от нея е в умерения климатичен пояс, където зимата е мека, лятото – прохладно, а валежите са между 500 и 1000 mm. Преобладават кафявите горски почви, върху които растат вечнозелен бук, евкалипти, акации и др. Интересни представители на животинския свят са ехидната и тасманийският дявол.
Административният център на щата Тасмания е град Хобърт (с население 215 000 жители). Друг по-голям град на острова е Лонсестън в северната му част.
История.
Физическа история.
В миналото остров Тасмания е бил свързан с континентална Австралия до края на последната ледникова епоха преди около 10 000 години. Голяма част от острова е съставена от юрски диабазни интрузии (от повдигане на магма) в други скали, понякога образуващи големи колони. На Тасмания се намират най-големите диабазни райони в света, като много отличителни планини и скали са образувани именно от тази скала. Централното плато и югоизточните части на острова са съставени главно от диабаз. Връх Уелингтън над Хобарт е много добър пример за това, имайки изразени колони.
На юг диабазът е подложен от пясъчник и подобни седиментни скали. На югозапад докамбриеви кварцити са образувани от древни морски седименти и съставят особено остри хребети. На изток и североизток може да се види континентален гранит, който е подобен на този по крайбрежията на Австралия. На запад и северозапад се наблюдават магмени скали с високо минерално съдържание. В южните и северозападните части на острова има варовикови пещери.
Кварцитните и диабазните райони във високите планини показват признаци на заледяване, а голяма част от ледниковия релеф на Австралия се намира върху Централното плато и в Югозапада. Планината Крейдъл, чийто връх също е диабазен, е била нунатак. Комбинацията от тези различни скали допринася за местния уникален пейзаж. В крайния югозападен край на острова геологията е представена почти изцяло от кварцит, което придава фалшив снежен вид на планините там.
Коренно население.
Разкопките сочат за наличие на аборигенно население в Тасмания преди около 42 000 години. Покачващото се морско равнище отрязва Тасмания от континентална Австралия преди около 10 000, а към момента на европейския контакт коренните тасманцийци са разделени на 9 големи етнически групи. По времето на британската окупация и колонизация през 1803 г. коренното население е изчислено на около 3 – 10 хил. души. Анализите на някои историци говорят за около 7 хил. души, разпръснати из целия остров, докато други поставят числото по-ниско – около 3 – 4 хил. Аборигените са ловували дивеч, включително кенгуру, валаби, тюлени и риба, които са приготвяли на огън.
Пристигане на европейците.
Първото забелязване на Тасмания от европеец е докладвано на 24 ноември 1642 г. от холандския изследовател Абел Тасман. Над век по-късно, през 1772 г., френска експедиция, водена от Никола Тома Марион дю Френ, слиза на брега в залив в югоизточната част на острова, а на следващата година Тобайас Фюрно става първият англичанин, стъпил в Тасмания. Капитан Джеймс Кук също пристига на острова през 1777 г. Матю Флиндърс и Джордж Бас преминават през Басовия проток през 1798 – 1799 г., като за пръв път установяват, че Тасмания всъщност е остров.
Ловци на китове и тюлени са установяват в Тасмания след 1798 г., а през август 1803 г. губернаторът на Нов Южен Уелс изпраща лейтенант Джон Боуен да основе малък военен пост на източния бряг на река Деруент, за да предотврати всякакви евентуални претенции на френски изследователи, които по това време изследват южноавстралийското крайбрежие. Боуен, който предвожда група от 49 души, включваща 24 затворници, от които 3 жени, нарича лагера Ридсън. Няколко месеца по-късно второ селище е основано от капитан Дейвид Колинс и неговите 308 затворници на западния бряг на реката. Това селище по-късно прераства в днешния град Хобарт, наречен в чест на британския колониален секретар по това време, лорд Хобарт. Селището Ридсън по-късно е изоставено. Оставено на произвола, без допълнителни доставки, селището Хобарт претърпява тежък недостиг на храна към 1806 г. Населението му гладува, при което много хора започват да ядат водорасли от морските скали или китова мас от брега.
В крайна сметка към Тасмания през следващите години са изпратени около 75 хиляди затворници – 4 от всеки 10, изпратени в Австралия. Към 1819 г. аборигенното и британското население се изравняват, достигайки около 5000 души всяко, макар много от мъжете колонизатори да превъзхождат числено жените в съотношение 4:1. Много заможни заселници от средната класа започват да пристигат след 1820 г., примамени от обещанието за безплатни земи и безплатен затворнически труд. Към 1830 г. на острова се намира приблизително половината от обработваемата земя на Австралия.
Черната война.
Напрежението между аборигените и европейците в Тасмания расте, от части поради нарастващата конкуренция при лова на кенгурута. Изследователят Джон Оксли отбелязва през 1810 г. „много жестокости“, нанасяни срещу аборигенното население от избягали затворници на север, които на свой ред водят до нападения от аборигените срещу европейските ловци. Враждебностите допълнително нарастват с пристигането на 600 колонизатори от остров Норфолк между 1807 и 1813 г. Към 1824 г. колониалното население е набъбнало до 12 600 души, докато популацията на овце на острова вече е 200 000 бройки. Рязката колонизация преобразува традиционните места за лов на кенгуру в селскостопански имоти и ферми за паша на добитък, оградени с огради, плетове и стени, докато в същото време присъствието на полицията и военните патрули се засилва, за да се контролира затворническия труд по-ефективно.
Насилието ескалира след средата на 1820-те години в така наречената Черна война. Докато коренното население е докарано до отчаяние от намаляващите запаси на храна, както и от отвличанията на жени и момичета, европейците предприемат нападения като начин за отмъщение и потушаване на местната заплаха. Според някои историци, ненаситният апетит на многобройното мъжко затворническо население на острова към местните жени е най-важният фактор за избухването на конфликта в края на 1820-те години.
В периода 1825 – 1828 г. броят на нападенията на аборигените се удвоява всяка година, паникьосвайки чуждите заселници. През ноември 1826 г. губернаторът Джордж Артур издава правителствено известие, според което колонизаторите са свободни да убиват аборигени, когато те или собствеността им биват нападани, в резултат на което през следващите 8 месеца са убити над 200 аборигени като отмъщение за смъртта на 15 колонизатори. След още 8 месеца жертвите са вече 43 колонизатори и около 350 аборигени. Към 300 британски войници са изпратени на острова, а през ноември 1828 г. Артур обявява военно положение, давайки право на войниците да застрелят на място всеки абориген на колонизирана територия. Военното положение остава в сила в продължение на три години.
През ноември 1830 г. Артур организира така наречената „Черна линия“, нареждайки на всеки мъж колонизатор в добра форма да отиде на едно от седем обозначени места, за да се присъедини към масивния натиск да се прогонят аборигените от района към полуостров Тасман. Кампанията се проваля и е изоставена 7 седмици по-късно, но по това време населението на аборигените вече е спаднало до около 300 души
Премахване на аборигените.
След като враждебностите между заселниците и аборигените спират към 1832 г., почти всички останали членове на коренното население са гонени или принудени от правителствения служител Джордж Робинсън да се преместят на остров Флиндърс. Много от тях бързо загиват от инфекциозни болести, срещу които нямат имунитет. От изгонените от Тасмания, последна вероятно умира Труганини през 1876 г. Унищожаването на аборигенното население на Тасмания се описва като акт на геноцид от много историци.
Обявяване на колония.
Заселените земи на Тасмания, които до този момент се считат за част от колонията Нов Южен Уелс, са обявени за отделна колония със своя собствена съдебна и законодателна власт на 3 декември 1825 г. Доставките към острова спират през 1853 г. и колонията е наречена Тасмания през 1856 г. Същата година новоизбраният двукамарен парламент заседава за пръв път, основавайки Тасмания като самоуправляваща се колония на Британската империя.
Колонията страда от икономически колебания, но през повечето време просперира, отбелязвайки постепенен ръст. С малко външни заплахи и силни търговски връзки с империята Тасмания се радва на много плодородни периоди в края на 19 век, утвърждавайки се като световен център на корабостроенето. Събира местна военна сила, която дори играе важна роля във Втората бурска война в Южна Африка.
През 1901 г. колонията Тасмания се обединява с петте други австралийски колонии, образувайки Общността на Австралия. Тасманийците гласуват за федерация.
Съвременна история.
Щатът е сериозно засегнат от горски пожари през 1967 г., при които загиват 62 души, а много домове са разрушени. През 1972 г. в Тасмания е учредена първата в света зелена партия. През 1975 г. мостът Тасман Бридж в Хобарт е ударен от кораб за насипен товар, при което 12 души загиват, а пресичането на река Деруент става невъзможно. Най-близкият мост над нея се намира 20 km на север.
На 28 април 1996 г. Мартин Брайънт извършва масово убийство в Порт Артур, застрелвайки и убивайки 35 души (туристи и местни жители) и ранявайки още 21 с автоматична пушка. След инцидента са приети нови, по-строги правила относно притежанието на огнестрелно оръжие в Тасмания.
През април 2006 г. рудникът за злато Бийкънсфийлд се срутва в резултат на слабо земетресение. Един човек загива, а други двама за хванати в капан под земята в продължение на 14 дни.
География.
Площта на Тасмания (68 401 km2) попада точно на пътя на Ревящите четиридесет – силни западни ветрове, преминаващи между 40 и 50° географска ширина по цялото земно кълбо. На север островът е отделен от Австралия чрез Басовия проток. Тасмания е единственият австралийски щат, който не се намира в континентална Австралия. На около 2500 km южно от Тасмания лежи Антарктида. Всъщност, Тасмания е по-близо до Антарктида, отколкото до северните части на Австралия.
В зависимост от това кои океански граници се използват, островът може да граничи с Тихия океан на изток и с Индийския на запад или да е обграден от Южния океан. Все пак, други определения биха поставили Големия австралийски залив на запад от Тасмания и Тасманово море на изток. Лежи на сходна географска ширина като Южния остров на Нова Зеландия и части от Патагония в Южна Америка.
Тасмания е вулканически неактивен през последните геоложки епохи, но има много назъбени хребети, образувани от ледникова активност. Това е най-планинският щат на Австралия. Централната му част е най-планинска. Най-високият връх е Оса (1617 m). Той лежи в сърцето на националния парк Крейдъл Маунтин — Лейк Сент Клер. Голяма част от Тасмания е все още покрита от гъсти гори, като Югозападният национален парк и съседните нему райони съдържат едни от най-големите умерени дъждовни гори в Южното полукълбо.
Областта Таркин, намираща се в северозападния край на острова, представлява най-голямата умерена дъждовна гора в Австралия, покривайки 3800 km2. С назъбения си релеф Тасмания има голям брой реки. На няколко от най-големите реки на Тасмания са построени язовирни стени, за да се добива електроенергия. Много реки водят началото си от централния масив и се вливат в морето. Най-големите населени места на острова са разположени близо до естуари.
Река Деруент тече на югоизток и достига брега при Хобарт. Река Тамар се влива северно от Лонсестън, а река Мърси също си влива северно от Девонпорт. Най-дългата река на острова е Саут Еск.
Щатът Тасмания има сухопътна граница с щата Виктория при най-северния си остров – Баундъри, който е и природен резерват в Баския проток. Съществуването на 85-метровата сухопътна граница е административна чудатост, причинена от ранна картографска грешка. Към Тасмания спада и остров Макуори, намиращ се на 1500 km южно от него и приблизително по средата между Нова Зеландия и Антарктида.
Климат.
Тасмания има относително хладен климат в сравнение с останалата част от Австралия. Открояват се четири сезона. От декември до февруари е лято, когато средната максимална температура е 21 °C, докато вътрешните части на острова (около Лонсестън) достигат 24 °C. Температурите в централния планински масив са едни от най-ниските в Австралия, варирайки между 4 и 17 °C през февруари. Зимата протича от юни до август, които като цяло са най-влажните и най-студени месеци в щата, като планинските райони се заснежават. Средните максимални температури през зимата са 12 °C по крайбрежието и 3 °C в планините. През зимните месеци замръзванията във вътрешността на острова са обичайни. Пролетта обикновено е най-ветровитото време от годината.
Почви.
Въпреки наличието на заледяване от кватернер, почвите на Тасмания не са по-плодородни от тези на континентална Австралия, главно защото повечето са силно излужени. В западните и източните части на острова почвите са много неплодородни и голяма част от тях не се обработват. По северното и южното крайбрежия има относително плодородни алувиални почви, които се използват за отглеждане на овошки (основно ябълки). В централните чести има кафяви почви, които са слабо излужени. На повърхността те са киселинни, но съдържат много макроелементи, поради което те се използват за паша на овце.
Флора и фауна.
Тасмания разполага с изключително разнообразна растително, от пасища и сухи поля до високи вечнозелени евкалиптови гори, алпийски пиренови поля, големи умерени дъждовни гори и тресавища. Много растителни видове са ендемити, а други имат връзка с видове в Южна Америка и Нова Зеландия чрез древни прародители, които са живели на суперконтинента Гондвана преди около 50 милиона години.
Островът е бил дом на тасманийския вълк, торбест бозайник, който е приличал на фоса. Той изчезва в континентална Австралия много по-рано, поради конкуренцията на кучетата динго. След като на Тасмания земеделци и правителствени ловци започват да избиват последната му популация, той изчезва напълно и от Тасмания към 1936 г. Днес ендемитът тасманийски дявол е най-големият останал торбест бозайник. Тасмания е едно от последните места на света, до които достига домашното куче. То е донесе от Великобритания през 1803 г. за лов на кенгурута и емута.
Население.
Населението на Тасмания е по-хомогенно от това в другите австралийски щати, като голяма част от населението е с британски корени. Приблизително 65% от жителите на острова са наследници на първоначалните 10 хиляди семейства, заселили се към средата на 19 век. Към 1996 г. над 80% от тасманийците са родени в щата, а почти 90% са родени в Австралия, Нова Зеландия, Великобритания или Ирландия.
Големи градове на острова са Хобарт (226 884 д.), Лонсестън (86 404 д.), Девонпорт (30 044 д.) и Бърни (26 978 д.).
Стопанство.
Голяма част от населението е ангажирано в селското стопанство. Развива се животновъдството – за месо, мляко, масло, вълна, яйца (говеда, овце, птици). Отглеждат се много плодове – ябълки, круши, портокали, лимони, банани, грозде, праскови, маслини и др. Заради изобилието от ябълки Тасмания отдавна е известна като „Островът на ябълките“. Тасмания е голям производител на ябълки в световен мащаб. Голяма част от плодовете се изнасят както в прясно, така и в преработено състояние. Край устието на най-голямата река – Деруент, в югоизточната част на острова, е разположена столицата на щата – град Хобърт, един от най-старите австралийски градове и главно пристанище на Тасмания. |
74652 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74652 | Хобарт | Хобарт () е пристанищен град в Австралия, главен град на островния щат Тасмания.
Разположен е в красив залив около устието на река Дъруен. Основан е през 1803 г. Преобладават ниските сгради. Има много увеселителни заведения. Ежегодно там се провежда един от най-големите голф-турнири. Населението му е 219 287 жители според преброяването от 2008 г. |
74657 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=74657 | Димитър Добрев (офицер) | Димитър Добрев Добрев е български морски офицер, капитан I ранг, участник в Сръбско-българската (1885), Руско-японската (1904 – 1905), Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913).
Образование.
През 1883 г. е зрелостник на реално училище в Москва (реална гимназия).
През 1883 г. е приет във Военното училище в София, което завършва.
Полага изпитите във Временния курс за морски офицери съответно през март 1893 г. и май 1895 г., с което придобива квалификацията на военноморски офицер.
В периода 1896 – 1897 г. Добрев следва и завършва "Торпеден офицерски клас" към "Кралското и Императорското военноморско училище" в Пола, Австро-Унгария.
През 1903 г. лейтенант Добрев е зачислен в "Артилерийския офицерски клас" на Руския императорски флот в Кронщат, който завършва на следващата година.
Кариера.
Като доброволец в чин юнкер участва в Сръбско-българската война (1885) в редовете на 1-ви пехотен софийски полк, като командва полурота в боевете при с. Бреговица и Малово на 3 ноември. По-късно командва 11-а рота, с която участва в боя при Гургулят, за което е награден с Войнишки кръст „За храброст“ IV степен. След войната се връща във Военното училище и продължава образованието си. Като юнкер участва в детронирането на княз Александър I Батенберг. Той е в състава на конвоя на княз Александър Батенберг при извеждането му от страната. След контрапреврата Добрев е отстранен от Военното училище, но по-късно е амнистиран, в резултат на което успява да завърши училището.
През 1889 г. е произведен в първи офицерски чин подпоручик и още през същата година постъпва на служба във Флотилията и Морската част в Русе. През октомври 1899 г. вече е вахтен офицер и завеждащ торпедното въоръжение на учебния крайцер „Надежда“.
В началото на 1904 г. Добрев решава да участва в Руско-японската война. Той изпраща рапорт до Военното министерство с молба да му бъде разрешено да участва във Втора Тихоокеанска ескадра на Руския императорски флот. Предварително той получава съгласието на началника на Учебно-артилерийския отряд и началника на Главния морски щаб на Руската империя. В рапорта си лейт. Добрев развива мисълта, че за него и българското морско офицерство ще бъде интересна ролята на подводниците. Този род на Военноморските сили току-що прохожда, при това с много аварии, поради което интересът на Добрев говори за напредничевите му възгледи.
През август 1904 г. му е разрешено да бъде командирован за практически занятия в далечно плаване с Руския императорски флот. През юни–юли 1904 г. лейт. Добрев плава с броненосеца „Николай I“ и крайцера „Владимир Мономах“. На 2(15) октомври 1904 г. Втора Тихоокеанска ескадра поема от пристанище Либава на Балтийско море към Владивосток. В състава ѝ като артилерийски офицер е зачислен младият лейтенант Добрев.
На 15 май 1905 г. като член на екипажа на стария крайцер „Дмитрий Донски" Добрев е участник в Цушимското сражение. Същият ден крайцерът е потопен и Добрев попада в японски плен.
На 30 октомври той е предаден на руските власти и отплава за Владивосток. Оттам – за Санкт Петербург, където пристига на 30 ноември 1905 г. През месец февруари 1906 г. се завръща в България.
За участието си във войната лейтенант Добрев е награден с българския орден „Св. Александър“ IV степен с мечове и с руския орден „Св. Владимир“ IV степен с мечове и бант „за показани от него особени подвизи на храброст и саможертва в боя с японския флот на 14 – 15 май 1905 г.“
След завръщането си в България Димитър Добрев последователно заема следните длъжности:
През 1911 г. е уволнен от Флота на Негово Величество.
През Балканската война (1912 – 1913) е мобилизиран. В началото е назначен за началник на Семафорно-наблюдателната служба, а след това на 1.11.1912 г. е преназначен за началник на "Подвижната отбрана".
Капитан ІІ ранг Добрев командва отряда миноносци, който на 7-8 ноември 1912 г. атакува успешно турски крайцер „Хамидие“, за което е награден с Военен орден „За храброст“ III степен.
По време на Междусъюзническата война (1913) командва българския отряд бойни (кр „Надежда" и шест миноносеца) и транспортни кораби (пет парахода на Българското параходно дружество) при интернирането им в Севастопол, за да не попаднат в ръцете на настъпващия противник. На преходите и в Севастопол се изявява не само като командир, но и като дипломат.
През 1914 г. капитан I ранг Димитър Добрев напуска Флота на Негово Величество и дълги години работи като адвокат във Велико Търново.
В нашето съвремие на името на капитан І ранг Димитър Добрев е кръстен кораб със спомагателно предназначение във ВМС на Република България. |
70960 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70960 | Рождество Христово | Рождество Христово, също Коледа, Божик или Божич, е един от най-големите християнски празници, отбелязващ раждането на Иисус Христос. В православието той е един от Дванадесетте велики празника в годишния календар.
След Втората световна война Рождество Христово престава да бъде официален празник празник в България, но с решение на IX народно събрание от 28 март 1990 година този статут е възстановен.
Дата.
Отбелязва се на 25 декември (по Григорианския и Новоюлианския календар), на 6 януари (Григориански) от служещите си за богослужебни цели с Юлианския календар, (Юлианския), на 6 януари и от Арменската апостолическа църква (поради местната традиция за празнуване, като част от Благовещение, т.е. първо по Юлианския, а впоследствие – и по Григорианския календар; но от Арменската църква на Йерусалим – на 19 януари по Григорианския, считан от нея за 6 януари по Юлианския). Сходно е положението в България след 31 март 1916 г., когато в страната, като държавен календар, е приет Григорианският календар – тогава по новия официален граждански календар 7 януари се оказва денят, съответстващ на 25 декември по Юлианския календар и Коледа започва да се чества редовно тогава. През 1968 г. (възприемайки Новоюлианския календар) Българската православна църква установява честването ѝ на 25 декември.
Имен ден.
На Рождество Христово имен ден имат хора, с имена като:
Произход на понятието Коледа.
Според Речника на българския език, „Коледа“ произлиза от латинската дума "calendae" – „първият ден от месеца“ (календи). Други разновидности на тази дума са: "Ко̀ла̀да", "Колѐдна", "Колѐнда". На старобългарски названието е . На други езици името на празника често се свързва с представите за деня му, като за начало на новата година (като смятан в миналото за ден на зимното слънцестоене), както и за рожден ден на Исус Христос или въобще за ден от голямо значение.
Християнство.
Рождество Христово е използвано, като начална дата на ново летоброене, предназначено да замени използваното често на Изток в периода IV – VI век (впоследствие останало популярно главно у коптите) летоброене от възшествието на император Диоклециан, както и определянето на годините по имената на действащите към съответния момент консули (ежегодно избирани по двама). Създателят му, римският монах Дионисий Малки, изчислява, че Иисус Христос се родил през 754 г. от основаването на Рим. Методът му получава разпространение отначало предимно в Западна Европа. Според задълго останалото популярно на изток летоброене „от сътворението на света“ Исус е роден през 5508 г. от Сътворението на света.
В ранното християнство празникът Рождество Христово няма устойчива дата. Източните църкви празнуват това събитие на Богоявление (6 януари) още по времето на император Константин Велики, преди 336 г. В III век Ориген увещава християните да не го празнуват на този ден, като посочва, че на този ден праведният Йов и пророк Еремия скърбели (Йов 14:4; Еремия 20:14). Църковните отци от III и IV век (св. Иполит, Тертулиан, Йоан Златоуст, Кирил Александрийски, блаж. Августин, Климент Александрийски) посочват 25 декември като исторически по-подходяща дата на Рождество Христово, вероятно като част от противоборствата им с митраистите. В Рим Рождество Христово се празнува през втората четвърт на IV век, в Антиохия в 375 г. св. Василий Велики въвежда празника в Константинопол в 379 г., по други сведения около 377 г. по заповед на император Аркадий и внушението на св. Йоан Златоуст, а в 430 г. започват да го празнуват в Александрия, в Палестина около VII век. Арменската църква празнува Рождество Христово на 6 януари. Първата църковна служба на празника се датира от науката в V век.
Рождество Христово в евангелията на Лука и Матей.
Според Евангелието от Лука Исус Христос е роден във Витлеем, Юдея, град във възстановеното под римска опека царство Юдея на Ирод I Велики. Малко преди това майка му Мария, заедно със съпруга си, дърводелеца Йосиф, потомък на Давидовия род, отиват от Назарет (вероятно – родното място на Мария, където са се устроили да живеят, след като тя напуска службата си във Втория храм, където е живяла от детинство, за да се омъжи) във Витлеем, родното място на Йосиф, както и на самия древен цар Давид. Причината според Евангелието е, че римският император Октавиан Август (около 63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.) е издал заповед за цялостно преброяване на населението в Римската империя, в чиито в граници тогава е и Палестина, където (според еврейската традиция, която изглежда е била приложена в този случай, към населението на зависимото царство на Ирод, въпреки че римската е била по местоживеене) всеки мъж се задължава да се яви с домочадието си и да се запише с него, там откъдето е родът му. В странноприемницата във Витлеем за бременната Мария и за Йосиф не се намира място, затова те се подслоняват в пещера извън града, където пастири затварят, гледаните от тях овце. Това не ги притеснява, понеже в източната култура съжителството между хора и животни традиционно не е рядкост и не се възприема, като унизително – в много домове добитъкът и неговите ясли са отделени от жилищните помещения само с тънка преграда).
В мига на Рождеството в небето пламва необикновена светлина, явява се ангел и съобщава на намиращите се наблизо скотовъдци, че на света е дошъл Спасителят/Месията: „И рече им ангелът: Не бойте се, защото ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци. Защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос. И ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли. И внезапно се яви с ангела многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше: Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците в които е Неговото благоволение!“ (Евангелие от Лука, 2:10 – 14) В Новия завет се твърди също, че витлеемските пастири са били и първите хора, поклонили се на Бога-Син.
Според Новия завет, Младенеца Исус почитат и трима източни мъдреци, известни като Тримата влъхви, доведени във Витлеем от Витлеемска звезда. Предвид това те посещават цар Ирод (в текста това изглежда е цар Ирод Велики) и от тях той научава, че се е родило или ще се роди дете, което може един ден да претендира за трона и се опитва с тяхна помощ да научи подробности за местонахождението му. Обаче мъдреците не се връщат при него, след като намират Исус, а Бог изпраща при Йосиф ангел, който му казва да избяга и да се укрива достатъчно дълго, заедно със семейството си в Египет. Така малкия Исус се спасява от опита на Ирод да го убие, посредством така нареченото Избиване на младенците – клане на най-малките деца във Витлеем (който е на 10-ина километра от столицата Йерусалим) и околностите му, което царят предприема, с надеждата сред тях да е и предполагаемият бъдещ съперник на династията му. (Евангелие от Матей, 2:9 – 13). Също така известна е и историята, свързана с оцеляването на Йоан Кръстител, който е братовчед на Исус и е роден към половин година преди него.
Според Лука, след като изминава т. нар. период на очистянето на родилката и след като е обрязан (за което е празникът Обрезание Господне) Исус е заведен от родителите си в Йерусалим за да го представят пред Йехова във Втория храм и да извършат традиционните жертвоприношения на птици (гълъби). Там тогова е и праведен мъж на име Симеон, на когото Светият Дух е обещал, че няма да умре, докато не види Христос и който силно се зарадва, когато го зърва (според легендата това е един от съставителите на Септуагинтата и съответно е поне над 300-годишен, което се обяснява с чудо). Освен него, детето възвествява и възхвалява сред множеството и престаряла пророчица, наречена Ана, дъщеря Фануилова, която също го е очаквала. За това е празникът Сретение Господне.
После Йосиф и Мария, заедно с Исус се завръщат в Назарет, но редовно идват в столицата за празника Пасха. (Евангелие от Лука, 2:22 – 41) Впоследствие Исус често е свързван с Назарет и областта Галилея, в която се намира. Евангелист Йоан не казва направо къде е роден Исус Христос, но споменава, че хората в Галилея са смятали, че е от Назарет. (Евангелие от Йоан, 1:43 – 46) Също така и Марк го нарича Исус от Назарет. (Евангелие от Марк, 1:9) Матей обосновава връзка на Исус с този град, с това че имало древно пророчество, според което Месията трябвало да се нарече Назорей. (Евангелие от Матей, 2:23)
Рождество Христово се описва и в апокрифите – в Евангелието на Псевдо-Матей, Протоевангелието на Яков, Евангелието на Детството (книгата „Томино евангелие“ или „Детство Исусово“, приписвана на апостол Тома) и „Историята на Йосиф Дърводелеца“, от които черпи широко християнското изкуство.
Коледа по света.
В предимно християнските страни, освен основен религиозен празник, Коледа и е икономически най-значимият празник в годината, а се отбелязва като светски празник и в много страни с малко християнско население. Свързва се с размяна на подаръци в семейството и между приятели, както и с подаръци от Дядо Коледа и други митични персонажи. Други коледни традиции са специалното украсяване за Коледа, включително с коледна елха, коледните песни и обичаи (коледуване), коледните трапези и църковните служби по случай Рождество Христово. Самият празник Коледа често е част от по-голям цикъл зимни празници, понякога започващ от Никулден (в САЩ – още от Деня на благодарността) и завършващ обикновено след Нова година, най-често – с Богоявление (и Йордановден).
Други.
На Рождеството е наречена улица в квартал „Овча купел“ в София (). |
70961 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70961 | Егейска Македония | Егейска Македония, още Беломорска Македония, Южна Македония или Гръцка Македония, е частта от географската област Македония, която по Букурещкия договор от 1913 година е включена в състава на Гърция. В Гърция Егейска Македония се нарича само Македонѝя () и е най-големият по площ и втори по население район на Гърция. Заедно със Западна Тракия гръцката част на областта Македония влиза в Северна Гърция.
Гръцка Македония има площ от 34 173 km² или около 50% от цялата област и 2 625 681 жители, 773 180 от които, живеят в нейния главен град – Солун. В административно отношение е разделена на три области – Западна Македония, Централна Македония и Източна Македония и Тракия, като в последната само два от петте нома принадлежат към Македония, а останалите три към Западна Тракия.
Химнът на района се нарича Известна Македония. Знамето със звездата от Вергина се използва в трите гръцки македонски области.
До 1913 година в Егейска Македония живее компактно българско население. В областта освен българи живеят също турци, гърци, цигани, евреи, власи и други. След Междусъюзническата и Първата световна война много българи са прогонени от областта и на тяхно място са заселени гръцки бежанци от Мала Азия, а по-късно и такива преселили се от България по спогодбата Моллов - Кафандарис. Немалък брой българи, обаче скоро се завръщат когато част от областта отново е включена в Българската държавна територия в 1941 година.
Български бежанци от Егейска Македония идват в България и след гражданската война в Гърция завършила в 1949 година. Репресивният режим на военната диктатура в Гърция до 1974 г. ожесточено потиска не само гърците, но и населението с български произход в тази област. Гръцки паравоенни организации като Гръцки македонски юмрук и Батальоните за сигурност тероризират останалото българско население преди, по време и след Втората световна война. Последвалата гражданска война в Гърция води до нови бежански вълни към САЩ, Австралия, Югославия и страните от СИВ, включително България.
Антична и средновековна история.
Името „Македония“ е много старо и съществува много отдавна. Според етимологията на думата, тя произхожда от гръцките думи "μάκος" и "μακεδνός", които означават „висок“. В Егейска Македония се намира ядрото на античната област и държава Македония.
Модерна история.
Първо съвременно българско управление (1912 – 1913).
С навлизането на партизанските чети на Македоно-одринското опълчение и части на редовната българска армия се налага българско военно-административно управление. Запазва се довоенното османско териториално разпределение по каази (околии), но те се управляват според българските закони. На 10 ноември 1912 година се създава Македонско военно губернаторство, към което са делегирани около 900 български чиновници.
Македонското военно губернаторство обхваща 4 окръга с 24 околии: Драмски окръг с околиите Кавалска, Правишка, Саръшабанска, Рупчоска и Драмска; Серски окръг с околиите Зиляховска, Нигритска, Демирхисарска, Петричка, Мелнишка, Горноджумайска, Разложка, Неврокопска и Сярска; Солунски окръг с околиите Кукушка, Лъгадинска, Дойранска, Гевгелийска и Солунска (селска); Щипски окръг с околиите Кочанска, Пехчевска, Радовишка, Струмишка и Щипска. В самия град Солун фактически има българо-гръцки кондоминиум.
Губернаторството се стреми да възстанови положението отпреди войната и се отнася толерантно със заварените малцинства, с изключение на опита за християнизация на помаците в областта Чеч. По места се създават смесени комисии от българи, турци, гърци и евреи. Поради намаления числен състав на българските военни части, и въпреки създаването на местни български милиции, гръцката армия успява да изтласка българите от части на Съботска и Гумендженска околии, а българските войски напускат Солунската селска и Лъгадинската околии. С началото на Междусъюзническата война и изтласкването на българската армия от областта, Македонското военно губернаторство е ликвидирано.
Гръцкото владеене на останалата част от Южна Македония в периода октомври 1912 – юни 1913 година е наречено Първи гръцки режим.
Първо Гръцко управление (1913 – 1915) и съпротива срещу него.
В гръцката историография периодът е известен като Втори гръцки режим. След Букурещкия договор от 1913 година Гърция получава още Сярско, Драмско, Кавалско, част от Неврокопско и Ксантийско. Великите сили, главно Австро-Унгария и Русия, съветват Гърция да не избързва с анексията на Егейска Македония. Гърция запазва териториалната обособеност и продължава окупацията чрез полицейско-административния режим, който се прилага във време на война. На 18 юни 1913 година за генерал-губернатор на областта е назначен Репулис.
Между 1913 – 1915 година се провежда административна реформа, според която Егейска Македония е поделена на 5 нома (окръзи) и 22 епархии (околии): ном Лерин с Костурска и Леринска епархии, ном Кожани с Гревенска и Кожанска епархии, ном Солун със Съботска, Воденска, Берска и Ениджевардарска епархии, ном Струмица с Кукушка, Полигироска, Светогорска и Солунска епархии, ном Валовища с Нигритска, Силяховска и Сярска епархии, ном Драма с Правищка, Кавалска, Саръшабанска и Драмска епархии. Успоредно с това върви налагане на гръцките топоними на градове, села, реки и местности.
За периода се засилват полицейската дейност, преследването на бивши революционери, терорът над негръцкото население. Забранени са употребата на български език, богослужението на старобългарски, употребата на лични имена от негръцки произход. Негръцкото население се подлага на инквизиции, насилствено се прогонва в България, много са ограбените и убитите. Българи са заточени на Халкидики, островите Трикери, Итака, Керкира и Митилен. В Драмско и Сярско по границата с България се създават милиции от гръцки доброволци. През 1915 година в Егейска Македония се въвежда повторно военно положение.
Население.
Българското население компактно населява териториите на север от етническата българо-гръцка граница в Егейска Македония, която минава по линията от планината Грамос на изток, през южните части на бившата Костурска кааза, пресича Кайлярската кааза през селата Липинци, Бошовци и Ранци, в Берската кааза през град Бер и река Бистрица, заобикаля на север гръцката област Урумлък, след което излиза на Бяло море между реките Вардар и Галик. От Солун на изток границата заобикаля българското село Киречкьой и пресича Бешичкото езеро излиза на Орфанския залив, откъдето по бреговата линия достига река Места. Българи отсъстват в казиите Кожанска, Гребенска, Касандрийска и са незначителен брой в Светогорска и Анаселишка, а в Лъгадинска, Берска, Костурска и Кайлярска са съсредоточени в северните части. В гореописаната област българите съставляват над 50% от общото население. Редица чуждестранни изследователи потвърждават това, сред тях са Жозеф Ално, Жорж Санжон, Луй Леже, Робер Пеласие, Леон Ламуш, Жорж Голис, братя Бъкстоун, Хенри Брайлсфорд и други.
Конфесионално българското население е разделено както следва 214 901 екзархисти, 71 259 патриаршисти, 3601 католици-униати, 291 протестанти, както и голям дял мюсюлмани. Българската екзархия има 378 църкви с 300 свещеници в 11 епархии, три от които с митрополитска власт – Неврокопска, Пелагонийска и Охридско-Преспанска, а други осем с немитрополитска власт – Костурска, Леринска, Воденска, Солунска, Сярска, Драмска, Мелнишка и Скечанска. Българите католици притежават 10 църкви и 2 манастира, а протестантите имат 4 църкви в Кукуш, Воден, Драма и Солун. В 1912 – 1913 година действат 340 български училища с 589 – 750 учители и 19 000 ученици.
След Първата световна война съгласно Версайския договор Егейска Македония остава във владение на Гърция. Към него момент населението е (по данни от 1912 г. в „Етнографска карта за Южна Македония“ на Йордан Иванов) 329 371 българи, 314 354 турци, 236 775 гърци, 15 108 албанци, 44 414 арумъни, 25 303 цигани, 68 206 евреи и 8448 от други националности. През 1918 година Георгиос Сотириадис издава етнографска карта, в която отделно от българското население намира македонски славяни, наричани в други източници още българофони, българеещи се, българогласни или славянофони. Сръбските и по-късно югославските изследвания за периода намират в Егейска Македония около 354 000 жители „македонци“.
Гръцка статистика от 1912 година представя населението както следва 513 000 гърци, 475 000 мохамедани, 119 000 българи, 98 000 разни или общо 1 206 000 души. През 1925 година, когато главен секретар на комисията на ОН за настаняване на бежанците е гръцкият делегат А. Палис, същата статистика е препечатана в труда „Настаняване на гръцките бежанци“, с което е официализирана пред международната общност.
След 1912 година турското население в Егейска Македония е прогонено, а голяма част от българите напускат родните си места до 1924 година, когато на тяхно място са заселени бежанци от Тракия, черноморските крайбрежия на България и Турция.
Административна структура.
Егейска Македония се разделя на 3 области, които се състоят от 13 номи. Освен това включва и автономния район Атон (Света гора).
За администрацията в района отговаря Министерството на Македония и Тракия. |
70962 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70962 | Цефеида | Цефеидата е променлива звезда, гигант или жълт свръхгигант, чиято маса е между 4 и 15 слънчеви маси, а светимостта и между 100 и 30 000 слънчеви светимости. При цефеидите се наблюдава строга зависимост между яркостта на звездата и периода на изменение на блясъка ѝ, което позволява да се измери директно разстоянието до нея. Прототип на тези звезди е звездата δ Цефей. Друга известна цефеида е Полярната звезда.
История.
През 1908 г. Хенриета Ливит (която тогава работи в Харвардския университет) първа открива изключителната важност на цефеидите за определяне на разстоянията до галактиките. Тя забелязва, че периодът на изменение на блясъка на една цефеида е право пропорционален на блясъка на звездата. Понеже тази зависимост е изключително строга, достатъчно е да се измери разстоянието до някоя цефеида (или до няколко, за по-голяма точност), и може да се определи отношението на периода и към нейния абсолютен блясък. След като това отношение стане известно, може да се определи разстоянието до всяка една друга такава звезда.
Метод на цефеидите.
Връзката между периода на изменение на блясъка на една цефеида и нейната светимост е толкова строга, че вече повече от век се използва от астрономите като един от основните методи за определяне на разстоянията във Вселената. Зависимостта е наистина много строга: светимостта на цефеида с период от 3 дни е 800 пъти по-голяма от слънчевата; цефеида с период от 30 дни има светимост от 10 000 слънчеви светимости. След като зависимостта период-светимост е била калибрирана по най-близките цефеиди, до които разстоянието е било измерено с други средства, вече е станало възможно да се прилага тази зависимост за други звезди и така да се определя разстоянието до тях. Ако те се намират в други галактики, то могат да се измерват директно разстоянията до тези галактики.
За да се определи разстоянието до една цефеида, е необходимо да се оцени нейната видима величина, както и нейният период на изменение на блясъка.
Абсолютната звездна величина на цефеидата се получава по формулата:
formula_1,
където formula_2 е Абсолютната звездна величина на звездата, а P е периодът ѝ.
Знаейки Абсолютната звездна величина, и след като е определено с наблюдения нейната видима величина, може да се намери разстоянието от определението за абсолютна величина:
formula_3
или същата формула, преобразувана за разстоянието:
formula_4
(където formula_2 е абсолютната звездна величина, m е видимата, d е разстоянието до звездата, а formula_6 е стандартното разстояние, за което се определя абсолютна звездна величина (10 парсека)). |
70963 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70963 | Калидон | Калидон (; ) е древногръцки град в Етолия, разположен на западния бряг на река Евинос (Ευηνος). Близо до града се намира планината Зигос, където се провежда ловът на Калидонския глиган.
Според древногръцката митология града носи името на своя основател Калидон, син на Етол.
В града се e намирало важното етолийско светилище, познато като Лафрион, посветено на Артемида Лафрия и Аполон Лафрийски.
През 31 г. пр.н.е. римският император Октавиан Август премества жителите на града в новата колония Никополис, основана да ознаменува победата му в Битката при Акциум по-рано същата година. По същото време римляните преместват повечето от съкровищата на града в Патра, включително и хризоелефантната (от злато и слонова кост) статуя на Артемида.
Страбон, в своята "География", коментира старата красота на Калидон, който вече е безлюден: " '...Калидон и Плеврон, са сега в действителност изчезнали, макар че в предишни времена тези селища бяха украшение за Гърция.' " |
70964 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70964 | Проконсул | Проко̀нсул (лат. "proconsul", от "pro" – вместо и "consul" – консул) – държавна длъжност в Древен Рим.
Първоначално проконсулът е изпълнявал военни поръчения извън Рим, а след образуването на провинциите е осъществявал висша юридическа, административна и военна власт в провинциите (от 27 г. пр.н.е. управлява главно сенатските провинции). Проконсулите обикновено са получавали пълномощия за една година. |
70965 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70965 | Полярна звезда (Малка мечка) | Полярната звезда е най-ярката звезда от съзвездието Малка мечка. За наблюдател на дадена географска ширина тя не променя височината си над хоризонта, понеже се намира близо до северния небесен полюс. Полярната звезда е тройна система, като главната звезда в тази система е променлива от типа δ Цефей (цефеида). Тя винаги сочи север и по това се ориентирали древните хора за посоките.
За да откриете звездата, трябва първо да намерите Голяма мечка. След като намерите съзвездието в небето, намерете предните две звезди, чиито имена са Mерак и Дубхе. Премерете разстоянието от Мерак до Дубхе и я нанесете пет пъти от посока Мерак към Дубхе. По този начин ще намерите полярната звезда. |
70972 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70972 | Гринуич | Гринуич или Гренич ( []) е квартал (бивш самостоятелен град) и административен район (боро) на Лондон на южния бряг на река Темза.
Той е световноизвестен с обсерваторията си, основана през 1675 г. от крал Чарлз II. Меридианът, който минава през нея, е приет за нулев и спрямо него се определя географската дължина.
Положение.
Гринуич по дефиниция се намира на дължина 0º 0' 0". Точното му местоположение е:
Обсерватория.
Гринуичката кралска обсерватория се намира в самия Гринуич и нулевият меридиан преминава през нея, през сградата.
„Средното гринуичко време“ (GMT) някога е било определяно от Гринуичката обсерватория, която днес не работи, но там все още се намира топка, която пада всеки ден, за да отчете точно 13 часа. Терминът „средно гринуичко време“ днес е заменен от термина „координирано универсално време“ (UTC).
В Гринуич има и интересен музей на астрономически и навигационни пособия, в частност хронометрите на Джон Харисън. Обсерваторията се намира в Гринуич парк.
Други забележителности.
Клиперът „Къти Сарк“ е установен на вечна стоянка в сухия док на пристанище на Темза. В сградата на бившата военноморска болница „Гринуич Хоспитъл“ се намират Гринуичкият университет и Музикалният Тринити Колидж.
През 1997 г. крайбрежната част на Гринуич е включена в списъка на обектите на световното наследство на ЮНЕСКО. |
70977 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70977 | Лахна | Лахна или Лахана (, "Лаханас") е село в Гърция, дем Лъгадина, област Централна Македония с 542 жители (2001).
География.
Селото е разположено в северозападните поли на Богданската планина (Вертискос) на около 35 километра североизточно от Солун в прохода между Богданската планина и Карадаг.
История.
В Османската империя.
През XIX век Лахна е турско село, числящо се към Лъгадинската каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Лахна (Lahna) е показано като село със 108 домакинства и 320 жители турци.
Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в Лахна живеят 860 души турци.
В Гърция.
През Междусъюзническата война в 1913 година тук се провежда решаваща тежка битка между българските и гръцките войски, в която българските части са разбити и отстъпват. След войната Лахна попада в Гърция. През 20-те години мюсюлманското му население се изселва и в селото са настанени гърци бежанци. Според преброяването от 1928 година Лахна е чисто бежанско село със 135 бежански семейства и 519 души.
В 1969 година в памет на битката при Лахна в селото е създаден военен музей.
В 1952 година е построена църквата „Успение Богородично“. |
70980 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70980 | Еванесънс | „Еванесънс“ () е алтърнатив метъл група от град Литъл Рок, щата Арканзас, САЩ.
История.
"Формиране и ранни години" (1995 – 2001).
Групата е основана от Ейми Лий и главния китарист – Бен Муди. Двамата се срещнали на лагер в Арканзас, където Муди чул как Лий свири на пиано песента „"I Would Do Anything For Love“ (But I Will Not Do That) на Мийт Лоуф".
Двамата открили, че имат едни и същи интереси и че споделят любовта си към Джими Хендрикс и Бьорк. Така те започнали да пишат заедно песни (първата е била "„Solitude“ (Самота)" написана от Ейми последвана от "„Understanding“ (Разбиране)" от Бен Муди, „"Give Into Me"“ на Ейми Лий, и четвъртата песен написана заедно от тях е "„My Immortal“ (Безсмъртни мой)". Парчетата са били многократно променяни, както и текста и музиката към тях, и поради тази причина имената и на двамата са включени в надписите на албумите им.
Известно време те не успяват да открият други музиканти, които да работят заедно с тях и нямат достатъчно средства, за да наемат професионални музиканти, което е и причината в началото да не правят изпълнения на живо. Групата получава покана за платено участие благодарение на влизането на две свои песни в местните музикални класации. Преди да се спрат на името "Еванесънс" Ейми Лий и Бен Муди минават през още няколко имена, между които „"Childish Intentions"“ и „"Stricken"“.
"Изпращане, Хрониките на Нарния" (2002 – 2012).
На 22 октомври 2003 г. Муди напуснал групата по време на Европейското им турне. Причините, поради които е напуснал групата били „творчески различия“. В интервю след няколко месеца Лий казала: „Има понятие, че ако нещо не се промени, то ние не бихме могли да направим следващ албум.“
Тогава Лий споменала също, че напускането на Муди е било дори облекчение, защото той е създавал напрежение в групата. Тери Балсамо от Cold се присъединил към групата, замествайки Бен. Неотдавна Муди признал, че страдал от вид смущение и е бил в криза в деня, когато напуснал Еванесънс.
Ейми Лий била помолена да напише основната музика за новата версия на „“, но била отхвърлена от продуцентите защото изглеждала „много тъмна и епическа“ музика. Лий имала възможността да промени музиката, но решила да не го прави, защото не искала да излага на риск творчеството си. Продуцентите заявили, че ще използват песента Going under за саундтрак, но не го направили. Както и да е, парчето било използвано за клипа на филма „Тристан и Изолда“, но пак – не като саундтрак, а само като „драскотина“ от саундтрака. Лий намекнала на феновете си, че може някога да чуят музиката към Нарния в бъдеще, или ще я качи на EvBoard, като „повече материал за албума“.
След 2013 г..
През октомври 2013 г. музикалният издател на Еванесънс – Wind-up Records, който издава групата от самото и създаване, продава част от каталога си с изпълнители, включително и Еванесънс, заедно с всичките им записи дотогава на друг лейбъл – Bicycle Music Company. Дъщерната компания на Bicycle – Concord Music Group ще представлява закупената част от каталога на музикалния пазар.
На 3 януари 2014 г. става ясно, че Ейми Лий е завела дело срещу лейбъла Wind-up Records, искайки $1.5 милиона неплатени авторски и лицензионни възнаграждения, принадлежащи на групата.
На 18 март 2014 г. Лий анонсира в Туитър акаунта си, че е спечелила делото.
На 6 януари 2014 г. Ейми загатва в интервю за рок радиостанцията WMMR, че групата може би ще има четвърти студиен албум:
"„Определено имаме много песни, идеи и неща, които все още не сме споделили, и аз вярвам в тях, така че...може би все още има шанс да чуете тези неща...Наистина мога да остана на тази вълна само когато съм си у дома, най-накрая далеч от хаоса на публичния живот.“"
На този етап не става ясно дали записът ще включва нова музика или по-вероятно неиздадени материали от времето на албума Evanescence от 2011 г.
Дискография.
"Дискография на Еванесънс"
Студийни и нестудийни албуми.
Origin (2000).
Първото им цялостно CD – Origin излиза през 2000 г., но остава почти неизвестено. Групата издава и две EP-та, но и те не се продават особено добре. Интересен факт е че Origin и EP-тата съдържат демоверсии на някои от песните от техния албум Fallen, който за първи път прави името на групата доста популярно в музикалните среди.
Fallen (2003).
Fallen e името на първия цялостен албум на групата. За разлика от демо албума Origin, Fallen става шест пъти Платинен албум и се задържа необичайно дълго време в музикалните класации в САЩ и по целия свят. От този албум са продадени повече от 12 милиона копия по цял свят.
Дебютният сингъл от албума „Bring Me to Life“ става хит в САЩ и се класира на пето място в американската музикална класация на Billboard. Песента е включена в саундтрака на филма „"Daredevil"“ заедно с дори по-известната им песен „"My Immortal"“ (класирана на седмо място в САЩ). След излизането на албума Fallen Еванесънс е отличена с награди Грами за най-добро хардрок изпълнение и за най-добър нов изпълнител.
Anywhere but Home (2004).
Anywhere but Home е първият албум и DVD на живо на метъл групата – Еванесънс, издаден през 2004 година. Той включва всички четири техни клипа от албума Fallen, видео зад сцената и запис от концерта в Le Zénith, Париж. Той също съдържа неофициално издаваната песен – „Missing“
The Open Door (2006).
През март 2006 г. Еванесънс завършват работата върху втория си албум, озаглавен "The Open Door". Албумът прогресира бавно поради няколко причини: групата иска повече време, за да го направи уникален; здравословни проблеми на китариста Тери Балсамо; спора около уволнението на техния предишен мениджър. Официалната дата за излизането на албума е 3 октомври 2006 г. Първият сингъл – "Call Me When You're Sober" тръгва по световните радиостанции в началото на август 2006 г.
Християнска дискусия.
От самото начало от много хора се обмисляло дали е част от Християнската рок сцена – и за кратко време пускан по християнските радиостанции – групата изяснила, че не са искали да бъдат разглеждани като християнска рок група, особено след дискусията когато Муди се заклел по време на интервю. Малко след това християнските радиостанции спират да пускат Еванесънс.
Интересен факт относно християнската дискусия за Еванесънс е и това, че в едно от каретата на книжката към албума Fallen, където музикантите изказват своите благодарности към различни хора, помогнали им пряко или косвено да създадат албума, Бен Муди пише: "„Ben thanks Jesus -- all the life left in me is you“" ("Бен благодари на Исус -- за целия този живот, който остави в мен").
Други по-крайни християни, които продължават да възприемат Еванесънс като християнска група дори и през 2003, обвиняват Лий за това, че използва думата „f*ck“ в текстовите на песните си, което означавало, че не била християнка.
Сравнения.
Групата обикновено е сравнявана с Linkin Park, но много фенове твърдят, че това сравнение е погрешно, защото е базирано само на техния сингъл Bring me to Life, който е воден от Paul McCoy от 12 Stones, който рапира по време на песента. Това не се отразява толкова на тяхната друга музика – както на "Fallen", така и тяхното по-ранно творчество. Еванесънс също са били сравнявани с други групи като: In Winter, Lacuna Coil, Nightwish, и Within Temptation. Всички те включват женски вокал и мрачни текстове, но тези групи са определяни по-скоро като симфоничен/готик метъл, а не като рок.
По време на живи изпълнения Еванесънс често изпълняват кавъри от модерни прог/творчески групи, като A Perfect Circle и KoRn. Също така са направили кавъри на много групи като Soundgarden и Smashing Pumpkins. |
70981 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70981 | Суринамски брашнояд | Суринамският брашнояд ("Oryzaephilus surinamensis") е малък бръмбар от семейство Cucujidae, разпространен и в България.
Разпространение.
Суринамският брашнояд има повсеместно разпространение. Складов неприятел.
Размножаване.
Женската снася до 400 яйца по житни и зърнени храни, брашно (откъдето идва името му), сушени плодове и подправки. Ларвите се развиват бързо, особено на влажни места (с относителна влажност на въздуха над 14%), като се хранят със складираните продукти. Какавидират в пукнатини и пролуки. Ларвите завършват развитието си за 4-6 седмици в зависимост от температурата на въздуха. Възрастните индивиди понякога живеят дълго, до 3 години. |
70986 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70986 | Битка в долината Я Дзанг | Битката при Я Дзанг () е първата голяма битка между армиите на САЩ и Северен Виетнам.
Предистория.
На 17 ноември 1965 г., 1-ви батальон от 7-а кавалерия на американската армия е изпратен в долината Я Дзанг в провинция Жиа Лай, Южен Виетнам с „простата“ задача да неутрализира врага. 7-а кавалерия е спусната от 11-а въздушна дивизия с цел развиване на тактиката за водене на бой с помощта на хеликоптери.<br>450 души от 1-ви батальон, заедно с полковник Харолд Мур и подкрепления от 2-ри батальон, са „хвърлени“ срещу около 2000 души редовна северновиетнамска армия и H15 батальон на партизаните от Виет Конг. Основната цел на северновиетнамската армия е да раздели Южен Виетнам на две. Те примамват американците със серия от малки атаки в областта. Научават се как да неутрализират новите тактики и технологии, използвани от американската армия във войната.
В района на битката има малко на брой надеждни пътища, което прави местността идеално място за силите на Северен Виетнам и Виет Конг. Частите на САЩ са спуснати с хеликоптери Хюи ("Huey"), за да разчистят зоната за кацане X-Ray. Хеликоптерите са използвани също за доставяне на амуниции и изтегляне на мъртви или ранени войници.
Битката.
Решителната част от битката се води от 14 до 17 ноември, 1965 г.
Началният етап завършва, когато силите на Виет Конг и Северен Виетнам се оттеглят от зоната за кацане X-Ray.
На 16 ноември 1-ви батальон е подкрепен от 2-ри батальон на 7-а кавалерия и 1-ви батальон на 5-а кавалерия. Същия ден следобед 1-ви батальон от 7-а кавалерия се оттегля за момент и 2-ри батальон на 7-а, заедно с 1-ви от 5-а кавалерия, заема защитни позиции за през нощта. На следващия ден двата батальона се оттеглят до нова зона за кацане. Част от плана е да се използват бомбардировачи В-52 в близост до собствените позиции за първи път. До 13:00 часа американските сухопътни сили се придвижват на безопасно разстояние от зоната на бомбардиране. 2-ри батальон не е спал с дни и теренът, който трябва да се измине, се оказва по-труден от очакваното.
Незащитените части са почти унищожени при засада, устроена от останали северновиетнамски сили между зона X-Ray и близката по-малка зона Albany. Битката при зона Albany се води целия ден и през нощта. Оцелелите са принудени да влязат в ръкопашен бой с противника. В края 2-ри батальон дава повече жертви от всяка друга битка, в която участва през войната във Виетнам. САЩ загубва 234 души, а 242 са ранени. Северен Виетнам губи 1037, а ранените войници се оценяват на 1365.
Последици.
Комбинацията от въздушна подкрепа и артилерия се оказва много ефективна в постигане на поставените цели. Северен Виетнам и Виет Конг разбират, че могат да смекчат тази ефективност, ако нападат американците от близко разстояние. По-късно тази тактика ще бъде наречена от тях: "„вмъкни се между врага и неговия пояс“".
Екранизация.
Битката при Я Дзанг е обект на филма „Бяхме войници“ "(We Were Soldiers, 2002 г."), който е базиран на книгата на полковник Харолд Мур – „Бяхме войници... и млади“ "(„We were soldiers once... and young“)", написана с помощта на Джоузеф Галоуей, репортер бил на бойното поле по време на битката. |
70991 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70991 | Палпатин | Шив Палпатин е измислен персонаж и главният злодей във филмовата сага на Джордж Лукас „Междузвездни войни“ (на англ. "Star Wars"). Той е ловък политик, който става първо сенатор в Галактическия сенат, после върховен канцлер на Галактическата република, а накрая и император на Галактическата империя. Малцина знаят, че той всъщност е тъмен лорд на Ситите и майстор в използването на Тъмната страна на Силата, чиито умения съперничат с тези на джедайския учител Йода. Актьорът Иън Макдърмид играе персонажа в 6 от 11-те игрални филма на Междузвездни войни. Първата по хронология лична поява на персонажа става в "", като в бива само споменат. Също става персонаж в Епизод IX: Възходът на Скайуокър.
Произход и ранни години.
Официално Шив Палпатин е роден на планетата Набу и е на видимата възраст на актьора Иън Макдърмид, който го играе. Самият актьор обаче казва, че образът му е много стар – на над 100 години.
Знае се, че е бил чирак на Дарт Плегиъс – много могъщ ситски лорд, когото Шив Палпатин обаче убива.
Ситското име на Шив Палпатин е Дарт Сидиъс. Това става ясно в . Дарт Сидиъс е тренирал Дарт Мул и граф Дуку в изкуствата на Тъмната страна.
Идване на власт.
Шив Палпатин започва политическата си кариера като скромен сенатор от далечната планета Набу, считан за честен човек и с малко остарели виждания. Политическият му възход започва по време на блокадата на Набу от страна на Търговската федерация, която той управлява задкулисно като Дарт Сидиъс. По време на последвалата политическа криза дотогавашния канцлер Финис Валорум бива отстранен чрез вот на недоверие и Палпатин бива избран за нов канцлер.
В това време неговият чирак, ситският лорд Дарт Мул, убива великия джедай Куай-гон Джин, но после бива победен от Оби-Уан Кеноби. Младият Оби-Уан обещава на умиращия си учител Куай-гон Джин, че лично ще обучи намереното преди това от тях тайнствено момче Анакин Скайуокър за джедай.
Получаване на извънредни правомощия.
Години по-късно, когато е към края на мандата си, Шив Палпатин неочаквано получава извънредни правомощия – неочаквано за всички, освен за него. Новият му чирак – граф Дуку – се съюзява с Търговската Федерация, ТехноАлианса и още няколко организации, създавайки мощно сепаратистко движение, наречено "Конфедерация на независимите системи" (на англ. "Confederation of Independent Systems"). Това движение открито се противопоставя на Републиката. В това време джедаят Оби-Уан Кеноби разкрива странна нова армия от клонинги, създадена за Републиката на планетата Камино. Когато сепаратистите разкриват плановете си, Палпатин приема новата войска от клонинги (която всъщност е поръчана от майстор Сайфо-Диас, приятел на Дуку) и уплашеният Сенат на Галактическата република му гласува извънредни правомощия и неограничено удължение на мандата.
Войните на клонингите.
Между Конфедерацията и Републиката избухва кръвопролитна война, която всъщност е игра за Палпатин. Игра, която играе сам със себе си. Докато ученикът му граф Дуку воюва с Републиката, хитрият канцлер печели още и още извънредни права, което го прави неприятен в очите на джедаите. Те с основание се плашат от диктаторските му сили. Въпреки това, когато сепаратисткият генерал Грийвъс го отвлича от републиканската столица Корусант, те изпращат най-славните си воини Оби-Уан Кеноби и Анакин Скайуокър да го спасят. Но всъщност, неизвестно за тях, Палпатин е поръчал собственото си отвличане.
Раждане на Империята.
Оби-Уан и Анакин нахлуват в кораба, където държат стария канцлер, но там ги очаква граф Дуку. Чиракът на ситския лорд бързо праща Кеноби в несвяст и е напът да победи и Анакин, но в двубоя настъпва обрат и с победа излиза джедайът. Тогава става нещо странно – плененият Палпатин казва на младия джедай да убие обезоръжения Дуку, което Анакин, след кратко двоумение, прави.
Младежът измъква канцлера и Оби-Уан обратно до Корусант, където Палпатин вече подготвя края на войната. Старият ситски лорд казва на Анакин, че джедаите му кроят преврат и Републиката е пред гибелта си. Макар младият мъж в началото да не вярва, недоверието, което джедаите имат към самия него, и страхът му от загубата на тайната си съпруга Падме (която е бременна от него) надделява.
Въпреки това, когато Сидиъс разкрива истинската си същност пред джедая, Анакин е шокиран и изплашен и съобщава истината на могъщия джедай Мейс Уинду. Уинду отива с още трима джедаи да арестува Палпатин, но бива пресрещнат от същество с нечувана мощ. Сидиъс напада с вой на дива омраза вечните си противници и избива за секунди тримата придружители на Уинду. В последвалия двубой с Мейс обаче положението се усложнява. Старецът е победен, мечът му е избит от ръката му и той бива загащен от учителя Уинду. В това време се появява Анакин. Не е ясно дали наистина Уинду побеждава Палпатин или тъмния лорд нарочно се предава, за да заблуди Анакин, че обстановката всъщност е преврат на джедаите. Палпатин залива Мейс Уинду със силови светкавици, хвърчащи от пръстите му, които обаче се отблъскват от меча на Уинду обратно в собственото му лице, разкривайки истинската древна възраст на Сидиъс. Анакин през това време се двоуми кому да помогне, но тъмният лорд подлъгва младежа по слабото му място, казвайки му, че без него Падме ще умре. Анакин взима решение и отсича ръката на Уинду, след което Палпатин засипва осакатения джедай със светкавици и го изхвърля през прозореца, което води до смъртта на Уинду. След това Анакин, оставен без избор, приема Сидиъс за свой учител и получава името Дарт Вейдър. Така вече няма кой да спре подлия канцлер.
Отмъщението на Ситите.
Палпатин изпраща новия си ученик да избие младите и неопитни джедаи, останали в Храма на джедайския орден на Корусант, което манипулираният Дарт Вейдър прави, заедно с войска от клонинги. В това време злият сит дава заповед №66 на всичките си войници клонинги из Галактиката и навсякъде джедаи падат мъртви, покосени от бластерни изстрели в гръб. Малцина оцеляват, като двама – Оби-Уан Кеноби и учителят Йода – решават да опитат да спасят остатъците от Републиката. Палпатин се появява в Сената и, правейки се на обезобразен и нещастен от „опита за преврат“ на джедаите, обявява нуждата от нов политически ред, след което Сенатът го обявява за император на първата по рода си Галактическа империя. Доволен, Палпатин изпраща Дарт Вейдър да избие старите му сепартистки приятели от Търговската федерация. Вейдър изпълнява задачата си с мрачна жестокост, но след това бива нападнат от джедая Оби-Уан Кеноби, стария си учител. В това време самият император бива нападнат в офиса си от вековния мъдрец и върховен джедай Йода. Това е враг, много по-опасен от Мейс Уинду, но Сидиъс се справя с предизвикателството и Йода е принуден да избяга. В това време обаче Оби-Уан побеждава Дарт Вейдър и го оставя осакатен да загине в лавените пепелища на вулканичната планета Мустафар. Палпатин обаче спасява обгорения младеж, макар и на ужасна цена. Медицинските дроиди на новия император преобразуват осакатения и обезобразен Вейдър в чудовищен киборг в черен костюм, който поддържа живота му. Анакин завърша метаморфозата си като злия и безмилостен сит Дарт Вейдър – новият върховен инквизитор на Империята и дясната ръка на император Палпатин.
Власт.
Скоро всички разбират що за човек владее Галактиката. Палпатин се скрива в двореца си на планетата мегаполис Корусант, откъдето взима еднолични решения какво да става в Галактиката. На несъгласните той изпраща ставащия все по-силен и зъл Дарт Вейдър, а появилите се бунтовници биват смачквани по всякакъв начин, като връх на жестокостта е взривяването на планетата Алдераан. Деветнадесет години никой не може да докосне абсолютния имперски режим на бившия канцлер, но скоро това се променя.
Краят на Империята.
Години след възкачването на императора на власт младеж на име Люк Скайуокър, който живее бедно със своите леля и чичо на пустинната планета Татуин, е посетен от загадъчен старец. След поредица от опасни премеждия Люк намира близките си убити, а възрастният му спътник разкрива истинската си самоличност – на учителя джедай Оби-Уан Кеноби. Кеноби учи младежа в основните тънкости на джедайството и Силата и го привлича в мисията му да помогне на Съпротивата (т. нар. "Съюз за възстановяване на Републиката"; ), в частност да помогне на принцесата на Алдераан – принцеса Лея – да достави жизненоважни данни до бунтовниците. В последвалата обстановка Оби-Уан Кеноби е убит от Дарт Вейдър, но Люк продължава да действа като част от Съпротивата.
Скоро Люк открива, че е много надарен със Силата и успява с помощта на обединените криещи се остатъци от бунтовниците и наемниците Хан Соло и Чубака (Чууи) да съставят план за унищожение на "Звездата на смъртта" – ужасното планетоподобно оръжие, изпускащо огромен смъртоносен лазерен лъч, помитащ цели планети. С това оръжие Дарт Сидиъс (императорът) управлява Галактическата империя, държейки поданиците си в постоянен страх. Планът успява и Звездата на смъртта бива унищожена.
Години по-късно Люк получава видение. Пред него се разкрива покойният Оби-Уан Кеноби, който му казва къде може да намери скрилия се преди години върховен джедайски учител Йода. Люк открива Йода на блатната планета Дегоба, където последният споделя страховете си за бъдещето на младежа, който може да последва тъмния път на баща си. Въпреки това Люк успява да убеди Йода да го обучи по-задълбочено в овладяването на Силата. Обаче скоро след началото на обучението си Люк получава видение, според което приятелите му са в опасност. Затова той напуска планетата, като обещава на Йода, че ще се завърне да довърши обучението си.
В опит да спаси приятелите си Люк се сблъсква със зловещия Дарт Вейдър, който след продължителна битка отсича ръката му и му се разкрива като негов баща. Люк е шокиран и ужасен от откритието. Допреди това той е мислел, че Вейдър е убиецът на баща му Анакин, но се оказва, че „убийството“ е по-скоро метафора за превръщането на последния в злия Вейдър. Люк пада от висока платформа и е спасен като по чудо от принцеса Лея.
Хищен за нов чирак обаче, императорът се опитва да примами Люк към Тъмната страна на Силата, като члез сложен план го кара да се доближи до новата, но незавършена, Звезда на смъртта.
Успоредно с това бунтовниците подготвят масово нападение срещу силите на Империята, което да служи за отвличане на вниманието, докато Люк, Хан Соло, принцеса Лея, Чууи и още малцина от Съпротивата нападнат по план малка наземна имперска станция на джунглоподобната луна Ендор, като целта им е да се унищожат генераторите в тази наземна станция, които служат за енергиен източник на силовия щит на новата Звезда на смъртта. Без тяхното унищожаване или повреждане бунтовническите сили, състоящи се от известен брой космически кораби майки и по-малки бойни космически кораби изтребители, нямат да могат да унищожат новата Звезда на смъртта.
Планът успява, но е изпълнен от Хан Соло и принцеса Лея едва след като Дарт Вейдър залавя сина си Люк и го откарва при господаря си на борда на новата Звезда на смъртта. Там Палпатин насъсква момъка срещу баща му и, обгърнат от гнева си, Люк побеждава предадения за пореден път Вейдър. Със сухо ръкопляскане и студен глас Палпатин поздравява младежа и го приветства като свой нов чирак, канейки го да убие баща си. Ужасен от себе си, Люк хвърля меча си и отказва да се отдаде на Тъмната страна, гордо заявявайки, че е джедай. Ядосан от неочаквания за него развой на събитията, императорът на свой ред напада младия Скайуокър, засипвайки го със своите силови светкавици. Люк бива повален и е близо до смъртта, когато Дарт Вейдър, трогнат от страданието на сина си, се обръща срещу злия си учител и го изхвърля в дълбока яма, водеща до реактора на Звездата на смъртта, където императорът намира своята смърт.
Пробудил се от заблудата, в която живеел под името Дарт Вейдър, Анакин Скайуокър поглежда как императорът пада към смъртта си, след което припада на земята, тъй като животоподдържащите системи на костюма му са повредени от силовите светкавици на бившия му господар. Макар Люк да прави опит да го изведе от обречената Звезда на смъртта, Анакин осъзнава, че няма как да бъде спасен, затова моли Люк да свали зловещата му маска, за да го погледне със собствените си очи за пръв и последен път. Люк за първи път вижда старото лице на баща си, обезобразено от многото му рани и от влиянието на Тъмната страна. Анакин се прощава със сина си и усмихнат умира в ръцете му. Люк успява да избяга от Звездата на смъртта, взимайки тялото на баща си, преди зловещата космическа станция да се взриви. Унищожението ѝ ознаменува победата на бунтовниците, края на Галактическата империя и началото на крехката Нова галактическа република, която ще се опита отново да възвърне мира, свободата и демокрацията в Галактиката. |
70993 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70993 | Петък 13-и | Денят Петък 13-и от незапомнени времена продължава да предизвиква у много хора неясното усещане на първобитен страх. На тази дата мнозина са така парализирани от страх, че дори не стават от леглото. Други отказват да летят със самолет, да пътуват въобще, трети отлагат покупката на жилище. Ресторанти и увеселителни заведения остават полупразни. Изчислено е, че на този ден само в САЩ бизнесът губи между 800 и 900 милиона долара, тъй като много хора просто не отиват на работа. Доналд Доси, основател на Центъра за управление на стреса и Института по фобиите в Ашвил, Северна Каролина, казва, че страхът от петък 13-и измъчва между 17 и 21 милиона американци. Симптомите варират от умерена тревога до тотална паника. Психолози установяват, че хората, които се считат за нещастни, е по-вероятно да вярват в суеверия, свързани с лошия късмет. Една четвърт от анкетирани свързват числото 13 с лошия късмет. Именно тази група хора е най-вероятно да бъдат разтревожени в дни като петък 13-и.
Страхът от петък 13-и е наречен "paraskevi dekatria phobia" (съчетание от думите петък 13 и страх на гръцки). Мит, реалност или просто втълпения от разни хора, този ден съществува и много от хората по цялото земно кълбо продължават да вярват в него. Тази година ни предстои тази дата.
Произход.
Изследователи все още търсят корените на суеверията за „черния петък“. Съществуват няколко хипотези: богът на злото и огъня Локи, нахълтал неканен на празненството като 13-и гост и коварно убил със стрела от имел бога на радостта Балдер. Земята потънала в мрак и траур.
Интересни факти.
Страхът от числото 13 е силен и днес. Повече от 80% от небостъргачите нямат 13-и етаж. Много летища пропускат 13-ата писта. Немалко хотели са без 13-и етаж или 13-а стая. Във Формула 1 няма болид с номер 13. Улиците във Флоренция нямат номер 13. 12 и половина или 12А звучи доста по-нестресиращо.
На 13 декември 1907 г., петък, край островите Сили в Ламанша потъва американската седеммачтова шхуна (единствена по рода си) – Томас Лоусън, наречена на името на собственика си – американският бизнесмен и писател "Thomas W. Lawson", чието най-известно произведение е „Петък – тринадесети“.
На 13 април 1970 г. експлозия на кислороден резервоар обърква плановете на совалката Аполо 13 за кацане на Луната. Совалката е изстреляна от ракетна площадка номер 39 (13 х 3). Екипажът, оцелял по чудо, се завръща на Земята. Любителите на нумерологията ясно съзират „черна прокоба“ – сумата от цифрите в датата на излитане на ракетата, изписана по начина възприет в САЩ (4-11-70), е 13. Часът на изстрелване на Аполо 13 е 13:13 американско време.
На 13 януари 2012 г., петък, до брега на остров Джильо в Средиземно море след сблъскване с подводен риф потъва 115 хил. тонният италиански круизър Коста конкордия. Жертвите на катастрофата са 32.
Имената в оригинал на някои от най-известните серийни убийци съдържат по 13 букви: Джак Изкормвача (Jack the Ripper), Джон Уейн Гейси (John Wayne Gacy), Чарлс Менсън (Charles Manson), Джефри Дамер (Jeffrey Dahmer), Теодор (Тед) Бънди (Theodore (Ted) Bundy) и Хенри Лий Лукас (Henry Lee Lucas).
Вторник 13-и.
В испаноговорещите страни и Италия за ден с лош късмет се счита вторник, вместо петък 13-и (в Италия още и петък 17-и). Гърците, също са считали вторник (и особено 13-и) за некъсметлийски ден. Вторник е считан за ден контролиран от Арес (Марс) – богът на войната, чието име (всъщност на планетата Марс) може да се проследи в името на деня в някои от романските езици – Марди (Mardi) на френски, Мартес (Martes) на испански, Мартеди (Martedì) на италиански. Превземането на Константинопол от войските на османската империя става във вторник, 29 май. На гръцки името на деня е Трити ("Τρίτη"), буквално преведено трети (денят от седмицата), като се счита, че лошият късмет идва на три. Всеки месец започващ с четвъртък, има вторник 13-и, а ако в 31-дневен месец има вторник 13-и, това означава, че в следващия ще има петък 13-и.
Колко често и кога?
Следните месеци имат петък 13-и:
Тази последователност, дадена за периода 2000 – 2027, се повтаря на всеки 28 години от 1901 до 2099. Всички месеци, чийто първи ден се пада в неделя, имат петък 13-и. Вижда се, че петък 13-и се среща най-малко веднъж годишно и най-много – три пъти. Забелязва се точно на 2012 г. (считана за края на света), да има максималният брой петъци с 13-а дата (3). |
70994 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70994 | Свети Августин (колеж в Пловдив) | Колежът „Свети Августин“, наричан Френският колеж, е мъжко католическо (средно) училище, съществувало в края на XIX и първата половина на XX век в Пловдив.
То е сред най-важните католически културни средища в страната и играе важна роля в подготовката на българската интелигенция. Само за няколко години си спечелва международно признание, успешно подслонява и елитарно ограмотява младежи от различни вероизповедания и националности. Кръстен е на Свети Августин.
История.
Конгрегацията на Успенците е основана през 1850 г. от отец Емануел Д'Алзон главен викарий на диоцеза в град Ним – Франция и директор на колежа Успение Богородично. Първата им мисия в чужбина е в България. Дейността на успенците по българските земи датира от началото на 60-те години на ХIХ век. Монасите Галабер, Бартелеми и братята Александър и Жак Шилие, които били образовани в реномирани европейски университети, идват в Пловдив през 1863 г. и със собствени средства и труд построяват до църквата „Свети Лудвиг“ първото българско католическо (началното) училище „Свети Андрей“. Институциите на успенците в Пловдив и в други български градове са едни от най-здравите и сигурни основи, върху които се гради и крепи българското униатство.
Колежът „Св. Августин" отваря врати на 3 януари 1884 г. Заслугата за това има успенският свещеник Александър Шилие. Училището започва само с десет ученици, но бързо се развива в пълно средно учебно заведение. Първоначално училището е настанено в бивш турски чифлик. Най-атрактивните страни на даваното в него образование, които карат родителите да го избират за своите деца, са отличната подготовка по френски и други чужди езици, западноевропейската култура и строгата дисциплина. От 1890 г. до 1908 г. под ръководството на Ели Бикмар колежът придобива авторитета на истинска френска гимназия. От учебната 1893 – 1894 към колежа е създаден и пансион. През 1897 г., когато завършва първият гимназиален випуск, учебното заведение е признато официално от Министерството на народното просвещение (МНП).
Поради големия наплив на ученици се налага разширяването му и през периода 1904 – 1908 е изградена нова, модерна триетажна сграда, проективана от архитект професор Мариано Пернигони. През 1904 г. е построено първото триетажно крило, а през 1907 г. – второто. Сградата е в стил неокласицизъм, еклектика и имитация на европейски образци с привнесени романтични елементи. Днес на това място се намира Пловдивската духовна семинария.
През учебната 1911 – 1912 в колежа учат 270 ученици, от които 107 пансионери.
По време на Балканската война учебните занятия са преустановени, а колежът е превърнат в болница със 150 легла. След войната ръководството отново се заема с преподаване, като мисли и за разширение. Собствениците на съседните имоти обаче искат прекалено високи цени. Едва през април 1914 г. е положен основният камък на новата пететажна сграда извън града, близо до Сточна гара. Сградата е също по проект на архитект Мариано Пернигони. Избухването на Първата световна война спира строежа и той е подновен отново през 1919 г.
Новата сграда официално е открита през 1921 г. (в тази сграда днес се помещава Ректората на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“). През 1922 г. пред сградата на колежа е изграден малък паметник на патрон на колежа – Св. Августин. Почти 30 години по-късно паметникът е демонтиран и на същото място за кратко е поставена статуя на Васил Коларов.
През 1923 г. ръководството на колежа купува парцел от общината за 1,5 млн. лв. и строи игрището „Св. Августин“. То дълго време е единственото игрище в Пловдив, където се провеждат футболни, баскетболни, волейболни и тенис мачове. Днес на това място се намира стадион „Христо Ботев“, който по-възрастните пловдивчани още наричат с името „Колежа“.
Доближавайки се до характера на първоначалната сграда, архитект Камен Петков проектира разширението на колежа в строги геометрични линии. През 1932 г. е построено и западното крило на новата сграда.
От завършилите до учебната 1931 – 1932 г. 95 стават търговци, 45 инженери, 38 лекари, 30 индустриалци, 20 адвокати, 20 чиновници, 20 учители, 14 офицери, 12 банкери, 10 архитекти, 10 дипломати, а също неколцина зъболекари, съдии, книжари, печатари и представители на други професии. Когато през 1934 г. се чества 50-годишният юбилей на колежа, в него вече се обучават повече от 500 ученици.
Повечето от възпитаниците на колежа са православни, има евреи, арменци, мохамедани, дори будист. Френските монаси непрекъснато ги учат на родолюбие – изследват българската история, издават в Париж книги за България, публикуват в западната преса статии за красотите на България и качествата на нейния народ.
Учебното заведение разполага с богата библиотека, духов оркестър, химическа лаборатория, спортна база и педагогически музей. Децата създават училищната благотворителна организация „Сен Венсан де Пол“, която помага на хиляди бедни семейства от града. Ученическото религиозно-нравствено дружество „Млада гвардия“ има за цел да следи за благочестивия и религиозен живот. Всяка година по двама от най-изявените ученици в различните класове се ръкопологат за рицари на специален празник. Това е ден, в който възпитаниците дават тържествено обещание, че ще следват пътя, посочен им от техните учители.
Униформата за всички ученици задължително включва фуражка, яка и вратовръзка. В колежа е забранено да се говори на български. Който ползва родния език, получава специална дъсчица, или „une planchette“. Тя стои у него до момента, в който друг от класа наруши правилото да се говори само на френски. Така дъсчицата минава от ръка на ръка и в края на срока последният, у когото се задържи, плаща глоба. После събраните пари се дават на бедните.
По традиция от началото на века завършили колежани и преподаватели се събират отново заедно на всеки пет години. На тези срещи възпитаниците продължават да получават напътствия и помощ от своите учители.
От идеологически съображения колежът е закрит на 1 септември 1948 г., заедно с останалите седем френски католически училища в България: Девически колеж „Св. Йосиф“, ул. „Лавеле“№ 2 – София; Мъжки колеж „Св. Кирил и Методий“, Лозенец – София; Девически колеж „Св. Йосиф“ – Пловдив; Девическа гимназия „Нотър Дам Де Сион“ – Русе; Девическа гимназия „Св. Мария“ – Русе; Смесена гимназия – Варна и Основно училище и прогимназия – Бургас.
Програми.
Първоначално в колежа съществуват два отдела – за науки и за литература.
През 1903 г. по идея на Херман Гислер в учебната програма на колежа се въвеждат спортните игри с топка. През 1908 г., боксът е също въведен в учебната програма.
През 1908 г. към колежа е разкрит търговски отдел, уреден съобразно програмата на Висшето търговско училище в Марсилия и признат от МНП три години по-късно.
Музика.
Колежът на успенците играе и ярка културна роля в Пловдив. Силно развитие в него получава музиката, която датира от времето на Първото пловдивско изложение през 1892 г. Тогава е създаден първият духов ученически оркестър, наброяващ над 60 музиканти в следващите години. През 1900 г. е основан т. нар. „струнен оркестър“, представляващ всъщност пълноценна симфонична формация с над 30 музиканти, 1/3 от които учители. През 1906 г. се създава и мандолинен оркестър. Училищните оркестри неизменно присъстват на всички тържествени прояви в града. Наред с оркестрите в колежа се организират и хорове, които участват в църковни служби и представления.
Спорт.
През първите години на ХХ век, възпитаниците на колежа „Свети Августин“ допринасят за разпространението на спортните игри в град Пловдив и най-вече за популяризирането на играта с топка, наречена – футбол. В периода 1906 – 1907 година в колежа е създаден първият футболен тим, който оказва заразително влияние върху младежите от Пловдив.
Водеща е ролята на колежа и в развитието на организирания спорт – атлетика, гимнастика, колоездене. Чрез колежаните през периода 1910 – 1911 футболът се разпространява и добива популярност сред пловдивската общественост и в града изникват дребни махленски клубчета с най-разнообразни европейски и български имена.
На 22 април 1912 г.се изиграва първият междуградски мач в България. На пловдивски терен отборът на френския колеж „Свети Августин“ посрещна сборен тим от най-добрите състезатели на София. Дотогава различните класове на колежа играели футболни срещи помежду си. "Христо Ботев-Футболно дружество" е създаден през същата година от ученици на Първа мъжка гимназия и колежа.
На особена почит сред преподавателите и учениците е и туризмът, който те практикуват в полите на Родопите няколко години преди Алеко Константинов да се изкачи на Черни връх.
Музей.
С всеотдайния си труд отец Таверние създава педагогически музей. Ръководи го до 1928 г. и следващите 20 години Херман Гислер основно отговаря за него. След закриването на колежа музейната колекция е разпределена между Природонаучния музей, Археологическия музей, Историческия музей и Градска художествена галерия. Но за периода 1948-1952 г. се помещава в Библиотеката и музей на старините в Пловдив.
Преподаватели и възпитаници.
Сред преподавателите и възпитаниците на колежа са знаменити българи, известни учени, юристи, медици и общественици.
Ръководителят на колежа Жерве Кенар и колегата му Херман Гислер извършват истински подвиг за България след края на Първата световна война. Габровският индустриалец Пенчо Семов им осигурява 300 хиляди златни лева за разноски при пътуванията из Европа в защита на българската кауза. Без тяхната намеса България е щяла да остане с граница до Стара планина. Цялата южна част на страната заедно с градове като Пловдив, Стара Загора, Бургас и Горна Джумая, са щели да станат гръцки. Заради техния принос в полза на България цар Борис III след години ги нарича "„забравените защитници на България“". Духовниците съдействат за намаляване на репарациите на България от 12 на 2,5 милиарда франка, чрез организиране на мощна пробългарска кампания в навечерието и по време на подписването на Ньойския мирен договор.
Друг директор на колежа – отец Озон Дампера – участва в българската делегация на Парижката мирна конференцията след Втората световна война и помага българите да получат благоприятни условия. |
70997 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70997 | Сидни | Сѝдни (, ) е столицата на австралийския щат Нов Южен Уелс и най-големият град в Австралия и Океания. Разположен на източния австралийски бряг, градът обхваща залива Порт Джаксън, а периферията му се разпростира на 70 километра до Сините планини на запад, град Хоксбъри на север и областта Макартър на юг. Сидни е съставен от 658 предградия, 40 района на местно управление и 15 региона. Към юни 2017 година населението на агломерацията на Сидни се оценява на 5 131 326 души, а населението в централната градска част е около 146 297 души.
Сидни е най-големият финансов, транспортен, търговски и културен център в Австралия, съперничещ само с малко по-малкия Мелбърн.
Градът е основан като наказателна колония през 1788 година от капитан Артър Филип и става първото британско селище в Австралия. Днес Сидни е значима глобална и вътрешна туристическа дестинация и често е обявяван за един от най-красивите градове в света, почитан заради пристанището си, красивото крайбрежие, топъл климат и градски живот. XXVII летни олимпийски игри през 2000 г. значително допринасят за популяризирането на града. Градът също така е признат и за дом на две от световните архитектурни ценности – Операта в Сидни и моста Харбър Бридж. Според статистиката, през 2004 г. градът е бил посетен от 7,8 милиона австралийски туристи и 2,5 милиона посетители от чужбина.
География.
Сидни е разположен в крайбрежна низина, ограничена от Тихия океан на изток и Сините планини на запад. Урбанизираната област около града достига до река Хоуксбъри на север и до Кралския национален парк на юг. Градът е разположен до най-голямото естествено пристанище в света – Порт Джаксън.
В района на града има около 70 плажа, един от които е известният Бонди Бийч. Урбанизирата територия на град Сидни е с площ 1687 km² (2001), а на цялата агломерация около града – 12 145 km². В тази площ влизат и значителни неурбанизирани територии.
От географска гледна точка Сидни се разделя на две части – равнината Къмбърленд южно и западно от залива и прорязаното от долини плато Хорнзби на север от него. Градът възниква в равнинните райони южно от пристанището, а северните части първоначално се развиват по-бавно, заради хълмистия си релеф и трудния достъп през залива. Построеният през 1932 година Сидни Харбър Бридж свързва тези две части на града.
Климатът на Сидни е влажен субтропичен ("Cfa" по Кьопен), с топло лято и мека зима. Средните максимални температури през най-топлия месец януари са около 25,9 °C, а средните минимални температури през най-студения месец юли са около 8,0 °C. Годишното количество на валежите, разпределени относително равномерно през цялата година, е 873 mm.
Времето се смекчава от близостта на океана, като по-крайни температури се достигат в западните предградия навътре в сушата. Средният брой на дните с температура над 30 °C е 14,6 на година. Максималната регистрирана температура е 45,3 °C на 14 януари 1939 година. През зимата температурите по крайбрежието рядко падат под 5 °C. Най-ниската регистрирана температура е 2,1 °C.
История.
Археологическите изследвания показват, че районът на днешния град Сидни е обитаван поне от 30 хиляди години. Предполага се, че броят на аборигените в района при пристигането на първите британски заселници е между 4 и 8 хиляди души. Британците първоначално ги наричат еора, което означава „от тук“, „от това място“ на техния език. В действителност аборигените, живеещи в района на Сидни, говорят на езици от три различни групи – даруг, дхаравал и гурингай. Те са разделени на кланове, всеки от които има собствена територия. Въпреки че урбанизацията е унищожила повечето следи от тази епоха, на места и до днес са запазени скални рисунки и релефни изображения.
През 1770 година британският капитан-лейтенант Джеймс Кук акостира на брега на залива Ботани. Тук той за първи път се среща с аборигенските племена, населяващи Австралия. По нареждане на британското правителство там е основана наказателна колония, като първите каторжници пристигат на 18 януари 1788 година. Земята на първоначалния лагер е неплодородна и има недостиг на питейна вода, затова на 26 януари той е преместен към брега на залива Сидни. Градът е наречен на британския вътрешен министър лорд Сидни, който издава заповедта за основаването на наказателната колония.
Аборигените правят опити да се съпротивляват на британското заселване и се стига до сблъсъци между двете страни. През 1789 година обаче тежка епидемия, вероятно от едра шарка или варицела, унищожава голяма част от местните жители. Към 1820 година в района на Сидни са останали едва няколкостотин аборигени и британската администрация полага усилия да ги „цивилизова, покръсти и образова“, като ги отдели от клановете им. При управлението на губернатора на Нов Южен Уелс Лаклан Макуори Сидни започва да се благоустроява – британски и ирландски каторжници изграждат улици, мостове, кейове и обществени сгради. През 1822 година в града вече има банки, пазари, добре очертана улична мрежа и организирана полиция.
30-те и 40-те години на XIX век са време на динамично развитие, появяват се първите предградия и градът се разраства с пристигането на кораби с имигранти от Ирландия и Великобритания, желаещи да започнат живота си наново в новата страна. На 20 юли 1842 година е официално основана общината на Сидни, който става първият град в Австралия, а за негов първи кмет е избран Джон Хоскинг. През 1851 година започва първата от няколкото австралийски златни трески и пристанището на Сидни посреща първата от множество вълни имигранти от целия свят.
През последната четвърт на XIX век започва бързо развитие на предградията с въвеждането на парни трамваи и влакове, а в началото на XX век населението на града надхвърля 1 милион души. По това време населението на Сидни изпреварва това на австралийската столица Мелбърн, дългогодишен съперник за първенството сред градовете в страната.
Голямата депресия засяга сериозно Сидни, но въпреки това през 1932 г. е построен забележителният Сидни Харбър Бридж. През целия XX век, особено след Втората световна война градът продължава да се разраства, заради пристигащите имигранти от Европа, а по-късно и от Азия. През 70-те и 80-те години Сидни става седалище на множество финансови институции и измества Мелбърн и в качеството на финансова столица на Австралия.
Население.
Според преброяването от 2006 в метрополисния регион Сидни живеят 4 119 190 души, от които 3 641 422 в градската агломерация. Сидни е най-гъсто населеното селище в Австралия със средна гъстота на населението от 4 023 души на km2.
Населението на Сидни през 1788 година е по-малко от 1000 души. Първото преброяване от 1800 година показва, че в Сидни са живеели 2 540 души, а седемдесет години по-късно броят на жителите е скочил до 134 100 души. Между 1901 и 2001 населението се е увеличило от 487 900 в началото на ХХ век до 3,5 милиона в края му, което е почти седемкратна разлика. Най-голям прираст на населението Сидни вижда през последните шест десетилетия.
Преброяването от 2006 показва, че най-големите етнически групи в града са австралийци, англичани, ирландци, шотландци и китайци. Около 1,1% от всички запитани са посочили, че принадлежат към аборигенното население на страната, а 31,7% са родени извън Австралия. Австралийците с азиатски произход съставляват 16,9% от населението на Сидни. Най-голям брой имигранти има от Великобритания, Китай и Нова Зеландия. Съществен имиграционен поток има и от Виетнам, Ливан, Индия, Италия и Филипините.
Мнозинството от жителите на Сидни говорят английски като роден език или 64% от всички запитани. Останалите 36% се разпределят както следва: китайски (5,3%), арабски (3,9%), гръцки (1,9%), виетнамски (1,8%), италиански (1,7%), испански (1,1%) и езици с по-малко от 1 – 22,1%. Имиграционният поток към Сидни е отговорен за 75% от годишния прираст на градското население.
Средната възраст на населението на Сидни е 34 години; 12% от жителите са хора над 65 години. В образователен аспект 15,2% от населението е с висше образование степен бакалавър.
Според преброяването от 2006 64% от жителите на Сидни се самоопределят като християни, 14,1% не практикуват никакви религии, а 10,4% са отказали да отговарят на въпроса за религиозна принадлежност. Мюсюлманите съставляват 3,9% от населението на Сидни, плътно следвани от будистите с 3,7%. Хиндуистите са около 1,7%, юдаисти – 0,9%, а бахайците – 0,4%. В национален мащаб Сидни е градът с най-нисък процент от населението заявил липса на принадлежност към която и да е религия; за цялата страна атеистите и агностиците съставляват 18,7% от населението, а не определящите се 11,4%.
Управление.
Обширната урбанизирана територия на Сидни официално се разделя на 649 предградия, групирани в 40 административни зони. Общината на град Сидни включва сравнително малка територия – Централният делови район и съседните вътрешни предградия. Не съществува специален орган на управление, обхващащ цялата агломерация на Сидни, като услугите на това ниво са отговорност на правителството на щата Нов Южен Уелс и неговите агенции.
Спорт.
Всяка година се провежда мъжки и женски турнир по тенис през януари.
Икономика.
Като финансов, промишлен и икономически център на Австралия, Сидни е богат и процъфтяващ град, а жителите му се радват на вторите по размер в света средни доходи спрямо местната покупателна способност. Най-значимите стопански сектори по брой на заетите са услугите свързани с недвижимите имоти и бизнеса, търговията на дребно, промишлеността, здравеопазването и комуналните услуги. Тенденция от 80-те години на XX век е работните места да се изместват от промишлеността към сектора на услугите.
На Сидни се падат около 25% от брутния вътрешен продукт на Австралия. В града са седалищата на Резервната банка на Австралия, централната банка на страната, и на Австралийската фондова борса, както и на други 90 банки и на повече от половината от водещи австралийски компании, както и регионалните централи на над 500 международни компании.
Инфраструктура.
Градоустройство и архитектура.
Централният делови район на Сидни е разположен в протежение на около 3 km на юг от залива, до зоната на Централната гара, като граничи на изток с поредица паркове, а на запад – с Дарлинг Харбър, туристически квартал с активен нощен живот. Макар първоначално централният район да доминира в стопанския и културен живот на града, след Втората световна война се развиват вторични делови и културни центрове, разположени радиално около него. Наред с търговския квартал на Северен Сидни, свързан с Централния делови район чрез Сидни Харбър Бридж, основните делови квартали са Парамата, и Пенрит на запад, Бонди Джънкшън на изток, Ливърпул на югозапад, Чатсууд на север и Хартсвил на юг.
На територията на Сидни са разположени голям брой открити пространства, градът има достъп до водни басейни и дори в градския център има множество паркове и градини. В Централния бизнес район това са Китайската градина на приятелството, Хайд Парк, Домейн и Кралските ботанически градини. В рамките на градската агломерация се намират няколко национални парка, включително Кралския национален парк, вторият най-стар национален парк в света. Няколко национални парка на около 100 километра западно от центъра на града образуват включената в Списъка на световното наследство Зона на Големите сини планини.
Паркът Домейн е основан от губернатора Артър Филип едва шест месеца след пристигането на първите заселници. Първоначално той е предназначен само за губернаторите, но през 30-те години е отворен за обществеността. Хайд Парк е открит на 13 октомври 1810 година от губернатора Лаклан Макуори за „почивка и забавление на жителите на града и поле за упражнения на войските“. През 1888 година Паркът на стогодишнината в чест на стогодишния юбилей от европейското заселване. По подобен начин през 1988 година е открит и Парка на двестагодишнината. По време на празненствата за двестагодишния юбилей е открита и Китайската градина на приятелството по проект на побратимения със Сидни китайски град Гуанджоу.
В Сидни има множество исторически сгради със статут на паметници на културата, сред които Сградата на Общината, Куин Виктория Билдинг, Сградата на Парламента и Австралийския музей.
Няма един определен архитектурен стил, който да може да характеризира целия град. Първите по-значителни сгради и съоръжения в града, сред които Фара Макуори, Казармите Хайд Парк и Правителствения дом, са проектирани от каторжника Франсис Грийнуей. Други известни ранни архитекти са Джеймс Барнет, който проектира Главната пощенска станция, сградата на митницата и множество къщи, и Едмънд Блакет, който проектира катедралата Сейнт Андрюс и църквата Сейнт Филип.
Най-известният пример за съвременната архитектура на Сидни е сградата на Операта, открита на 20 октомври 1973 година. За нейния проект архитектът Йорт Утсон е удостоен с най-престижната награда за архитектура в света Прицкер, през 2007 година сградата е включена в Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.
Хари Сейдлър изгражда множество модернистични жилищни и административни сгради в Сидни, сред които Ем Ел Си Сентър, Капита Сентър и Острейлия Скуеър. Неговият стил е в контраст с този на архитектите от 50-те и 60-те години, които предпочитат по-естествени и органични форми, често прикрити с растителност и използващи естествени местни материали.
Образование.
Сидни е дом на голяма част от най-популярните образователни институции в Австралия. Университетът Сидни, създаден през 1850, е най-старото и най-голямото висше учебно заведение в страната. Други държавни университети разположени в града са "Технологичен университет Сидни", "Университет Нов Южен Уелс", "Университет Западно Сидни", "Университет Маккуайър" и "Австралийски католически университет" (два от шест кампуса). В Сидни се намират и част от кампусите на "Университет Нотър Дам Австралия", "Университет Уолонгонг" и "Технологичен университет Къртин".
На територията на Сидни се намират четири кампуса на държавно субсидираните институти по програмата за Техническо и продължаващо обучение (TAFE): "Технологичен институт Сидни", "Северен институт Сидни за техническо и продължаващо обучение", "Западен институт Сидни за техническо и продължаващо обучение" и "Югозападен институт Сидни за техническо и продължаващо обучение".
В Сидни се намират множество държавни, частни и църковни училища. Всички държавни училища се регулират от Департамента за образование и подготовка на Нов Южен Уелс. Градът е разделен на четири образователни зони, в които попадат 919 училища. От всички 30 училища в Нов Южен Уелс с ограничен прием общо 25 се намират в Сидни.
Побратимени градове.
Сидни е побратимен със следните градове:
Сидни поддържа приятелски връзки със следните градове: |
70999 | https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=70999 | Паладий | Паладият е химичен елемент, сребристобял метал от групата на благородните метали. Химичен знак – Pd, пореден номер 46, атомна маса 106,42.
История.
Паладият е открит през 1803 г. и е наречен на открития по това време астероид Палада, чието наименование е свързано с гръцката богиня на мъдростта Атина Палада. В природата металът обикновено се среща в никеловите руди заедно с платината. Извлича се с помощта на царска вода.
Характеристики.
Температура на топене – 1552 °C, температура на кипене – 3140 °C и плътност – 12,02 g/cm3. Металът не потъмнява от въздуха и в химично отношение е доста инертен. Реагира с гореща, концентрирана азотна киселина и кипяща сярна киселина. При стайна температура металът има необикновеното свойство да абсорбира водород до 900 пъти повече от собствения си обем.
Паладиевият дихлорид (PdCl2) може да абсорбира големи количества въглероден оксид (СО), поради което се използва като детектор за откриване на този силноотровен газ.
Приложение.
Паладият се използва главно в електротехниката (металът не корозира), за направа на хирургически инструменти, като катализатор в някои химически производства, а също и в бижутерията. Сплавта на паладия със златото и най-често мед се използва за оцветяване на злато и е позната в бижутерията като бяло злато.
Като ценен метал паладият дори измества златото в галваничната електроиндустрия, зъботехниката както и при направата на някои монети. Паладият намира и широко приложение при сплавянето на титан.
Цена на паладия.
Паладият се търгува свободно на световните стокови борси и цената му се изменя динамично. Най-често тя се движи правопропорционално с тази на другите ценни метали като: злато, сребро и платина. Борсовият индекс на паладия е ISIN XC0009665529. |